Отиди на
Форум "Наука"

Русофилията и русофобията в българската история и днес


Recommended Posts

  • Потребител

РУСОФИЛИЯ И РУСОФОБИЯ В БЪЛГАРИЯ

Панко Анчев

Кратък анализ на явленията и тяхната история

1.

/.../

Любовта и страхът (филия и фобия) към и от друга държава са явления на модерната епоха и националното самоопределение, когато народите се осъзнават като нации различни от другите, господстващи или  поробени. Тези чувства имат политически характер и са мотив за добри или лоши отношения към другата страна, склонност или отказ за сътрудничество, връзки, близост в сферите, в които функционират държавите и обществата. Обикновено те са присъщи на по-малките нации и държави, които по-късно са навлезли в модерната епоха, защото късното им влизане в нея ги прави зависими от волята на големите и силните. Но филията и фобията не се проявяват към всички, а само към онези, с които е установена някаква пряка зависимост и е възможна изгода или ущърб от отношенията - каквито и да са те.

В малката държава и у малкия народ се развиват два основни духовно-политически комплекса, изразяващи се с еднаква сила и в политиката, и в културата: комплексът за малоценност и мегаломанията. И двата са израз на крайни чувства: отчаяние от нерадостната съдба на народа и от невъзможостта той да получи онова, което заслужава, и от силната  надежда, че е възможно славната история да повлияе на съвременното състояние чрез подигане на националната гордост. Първият случай отваря очите за реалностите. Тогава се вижда колко великите сили не зачитат правата на малките, как се разпореждат за своя полза и интерес и решават световните проблеми със замах, който помита и честта, и правата им. Илюзиите обикновено пречат да се намери верният път и да се вземат правилни решения. Комплексът за малоценност обезсърчава народа и обществото, прави ги да бъдат пасивни.

Мегаломанията „помпи” самочувствието с изопачено показване на историческите факти и събитията от съвременната политика. Най-често се разчита на историята и то на частта й, в която народът е бил многоброен, силен и е владеел големи територии. 
/.../

Комплексът за малоценност ражда национален нихилизъм, чуждопоклонство, срам от отечеството. Такъв народ лесно става плячка на отчаянието и се разлага бързо, за да се обезличи и дори изчезне. Мегаломанията може да се изроди в агресивност, в поставяне на неизпълними политически цели, които пък могат да доведат до национални катастрофи.

Обикновено тези две чувства се проявяват едновременно с увеличаване на предимството на едното или другото в зависимост от вътрешната обстановка, международните отношения, състоянието на съюзниците и противниците, тенденциите в историята.

Комплекс за малоценност и мегаломания проявяват по свой начин и големите народи и великите сили - при тях това също е неизбежно и характерно за състоянието им и също действа разрушаващо, както е у малките народи и държави. Но там фобиите и филиите нямат върху тях самите онова значение и онази поразяваща сила, както е с малките. Защото друга е ролята им в геополитиката и историята.

Комплексите се трансформират и в патриотизъм, ксенофобия, национализъм, преследване на националните малцинства. Това са защитни и нападателни оръжия на народите в усилията им да намерят мястото си в света, да управляват държавата си и да се опитват да я насочват в една или друга посока, към един или друг съюзник и покровител. И тъй като не раждат големи идеи (нали малкият народ не определя духа на историята и на геополитиката), избуяват чувствата за сметка на съдържателните дискусии. Някой е виновен, някой заплашва, с някой друг щяхме да бъдем по-добре, защото той ни мисли доброто; сами трябва да се оправяме, да не вярваме на другите. Имената на укорените или възхвалените може да се сменят, но един и същ остава духът на заклинанието.

В България филиите и фобиите са наследство от Възраждането и борбите за национално освобождение. Колкото повече народът се осъзнава национално и зажаднява за политическа свобода, толкова повече се засилва у него чувството за изоставеност, за непричастност на великите сили към съдбата му. Но и укрепва съзнанието за собствената му значимост и способност да се намесва в историята и да доказва на себе си, че е време да отхвърли робството. Така го учат т. нар. „апостоли на свободата”, българските писатели, просветители, революционери, публицисти. Да, „Европа” ще помогне, но ако не си помогнем сами, нищо няма да постигнем. А имаме добър пример в нашето собственото  минало, когато другите са се подчинявали на нашата воля. Защо да не се подчинят и днес?

Възраждането в общи линии очерта кръга от приятели и съюзници на българската нация. Приятели са всички, които по някакъв начин са съпричастни с национално-освободителната и културната революция. Тези, които следят какво става по българските земи и се застъпват пред Високата порта за правата на българите или пишат в своите страни за страданията и мъките на българския народ, популяризират постиженията му, изучават старините му и оправдават по този начин пред Европа националното му самочувствие. Но трябва да отчитаме, че националното самоосъзнаване на българския народ е съпроводено с разбирането, че в света живеят и други народи и че те в никакъв случай (дори напротив) не са по-долу от българския и че техният опит е полезен и необходим именно за по-бързия национален напредък  и в извоюването на политическата свобода. Българската нация се обсобява не затворена в себе си, не оградена с китайска стена и недопускаща никого до себе си и в себе си, а точно обратното - като широко отворена за чужди влияния общност, за която контактите със света са не просто полезни, но изключително необходими и желани.

Националното възраждане  се съпътства с един специфичен процес: осъзнаване на изостаналостта, слабостта и безпомощността на българския народ и на нуждата да се догонват напредналите, като се използва техния културен и държавнически опит. Гледайки в себе си и на себе си, на българите все по-настойчиво им става понятно „как е там”, колко напред са другите и каква култура и образование са постигнали те в развитието си. Примерът се превръща в гореща любов, преклонение, та дори и в завист.

Голямата любов и надежда е, разбира се, Русия.

Русия винаги е била най-важната тема в българския обществен живот от Възражането насам. Както казва Захарий Стоянов в „Превратът през 1881 година. Исторически възпоминания”, името на Русия „беше така свято, тъй неприкосновено, щото идеше на първо място после Исуса Христа”. Това очевидно не е обикновена любов, а упование, последна надежда за избавление и бъдеще.

Българската  „всемирност” е различна от руската, за която говори Ф. М. Достоевски в своята знаменита реч при откриването на паметника на Пушкин в Москва през 1880 г. Тя не е изравняване  със света, не е доказателство за равенство и дори в някаква степен превъзходство над останалите, а приобщаване към света, черпене на самочувствие, урок и догонване и постоянно съизмерване с по-напредналите. Този, който е по-близък по дух и който е по-безкористен, който помага, съчувства и поучава, е и по-обичан.

Интересното за българската действителност е, че фобиите се проявяват най-вече към тези народи и държави, към които народът изпитва любов  и от които е получил най-силно културно влияние. Те обаче се проявяват след Освобождението, когато самостоятелното ни отечество влиза в преки политичски и дипломатически контакти с държавите и участва като правен субект в геополитиката. Новообразуваните политически партии, представляващи и защищаващи интересите на социалните групи и съсловия имат своите емоционални и рационално-идеологически предпочитания към великите сили. Разделеното по имуществен признак общество се разделя вторично и по своите филии и фобии. Сега не се обсъжда кой ще ни освобождава, а кому да отворим по-широко или да затворим напълно вратата на държавата и пазара, към кой военно-политически блок да се включим и кой ще ни подкрепи в конфликта ни със съседите, кой ще ни върне отнетите от Берлинския договор територии и кой ще реши изцяло националния въпрос.

Противно на очакванията постмодерната глобализация не премахна филиите и фобиите в българския обществен живот. Политическата преориентация на държавата след 1989 г. дори изостри тяхното проявление и отново раздели хората и обществото.

2.

Модерната епоха постави България в тясна зависимост от Русия. Тази зависимост в различните времена е различна по степен на проявление, но колкото и да отслабва, е осезаема и винаги отново идва моментът, когато придобива предишната си стойност. Никой в България не е безразличен към Русия, защото дори ежедневието му зависи от нейното състояние.

Надеждата, че Русия ще ни освободи, се роди, когато българската нация се осъзна поробена политически от чужда власт. Малко по-късно, през  20-те години на ХІХ в., в Русия се подема движението за обединение на всички славяни и за освобождаването на онези от тях, които страдат по игото на Османската империя, приело името славянофилство. Източният въпрос бе допълнен и с конкретния въпрос за българската свобода. Това не остана неизвестно в България. Русия бе първата държава в Европа, в която се постави като важен обществен и държавен проблем освобождението на българите. Започна масова пропагандна и благотворителна работа за подпомагането на братята в България. Руските висши и средни училища приемаха български младежи, за да се учат те и за да станат един ден толкова необходимите специалисти на новата държава. През Русия минаха толкова българи. Тук те получиха образованието си и се върнаха в родината, за да работят кой с каквото може за свободата. Русия приюти и бегълци и им даде спасение и нормален живот и то така, че да не се чувстват чужденци. Църквата също се включи активно в тази пробългарска дейност.

Славянофилите бяха тези, които подготвяха общественото мнение, разясняваха на руснаците колко е важно да се помага на страдащите братя православни славяни и да се отиде на една освободителна Руско-турска война.

Да, освобождението на България бе част от Източния въпрос, чието разрешаване бе задача на великите сили от ХVІІІ в. нататък. Източният въпрос бе въпросът за съдбата и наследството на Османската империя. Настъпваше времето, когато трябваше да е ясно как ще се разпредели империята и кому колко ще се даде. Предстоеше създаването на нови държави на самоопределилите се и населяващи я нации. Бе очевидно, че скоро ще има ново разчертаване на европейската политическа карта. Но как и кой щеше да го направи - това бе загадката пред модерна Европа. И ако за всички други велики сили съдбата на България бе просто елемент от тази карта - при това съвсем дребен и незначителен и не засягаше общественото мнение, не го вълнуваше и не предизвикваше състрадание и солидарност в обществото и народа, то за Русия българската участ бе сюжет и за литературата, проблем за дискусии, причина за обществен потрес и съчувствие, голям проблем пред политиката и държавното управление.

Българите вярваха, че руснаците ще ги освободят и ще ги избавят от тирана. Българчетата, които се учат в Русия, разказват при завръщането си какво масово движение в подкрепа на поробените братя се развива там, с каква любов и грижи ги обгръщат и колко им помагат, за да се образоват и изучат.

Ето така се появява любовта към Русия. Народното и общественото чувство е нещо много по-абстрактно и трудно установимо от чувството на отделната личност. То не е „средноаритметично” число и няма конкретен измерител за него. Българската литература обаче достатъчно точно го улавя и пресъздава. За него свидетелстват и спомените на дейци от онова време. „Дядо Иван” и „братушка” са думите, които най-умилено изразяват тази обща любов.

За българите през Възраждането русофилството е оригинална тяхна политическа философия, а не само чувство и надежда. Чрез него се усилва и движението за Българска православна църква извън зависимостта от  Константинополската патриаршия. Буржоазията оглавява това движение заради своите икономически и политически интереси, но народът участва в него заради вярата и националното си самосъзнание. Може да се каже дори, че тук се проявява знаменитата теория на Николай Данилевски, лансирана в книгата му „Россия и Европа” за сблъсъка на „културно-историческите типове” и за обединението на славяните. Русофилството е приобщаване и към славянството, осъзнаване на родовото единство с Русия и настояването православните народи да живеят заедно, за да си помагат взаимно. Чрез Русия българите се отделят радикално от турците, а и от гърците и другите народности, населяващи българските територии, като осъзнават своето различие не само верски и политически, но и родово. Вярата е различна, различно е положението им в държавата, но по-важното е, че българи и турци принадлежат към враждуващи „културно-исторически типове”.

Българската национално-освободителна революция се организира и ръководи почти без външни контакти и дипломатическа подкрепа. Причината е, че тя дори в навечерието на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война през 1877 -1978 г. е на ниска степен от своето развитие и идеологическо осмисляне и не е придобила пълна яснота за начините, по които ще се осъществи, за да изпълни целите и задачите си. Причината е в ниската степен на икономическото развитие, липсата на индустриална буржоазия и пролетариат. И до голяма степен русофилството играе ролята, която в Западна Европа изпълни просвещението.  Върху надеждата,че Русия ще дойде да ни освободи”,  се изгражда цялата разяснителна и организационна работа. Това е тезата и на публицистиката и литературата, които по същество разработват и популяризират идеологията на национално-освободителната революция.

Русофилията през Възраждането е изцяло изпълнена с революционен дух и характер, притежава  мобилизиращ ефект. Тя е знамето на революцията, гаранцията на бъдеща България. Подчертавам тази нейна особеност, защото по-късно, след Освобождението, именно тя ще бъде експлоатирана в различни политически кризи от политически партии и обществени класи. Устройването на новосъздадената българска държава е под знака на русофилията. Княз Александър І е избран с акламации от Учредителното събрание, защото е предложен от руския цар и е негов  роднина. В Учредителното събрание се е говорело, че ако руският император предложи за българския трон магаре, то ще бъде избрано, без дори да се мисли. Толкова силна е била любовта към Русия и огромно доверието към освободителката ни. И дума не се е отваряла, че България може да не бъде с Русия, защото такава мисъл в ничия глава не се е появявала. Русофилията обединява българите, придава им увереност, че заедно с Русия ще устроят благополучно свободния си живот и ще си осигурят добро бъдеще.

Следосвобожденската русофилия в българското общество е може би по-силна от възрожденската и отново играе ролята на политическа идеология и социална практика с огромна действаща енергия и приложение. Политическите партии се преценяват по това дали са за Русия или са против нея. Аргументът „така иска руският цар” е неоспорим и е ключът към политическия успех.

Разбира се, с течение на времето тази екзалтазция и почти масова психоза в отношението към Русия значително отслабва и отрезвява. Проблемите в отношенията между двете страни карат българите да преценяват по-внимателно чувствата си и да търсят повече мотиви за своята любов към нея. След 1917 г. русофилството става и политически разделителна линия, положително отношение към революцията и социално-икономическата система, която тя утвърди. Да си русофил донякъде е все едно да си комунист. И наистина е така. За най-обикновено русофилство се заплаща понякога висока цена. Социалното разслоение в българското общество след Освобождението протича бързо и създава класи, които влизат в непримирими, антагонистични противоречия. Очертава се схемата на лявото и дясното и Русия е един от векторите на лявото. Там болшевишката революция е победила и се изгражда нова социално-икономическа система. Руският опит привлича погледите на бедните социални слоеве, които виждат в СССР една надежда за друга организация на живота, за социална справедливост.

След Втората световна война русофилството бе обявено за държавна политика. Приобщаването на България към системата, която наложи  СССР, сближи икономиките и политическия живот до степен на почти пълно сливане. Много интензивни станаха контактите в културата, образованието и науката на двете държави. Зачестиха служебните и туристическите пътуванията на българи в СССР и това даде възможност на мнозина да видят реалното състояние на живота там. Увеличиха се смесените бракове.

Русофилията в България (както и русофобията) е най-масовото чувство към народ на друга държава, поради което изпълването й с политическо съдържание е неизбежно. И тя често се използва именно като елемент на политическата идеология и практика. През Втората световна война българските управници се оправдават пред Хитлер с русофилските настроения в народа, за да не участва България в преки кампании срещу Съветския съюз. Народът, а не просто отделни съсловия, обича Русия, поради което насилственото въвличане на България да участва в блокове и съюзи срещу Русия трудно може да разчита на успех.

Родена като „избор по родство” българската русофилия се трансформира в политическо чувство и идеология на социалната справедливост и антилибералност. Русия е „другият свят”, който е в състояние да се противопостави на либералния егоизъм от американски тип.

3.

Когато говорим за българската русофобия, задължително е да се уточни, че тя не винаги е омраза към Русия и руския народ, а само страх от насочени срещу родината ни действия. Русофобията е чувство, което се появява в България след Освобождението - едва през 80-те години на ХІХ век. Тогава се изостря политическото положение в резултат от трудностите, изпитвани от българската икономика и неосъществеността на българския национален идеал. Берлинският договор отрезви значително опиянението от свободата и породи съмнение, че Русия достатъчно твърдо и неотстъпчиво е защитила нашите национални и териториални интереси. Работещите в България руски офицери и дипломати пък създават впечатлението, че Русия е недоброжелателна и разсейват благоговението, с което са обгърнати руснаците. Суспеднирането на Търновската конституция и въвеждането на управлението на пълномощията, както и превратът на русофилите и детронацията на княз Александър Батемберг се приписват на руските комисари и офицери, чрез които цар Александър ІІІ прокарва своята политика на Балканите. Сред политиците, а и сред обикновените хора  витае заплахата от руска окупация в случай на непослушание, икономическа изолация и непредвидености за бъдещето на България. Този страх се подсилва и от появата на руски военни кораби в акваторията на Варненския залив.

В следосвобожденска България Русия се възприема и като майка-хранителница, която трябва да се грижи за нас от състрадание, за да не погинем. Ние сме се оставили в нейните ръце и на волята на императора, когото признават за баща и на българската нация. Толкова силна е любовта и вярата в Русия, толкова голямо е упованието в нейната благост и сила. Щом има на света Русия, ще я има и България - това правило е родено от действителността, а не е празна надежда. Русия ни освободи и българите очакват тя да се грижи за тях и след освобождението. Но странно: тя не се грижи и това създава смут в душите и ги разколебава в увереността и любовта им.

Русофобията, разбирана като страх от действията на руското правителство и несъгласия с тях, защото са насочени против българските интереси, се проявява още през Възраждането. Така например, отношението към Русия сред българската интелигенция далеч не е само възторжено и любвеобилно. Г. С. Раковски е умерен и „русофил”, и „русофоб”, който винаги остро реагира на антибългарската политика на руската дипломация и предупреждава българите да не се поддават на еуфория и безкритична любов. Той, разбира се, никога не е проповядвал да не се обича Русия или се е съмнявал в принципното отношение на Русия към т.нар. „Източен въпрос” и в намерението й да освободи България, но анализира глобално политиката й и улавя в нея незачитане на българските интереси и дори предателство спрямо българския народ. В брой 49 от 1861 г. на в. „Дунавски лебед” Раковски публикува „Забележка учредничества”, посветена на „народоубийственото преселение в Русия на видинските българи”. Русия предприема кампания за преселение на българи от Видинско след Кримската война. На тяхно място тя е предложила на турското правителство да бъдат населени татари. Тази „размяна” на хора с цел разрешаване на вътрешни проблеми и наказание на съмнителните и неверните предизвиква у Раковски силно недоволство и възмущение. Той пише специална брошура срещу тази кампания и отива дори в Русия, за да разясни какви ще са последствията от това антибългарско действие.

Политическите анализи на Г.С.Раковски върху руската политика по „Източния въпрос” и във взаимодействията й с останалите велики сили са точни и проникновени. Той дава да се разбере, че Русия е велика държава, могъща империя, която работи преди всичко за своите интереси; че тя всичко пречупва през призмата на тези интереси - дори и „Източния въпрос” и свободата на българите. Раковски внушава да не се изпада в прекалено оптимистични очаквания, а да се мисли трезво и национално-освободителната революция да се подготви вътре в страната с особено внимание и целенасочено. Самата Русия в оценките на Раковски е деспотична държава и е невярно, че там живеят свободни хора и че преселването на българи ще им донесе така желаното спасение от турския гнет.

Главният аргумент на русофобията в България през всички времена, даден от Г. С. Раковски през Възраждането, е, че Русия връща назад България, че не осигурява прогрес и възможности за интензивно развитие и радостно бъдеще. Тя постоянно напомня, че Русия не е съвсем това, за което се представя и че зад нейното „славянофилство” дебне имперското самочувствие. И че Русия се държи с България като към дете, което е длъжно да я слуша и да й се подчинява безпрекословно. За нея не съществува национално достойнство у друг народ, а само воля да подчинява и наказва непослушанието. Така ни я показва Захарий Стоянов - един от най-страстните русофоби в нашата история.

Русофобството на този велик български писател и политик е породено от нежеланието му България да бъде в изключителна зависимост от Русия, а да е свободна сама да избира съюзниците и контактите си според своя държавен интерес. Любовта и признателността на народа не означават, че България е длъжна да се подчинява на своята освободителка. Иначе излиза според Захарий Стоянов, че едно робството е заменено с друго. Възмутен от поведението на руските министри в българските правителства и от военните съветници в българската армия, Захарий Стоянов заклеймява техните амбиции да властват в българския политически живот и отношението им към българите като към техни крепостни селяни. За него свободата е велико благо и политическо условие за съществуването на нацията и държавата и нарушаването й от руските представители, а и от решенията на руския цар, е поругаване на националните идеали и обида за жертвите, които българите и русите са дали за нашето освобождение.

Захарий Стоянов е либерал и ратува за либералните европейски идеи, които френското просвещение провъзгласи. Руският модел на обществени отношения и държавно устройство, който искат да установят руските славянофили, не го привлича заради неговата недемократичност и защото закрепва съсловните различия и привилегии. България трябва да влезе в Европа, да се модернизира, като възприеме европейския модел на обществено устройство. Тя вече е била в рамките на една феодална империя и не бива да се влива в друга подобна система. Захарий Стоянов и либералите много се плашат от завръщането на „господарите”. Това за тях би било поражение на национално-освободителната революция и обезмисляне на освобождението и на идеите на Учредителното събрание и Търновската конституция. Нали по тази именно причина те налагат чрез Конституцията ограничаване правата на княза и засилват (доколкото е било тогава възможно и доколкото на тях им е било ясно и достъпно) значението на пряката демокрюция.

Пристигналите по силата на Берлинския мирен договор руски съветници, дипломатически агенти и членове на правителството извършват огромна работа по устройването на българската държава. Значението на тази работа е неоценимо. Но те въвеждат и определен стил в неизбежните за обществено-политическия живот интриги, стил на поведение, задкулисни борби, закононарушения. За хора като Захарий Стоянов, които гледат на държавата като на светиня, това предизвиква неописуемо страдание и ужас. Навикнали на друго поведение и на други отношения между хората, за бившите поборници и национал-идеалисти интригата е огромно зло. Те не са и допускали, че руснак може да е носител на такова зло. Новородилите се български политици и държавници бързо придобиват самочувствие и се дразнят от намесата на руските съветници. Показателни са приведените от Симеон Радев думи на Петко Каравелов, казани на 9 август 1886 г. след току-що извършения преврат и свалянето на княза Александър І, обясняващи в голяма степен причините на българската политическа русофобия: „Аз не мога, каза той, да взема никакво участие в едно дело, при извършването на което се чуват силно гласове „Да живее Русия”, но не чувам да се вика и „Да живее „България” ( Симеон Радев „Строителите на съвременна България”, т. 3, с. 18 ).

По тази причина и Стефан Стамболов се обръща против Русия.

Симеон Радев дълго се занимава в „Строителите на съвременна България” с явлението русофобия. Нещо повече, той представя историята на българската държава през първите 10-15 години от възстановяването й като история на борбата срещу Русия за отхвърляне на тираничното й въздействие и намеса във вътрешните работи на младата държава. Симеон Радев пише, че по силата на Берлинския мирен договор България е длъжна да съгласува редица свои действия във вътрешната и външната си политика с великите сили, но пренебрегва в разсъжденията и оценките си това изискване и забравя, че великите сили са делегирали „правата” си върху България на Русия. Искам да кажа, че ако Русия им бе отстъпила по някакъв начин това свое делегирано право, и те щяха да се държат като нея. Едва ли би било нещо по-различно. Впрочем, през 30-те и 40-те години на ХХ век виждаме как Германия се държи с България! И докъде я доведе.

Българската русофобия от ХХ век постепенно започва да се изражда в омраза към Русия. Политическото желание България да бъде отделена от Русия и приобщена към западноевропейски съюзници или към САЩ поръча и на историци да търсят доказателства за неславянския произход на българите. Тъй като родството по кръв е в основата на славянофилството през Възраждането, надеждата е, че теориите за прабългарския произход ще разколебаят тази причина и ще отблъснат народа от Русия. „Сензационни” открития и твърдения на археолози (сред тях непременно фигурират имена на чуждестранни „авторитети”) отвеждат началото на българската народност далеч назад, за да повдигнат самочувствието, че българите са много по-древни и със силно развита култура от славяните - а това означава и от руснаците. Към прабългарския елемент се добавя тракийският, за да се размие определящата значимост на  славянския субстрат. Тези опити се възобновяват с нова сила през 90-те години на ХХ и в началото на ХХІ век.

Когато Русия е ядрото на държавата СССР, а политическата система в нея е враждебна на тази, която е установена в България и в света, страхът от Русия естествено се пренася от омраза към системата в омраза към държавата и народа, живеещ в нейните рамки. Т.е. отново причината е чисто политическа, но изродена в ксенофобия. Излиза следователно, че в България буржоазията, която е реален и непримирим противник и враг на социализма и комунизма, е русофобска. Работниците и селяните, за които СССР е пример, че е възможо и те да изградят подобна държава, са русофили.

Българската русофобия от началото на ХХІ в. е пак политическа омраза, омразата е или рецидив на довоенната буржоазна неприязън и страх от комунистите, или е омразата на „романо-германския културен тип”, за която говори Н. Данилевски в книгата си „Россия и Европа”. Принадлежността към съветския блок бе сочено в края на ХХ и началото на ХХІ в. като главна причина за лошото икономическо състояние на България и за трагичното й изоставане от Запада. Русия бе обвинявана в хиляди грехове - реални и измислени. Това породи ненавист към нея у определени социални среди, които са наследници на бивши едри и дребни собственици, пострадали от революцията на 9.ІХ.1944 г. Но прозападната ориентация се аргументира и пропагандира с внушаване на опасност от завръщане на Русия и отхвърляне на западните ценности. Чуваме как се говори от политици и идеолози на западната ориентация за Русия, как се възражда антикомунизъм и как Русия се свързва с комунизма и диктатурата, с тоталитаризма.

4.

/.../

България е малка и зависима от великите сили страна, задължена да съгласува действията си и да се подчинява на волята на своите покровители. „Самостоятелността” на нейната политика е допустима в по-дребни актове, в подробностите на вътрешното устройство и организацията на живота на обществото. Различна е степента на такава допустимост, но тя явно се разпространява до там, докъдето биха могли да бъдат засегнати интересите, авторитета или самочувствието на великата сила, респ. на Русия. Пример за това е Съединението на Княжество България с Южна Румелия през 1885 г. Според т. нар. „Троецарско съглашение” от 1881 г. (Вж. Симеон Радев. „Строителите на съвременна България, т. 3, с. 43) между Русия, Австро-Унгария и Германия, което рядко се споменава, се дава общо съгласие за обединението на двете български части в една държава. Симеон Радев цитира чл. 4 от подписания между трите държави протокол: „Трите сили няма да се противят на едно евентуално съединение между България и Източна Румелия, ако тоя въпрос възникне по силата на нещата”. Условието, което Австрия поставя и което е прието от трите страни, е това съединение да се осъществи в общите граници, които Берлинският договор е определил. Това означава, че проблемът предварително е решен - остава единствено да се определи датата, на която ще се случи събитието. За да стане съединението, се изискват допълнителни условия, които трите велики държави трябва да изпълнят, с цел запазване балансът на Балканския полуостров. Но то става преди още да се санкционира от Русия. И създава множество проблеми, които трудно се разрешават. Българите са доволни и щастливи, но великите сили трябва да се уточняват и взаимно убеждават в непричастността си именно в този момент към акта на съединението, за да докажат, че не са нарушили условията на споразумението. Българският княз Александър І проявява недопустимо своеволие и неразрешена самостоятелност, която в крайна сметка го лишава по-късно от престола.

Този пример показва колко сложно е положението на България и колко зависима е тя от Русия. Винаги се намират държавници като княз Александър І, Стефан Стамболов, Фердинанд и Борис ІІІ Сакскобургготски, Богдан Филов, Иван Костов и др., които се смятат за герои, като дръзват да се опълчват срещу Русия и постъпват уж по свое лично усмотрение, а всъщност изпълняват нечия друга воля и решение. Важното е да се помни, че българският народ по традиция е русофилски настроен и не приема България да бъде противник на Русия.

5.

Русофилията е постоянно традиционо чувство, което не се променя и има един и същ източник на проявление. Променят се причините за русофобията, както и степента на нейната сила и възможните мутации в ненавист и омраза. Те трябва да се анализират и оценяват, защото характеризират духа на епохата.

https://literaturensviat.com/?p=67572

ПП: Мисля, че този текст е пример за сравнително умерен исторически подход, за обективно историческо мислене... Струва ми се, че съвременната крайна русофобия и славянофобия са без аналог в нашата история, без разумни основания и че не са в интерес на България и на българския народ...

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ако кажа, че темата е безсмислена и глупава като русофоб или русофил ще бъда класифициран?! 

Там е работата, че при подобно положение, при което руснаците, или пък която и да е по-голяма сила в света, бъдат подкрепени или обвинени за някакво действие, автоматично подкрепящия или обвиняващия се поставя в клишето фоб или фил. Може да нямаш никакво отношение към Русия, но ако критикуваш превземането на Крим ставаш русофоб, а ако кажеш, че руснаците имат някакво право си автоматично русофил. И това автоматично те прави в първия случай натофил, а във втория натофоб, или сащофил и сащофоб. И това е без да си изказал нито едно друго мнение относно Русия, САЩ, НАТО или някой друг от голямата геополитическата игра. Целия този процес е средство на големите участници в геополитическата игра. Ако не си с мен значи си против мен и съответно ще направя така, че да си изпатиш от това, тъй като си с противника. Ако не ме обичаш значи ме мразиш, а ако обичаш другия значи мразиш мен. Ако заемеш една позиция, която е против единия от голямата игра това автоматично за него те прави марионетка на втория в голямата игра. Ако обвиниш Русия ставаш автоматично изпълнител на нечия друга воля и решение, а може реално въобще да нямаш никаква връзка с някой друг. 

В полярна геополитическа игра, в която ти не си един от полюсите, винаги всяко едно твое действие ще те поставя и премества към един от полюсите, колкото и да искаш да си неутрален. Полюсите ще се стремят всячески да те притеглят и ако се отблъснеш от единия полюс ще бъдеш привлечен от другия, а ако се насочиш към единия другия ще те отблъсне. 

  • Харесва ми! 1
  • ХаХа 1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 12 минути, makebulgar said:

Ако кажа, че темата е безсмислена и глупава като русофоб или русофил ще бъда класифициран?! 

Там е работата, че при подобно положение, при което руснаците, или пък която и да е по-голяма сила в света, бъдат подкрепени или обвинени за някакво действие, автоматично подкрепящия или обвиняващия се поставя в клишето фоб или фил. Може да нямаш никакво отношение към Русия, но ако критикуваш превземането на Крим ставаш русофоб, а ако кажеш, че руснаците имат някакво право си автоматично русофил. И това автоматично те прави в първия случай натофил, а във втория натофоб, или сащофил и сащофоб. И това е без да си изказал нито едно друго мнение относно Русия, САЩ, НАТО или някой друг от голямата геополитическата игра. Целия този процес е средство на големите участници в геополитическата игра. Ако не си с мен значи си против мен и съответно ще направя така, че да си изпатиш от това, тъй като си с противника. Ако не ме обичаш значи ме мразиш, а ако обичаш другия значи мразиш мен. Ако заемеш една позиция, която е против единия от голямата игра това автоматично за него те прави марионетка на втория в голямата игра. Ако обвиниш Русия ставаш автоматично изпълнител на нечия друга воля и решение, а може реално въобще да нямаш никаква връзка с някой друг. 

В полярна геополитическа игра, в която ти не си един от полюсите, винаги всяко едно твое действие ще те поставя и премества към един от полюсите, колкото и да искаш да си неутрален. Полюсите ще се стремят всячески да те притеглят и ако се отблъснеш от единия полюс ще бъдеш привлечен от другия, а ако се насочиш към единия другия ще те отблъсне. 

Думите ти са идеален пример за поляризирано мислене/възприемане, което си показвал в много и различни теми до момента. Такива неща може да чуеш от повечето хора - че щом не си съгласен с действие на едната страна (Русия) то си русофоб. Но хубавото е, че има и други, които може да не са съгласни с определени действия на Русия без това да ги прави русофоби, както и да харесват определени постъпки на същата, без това да ги прави русофили.


"В полярна геополитическа игра, в която ти не си един от полюсите, винаги всяко едно твое действие ще те поставя и премества към един от полюсите, колкото и да искаш да си неутрален. Полюсите ще се стремят всячески да те притеглят и ако се отблъснеш от единия полюс ще бъдеш привлечен от другия, а ако се насочиш към единия другия ще те отблъсне. "
Този ти цитат потвърждава написаното от мен - мисленето ти е крайно, двуполюсно и в голяма степен ограничено. Помисли ли, че не е задължително да си в единия от полюсите? Или че може да не харесваш единия полюс без това да те прави краен привърженик на другия полюс, а причината да не харесваш полюса е реалистичен поглед над неговите действия, политика и отношение към теб самия и другите? А автоматичното поставяне на "фил" и "фоб" е простотия. Този етикет може да го лепнеш на някой, който е заслепен и следва сляпо едната страна ВЪПРЕКИ всичко и против собствените си интереси и тези на родината си. И обикновено автора на подобни етикети е също неспособен да разгледа дадена ситуация непредубедено и без да изпада в крайности.
П.С. Това ми напомни как колегите ми не могат да се начудят защо по дяволите харесвам руска музика, филми и сериали, част от тяхната култура, а в същото време ненавиждам политиката на Путиновата Русия и руснаците като цяло (тук вече е до личен сблъсък с доволно количество руснаци през годините). За повечето - Харесваш ли нещо руско трябва да харесваш всичко, не харесваш ли политиката на Путин или руснаците - как така може да харесваш музиката им, литературата или филмите. 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 3 минути, Димитър Йорданов said:

Този ти цитат потвърждава написаното от мен - мисленето ти е крайно, двуполюсно и в голяма степен ограничено. Помисли ли, че не е задължително да си в единия от полюсите?

Еми не е задължително да си пристрастен към единия от двата полюса, но тъй като си никой в геополитическата игра, полюсите те придърпват и те те обявяват за фил или фоб, в зависимост от това дали си с тях или срещу тях. В такава игра мнението ти е без значение, ако не си един от полюсите. Ти си мислиш, че си голяма работа и че имаш избора да си неутрален и да критикуваш или подкрепяш някой от играчите неутрално, но реално за играчите не може да си неутрален ако изкажеш дори и най-невинното мнение за или против. 

  • ХаХа 1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 10 минути, Димитър Йорданов said:

П.С. Това ми напомни как колегите ми не могат да се начудят защо по дяволите харесвам руска музика, филми и сериали, част от тяхната култура, а в същото време ненавиждам политиката на Путиновата Русия и руснаците като цяло (тук вече е до личен сблъсък с доволно количество руснаци през годините). За повечето - Харесваш ли нещо руско трябва да харесваш всичко, не харесваш ли политиката на Путин или руснаците - как така може да харесваш музиката им, литературата или филмите. 

Еми в случая тъй като не си голям играч мнението ти е без значение. За големия играч от САЩ, ако някой харесва нещо руско, значи подкрепя Русия, и съответно не подкрепя САЩ. Ако купуваш руски газ подкрепяш врага парично, и затова ако си съюзник на САЩ трябва да се диверсифицираш и да купуваш газ от САЩ. Ако не го направиш ще си носиш последствията. Мнението ти е без значение, тъй като ако откажеш значи не си лоялен съюзник. 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 7 часа, Марин Йорданов said:

РУСОФИЛИЯ И РУСОФОБИЯ В БЪЛГАРИЯ

Панко Анчев

Кратък анализ на явленията и тяхната история

.........

В малката държава и у малкия народ се развиват два основни духовно-политически комплекса, изразяващи се с еднаква сила и в политиката, и в културата: комплексът за малоценност и мегаломанията.............

Дрън-дрън-дрън. Вятар го вее на бял кон.

Не чета по на татък защото е глупости на таркалета.....

Никакви подобни не се равиват в народите. В отделни индивиди може, но така обощително е ТОТАЛНА ГЛУПОСТ.

СМСМ

  • Харесва ми! 1
Link to comment
Share on other sites

Guest
Тази тема е заключена!

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...