Станислав Янков

В додекаедър има ПЛОСКИ петоъгълници и съм уточнил, че в ъглите на додекаедъра има вдлъбвания, дупки вследствие на концентрация на материята там - на изображението няма такова нещо, защото не мога да намеря изображение на додекаедър с желаните от мен вдлъбвания при ъглите-свързвания на петоъгълниците. Именно тази концентрация на материята и вдлъбванията при ъглите (които ги няма в изображенията на додекаедъра, както вече споменах) променят огъването на сферата до плоски петоъгълни плочки и въпреки наличието на такива плоски места, се запазва общото сферично очертание (общата гравитация като бяло) на тази 2d-“вселена”.

Липса на гравитационно изкривяване е плоското пространство (лист хартия). Сферата (2d, гледано от 3d) съвсем видимо потъва и даже се и събира непрекъснато в една точка. А пък конусът е разширението на пространството от точка (отворена кривина, за разлика от затворената кривина на сферата и липсата на кривина при плоското пространство). Подчертаването, че всичко става по инерция, без никакъв разход на енергия е много съществен момент, затова специално не го пропускам.

Законите в четвърто и повече пространствени измерения биха били зависими от законите в трите основни (възприеманите от нас). Най-главното е да се докаже по някакъв безспорен начин, че такова нещо е възможно да съществува реално. Например тъмната материя, която е цели три пъти повече от видимата (трудно нещо много разредено може за се равнява, камо ли да превъзхожда огромните концентрации на материя в звездите и в черните дупки), а и тъмната енергия, която дори и да е свързана с квантово-механичните флуктуации - поне една теория (суперструнната) предлага за тези флуктуации повече от три пространствени измерения.

Нека за малко да се върнем към представянето на гравитационното изкривяване на пространство-времето чрез двуизмерната сфера. При двуизмерната Вселена-сфера двуизмерно същественце-правоъгълниче (примерно, защото може да е и квадратче, и кръгче, и всякакви други правилни и неправилни двуизмерни форми) ще се движи по това съвършено-огънато двумерно пространство, плюс трето измерение-време, с постоянно ускорение по инерция (на него ще му се струва, че се движи по плоско двуизмерно пространство, но с ускорение, без да разходва за това никаква енергия). И ако няма ограничение до скоростта на светлината - при такава съвършена Вселена-сфера съществото-правоъгълниче ще се движи с ускорение по инерция вечно. В нашата триизмерна Вселена, обаче, имаме не само движение с ускорение по инерция, по права линия (от наша гледна точка, понеже не можем да възприемаме от по-високо измерение), когато се движим по съответния начин в гравитационно въздействие, но също така имаме и места, където се движим по инерция праволинейно и равномерно, без никакви ускорения. Кой е удачния начин да покажем и такова, неускорително движение в двуизмерна форма? Това е додекаедъра (последната от петте фигури): При една двуизмерна Вселена-додекаедър, вместо сфера, с по-големи вдлъбнатини (изкривявания към центъра на фигурата, дупки) при местата на свързване на петоъгълниците, имаме по-добър двуизмерен модел на гравитацията на Вселената ни, при който могат да се демонстрират както равномерни, праволинейни движения по инерция в плоско пространство (плоските повърхности на петоъгълниците на додекаедъра), така и движения с ускорение по инерция в огъванията в местата на свръзка (ъглите) на петоъгълниците, където условно ще има струпвания на двуизмерна масивна материя. Подобен додекаедров двуизмерен подход би бил много по-описателен за пространство-времето на нашата Вселена в сравнение със сферата.

Забележи ясната последователност: Първо имаш точка, която се нарича нула-мерна сфера и това е 0d. Тази точка се явява центъра и от нея се тръгва поравно в двете посоки, при което се получава отсечка, чиито два края са вече две нула-мерни сфери, а самата отсечка е сфера в 1d. Ако изправиш тази отсечка вертикално нагоре, под нея, в 0d, се получава нула-мерната сфера, от която тръгнахме. След това завърташ вертикално изправената отсечка, която вече ще се явява диаметър, около точката в средата ѝ (центъра ѝ) на 180 градуса, с което налагаш втори, перпендикулярен на първия диаметър и получаваш двуизмерен кръг. Виж изображението на този двуизмерен кръг под него, в едното измерение. В 1d двуизмерния кръг се представя отново като линията, която завъртяхме на 180 градуса, за да получим кръга в 2d. Сега отново завърташ на 180 градуса кръга около същия център, който в 0d беше нула-мерната сфера, в 1d беше средата на линията и в 2d беше центъра на кръга. Завърташ по нов перпендикулярен диаметър, чийто център е върху предните центрове и получаваш 3d-кълбото. Виж 2d-изображението под 3d-кълбото. То е кръгът от предходното 2d изображение. Тоест - изображението на 4d-кълбо в 3d e 3d-кълбо.

Между другото - ето още една възможност за подозрение за повече от три пространствени измерения: ЕМВ представлява едновременни (не редуващи се, което изглежда по-логичното на пръв поглед) пикове и спадове до 0 на електрическото и на магнитното поле на вълната. Да, ама ако нещо стане 0 - това означава, че то е изчезнало изцяло (от нашето четиримерно пространство-време) и с това трябваше да приключи и съществуването на вълната. Обаче вълната спокойно може да си продължи да си съществува, ако спадовете на нейното електрично и магнитно поле след максимумите не са просто изчезването им, а са прехвърлянето им в едно или повече допълнителни пространствени измерения над трите. При спадовете електрическото и магнитното поле на вълната се прехвърлят "другаде", след което отново се връщат в x,y,z за следващите масимуми.

Би трябвало да е кълбо и в x,y,z и в x,y,w, само трябва да има преливане на размера на кълбото между двете координатни системи от 0 до 100 % и обратно (както се прелива пясък на пясъчен часовник от едната му част в другата му част), като са възможни и по-сложни варианти на поведение заедно с това преливане (но без да се нарушава формата на кълбото). Не би било кълбо само в цялостна координатна система x,y,z,w, която ние не сме в състояние да си представим, защото едновременно w трябва да е перпендикулярна на всяка от трите x, y и z и заедно с това триизмерното кълбо трябва да се превърти на 180 градуса около новия диаметър в четвъртото измерение, чиято среда трябва да е в същата точка, в която са и средите на диаметрите на трите измерения от преди четвъртото. Всичкото това е непредставимо за нас в момента, точно което налага и общата координатна система x,y,z,w да се представя като две различни триизмерни координатни системи, макар да знаем, че всичките четири координати са свързани чрез общата им точка и взаимната им перпендикулярност.

По принцип могат да се откроят два начина на разсъждение относно преходи между 3 и 4 пространствени измерения: 1) Ако четвъртото измерение е разгънато като останалите три и има в него хиперкълбо (хиперсфера?) с доста по-малък размер от този на измерението - ще има достатъчно пространство в четвъртото пространствено измерение. Затова, когато имаме четиримерно кълбо, хиперкълбо (хиперсфера?), което се представя като тримерно кълбо в координатната система x,y,z и пак като тримерно кълбо в кординатната система x,y,w - когато това кълбо прави преходи между двете координатни системи (това са две различни тримерни координатни системи, макар да представят една съвкупна координатна система x,y,z,w, която не сме в състояние да възприемем), то паралелно, като при преливането на пясъка в един пясъчен часовник от едната му част в другата част, кълбото докато намалява в едната координатна система, същевременно ще се увеличава в другата координатна система, докато не се пренесе изцяло в другата координатна система. След това обратно ще започне да намалява във втората координатна система и едновременно да се увеличава в първата координатна система, докато не се върне отново изцяло в първата. Един вид, частта на четиримерното кълбо, която се възприема само като тримерно кълбо, ще си носи навсякъде със себе си трите измерения, докато се движи в четвъртото измерение и ту се появява, ту изчезва в едно или в друго триизмерно пространство, съставено от която и да било тройка от x,y,z и w. 2) Ако дадена триизмерна пространствена форма (кълбо в случая) не може пълноценно да се движи в четвъртото пространствено измерение, тя би могла да пренася в четвъртото пространствено измерение w само едно от трите си измерения и при това положение в измерението w едно такава ограничено триизмерно кълбо би представлявало само чертичка (диаметъра). При координатната система x,y,z докато протича прехода към едното измерение във w (чертичката във w), триизмерното кълбо постепенно ще се превръща в двуизмерен кръг, докто в края на прехода чертата му във w ще достигне диаметъра на кълбото в x,y,z, а в самата x,y,z ще е останал само двуизмерен кръг с диаметъра на кълбото отпреди стартирането на преноса.

Предполагам, че по-удобно за показване ще бъде да уточним, че четиримерното кълбо ще бъде обичайно тримерно кълбо, ако заменим една от осите х, у или z със w. Няма никакъв проблем за това, защото w трябва да е перпендикулярна спрямо всяка от х, у или z и спокойно може да я замени като трето пространствено измерение (заменената друга координата така ще е четвърто измерение на мястото на w). По този начин ще се дава, как кълбо от x,y,w навлиза във и излиза от x,y,z (и в двете то ще е нормално тримерно кълбо според тримерното възприятие, но ще се знае, че реално x,y,z и w са свързани заедно, действат съвместно и всъщност става дума за хиперсфера ли, хиперкълбо ли, което ние не сме в състояние да възприемем в пълната му четиримерна форма).

За представяне на 4d в 3d се ползва визуална илюзия - да се включи автоматичния превод на клипа, работи добре. При електрическото поле на електрона от една страна имаме изискване на квантовата механика да няма нищо движещо се в четиримерното пространство-време и поради това електрона е представян като точка. Същевременно обаче, за да може всеки наблюдател да регистрира електрическото поле на електрона, което е физическа константа и го има в абсолютно същия вид, дори ако някак си електрона можеше да се установи неподвижно спрямо наблюдателя - би трябвало да има някакво движение спрямо наблюдателя, някъде. Както движението на електрическото поле на електрона спрямо наблюдателя, когато електрона се движи, поражда магнитното поле, по същия начин трябва да има и движение спрямо наблюдателя, което да поражда електрическото поле, дори ако някак можеше електрона да се установи неподвижен спрямо наблюдателя - електрическото поле на електрона е константа и не се променя никога, когато има електрон. Къде се случва това движение, след като квантовантовата механика не позволява да има такова в четиримерното пространство-време?

Оригиналът е на руски, намерих и него преди около час, след като видях, че е превод, но и там липсват същите неща, които липсват и в превода. Извън това - подозрението ми, че електрическото поле на електрона може да произхожда от някакво движение спрямо наблюдателя в едно или в повече пространствени измерения извън трите достъпни за нас, започва да се засилва все повече. За магнитното поле е ясно, че произхожда от движението на електрическо поле спрямо наблюдателя - поставям отдолу мястото в този форум по въпроса, което ти ми посочи преди време и откъдето научих за този детайл.

Гадост! Много неща липсват в статията, чийто линк съм сложил в предния си коментар и особено формулите! Не ги намирам и така увредена статията не е толкова добра. Ако беше цялата, с всичко - щеше да е много полезна.

Точно нещо подобно на даденото от теб, Скенер, имах предвид. Ето още едно място с доста обяснения, макар да е препълнено с реклами и ме принуди да си го прекопирам на Уърд, за да разкарам рекламите: 4-измерно въртене на куб. Програма за рисуване на четириизмерен куб. Хиперкуб и платонови твърди вещества (vit-vladimir.ru)

Допълнителните пространствени измерения се оформят в теориите основно математически и се твърди, че чрез математика това е изключително просто - само влагането на нови буквички и цифрички, на нови членове и после се пресмятат резулатите, сверява се, дали те съвпадат с останалите резултати и т.н. Обаче фомирането на това нещо визуално, като представа, като възприятие е съвсем друг Господ... Имам предвид следното. Когато 3d-кълбо премине през плоско 2d-пространство - в 2d-пространството от нищото започва да нараства кръг, който расте до един етап (докато сферата пресече 2d-пространството до своята централна точка), след това започва намаляване на кръга и накрая той отново изчезва (3d-кълбото е напуснало пределите на 2d-пространството). По абсолютно същия начин, когато 4d-формата на кълбо преминава през нашето 3d-пространство, ние ще наблюдаваме, как от нищото (според нашите 3d-възприятия) започва да се формира и нараства кълбо, което след един момент ще започне отново да намалява и накрая да изчезне в нищото - всичко това е от гледната точка на нашето 3d-възприятие. Започва се от безизмерната точка, която е центъра при всички разглеждания. При 1d от тази точка се спускат две еднакви срещуположни линии и става дължина (например - 10 см) и в безизмерната форма линията си остава точка. Така от точка без размери пространството се увеличава до 10 см линия. При 2d линията се завърта около центъра си на 180 градуса и формита кръг, на който кръг тя става диаметър, но в 1d този кръг си остава линия. Тука пространството вече се увеличава от 10 см линия на лице от 78.5 квадратни сантиметра и това е доста сериозен ръст на пространството. При 3d кръгът се завърта около центъра си на 180 градуса и така формира сфера, която в 2d си остава кръг. Диаметърът си е съвсем същия, като на кръга и двата са равни на линията - 10 см. Обаче 2d-лицето от 78.5 квадратни сантиметра при кълбото в 3d вече става на обем от 523.33 кубични сантиметра и дори само лицето на 3d-сферата вече е 314 квадратни сантиметра. Няма никаква логика всички тези детайли да важат при прехода между измеренията до три, но вече да не важат при прехода от три към четири пространствени измерения!

Има едно изключително важно условие при употребата на повече измерения, особено при суперструнната теория. Ако при три пространствени измерения нашата Вселена има даден обем на пространството, който постоянно нараства с нейното разширение, то при допълнително четвърто пространствено измерение използваемият пространствен обем на Вселената нараства значително, плюс разширението ѝ. При представянето на Вселената като трибрана (разтегната тримерна струна-брана, която представлява тримерното пространство) всички струни на частиците, на силното, на слабото и на електромагнитното взаимодействие се движат само в рамките на тази трибрана. При тази версия на суперструнната теория фотоните, чрез които основно ние възприемаме, са отворени струни и могат да се движат само в границите на трибраната, поради което и ние можем да възприемаме само три пространствени измерения - светлината, чрез която възприемаме е ограничена в движенията си само в трите пространствени измерения и останалите измерения могат да са дори разтегнати, не увити, но пак ние да нама как да ги регистрираме. Заради ограничаването на светлината само в рамките на трибраната. Единствена гравитацията излиза извън тримерната трибрана. Обаче всичко това губи смисъл, ако се опитваме да представяме допълнителнителните измерения по начини, които не водят до значителни увеличение на пространството, което може да се използва. Просто - нищо не правим по такъв начин. Ефектът от значително увеличение на използваемото пространство при повече от три измерения, в сравнение с триизмерна пространствено Вселена е абсолютно задължителен и е незаобиколимо условие още от първия момент, в който Калуца е предложил на Айнщайн въвеждането на четвърто пространствено измерение, за да се съчетаят успешно електромагнетизма на Максуел и ОТО на Айнщайн. Всички форми на представяне на допълнителни измерения, които не водят до значително увеличение на пространството в ставнение с трите измерения не вършат никаква работа.

Проекцията на четиримерната форма на куб (за мен тя засега е все още непредставима в четиримерното ѝ естество) в тримерното пространство е куб, точно както проекцията на тримерния куб в двумерно пространство е квадрат (тук опростяваме максимално нещата и не разглеждаме никакво въртене или нестардни разположения на тримерния куб, в който случай двумерната форма няма да е само квадрат). Още по-симетрична и още по-препоръчителна форма за разучаване на потенциалното четиримерно съществуване е кълбото, което е още по-симетрично и по-просто от куба. Проекцията на четиримерната форма на кълбо (хиперсфера) в триизмерното пространство е кълбо, точно както проекцията на триизмерното кълбо в двуизмерното пространстви е кръг (окръжност). Триизмерните куб и кълбо са съвсем съществуващи в реалността. Ако ти нямаш възприятия, да регистрираш четиримерните форми на куб и на кълбо, но регистрираш техните проекции куб и кълбо в триизмерното ти възприятие - по какъв начин можеш да докажеш безусловно, че четиримерни форми на куб и кълбо при четиримерно пространствено възприятие не съществуват? Това е все едно да кажеш, че Северна и Южна Америка, с всичко в тях, с всичките им хора и животни, не съществуват, защото ти не можеш да ги възприемеш в момента, докато си в България и възприемаш само нещата от твоето обкръжение в България. Също и жена ти не съществува, когато е отишла до магазина, за да напазарува за закуската ви, докато ти си гледаш телевизия от леглото в стаята ви - тя не може да съществува в този момент, защото ти не я възприемаш по никакъв начин, докато си се излежаваш в леглото и си зяпаш филмчета...

Не е ли по-добре първо да докажеш реалното наличие поне на четвърто пространствено измерение, преди да тръгнеш да разглеждаш още повече?! И ако смяташ да разглеждаш повече от четири пространствени измерения - не е ли най-добре да стъпиш на предполагаемите от суперструнната теория 9 или 10 пространствени измерения, заедно с всичките разработки на тази теория досега, вместо да се насочваш само и единствено към пето пространствено измерение? Има съвсем конкретни изисквания, за да може нещо да се определи като допълнително пространствено измерение над три. Не можеш да припишеш различна от триизмерната пространственост просто така. Първо трябва да добиеш съвсем конкретна яснота, какво по-конкретно трябва да представляват допълнителните измерения и чак тогава да търсиш по-сигурни потвърждения за тяхно наличие или отсъствие. Има и други варианти да са нещата, без непременно да са с повече измерения от утвърденото до момента четимерно пространство-време. В електромагнитната и особено в квантовомеханичната сфера може да има цели вселени от все още неподозирани процеси, всичко - в рамките на четиримерното пространство-време.

Всичко това са процеси в четиримерното пространство-време. Ти не виждаш и вятъра, но си наясно, че е атоми и молекули, които се движат в четиримерното пространство-време. Не виждаш полетата и вълните но знаеш, че се описват с особености на четиримерното пространство-време. Не е достатъчно само да не виждаш нещо, за да ползваш това като доказателство за над три пространствени измерения. Трябва ти поток от енергия, който да изчезва в нищото, в една точка, например. Знаеш, че тази енергия и движение трябва да продължават и нататъка, но те необяснимо изчезват от твоя свят! Примерно - центъра на черните дупки...

Аз опитвам да си представя точно, как би изглеждало четвърто пространствено измерение чрез моето четиримерно пространствено-времево възприятие (нещата са още по-сложни, защото макар ние да можем да се движим в три пространствени измерения, виждаме двуизмерно и си представяме визуалния образ като с дълбочина само благодарение на нашия опит и на това, че очите ни са две, вместо само едно). В едно седем-мерно пространство-време (шест пространствени измерения) има два варианта: 1) Ти имаш твои части във всичките шест пространствени измерения. 2) Ти имаш твои части само в три от шестте пространствени измерения и така би могъл да преминеш от едните три измерения в другите три измерения, при което ще изчезнеш изцяло в първите три измерения, където си бил преди прехода (можеш да се преместиш в само едно от втората тройка измерения и с две твои измерения да останеш в началните ти три, да се преместиш само в две от допълнителните измерения и да останеш само с едно твое измерение в първоначалните ти три - различни варианти). Всички тези различни възможности - само при условие, че въобще са възможни допълнителни разгънати пространствени измерения, освен трите, които по някаква причина ние да не можем да възприемаме и ползваме и ако може да се преминава през тях без самоунищожение при подобен преход. Смисълът е, че допълнителните пространствени измерения над три дават някои предимства в хармонизирането на различните теории в момента, заедно с проблемите, които дават в допълнение. Едно по-внимателно разглеждане ще покаже, дали въобще има някакъв смисъл в подобен подход или той е изцяло безсмислен и за боклука.

Формулите, за да сработва суперструнната теория, доколкото сработва (това е условно, както знаем) изискват точно такова сложно представяне. Всички неща, които ти си описал като опит за представяне на многомерност - всички до едно стават в четиримерното пространство-време (три пространствени измерения) и нямат нищо общо с повече от три пространствени измерения. Аз точно подобно нещо имам предвид под сложен микс от най-различни дължини и ходове на часовници - докато ти стоиш на спирка, чакаш автобус и си говориш с твой колега, ти регистрираш твоя колега като условно неподвижен срещу теб, но ще регистрираш пулсациите на сърцето му с едни скорости, дължини и ходове на часовници, движението на кръвните клетки във вените му с други скорости, дължини и ходове на часовници, предаването на нервните му импулси с трети скорости и т.н. и т.н. и т.н. Всичко това е нещо изключително сложно, дори и разглеждано само чрез СТО, това е така, но абсолютно всичко от това няма нищо общо с допълнителни над трите пространствени измерения. Единственото, което би могло да има нещо общо с повече от три пространствени измерения, ако могат да се проявяват такива реално, може да е само човешкото мислене, съзнание и подсъзнание.

Добро описание, но забележи едно разминаване при представянето тук и при по-ранното представяне на вълна, което беше дал. Тук върха и дъното на електрическата вълна са дадени да се движат напред по посока на движението без прекъсвания (виж как е дадено разпространението в куба и как е дадено на изображението на вълна в по-предния твой коментар), а на предното изображение се редуват, като на два пъти при смяната им се преминава през тяхното зануляване по посока на движението. Възниква въпросът, кое е по-вярното от тези две представяния и защо? Принципно, при Максуел електромагнитното поле се представя чрез вектори, при включено и гравитационно поле чрез тензори, а при квантовата теория на полето чрез оператори (заради неопределеностите, включително и при полетата), като последното представяне е считано за най-доброто. Ето на долния линк един опит за демонстрация на четиримерно пространство чрез показване на кълбо в едномерно, в двумерно и в тримерно пространство (в един момент от времето). Прави впечатление, че с всяко следващо измерение се добавя по още един диаметър свобода на движение. Първо имаме само един диаметър, като линия с ограничена дължина по безкрайна линия на едномерно пространство. След това имаме втори перпендикулярен на първия диаметър, пресечени двата в средите им, в центъра на кръг, с което площта на линията се увеличава многократно до лицето на кръга. При тримерността имаме още един, трети диаметър, перпендикулярен на другите два и пресечен с тях в средата си, която обща пресечна точка е и центъра на кълбото и това отново многократно увеличава площта на тримерното кълбо с множество кръгове в него, с техните лица, което води до обема на сферата (но всяко следващо увеличение е само с един и същи допълнителен диаметър). Четвърто пространствено измерение би означавало още един, четвърти диаметър като допълнителна свобода на движение, който отново увеличава значително пространството на фигурата с множество кълба и всичките четири диаметъра се пресичат със средите си в една обща точка, а четвъртият е перпендикулярен на всеки от другите три. Един възможен начин на представяне за нашето ограничено до тримерност възприятие на четиримерно “кълбо” (хиперсфера) е, като разцепим кълбото на две полукълба и между тях поставим цилиндър с допълнителното пространство, което се дава от допълнителния диаметър в четвърто измерение. За нашето тримерно възприятие цилиндърът с допълнителното пространство от четвъртото измерение няма да е достъпен и ние ще си възприемаме само кълбото, с плътно слепени една в друга двете му полусфери, но едно четиримерно възприятие би регистрирало по някакъв начин и пространството на цилиндъра между двете полусфери, което ние не регистрираме заради тримерното ни възприятие. https://nauka.offnews.bg/news/Matematika_18/Hipersfera-Kak-mozhem-da-si-ia-predstavim_1330.html

По този начин обаче това автоматично води всеки, който не е опитвал да си представя аспекти от квантовата механика, до представата за твърди топчета, които се джасат едно-друго с пространствени разстояния между тях, пък как може да са точка и т.н. - всички онези неща, през които сме минали всички, преди повече или по-малко успешно да започнем да възприемаме квантовата механика. Частиците са особености на полето-пространство-време на съответната частица в дадена област с център и плавно изглаждане, размиване, разтягане извън този център, при което взаимодействията стават чрез непрекъснато формиране и поемане (излъчване и поглъщане) на други подобни пространствено-времеви деформации на полета (виртуалните частици на взаимодействията). Има брутална динамика, трептене, пулсиране в тази област (квантово-механичните флуктуации) и поради това и самите частици непрекъснато трептят и пулсират, но в цялата тази мешавица се стабилизират при съответните закономерности определени области от полетата, които повече или по-малко временно се запазват с определими някои от характеристиките им - частиците (повечето яастици бързо се преобразуват в други форми и от масивните по-дълготрайни са главно протоните и електроните). Полетата са средата, самото пространство-време и флуктуациите са някакви неясни потоци и сложни преплитания с различни скорости (или със скоростта на светлината, но с някакви други различни характеристики, наслагвания или нещо друго) на движения на едно основно, базово поле, от което да започва всичко останало. За съжаление трябва да тръгвам на работа - няма да успея да си довърша мисълта в този пост.

Можем да кажем, че няма частици като отделни блъскащи се и какво ли не друго от този сорт в класическия смисъл елементи - всички частици са продукти на взаимодействащи по различни начини полета. Всичко в тази Вселена е полета, които взаимодействат по различни начини. Пространство-времето и полетата са едно и също нещо - всички видове полета са пространство-времето като цяло или пространство-времето се състои от едновременно и на едно и също място, съвместно пребиваване и взаимодействие на множество различни полета. Всяко едно от тези множество полета само по-себе си е пространство-времето с определени характеристики, различни от другите характеристики на цялото пространство-време, под формата на другите полета. Ето от тук започва да става интересното - какви точно са тези разлики в характеристиките на пространство-времето, че го правят толкова разнообразно, под формата множеството полета на квантовата теория на полето? Всичкото това нещо трябва да има геометрично представяне, движения, потоци, скорости, разлики в тях, преплитания между тях... Задължително трябва да има някакво геометрично естество на всичко това, след като самата Вселена, самото пространство-време има геометрично естество (засега неизяснено дали кълбо, тор или друга съвместима форма).

Е, аз нямам предвид специални изчисления и разбивки по всички формули. Имам предвид едно по-общо, по-нагледно описание на полето според Максуел и до какви промени води включването на квантовата механика - има ли някои материалчета, които да изброяват по-семпло различията. По принцип квантовата теория се дели на квантовата електродинамика, квантовата хромодинамика и електрослабата теория, но последните две се отнасят за силното (кварките/глуоните) и слабото (междинните векторни бозони) взаимодействие и сега не ни интересуват. Ето пример за нелош материал: Квантовата теория на полето (offnews.bg)

Най-добрият начин сами да можем да открояваме съмнителните и откровено фалшивите сведения е, като познаваме колкото се може по-пълноценно повече детайли от различните физически процеси. В случая това значи, че ако достатъчно добре разучим особеностите на представянето на полетата и на вълните първо при Максуел, а след това и до какви промени в положенията от Максуел довежда развиването на квантовата теория на полето - това дава много-много насоки за много неща.