makebulgar

Скенер, напълно грешиш. Логиката ми е много точна и заключенията ми са последователни и следват реалността. Постулатите на Айнщайн не са потвърдени, и СТО не е доказана, а просто някои експерименти потвърждават някои от предвижданията на теорията.

В средата на XIX в., когато Романтизмът в Европа изживява последните си десетилетия, в Източна Прусия се ражда един изследовател, чиито убеждения, по силата на „историческата неизбежност“, ще окажат значително влияние върху европейската археология в следващо-то столетие. В няколко щрихи биографите на Густаф Косина ни представят противоречива, със сложен житейски път, личност, към която анализаторите на творчеството му добавят още специфичния, провокативен и полемичен маниер на неговото изразяване (Veit 2000, 40-42). Малцина от съвременниците му остават равнодушни към написаното от него и дори един от най-изявените му идеологически опоненти – сър Гордън Чайлд – е на мнение, че в немската археология не съществува друга толкова запомняща се личност, чиито приноси могат да се сравняват само с тези на Оскар Монтелиус (цит. по Veit 2000, 41).Освен, че е сред основоположниците на културно-историческата школа със своята концеп-ция за „културните провинции“, Косина и неговото творчество най-често се сочат като пример за политическата (зло)употреба с археологията във времето на национал-социализма, а и на други тоталитарни режими. Повече от век след публикуването на една от най-популярните му монографии, Косина се помни от сегашните поколения главно с едно от положенията в своята концепция: „Ясно дефинираните археологически ареали съответстват без съмнение на ареалите на отделни народи или племена“ (Kossina 1911, 3), а те от своя страна – на исторически документираните (етнически) групи. До началото на XXI в. не малко представители на европейската археология полагат усилия да я освободят от „демона на Косина“ (цит. по Curta 2008, 163), Като използва в доказателство конкретен археологически материал, Себастиан Братер прави опит да раздели археологическото от историческото знание и това го води до заключението, че определянето на „етническата идентичност е отвъд възможностите на археологията“ (Brather 2002, 175). Скоро след смъртта на Косина, неговият демон, ако използваме метафората на Курта, започва да се въплътява в различни „лица“, които в страните от Европейския изток се явяват основопо-ложници на т.нар. археологическа история. Нейните привърженици, предимно в тогавашния Съветски съюз, осмислят археологията като помощна историческа дисциплина, чиято основна задача е „реконструкцията на историческото минало във всички негови аспекти“ (Клейн 1993, 39). Сред отличителните характеристики на археологическата история са слабо разработеният понятиен апарат и методологията, заимствана предимно от други дялове на историческата наука – изворознанието и етнографията (Клейн 1993, 39). Корените на археологическата история обикновено се поставят в дореволюционния период, когато Александър Спицин започва да картира различни типове обеци, произхождащи от ранносредовековни гробове, за да идентифицира споменатите в „Повесть временных лет“ племена. Така той, приблизително по едно и също време с Косина, излага хипотезата, че картираните културни провинции съответстват на обитавалите ги етнически групи (Курта 2009, 33).Основно в периода 50-те – 60-те години на XX в. като дял на археологическата история се развива т.нар. археологическа етногенетика, която достига своя апогей с археологическото проучване на скитите и славяните. С него е свързана и широката употреба (през втората половина на XX в. много извън границите на Съветския съюз) на понятието „етническо значение на културните сходства“ (Клейн 1993, 43). Няколко са основните задачи на „археолозите на етногенеза“: установяването на появата на археологическите култури, тяхната генетическа връзка (която е и генетическа връзка на етносите), техния упадък и трансформа-цията им в нови такива. В този смисъл компонентите на всяка култура се разбират като етнически признаци (Клейн 1993, 44), и се използват за очертаването на различни етнически ареали. Пак в това време, със санкцията на съветската национална политика, започва да се развива още една концепция, която с времето ще придобие почти същите митологични измерения, каквито и легендарния разказ за Аргонавтите и Златното руно. Две са основните „сюжетни линии“, които в ранносредновековната археология формират т.нар. Кавказки мит: едната, че районът на Северен и Централен Кавказ е обитаван от етнически хомогенна общност, чиито корени могат да се проследят до праисторическите периоди, и другата – че в средата на тази монолитна група от хора следва да се търсят преките предци на редица култури (Gadjiev, et al. 2007, 122-124). Сред тях, както ще стане ясно по-долу, е и тази на Първото българско царство.През 70-те години на ХХ в., когато на изток започва „ерата на размразяването“ и „материалната форма на артефактите започва да губи своето историческо съдържание“ (Клейн 1993, 36), от запад идва вълната на „новите археолози“, която достига до Централна Европа. Пак в това време в България се появява една внушителна монография – „Славяни и прабългари по данни на некрополите VI – XI в.“. Според автора ѝ – Живка Въжарова книгата има една основна цел – да реши „по археологически път“ „проблемата за етногенезиса на българския народ“ (Въжарова 1976, 5). Част от нейните теоретични постановки включва и това, че „дадена археологическа култура може да се е разширила или разпаднала на няколко родствени култури, ..., да се е смесила или дори да е асимилирана от други култури, но във всички случаи тя отразява живота на етноса, който я представя“ (Въжарова 1976, 5). Така, повтаряйки от една страна Косина, а от друга – съветските „археолози на етногенеза“, Въжарова ни (си) представя този ге-незис като резултат на два много прости процеса – придвижването на население от едно място на друго и запазването на неговата материална култура в новите земи. По този начин прабългарите се оказват всъщност салтовци, защото са носители на салтовската керамична традиция и погребален обред, а славяните, ако следваме постановките на Въжарова и от други нейни трудове (Въжарова 1986, 8-15), са носители на северномолдовската Хлинча-1, защото се пред-полага, че в придвижването си към Долен Дунав, прабългарите преминали и през земите на днешна Молдова, и увлекли по пътя си тамошното славянско население. За трасетата на това придвижване основно се съди от многократно повтаряните исторически сведения, най-често – цитираната в превод „Хронография“ на Теофан Изповедник.Четири десетилетия по-късно на вниманието на българската, а и на чуждата, научна общност е предложена нова внушителна монография, посветена на един безспорно интересен паметник, който, според водещия ѝ автор, се явява „едно от малкото археологически свидетелства, потвърждаващи сведенията на писмените извори (особено тези на Теофан – б.а.) за началото на българската държава“ (Дончева-Петкова и др. 2016, 174).От 1948 г., когато започва археологическото проучване на тези ранносредновековни паметници, „Прабългарският некропол при Балчик“ е едва втората монография, която осветява резултатите от дългогодишни теренни проучвания и в този смисъл за българската ранносредновековна археология е радостен прецедент. Многото ѝ достойнства включват решаването на важния проблем за началото на българската култура като естествено продължение на културата на населението от Кубано-Черноморската об-ласт (Дончева-Петкова и др. 2016, 169). Включват и решаването на други важни проблеми, какви-то са: произходът на излъсканата керамика в ареала, очертан от Среден Днепър на запад до Средна Волга на изток и Централен Кавказ на юг, както и установяването на пряката приемственост в елементите на погребалния обред от същите земи за период от около 500 години (половин хилядолетие) – началото на V – IХ в. Дискусията по тези проблеми заема значително място в монографията. Дори би могло да се каже, че общият обем, посветен на некрополите от Кубано-Черноморската група, известна и като Севернокавказка, е приблизително равен с този на всички издадени по същата тема работи (включително и липсващите в библиографията) за последния един век, като към тях се добави и една наскоро защитена дисертация (Успенский 2015). Евгения Коматарова-Балинова „Прабългарите“ при Балчик и номадите в полето на „прабългарската“ археология

Къде са грешките на расъжденията ми? Постулатите на Айнщайн доказани ли са? Доколкото знам той се опитва да докаже и съществуването на Бог, но неуспешно.

Търси се повече от век, тъй като се търси химера. Теоретичната физика основно се занимава със спекулации (предположения) които сондират неизвестното в опит да се достиге някакво ново познание. Не всички теории обаче са доказуеми и верни, и не всички от тях могат да бъдат доказани експериментално. Теорията на Относителността наистина предвижда някои неща, които са потвърдени с експерименти, но си остава недоказана. Времето си тече по един и същ начин навсякъде, но човекът има нужда времето да тече по различен начин. Има нужда от това, тъй като е установил, че Космоса е свръх огромен, и че човека е твърде далеч от всичко и от всички. Затова и има нужда да си представя как ако се движи много бързо ще забави времето, че ще може да изживее пътуването от Земята до другите светове. Човека се бори с времето и смъртта и затова му се привижда забавяне на времето.

Пълни глупости. Времето не тече с различна скорост, тъй като то е неизменно. Примера с влака е твърде елементарен. Двете събития по светването на лампите се случват едновременно и в двете координатни системи, просто в едната наблюдателя установява светването на задната лампа малко по-късно тъй като се движи почти заедно с иформационния поток. Тоест времето е неизменно, а само носителя на информация (светлината) се отчита по различен начин. Това, че виждаш едно събитие със забавяне, не означава че то се случва по-късно, а означава, че получаваш информацията по-късно. Получаваш информацията по-късно обаче не защото времето тече по-бавно, а защото чрез проста сметка по формулата S=VxT, се вижда, че на светлината ще ѝ е нужно малко време за да премине разстоянието с което наблюдателя от влака се е отдалечил от първончалната позиция на задната лампа. Тоест няма парадокси и забавяне на времето. Ако влакът се движи със скоростта на светлината наблюдателя от влака никога няма да види светването на задната лампа, тъй като информацията за това събитие няма да го достигне. Това обаче не означава че времето е спряло, защото часовника на наблюдателя във влака ще продължи да си тиктака със същото темпо като часовника на наблюдателя от гарата, като пътуващият скоро ще види как предната лампа изгаря, тъй като производителя я е направил некачествена. Всичко това ще се случи въпреки това, че светлината на задната лампа никога няма да ги освети! Изводът е, че ако не виждаш едно събитие или ако го виждаш различно от останалите, това не означава, че то не се е случило или че при теб времето тече по различен начин. Различното възприятие единствено показва различната ти гледна точка и различната възможност на информацията да достига до теб.

И каква е формулата която доказва, че времето тече по различен начин при движение със светлинна скорост? И каква е формулата която определя коя е неподвижната координатна система?

Никак не изглежда логично дори и при ускорение това, че времето тече по различен начин в различните системи. Напрактика ако се намираш на ускоряващата се система от твоята гледна точка останалите ще се ускоряват отдалечавайки се от теб. По този начин отново отпада всякаква разлика във възрастта между близнаците. Интересно ще е да видим коя е формулата която доказва че времето тече по различен начин при ускорение и при движение със светлинна скорост.

Еми парадокса с близнаците не съществува при поставеното условие планетата Химера да се движи с постоянна скорост 0,9 от скоростта на светлината. При това условие гледните точки от планетата и от Земята са едни и същи и за всеки другият ще се движи със 0,9С. Промяна на възрастта евентуално е възможна при някакво ускорително движение, но ако е много кратко то няма да има никаква разлика във възрастта на бебетата.

Знаем за сарматите от Панонската равнина, които се приема че изчезнали някак разселени в Империята, Йорданес описва сармати между Лом и Тимок, а също така описва и някакви садагири живеещи с алани някъде в Лудогорието, скитите пък били в Малка Скития, като при това и сърбите си търсят името в Азиатска Сарматия от географията на Птолемей...

Там е работата, че не търсим иранска връзка, а търсим общите неща между славяните и иранците за да реконструираме чисто хипотетично част от лексиката на степняците индоевропейци. Общите неща, които са позволили безпроблемното езиково сливане на степняците и склавите и антите. Тоест не търсим различията, а търсим общите неща. Не търсим ранни ирански заемки в славянските езици, а търсим обща славяно-иранска лексика. "Иранската" връзка както знаем е най-добре документирана при южните славяни, като освен че прабългарската археология е сарматска, но и южно от Дунав от хрониките знаем, че се заселват много сармати и скити.

Всъщност достатъчно е да са налични в няколко славянски езика особено ако те нямат пряка книжовна връзка със старобългарския.

именно на авестийски а може би и на сарматски

Еми някой трябва да седне да провери. Със сигурност повечето от тях не се срещат в османския, но са общославянски и присъстват в авестийския. И от тук интерполирайки можем да допуснем съществуването им в степите при "ираноезичните". Дори и да не съществуват в старобългарския език това не изключва възможността да са съществували в разговорния речник. Старобългарския е книжовен и е пълен с гърцки и латински думи и с библейски термини, като можем да допуснем и диалектен слой в разговорния език който е носил и българските варианти на много от книжовните думи.

Всъщност твърде много са славяно-иранските паралели, които можем да предположим, че са били и в речника на скитите и сарматите - аз, мозък, дати (стблг.), дете, даден, къде, жена, гадая, рай, мога, гадина, кукур/кукер (песоглавец), дебна, творя, вир, върша, шетам, да, возило, за, браня/броня, бог, богат, жив, бати, топло, хубаво, говедо, гоня, жъна, душа, деви, дан, дар, държа, двери, десен, гора, говор, четири, зов, първи, ето, хват, из, искам, карам, краен, крещя, хрущя, мъртъв, нрав, остава, тичам, при, против, ридая, шава, слово, срам, сто, нов, страна, тъдява ....

На картата се вижда, че някакво население с азиатската подгрупа Z2122 се е преместило от Азия към Балканите. Хаплогрупата е характерна за юдеите левити.

Не са чак толкова далечни братовчеди. Най-близките първи брадовчеди са спрямо целия останал индоевропейски род.

Дефакто децата са родени на една и съща дата, и остаряват по един и същи начин, тъй като времето тече навсякъде по един и същ начин. Дори и при движение със скороста на светлината. Разликата в остаряването ще се дължи не на движението с определена скорост, а ще се дължи единствено на различните среди в които живеят двете деца, като средата е освен климата, но и гравитацията, социума, и други подобни. Постановката просто трябва да се разгледа от друга гледна точка. От гледна точка на планетата Химера ако погледнем, ще установим, че всички останали планети от космическата решетка се движат спрямо нас със скороста 0,9 от скоростта на светлината. Тоест няма абсолютно никакво значение скоростта, доколкото и при двете отправни системи може да се измери една и съща скорост на движение на другата планета. Химерното и земното време няма смисъл да се синхронизират тъй като текат по един и същ начин. И това е така, тъй като времето не е измерение и не се мени. То е хронология. Изкуствено въведена еденица за измерване на движението.

Високия процент при въпросните хотони се дължи на рязката загуба на популация с последващото развитие само на част от генофонда. При това монголоидността на хотоните и останалите узбеки, киргизи, уйгури и други подобни е могла да дойде и по женска линия. Тоест идват индоевропейските европеидни скити с хаплогрупа R1a, заграбват само жени, и след 500 години наследниците им са с монголоидни черти, но с хаплогрупата.

Ето няколко ирански (ирано-славянски) думи - Аз, Къде, Мога, Дете, Жена, Четири, Чертог, Шетам, Върша, Дъжд, Дар, Дан ....

Съвсем не става на въпрос за персийските думи които са дошли по турско, а става на въпрос за онези думи от старобългарския език, част от които ги пишат ирански заемки в славянските езици, а другата част които са си славяно-ирански и съществуват и в двете групи езици дори и при народи които не са били завладявани от османци и перси.

То си личи кой е пълния лаик, тъй като думите най-добре показват стойността. Особено когато човек се излага с тях. Разбира се че е възможно при някой СМЕСЕН европеидно-монголоиден народ процента на R1a да е по-голям, но със сигурност при монголи, китайци, якути и други "чисти" монголоиди процента е нищожен. Споменатите народи като памирци, хотанци и други подобни може и да имат монголоидни примеси, но са си европеиди. Тези неща обаче са показателни че Илиян или нищо не разбира от генетика или манипулира форума. Човек който набляга на това, че знае какво означава статистически анализ е много чудно защо изтъква крайностите. Такъв специалист е много странно да говори за най-висок процент сред монголоиди, но дефакто да говори за смесени популяции и да пропуска ядрото на монголоидите - китайци, монголци, японци, якути, ескимоси и други подобни. Точно в това се съдържа и основата на псевдонаучността. Генетиката недвусмислено е доказала, че R1a в азиатския й вариант e хаплогрупа свързана с индоевропейски популации сродни с останалите индоевропейски популации които носят R1b, тъй че тоя спор тук е напълно излишен и нелеп. Със сигурност R1a не е монголоидна, и в Азия се среща при някои "монголоидни" народи тъй като те са смесени расово. При това монголоидните черти могат да идват не само по мъжка линия, но и по женска.

Ако попиташ Спароток r1a се среща на балканите преди 9000 години, и така и тя е автохтонна тракийска хаплогрупа, която разбира се е била разпространена на изток от (маса-)Гетите предвождани от Дионис. А това за монголоидите може да си губи времето да го говори само един пълен лаик. Умопомрачително невежество лъха от подобни коментари. Особено когато ги изказва някой който твърди че е учен, че използва статистическия анализ, и че познава историята. Все още аутохтонните генетици не можете да обясните защо палеолитните хора оставили ранните култури Караново и Старчево са били основно от хаплогрупата G, но днес българите са само 5% от тази хаплогрупа, и не можете да обясните африканската хаплогрупа E3b тракийска ли е, албанска ли е, и защо не се среща при северните народи като скитите, руснаците, и други подобни, които според автохтонната теория са чисти траки разселили се от балканите на север!

Авторът всъщност много добре описва това, че липсата на археологически следи от юдаизма в Хазария може да е следствие не от липсата му там, а да е в следствие на това, че не познаваме обредите му през онзи период в онези земи. Въпреки че заключението му е доста крайно за това че юдаизъм е нямало в хаганата, в обяснението на аргументите той е доста по-умерен и отбелязва на много места съществуващата несигурност поради липсата на данни и артефакти. Липсата обаче не доказва отсъствие.

Въпъпросът е, че трябва да се види колко са общите ранни славяно-ирански думи, а не само иранските (от фарси) сред които има и много османски заемки.

Ще е интересно да чуем за останалите "капища" от Кавказ, доколкото към момента повечето хора сме чели само за онова от Хумар. Кулата в центъра на Плиска е с размери които са съпоставими с размерите на обичайните малки бургове от пределите на Римската Империя. А капището от Хумар е много малко.