Джайнизъм. Дигамбара и Светамбара

[lodidodi]

Джайнизъм

С раждането на Вартхамана (VI в. пр. Хр.) се осъществява очакваната от традицията поява на 24-тия и последен Тиртхамкара или Пророк, прокарващ Пътя. Въпреки че традицията приписва на джайнизма изключително дълбоки корени в историята, не е възможно те да се видят преди 22-рия Тиртхамкара.

Неминанта, по всяка вероятност роднина на Кришна, живее според легендата около VIII в. пр. Хр.

Истинският духовен баща на Вартхамана, живял 250 г. преди него, е 23-тият Тиртхамкара – Паршва, син на царя на Бенарес Ашевасена. На 30 г. той напуснал родния си град и се подготвял за медитация и аскетичен живот с цел да получи пълното познание, след което провъзгласил и Закона. На 70-годишна възраст Паршва се изкачил на планината Самет Ситхар в кралството Магатха и след един месец стриктен пост починал. От неговото духовно коляно според джайнистките текстове произлизат и родителите на Вартхамана. Баща му Ситхарта е глава на род, а майка му Тришала – член на кралска фамилия, което обвързва Вартхамана с благородниците и по рождение на кастата кшатрия. Тъй като богатствата в кралството се увеличили неимоверно в месеците преди раждането му, родителите му дали име, което означава „Охолност”, а в интерпретация на джайнистите се превръща в „Носещ охолност”. Като всеки уважаващ родителите си, той се жени за една кшатрия – Яшода, от която има дъщеря. На 30 години, след смъртта на родителите му, призванието за аскетичен живот го подтиква да поиска от по-възрасния си брат разрешение да се откаже от всичко. След като раздал това, което имал, той напуснал родината си и в продължение на 13 месеца водил живот на скитащ аскет. През този период приел и приложил за първи път практики на крайно суров аскетизъм, изразяващ се в строг пост, самота, медитация, ходене без дрехи в най-студено време.

След две години аскетизъм Вартхамана започва мисионерската си дейност, прекъсвана само от дъждовния период. По това време той обикаля цялото течение на р. Ганг и въпреки множеството препятствия, враждебност на хората, животните и растенията, остава непоклатим в своите възгледи. Той им противопоставя пълното безразличие и постоянното умъртвяване на тялото и духа. Пълното знание го осенява в края на втория период, в една лятна нощ, докато спи под едно дърво. Вартхамана преминава в Нирвана на 62-годишна възраст, близо до съвременния град Патна. Към неговата смърт джайнистката общност наброява 14 000 монаси и 36 000 монахини, както и 55 000 последователи и 318 000 последователки. Във всеки случай по-достоверни изглеждат пропорциите, отколкото самите цифри на сподвижниците му.

След преминаването на Нирвана Вартхамана се нарича и Махавира. Внимателно разработва принципите на джайнизма, като избира единадесет от последователите си за ръководители на групи от триста до петстотин монаси. Махавира не оставя след себе си написани произведения. Поради тази причина започват и първите деления сред сподвижниците му, които се подхранват от сложната структура на джайнистката църква.

Краят на IV в. пр. Хр. , времето на Бхадрабаху, се свързва с най-големия разцвет на джайнистката църква. Установил авторитета си като единственият, способен да запамети правилно свещените текстове, той е помолен от своята община да я представя на събора Паталипутра (370 г. пр. Хр. ), където се обсъжда канонът за джайнистките текстове. За съжаление той тогава е на път и отказва да се отклони, като се съгласява да рецитира всички текстове пред пратениците. Само Стулабхадра, негов ученик, бил способен да ги запомни, но докато стигне до събора, той забравя части от тях, с което се обясняват и пропуските в традицията.

Малко след събора Северна Индия пострадала от голям глад, и тъй като Бхадрабаху предвидил размерите му, той решава да напусне районите му и да се отправи към Майсур, като оставил Стулабхадра да ръководи оставащите на място джайнистки монаси. След като се завърнали 12 години по-късно, открили, че останалите на място монаси изоставили строгостта и крайностите на аскетичния живот, следвани дотогава. Споровете между двете се запазили близо 400 години, и през 79 г. сл. Хр. Се стига до официално разделение между Дигамбара (Голите) и Светамбара (Белите). Това деление е силно още по времето на Махавира, тъй като последователите на 23-тия Тиртамхара – Паршва, не приели крайностите на последния.

Дигамбара и Светамбара

Дигамбара се заемат да конфиденцират крайните си принципи и правят от голотата задължително условие за постигане на Спасението. В същото време те отказват на жените да постигнат съвършенство и отричат достоверността на женитбата на Махавира. Дигамбара считат, че достигналите до пълно познание не се хранят с обикновена храна, а с осветена, и за да могат да се противопоставят на Свещеното писание, на канона на Светамбара, заявяват за окончателната загуба на древните и първоначални текстове. По такъв начин Дигамбара се осланят повече на Преданието, отколкото на Писанието.

В много отношения доктрината на двете крила си съвпадат. Към канона се прибавят и две систематични изложения на доктрината: Праваканасара, същността на учението дигамбара Кундакунда, датирана от I в. сл. Хр. , и сутрата „За проникване в смисъла на птинципите” от Умашвати, датирана от същото време.

Пътят към спасението се състои от три елемента: Правилно познание, правилна вяра и правилно поведение. Познанието е основно качество на душата и се познава по два начина: единият непосредствен, а другият – опосредстван. Първото почива на непряко възприятие, опиращо се на чувствителните органи. Това познание може да е представително, т. е. да зависи от личния опит, но може и да е обичайно, т. е. да е получено от преподаваните свещени текстове и учението на Джайна. Тези две степени на познание са взаимно вързани и се допълват. Колкото до непосредственото познание, то произтича безчувствените органи и има три степени: пряко възприятие на материалните предмети, което е вродено за небесните и подземни създания и придобито за човека; постигащо чуждите мисли; пълно познание, най-висшият стадий, обозначаващ абсолютното и перфектно знание.

Логиката на Джайна е допълнена от доктрината на различните възможности и тази на методите. Различните възможности се измерват с изказването „може би” и покриват седем различни форми, като предметът може да е: такъв, нетакъв, такъв и нетакъв, неизразим, необясним, неизмерим, без последствия и без значение. Това е синтетичен начин на познание, който се противопоставя на аналитичния. Предметът се разглежда в неговата цялост. Доктрината на метода е аналитична, тя разглежда предмета от гледна точка на седемте му измерения: специфични качества и родови качества, взети заедно; двете взети поотделно; сегашни качества; качества според употребата; етимология; качества според дейността му.

Представите на джайнизма за телата и пространствата приемат пет възможни състояния: едното е одухотворено – душата, а останалите са неодухотворени: пространство, време, движение и покой, материя. Единствено материята се измерва в тела, които имат следните чувствени качества: цвят (5 вида), вкус (5 вида), миризми (2 вида), променливост (7 вида). Материята се състои от безкраен брой атоми, всеки от които е вечен, неделим и има свои чувствени показатели. Няколко атома създават молекулите, които са в основата на четирите елемента: земя, вода, въздух и огън. От своя страна пространството се дели на две части: космическо и некосмическо, безкрайно и празно. Времето не е всеобщо, тъй като някои части от пространството го нямат. То се състои от мигове, толкова, колкото е времето за един атом материя да пресече точка от пространството. Движението и покоят са именно моментите, в които се измерва времето. Двата термина се употребяват от джайнистите в смисъл на религиозен закон и неговото отрицание.

Одухотворената душа представлява духовната единица с основна характеристика – съзнанието. Броят на душите е безкраен, те са вечни, еднакви и равни. Само при външни за тях влияния те търпят неравенство в положението си. Доколкото не са освободени от материята, те остават свързани с телесния организъм.

Джайнизмът познава пет различни вида тела, всяко едно от които има своя функция. Телесният организъм притежава минимум две и максимум четири от тях. Започвайки от най-низшето към най-висшето, те са: физическото тяло от плът, кости и т. н . , присъщо на хората и животните; променливите тела, които търпят метаморфози при желание на техния собственик, присъщи на небесните и подземни създания; прехвърлящото се тяло, несъвместимо с предходното и което позволява на душата да познава и да действа далеч от мястото, където се намира физическото тяло, в частни случаи то е присъщо на хората; кипящото тяло, което при вродени способности позволява храносмилателните пътища да обработват и кондензират голямо количество енергия и мощ; кармичното тяло, което се съдържа в самата душа. Последните две се срещат във всички създания.

Отличават се три различни начина за раждане на тялото, в което ще се всели душата. Първият е чрез внезапна проява без материална основа, както е за боговете и създанията от преизподнята. Вторият – чрез спонтанно смесване на материята, както е за създанията от преизподнята, имащи от едно до четири чувства. Последният е чрез ембрион, както е за хората и повечето от висшите животни. Кармичното тяло поставя на служда душата и я въвлича в серия от прераждания и миграции, като по този начин определя разнообразието на създания и светове. Джайнизмът отделя специално внимание на кармана (кармата) и го обособява на осем вида:

>> този, който замъглява знанието – погледът;

>> този, който е чувствителен, предизвикващ удоволствие и болка;

>> отклоняващ се, който предизвиква нарушения в душата и отклонения от вярата и поведението;

>> неконтролиран, при който четирите основни страсти – гняв, гордост, лъжа и алчност, вземат власт;

>> определящ качеството на живота;

>> определящ личността, като са изброени общо 93 вида личности;

>> определящ обществената класа;

>> противостоящ, който пречи на развитието на душата;

В множеството специализирани трактати джайнистите анализират производните от тези кармани, като стигат до 148. Допълнителна типология на душите ги свежда до 6 типа: три тъмни – представени от цветовете черно, синьо и сиво, и три светли – жълто, розово и бяло. Под въздействие на своя карман душата преминава от едно съществуване в друго. Кармичното тяло е там, където се намира душата; именно то я води през нейните четири начина на съществуване: човешко, божествено, животинско и адско.

----

cracking: да не се редактира...