
ramus
Потребител-
Брой отговори
2087 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
7
Content Type
Профили
Форуми
Библиотека
Articles
Блогове
ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ ramus
-
че е важно да се упражняваме в казуси, а не че тия казуси са проблем по принцип. Не твърдя никъде че такъв, или други казуси, не възникват, но те имат ограничен фрейм сред който съществуват - точно както са и апориите на ЗЕНОН. Чрез игра на предпоставки, се задава ограничена посока на съпоставките. По-горе аз пък посочих прост пример, който често се налага да съм участник - игра на тенис на маса. Или футбол, или бягане... В примери като този, взаимодействието със средата решава ясно казуса и слага на място кое точно се криви - сетивната информация ли, или интерпретацията й... Разбира се - че проблемът за който вие споменавате, е наличен и той е значим и е изключително сложен през моите очи на практик и изследовател. Но това е дълбок океан, на който съм се посветил с пожелателната цел - да стигна "марианските му падини" А колкото до "термометъра" - вие просто държите на упражнението, защото всъщност сте физик и чудесно разбирате казусите и физическата им страна, през взаимодействията, за които става въпрос. Не просто сте физик, вие сте пример за компетентност и широта в разбирането на физиката, в моите очи и е удоволствие за мен да следя разискванията и дебатите по малкого теми касаещи физиката.
-
ето вие грешите на базата на грешка в интерпретацията и тя изкривява прочита ви. Не съм съставял подобна схема, пиша съвсем друго и това несъответствие възниква именно при интерпретирането, а не заради сетивните сигнали. Това се изразява с двойката глаголи - чета и прочитам . Също така - ГЛЕДАМ и ВИЖДАМ...
-
много просто - и в двата случая се получават данни за топлина. Ако се настоява дали такава е налице - се ползва термометър. А в примера се греши като се предпоставят несъответствености - в случая - сетивната информация, на "причините" за нея? Да поясня ли още
-
По-горе се приканвам към участие, което ми е малко странно на фона на това че не се четем, защото още от началото пиша нещо просто, макар и шеговито, обаче твърде се настоява че нещо го има, а всъщност е проблем само там, където се поставява че го има - само и само казус да има. Не, не са сетивата - посредника, при който възникват изкривяванията. Все пак - въз основа на тия сетива ние, хората взаимодействаме със средата си. Човешкият психичен свят се основава на отражение, на тая обективна около него, среда. Сетивата донасят инфо от външния за човека реал. Интерпретацията им - е вече част от конструирането на това ОТРАЖЕНИЕ... Примера е играта на тенис на маса - взаимодействие, което тече на базата на физични закони именно сред обективната реалност минала отражението през два човешки субекта. Ето това е съвсем прост пример, а всеки през ежедневието си има безброй такива. Но не и когато просто се съждава философски и се предпоставя ограничената отражателна среда, само и само да се формира казус. В горния пример - за двамата тенинисти и играта им - въобще не възниква никакъв проблем и играта губи този, при който възникват изкривявания, закъснявания в интерпретацията или грешки в реагирането... За същите въобще не съществува и какъвто и да е диалектически материализъм... който в моите очи представлява обикновена и проста концепция от спомагателен характер, не твърде различен по значение от апориите на Зенон... Интерпретацията не са сетивата. ИНТЕРПРЕТИРА се сетивната информация на базата на сложни каскадни преобразувания, основно - чрез сравнения с набор от усложняващи се опорни модели. Същия основен принцип на обработка само се награжда и усложнява, като той е в основата и на интелекта, който вие тук само упражнявате. И с по-горното исках още да изразя, че решението на казуса не в на базата само на разсъждения, защото именно те са плод на отражателната човешка психична реалност и именно в нея възникват казусите, изкривяванията, подвеждането, пристрастията... И казуса с ОБЕКТИВНА и СУБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ е единствено и само проблем, когато се касае за "според нея". Когато се ползва за критерий "взаимодействие със средата" тогава проблем не възниква въобще и казуса изчезва като такъв. В примера на СКАНЕР - е съвсем просто решението, когато се използва за критерий взаимодействието с физическия реал, а не просто се играе на съждения, с цел упражняването им. Колеги - перцепция и усещане - не са едно и също и не са синоними. А схемата е - перцепция, усещане, възприятие, отражение и реакция. Същата схема има "къси пътища", има и дълги - голяма дъга, или шорткът...
-
защо - предложих прости опити, възможни за всеки зрял физически средностатистически субект. Точно сетивата позволяват всякакъв опит - но резултата от тях не е въпрос на сетивността. Точно сетивата нямат проблем, защото именно те носят информация от външния реал за субекта. Именно така той е оцелял в джунглата, както и всяко друго оцеляващо същество, носител и изразител на живота. Проблемът с казуса възниква при обработката на сетивната информация и тяхната интерпретация в различните слоеве на обработка. А не в сетивата. Разбира се, добре разбирам че предлагам посока на разглеждане на казуса, твърде далеч от нуждите и интересите на участниците в тая тема. Така, че спирам дотук.
-
Не са, но чрез идентификацията се поражда 'принадлежност" - аналогии по признаци, които сами по себе си са изключително сложно съставени. Без формиране на принадлежност, няма как да се положи началото на идентифицирането. Огромна част от идентифицирането протича в несъзнателното поле, тя се задава от инстинктивни фактори, в пълно отсъствие на каквато и да е рационалност, интелект, съзнание. Пример - явлението ИМПРИНТИНГ - новороденото гъсоче приема за идентификация на себе си първия образ който "долавя" и разпознава като "свой" - на Гъската. Ако на мястото на гъската-майка е налична друга птица, или дори друго животно - програмата заложена в малко гъсе предварително е нагласена да следва първия образ, който то възприема и да "тръгне след него"... Това е само най-най-общ пример. явлението ИДЕНТИФИКАЦИЯ е изключително сложно, особено по отношение на явлението личност, в което индивидуалния и груповия елемент са израз на изключително комплексни процеси, много сложни за проследяване и извеждане, после - синтезиране. А още по-сложно - екстракта от това да послужи за практически експерименти на вмешателство в идентификацията, и оттам - в идентичността. Още повече... че значението на фундамент, прави вмешателството изключително опасно за самия експериментиращ със себе си субект... Особено когато той не следва колективна отработена вече система за изменение и трансформация на идента...
-
За мен също много от горните положения не са съответствени на моят опит и извеждания. Но целта на горните "цитати" не е съгласяването. Нито че мисленето по принцип е просто израз на лично отношение (каквото е явлението "съгласяване" ) . По-скоро - именно когато МИСЛЕНЕТо надмогне и прескочи влиянието на личното отношение към посоките , обектите, в мисленето си, то мисленето престава да бъде просто инструмент на личното отношение, и се създава ВЪЗМОЖНОСТ (само възможност ! ) за синтез надхвърлящ личните инстинктивни рамки и ограничения.
-
просто е - заставаш на релсите пред идващ влак. Занимаваш се със субективизма си, рееш се по някакви си умствени казуси. Докато се случи "обективното явление". Друг е въпроса - обективно взаимодействие ли се е случило - след като някой друг гледа "сблъсъка", но той самия не е на релсите. Дори и така - субективно същия преживява гледката на разхвърляните парчета от "субективиста", след сблъсъка. Но в мига, когато се поражда преживяване, то ПРЕЖИВЯВАЩИЯ го субект, няма как да приеме че преживяванията не са обективни, след като за него са си точно такива... Ако горния пример за някой е твърде краен, то може да опита и с чук към коляното, но тук вече казуса става по-сложен - защото болката по принцип се поражда " в главата", но въпреки това, за страдащия , тя си е напълно обективна и той е сигурен в нейното "съществуване". Но обективно, тя е породеност, част от сложни биологични и физиологични защитни механизми, пазещи цялостта на организма. Може би всичко това да изглежда несериозно... но казуса с "кое е субективно и обективно" е толкова стар, откогато датират следите на хората, дето са се занимавали с него. Но има значение как се занимаваш - умствено ли, или чрез взаимодействие с "нещо извън теб" (което също е твърде субективно, особено след като и то е отражение в отразяващия го субект). Въпреки това, тия думички са написани чрез натиск върху клавиши, излизат на екрана на бялото поле пред четящия ги. Но всъщност те не са там, минават през сложна обработка и сигнални трансформации и всъщност софтуера ги прави да излизат пред очите дори и докато още се пишат... Същия софтуер създава и 'бялото поле' и казуса с това - кое точно е обективното... става все по-сложен и условен. В този смисъл - горния казус, от цитираното изречение, за мен - винаги е бил конвенционално решен... Така, че - просто се следва предварително зададените критерийности - определящи границите и договорките в колективната парадигма.
-
Подадената от мен статия по-горе, от линка, е само насочваща. В нея са налични доста проблеми и несъответствия, тя не е писана от познавач, а само от събирач на инфо, повече с учебникарска начална насока. Целта с която пуснах текста е не той да бъде еталон, а само задаващ условна база за евентуално разглеждане. Както се вижда - когато се налага да се задълбочи нивото на разглеждане на дадено понятие, веднага "очевидностите" и "ясните и точни, прости определения от уикипедия" пропадат на мига. И тия, дето се основават на тях - също. А особено пък понятие с толкова комплициран характер, като ИДЕНТИФИКАЦИЯ и ИДЕНТИЧНОСТ, с толкова много различни аспекти, значения, ракурси, посоки... С толкова базово значение и роля за всеки един от тук пишещите и четящите, както и за всеки един - без изключение... Без никакво изключение! Въпроса опира до познаването, а не до "очевидности и простота и яснота", защото тия стават за класна стая за шестокласници, особено - до общите думички от повторителен характер. Същинските казуси на битието, са точно съответствени на техния извеждащ, мислещ, анализиращ и синтезиращ, субект. Общи думички, с общи аналогии, са само начален и стартов етап. И понеже тук, единствено автора на темата си позволява да размишлява по-освободено, а и защото темата той я е създал именно като следа за своите размишления, както и каквито да изглеждат те на всеки друг четящ, отново подавам съответен материал, касаещ основни и начални аспекти на понятието ИДЕНТИЧНОСТ - вече доста по-сериозни и синтетични като разглеждане и широта. Разбира се, това за текста - е през моя поглед, но го и подбрах като таргет за философските нагласи на пишещите и четящите тук. Сред философското разглеждане няма нищо относно конкретна работа и намеса в механизмите, но и философията никога не е имала каквато и да е практическа насоченост... но това е за съвсем друга тема... : ------- ИДЕНТИЧНОСТ И ИДЕНТИФИЦИРАНЕ* Богдан Богданов Темата за колективната идентичност е традиционно предпочитана в съвременните публични дебати. Като един вид опониращ жест, който се опитва да запази комплексността на понятието, ще насоча вниманието към многозначността и обикновено загърбваните негови значения, както и към невзимания предвид по- общ рамков смисъл, който се влага в него. Разпространилият се в последните 20 години термин „идентичност” вече се е превърнал в етикетна даденост, в дума с ясно основно значение. То се върти около представата за тъждествеността на едно или друго разглеждано нещо със самото себе си. Тази представа очевидно преодолява компликацията, изразена в разделителния въпрос с какво е тъждествено идентичното нещо - със себе си като отделност или с вида, към който се отнася. Лесно е да се отговори - и с едното, и с другото. Трудно е да се каже каква е разликата между тези две страни на една тъждественост. Защото колкото и да съвпадат, тъждествеността с конкретното себе си и с вида са и нещо различно. Отнесеността към клас от други като него усложнява идентичността на нещото и я прави двуаспектна. Езикът се справя с подобни усложнения, като използва синоними. Така е и в този случай - служим си със синонима принадлежност, за да изразим по-точно идентичността като отнесеност към клас. Не съм в състояние да изброя коректно синонимите, изразяващи идеята за идентичност. Няма да бъде и особено полезно, защото тя се представя и с термини, но и с образи, метафори и символи. Оттук и възникващият семиотичен проблем. Комплексното означаемо на подобно многозначно понятие налага то да се изразява с повече означаващи. Всяко от тях обаче си има свое означаемо, което се покрива частично с означаемото на общото понятие. Би било редно тези отделни означаеми да се припознават и като принадлежащи на понятието, но и като излизащи извън него. Същевременно това не е лесно, нито винаги ефективно. Което поражда проблем, когато е необходимо означаващите, с които се изразява подобно понятие, да се припознават и като думи с различни значения и референти, но и като синоними за покриване на сложната семантична територия на едно понятие. Многозначността на понятието идентичност проличава в заглавията на много изследвания в областта на българската хуманитарна наука. Най-често те обсъждат въпроса за българската идентичност. Ако се гледа позитивно, може да се каже сумарно, че в тях се прави разлика между индивидуална и колективна идентичност, както и между двата вида на колективната идентичност - принадлежността към виртуални и реални общности. Различава се и идентичността като нещо дадено от идентифицирането, което се изразява в ставане. Въпросът е дали въпросните различавания са достатъчни за коректното дискутиране на тази тема. Сигурно са достатъчни, доколкото задачата на подобни изследвания не е да * Текстът е публикуван в сборника от Единадсесета лятна научна среща във Варна "Култура на идентифицирането" , 2003, с. 6-14 и в "Семиотични тетрадки", Кристиан Банков. Част II. София, 2004, с.152-159 се очертае семантичното поле на понятието, а да се достигне до съгласие по определени въпроси с оглед на общи действия в полето на българската национална култура. Разбира се, нищо не пречи едното да се съчетае с другото, още повече, че в много съвременни изследвания по въпроса се постъпва именно така - ако изключим някои философи, никой не се занимава по метафизичен начин с едно или с няколко свързани помежду си общи понятия. Съвременните учени правят това по скрит начин, като разработват конкретни теми. Проблемът обаче остава. Модерното избягване на метафизично обсъждане на понятието „идентичност” облекчава само технически мисленето за идентичността на човека, най-честия въпрос, който се повдига в руслото на съвременните социални науки. Така или иначе, идеята за човешката идентичност е комплицирана от преплитащите се нива и страни в предмета човек и не е ясно кои от тези преплитания се дължат на обсъждания предмет и кои на трудно отделящия се от него акт на самото обсъждане. На пръв поглед човекът е достатъчно отделен от мъртвите предмети в природния и човешкия свят, от камъка и стола. Затова и мисленето за него не се смесва с мисленето за тях. Добрата отделеност на човешкото обаче се комплицира, когато става дума за границата между човека и биологичните неща. Колкото се отнася до растенията, разликата може да се сведе до тази между човека и камъка. Затрудняващите прилики започват при животните, особено по отношение на признаците вторична среда и общество. При това приликите не се подчиняват на определен ред - някои по-нисши живи същества са по-социални и в този смисъл по- подобни на човека от някои висши. Човешката социалност и човешката материално-идеална среда, наречена култура, вече не могат да се използват безпроблемно като твърда демаркационна линия между човешкото и животинското. Поради натрупаните знания все по-трудно се вярва, че човешкото представлява добре затворена цялост. Подобията се набиват в погледа, особено що се отнася до надстрояването на биологичната среда с допълнителна вторична и свързването в реална общност на индивидите от един вид с други като тях. Оттук и комплицирането на въпроса коя е целостта, която има идентичност и която става субект на идентифициране? Отделният индивид, свързаните в общност индивиди или отделният индивид заедно със среда и съответно свързаните индивиди с тяхната двойна подвижна биологична и допълнителна вторична среда? Отговорът е усложнен от преплитането на няколко цялости, които при това трябва да се разглеждат в трудно съчетаемите статична и динамична гледна точка. Защото сложната идентичност на цялост с преплитащи се нива, налагани не само от изказването, но и от самата цялост, се усложнява допълнително от това, че идентичността се изразява и в постоянно протичащо и променящо съдържанието си идентифициране. Очевидно е рисковано да се ползва обща формула, която важи за идентичността на всички биологични „неща” (растенията, микроорганизмите, животните и хората). Същевременно такава формула е необходима. За да определим особеностите на човешката идентичност, няма как да не вземем предвид рамката на по-едрата цялост на човешко- животинското и на още по-едрата на биологичното нещо. Колкото и да противоречи на постмодерния отказ от предпоставяне, се налага да допуснем опората, ако не на пълна, поне на малка научна метафизика. Скицирана ad hoc, тя би се въвеждала от твърдението, че човешката идентичност зависи от рамката на подвижната комплицирана цялост на т.нар. биологично нещо. Тази цялост, структура от преплитащи се в нея отворени системи, в едно отношение е самостоятелна, а в друго - свързана. Основният белег на отворената система на биологичното нещо е, че то усилва своята самостоятелност с двустранна несамостоятелност - като се свързва с други като него в надиндивидуална по-отворена цялост на социум и с биологично-вторична среда, отделна от социума, но и свързана с него. Или, казано по-кратко, идентичността на биологичното нещо е непълна и двойна, допълваща се с друга идентичност. Затова са верни и двете изказвания - биологичното е отворена идентична на себе си цялост, която преминава към други цялости и в този смисъл е и неидентична на себе си. Или, ако изкажем това за човешкото общество. Един вид усилвател за човешкия индивид, обществото се изразява в отворено свързване на човешки индивиди, в мрежа от хоризонтални и вертикални връзки на ненаблюдаеми пряко по-обемни цялости и в надстрояващи се над биологичната среда допълнителни среди, които наричаме култура и които също са двойни, защото се състоят от предметна, но и от понятийна мрежа, изплетена от идеи, ценности и символи. Така че, без да се е достигнало до ред в представянето на тези подобия на човешкото с биологичното, благодарение на по-дискурсивното им осъзнаване от съвременната наука разполагаме като че ли с по-добра рамка за разбирането на човешката идентичност. От една страна, знаем, че поставяната и от науката, и от всекидневното мислене демаркационна линия между биологичното и човешкото е проблематична, от друга, че тази линия е необходима, защото независимо от рамковата биологична цялост, човешката цялост е нещо реално, което при това става все по-реално поради участващото в нея човешко действие. Но понеже човешкото действие е и мислене, а човешкото мислене е склонно да представя ставащото за станало, е необходимо да се прави разлика между реалността на нещата и реалността според мисленето. Мислената реалност е опростена и схематизирана. Това става поради две преплитащи се причини - мисленето представя ставащото за станало и същевременно представлява проектиране, подготвящо човешко действие по постигането на нещо, което все още не е реално. Така че е и идеологически натоварено, и е подготовка за постигане на цел. Идеологическо може да бъде не само традиционното вярване, че човекът е венец на природното развитие, но и представената биологична рамка за човешката идентичност. На свой ред и двата принципа могат да се използват за решаването на практически задачи. Това е и основното питане - кое е схематичното във възгледа ни за човешката идентичност и коя е предполаганата реалност, представена с тази схема. Можем ли да оставим настрана сложния въпрос за отношенията на човека индивид и човешкото общество с няколко свързани помежду им среди, да загърбим усложненията, идващи по линията на смесването на обществото като организирано множество от хора и средата, в която то се осъществява? Можем ли да изберем само две от набелязаните отношения в комплицирания предмет на човешката идентичност и да приемем, че тя се гради от отношенията на отделното човешко същество с виртуалните множества на някакви други като него и с реалните йерархични множества, наречени общества. Това обаче е само схема. За да служи по-успешно за разбиране на реалностите на човешката идентичност, тя трябва да се усложни с две обяснения. Първото се налага поради имплицитната теза, че отправната точка при разбирането на човешката идентичност трябва да бъде не колективната, а индивидуалната идентичност. Според тази, така да се каже, реалистична теза сложното преплитане на социални и индивидуални цялости е по-добре наблюдаемо в човешкия индивид. Става дума за непопулярна в съвременната наука гледна точка, следвана от една херменевтична социология, която се противопоставя на обективистичното „ние”-говорене за колективната идентичност, толкова широко застъпено в европейската социална наука, в политологията и политическата практика. Противопоставянето и съответно равнопоставянето на колективно и индивидуално е нещо обичайно и за съвременното всекидневно говорене. То обаче става проблематично, когато се повдигне въпрос за начина на съществуването на индивида и социума. Съществуването на човешкия индивид не е само естествен, а и културен факт, но все пак е факт - индивидът съществува, случващото се и правенето от него са изразени в наблюдаеми субекти и текстове. Така че и индивидуалната идентичност изглежда нещо реално. Ако човешките общности са реални и виртуални групи от други, като индивида, а човешките общества са и реални, и виртуални колективи с по-сложна структура, индивидуалната идентичност може да се представя като един вид мрежова комбинация от качествата, пораждани от участията на индивида в голям брой общности и общества, като множество от ценностни ориентации, идеи и символи. Преплитащи се в съзнанието и усложнявани от поведението на индивида, те образуват неговата комплицирана тъждественост, която поради сложно отнасящите се в нея елементи е достатъчно нетъждествена. Въпросът е как съществува социалното, колективното и груповото и имаме ли основание да говорим по подобен начин и за него. Нямаме, доколкото само аналогията изравнява съществуването на индивида и социума. Вярно е, че когато говорим за цяло общество или за дадена група от хора им придаваме такова съществуване - отнасяме ясни предикации към ясното „то” или „ние” на някакъв колективен субект. Но всъщност мислим идеологически, опростяваме комплицираността на реалния сложно построен и постоянно осцилиращ и менящ съдържанието си колективен субект. Така не само се улесняваме, но и допринасяме сложната прекалено отворена цялост, която той представя, да стане по-затворена и сякаш по-цялостна. От друга страна, макар и да е момент от реалността, мисленето не съвпада с нея. Реалните колективни цялости са винаги по-необособени от образа, който имат в нашите изказвания. Затова не е излишен конкретният въпрос как са проявени реално „то”-то или „ние”-то на българското общество? Българското „ние” не може да се види никъде, то е нещо имагинерно и желано. Разбира се, то е и реално постигано в определени цели. Независимо, че това става под натиска сякаш на цялото общество, с поставянето и постигането на тези цели се занимават конкретни публични личности. Така че, по-сложният реален субект на българската колективност е проявен в поредица от реални „ние” с различен обем и поредица от „той” на излъчени публични герои. Вярно е, че реалните „ние” клонят към имагинерното „ние” на всички българи, а реалните „той” на публичните личности са насочени към предела на някакво висше „той”, представящо имагинерното „ние” на всички българи (като президента на републиката). Но нали това е проблемът на демокрацията, че това висше „той” е всъщност многоглава фигура, която хем е една, хем има няколко глави. Така че, както и да го разчленяваме или свеждаме до едно, няма да представим коректно сложния субект на българското, още по-малко ще успеем да го съгласуваме с предишните му състояния. Оттук и естественото разминаване между имагинерното абстрактно говорене за българската идентичност, което си служи с опростеното „ние” на всички българи, и възможното по-реалистично мислене за нея, което би наблюдавало сложния комплекс от преплитането на различни „ние” и „той” в нейния субект. Това разминаване е естествено. Ако следим сложното преплитане на субекти и съответно сложния вихър от идеи и ценности, пораждан от преплитането на голям брой общности в предполаганите граници на българското, говоренето за българската идентичност би станало толкова сложно, че никой не би се заел с обсъждания на подобна тема. Оттук и неизбежното последствие на обективистичното, стигащо до фундаментализъм говорене за колективната идентичност. То има и други основания, но главното е облекчаващата мисленето подмяна на сложния начин, по който съществува колективното, с образа на привидно некомплицираното битие на отделния човек. Реалното индивидуално обаче е толкова комплицирано, колкото и колективното. Единственото предимство е, че поради усилията на прагматичната психология и психоанализата разполагаме с методика за справяне с комплексния субект на индивида. Докато съвременната наука все още не е изработила модели за представяне на сложния субект на колективните цялости. Не без връзка с особеностите на човешкото мислене и действане е и второто, което се налага да имаме предвид, ако решим да използваме формулираната по- горе сякаш по-реалистична схема за идентичност. То се отнася до различаването, което прави обявената тема - между статичния и динамичния аспект на идентичността. В единия случай наблюдаваме структура от качества. Един вид мрежа от идеи, ценности и символи, атрибуирана на някакъв, обикновено имагинерен субект, тя прави от него онова, което той е. Това е, така да се каже, една „е”-ситуация. Тя може да се представя по прост начин като с идеологическа или проектно опростяваща цел обсъжданото тъждествено не се комплицира с преплитащо се в него нетъждествено и сложната структура на субекта на тази „е”- ситуация се заменя с просто „ние”, „то” или „той”. Вярно е, че това по-често се прави при обсъждане на случаи на колективна идентичност. Но така се постъпва и при говоренията за индивидуална идентичност. Идеята за сигурната даденост на идентичността е дълбинната причина за тази подмяна. Тя е, така да се каже, неизбежната рамка, от която тръгва всяко мислене и говорене по темата идентичност. Но е все пак само рамка. Защото, гледано методически, всяко идентично нещо (статично дадена определеност) е проявено и като протичащо идентифициране, т.е. и като нещо динамично. Второто не толкова се пропуска, колкото трудно се поставя във връзка с първото. Доколкото може да се изкаже накратко, тя се изразява в това, че идентичното нещо е постоянно станало като такова в едно отношение и постоянно нестанало в друго. Тези отношения обаче на могат да се очертаят само общо като верни за всички идентични неща. Оттук и повдигнатият въпрос за биологичната цялост и опитът да се намери по-конкретна рамка, в която да се ситуира проблематиката на човешката идентичност. Става дума за работни формули, а не за сигурни изводи. Такъв е характерът на лансираното твърдение, че характерната особеност на биологичното цяло е в това, че то се свързва с други цялости, и то не завинаги, а постоянно във все нови и нови комбинации. На тази основа се разви и другото работно твърдение - че човешката идентичност е самоидентифициране. Като всичко живо и човекът е в постоянно динамично отношение с някакви други и среда. Той приема качествата на средите и общностите, с които се свързва и поражда своята идентичност с комбиниране на тези качества. Като толкова биологични цялости е субект на много „е”-ситуации, но и на много ситуации на ставане, случване, вършене и правене, които се преплитат в динамиката на непреставащото негово самоидентифициране. Проява на тази динамика е и човешкото мислене, което не бива да си представяме обаче, като нещо съвсем различно от отнасянето на биологичното нещо към други неща като него и към среда. Така че, идентичността и идентифицирането са като двете страни на монета, които не бива да се отделят продължително. Това е първото, за което пледирам в този текст. Второто, което ми се струва не по-малко важно, е, че макар и да е неефективно да се говори общо за човешката идентичност, от време на време и не за дълго това е полезно да се прави. Не че, като се върнем към по-добрите конкретни теми, няма да се окаже, че част от направените различавания и оприличавания са неприложими, пречещи и излишни.
-
колега... :) Вие (тук) може и да не учите психологии, но понятието възниква в психичния живот на човека, определя се от психичхни процеси и явления. Може би и във физиката ви, много ясното и простото е за препочитане... Но се съмнявам че въобще такова е налице, защото същината и във физиката издава дълбоки взаимовръзки между всички физически процеси и явления. В психичното е същото, като проблема е, че "простичките и ясните дефиниции, в две изречения... всъщност са само обобщения и само по себе си те нищо не означават. Мога веднага да ви дам прост пример - понеже твърдите че всичко в горното е просто и ясно - бихте ли били така добър да преразкажете със свои думи... "дефиницията" - така, понеже е проста и ясна - поне за вас...? :) Не че не предполагам за 'резултата', но все пак той е вероятностен, макар и статистически... така, че опитайте...
-
Понеже на много хора академичната им инерция ги кара да търсят основни "опори", когато нямат такива. А и моите думи по отношение на понятието, са на никой и нищо не означаващ форумист, без нужния авторитетен апломб и социално призната аура, то се постарах да намеря поне основен базов материал, достатъчно кратък и синтезен за да предразполоци към някаква форма на вникване - поне базово - колко е сложен въпроса за ИДЕНТИЧНОСТТА и че ИДЕНТИЧНОСТ преди всичко и първо възниква и формира в самия ПСИХИЧЕН СУБЕКТ (което го прави и психичен субект), и евентуално след това - той самия да състави какво било "идентичност на нещата"... Така, че - ето на какво се спрях - не че нещо кой знае какво, но през моите очи, е поне някаква основа за "разговор", колкото и банално или "очевидно" да изглежда...: http://www1.znam.bg/zmonres/edu/filosofia/razdel4/urok1/text2.html Проблемът за идентичността Една от способностите на всяко живо същество, включително и хората, е идентифицирането на нещата и явленията. Да се идентифицира нещо в света около нас, означава да се различи и открои от другите неща, т.е. да се разпознае като нещо, което е “това, а не друго”. Потребността от идентифицирането и мисловното разграничаване се корени както в свързаността на нещата едно с друго, така и в установяването, че съществуват определени признаци и функции, които са типични именно за тях, а не за други неща. Някои мислители като Боеций, определят този познавателен процес като възможност да се говори за нещо, което е нумерически едно, а не много. Ясно е обаче, че без различаването и идентифицирането на нещата и явленията (и самите нас - бел. на рамус ) ние не бихме могли да съществуваме. Така даряваме света около нас с трайни значения, разбираме ясно целите на отделните неща и определяме същността им. Наистина малкото дете припознава нови предмети вкъщи, без да знае за какво служат. То не притежава понятие за тях. Но желанието да придаде някакво значение на нещата около себе си, да ги направи понятни за себе си, да ги идентифицира, кара детето да надарява новите предмети с ред разбираеми за него качества и възможни употреби. Така бабината точилка може да се превърне в сабя, а големият празен пътнически куфар - в удобно скривалище. Спомнете си прекрасното начало на филма “Боговете сигурно са полудели”. От самолет, летящ над девствените южноафрикански територии, изхвърлят празна бутилка от кока-кола. Местните хора я открояват от всичко видяно досега, без да са наясно какво представлява това чудно нещо. И понеже е паднала от небето бутилката се идентифицира като нещо, загубено от боговете, което ако не им бъде върнато, ще донесе нещастия на племето. Без идентифициращата, разпознаваща дейност е невъзможно пребиваването на човека в света. Но още по-голямо е значението на идентифицирането за самите нас като отделни личности. Това се дължи на факта, че от една страна ние сме в много по-голяма степен зависими от общностите, в които пребиваваме, а от друга, че ходът на човешкият живот е постепенно превръщане на отделните човешки индивиди (представителите на рода) в индивидуалности, в същества с неповторими качества. Всеки зрял човек притежава самосъзнание за своята уникалност и неповторимост. Това самосъзнание изразяваме с абстрактно с местоимението Аз, но преживяваме това Аз като ядро, като център, който радикално ни отделя от останалия свят. Тъкмо тази самопредстава за себе си се нарича личностна идентичност. Осъзнаването на своето различие от другите е труден и постепенен процес, свързан, както със самопредставата за качествата ни, така и с нашите изяви и роли в живота. Според френския философ Лакан началото на чувството за Аз се свързва с т. нар. “стадий на огледалото” в детското развитие. Появата на първите наченки на съзнание за идентичност при децата започва с тяхното първо оглеждане в огледалото. В разминаването на образът, който те са имали за себе си и лицето, което наблюдават отсреща, като едновременно свой, и сякаш чужд образ, се появява онази характерна за самосъзнанието рефлексия – виждането на себе си в чуждото. Така или иначе разбирането на себе си изисква известно отстранение, ние сме произведени от собствения си поглед, гледащ ни отстрани, от позицията на другостта. Но нима другите около нас не са своеобразно огледало, в което виждаме и себе си? За разбирането на Аз е нужен Ти, погледът спрямо другия е условие за нашето саморазбиране. Освен това, нещо, което подчерта Хайдегер, човекът е единственото същество, което осъзнава екзистенциалния факт на единствения си и неповторим живот. Времето, дарено ни на този свят е наша единствена собственост, никой не изживява нашите болки и радости, никой няма да умре вместо нас. През целия си социален живот ние трупаме опит за духовното си и физическо различие от другите хора. Разбираме, че принадлежим на различни раси, че различен е цветът на кожата ни, различни са телата ни, лицата ни, гласовете ни. Но отличаващи са не само естествените склонности, характерите, жестовете, но и нашите придобити умения, образование, култура, умствените способности, думите. Ако Азът нашето личностно тъждество е източник на самосъзнанието ни, на чувството за уникална индивидуалност, то ние отъждествяваме себе си и с нашите приятели, със семейството, с народа си, с други хора по света. Съществува и външна - общностна идентичност, която трудно отделяме от представата за себе си. Ако при личното самосъзнание ние отговаряме на въпроса “Кой съм Аз?”, при идентифицирането ни с определена общност се питаме ”Кои сме Ние?”. Затова някои изследователи говорят за два типа идентичности при човека - Аз-идентичност и Ние-идентичност. От отношението на двете възникват често затрудняващи ни питания: Дали винаги желаем да се различаваме от другите? Винаги ли е налице развито чувство за индивидуализъм у хората? И дали са прави учени като Ян Асман, които считат - обратно, че хората по-скоро се отъждествяват с общността, отколкото с представата за самите себе си? Великият английски философ Т. Хобс намира, че природата на човека е егоистична и се ръководи единствено от потребността от самосъхранение. Поради този естествен егоизъм всеки е потенциално враг на останалите, а вечното състояние на човека е по думите на англичанина “война на всеки срещу всеки”. Все пак е пресилено да се смята, че индивидуализмът е исторически неизбежна даденост на човешката природа. Доказателство за това са формите на общностен живот, в които индивидуализмът се потиска и личностните различия се отстраняват. Такива комунални форми на живот са посветени на по-висши от индивидуалното съществуване цели, каквито могат да бъдат родовото оцеляване, защитата на родината, служенето на идеите (Платон) или религиозната отдаденост на Бога. ======
-
дори и по това да се съждава... някак си, без яснота и дълбочина по отношение на понятието ИДЕНТИЧНОСТ и процеса при който тя се формира - ИДЕНТИФИКАЦИЯ, би било просто леене на общи приказки от типа на горните "очевидности"... Тук някой разполага ли с разбиране в дълбочина, практически опит... с това понятие? Това понятие за мен се оказа един безкраен океан, но и чрез него се забърках сред фундаментални психични механизми и процеси... с толкова комплексен характер, че значението им се оказа пълна изненада за мен. Вече над 9 години работя по това направление... и изглежда че няма да ми стигнат и "други животи", но и не съм предполагал колко дълбочина ще ми отвори това по отношение на разбирането на психичната вселена... Но най-вече - практическите експерименти с идентичността и начините, прийомите и посоките на вмешателствата в нея, с цел целенасоченото й изменение... както и да е, но гледайки темата дотук, най-сетне се стигна в нея до обръщане на внимание относно нейното основно понятие - ИДЕНТИЧНОСТ. Интересно би ми било кой, какво, кое и докъде е вникнал в него. ========== В общ смисъл, съвсем условно и принципно... ЧОвешкото съзнание не е възможно да се породи без ИДЕНТИФИКАЦИЯ и формиране на идентичност. Именно чрез него се поражда личният образ АЗ, както и колективния й вариант... Без такова "начало", не смятам че е възможно "продължението". Ако това се приеме за "работна аксиома", то тогава изменението на идентичността следва етапни движения, които могат да се нарекат "РАЗВИТИЕ". Самото понятие ЛИЧНОСТ е само едно от етапните му съпътстващи. Ако и това се приеме за работна аксиома - то тогава развитието към психично оцялостяване, представлява управляемо изменение на идентичността - която е израз на най-дълбоките ядра сред базата на психичната динамика. Управляемо - от един етап нататък, който представлява специфична "граница" и от който управлението и водещото звено се поема от възникването на ново синтезно явление, израз на повишаването на структуризацията и организираността в психичното... ЦЯЛОСТНОСТ, единност - в психичната вселена не е просто хомогенна неясна обща "маса". Движенията в психичното са непрекъснати изменения от фрагментарност към оцялоставяне. Вътрешния баланс е нужен през всичките фази и етапности на такова... "преминаване". А това означава и - че оцялостяването се извършва на базата на заварени фрагментарности, които постепенно да се осъвместяват, за да се получи ОЦЯЛОСТЯВАНЕТО. ========== В чисто ментален смисъл, изяснявайки чрез анализ всяка синтезна картина на психичното, в него фрагментите са заварено положение и процеса на оцялостяване и синтез: 1- во - е процес. Следователно ЦЯЛОСТНОСТТА се формира на базата на "елементи" (фрагменти) , и чрез тяхната динамика - към формиране на осъвместяване към синергетични явления (при работата на фрагментите в общо цяло). Синергетичен ефект - е ясно какво е. Който не му е ясно може да прочете... Но не е възможно повишаване на степен на организация - ако няма какво да се повишава. Демек - ако всичко е заварена обща свръхорганизираност, то става безсмислено същото да се "разива", без да споменавам че става и "НЕВЪЗМОЖНО"... защото идеята за СИСТЕМА и съществуването й чрез динамичното взаимодействие между нейни елементи - престава да има значение... (което визирам в идеята от горното цитирано изречение от КАРЕС) 2-ро - щом е процес, то това означава че налице е естествена посока - от фрагменти към обща система с повишаване на нивото на организираност, за сметка на ентропията... Това е неизбежно и е едно от основните качества на ЖИВОТА, по принцип. 3-то - Явлението СЪЗНАНИЕ възниква именно при един от етапите на това "осъвместяване", като израз на определена структурност, организация и системност на вече съществуващи мозъчни дялове, при определена степен на сложни натрупвания от взаимодействия между психичното отражение и физическата реалност сред която даден носител на "съзнание" се ситуира и реализира "битие". 4-то - ИНТЕЛЕКТ - също е съпътстващо явление, свързано със СЪЗНАНИЕ. Интелектът е проява на нова форма на съотношение на психичното отражение, спрямо физическият реал на носителя на СЪЗНАНИЕ. От интелектът се поражда и изменение на това отношение - на субекта, спрямо реала му. Този нов тип отношение е наречен РАЦИОНАЛЕН и се основава на извеждане и симулиране на взаимовръзки между субекта и реала му, чрез задълбочаване и усложняване на психичното отражение на този реал и повишаването на абстрактността и насоченото боравене с нея, до възможност да се симулира в отразената картина на реалността, с която работи психиката. 5-то - Постепенното развитие на интелекта и осъзнаването, води до пораждане на сложна система от обратни връзки и субекта от физическа инстинктивна първосигнална идентичност, постепенно придобива ПСИХИЧНА ИДЕНТИФИКАЦИЯ, като ролята на последната става все по-приоритетна и определяща. Нарастването на сложността на тия обратни връзки, неизбежно води до усложняване и на динамиката в психичното отражение, което довежда до явлението РАЗУМ - като нов етап в нарастването на вътрешната организираност сред "психичните фрагменти"... ... и т.н. Или в общ смисъл, съвсем синтезно, някъде по следствията на тия общи горни положения: НАЛИЦЕ Е ЕВОЛЮЦИЯ СРЕД ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ. Всеки техен анализ - и времеви и моментен, през всички варианти, показва че физиологичната еволюция довежда до нов етап в усложняването на ЖИВОТА . Не виждам нито една сериозна причина, която да е в разрез с предположението - че физическата еволюция и развитие, са довели до нова проява и нова територия на организираността. ПСИХИЧНОТО е израз на тази нова форма на ЕВОЛЮЦИЯ. Разглеждането му, на всеки етап, чрез всеки аналитичен и синтезен прийом, чрез които и да са практически експерименти, подава ясна картина на едно нарастване и натрупване и нови типове проявления, израз на тия натрупвания...
-
Колежке, плаках на интерпретациите ви - чудесни са, разчувствах се, вече съм друг човек... :) както и да е. Но - тия две ваши изречения - как ще ги интерпретирате точно... че според моята интерпретация те носят смислово несъответствие едно на друго. И още нещо - странно нещо са "представите", но "въпросите на елементарната очевидност най-малко е въможно да се съотнесат до понятието ИДЕНТИЧНОСТ и ИДЕНТИФИКАЦИЯ. И ако не само давате сигнали че нещо ви е интересно и задължително няколко от "елементарните очевидци" откликнаха вече - защо поне не положиха начало на изясняването на съдържанието зад това понятие - ИДЕНТИЧНОСТ? Още в началото на неговия семантичен, смислов, прагматичен и семиотичен анализ... ще започнат да "капят крушите" на "елементарната очевидност". И нещо много важно - ИДЕНТИЧНОСТТА е само общото понятие. Процесът и производното на общото понятие - е ИДЕНТИФИКАЦИЯ. Тя е комплексен процес, произхождащ от сложни натрупвания, и то - цял живот. Извеждането на ИДЕНТИФИКАЦИЯТА е сложен аналитичен въпрос и по същество, принципно, той е от типа "обратен реверсинг" в анализа - тръгва се от "следствията" и завареното положение и се върви "назад" като е нужно да е налице принципни схеми на взаимовръзки, за да се следват към вече минали процеси, всеки от които е израз на натрупвания... "елементарната очевидност" я има навсякъде където е налице елементарно невежество. Просто хората си говорят с много думички, които всъщност точното и широкото им значение е доста комплексно, а те си карат с "интуитивното им схващане" за същото. А особено - понятието ИДЕНТИЧНОСТ - изглежда че е доста зле нивото на вникване и осмисляне, щом понятие с такава сложност може да се схваща от някого като "елементарна очевидност" - така той самия показва че няма идея за какво става въпрос, а само за общонародното бърборене и нивото на понятийната народна чалга.
-
-
-
Мдааа - кой всъщност е нещастника - е доста трудно да се каже, особено като се гледа как "невролог-професионалист" избухва твърде неовладяно и истерично, като хлапак. За пореден път, с глупостите, изригванията, кривите интерпретации... Вероятно характерови дефицити и професионални изкривявания. Но по-лекичко, така... Дишайте, овладейте тръпката... вдишване издишване... Вие сте пич, велик професионалист, вие разбирате от всичко, вие сте щастливец... толкова, ама толкова, щастлив (комплексар)... На фона на мъката и това че плача неутешимо в трагедията и немотията, заливащи тая тема... - вие сте истински щастлив символ на... мда - точно това Или накратко - майната ти! Мисля си че е достатъчно ясно - поне за мен...
-
Дървен или не... но философ, в сравнение с псевдоакадемични папагали и нуждаещи се от клоака, когато се стигне до това да се налага да извеждат... Още плача - за горките жени, дето ги бият щото поколенията се идентифицирали по полов признак и той става и поведенчески... в изключителната "интерпретативност" на версиите ви. Каква мъка, каква трагедия...! И каква ирония... В този смисъл можете да се гордеете = матрицата при вас няма как да сработи. Нещо като - вие сте извънматрична - и по сценарийно творчество, и по "интерпретативност".
-
Еврика! Сега разбрах и защо определени теми здраво и систематично се оспамват. А то било от немотия, причинена от "чипирането" и програмирането. Така става и ясно защо непрекъснато има и недоволни - едни от хуленето на философията, други - просто от немотията, щото е толкова инстинктивно поведението "на недоволен", в социума такова поведение играе чудесна регулаторна функция и много хора чудесно го ползват за нуждите и щенията си. Тя цялата работа и с идентичността, е в проблемите по идентифицирането (на процесите)... А тия проблеми - идват заради чипирането и програмирането. Колко още глупости ще се изпишат, като че това е ФЪН тема за да се превръща в нужник...
-
Плаках... горчиво, на "... тия интерпретации"... Сега прогледнах, провидях... Аллелуйа! О, Кант, о Юнг - колко мъка имало сред вселената! Тва е проблема на идентификацията на процесите (на живота) - че лъсва пълната драма на бит-ието!!! Явно и други "плачат", щото мъката е безкрайна... има и превод - от украински... https://www.vbox7.com/play:eec4488795 сега прозрях защо главната лирическа героиня плаче в кухнята заедно с малката си дъщеря и каква точно е житейската им трагедия - просто ги биели всички - и татковците и съпрузите и батковците - всички наред. То тва живот ли е... и плачат си. И аз плача... Мъка!
-
неизбежно е. Понятието по/СЛЕДВАМ е с етимология "вървя по следи". Следваме при всички положения... самото "следване" се е превърнало в мяра, мярка, норма и правило. Ако не го правиш - си луд, невеж или глупак... щото със следването всичко било лесно, просто и всичко вече го имало - вкл и "отговорите" на всички въпроси. Достатъчно е просто да се прочетат "правилните автори" и те са дали всички отговори, щото са си задавали всички възможни "твои" въпроси. Странно - но самата идея за "ТВОЙ ВЪПРОС" става несъществена и незначителна, след като всеки друг може да си е задавал "твоите въпроси" и дори да даде "твоите отговори"... Идея, твърде близка до "колективно съществуване". Но съществува ли момент в който да спрем да следваме следите? И какво точно "съществуване" би се получило при това? А тия - дето вървят и остават 'следите'? А тия - дето подбират "по чии и кои следи" да вървят... и определят по кои и чии следи да вървят "другите"? какви са критериите за "правилните следи" , които е "добре" да ги следваш? е точно управляващата роля на "софтуера" в главите ни и фактическото непознаване на начина по който той се поражда, функционира и ни определя. Следването - е също част от подпрограмите на софтуера. В днешно време в ИИ най-интересната идея е способността на софтуерното явление да поражда (създава) на свой ред софтуер. Но още по-интересното е - да се появи възможност то самото да се препрограмира - чрез софтуера, който става способно да поражда да го насочи към самото себе си. В кой точно момент сред това би се появило ИС (Изкуствено самоСъзнание, чрез насочена интелигентна способност за самоизменение ). От друга страна - съзнанието е комплексно явление и то няма как да е "изкуствено", защото няма никакво значение дали е "човешко". Друг е въпроса, че при всичко това се налага да се предефинира понятието ЖИВОТ.
-
клипчето е отпреди 2 години. Не е споменато в него че заводът се строи в обща компания с японците от ПАНАСОНИК. Визираният завод, в сегашен момент, е вече готов и се подготвят и са започнати още 4 други завода. Един от тях е във споменатия Китай. Но в същата държава строят и още няколко други корпорации, вкл и местни автогиганти. Подобни заводи се планират и в Европа, дори и в Австралия. Новата посока в автомобилостроенето е вече не само посока, а се разгръща с тенденция да измести ДВГ.
-
моля за малко "прекъсване" от 'двойкаджия' в темата, като мен. Въпроса ми, може би е малко наивен, но ще рискувам: След като "частицата преди измерването няма определено състояние - как се разбира че "няма определено състояние", след като това е информация за нея? След това - по "спиралата" от същото: Приемаме че :частицата няма определено състояние" - тогава как и според какво се ОПРЕДЕЛЯ че "вече има определено състояние" - нали по измерването? Обаче няма как да се "измери" кога, как и дали "частицата НЯМА ОПРЕДЕЛЕНО СЪСТОЯНИЕ"... Дали това е само допускане и математическо моделиране? А тогава - защо се предпоставя като "известна величина", че нещо е "неизвестно"? Ако нещо е "неизвестно" то това е "известно за него" и става смислов ноусенс - така става и сред цялото извеждане (поне в моите очи). А това е само в общ смисъл, докато в конкретния - значи частица която преди измерването НЯМА ОПРЕДЕЛЕНО СЪСТОЯНИЕ - е вече информация за частицата - че няма определено състояние, не е ли състояние само по себе си. В конкретиката - как се получава така, че се предпоставя следното: СПИНА се определя чак след като частицата се измери, дотогава той е в неопределено състояние. Ок, - какво е неопределеното състояние - това че не го измерва уред ли? Съществува ли индиректно измерване, чрез което да не се повлияе на състоянието на частицата? Или теоретично това се приема за аксиома в цялата Квантова физика? И така - уредът измерва една частица... Обаче има проблем в тая аксиома: До момента докато уреда не е измерил частицата, тя е неопределена. Обаче всеки уред регистрира частица чрез взаимодействието й с нещо или други частици. как тогава взаимодействат въобще - след като те са неопределени. И още - дали ще ги измерим или няма - те нали все пак взаимодействат... или не го правят... Обаче как взаимодействие е налице, след като те са НОПРЕДЕЛЕНИ? Нали те се измерват чак след като взаимодействат. А взаимодействат ли - те са се "самоопределили" вече? Има ли друг начин на преминаването на частицата от неопределено състояние, в определено - освен измерването и ОПРЕДЕЛЕНИЕТО от наблюдател (измерител)? И какво се случва във следващия времеви миг - след ИЗМЕРВАНЕТО НА ЧАСТИЦАТА? Тя отново ли се връща в неопределено състояние, кога точно става това, как се превръща докато сменя "състоянията си"...? ??? ============= Така, аз схванах лесно нишката в извеждането на СКАНЕР..., като в моите очи логиката му е безупречна и съвсем резонна и адекватна в разглежданията. ( Не зная защо, но именно неговите думи за мен сякаш са точно онова, което винаги ми е било нужно за да схващам тази толкова любопитна за мен материя . "Нищо лично" - спрямо думите на останалите) . Обаче горния казус за мен продължава да не го виждам сред думите които се пишат. Затова и задавам въпросите си. Благодаря предварително за евентуалния офтопик.
-
колега, моля ви, пълните темата със спам и той ви е станал нещо като 'норма' в тази тема. Може би е възможно Мъск да е пратеник на извънземните фашисти и акумулаторите всъщност да са маскирана технология на руските тайни служби. Русофилията, на която вие сте трибуна, се компрометира силно с подобни постове. Ако сте истински "боец на информационния фронт" (както толкова старателен и упорит да изглеждате), то от време на време сериозно "изпускате фронта" и вражеската пропаганда има шанс да завземе форума с пълна сила. Дали не сте 'двоен агент'... щом подкопавате така "своите"?
-
няма такова нещо. Щом нещо е написано, е извървян път, направени са усилия, невронни връзки, създавали са се думи, понятия, нещо е мислено, нещо е извеждано... Няма значение дали нещо ще се публикува тук, или някъде другаде, или въобще няма да излезе. Никога едно време не е изгубено - за самия индивид. Има неща, които смисъла им отпада поради условности и контекст, състояние на съзнание и осъзнаване. Но никога не се знае дали нещо е "изгубено"... Времето не може да се губи, може да се "губи" само субекта.