Отиди на
Форум "Наука"

Стената на Троя и стената на Асгард: античен мотив в скандинавската митология?


Recommended Posts

  • Потребители

Среднобългарската "Троянска повест" сбито и адаптирано преразказва троянския цикъл легенди, произлизащ от античната гръцка митология. Самата среднобългарска версия е превод на византийски "роман" по старинния сюжет (който от своя страна е редакция на късноантичен латински преразказ).

Между другото, повестта разказва и за издигането на стените на Троя - два "земни дявола", всъщност елинските богове Посейдон и Аполон строят зида по вълшебен, свръхестествен начин: Феб свири на "гусла" и камъните сами се подреждат един върху друг. Как този античен мотив може да се съпостави с Орфеевата лира или с музиката на старозаветния цар Давид, която също кара скали да се движат (а подвижни камъни ще намерим и в келтския фолклор), е отделна тема.

Ще отбележа само, че в античния мит троянският цар Лаомедонт, за когото работят Феб и Посейдон, е притежател на вълшебни коне и отказва да плати на двамата свръхестествени строители. Тези детайли имат значение в настоящата тема.

Тук ще се опитам да демонстрирам възможността преработеният античен мотив за необикновеното издигане на стените на Троя да е преминал от Византия в средновековна Скандинавия - и по-точно в митологизирания, но може би не оригинално митологичен разказ за издигането на стените на Асгард, крепостта на боговете-аси.

Старата или поетичната Еда почти не разказва за стените на Асгард - само в "Пророчеството на вьолвата" и в "Свадата с Локи" има бегли алюзии към този сюжет и по-точно - към забавната роля на едновременно зловещия и комичен бог Локи в "разплащането" със строителя на стената. Ще посоча, че дори и Старата Еда всъщност е записана от християни, които вече не споделят вярата в асите и вероятно в част от текстовете са иронизирали старата митология - тоест скрипторите не само съхраняват езическите песни от антикварен интерес, но си позволяват и да импровизират върху тях с комичен ефект. Доколко това отговаря и на реална скалдова практика в дворовете, където е изпълняван и консумиран този тип поезия, е отворен въпрос.

В Младата (Новата) или прозаичната си Еда, която определено е пълна с християнски влияния, поетът и историкът Снори Стурлусон (1179-1241) разказва по-подробно за издигането на стените на Асгард. В "Измамването на Гюлви", 49, Хар (Один) разказва на Ганглери (Гюлви) за потеклото на вълшебния си кон. Зъл великан се условил да построи крепостни стени на Асгард в кратък срок с помощта само на коня си, но поискал огромна награда. За да не бъдат асите принудени да платят, Локи се превръща в кобила (което, разбира се, е повод за подигравки, защото за древните германи "кобила" е евфемизъм за лека жена), в този вид прелъстява коня на великана и той не успява да завърши строежа навреме. Сетне Локи временно запазва животински вид, за да износи и роди вълшебно конче, което израства като осмокракия жребец на самия върховен бог Один. Не само гръцката митология има своите весели моменти :) Сексуалното преобръщане на Локи обаче няма паралел и вероятно се дължи именно на християнски присмех в съвсем битов дух над езическата традиция - освен ако не допуснем, че става дума за много древен сакрален пласт с неясна сюжетна или ритуална функция, оцелял в запазените текстове заради куриозното си звучене.

В случая по-интересно е това, което Снори твърди за Один и асите в началото на своята "Сага за Инглингите", първата от неговия квазиисторически цикъл "Земният кръг". Авторът евхемеризира Один, представяйки го като исторически крал и магьосник от дълбока древност. Один произлиза от Азия - и точно по този начин Снори етимологизира името на асите. Одиновата крепост Асгард (което в случая може да се преведе не само като "крепост на асите", но и като "азиатска крепост") е идентифицирана именно като Троя. "Голямата Свитьод", тоест "Велика Швеция" е едно от азиатските царства на Один - собствено Скития. За някои читатели с интерес към периода на Великото преселение на народите вероятно ще е любопитно, че Снори Стурлусон смята именно Скития за прародина на шведите и в частност на династията на Инглингите, потомците на Один и Инг(в)е - а същият Инг(в)е е сочен у Тацит като епонимен прародител на една трета от германските народи.

За настоящата тема фокусът попада именно върху издигането на стените на Асгард по вълшебен начин и от свръхестествен строител, върху присъствието на необикновен кон в разказа и върху неплащането на уговорената награда - все детайли и в сюжета за издигането на троянските стени. Разбира се, идентифицирането на Асгард с Троя само по себе си е от голямо значение.
Впрочем, Снори демонстрира и известна зависимост от класически, вероятно опосредствано Херодотови географски представи за разпределението на трите части на Стария свят. А в сагите си за Олаф Трюгвасон, за свети Олаф и особено за Харалд Хардрада авторът показва и добра информираност за историята на Византия повече от век преди собствената си епоха. Ще припомня, че според Жофроа дьо Вилардуен в Константинопол към 1204 г. все още има "датчани" на византийска служба - всъщност това са последните скандинавски веринги. Скандинавските наемници са били толкова добре познати в Константинопол, че според Снори са имали свой параклис на името на свети Олаф в Града (което сочи, че Източният път далеч не е бил монополизиран от шведите, както впрочем показва и историята на норвежеца Харалд Хардрада).

Снори Стурлусон става законовед на исландския Алтинг (Сбор) в 1215, 36-годишен. Като дете е бил повереник у далечни роднини на норвежкото кралско семейство в Исландия и това му позволява да получи отлично възпитание, а в 1218 - и да приеме висока служба при крал Хаакон IV. По това време контактите между Норвегия, Исландия и Шотландия са особено силни. В норвежкия двор Снори започва литературната си дейност и може би там натрупва информация за руските земи и Константинопол. Не е изключено дори лично да е познавал хора, които са служили при последните гръцки императори преди завършека на Четвъртия кръстоносен поход.

Накратко - възможно е тъкмо Снори да е изменил и вплел мотива за вълшебното изграждане на стените на Троя (Асгард) в своята версия на скандинавския митологичен корпус. И да го е направил под влияние на вероятно устни преразкази на византийската адаптация на троянската история, пренесени от стари наемници по Източния път от Константинопол през Рус към Севера. Част от верингите (включително и водачите им) често са били начетени хора и дори скалдови поети. И определено са носели със себе си не само пари, а и разкази.

Първата половина на XIII в. за Норвегия е време на голяма литературна дейност, свързана не само с адаптация и записване на местните, вече отмиращи езически традиции, но и на преразкази на разнообразни чуждестранни сюжети. Например в 1226 г. (когато Снори отново е в Исландия) крал Хаакон поръчва съставянето на "Сага за Тристрам", преразказваща келтско-френската любовна история на Тристан и Изолда. По това време присъствието на исландски автори в двора и широките контакти на Норвегия не само със скандинавските, а и с останалите северно- и западноевропейски страни правят царуването на Хаакон и изобщо на династията на Сверир един от най-интересните периоди в средновековната норвежка култура и литература.

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Преди повече от 30 години украинският професор Омелян Прицак (Pritsak, Omeljan. The Origin of Rus’. Vol 1. Old Scandinavian Sources Other Than the Sagas. Harvard University Press, 1981), разглеждайки скандинавските саги не като празни митове и легенди, а като източници на реални исторически сведения, прави едно много интересно и оригинално откритие. Той установява, че класическите средновековни автори освен Боспор Тракийски (Босфора) са знаели и за още един – Кимерийски Боспор (Керченския провлак), свързващ Черно и Азовско море. Средновековният автор Саксон Граматик (Saxo Grammaticus, ок. 1150 – ок. 1220) знаел подробно за тези два Боспора и впоследствие развил теорията за два града Византион и за два Хелеспонта. Саксон споменава на три пъти в съчинението си Gesta Danorum кимерийския Хелеспонт, който винаги е бил свързван със скандинавския бог Один. Същевременно в историческата част на Саксон Византиум се появява с обикновеното му значение на имперската столица Константинопол, центърът на източното християнство. Омелян Прицак продължава своите разсъждения в следната посока: викингската епоха е била един вид повторение на англо-саксонското завоевание на Британия. Логично е новите авантюристи, претендиращи за същия успех, да са взаимствали англо-саксонския култ към Водан/Один, но те скоро били въвлечени в мащабни морски авантюри и търговия, които ги довели до контакт с Хазарската империя. Там иранските аристократични родове (на алани и аси) и хазари поддържали силна търговска империя и древната индоевропейска религия на войнското братство. Като резултат от тези контакти сред норманската аристокрация се появил нов, по-усложнен и по-аристократичен вариант на култа към Один. Популярният бог на англо-саксонците бил заменен от Один Тиркяконунгр/Oðin Tyrkjakonungr (Один, кралят на тюрките), който в Пролога към Еда на Снорри Стурлусон извършил своето пътешествие на север към Швеция.

По това време в Западна Европа започва да си пробива път един генеалогичен мит, свързан с произхода на франките от древната Троя. В хрониката на Псевдо Фредегарий “Liber Historiae Francorum”, съставена в 727 г., се описва как троянските бежанци, като пресекли Танаис (Дон), победили аланите, съюзници на Рим и им било дадено името Франки от император Валентиан в 364–367 г. Но тъй като не искали да плащат данък, франките се преселили на Горен Рейн. Омелян Прицак обяснява тези представи с факта, че след като в 629 г. император Ираклий, приятел и пастрок на мощния тюркски хакан Тонг Ябгу, признал франкския крал Дагоберт І като свой съюзник, новородената национална гордост на франките счела това за доказателство за техния благороден произход. Откакто Византия била станала Източен Рим и откакто Рим при Август обявил произхода на народа си от Троя, естествено било за франките да следват същия пример. За по-убедително по същото време от Троя са били изведени и предците на тюрките. След тях вече не било проблем всеки нов европейски народ да изведе произхода си също от Троя – възможностите избягали троянски герои да станат родоначалници станали неограничени.

Според Прицак Один Тиркяконунгр няма нищо общо с Троя от франкската книжнина, а по-скоро отразява реалното минало на тесните връзки между норманите и тюркските хазари от VІІІ–ІХ век, когато тюркският крал/император все още съществувал. Омелян Прицак смята, че локализирането на Троя не в Мала Азия, а около река Дон е чисто норманска представа. Той посочва като аргумент Картата на света на арабския географ ал-Идриси, живял при двора на норманския крал на Сицилия Роджер ІІ (1105–1154), в която Троя е локализирана източно от Дон, където скандинавските саги поместват Тana-kvisl (Тана-квисл – “сливането на Тана/Танаис”). Според Прицак Идриси е въвел данни от собствено норманския морски опит в Източна Европа. Той заключава, че името Тана-квисл имало стара традиция. Какво обаче може да се каже за Вана квисл?

Съгласно “Инглинга-сага” земята около Вана-квисл била наречена Ваналанд/Ванахайм “Страната на ваните”, а Вана-квисл била друго име за Тана-квисл (Дон) и обхващала двете страни на реката по нейното долно течение. След това Прицак директно свързва Ваналанд и ваните с българите. Що се отнася до асите, Прицак извежда названието на скандинавските богове (ас, аз, азир в мн.ч.) от етнонима на племето на асите, родствени на аланите. Той смята, че земята на асите е земята на аланите, завзета от хазарите, а Один е бил отъждествен от норманите с хазарския хакан и по тази причина големите владения на Один били в страната на тюрките, която била норвежкото название за Троя. Затова в “Инглинга сага” Один започва пътешествието си от Асгард (Страната на асите), а според Снорри Стурлусон от Тиркланд (Страната на тюрките). Според Прицак за Снорри Тиркланд е било второ име на Асгард и двете отговаряли на класическата Троя.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Това е наистина очарователно! Разбира се, малко съм скептичен за идентификацията на скандинавските митологични вани с Ванандовите българи, както и за предполагаемия втори Византион. И за мой собствен голям срам - за първи път чувам за култ към "Oðin Tyrkjakonungr". Прицак не е много популярен сред предпочитаните от мен британски германисти и скандинависти, и те не ползват този Прицаков термин.

Това за Танаквисл и Ванаквисл е напълно вярно (питам се дали -kvisl има етимологически нещо общо и с името на Висла или Вистула). Тиркланд/Тюркланд и Голямата Свитьод или Асгард не са еднозначно уеднаквени у Снори. Но във всеки случай си спомням, че ти ме беше навел към безкрайно интересната тема за контактите между германи и тюрки. И е интересен факт, че британските слависти понякога наричат норманския период на Киевска Рус именно "Kievan Khaganate", за да отбележат смесения характер на институциите на тази едновременно скандинавска, славянска и степна (включително тюркска) държава.

Бракът между Елисавета Ярославна и Харалд Хардрада е един вид материализация на тази връзка. Впрочем, на Хардрада, който е бил покрай всичко друго и добър скалд, се приписва нещо като любовна песен, посветена на Елисавета. Стиховете са ужасно агресивни, това е нетипична любовна поезия, но типична викингска. Припевът е: "Но все не ставах мил на руската девица". Ако не ме домързи, бих предложил нещо като превод :)

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Това е наистина очарователно! Разбира се, малко съм скептичен за идентификацията на скандинавските митологични вани с Ванандовите българи, както и за предполагаемия втори Византион. И за мой собствен голям срам - за първи път чувам за култ към "Oðin Tyrkjakonungr". Прицак не е много популярен сред предпочитаните от мен британски германисти и скандинависти, и те не ползват този Прицаков термин.

Интересното е, че един наш "прост" поп, Йовчо Попниколов от Трявна, към 1854 г. в своята книжка "Летопис и родословие", като изброява българските царе преди Балканите, преди "Кий, който създаде Киев града" (около 430 г. според Йовчо), помества един загадъчен владетел на име "Одонацар", който властвал в 100 г. сл.Хр. Откъде е черпил тези имена Йовчо идея си нямам, но този Одонацар лесно може да се разчлени на Одона цар, а този Одона да се съпостави с Один/Водан. Че на всичко отгоре датата 100 г. сл. Хр. съвпада с една от предложените дати, в които бил живял историческият Один/Водан. Одона цар може да се сравни обаче и с Аудан - един велик посветен и магьосник от набедения за фалшификат епос от Татарстан "Шан къзъ дастанъ".

Иначе търсенето на първата Скандинавия (оригиналната Скандинавия) в района между Таманския полуостров, Дон и Кавказ би изяснило някои "глупости", които късносредновековната историография приписва на българите като произход. Според Мавро Орбини (а оттам и при Паисий Хилендарски):

Българите – славянски народ, са дошли от Скандинавия (според онова, което съобщават Методий Мъченик, аланът Йорданес и Франц Иреник в кн. 6, гл. 32), спрели се за известно време в оня отдалечен край на Германия, който се мие от водите на Померанско море, наричано още Балтийско, после се вдигнали оттук, плячкосвайки и опожарявайки всичко по пътя си, за да се заселят върху просторните земи около голямата река Волга, чието име взели, като се нарекли вулгари, а по-късно – българи”.

Само че според наизвестния автор “Зографска българска история”, съвременник на Паисий, Скандинавия се е намирала не където се намира днес, а точно в района където старите нормански представи помествали владенията на Один:

Болгарският народ излезе в древни времена от Черно море, от река Волга от великата Скандинавия и се наричаха там [българите] гимери и кимери и като се умножиха, излязоха първо срещу тази страна (Балканите) още преди Александър Македонски”.

Два века и половина преди Зографската история, през 1517 г., подобно нещо пише един полски историк, Мачей Меховски, в "Трактат за двете Сарматии". Той направо помества Асгард до Сарматия:

Тези [народи], които се намират на границата на земите между Сарматия и Аскарда, приличат на Водолей и Сатурн. Те се отличават с голяма жестокост и по душевност са съвсем диви – така разправят”.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

"Одонацар" може да е всичко, включително и изкривена форма на Навуходоносор :) Така че - по внимателно с Один. Руснаците казват, че Один бил "один", тоест един, сам, единствен и неповторим. Дайте да не забиваме в глупости. И, естествено, има връзка между Скития, готите и Скандинавия, но все пак не сме ехемеристи като Снори, а и не живеем в XIII в., така че аз съм за предпазливост в тия мисловни скокове. Самото понятие "първа Скандинавия" ме накара да се опуля. Темата си беше добре като литературна и мисълта ми е просто, че Норвегия в XIII в. е имала интересна литературна история (за разлика, да кажем, от България).

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От glishev
      http://mglishev.blog.bg/izkustvo/2014/04/06/numa-pompilii-v-quot-jivotopisite-quot-na-plutarh-predhristi.1254355



      "Плутарховият животопис на Нума има много от особеностите на по-късно християнско житие на светец."


      Нума Помпилий (вторият легендарен цар на Рим, приемник на основателя Ромул) е представен от Плутарх и като благочестив любимец (и търсач) на боговете, и като мъдър питагореец, и като философ-стоик. С времето, изглежда, тези черти са станали толкова типични за литературния образ на въздържания и добродетелен философ, че когато гръцките и римските интелектуалци са започнали да се покръстват, културният им багаж е пренесъл по нещо от представянето на старите философи и върху светците.

      Далеч от страстите, близо до сърцата
      Природата на Нума, пише Плутарх, е такава, че той сам се отвръща и от страстите, и от изнежени удоволствия, но и от ценената между варвари физическа сила. Нума в никакъв случай не е воин (не че липсват и светци-воини, но архетипният образ на светеца по-скоро е кротък, обърнат навътре, съзецателен). Още като частно лице, Нума живее в умереност, използва времето си за дирене природата на боговете, тоест за благочестиви размисли. Спечелва си славата на справедлив човек и бива търсен като съветник, арбитър при спорове, дори съдия. И, макар лишен от славолюбие, не отказва преценката си на тези, които го търсят - заради мира и общия интерес. В крайна сметка, изборът му за цар се оказва единственият начин за успокояване на нажежените страсти в разделения на партии Рим. Всички ценят репутацията му и изпитват страхопочитание към него. Тук философът и светецът са още в зародиш (Нума, 3).

      Далеч от разкоша, но от царски род
      Нума е зет на Тит Таций, съуправителя на Ромул. Но вместо да се засели при тъста си, мъдрецът предпочита тишината на собствените си занимания пред неспокойния разкош на царското обкръжение. Дори не се налага даването на сравнителни примери с християнски светци, ще намерим това общо място къде ли не из житията, даже в старобългарската агиография, та и в самите Евангелия (Нума, 3).

      Далеч от града
      Тук Плутарх стига почти до образа на анахорета, пустинника, еремита. Нума напуска града си и се отдава на съзерцание и общуване с боговете в свещени горички и ливади, посветени на висшите сили. Това е едва ли не бягство от света, спасение в пустинята. Плутарх дори разсъждава над точния вид близост с богинята Егерия и стига до извода, че не само мъдрият човек търси бога, но и божеството търси овладелия страстите си, облагородилия се човек. Подобни мисли можем да намерим и у Сенека, който в диалозите си често нарича хипотетичния, идеалния мъдрец "съжител на боговете". Народното суеверие за брака на Нума и Егерия може отново да ни накара да помислим за метафоричния брак между християнската (в частност - монашеската) душа и Логоса. Любопитно е и отклонението на Плутарх към египетското вярване, че божество може да изпълни жена с живот, така че тя да зачене божествено дете, но без вулгарен телесен контакт (Нума, 4).

      Далеч от властолюбието
      Първоначално Нума отказва на римските пратеници да поеме властта над града им. Той има своите далеч по-високи стремежи, а и не се чувства подготвен. Едновременно меко укорява войнолюбието на римляните и принизява собствените си способности, защото от смирение не допуска, че може да бъде пълководец. Царството му, така да се каже, не е от мира сего (Нума, 5).

      Винаги в служба на боговете
      Убеждаването идва не толкова от пратениците (които се позоават на отчаяното положение в града си с основателната надежда, че ще накарат мъдреца да се смили над тях), колкото от Марций, стария баща на Нума. Основният аргумент, срещу който няма отговор, е, че и царуването е служене на боговете, та дори проява на смирение пред волята им. Разбира се, към това се прибавят и молбите на съгражданите заради предстоящия мир, и благоприятни поличби. На такива аргументи дори патриарх Евтимий не би могъл да устои (Нума 6).

      По Божия милост...
      Нума тръгва към Рим едва след жертвоприношение (можем да си припомним средновековната "Молитва преди тръгване към Цариград"). Влиза в града скромно, но сред всеобща радост (макар, разбира се, да не язди осле и пред него да не хвърлят палмови клонки, го посрещат с римските еквиваленти на "Осанна": "подобаващите радостни викове на жените", пише Плутарх). В известен смисъл неговата via Dolorosa не води до смърт, но също минава през царска дреха и свалянето й, през изкачването на хълм (и то на Тарпейската скала, която, както и Голгота, е свързана с мъчителна гибел и наказания), а накрая - след поличби, получени чрез полета на божествени птици (нека си припомним слизането на Гълъба над р. Йордан) - и до увенчаване с царска власт (Нума, 7).

      Свещеният мир
      Нума не се нуждае от ликтори, дорифори, целери - изобщо от охрана. Което го отличава, например, от атинския тиран Пизистрат, но го прави донякъде подобен на Луи Свети под дъба или дори на Христос, когато Той кара св. Петър да остави ножа си. Новият цар сключва мир със съседите на Рим, лекува обществените болести с благи поучения и с въвеждането на нови свещенодействия. По негово време не само Рим, но и цяла Италия се радва на добросъседски отношения между градовете-държави - сякаш се е върнало митичното царство на Сатурн (или както, според агиографията, епоса и романите се стремят да царуват св. цар Петър Български, прикрито християнският Беоулф или легендарно християнският Артур). Това е нещо повече от treuga Dei. Човеколюбието, редовните свещенодействия, укротяването на кръвожадните римляни и редовните поличби са толкова характерни за Нума, колкото биха били за кой да е монах от късната Античност, хвърлил се да раздели сражаващи се гладиатори на арената (Нума, 7, 8). А и упованието в боговете у Плутарховия Нума отново напомня спокойствието на християнски светец (дори архиепископ Томас Бекет), защото при вест за вражеско настъпление, царят не прекъсва жертвоприношението си (Нума 15). Мирът при неговото управление е такъв, че портите на храма на Янус, бележещи военно положение, са затворени с десетилетия. Но това не е мир, наложен с оръжие, а божествен мир, много повече от липса на военни действия. Това е страх от боговете, благоговение пред добродетелите на царствения им любимец. Нума управлява според Платоновите препоръки за мъдрост и добър пример, благотворно влияещи на всички граждани (Нума, 20). А Платон, макар и да живее векове след епохата на легендарния Нума, все пак е "християнин преди Христа", даже "велик свещенослужител", според Майстер Екхарт. Pax in nomine Domini... Разбира се, Плутарх не пропуска да отбележи и подражанието на свещения мир при Октавиан Август.

      Мистицизъм
      Нума кара римляните да почитат особена муза на мълчанието. Мълчаливата, безсловесната молитва е позната на безброй християнски мистици (трапистките монаси мълчат блажено, но това е от хубавата бира). При Нума в Рим не се създават антропоморфни или зооморфни изображения на богове, защото те са достъпни само по умозрителен път. Това Плутарх приписва на еветуални питагорейски убеждения у Нума. Не е изключено да става дума за действителен период от развитието на ранната италийска и гръцка религия, когато висшите сили са почитани директно в природни явления (например мълнии), естествени обекти (скали, горички, свещени езера) или практически безформени дървени "статуи", бегло напомнящи фигура, така наречените ξόανα. Вътрешните ниши, cellae на храмовете в ранния период на Рим са празни според Плутарх. Векове по-късно Помпей Велики ще се удиви при вида на празната светая светих в йерусалимския Храм. Юдеите, иконоборците и мюсюлманите (не без общи идеи с иконоборците) лесно биха разбрали този вид благочестие. А християнски схоластици и техните предтечи като Тома Аквински или Анселм от Кентърбъри не биха видели нищо необичайно в думите на Плутарх: "първото начало не било възможно нито да се възприеме сетивно, нито да се усети, а е невидимо и неръкотворно, а само умопостижимо". Същевременно е любопитно, че няма забрана върху издигането на статуи на бележити простосмъртни. Човек е човек и телесността е негова характеристика, която Нума на Плутарх явно не отрича (Нума, 8).

      Прелати и монахини
      Нума Помпилий учредява много свещени жречески колегии, празници и култове. Сред тях - колегията на понтифиците и на девиците-весталки. "Прави правете пътищата...", а pontifices може би в известен смисъл градят пътища и мостове. Във всеки случай католическите епскопи през Средновековието често са наричани pontifices, а до днес - папата продължава да се нарича pontifex maximus, с титлата, установена, според Плутарх, именно от Нума за главата на колегията (известно време титлата е носена и от императорите, та дори и от християнски императори). Tu es Petrus или tu es pontifex? А защо не и двете? Така или иначе, tu es sacerdos...
      Популяризаторът Индро Монтанели, макар да се отнася фриволно към историята на Рим, напипва очевидната асоциация, когато сравнява девиците-весталки с монахини. Но и тази колегия Плутарх приписва на Нума (Нума, 9-12).

      Лечител и учител
      С молитви, свещенодействия и съвсем видима помощ от небето (във вид на щит, паднал от свода в ръцете на Нума - паралелът може да бъде и със свещените съкровища на скитите, и с пустинната манна) царят отклонява от града чумна епидемия. Светците, прогонващи болести, не са един и двама.
      Мъдрият цар не позволява свещените обязяности да се извършват набързо или невнимателно. Всяка работа в Рим прекъсва при свещена процесия и жертвоприношение. Според екземплумите на Цезарий от Хайстербах добрите християни няма да вършат работа в неделя, ще получават похвала, ако надлежно коленичат пред олтара, минавайки пред него и съответно - ще бъдат укорявани, ако нарушават тези изисквания на благочестието или дремят по време на служба.
      Очищението на Нума след падане на мълния включва глави от риба и може би оказва известно влияние на разрешената по време на пости и символично значима за християните риба. Споменатите от Плутарх детайли от консервативните римски свещенодействия, приписвани на Нума включват възлияние с вино само от вече подрязана лоза, а лозницата и подрязването й също са запазили символното си значение за християните. Безкръвната (sic!) жертва, задължително включваща хляб също навежда на паралел с християнското причастие. У Омир, разбира се, също ще намерим поръсване на жертва с брашно, но не и упатреба на хляб, нито пък безкравна жертва. Паралелът между "Това правете..." при преломяването на хляба и "Hoc age!", призива към римския жрец по време на жертвоприношение се самоналага (Нума, 13-15).

      "Вино нямат!"
      Добрият цар Нума кани множество гости, слага прд тях обикновена, дори груба храна в скромна посуда, но споменава, че е близък с богинята Егерия, при което ястия и съдове се превръщат във великолепен пир. Както сватбата в Кана Галилейска или нахранването на множеството с пет хляба и две риби, така и многобройните версии на мотива за Бога като щедър домакин и господар, сънят на младия Анселм с белия небесен хляб или екземпларното нагостяване на гладуващите монаси с хлябове, донесени от ангели у Цезарий силно наподобяват тази сцена (Нума, 15).

      Към вечността
      Нума не е мъченик. Той е по-скоро обичан епископ, умиращ бавно от старостта си, обграден със заслужена почит и до последния си миг поучаващ своите епархиоти. При леко понасяната си смъртна болест, 80-годишен, предава тайните на управлението на жреци и сенатори. При това не записва или крие и унищожава записаното, а завещава устно предание. Дореформистките християнски изповедания и досега придават най-малкото равнопоставено значение на Преданието и Писанието, а Плутарх припомня, че питагорейците изобщо отказвали да записват учението си Буквата умъртвява, а Духът животвори.
      От тялото на Нума не остават реликви (ако не броим за реликва от царуването му небесния щит, вж. Нума, 13). Много след смъртта му саркофагът му е отворен по случайност, но вътре няма никакви следи от кости. Възнесението на св. пророк Илия или католическото вярване за възнесението на тялото на св. Богородица с известна предпазливост биха могли да бъдат приведени като паралел тук.
      Разбира се, след смъртта на Нума като контраст се възкачват владетели, които нямат нищо общо с благочестието му (един вид "езичници" или "отстъпници", ако можем да използваме такива термини - заради презрението, с което Плутарх коментира суеверията на Тул Хостилий, явно различни от разумното благоговение на починалия цар пред боговете).

      Паралелите с евангелски и агиографски топоси в животописа на легендарния Нума Помпилий са очевидни и многобройни. Това не означава, че по някакъв начин Плутарх е повлиял на съставянето на Новия завет - нито пък че сам е бил под влиянието на християни. Херонеецът е един от последните истински класически автори от късния разцвет на античната цивилизация. Дори да допуснем, че е чувал за християнството, той няма нищо общо с него. Но той оказва огромно влияние на късните езически, а чрез тях, опосредствано, и на християнски автори, най-вече житиеписци. А и все пак има някои много дълбоки структурни подобия между иначе независимите едни от други евангелски и антични наративни цялости. Може би това е някаква средиземноморска общност на отделни мотиви. Комбинацията от тези структурни сходства и несъмненото влияние на Плутарх и Светоний върху агиографските похвати на гръко- и латиноезичните хучени ристияни от късната Античност и Средновековието може би показват как Плутарховият разказ за живота на легендарния Нума е повлиял върху съсавянето на жития на християнски светци. Това би бил само един от безкрайно многото (и невинаги напълно осъзнавани) антични модели върху християнската литература.
  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    • No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...