И тъй те се срещнали на Каталаунските полета /които сега се казват Мауриакски/; те продължават на сто левги /както ги наричат галите/ дължина и седемдесет на широчина. Галската левга се измерва със хиляда и петстотин крачки. Това парче земя станало място на битка на безчислени племена. Тук се сблъскали най-силните войски, без скрити маневри, но в открит бой. Каква причина може да бъде дотолкова основателна, че да задвижи толкова много народ? Каква омраза ги е въодушевила да се въоръжат едни срещу други? Доказано е, че родът човечески живее заради кралете и ако по безумния порив на един ум се извършва битка между народите; и по волята на един крал в един миг се унищожава това, което природата е градила в продължение на толкова векове.
Но преди да разкажа за хода на самата битка, нека споделя какво станало в началото преди сражението. Битката била толкова славна, колкото многообразна и объркана. Кралят на аланите Сангибан, страхувайки се от развоя на събитията обещал на Атила да му се предаде и да му предостави галския град Аврелиан /Орлеан/, където била ставката му. След като разбрали за това Теодорих и Аеций, веднага укрепили града с големи земни насипи преди пристигането на Атила, пазели подозрителния Сангибан и го разположили заедно с племето му между помощните им войски.
Атила, кралят на хуните, разтревожен от това събитие, не доверявайки на войската си, се побоял да встъпи в бой. Премисляйки, че бягството е много по-тъжно от самата гибел, той заповядал на гадателите да предскажат бъдещето. Те, по вътрешностите на животните и жилите по кокалите определили, че хуните са в беда. Малко утешение било, че вождът на вражата войска ще загине и със смъртта си ще помрачи спечелената победа. Атила, обезпокоен от подобно предсказание заявил, че дори с цената на собственият живот трябва да убие Аеций, който стоял на пътя на замислите му. Бидейки извънредно изобретателен във военното изкуство, той започнал битката около девет часа, но плахо, разчитайки, че ако тя потръгне лошо, настъпващата нощ ще го спаси.
Както казахме, двете армии се сблъскали на Каталаунските полета. Мястото било полегато. То се издигало постепенно прераствайки в хълм. И едната и другата войска се стремяли да завладеят хълма, заради изгодното му местоположение; отдясно на хълма били хуните със съюзниците им, а отляво – римляните и визиготите с помощните си отряди. Те встъпили в бой на самия хълм, за да овладеят върха му.
Десният фланг бил предвождан от Теодеред с визиготите, левият – от Аеций и римляните; в средата оставили Сангибан, командващ аланите. Те се ръководели от военната предпазливост – така той, обкръжен от верни хора бил принуден да се бие, тъй като пътят на бягството му бил въпрепятстван.
Хунската войска била строена по следния начин. В средата се разположил Атила с най-храбрите му войни: така се гарантирала безопасността на краля, обкръжен от най-силната част на племето. По фланговете на войската му били построени многобройни народи и различни племена, намиращи се под властта му. Сред тях се откроявала войската на остроготите, предвождано от братята Валамир, Теодемир, и Видемер /по-благородни по произход от самия Атила, тъй като били от могъщия род на Амалите/, там бил и Ардарих, най-славният крал на безбройното племе на гепидите, който като най-предан сподвижник на Атила участвал във всичките му замисли. Атила, преценявайки всеки с присъщата му проницателност обичал много него и Валамир /краля на остроготите/ повече, отколкото другите царчета. Валамир се отличавал с поверителност при пазенето на тайни, ласкави обноски и умение да разплита коварни замисли. Ардарих пък бил известен, както казах, с преданост и здравомислие. Атила без опасение вярвал, че те ще се бият срещу роднините си – визиготи. Останалите, ако мога да ги нарека тълпа царе и вождове на различните племена, очаквали подобно на сателит кимването на Атила: само с един негов поглед те изниквали без ропот /но със страх и трепет/ пред него или пък бързо изпълнявали това, което им било наредено. Единствен Атила бидейки крал над тези крале се издигал над всички и се грижил за тях.
И така, започнала борбата за тази изгодна /както казахме по-горе/ позиция. Атила насочил своите да заемат върьа, но бил изпреварен от Торисмунд и Аеций. От по-горната позиците те лесно отхвърлили хуните.
Тогава, виждайки колебание във войската си, Атила решил да я ободри с реч: „След победи над толкова много племена, след като целият свят е покорен, ако устоите, аз считам за безсмислено да ви подканвам с думи, все едно не разбирате за какво иде реч. Нека това е приоритет на неопитен вожд или нова войска. Нито ми подобава да говоря за всеизвестни неща, нито пък на вас да ги слушате. На какво друго сме свикнали, ако не на война? Кое е по-сладко за храбрия от това да се отплати на врага си с ей тази ръка? Да нахраниш духа си с мъст – това е велик дар от природата! И така, бързи и леки да нападнем врага тъй като винаги смел е този, който нанася удар. Презирайте тези събрани тук разноезични племена: признак на страх е да се защитаваш с помощта на съюзници. Гледайте – още преди нашия натиск враговете са поразени от ужас – те заемат височините и късно издигат укрепления в равнината. Известно ви е колко леко е оръжието на римляните, те се измъчват не толкова от първата рана, колкото от прахта, когато вървят в боен ред или сключват щитовете си под формата на костенурка. Вие се бийте, въодушевени от успеха и пренебрегвайки техният строй нападнете аланите, съкрушете визиготите. Ние трябва да търсим бърза победа там, където е съсредоточена битката. Когато срежеш сухожилията, крайниците падат, а тялото не може да стои, ако извадиш кокалите му. Нека се ободри духът ви, нека закипи яростта ви! Сега хуни, употребете вашите умения и използвайте вашите оръжия! Ако някой е ранен, нека да убие и противника си, ако е незасегнат – нека се насити с кръвта на враговете. Вървящите към победа не ги поразяват никакви стрели, а вървящите към смърт съдбата ги застига и в мирно време. И накрая – защо фортуна е направила хуните победители на толкова племена, ако не за да ги подготви към ликуване след тази битка? Кой най-накрая отворил пътя на предците ни към Меотида /Азовско море/, дотогава толкова векове скрит и непознат? Кой накарал въоръжените да отстъпят пред невъоръжените? Никой не можел да издържи на гледката на лицата ни. Аз не се съмнявам в завършека – ето полето, което е резултатът на всичките ни успехи. И аз пръв ще пусна стрела по врага. Кой може да остане безучастен - когато Атила се бие, той вече е погребан!“
И възпламенени от думите му всички се хвърлили в битка.
Въпреки че боят бил ужасен за тях, присъствието на краля ободрявало унилите. Битката била люта, променлива, зверска, упорита. Подобна битка никога досега не била описвана в древността... Ако се вярва на старите, ручеят на споменатото поле много се препълнил с кръвта на убитите, и набъбнал все едно от поройни дъждове, се превърнал в кървав поток. Тези, които от раните им ги мъчела жажда, пиели вода смесена с кръвта. Настигнати от нещастната съдба така те гълтали кръвта, които сами проляли.
Там крал Теодорих, ободрявайки войската си, бил свален от коня си и стъпкан от своите - така той завършил живота си на стари години. Някои казват, че бил пронизан от копието на Андагис от остроготите. Това била поличбата, която съобщили гадателите на Атила, макар че той смятал, че става дума за Аеций.
В този момент визиготите се отделили от аланите, нападнали хунските пълчища и насмалко да убият Атила, но последният, предвиждайки трова, избягал заедно с хората си зад лагерното укрепление, обградено от каруци; макар тази защита да била крехка, зад нея потърсили спасение тези, пред които досега не могло да устои нито едно каменно укрепление.
Торисмунд, синът на крал Теодорих, който заедно с Аеций превзел хълма и отблъснал враговете оттам, по тъмно, мислейки че е сред свои, доближил лагера на противника. Той храбро се сражавал, но ранен в главата бил хвърлен от коня и бил спасен от своите воини; и той се отказал от по-нататъчното сражение. Аеций, по същия начин откъснат от своите в нощната суматоха, блуждаел между враговете, притеснявайки се за готите; най-накрая той доближил лагерите на съюзниците и прекарал остатъка на нощта под охрана от щитове. На следващия ден на съмване римляните видяли, че полето е препълнено с трупове и че хуните не смеят да се покажат; тогава те решили, че победата е на тяхна страна, тъй като знаели, че Атила избягва сражение само ако е дълбоко засегнат от тежките загуби. Макар че той не правил нищо такова наподобяващо че е победен и унизен: напротив – той тръскал оръжието си, тръбял и плашел с набег – подобно на лъв, притиснат от ловджийски копия в пещера... ; вече не смеещ да се вдигне на задни лапи, но непрестанно ужасявайки със своя рев. Така тревожел победителите си този най-войнствен крал, макар и обкръжен. Събрали се тогава готите и римляните да решат какво да правят с Атила, когото победили. Решили да го обсадят, тъй като той нямал запаси от хляб в лагера, а снабдяването били прекъснато дори от неговите стрелци, които безспирно стреляли иззад лагерните стени.
Разказват, че в това отчаяно положение кралят не губил самообладание: той издигнал клада от конски седла и смятал да се хвърли в огъня, ако противникът превземе лагера, за да не се зарадва никой от това, че е ранен и че крал на толкова много племена е попаднал в плен на враговете.
Докато обсадата продължавала, визиготите започнали да търсят своя крал, а синовете – баща си, чудейки се на неговото отсъствие, когато успехът бил близо. Дълго продължило търсенето, най-накрая го намерили в най-гъстата купчина от трупове - както подобава на смелите мъже и го изнесли оттам с песнопения пред очите на враговете. Виждали се тълпи от готи, които въздавали почит към мъртвеца с неблагозвучни и нестройни гласове в шума на битката. Проливали се сълзи, но такива, които са присъщи на силните мъже, тъй като, въпреки че това била смърт, но смърт славна /дори хуните могат да свидетелстват за това/. Дори вражеското високомерие изглежда намаляло, когато носели тялото на великия крал с всичките му отличителни знаци. Отдавайки необходимите почести на Теодорих, готите, вдигайки шум с оръжията си, предали кралската власт на най-смелия Торисмунд и той, както подобава на син, изпроводил останките на скъпия си баща.
Когато погребението завършило, синът, измъчван от болката на осиротял и с порив, присъщ на доблестта, която притежавал попитал патрицият Аеций, като най-стар и благоразумен, какво да правят сега. Последният, опасявайки се, че ако хуните бъдат окончателно унищожени, то готите ще заплашат Римската империя, му дал такъв съвет – да се върне в земите си и да завладее кралската власт преди братята му, за да не му се наложи после да води война със своите. Торисмунд приел този съвет безхитростно и оставяйки хуните се върнал в Галия. Тъй човешкото непостоянство, сблъскало се с подозрения, изоставило това велико дело, което трябвало да се случи.
В тази най-известна битка от най-могъщи племена загинали, както разказват и от двете страни 165 хиляди човека, без да броим 15 хиляди гепиди и франки – тези се изклали в нощна схватка преди противниците да се сблъскат: франките на страната на римляните, а гепидите – на страната на хуните. Йорданес. Гетика.
нема начин.
