В малко селце, скрито сред зелените хълмове, живееше един сърцат занаятчия на име Тодор. Той имаше таланта да изработва най-красивите дървени играчки, които всяко дете в селото желаеше. Но освен с ръцете си, Тодор също така създаваше чудеса с думите си. Всяка вечер, след дългия работен ден, той разказваше приказки на децата.
Тодор обичаше да говори за доброта, смелост и приятелство, и децата бяха привлечени от историята на всеки негов герой. Но имаше една малка тайна: Тодор винаги влагаше част от собственото си сърце в приказките си. Когато той говореше за щастие, в душата му се надигаше радост; когато разказваше за тъга, самият той изпитваше мъка.
Една вечер, докато децата се събираха около него, Тео, най-малкият от тях, попита: "Тодоре, как правиш приказките си толкова истински?" Тодор се усмихна и отговори: "От това, което препълва сърцето ми, говорят моите уста. Ако чувствам радост, разказвам за нея. Ако сърцето ми е тъжно, споделям и това."
Тези думи оставиха децата в размисъл. На следващия ден Тео реши да направи нещо специално. Той започна да гледа по-внимателно на света около себе си. Започна да проявява доброта към съседите си, да помага на другарите си и да споделя усмивки с всеки, когото срещаше.
С времето сърцето му се запълни с щастие и радост, а вечер, когато Тодор започваше да разказва, Тео беше готов. Децата около него бяха очаровани от историята на малкия герой, който преодолял страха си и помогнал на приятел. Тео разказа всичко с такова вдъхновение, че думите му разтопяваха и най-студените сърца.
В селото стана по-весело и топло. Всички научиха, че каквото има в сърцето е от значение. Научиха, че истината и добротата са силата, която обединява хората.
С времето селото се изпълни с любов и радост, а Тодор умува над следващата си приказка – защото думите, които звучат от сърцето, никога не са напразни.