dora

Няма такъв стереотип, поне сред по-интелигентните хора. Това е нашенското си чувство за малоценност, че някой ни гледа лошо. Никой интелигентен човек в западноевропейските държави не счита хората за някакви по подразбиране. На непознатия се оказва кредит на доверие по подразбиране, докато той не го опровергае с някоя простотия (културата е такава, nik има много хубав постинг по въпроса в съседна тема). Е, ако дивият балкански субект се държи точно като такъв, значи си е заслужил отношението, без значение с какъв произход е. До 1989 година за Източна Европа западноевропейците не знаеха почти нищо, заради информационното затъмнение, идващо от желязната завеса. И нямаше как да считат източноевропейците за каквито и да били, освен за жертви на комунизма. Същото, което ние днес мислим за севернокорейците. Оттогава насам в западноевропейските държави живеят и много източноевропейци - отношението към тях е според поведението им. Ако са прости. шумни, незнаещи езици и неинтегрирани, или настояващи да се придържат към какви си свои социопатни привички или социално неуважителни навици (напр. да си хвърлят фасовете на всеки сантиметър обществена площ), ги считат за такива, каквито в действителност са. Ако са интелигентни и интегрирани, проблемът е никакъв. Западноевропейските общества като цяло са меритократични - ти си това, което даваш като добавена стойност. Ако имаш какво да предложиш (и в социално отношение не се държиш като току-що паднал от някоя палма - а много хора за съжаление се държат точно така, бога ми, защото не са свикнали на схемите на поведение в градска култура с традиции няколко века... - но и английската работническа класа прави същото по улиците на черноморието), никой не се интересува с какъв произход си. Затова не е вярно, че царят е бил приет като свой, за разлика от българите, които не били прети като свои, и това му се явява преимущество. Кои българи са неприети? Сред моето обкръжение няма такива. Защото вижте по-горе: имат какво да предложат и не се държат като току-що паднали от някоя палма. Защо го пиша, въпреки че е малко офтопик? Защото не ми е приятно хората да се чувстват зле, като си мислят, че някой ги мрази или счита за неандерталци, защото са българи.

Усещането за болка има три елемента: - степен на увреждане на тъканта (физиологичен) - работа на нервната система: наличието на нервни клетки и неврологични пътища, по които болката да се предава до мозъка, + способността на мозъка да я разчита (неврологичен) - психологически (това какво правим ние, когато получим съответните сигнали за болка). Примери много, от децата с аутизъм, които не усещат болка, когато допрат ръка до котлона на печката (неврологичен), хората с неврологични увреждания (неврологичен), до огнестрелните рани на фронта, които в началото не болят - почват да болят чак в болницата, или изпотрошената катерачка, довървяла до най-близката болница на десетки километри от мястото на падането си, преди да усети болка (психологически) (норадреналинът позволява на човек да се мобилизира, за да се самоизведе от животозастрашаващата ситуация, преди да бъде възпрян от болката). На чисто психологическа основа някои хора субективно ги боли повече, защото очакват колко много ще ги заболи (шубе). Напр. само като видят хирургически или зъболекарски инструменти, и им иде да избягат с писъци. Илюстрация от киното: "Маратонецът", Дъстин Хофман: Психологическият елемент на болката се използва и в това, че според изследване хората изпитват по-силна болка, когато дадена медицинска манипулация се извършва от мъж, и по-слаба, когато се извършва от жена (майчинското, оттам медицинските сетри).

Защото няма никакъв смисъл. Европейските държави, които все още имат монарси (с изкл. на Ватикана, ако там може да се говори за монарх) всъщност са либерални демокрации. Това дали са монархии или не няма никаква връзка нито с благосъстоянието им, нито с прозрачността на управлението им. Управленските функции отдавна са снети от монарха и успешно поети от други държавни институции (в това "успешно" е поантата). Традиционните елити (тези на основата на благороднически произход) постепенно губят общественото си влияние след индустриалната революция, с която на дневен ред идва друго - богатството и престижът, изкарани с труд. Затова и с вековете те представат да имат управленски функции - и това да си главен изпълнителен директор на банка, произтичащ от буржоазията, придобива много по-голяма тежест от това да си безработен наследник - осемнадесето коляно на някой граф. Затова и формалното запазване на монарха - и монархическата класа - се дължи не на нейната важност или принос за управлението, а на заварено положение и това, че народите на тези държави (по серия съображения, свързани с националното чувство) са решили да не отнемат на монарха привилегиите му, въпреки че властта му е отнета още отдавна. Като говорим основно за финансови привилегии - кралските фамилии се "хранят" от държавния бюджет, но реално действията им не водят до влизане на средства в хазната по никакъв начин (монархът не определя нито икономическата, нито финансовата политика на държавата). Данъкоплатецът плаща за монархията от джоба си, без в джоба му поради монархията да влиза нещо. В България днес няма заварено положение на монархия, което да бъде запазено поради добрата воля на народа да не обявява република, както е в Западна Европа. Няма и наследници на графове, херцози и каквито други се сетите там титли, означаващи благороден произход. Каквато и монархическа (или по-скоро царска) традиция и елити да сме имали, това е прекъснато в 14 век. Оттам нататък тази монархическа или благородническа класа реално я няма (за разлика от Западна Европа, където ролята й намалява и се свива до днешното положение, но самата тя не изчезва). Затова в Западна Европа някои държави може да са решили да не унищожат формалната институция на монархията, и да запазят привилегиите ако не на благородниците, то поне на кралския двор, но в България няма какво да се запазва. Нищо от това не съществува. Опитът да се върне монархичното управление след Освобождението не създава благородническа класа, просто "насажда" един монарх. Монархическата структура ерго не е изконна и естествено породила се за тогавашното общество, нито е директно наследство от непосредственото минало. Прекъсване от пет века е скъсало всякака подобна връзка. Затова и всъщност със западноевропейските държави и монархическата им традиция не могат да се правят никакви паралели. Какво пък да се правят опити техния управленски модел да бъде наложен от нищото, при това със задна дата Между другото, доживотното управление на монарха не го прави добър управник по подразбиране. Да не кажа, че по силата на несменяемостта му може да го направи и самозабравил се управник. Историята познава монарси, при които държавите им процъвтяват, и такива, при които държавността се разпада в "граждански" войни и изчезва. Един неуспешен монарх с нищо не е по-добър от един неуспешен президент. Президентът в демократичните държави обаче поне е сменяем. И като цяло отчетен, защото следващият път ще загуби избори. На монарх отчетност не може да се търси. Затова си мисля, че се самозаблуждавате, като залагате аксиоматика там, където я няма.

За илюстрация, тук са изредени съществуващите в момента монархии в света: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_current_sovereign_monarchs По-голямата част от тях са (бивши) колониални държави, където по наследство "монархът" е този на европейската държава, на която са били колония. Европейските монархии като цяло са запазени по силата на неотменена традиция, предимно съхраняваща паралелни форми на елит на базата на благороден произход, които обаче в днешните меритократични западноевропейски общества нямат никаква роля. С други думи, това дали си граф еди кой си днес е без значение, защото да речем главният изпълнителен директор на една голяма компания или банка, както и който и да било министър или председател на парламентарно представена партия има много по-голямо обществено значение и тежест от теб. Извън евентуалното наследствено благосъстояние по силата на благородния прозход в миналото, ти си един обикновен гласоподавател. Монарсите пък имат много ограничени функции и реално никаква власт. Те рядко, ако изобщо, могат да влияят на политическия процес, вкл. заради разделението на властите. Формално се явяват глави на държавата, но реално не са. Главата е министър-председателят, зад когото стоят правителство и парламент, в зависимост от конституцията. Тук има списък на монархиите, с таблица, в която се вижда кой е глава на държавата: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_current_monarchies По държавите, които имат монарси със силна централизирана власт (напр. https://en.wikipedia.org/wiki/Swaziland) България по мое скромно мнение не би желала да се равнява изобщо. (Други: Оман, Бруней, Саудитска Арабия). Все пак сме европейска държава и средновековните срества на управление са доста неадекватни както на днешния ден, така и на географското ни местоположение.

Днес дворовете в европейските държави имат предимно представителна функция. Тоест ролята им за управлението на държавата е пределно малка. Не виждам смисъл от промяна на политическия модел в България. Въпросът не е в промяна на модела, а в повишаване на гражданската и политическа култура на гласоподавателите.

Няма как да се разчупи, това е основна диагностична характеристика. Ето вижте това: https://www.sciencedaily.com/releases/2013/09/130924174331.htm На тях им е безразлично, че са причинили болка, страдание или смърт на някого (в процеса дори им е приятно, макар това да не е точната дума - затова и при разследванията на убийствата, извършени по особено садистичен начин, обикновено се предполага психопатология). И няма как да им стане по-малко безразлично, защото и психотерапевтичите усилия имат силно ограничен ефект. Медикаментите пък могат да влияят донякъде на импулсивността и промяната в настроенията, но не и на това. С което искам да кажа, че чувство на вина няма как да им се появи, дори след дългогодишна интервенция, а какво остава от само себе си. Нито на място, нито с времето. И съвсем не поради силата на любовта - те не са способни да изпитват любовни чувства в класическия смисъл на думата. Е, могат да лъжат, че изпитват какво ли не, за да постигнат някакви облаги - това също е диагностичен критерий. Не бива за менталните разстройства да се съди по литературните герои.

Ето накратко: https://www.psychologytoday.com/blog/wicked-deeds/201408/psychopathic-criminals-cannot-be-cured Малко по-горе бях написала, че психотерапевтичните усилия се провалят при работата с психопати. Това е защото психопатът не се интересува от (и не е способен на ) изграждането на (човешка) връзка с терапевта, необходима за да може терапията изобщо да се състои. Психопатите манипулират и разиграват терапевтите си, играят си на котка и мишка, преструват се, за да постигнат някакви облаги от тях (напр. да повлияят на това каква тапия или заключение ще издаде терапевтът), отнасят се с презрение и от позицията на силата ("ти не можеш да достигнеш до мен, но аз мога да си правя с теб каквото си поискам").

Фиксирани са, защото психопатията не се лекува. Човекът може да се приучи или самоприучи на стратегии за компенсиране с други средства на това, което му липсва, но то ще му липсва цял живот. Тежките присъди идват точно от обществената опасност, те не могат нито да бъдат превъзпитани, нито да преосмислят това, което са направили (да изпитат чувство за вина), нито да бъдат рехабилитирани. Не сте прав за Разколников, той изпитва чувство за вина.

Говорех за различни и все още живи идентичности. Ето ви и пример за това какво имах предвид Имам няколко приятели шотландци, но за илюстрация ще използвам само един от тях, тридесетинагодишен, занимаващ се с информационни технологии и принадлежащ към род, чиито традиции са проследими до 12 век: Маккензи. На работа понякога се облича с костюм. На всички официални събития обаче - сватби, погребения, официални празници, нови години, коледи, се облича в полата на рода си, барабар с пълното "снаряжение" по традиция. Без да е националист и без да не отчита реалностите на днешния ден: на шотландския референдум гласува за оставане във Великобритания; на британския референдум гласува за оставане в ЕС. И без да е единствен. Не само това, и до ден днешен за един шотландец конкретната шарка на полата означава рода, принадлежността. Затова разхождайки се в континентален град в Европа и попадайки на друг също така облечен шотландец - примерно защото по стечение на обстоятелството шотландският футболен отбор има мач и публиката, дошла от островите, е обечена в полите си, получава шеговит поздрав от напълно непознат му сънародник: "Здрасти, Маккензи". И отговаря подобаващо: "Здрасти, Аберкомби." Това на мен много ясно ми говори, че силната родова принадлежност не е умряла и до ден днешен. При това без да е национализъм.

Знам произхода. Но по етимологията на дума не може да се съди за универсалността и дори валидността на идеята, която влагаме в нея днес. Джон Клийз (известен основно от участието си в групата Монти Пайтън) има и филм, посветен на футбола. Говорейки за историята на играта и че тя се е родила на британските острови, той шеговито казва, че още древните племена след някоя битка се забавлявали да използват главите на победените като футболна топка. Макар че ако можехме да се върнем във времето и да ги попитаме защо използват главата на врага като футболна топка, те щяха да ни погледнат неразбиращо и да ни кажат: - Как така като топка?! Използваме главата като.... глава! Струва ми се, че твърде често днес изпадаме в ситуацията да си мислим, че древните са играли футбол.

Софроний е 18-19 век, обаче Ако погледнем например британските острови, говорим за келтски и англосаксонски племена. Само че изобщо не става дума за две общности. Келтските племена според някои източници са 47, според други - над 50. Те говорят келтски езици - не келтски език. Днес, от гледна точка на официалната национална идеология, тези езици са заменени от официален език, и остатъците им - принизени до "диалекти" но това е насилствена политическа мярка за "дъжавно обединение" с цел управляемост, лансирана от управленската върхушка първо йерархично (тази група, която ръководи, тя командва парада), а от някъде нататък - чрез общообразователно усилие. Във времето, за което говорим, а и до много по-късно (вкл. до момента) в общности, където родовота връзка е изключително силна (вижте шотландците и шотландското каре: всеки род- отделна окраска) това са отделни идентичности. Па макар след 1066 година да ги карали да говорят на френски. Някои от които идентичности - силни и до днес. Йоркшир не е Уелс. Лондон не е Глазгоу. Но живеят под една шапка. И всички - с векове от немай къде си - говорят английски. Държавността ерго се явява основен източник на подтискане на идентичността с натиска за универсализация (днес), и откровено и с всички средства (вкл. физическо унищожение) потисничество на оказалите се властово непривилигировани групи в миналото. Същото нещо го има навсякъде в Европа. И франките не са французи. Нито пък са едно племе. Затова това, което днес сме създали като международна система от суверенни държави, основани (макар и условно) на принципа на самоопределението, далеч не е било случаят винаги и навсякъде. А и и днес е само пожелателна идея. Защото колкото и уж да се самоопределяме, кюрдите си нямат държава.

Имате плюсче от мен, но по същата причина - 14-15 век, отново не можем да говорим за нещо такова в древността. Въпросът е доколко може да се претендира за: - универсалност (навсякъде в Европа? Навсякъде в света?) - трайност (неизменчивост на тази идея сред широки маси от населението) на този тип осмисляне. Според мен не може да се претендира преди 19 век. Със задна дата няма как да направим представително статистическо проучване сред населенията на държавите в Европа да ги питаме какви се чувстват. Да не говорим, че това, което знаем за миналите времена, дължим на грамотните - а те рядко, ако изобщо, са представители на масата. Или са писари на "държавна" служба, или са монаси, което силно ги отличава от безправната маса, за която говорим. Как е разсъждавала тази безправна маса и дали се е свъзвала с някаква народностна идея няма как да научим със сигурност изобщо. Според мен ясното деление на "наште срещу ваште" в днешния начин на мислене - включително за миналото - е резултат от епохата на Романтизма. Доколко го е имало преди - не можем да твърдим с подобна сигурност. Че днес ни е по-приятно да разглвждаме миналото в този дух - това е така. Само че доколко приятното е исторически вярно е друг въпрос. Войните и конфликтите не могат да се дават за пример, защото това са екстремни ситуации, в които мобилизацията на сили на съпротива е въпрос на успешна пропаганда. Вижте напр. религиозните войни. Последните отлично могат да бъдат дадени и за пример за деление, което няма нищо общо с народността.

За наличието на чувство за принадлежност към група (или идентичност) на някакъв родов или топографски принцип съм съгласна. То и в племенните общества има такава. Не съм съгласна с етикета "национален" За да може да има национална идентичност, следва да съществува представа за национална общност, с която да се обвързва тя, ерго национална държава. Римската империя има граждани (каквито далеч не са всички, напр. дори жените не са граждани), но не "nationals" - каквито днес са всички. Йерархичната структура на обществата преди 20 век не позволява на населението да се гледа като на общност изобщо, то подлежи на множество разделения, които изобщо не се ползват с равни права (някои не се ползват с каквито и да било права изобщо!) - вкл. за принадлежност към някаква обща административна шапка, каквато се явява държавността и подлежащата й общност. Ако погледнем положението на непривилигированите - каквито са всъщност повечето от хората в тогавашните общества, разстоянието между тях и някаква репрезентативна функция на държавата е гигантско. Тяхната връзка с властоата структура е директният им "собственик" или най-много конкретният оземлен местен владетел. Кралят или императорът е толкова далеч от тях самите, че това да се асоциират изобщо с държавността е крайно нереално. Какъвто и език да говорят (или диалект), утре този същият непосредствен им господар може да ги продаде някъде или дори да ги пропие (в рамките на шегата) - каква национална идентичност?!

На Франция дължим идеите, залегнали в концепцията за националната държава - за това няма никакъв спор . Само че идеи е едно, трайна промяна в цялостната концепция за организирането на държавната власт - съвсем друго. На това народът да стане суверен в Европа отнема около/повече от столетие. След Френската революция. Тоест това, което тръгва като радикална идея държавата да се осмисля в различен от абсолютната монархия план, всъщност придобива реални характеристики много по-късно. В останалите части на света - чак след деколонизацията. И това никак не е ясно доколко безпроблемно, напр. в Близкия изток, където идентичността все още се основава на сунито-шинитското разделение в много по-голяма степен, отколкото по какъвто и да било друг признак - и изградените държави в някакъв смисъл се оказват нежизнеспособни (откъм легитимност - проблем с народа като суверен и представителността на управлението) при подобен сектариански конфликт. Грешка е да мислим света на миналото от гледна точка на парадигма, която по тяхно време не е съществувала. А националната държава е такава парадигма. И няма значение, че дадено управление било задължило подопечното си население да говори на даден език, това не е достатъчно. На британските острови след норманското нашествие също френският става задължителен за всеки, който не се счита простолюдие, но какво от това. Също толкова неоправдано е да се твърди, че в древността са съществували правови държави, защото съществува ето това: https://en.wikipedia.org/wiki/Cyrus_Cylinder

Знам какво пише там. Вестфалската система от държави е от края на 17 век, но тези държави не са национални. Както днес дадена територия, заедно с населението си, принадлежи на един владетел, така утре принадлежи на друг. Днес влиза в състава на едно кралство, утре - на друго. Суверенът може да е от всякакъв произход и да контролира населения, който нямат нищо общо с това, от което той родово, езиково и всякак си произлиза. Като суверен е владетелят, не народът. Суверенитетът конкретно е неговата власт, каквато той днес може да има, а утре - не. Империите не са национални държави по никакъв начин, също. Св. Римска империя съвсем. Не съществуват и национални езици. За национална държава може да се говори едва след Френската революция. Като ефектът й далеч не е мигновенен. Народът - нацията - става идеен суверен, на чиято основа да се базира държавно формирование, съвсем скоро в човешката история. "Етнос" също е сравнително млада идейна концепция и далеч не неспорна. Тя като цяло се оказва необходима, когато националите държави се "сдобиват" с населения, които не са хомогенни (те винаги са си ги имали, между другото, но националната държава е нещото с най-непластични граници и това поставя етническия въпрос в светлината на политическите прожектори). Цитирам не свое мнение, а какво е общоприетото схващане в теорията на международните отношения.

Национални държави няма до 19 век.

Твърди се, че цялата Библия е боговдъхновена. Значи всичко в нея идва от Бог. Ще кажете: ами откъде знаем това? Не знаем. Но също толкова не можем да кажем, че не е боговдъхновена. Ако погледнете стихотворението по-горе, ще видите защо подобен спор е безсмислен.

Човек не може да формулира през езика нещо, което не може да си въобрази

Библейските текстове не се занимават с математиката и физиката. Всъщност проблемът с цялата тема е, че се сравняват несравними неща и се смесват две напълно различни сфери на човешкото познание, като се изисква от тях да са еквивалентни и методите от едната (научната) да могат да се прехвърлят автоматично върху другата (да я наречем духовната). Ами, не са еквивалентни и такова прехвърляне не е възможно. Това обаче реално не означава нищо. По този повод има едно много хубаво стихотворение на Стивън Крейн, което идеално може да послужи и за настоящата дискусия. A man said to the universe: “Sir, I exist!” “However,” replied the universe, “The fact has not created in me A sense of obligation.” От векове човечеството все очаква от Бог да му се материализира, да му се персонализира, да му се докаже. На Бог обаче не могат да му се вменяват подобни задължения. Задължение пък да се материализира точно със средствата на науката - съвсем. Колкото и инфантилно да тропа с краче това човечество, настоявайки: След като не ми се показаваш както аз искам, значи те няма! Мислейки, че едва ли не Бог ще се впечатли и мигом ще му се разкрие? Предаването на човешки качества - чувства, мисли, намерения - на божественото е най-обикновена фундаментална логическа грешка. (извинявам се за фонта, не знам как да го оправя)...

Относно русоцентризма, по мое мнение проблемът с руските интелектуалци всъщност е съветски/постсъветски и се дължи на тяхната почти вековна изолираност от света и също толкова в това, че информационният поток, достигащ до русия, системно подлежи на политическо изкривяване - във всички сфери. Това няма как да не изгради светоглед, който е крайно затворен - и откъм тематика, и откъм възглед и в който информацията, която те имат като непосредствен достъп, и логическите връзки, който правят, се експонира върху целия свят. Иначе алтернативни гледни точки винаги са добре дошли - например, въпреки, че не споделям марксистките увлечения на Жижек, на мен той като мислител ми е много симпатичен, защото дава възможност за преосмисляне и реформулиране чрез критика. Но той не е незапонат. С други думи, той е критик на нещо, което познава. И не е словеноцентричен. И тук не става дума за интелигенност - много от тези руски мислители са много интелигентни. Точно и заради интелигентното си поднасяне на неща, които не са верни обаче успяват да увлекат немалка аудитория в Русия и някои части на източна Европа, която примерно поради недоброто си познаване на други езици или способност да свери твърденията им с други източици, ги счита за арбитри на истината. Другият проблем е с нереформираността на Русия. В собствения си свят тези интелектуалци се явяват своеобразни дисиденти - и това в голяма степен ги мотивира да възприемат определени възгеди, което още повече ги отдалечава от потвърдимостта им от други, независими и неруски, източници.

.... и че как позиция, изразена от национална институция, не се е допитала до специалистите преди да лансира тези през националния ефир: http://e-vestnik.bg/5912/д-р-илона-томова-раждаемостта-сред-ромd/

Искам да обърна внимание на позиция, изразена от национална институция: националното радио: http://bnr.bg/post/100850274

Не защото светъе е сбъркан, а защото нехомогенността на днешните общества навсякъде по света е факт. Освен може би на малките островни държавици - сега не се сещам за пример. Всички останали държави имат нехомогенно население. С оглед на добруването на цялото общество, ако от най-ранно детство хората нямат опит какво е да се живее заедно с различни от тях, те няма да се научат на това никога. Като по отношение на училищата, под "различни" дори нямам предвид само етнически, расово или религиозно различни. Имам предвид и децата с увреждания. За да не бъдат те трайно дискриминирани и сегрегирани те като възрастни, трябва да не бъдат сегрегирани като деца. Освен ако наистина не са способни да участват в класическия учебен процес, дори с подкрепа - тогава е резонно да учат в специални училища. И не само това. За да имат шанс за развитие, децата имат нужда от предизвикателство. Да се сравняват с по-добрите, да общуват с по-добрите. Оставено само на своята непривилигирована група едно дете примерно с образователни трудности никога няма да навакса и дори това, което вече е постигнало, може да загуби. Точно защото се снижава до това, което възрастните си мислят, че то може и влиза в групата на неможещите. Това е labelling, a това нанася съществени вреди и на възрастни, какво остава на децата. Въпросът с образованието е въпрос на това какъв свят искаме в бъдеще. Сегрегиран, в който монолитни групи от хора отпадат въобще от социалната мрежа на взаимоотношения, или такива, които макар и с нужда от съдействие, живеят според нея.

Уф, какво да кажа.... освен че психиатричната грижа в България още живее в средновековието, макар уж нещо да се прави в последните десетина години. През 2004 един познат реши да ме заведе до Рилския манастир. Малко преди да стигнем, той каза: сега ще ти покажа нещо. И по нещо, което не е път, ме отведе до нещо без табела, което не е сграда: без стъкла по прозорците, без ток, без вода, с падащ покрив. Домът за възрастни хора с психиатрични заболявания в Пастра. От няколко години тези хора са преместени на други места, но това отне десет години, след като аз бях там. И кой знае колко много, откакто "домът" е в това състояние.... а се писаха доклади, писаха, май и международният съд осъди България - пиша по спомен. Тук: http://www.btv.bg/article/shows/btv-reporterite/temi/sotzialniyat-dom-v-selo-pastra.html се разказва за дома, но това, което пише, е рай в сравнение с това, което тогава видяха очите ми. Психиатрични пациенти, оставени без никакъв надзор. Някои от тях разхождащи се безцелно наоколо, някои буйстващи, някои голи. Някои слаби като скелети. Гол възрастен мъж вързан за нещо като висок простор на двора - за ръцете си и краката си. Не е ясно от кого. Няма лекар, няма кьораво медицинско лице. В статията ще прочетете, че с тях понякога има санитар и че психиатър ги преглежда веднъж на две години... Пастра се прослави със смърни случаи от измръзване, пневмонии, самоубийства.... Били в ремисия, пише... пиели си лекарствата.... хората с психиатрични заболявания много често не са в състояние да си ги взимат сами, някой трябва да им ги дава... Eто тази статия тук е по-близо до това, което видях: http://www.segabg.com/article.php?id=44448 Когато продължихме по пътя си, познатият ми, който е бивш полицай от нещото, което се наричаше "специален отряд за борба с тероризма", каза само това: "Виждаш защо се отказах от държавата". Както и да е, извинявам се - темата е за друго.

Съжалявам да го прочета, Ник. Грижете се добре за себе си, за да се възстановите бързо. И не се тревожете особено - вие имате преимуществото да сте мъж; те са жени, от което положението само се влошава, защото това вкарва в цялата картинка допълнителни стереотипи: че не биха се бърннали аут, ако бяха мъже, че за тяхното работно място явно е нужен мъж (което изобщо не е така - те са може би най-добрите мениджъри, на които съм попадала), че са се бърннали аут заради конкуренцията, където човек тряба да е мъж, за да притежава инстинкта за състезателност и съперничество (което също не е така, бърннаха се аут заради лошо управление на цялата корпорация, за което тежестта легна върху тях като следващо ниво) и така нататък. А и жени на петдесет не се наемат лесно - или ако изобщо, то на тях конркретно им предлагат по-ниски позиции (щото след като са се бърннали аут, значи не могат да носят отговорности - което пак е пълна глупост, пак)... По-ниските позиции пък означава да работят под възможностите си и да се бъррнат аут още повече.... Та, добре е че сте мъж (съжалявам за офтопика)