Отиди на
Форум "Наука"

Нума Помпилий в "Животописите" на Плутарх: предхристиянски светец


Recommended Posts

  • Потребители

http://mglishev.blog.bg/izkustvo/2014/04/06/numa-pompilii-v-quot-jivotopisite-quot-na-plutarh-predhristi.1254355

"Плутарховият животопис на Нума има много от особеностите на по-късно християнско житие на светец."

Нума Помпилий (вторият легендарен цар на Рим, приемник на основателя Ромул) е представен от Плутарх и като благочестив любимец (и търсач) на боговете, и като мъдър питагореец, и като философ-стоик. С времето, изглежда, тези черти са станали толкова типични за литературния образ на въздържания и добродетелен философ, че когато гръцките и римските интелектуалци са започнали да се покръстват, културният им багаж е пренесъл по нещо от представянето на старите философи и върху светците.

Далеч от страстите, близо до сърцата
Природата на Нума, пише Плутарх, е такава, че той сам се отвръща и от страстите, и от изнежени удоволствия, но и от ценената между варвари физическа сила. Нума в никакъв случай не е воин (не че липсват и светци-воини, но архетипният образ на светеца по-скоро е кротък, обърнат навътре, съзецателен). Още като частно лице, Нума живее в умереност, използва времето си за дирене природата на боговете, тоест за благочестиви размисли. Спечелва си славата на справедлив човек и бива търсен като съветник, арбитър при спорове, дори съдия. И, макар лишен от славолюбие, не отказва преценката си на тези, които го търсят - заради мира и общия интерес. В крайна сметка, изборът му за цар се оказва единственият начин за успокояване на нажежените страсти в разделения на партии Рим. Всички ценят репутацията му и изпитват страхопочитание към него. Тук философът и светецът са още в зародиш (Нума, 3).

Далеч от разкоша, но от царски род
Нума е зет на Тит Таций, съуправителя на Ромул. Но вместо да се засели при тъста си, мъдрецът предпочита тишината на собствените си занимания пред неспокойния разкош на царското обкръжение. Дори не се налага даването на сравнителни примери с християнски светци, ще намерим това общо място къде ли не из житията, даже в старобългарската агиография, та и в самите Евангелия (Нума, 3).

Далеч от града
Тук Плутарх стига почти до образа на анахорета, пустинника, еремита. Нума напуска града си и се отдава на съзерцание и общуване с боговете в свещени горички и ливади, посветени на висшите сили. Това е едва ли не бягство от света, спасение в пустинята. Плутарх дори разсъждава над точния вид близост с богинята Егерия и стига до извода, че не само мъдрият човек търси бога, но и божеството търси овладелия страстите си, облагородилия се човек. Подобни мисли можем да намерим и у Сенека, който в диалозите си често нарича хипотетичния, идеалния мъдрец "съжител на боговете". Народното суеверие за брака на Нума и Егерия може отново да ни накара да помислим за метафоричния брак между християнската (в частност - монашеската) душа и Логоса. Любопитно е и отклонението на Плутарх към египетското вярване, че божество може да изпълни жена с живот, така че тя да зачене божествено дете, но без вулгарен телесен контакт (Нума, 4).

Далеч от властолюбието
Първоначално Нума отказва на римските пратеници да поеме властта над града им. Той има своите далеч по-високи стремежи, а и не се чувства подготвен. Едновременно меко укорява войнолюбието на римляните и принизява собствените си способности, защото от смирение не допуска, че може да бъде пълководец. Царството му, така да се каже, не е от мира сего (Нума, 5).

Винаги в служба на боговете
Убеждаването идва не толкова от пратениците (които се позоават на отчаяното положение в града си с основателната надежда, че ще накарат мъдреца да се смили над тях), колкото от Марций, стария баща на Нума. Основният аргумент, срещу който няма отговор, е, че и царуването е служене на боговете, та дори проява на смирение пред волята им. Разбира се, към това се прибавят и молбите на съгражданите заради предстоящия мир, и благоприятни поличби. На такива аргументи дори патриарх Евтимий не би могъл да устои (Нума 6).

По Божия милост...
Нума тръгва към Рим едва след жертвоприношение (можем да си припомним средновековната "Молитва преди тръгване към Цариград"). Влиза в града скромно, но сред всеобща радост (макар, разбира се, да не язди осле и пред него да не хвърлят палмови клонки, го посрещат с римските еквиваленти на "Осанна": "подобаващите радостни викове на жените", пише Плутарх). В известен смисъл неговата via Dolorosa не води до смърт, но също минава през царска дреха и свалянето й, през изкачването на хълм (и то на Тарпейската скала, която, както и Голгота, е свързана с мъчителна гибел и наказания), а накрая - след поличби, получени чрез полета на божествени птици (нека си припомним слизането на Гълъба над р. Йордан) - и до увенчаване с царска власт (Нума, 7).

Свещеният мир
Нума не се нуждае от ликтори, дорифори, целери - изобщо от охрана. Което го отличава, например, от атинския тиран Пизистрат, но го прави донякъде подобен на Луи Свети под дъба или дори на Христос, когато Той кара св. Петър да остави ножа си. Новият цар сключва мир със съседите на Рим, лекува обществените болести с благи поучения и с въвеждането на нови свещенодействия. По негово време не само Рим, но и цяла Италия се радва на добросъседски отношения между градовете-държави - сякаш се е върнало митичното царство на Сатурн (или както, според агиографията, епоса и романите се стремят да царуват св. цар Петър Български, прикрито християнският Беоулф или легендарно християнският Артур). Това е нещо повече от treuga Dei. Човеколюбието, редовните свещенодействия, укротяването на кръвожадните римляни и редовните поличби са толкова характерни за Нума, колкото биха били за кой да е монах от късната Античност, хвърлил се да раздели сражаващи се гладиатори на арената (Нума, 7, 8). А и упованието в боговете у Плутарховия Нума отново напомня спокойствието на християнски светец (дори архиепископ Томас Бекет), защото при вест за вражеско настъпление, царят не прекъсва жертвоприношението си (Нума 15). Мирът при неговото управление е такъв, че портите на храма на Янус, бележещи военно положение, са затворени с десетилетия. Но това не е мир, наложен с оръжие, а божествен мир, много повече от липса на военни действия. Това е страх от боговете, благоговение пред добродетелите на царствения им любимец. Нума управлява според Платоновите препоръки за мъдрост и добър пример, благотворно влияещи на всички граждани (Нума, 20). А Платон, макар и да живее векове след епохата на легендарния Нума, все пак е "християнин преди Христа", даже "велик свещенослужител", според Майстер Екхарт. Pax in nomine Domini... Разбира се, Плутарх не пропуска да отбележи и подражанието на свещения мир при Октавиан Август.

Мистицизъм
Нума кара римляните да почитат особена муза на мълчанието. Мълчаливата, безсловесната молитва е позната на безброй християнски мистици (трапистките монаси мълчат блажено, но това е от хубавата бира). При Нума в Рим не се създават антропоморфни или зооморфни изображения на богове, защото те са достъпни само по умозрителен път. Това Плутарх приписва на еветуални питагорейски убеждения у Нума. Не е изключено да става дума за действителен период от развитието на ранната италийска и гръцка религия, когато висшите сили са почитани директно в природни явления (например мълнии), естествени обекти (скали, горички, свещени езера) или практически безформени дървени "статуи", бегло напомнящи фигура, така наречените ξόανα. Вътрешните ниши, cellae на храмовете в ранния период на Рим са празни според Плутарх. Векове по-късно Помпей Велики ще се удиви при вида на празната светая светих в йерусалимския Храм. Юдеите, иконоборците и мюсюлманите (не без общи идеи с иконоборците) лесно биха разбрали този вид благочестие. А християнски схоластици и техните предтечи като Тома Аквински или Анселм от Кентърбъри не биха видели нищо необичайно в думите на Плутарх: "първото начало не било възможно нито да се възприеме сетивно, нито да се усети, а е невидимо и неръкотворно, а само умопостижимо". Същевременно е любопитно, че няма забрана върху издигането на статуи на бележити простосмъртни. Човек е човек и телесността е негова характеристика, която Нума на Плутарх явно не отрича (Нума, 8).

Прелати и монахини
Нума Помпилий учредява много свещени жречески колегии, празници и култове. Сред тях - колегията на понтифиците и на девиците-весталки. "Прави правете пътищата...", а pontifices може би в известен смисъл градят пътища и мостове. Във всеки случай католическите епскопи през Средновековието често са наричани pontifices, а до днес - папата продължава да се нарича pontifex maximus, с титлата, установена, според Плутарх, именно от Нума за главата на колегията (известно време титлата е носена и от императорите, та дори и от християнски императори). Tu es Petrus или tu es pontifex? А защо не и двете? Така или иначе, tu es sacerdos...
Популяризаторът Индро Монтанели, макар да се отнася фриволно към историята на Рим, напипва очевидната асоциация, когато сравнява девиците-весталки с монахини. Но и тази колегия Плутарх приписва на Нума (Нума, 9-12).

Лечител и учител
С молитви, свещенодействия и съвсем видима помощ от небето (във вид на щит, паднал от свода в ръцете на Нума - паралелът може да бъде и със свещените съкровища на скитите, и с пустинната манна) царят отклонява от града чумна епидемия. Светците, прогонващи болести, не са един и двама.
Мъдрият цар не позволява свещените обязяности да се извършват набързо или невнимателно. Всяка работа в Рим прекъсва при свещена процесия и жертвоприношение. Според екземплумите на Цезарий от Хайстербах добрите християни няма да вършат работа в неделя, ще получават похвала, ако надлежно коленичат пред олтара, минавайки пред него и съответно - ще бъдат укорявани, ако нарушават тези изисквания на благочестието или дремят по време на служба.
Очищението на Нума след падане на мълния включва глави от риба и може би оказва известно влияние на разрешената по време на пости и символично значима за християните риба. Споменатите от Плутарх детайли от консервативните римски свещенодействия, приписвани на Нума включват възлияние с вино само от вече подрязана лоза, а лозницата и подрязването й също са запазили символното си значение за християните. Безкръвната (sic!) жертва, задължително включваща хляб също навежда на паралел с християнското причастие. У Омир, разбира се, също ще намерим поръсване на жертва с брашно, но не и упатреба на хляб, нито пък безкравна жертва. Паралелът между "Това правете..." при преломяването на хляба и "Hoc age!", призива към римския жрец по време на жертвоприношение се самоналага (Нума, 13-15).

"Вино нямат!"
Добрият цар Нума кани множество гости, слага прд тях обикновена, дори груба храна в скромна посуда, но споменава, че е близък с богинята Егерия, при което ястия и съдове се превръщат във великолепен пир. Както сватбата в Кана Галилейска или нахранването на множеството с пет хляба и две риби, така и многобройните версии на мотива за Бога като щедър домакин и господар, сънят на младия Анселм с белия небесен хляб или екземпларното нагостяване на гладуващите монаси с хлябове, донесени от ангели у Цезарий силно наподобяват тази сцена (Нума, 15).

Към вечността
Нума не е мъченик. Той е по-скоро обичан епископ, умиращ бавно от старостта си, обграден със заслужена почит и до последния си миг поучаващ своите епархиоти. При леко понасяната си смъртна болест, 80-годишен, предава тайните на управлението на жреци и сенатори. При това не записва или крие и унищожава записаното, а завещава устно предание. Дореформистките християнски изповедания и досега придават най-малкото равнопоставено значение на Преданието и Писанието, а Плутарх припомня, че питагорейците изобщо отказвали да записват учението си Буквата умъртвява, а Духът животвори.
От тялото на Нума не остават реликви (ако не броим за реликва от царуването му небесния щит, вж. Нума, 13). Много след смъртта му саркофагът му е отворен по случайност, но вътре няма никакви следи от кости. Възнесението на св. пророк Илия или католическото вярване за възнесението на тялото на св. Богородица с известна предпазливост биха могли да бъдат приведени като паралел тук.
Разбира се, след смъртта на Нума като контраст се възкачват владетели, които нямат нищо общо с благочестието му (един вид "езичници" или "отстъпници", ако можем да използваме такива термини - заради презрението, с което Плутарх коментира суеверията на Тул Хостилий, явно различни от разумното благоговение на починалия цар пред боговете).

Паралелите с евангелски и агиографски топоси в животописа на легендарния Нума Помпилий са очевидни и многобройни. Това не означава, че по някакъв начин Плутарх е повлиял на съставянето на Новия завет - нито пък че сам е бил под влиянието на християни. Херонеецът е един от последните истински класически автори от късния разцвет на античната цивилизация. Дори да допуснем, че е чувал за християнството, той няма нищо общо с него. Но той оказва огромно влияние на късните езически, а чрез тях, опосредствано, и на християнски автори, най-вече житиеписци. А и все пак има някои много дълбоки структурни подобия между иначе независимите едни от други евангелски и антични наративни цялости. Може би това е някаква средиземноморска общност на отделни мотиви. Комбинацията от тези структурни сходства и несъмненото влияние на Плутарх и Светоний върху агиографските похвати на гръко- и латиноезичните хучени ристияни от късната Античност и Средновековието може би показват как Плутарховият разказ за живота на легендарния Нума е повлиял върху съсавянето на жития на християнски светци. Това би бил само един от безкрайно многото (и невинаги напълно осъзнавани) антични модели върху християнската литература.

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор антропология

"Може би това е някаква средиземноморска общност на отделни мотиви. Комбинацията от тези структурни сходства и несъмненото влияние на Плутарх и Светоний върху агиографските похвати на гръко- и латиноезичните хучени ристияни от късната Античност и Средновековието може би показват как Плутарховият разказ за живота на легендарния Нума е повлиял върху съсавянето на жития на християнски светци. Това би бил само един от безкрайно многото (и невинаги напълно осъзнавани) антични модели върху християнската литература." - може. Плутарх познава - и се позовава - на концепцията за непорочното зачатие като "египетска". Тука някакъв човек е изтъкнал паралелите между Евангелито на Лука и текстовете на Плутарх: http://www.gottnotes.com/ArticlesLukeandPlutarch2.html, ти изтъкваш паралелите между нума помпилий на Плутарх и християнската агиографска стилистика - ако те разбрах правилно; без в никакъв случай това да превръща Лука и Плутарх в един и същи човек или Плутарх в криптохристиянин, ни подсказва неща и за двамата, което е любопитно, защото за Лука знаем малко; имам предвид косвена отпратка към Лука като човек, който е изпитал влияния, подобни на влиянията изпитани от Плутарх - неоплатонизъм, стоицизъм, косвена връзка с тропите на атинските школи от 1-ви век и дори сходна езикова среда, което намеква за сходен бакграунд между двамата... В същото време ни намеква за това, че в реалма на източното средиземноморие през 1-ви век се въртят идентични идеи от юдея до атина, злобите на деня, ако мога да ги нарека така са идентични, умовете на източното средиземноморие водят дискусия върху общи теми и споделени концепциии...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

За това говорим :)

Малко редактирах текста в блога си и го разширих на три места.

Редактирано от glishev
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От glishev
      Среднобългарската "Троянска повест" сбито и адаптирано преразказва троянския цикъл легенди, произлизащ от античната гръцка митология. Самата среднобългарска версия е превод на византийски "роман" по старинния сюжет (който от своя страна е редакция на късноантичен латински преразказ).
      Между другото, повестта разказва и за издигането на стените на Троя - два "земни дявола", всъщност елинските богове Посейдон и Аполон строят зида по вълшебен, свръхестествен начин: Феб свири на "гусла" и камъните сами се подреждат един върху друг. Как този античен мотив може да се съпостави с Орфеевата лира или с музиката на старозаветния цар Давид, която също кара скали да се движат (а подвижни камъни ще намерим и в келтския фолклор), е отделна тема.
      Ще отбележа само, че в античния мит троянският цар Лаомедонт, за когото работят Феб и Посейдон, е притежател на вълшебни коне и отказва да плати на двамата свръхестествени строители. Тези детайли имат значение в настоящата тема.

      Тук ще се опитам да демонстрирам възможността преработеният античен мотив за необикновеното издигане на стените на Троя да е преминал от Византия в средновековна Скандинавия - и по-точно в митологизирания, но може би не оригинално митологичен разказ за издигането на стените на Асгард, крепостта на боговете-аси.
      Старата или поетичната Еда почти не разказва за стените на Асгард - само в "Пророчеството на вьолвата" и в "Свадата с Локи" има бегли алюзии към този сюжет и по-точно - към забавната роля на едновременно зловещия и комичен бог Локи в "разплащането" със строителя на стената. Ще посоча, че дори и Старата Еда всъщност е записана от християни, които вече не споделят вярата в асите и вероятно в част от текстовете са иронизирали старата митология - тоест скрипторите не само съхраняват езическите песни от антикварен интерес, но си позволяват и да импровизират върху тях с комичен ефект. Доколко това отговаря и на реална скалдова практика в дворовете, където е изпълняван и консумиран този тип поезия, е отворен въпрос.
      В Младата (Новата) или прозаичната си Еда, която определено е пълна с християнски влияния, поетът и историкът Снори Стурлусон (1179-1241) разказва по-подробно за издигането на стените на Асгард. В "Измамването на Гюлви", 49, Хар (Один) разказва на Ганглери (Гюлви) за потеклото на вълшебния си кон. Зъл великан се условил да построи крепостни стени на Асгард в кратък срок с помощта само на коня си, но поискал огромна награда. За да не бъдат асите принудени да платят, Локи се превръща в кобила (което, разбира се, е повод за подигравки, защото за древните германи "кобила" е евфемизъм за лека жена), в този вид прелъстява коня на великана и той не успява да завърши строежа навреме. Сетне Локи временно запазва животински вид, за да износи и роди вълшебно конче, което израства като осмокракия жребец на самия върховен бог Один. Не само гръцката митология има своите весели моменти Сексуалното преобръщане на Локи обаче няма паралел и вероятно се дължи именно на християнски присмех в съвсем битов дух над езическата традиция - освен ако не допуснем, че става дума за много древен сакрален пласт с неясна сюжетна или ритуална функция, оцелял в запазените текстове заради куриозното си звучене.
      В случая по-интересно е това, което Снори твърди за Один и асите в началото на своята "Сага за Инглингите", първата от неговия квазиисторически цикъл "Земният кръг". Авторът евхемеризира Один, представяйки го като исторически крал и магьосник от дълбока древност. Один произлиза от Азия - и точно по този начин Снори етимологизира името на асите. Одиновата крепост Асгард (което в случая може да се преведе не само като "крепост на асите", но и като "азиатска крепост") е идентифицирана именно като Троя. "Голямата Свитьод", тоест "Велика Швеция" е едно от азиатските царства на Один - собствено Скития. За някои читатели с интерес към периода на Великото преселение на народите вероятно ще е любопитно, че Снори Стурлусон смята именно Скития за прародина на шведите и в частност на династията на Инглингите, потомците на Один и Инг(в)е - а същият Инг(в)е е сочен у Тацит като епонимен прародител на една трета от германските народи.
      За настоящата тема фокусът попада именно върху издигането на стените на Асгард по вълшебен начин и от свръхестествен строител, върху присъствието на необикновен кон в разказа и върху неплащането на уговорената награда - все детайли и в сюжета за издигането на троянските стени. Разбира се, идентифицирането на Асгард с Троя само по себе си е от голямо значение.
      Впрочем, Снори демонстрира и известна зависимост от класически, вероятно опосредствано Херодотови географски представи за разпределението на трите части на Стария свят. А в сагите си за Олаф Трюгвасон, за свети Олаф и особено за Харалд Хардрада авторът показва и добра информираност за историята на Византия повече от век преди собствената си епоха. Ще припомня, че според Жофроа дьо Вилардуен в Константинопол към 1204 г. все още има "датчани" на византийска служба - всъщност това са последните скандинавски веринги. Скандинавските наемници са били толкова добре познати в Константинопол, че според Снори са имали свой параклис на името на свети Олаф в Града (което сочи, че Източният път далеч не е бил монополизиран от шведите, както впрочем показва и историята на норвежеца Харалд Хардрада).
      Снори Стурлусон става законовед на исландския Алтинг (Сбор) в 1215, 36-годишен. Като дете е бил повереник у далечни роднини на норвежкото кралско семейство в Исландия и това му позволява да получи отлично възпитание, а в 1218 - и да приеме висока служба при крал Хаакон IV. По това време контактите между Норвегия, Исландия и Шотландия са особено силни. В норвежкия двор Снори започва литературната си дейност и може би там натрупва информация за руските земи и Константинопол. Не е изключено дори лично да е познавал хора, които са служили при последните гръцки императори преди завършека на Четвъртия кръстоносен поход.

      Накратко - възможно е тъкмо Снори да е изменил и вплел мотива за вълшебното изграждане на стените на Троя (Асгард) в своята версия на скандинавския митологичен корпус. И да го е направил под влияние на вероятно устни преразкази на византийската адаптация на троянската история, пренесени от стари наемници по Източния път от Константинопол през Рус към Севера. Част от верингите (включително и водачите им) често са били начетени хора и дори скалдови поети. И определено са носели със себе си не само пари, а и разкази.
      Първата половина на XIII в. за Норвегия е време на голяма литературна дейност, свързана не само с адаптация и записване на местните, вече отмиращи езически традиции, но и на преразкази на разнообразни чуждестранни сюжети. Например в 1226 г. (когато Снори отново е в Исландия) крал Хаакон поръчва съставянето на "Сага за Тристрам", преразказваща келтско-френската любовна история на Тристан и Изолда. По това време присъствието на исландски автори в двора и широките контакти на Норвегия не само със скандинавските, а и с останалите северно- и западноевропейски страни правят царуването на Хаакон и изобщо на династията на Сверир един от най-интересните периоди в средновековната норвежка култура и литература.
    • От glishev
      Религиозната война е любима тема на историците.
      Всички знаем за Кръстоносните походи и периода на Религиозните войни. Някои ще се сетят и за обагрените в агресивно благочестие войни на арменските християни и на Ираклий с Персия. Джихадът или по-скоро ислямският газават също е добре известно явление. Поне специалистите са добре запознати с Албигойския поход и експанзията на Тевтонския орден в езическа Литва. Като куриоз от време на време се говори и за "кръстоносния поход" срещу комунизма, обявен във Ватикана през 1937. От време на време поне по време на лекции може да стане дума и за античните гръцки Свещени войни, както и за изкореняването на друидизма от страна на римляните (Третата пуническа война може би също има и религиозно измерение). Има свещени войни, войни за Божието слово и извън класическия хоризонт на Европа и Средиземноморието.

      Но относително малко популярни именно като религиозни конфликти са войните от периода на повторно покръстване на Европа - или по-точно на покръстванията на варварите-завоеватели и сродните им народи извън някогашния лимес. Една такава изтощителна гражданска война с религиозен корен може би е спестена на Първото българско царство от решителните действия на княз Борис-Михаил. Част от тези конфликти, досега осмисляни не точно като сблъсъци на религиозна основа, може би са и войните между ортодоксалните франки с арианските и езическите им съседи - лангобарди и сакси. По мое мнение дългата поредица сблъсъци между християнските крале и езическите бонди в Норвегия от девети-единайсети век определено има характеристиките и на религиозна война.

      Преди останалите средновековни конфликти на верска основа обаче лежи една полузабравена поредица от сражения в Британия от така наречените "Тъмни векове" на ранното Средновековие.

      Когато в пети век с изтеглянето на римските власти и гарнизони от Острова започва заселническа вълна от англосаксонски езичници, по-голямата част от британското население вече е успешно християнизирана. Келтскоезичните романо-брити (бъдещите уелсци и бретонци) масово следват новото римско учение. Дори вече са създали своя ерес - свидетелство, че християнството е жизнено и продуктивно. Пелагианското богословие предизвиква тревога у самия свети Августин, учителя на Запада. В постримските градове се издигат новопостроени християнски базилики. В Албион действат три архиепископски катедри. От бритите новата религия вече се е разпространила и към скотите в Хиберния (Ирландия). С миграцията на част от скотите през Хебридите към Алба (някогашна Каледония и бъдеща Шотландия) християнството достига и до пиктското население на север от някогашните римски валове. Разбира се, Евангелието по никакъв начин не смекчава нравите на брити, скоти и пикти, които настървено воюват за плячката от довчерашната римска цивилизация.

      Нашествието на англосаксите (дял от Великото преселение) внася нов етнически, езиков и религиозен елемент в хаоса на постримска Британия. Пиратството се превръща в заселване; заселването - във формиране на племенни княжества през шести век. Именно тук настъпва първата фаза на онзи феномен, който смятам за същинска религиозно осмислена война в разглеждания период.

      От Беда Преподобни и още редица източници знаем, че бритите (уелсците) отказват да покръстват англосакси. От Англосаксонската хроника пък - че монаси и свещеници участват редом с воините в борбата против германския завоевател. Докато границата на новите англосаксонски владения бавно се придвижва на запад, уелските Божии служители не искат и една нечиста саксонска душа да попадне в Рая. Същевременно падането на източните брегове в саксонски ръце води до изолация на островните християни от континента: единствената връзка с Европа се запазва между Корнуол и британското кралство в континентална Арморика (Бретан), но пък там настъпва конфликт между бритския архиепископ на Рен и франкския (гало-римския) в Тур, така че келтскоезичните Църкви в крайния европейски Запад постепенно се оказват изолирани от съборите и духовните движения на епохата непосредствено след края на Великото преселение. Въпреки липсата на съществени догматически различия с Рим и фактически ортодоксалната антипелагианската загриженост на келтските прелати, съществуват известни специфики на островното и бретонското християнство, които противоречат и на римската, и на арианската практика:
      - цялата поредица великденски пости и празници от Цветница до Петдесетница се падат по-рано от датите, отбелязвани в Рим, Константинопол и Александрия;
      - части от литургията остават на гръцки език;
      - тонзурата запазва "друидски" вид или "типа на свети апостол Павел";
      - абатите на манастири имат по-голяма административна власт от епископите.

      Най-вече отказът на уелските свещеници да покръстват сакси обаче противоречи на подчертано прозелитския дух на християнската вяра ("Идете и научете всички народи...").
      Тук трябва да подчертая, че единствено брити отказват да проповядват сред нашествениците. Франки (или гало-римляни) и ирландци нямат тези задръжки, така че както нашествениците в Британия, така и старите сакси на континента имат известен допир до Христовото учение още преди масовото си покръстване. У Беда има податки, че някои англосакси са минали през кръщение още в шести век. Това не е особено изненадващо: подобни изолирани покръствания са познати на практика у всички варварски народи в последния им езически период. Разбира се, вероятно и тези брити, които попадат под саксонска власт, запазват религията си в някаква още изолирана форма (за тях не знаем дали са имали възможността да проповядват). Има и донякъде куриозни случаи на смесена почит към Христа и езическите божества.

      Практически не знаем дали е имало спор между брити и ирландци относно покръстванията на сакси; имаме и съвсем малко и несигурни податки относно евентуално подчертана агресия на самите сакси спрямо християнски, в частност уелски свещеници. Това, с което разполагаме, е информацията за горчив, етнорелигиозно обагрен "интердикт" на уелското духовенство спрямо завоевателите. Той е ясно засвидетелстван за седми век, много вероятно е да се отнася и за предходните две столетия и води до църковна полемика и фактическа схизма между Рим и Кентърбъри, от една страна, и Уелс, от друга, през почти целия период от седми до дванайсети век. Ако си послужим с модерна терминология, можем да припишем известен "етнофилетизъм" на уелската йерархия.

      Интересен дял от разглеждания въпрос би бил дали духовници от Бретан са имали същите задръжки спрямо саксите като сънародниците си от Уелс и Корнуол. Не е изключено бретонци да участват в изолирани мисии заедно с ирландци и франки (гало-римляни) в англосаксонските владения. Тук е подходящо да се отбележи, че религиозните задръжки не пречат на отделни уелски владетели да влизат във временни съюзи с един саксонски водач срещу друг - та дори и срещу друг сънародник; въпреки верските и езиковите различия, както и въпреки практиките на духовенството и придворните бардове, въпросите на войната и мира често са решавани в чисто практически, партикуларистки дух. Това, естествено, също не е особено изненадващо.

      В самия край на шести и началото на седми век в англосаксонски Кент пристига мисия от Рим, която има за цел покръстването на цялата саксонска Хептархия. Отново от Беда знаем, че галското духовенство подпомага мисията на бенедиктинците, които се показват търпеливи и амбициозни. Водачът им Августин (първият архиепископ на Кентърбъри) умело се ориентира в островната ситуация и заявява сериозната си готовност за сътрудничество с франкските, ирландските и каледонските си братя по вяра. Първите срещи с уелските прелати обаче се оказват културен шок и за двете страни: Августин е разочарован от упорството на уелсците да държат саксите извън Църквата, както и от нежеланието им да следват каноните на Вселенските и западните поместни събори; най-вече от отказа им да приемат самия него като примас на цяла Британия. В това отношение ирландците и каледонците се оказват много по-отворени за отстъпки. Уелските епископи пък отказват да приемат универсалистките претенции на Рим и неясните за тях съборни концепции, които не говорят нищо на чисто племенното им християнство. Пак ще подчертая липсата на напрежение между Кентърбъри и Бретан в изворите; най-вероятно е архиепископите на Рен отвъд Ламанша да не споделят уелското отношение към саксите (включително и поради свръхконцентрация на вниманието в спора с архиепископите на Тур за върховенството над християните в Арморика).

      С напредващото покръстване на саксите, което бързо обхваща цялото източно крайбрежие от Единбург до Дувър, неофитите постепенно се ожесточават срещу Църквата в Уелс; тя така и не е обвинена открито в ереси, но римските и саксонските автори обвиняват целия уелски народ в грехове и нравствена поквара, довели ги до загубата на по-голямата част от страната по Божия воля. Новопокръстените сакси схващат себе си като народ, избран от Бога да овладее и задържи Британия, както и да спазва Христовото учение много по-истински в сравнение с порочните, коварни уелсци.

      В самия център на бъдеща Англия кралство Мерсия (или Меркия) временно се превръща в бастион на свиващото се германско езичество в Хептархията. В 626 г. над Мерсия се възцарява Пенда. По това време римската мисия работи вече трийсет години, изпращайки проповедници от Кентърбъри. На фона на доскорошното относително върховенство на Кент и Нортумбрия в Хептархията, амбициите на Пенда го противопоставят на новата вяра: той влиза във войни както с все още езически Уесекс, така и с вече покръстените Нортумбрия, Кент и Източна Англия. Липсата на изрично антихристиянски настроения у Пенда се засвидетелства и от съюза му с уелския (по-точно гуинедски) крал Кадуалон, който, разбира се, е християнин от Уелската Църква. Беда Преподобни и Англосаксонската хроника се отнасят по-негативно именно към уелския водач заради войните му срещу събратя християни, а не толкова към непокръстения Пенда, от когото така или иначе не може да се очаква нещо добро. Между 633 и 655 Пенда и Кадуала заедно съсипват Източна Англия и Нортумбрия, с което нанасят огромни вреди на римската мисия и на едва установената епархия в Йорк. В този период на моменти изглежда, че едва създадена, катедрата в Кентърбъри може да бъде и унищожена. Разбира се, новооснованите манастири и възстановените или новопостроени храмове навсякъде са предпочитана плячка за езичника и схизматика. Точната хронология на размирното царуване на Пенда и войните му може да бъде проследена в богатата историографска литература по въпроса; за мен по-интересна е именно ролята на този крал в последните години на покръстването на Англия. Донякъде неволно (а в края на царуването си - и съвсем осъзнато) Пенда се превръща в шампион на отмиращото езичество: неговите победи временно премахват християнството в Нортумбрия и Източна Англия и определено забавят напредването му към Съсекс и Уесекс. Но със смъртта на владетеля (разбира се, на бойното поле) приключва и този епизод на енергична езическа реакция.

      Синовете на Пенда царуват вече като християни; Нортумбрия се превръща в истински център на манастирската култура под двойното благодатно влияние на Рим и Ирландия; уелските манастири се превръщат на свой ред в цел на мерсийски набези под предлога, че крият и изкривяват свещеното учение. Между 655 и 793 г. Англия се формира като християнско културно пространство в тесни връзки с Рим (цяла процесия от крале-поклонници създават "английския маршрут" през Галия и Алпите). Страната няма да бъде разделена на християнска и езическа зони чак до създаването на "Областта на датския закон" в девети век.

      За последвалия период на викингски набези препоръчвам ето тази чудесна тема на Warlord:
      "Как Мьолнир се стовари върху Албион" (линк).
  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    • No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...