Kakъвто е езикът на българските политици, такова е и тяхното управление на страната

[ISTORIK]

"Българският премиер Бойко Борисов открай време прибягва до кръчмарския език и единствената реакция, която получава, е тази на забавляващия се зрител. Толерирането на този език обаче е по-голям проблем дори и от използването му.", пише Татяна Ваксберг в коментар на "Дойче веле".

"Колкото повече мълчим пред езика на върколаците, толкова по-сигурно е, че тези върколаци ще получат власт върху нас." - това твърди френската социоложка Франсоаз Том.

Остроумното й сравнение е направено в изследване на казионния език на комунизма, но е напълно приложимо за езика на посткомунизма. Или поне - на българския такъв. Коя катастрофа идва първа - кръчмарският вид управление или кръчмарският език? Ако се вслушаме във Франсоаз Том, със сигурност езикът е пръв по време и затова – и пръв по важност.

Това, че премиерът на страната прави сравнения от типа на това за голото дупе, което мачкало таралеж, е просто поредният епизод от един сериал, който върви от години. Бойко Борисов открай време упражнява домашна икономия на речта, вместена в уличен сленг, примесен с диалектен изговор - още от времето, в което беше главен секретар на МВР. И единствената реакция, която получава оттогава, е тази на забавляващия се зрител.

Аудиторията се разсмиваше на изговора на глагола „хващам" в репликата „Ние ги фащаме, те ги пускат." и строеше аналогии с Рамбо, героя на Силвестър Сталоун. Журналистите се заливаха от смях на неговите каламбури за това, че той на всяка репортерка е готов да позволи да му пипне мускула, след като вече е позволил на една.

След година-две в този дух, аудиторията спря да забелязва, че има нередност в личното местоимение, когато кметът на София взе да казва: „Станишев не ми дава пари".

След още няколко години същата тази аудитория се сдоби с министър на вътрешните работи, официално лансиран с уличния прякор Цецо, бившият премиер се превърна в нещо, за което настоящият премиер да каже „Да еба и нещастното копеле!", а търсенето на коментар за дадена критична ситуация взе да среща отговора: „Има една приказка за децата - Кога ми направи нещо в гащите?...".

Дойде и времето, в което психолози и социолози да забележат, че има някаква нередност в това премиерът да говори на „ти" на журналистите и обратното. Но как се поправя това, ако с цялата си невзискателност си започнал историята с подмятания по въпроса за мускула?

Толерирането на този език и на този тип комуникация са прекият път на едно общество към сдобиването с власт, която е близнак на езика.

Ако от политическата реч се очаква същото, което - и от скеча, то няма причина в самата политика да се очаква нещо различно от същия скеч.

Ако правителството по 5 пъти за 3 дни променя отношението си към някакъв данък, този подход не може да се тълкува като лоша политика, тъй като политиката е напуснала своето поле и е навлязла в някакво чуждо. Просто я няма. Езикът на върколаците е свършил своето.

„Масовото фамилиарничене в България е признак не само на лош вкус. То е сигнал, че са подронени устоите на обществото, че се налагат нецивилизовани форми на общуване, че доминира пошлостта…", пише Елена Никлева.

В България вече никому не прави впечатление, че журналистите масово интервюират министър-председателя Бойко Борисов на "ти". Средностатистическият германец или австриец би се шокирал, ако този факт достигне до знанието му. Но какво всъщност искат да демонстрират журналистите с това фамилиарничене? Че са близки до най-високите властови структури ли?

Да, те имат у себе си този нарцисизъм - когато интервюират известни личности или политици, да поемат част от славата, която отразяват. И все пак, едно интервю или едно дискусионно предаване по телевизията не са като приказките на маса в кръчмата.

Медийната реалност е друга реалност - къде остава уважението и дистанцията? Уважението към институцията премиер, към себе си и собственото издание, към читателя.

Повсеместното Ти-кане е повсеместна загуба на авторитет - на личностен, институционален, обществен. Повсеместното Ти-кане сякаш изличава възрастовата разлика, разликата между поведение на публични и на частни места, йерархиите, правилата на учтивост. Свободното общество се състои от свободни хора, но в България има дефицит на свобода, защото има дефицит на уважение. Не може да бъдеш свободен човек, ако другите хора не признават твоето пространство, както и ти - тяхното.

Доминацията на Ти-кането е нещо много повече от една нелигитимна езикова реформа. Вярно е, че практиката променя езика, но тук става дума за нещо много по-важно: кой задава моделите на България и в каква страна се превръща тя? Кой легитимира пошлостта като социално приемлива, като норма? Кой налага това на обществото и защо обществото го приема?

Европейска страна значи европейски отношения между хората, спазване на морални норми, адекватно поведение на обществени места. Много неща в България станаха стихийно - бетонните строежи по крайбрежието, унищожаването на прекрасното Черноморие, свръхзастрояването на големите градове... Но, хайде, това може да се обясни с икономически интереси. Пита се обаче: В чий интерес е отдалечаването на България от един цивилизован модел, който включва и цивилизовани отношения между хората?

Нека да го повторя накрая: Кой казва "ние ще сме страната на Ти-кащите.", тоест, някаква такава аморфна общност, в която няма йерархии, лично пространство, дистанция и професионален подход? И докато "някой" налага това на останалите и го превръща в правило - какво правят тогава останалите?

"Пцовни", мама, да ти мине!

Педагозите твърдят, че склонността към ругаене се развива през първите години от живота. Децата научават ругатните, докато слушат другите, но използването им се превръща в навик, едва когато започнат да получават удоволствие от произнасянето им. За много от сегашните български политици публичното ругаене и „пиперливият език" са се е превърнали в ритуал, в пречистваща сила и най-вече в политическо оръжие.

Често те дори не чуват какво буквално изговаря този език, който за мнозина от тях вече се е превърнал в автоматизъм, изпреварващ действията, и в повечето случаи отлагащ агресията. Скверният речеви поток, с който те заливат своя противник, опонент или дадената ситуация, преследва единствената цел да принизи „препятствието" и да го направи по-лесно преодолимо.

Животинската ферма

Ако погледнем в аналите на предишни парламенти през отминалите 21 години, ще се сблъскаме с „ласкави" оценки на депутати към свои колеги като "лицемери", "манипулатори", "лакеи", "тарикати", "марионетки на мафията", "пришълци", "лапачи на кюфтета", "сервитьорки по душа" и други подобни. Кавалерството и джентълменската лексика на българския депутат е намирала израз в галантни оприличавания на колежки с "гъска", "патка", често съпътствани от определенията „тъпа" и „проста".

Особено цветист е езикът на лидера на крайните националисти, чиято партия „Атака" днес подкрепя безусловно сегашното управление на ГЕРБ. Някогашен журналист, главен редактор на опозиционен вестник, а отскоро - висшист по богословие, въпросният водач не се притесняваше да определи преди няколко години от парламентарната трибуна Симеон Сакскобургготски като „дебил, който не може да каже две изречения без да сбърка", а лидерите на Синята коалиция - като „непълна лейка", „болна жлъчка", „клинични глупаци", „злобни комплексари" и пр.

И това са само примери за по-безобидната част от истинската и богата политическа „лексика" на българските политици.

А когато бившия премиер Станишев, коментирайки един от министрите на партия ГЕРБ, използва израза „разпищолил се е…", то тогава езиковият пурист Борисов отвръща целомъдрено: „Това е каруцарски език, който може да се чуе на гарата!".

От друга страна, едно от силните и запомнящи се определения, дадено публично от сегашния премиер в началото на неговата кариера, а именно, че „Политиката е... лайно, обвито в целофан.".

„Аз говорих, ама вие какво ще напишете...", казва с чаровна усмивка премиерът в края на едно интервю.

В едно интервю на въпроса „Страх ли ви е от смъртта?" Борисов отговаря: "Надявам се в последния момент нещо да направя. Така си мисля…"

Същото, твърди се, казвал и Сапармурад Ниязов, пожизнен президент на Туркменистан. По едно време той дори съобщил, че съвсем официално се води безсмъртен. Уви, 15-метровата му позлатена статуя, която се върти, за да е винаги с лице към слънцето, все пак го надживя. Тя май още скърца в пустинята Каракум…

Неслучайно "Бат' Бойко" е сравняван с Рамбо, с Чък Норис, с Батман и Супермен. Така наречените "чъкноризми" (вицове за Чък Норис) са изцяло приложими и за премиера.

На въпроса: „Какъв е смисълът на живота?", най-умният компютър във Вселената според "Пътеводителя на галактическия стопаджия" дава следния отгорвор: „42". Днес същият отговор е изцяло приложим и по отношение на "политическите реалности", доколкото въобще не им отстъпва по смисленост.

В този ход на мисли, българският преход все още не е приключил (ако изобщо е започнал!), а само е направил коренен поврат, обръщайки се на 360 градуса.

Ако трябва да сме още по-конкретни, преход в „ментален план", както се изразява просветният министър Сергей Игнатов, дори не е започвал.

Време е за "смяна на чипа", по лексиката на Симеон Сакскобургготски.

---

Компилация от текстове на: Татяна Ваксберг, Георги Папакочев, Елена Никлева, Маринела Липчева-Вайс, Любослава Русева

http://www.dw-world.de/

Редактирано Май 3, 2017 от ISTORIK

[ISTORIK]

В този ход на мисли е интересна и темата: Политиците говорят само с клишета.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4238

[glishev]

Колега, ще забалтаем в плач и скърцане със зъби тука

Клишетата са едно на ръка - с тях сме свикнали. Но говоренето на настоящия министър-председател е самият връх на неформалността, да не кажа друго.