2 книги за цар Борис III

[Monarh]

През 80 -тте г. в емиграция излизат 2 исторически труда за живота на цар Борис III - ,, Корона от тръни " на Стефан Груев и ,, Борис III -цар на България ( 1894 -1943 ) Труженик , гражданин и цар " на Пашанко Димитров . Ето част от увода на първата книга : ,, Имало едно време, между двете световни войни една хубава и привлекателна страна в сърцето на Балканския полуостров, наречена царство България. Светът беше чувал за нейната Розова долина, за красотата на планините й и на черноморските й плажове, но освен това не знаеше почти нищо за нея.

Това беше една малка държава с жизнено и патриотично население, страна на трезви и трудолюбиви хора, повечето селяни. Те се сражаваха храбро през войните, а в мирно време се стараеха усърдно да догонят другите.

Драматични събития станаха в тази държава през двадесет и петте години между 1918 и 1943 г., размирици и конфликти, напоени с много страсти и много кръв. Това бяха времена на мъчително търсене на пътя, епоха на съдбоносни решения, на илюзии, надежди и разочарования, на дела, достойни за възхищение, и на скъпо платени грешки.

Това царство вече не съществува. Но за разлика от други народи, чието близко минало е предмет на свободни разисквания и на подробни описания, едно було на забрава бе спуснато върху събитията в България през този период. Днешният изследовател на предкомунистическа България би имал големи трудности да открие какво точно се беше случило в страната преди 1944 г. и не би разбрал причините за станалото. Почти сигурно е, че една деформираща призма ще бъде поставена пред очите му.

Повечето от документите от тази епоха не могат да се намерят в чужбина, а вътре в страната са недостъпни или цензурирани. Извън тях главната съкровищница, в която се съхранява споменът за някогашна България, това царство между 1918 и 1943 г., остава в паметта и сърцата на българите — свидетели на тази епоха. И особено, бих казал, в сърцата. Защото възпоминанията, които не са записани, избледняват с времето, те постепенно взимат цвета на неща, чути и четени впоследствие. А след като развръзката е вече позната, възпроизвеждането на първоначалните чувства и мнения е, съзнателно или не, често подложено на нова редакция.

[+/-] ...виж целия текст

Неразумно и рисковано е днес човек в България да си припомня гласно известни събития от този период. А да се публикува нещо, без да се мине през цензурата, е невъзможно. Колкото за българите в изгнание, ние още сънуваме редовно „хубавата стара Родина" такава, каквато си я спомняме от младостта ни. От историографска гледна точка носталгията си има своята стойност. Подбирайки образи и случки от невъзвратимото минало, носталгията служи като добър пазител на спомени. Тя ги съхранява ревниво и с любов, запазвайки живи не само фактите, но също и настроението, и цвета на епохата.

Аз например, въпреки че понякога забравям миналогодишни случки и лица, съм още способен да повторя списъка на съучениците си от софийската Първа мъжка гимназия и си спомням точния състав на тогавашния ни национален футболен тим, герои на юношеските ни години. Носовият глас на цар Борис с неговото типично набляганс на всяка сричка, още отеква в ушите ми. Срещал съм го много пъти, когато растях в семейството на висш дворцов чиновник.

Когато затворя очите си още мога да помириша уханието на тамян и свещи, изпълващо старинната черква "Света София", където всяка година на Велики петък баба ми проливаше сълзи все така неудържимо, слушайки поне за седемдесети път разказа за страданията на Христа, който тя знаеше вече наизуст. Аз още чувам звука на конските копита по уличния паваж от дните, когато файтоните не бяха още съвсем изместени от такситата. Смразяващият кръвта писък на противовъздушните сирени и трясъкът на бомбите, падащи върху София, и досега живеят в паметта ми. И като наострям уши към миналото, аз мога да чуя с вълнуваща яснота военната музика да свири „Шуми Марица" и хиляди гласове, които могат да бъдат само български, как реват мощно: „Ура!" И после същите тези гласове, но няколко години по-късно, как ридаят неутешимо, когато ковчегът с тя¬лото на цар Борис се отправяше тържествено към Рилския манастир. Всичко това е тъй живо в спомените ни, а, от друга страна, обективно то вече не съществува никъде другаде. " http://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=19556&title=%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%20%D0%86%D0%86%D0%86%20%D0%A6%D0%B0%D1%80%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F%201894-1943%20%D0%A2%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%20%D1%86%D0%B0%D1%80

Редактирано Септември 3, 2011 от Петър Петров

[Galahad]

От този период, но вече в България излезе двутомника "Хроника на едно царуване" от Иван Йовков, която пък е продължение на "Кобургът". В интерес на истината са сносно написани. Дори сегашния цар като го бяха питали за смъртта на баща му се беше позовал на тази книга - в смисъл, че в нея добре били разгледани версиите за смъртта.

[КГ125]

За втората част на Иван Йовков не знам, но първата излезе през 80-тте години и си страдаше от пороците на епохата, макар като цяло да проследява Фердинандовото царуване доста добре.

Текстът на Стефан Груев за пореден път ни показва колко е загубила България от промените през втората половина на 40-тте години.

[Monarh]

Пашанко Димитров е роден в Асеновград . Завършва Музикалната академия в София и Юридическия факултет на СУ . Лишен от възможността да практикува право , той постъпва като контрабасист в Софийската филхармония . От 1955 г. живее извън България и работи като журналист и музикант във Виена и Мюнхен . През 1957 г. се установява в Париж , където защитава успешно докторската си теза по право , като същевременно продължава журналистическата си дейност и работи като музикант в симфоничния оркестър Паделу и камерния оркестър Луи дьо Фроман . През 1959 година той става член на световно известния Лондонски Симфоничен Оркестър и работи като сътрудник в източноевропейския отдел на Радио Лондон ( Би Би Си ) .

[КГ125]

Интересно как се е изнесъл от България през 1955 г. ?