РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ НА СВ. ДЕВА МАРИЯ

[Sham]

Цитат:

От това учение на Православната църква за първородния грях, извлечено от Св. Писание, подкрепено от Св. Предание и споделяно от св. Отци и Учители на Църквата, се отличава римокатолическото схващане за първия човек и неговото състояние преди и след грехопадението. Това учение се отдалечава от православното разбиране по тази тема и е послужило като логическа предпоставка за изграждането на новия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Преди всичко трябва да се подчертае, че римокатолическата догматика не смята първосъздадения човек за хармонично устроен и съвършен по тяло и душа в разбирания от св. Православие смисъл. Според нея, вследствие двусъставността на човешката природа имало в човека още при създаването му "някаква борба", между чувствените влечения на тялото и духовните стремежи на душата. Похотливостта на плътта, наричана от тази догматика concupiscentia, е била изначална проява на човека. Тя не е била привнесена отвън като последица от грехопадението, нещо, което особено ясно се подчертава от следтридентинското богословие. Състоянието на природните сили у човека до грехопадението "било състояние на чиста естественост (status purorum naturalim), тоест такова състояние, което не се отличава съществено от състоянието, в което се намира всеки човек след грехопадието".

Матиас Шеебен, римокатолически догматист, пише по въпроса следното: "Не може да се избегне... въпросът, дали природата, тоест вроденото витално състояние на човека, тъй както той сега се ражда, както и конститутивните начала на неговото същество са в най-главното същите,... каквато е природата на непосредствено създадения човек, или дали грехът не е разрушил в природата съвършенства, които първоначално са били съществено включени в нея, и не е внесъл там несъвършенства, респективно злини, които първоначално са били съществено изключени от нея. Католическото учение поддържа... първото и учи според това, че съществените съвършенства на първоначалната природа не са внесени отвън, но... са били, поне в корена си, налице още в първоначалната природа". "Всички несъвършенства и недостатъци, които сега са присъщи на животинската страна на човека и поради които тялото се нарича "плът" и неговият живот - "плътски живот", а двете заедно се противопоставят на духа и на духовния живот, не са произлезли в същността си от развала и извращаване на онова състояние, което е във връзка с първоначалния състав (constitution) на природата, но както сега, така и тогава са си вложени в състава на природата".

И така, според римокатолическата догматика несъвършенствата и недостатъците на сегашната природа на човека не са последица от грехопадението, а са изначални явления, създадени от Самия Бог. Този автор намира, че не е недостойно за Божието величие да сътвори човешката природа така, че да бъде допуснат дефектът на чувствеността и на неурегулираното пожелание в неговата първична природа. Борбата между чувствените влечения на тялото и духовните стремежи на душата, борба характерна за падналия човек (Гал. 5:17) и водеща към грях, е била според римокатолическата догматика свойствена и на първосъздадения човек още до грехопадението.

Така римокатолическата догматика влиза в дълбоко противоречие с Божественото откровение, което ни представя цялото творение като безупречно и съвършено с думите "И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро" (Бит.1:31). Така тази догматика хвърля косвено върху Бога вината за греха и за онези печални последици в човешката природа, настъпили вследствие грехопадението.

Незавимисимо от тези свои превратни възгледи и римокатолическата догматика учи за безгрешно и невинно състояние на прародителите в рая, което тя нарича първобитна праведност (justitia originalis). Но това безгрешно първично състояние на човека не било последица от хармонично създадената от Бога двусъставна негова природа, а резултат на особения дар на божествената благодат (donum supernaturale), която се дава като придатък към естествените сили и дарби, с които е бил сътворен човекът, за да възпълнят неговите естествени недостатъци. Затова този дар на благодатта се нарича още donum superadditum и освещаваща благодат.

Според Дунс Скот този дар на свръхестествената благодат като някаква златна юзда (frenum aureum) сдържал дивата и безредна човешка природа и внасял ред и хармония в живота на прародителите в рая. Първият грях имал за последица сваляне от човека юздите на Божията благодат, загубване на първобитната праведност (carentia justitiae origirnalis debitae), но не и внасяне елемента на похотливостта - конкуписценцията, която си е съществувала в човека и до грехопадението, и която "като явление чисто натурално и отнасящо се при това към чувствената, а не към духовно-нравствената област, не съдържала в себе си (както и у животните) нищо повредено или греховно". Така вследствие на грехопадението човекът загубил благодатта и останал само със своята чисто човешка природа, тоест той е бил - да се изразим с думите на Шеебен - "сведен до това, което той е бил по силата на своето собствено същество". Природата му не се е извратила, нито се е променила съществено. Тя останала същата, като била само наранена и доста отслабнала. Белармин говори в това отношение много ясно и категорично: "Състоянието на човека след падането на Адам не се различава от състоянието на същия в чистата му природа повече, отколкото се отличава ограбеният от голия, и човешката природа, ако й отнемеш първородния грях, не е по-лоша и не страда от незнание и лишение повече, отколкото би била и би страдала като създадена в чистата си природа".

Това римокатолическо схващане, родено не без влиянието на появилото се на Запад пелагианство, се оформило в средните векове и се затвърдило като официално учение на Римокатолическата църква особено след Тридентския събор. То показва, колко много латинското богословие през време на схоластиката се е отдалечило от светоотеческото богословие, застъпвано и до днес в св. Православие.

Запитаме ли:

1. Откъде взимат римокатоличските богослови основания за своето твърдение, че и до грехопадението е имало несъвършенства и недостатъци в човешката природа и

2. Въз основа на кои богооткровени данни те градят своята теория за придатъка на онзи дар (donum superadditum) към първичната природа на човека, вследствие на който раздвоеният и следователно създаден като неправеден, несъвършен пръв човек е получил първобитната праведност,

- ще видим, че няма да може да ни се посочи като основание нито Св. Писание, нито Св. Предание, а само съчиненията на философствуващите богослови-схоластици Анселм и Дунс Скот и техните последователи. Латинските богослови не са в състояние да посочат в своя подкрепа не само Св. Писание, но и нито един св.отец, тъй като за раздвоение у човека до грехопадението, за дефекти в първичната му природа св. Отци нищо не знаят. А те не знаят нищо по това и не учат така, понеже Словото Божие, откъдето те черпят като от извор на вярата своите верови убеждения, не говори никъде нищо по това.

Неправилното римокатолическо учение довежда до извода, че Бог е сбъркал, като е създал човека вътрешно раздвоен и затова се е видял принуден да го поправи, като му даде допълнително дара на благодатта за отстраняване дефектите в природата му, тоест след като сътворил човека с тяло и душа и е видял, че между тези две "противоположни" начала не може да има хармония, а по-скоро може да се очаква някаква борба в човека, Бог е трябвало, коригирайки Сам Себе Си, като надстройка над първичната природа на човека да му придаде допълнителния дар на праведността (donum superadditum).

Но не виждат ли латинските богослови, че е съвсем недостойно за една християнска догматика да учи така и че по този начин се хвърля сянка върху Божието пресветло величие? Не виждат ли те, че според тази тяхна теория излиза, че Бог не е създал човека добър, праведен и безупречен, че тази праведност е била външен придатък на природата му, че тя му е била по същество чужда? Цялото му съвършенство се е дължало единствено на придадения дар на благодатта, която не случайно в римокатолическите катехизиси се нарича "освещаваща благодат" (grace sanctifiante), откъдето следва, че природата на първия човек не е била съвсем безупречна, та се е нуждаела от освещаване. А това съвсем не може да се примири със Словото Божие, където четем, че Бог всичко направил добро (Бит. 1:31) и премъдро (Пс. 103:24).

Св. Отци, според признанието на римокатолическия догматист Бартман, са наричали онова, което за римокатолическите богослови е дар на първобитната праведност, естествено съвършенство на излезлия от ръцете на Бога като прекрасно създание пръв човек. То е било за тях нещо, което е принадлежало първично към природата му и което поради това не може да се нарече свръхприрода."Те схващат сбора от първичните дарби не толкова като по-късни придатъци към природата, - пише Бартман, - колкото като присъщи на човека още от момента на сътворяването му, съвършенства. Те повече подчертават... притежанието на тези преимущества, отколкото техния благодатен характер".

От това признание на един от най-сериозните римокатолически догматисти ясно личи, че римокатолическата догматика е отстъпила от светоотеческото разбиране за състоянието на първия човек до и след грехопадението му.

Така латинските богослови разделят първосъздадения човек "на две части - едната природна и другата свръхприродна, между които не може да се намери органическата връзка" - пише Исидор Тодоран. У него, според картинния израз на Станилое има един основен етаж - природата му - и един надстроен етаж - свръхприродната благодат, поради което той не е едно с благодатта, а е по изкуствен начин свързан с нея. Тя е за него нещо като мантия, покриваща несъвършенствата на естеството му... Махне ли се мантията, остава си човешкото естество такова, каквото си е било, лишено от придадената му благодат. Това твърдение напомня, според Исидор Тодоран, пелагианското схващане за неповредеността на човешката природа след грехопадението.

Оттук следва изводът, че грехът, според римокатолическите догматисти, няма за съществен свой белег нищо друго освен изгубване на отпосле прибавените благодатни дарове към първичната природа на човека. Така и учи действително римокатолическата догматика. В катехизиса на епископ Мартин четем: "Знаменитите богослови... Тома Аквински (доминиканец, починал 1274 г.), Дунс Скот (францисканец, починал 1303 г.), Белармин (кардинал) и други поставяли същността на първородния грях в това, че човек бил лишен от освещаващата благодат, от онзи свръхестествен дар, съгласно който първият човек първоначално е бил сътворен свет и праведен, или в това, че човекът пак бил върнат в състоянието на чистата естественост, в която първият човек би се намирал, ако не бе се ползвал от висшия свръхприроден дар".

Но в такъв случай, щом благодатните дарове не са принадлежали първично на човека, тяхната "загуба - пише Тодоран - не би могла да се счита за падение, защото човекът в такъв случай е лишен от това, което и без това не е принадлежало на неговата природа".

И тогава не се ли превръща грехопадението в незначителна случка и не загубва ли тежестта си на съдбоносен акт в живота на човека? И не става ли от друга страна спасението от греха и обновата на човека нещо много лесно? Както казва протоиерей Ал. Лебедев, "стига да се върне освещаващата благодат, и... природата ще се възстанови в своите първобитни съвършенства".

Този възглед на Римокатолическата църква за същността на първородния грях и за последиците му, макар и да не е определен така на Тридентския събор, където впрочем се дава много смътна представа относно непорочното зачатие на св. Богородица, все пак точно така е споделян от нея и точно така се преподава от латинските богослови, което е ясно от направените цитати. Всичко се свежда към механическото лишаване на човека от благодатта поради неговата вина, изразена в непослушание към Бога. Бог дал на човека заповед, с което все едно сключил договор с него. Човекът не изпълнил задълженията си, нарушил заповедта, поради което бил лишен от свръхестествения дар на първобитната праведност и останал само с първичната си природа. Унаследеният от Адамовите потомци грях, или с други думи това греховно състояние, с което се ражда всеки, се състои в лишаване от първобитната праведност и в тегнещата вследствие на това над всички вина и осъждане, последици, засягащи всички хора поради тяхната родова връзка с Адам.

Този крайно оптимистичен и чисто формален възглед е трябвало, съгласно законите на логиката, ако беше прокаран до последните си заключения, да доведе до отхвърляне абсолютната необходимост от изкуплението, извършено от Христа в името на обновяването на падналата в грях и долбоко повредена човешка природа. Защото какво е имал да обновява и възражда Иисус Христос със Своите изкупителни страдания и смърт, ако човешката природа и след грехопадението си е останала почти същата, понеже грехопадението я било само наранило, но не и съществено променило, и ако най-важната последица от грехопадението се е състояла само в лишаването на хората от дара на първобитната праведност? Та Бог би могъл в такъв случай да възвърне този чисто външно схващан благодатен дар на човеците, без да е необходима за тази цел превисоката цена на Христовите изкупителни страдания и кръстна смърт. Но това би значело заради логиката римокатолическото богословие да отрече Божестветното откровение, което поставя Христовите изкупителни заслуги като абсолютно необходими за спасението на човеците.

Римокатоличеството отстъпило тук от логиката, за да предпочете Божественото откровение. То не отишло толкова далеч - да отхвърли или омаловажи необходимостта от изкуплението, станало чрез Иисуса Христа, но все пак дало дан и на логиката, като от неправилното си учение за грехопадението извело догмата за непорочното зачатие на св. Богородица, който не е нищо друго освен потвърждаване в последна, крайна степен оптимистичното отношение на латинските догматисти към първородния грях и логически извод от учението, както за недълбоката повреденост на човешката природа, така и за механично отнетата от човека благодат, която е съставяла у него праведността. Бог пожелал и отнел благодатта. Бог може отново да пожелае и по Свои съображения да върне тази благодат, образуваща не едно цяло с човешката природа, а придавана й като външен допълнителен дар (donum superadditum). Той действително и върнал, според римокатолическите богослови, на св. Дева Мария тази благодат, с което направил зачатието й непорочно и живота й напълно безгрешен.

Протоиерей Ал. Лебедев, установявайки тясната връзка между двете римокатолически учения - за първородния грях и за непорочното зачатие, - казва, че освещаващата благодат, дадена на св. Дева Мария при зачатието й, според римокатолическото богословие я върнала към първобитната праведност и светост, защото "непорочното зачатие е възпълване липсата от освещаваща благодат или унищожаване на първородния грях".

Така учи римокатолическото богословие от средновековието до днес. Според Йохан фон Сеговия (ХV в.) "първородният грях не е нищо друго освен липса на първобитната праведност, която трябва да съществува в човека. Затова, ако Бог дава на душата на Своята майка непосредствено след или при самото творение освещаващата благодат, то тази благодат застъпва мястото на загубения дар на първобитната праведност и затова не може да става и дума за греховна вина".

Всичко това показва, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария не би било мислимо и не би се появило на Запад дори като частно мнение, ако римокатолическото богословие не беше се увлякло след отпадането на Рим от св. Православие в неправилното схоластическо учение за последиците от грехопадението и за същността на първобитната праведност - учение, което, както видяхме, е съвсем дълеч от светоотеческото схващане по същия въпрос. От лошия корен излиза лоша издънка. Върху неправилната основа на учението за първородния грях се изгражда неправилната надстройка на учението за непорочнното зачатие. Щом човешката природа, според латинските богослови не е дълбоко повредена, а само наранена, не е мъчно да се допусне, че при по-особено Божие промишление и благословение даден човек може да се роди и без прародителския грях, и то преди да се е извършило изкуплението. Точно такъв е, според римокатолицизма случаят със св. Дева Мария. Тя е трябвало, съгласно разсъжденията на латинските богослови, търсещи да обосноват логически догмата за непорочното й зачатие, да не бъде засегната от първородния грях, защото от нейната плът е получил плът Иисус Христос, Безгрешният! А той не е могъл да се храни, бидейки в утробата на майка Си, от кръвта на греха, от природата, опетнена и заразена от първородния грях. За Чистия е трябвало чисто жилище.Такова Му е било приготвено в пречистата Дева Мария, която била още във вечността предизбрана и предопределена за високата мисия, която е имала да изпълни. За тази цел тя е била "в първия момент на своето зачатие с особена благодат от всемогъщия Бог запазена свободна от всякакво петно на първородния грях" - както говори булата "Ineffabilis Deus" на папа Пий ІХ, през чийто понтификат е направено това нововъведение - догматът за непорочното й зачатие.

Как лесно и "логично" е разрешен въпросът! Връзката между двете неправилни схващания - за първородния грях като лишаване от дара на първобитната праведност и за непорочното зачатие като възпълване у св. Дева Мария това лишаване с преизобилно дадената й благодат в момента на "пасивното" й зачатие - е създадена и здраво подсигурена!

Така схваща тази връзка между догмата за грехопадението и догмата за непорочното зачатие и епископ Силвестър, който говори така: "Тъй като по смисъла на Анселмо-Скотовата теория първородният грях се състоял само в лишаване от свръхнатуралната благодат, при което останали в падналия човек макар и отслабнали, но цели и неповредени неговите сили, то за възстановяване на човека в първобитното състояние на праведността напълно достатъчно било това - да му се върне загубената от него свръхнатурална благодат. А понеже свръхнатуралната благодат се изляла преизобилно върху Пресветата Дева при самото й зачатие..., то понятно е, че първородният недостиг от благодат, общ за всички хора, в нея е трябвало да бъде възпълнен, и тя е трябвало да се роди в такова състояние, в каквото се намирал първият човек до своето падение, когато, при естествените несъвършенства на своята природа, е бил допълнен със свръхнатуралната благодат".

Св. Дева Мария получила към заченатото от родителите й физическо естество, несъвършено по начало, но неповредено по същество от първородния грях, свръхестествения дар на праведността (donum superadditum) в момента на създаването на душата й от Бога. Така преди Христос да стане нов Адам, тя станала нова Ева, безгрешна, не носеща печата на първородния грях. Любопитно е покрай другото да отбележим, макар че това няма никаква доказателствена стойност, че римокатолическите любители на съпоставките търсят догматико-богословски смисъл в съвпадението, според което ангелското "Аve", отправено към св. Дева Мария, четено в обратен ред, дава "Eva".

Анселмовската и Дунс-Скотова идея за първородния грях, която изместила постепенно от римокатолическото богословие не само Августиновското, но заедно с него и цялото древно светоотеческо разбиране за грехопадението и последиците му, се наложила на целия средновековен Запад. Тя влязла в основата на римокатолическото учение за непорочното зачатие, като изиграла решителна роля за неговото по-лесно възприемане. Тя е същата онази идея, възприета - ако не в подробности, то по дух - от Тридентския събор, според която "уж за пълното възстановяване на падналата човешка природа е достатъчно само едно - да й бъде върната изгубената Божествена благодат, поради което от първия миг на възвръщането й, каквото за Пресвета Дева Мария било самото й зачатие, а за всички други става актът на кръщението, в човешката природа безусловно се унищожава всичко греховно и неугодно на Бога, като отстъпва място само на непорочното, светото и богоугодното" (епископ Силвестър).

При този крайно оптимистичен, чисто формален и твърде механичен възглед за лесното възраждане и поправяне на падналата човешка природа не е чудно, че римокатолическият свят, който не е могъл да не чувства новостта и неоправдаността на възгледа за непорочното зачатие на св. Дева Мария, все пак в края на краищата се е примирил с това неправилно и твърде произволно догматическо учение, виждайки, че то не противоречи на учението за първородния грях, тъй както го схваща Римокатолическата църква, а стои в хармония с него. Затова и римокатолиците, свикнали с Анселмовското и Дунс-Скотово разбиране на първородния грях и последиците му, учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария се струва и правилно, и логично, и обосновано.

ІІ.

В първия постинг и тук предложих текстове, които имат отношение към догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария - едно нововъведение, направено от папа Пий ІХ преди малко повече от сто и петдесет години. Това учение не е било известно на древната Църква. То не е било споделяно от св. Отци, защото те не са го намирали в Св. Писание, нито пък са могли да се научат на него от Св. Предание - тези два единствено достоверни и авторитетни извори на вярата. Зараждането му трябва да се търси на Запад в началото на средните векове. Това учение се явило в резултат на прекаленостите в римокатолическото средновековно неправилно благочестие, изплъзнало се от строгия контрол на Божественото откровение и впуснало се в преувеличени подчертавания на такива качества и прерогативи в несъмнето изключителния образ на св. майка Божия, които преминали границата на истината и навлезли в областта на заблудата.

Макар и появило се доста късно, учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария има обаче претенциите да мине за много древно и едва ли не за изначално вярване на Църквата. След провъзглася- ването му за догмат то веднага влязло във всички римокатолически катехизиси и научно-догматически курсове като един от конститути-вните елементи на римокатолическата вяра. То и днес се защитава от римокатолическите богослови като богооткровена истина на вярата (de fide). Целта на тези и следващите постинги е именно да се вземе становище по него.

Уместно е, по възможност да се даде едно пълно осветление на римокатолическия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария от историческа, догматическа и логическа страна, за да може интересуващите се да се ориентират правилно по него. Това е така, защото за православно вярващия човек трябва да бъдат дадени римокатолическите мисли и идеи по този въпрос, на които и ще се даде съответната преценка. Това се налага в името на истината - на свещената и богооткровена истина, която св. Православие от началото досега с такава благоговейна ревност съхранява и защитава, помнейки думите на Спасителя Христа: "Аз съм пътят и истината и животът" (Иоан 14:6). При Неговото самоотъждествяване с истината понятно е, че истината не може да ни бъде безразлична, тъй като тя ни разкрива Него и ни води към Него! Поставяйки истината на централно място между пътя и живота, нашият Божествен Наставник ни я посочва като условие за правилно вървене по пътя и сигурно влизане в живота - във вечния блажен живот! Той Сам по този начин определя неподправената с разни религиозни лъжеучения богооткровена истина като единствен мост през бурната река от човешки суеверия и религиозни заблуди, благополучното минаване през които води към спасение.

Истината в абсолютен смисъл е Самият Бог (Иер. 10:10). Затова тя е спасителна. Така може да се обясни първичният, непринуден и спонтанен стремеж на всеки човек към нея. Оттам е и любовта на православния християнин към нея.

Разбира се, като придаваме на свещената истина такава изключителна важност в делото на спасението и като сме готови да отъждествим изповядването й и защитаването й с изпълнението на първата и най-голяма заповед - любовта към Бога (Мат. 22:36-38), ние сме далеч от мисълта да пренебрегнем поради това изпълнеието на втората също така много важна заповед - заповедта за любовта към ближния (Мат. 22:39).

За нас в това отношение няма по-въодушевяващ принцип от мъдрото ръководно начало на св. апостол Павел, който казва: "...а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава - Христос" (Еф. 4:15). Самопонятно е, че на първо място ще трябва да стои, както и стои, истината, понеже Бог - абсолютната Истина - е върховният Идеал и най-висшето Благо за вярващото човешко сърце. Но това не намалява силата на дължимата към всички хора любов, а напротив - й придава богоугодно съдържание и я предпазва от превръщането й в твърде земно и съвсем обикновено сантиментално чувство, готово да замени духовното с душевното.

И така, обичта към истината не трябва да намалява и не намалява обичта на православния християнин към отпадналите от нея. Той, православният християнин, желае "да бъдат всички едно", но в истината, а не за нейна сметка, защото и Сам Христос, молейки се на Небесния Отец за повярвалите в Него - "да бъдат всички едно" - се е молел и с тези многознаменателни думи: "Освети ги чрез Твоята истина!" (Иоан 17:17). Тези, които са "осветени чрез истината" (Иоан 17:17), не могат да не бъдат едно, защото еднаквата истина, която те изповядват, ги сближава.

По-нататък в другите постинги ще се опитаме да докажем несъстоятелността на римокатолическото учение за непорочното зачатие на майката Господня, защото то не е било споделяно до 1854 година, а даже и след тази година, от много римокатолически богослови, да не говорим пък за най-известните от средновековието римокатолически светци, които направо са учели, че св. Богородица е зачената в първородния грях. Ще покажем, изясним и защитим православното становище по този въпрос.

За православния християнин св. Дева Мария, макар и зачената в първородния грях, е "по-досточтима от херумвимите и несравнено по-славна от серафимите", понеже е истинска Богородица и пренепорочна Приснодева. Присъединявайки се към могъщото й прославяне от страна на св. Православна църква през вековете, със смирено преклонение пред нейната непостижима светост, пренепорочност и добродетелност и признавайки двете й неоспорими качества, на които тя дължи прославата си, и които несъмнено са засвидетелствувани в Св. Предание и в Св. Писание - нейната приснодевственост и богомайчинство, ние всепредано заедно с Църквата, й пеем: "Радуйся, Всеблаженная Богородице, Чистая Приснодево!" (ирмос на 9-та песен от Канона към Богородичния акатист).

III.

VIRGO REGIA... FALSO NON EGET HONORE

ЦАРСТВЕНАТА ДЕВА НЯМА НУЖДА ОТ ЛЪЖЛИВА СЛАВА

БЕРНАР КЛЕРВОСКИ (Ad canonicos Lugdunenses, de conceptione sanctae Mariae)

Един от най-трудните отдели в Догматическото богословие е безспорно Мариологията. Въпросите, свързани със св. Богородица, се осветляват в двете известни със своите крайности западно-християнски вероизповедания - римокатолическото и протестантското, по най-противоположен начин. Докато в римокатолическото богословие св. Дева Мария е издигната на шеметно опасна висота, в протестанството не й се отделя почти никакво внимание.

Римокатолическите богослови признават на св. Дева Мария следните прерогативи, които съставят основата на нейната светост и прослава, а именно:

1. Непорочно зачатие,

2.Лична безгрешност,

3. Богомайчинство,

4. Приснодевство и

5. Възнесение на небето.

А протестанството, признавайки в ортодоксалните си фракции нейното богомайчинство, отрича останалите й прерогативи.

Св. Православна църква, основавайки се на свидетелствата на св. Предание и св. Писание, признава като догмати на вярата два неотменими прерогативи на св. Дева Мария:

1. Нейното богомайчинство, поради което я нарича Богородица и

2. Нейното приснодевство, поради което я слави като Приснодева.

Римокатоличеството в неправилното си увлечение да издига св. Богородица безогледно и във всяко отношение колкото е възможно по-високо, отклонило се от истинското Предание на св. Вселенска Църква и трупащо върху него нови предания, стига до там да приписва на св. Богородица качества и функции, каквито тя, като потомък на Адам няма и не може да има - например качествата да е зачената непорочно, без първородния грях и сама да е абсолютно чиста от всякакви лични грехове, и функцията на corredemptrix, съизкупителка на човешкия род наред с Иисуса Христа.

В това отношение римокатоличеството отива толкова далеч, че чрез някои свои богослови не само признава св. Богородица за непорочно зачената и безгрешна в личния й живот, но й приписва качеството на невъзможност да съгреши, което в собствен смисъл може да бъде по начало качество само на Бога. Чрез някои пък крайни богословски изводи, например извода, че за нейното достойнство като майка Божия е неприлично и неуместно тя да бъде включена в обсега на първородния грях и да бъде поставена наред с другите хора като нуждаеща се от изкупление, някои римокатолически догматисти я откъсват от принадлежността й към човешкия род и я прехвърлят в сферите на Божественото.

В противовес на римокатолицизма протестанството, отричайки по начало законното, апостолското св. Предание и признавайки като извор на вярата само Св. Писание, изпада в противоположни крайности. Желаейки да възкреси уж първичното християнство такова, каквото то е било според него в първи век, преди да са го отрупали чужди на неговия дух наслоения, то отхвърля прибързано всяка почит към св. Дева Мария и се стреми да намери по свой път удовлетворяващи критичния разум отговори на въпроса относно възрастващия през вековете култ към личността на св. Богородица. В това отношение то смята, че може да открие задоволителни обяснения не толкова във възникналите през ІV и V векове христологически спорове, при които някак естествено в процеса на разкриването славата на Богочовека, възниква и прослава към Неговата пречиста майка, колкото и други фактори, имащи отрицателно естество. Между последните то изтъква особено обстоятелството, че след Константин Велики нахлули много езичници, които смесили своите обичайни представи с християнското учение. На ІІІ Вселенски събор в Ефес, тъкмо в града, където близо 400 години преди това Артемида Ефеска била така страстно защитавана от жителите на града против проповедта на св. апостол Павел (Деян. ап. 19 гл.), св. Дева Мария била обявена за Богородица. И това било доказателство, според някои протестантски богослови, колко много езическото учение за богините се пренесло върху християнското учение за Божията майка?!

Удивително е, че това твърдение е изказвано от протестантски богослови, застъпващи иначе не крайно рационалистичните направления в протестанството, а издаващи известни ортодоксални настроения. Те не съзнават противоречието, в което изпадат, когато от една страна признават Иисуса Христа за Син Божи и Бог, а от друга страна се смущават от назоваването св. Дева Мария с името Богородица, откривайки в това име езически елементи и остатъци от недоизживян идолопоклоннически мироглед.

Ако протестантското богословие държи на Божественото откровение като извор на вярата, то трябва да признае св. Дева Мария за Богородица, защото това наименование й е дадено тъкмо там. Св. Елисавета по вдъхновение на Св. Дух казва: "Откъде ми е това - да дойде при мен майката на моя Господ?" (Лука 1:43) Майка на Господа е равнозначно на Богородица.

На ІІІ Вселенски събор съвсем справедливо св. Отци са настоявали за това наименование. То е било за тях знаме на православната вяра срещу лъжеучението на несторияните. Несторий е бил съгласен св. Дева да се нарича Христородица. Ала това съвсем не било достатъчно. Христос означава помазаник. Помазаници пък имало много, докато един е Христос Бог.

[viara]

Нито едно от двете. Не е вярно, че Библията й дава наименованието "Богородица". Там просто я наричат Мария, майката на Исус.

[Last roman]

затова пък ние й даваме това име. Все пак култът към Богинята Майка не се изкоренява лесно. За справка днешните испанци и италианци почитат Богородица повече от Исус.

[viara]

затова пък ние й даваме това име. Все пак култът към Богинята Майка не се изкоренява лесно. За справка днешните испанци и италианци почитат Богородица повече от Исус.

Факт!

[glishev]

Аз пък почитам испанките

[Skubi]

Аз пък почитам испанките

С мустаци или обръснати....

[Last roman]

ИспанкАата, май брадър, може да ти събере очите, но не и звездите,

[Logoc]

Цитат:

От това учение на Православната църква за първородния грях, извлечено от Св. Писание, подкрепено от Св. Предание и споделяно от св. Отци и Учители на Църквата, се отличава римокатолическото схващане за първия човек и неговото състояние преди и след грехопадението. Това учение се отдалечава от православното разбиране по тази тема и е послужило като логическа предпоставка за изграждането на новия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Аз бих искал да разбера - Къде в Светото Писание е употребена думата Първороден грях?

Питам, защото в Светото Писание, израз "Първороден грях" - няма!

Първороден грях няма и в юдаизма, и в исляма.

[mitaca]

To и непорочно зачатие няма.

[Logoc]

To и непорочно зачатие няма.

Обаче теорията за доказване на това, което казваш изисква добро познаване на Светото Писание.

Да започнем от тук - С първороден грях ли се е родила Дева Мария или без първороден грях?

Първо послание на апостол Йоан, глава 1, стих 10

10 Ако речем, че не сме съгрешили, правим Бога лъжец, и Неговото слово не е в нас.

Т.е. всички хора са грешници, понеже ВСИЧКИ СЪГРЕШИХА!

Т.е. Дева Мария Бог ли е или човек? И ако е човек - предала ли е Първородния грях на Исус?

А Исус както знаем е Безгрешен, понеже е част от същността на Бог!

Римляни, глава 5, стихове 12 до 14

12 Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха, -

13 (защото и преди закона грехът беше в света, грях, обаче, не се вменява, когато няма закон;

14 при все това от Адама до Моисея смъртта царува и над ония, които не

бяха съгрешили според престъплението на Адама, който е образ на Бъдещия;

...Получава се нещо като омагьосан кръг...

[mitaca]

Да речем, че познавам т.нар. Свето писание и то добре. И к'во от това?

[Logoc]

Да речем, че познавам т.нар. Свето писание и то добре. И к'во от това?

След като го познаваш - Тогава съществува ли Първороден грях?

И ако съществува - предава ли се от Дева Мария - на Христос?

И ако се предава - то грешен ли е Христос или е без грях?

От отговорът на тези въпроси се полочават различни християнски деноминации...

[boilad]

Сега остава само Галахада да се появи и да ви анатемоса ката комунисти.

[mitaca]

След като го познаваш - Тогава съществува ли Първороден грях?

И ако съществува - предава ли се от Дева Мария - на Христос?

И ако се предава - то грешен ли е Христос или е без грях?

От отговорът на тези въпроси се полочават различни християнски деноминации...

Това, че го познавм, не значи че го споделям . Аз не съм християнин, нямам обаче нищо против вярващите, НО имам против институциите 'присвоили' си правото на комунации с Бога .

[Logoc]

Това, че го познавм, не значи че го споделям . Аз не съм християнин, нямам обаче нищо против вярващите, НО имам против институциите 'присвоили' си правото на комунации с Бога .

Аз не участвам в тези институции!

Можеш свободно да изразиш мнението си.

Но не споделям твърдението, че не си вярващ...

Атеистът е също вярващ.

Не вярващ човек - не съществува!

[mitaca]

Логос, добре дошъл, отново!

Ти ми разреши току що та пиша свободно в моя форум (в смисъл, не собствен, а тоз дето съм си избрал ). Не съм атеист и вярвам. В к'во? Моя си работа .

[Logoc]

Да ви кажа честно - анкетата в тази тема не отговаря на истината.

1. Богородица, защото това наименование й е дадено в Св. Писание.
2. Христородица, защото така настоявал да й се даде това наименование, еретикът Несторий.

Богородица и Христородица не са думи от Светото Писание!

[Logoc]

Това, че го познавм, не значи че го споделям . Аз не съм християнин, нямам обаче нищо против вярващите, НО имам против институциите 'присвоили' си правото на комунации с Бога .

И аз имам подобни виждания.

Може да имаме и еднакви възгледи ....

[Logoc]

Сега да разгледаме каква е Католическата догма за непорочното зачатие?!

Католическата догма може да се напише с едно изречение по следния начин:

"Безгрешна /Пресвета Дева Мария/ жена ражда безгрешен Месия!"

Това е католическата теория на папа Пий IX.

"В декрета от 8 декември 1854 г. Ineffabilis Deus, папа Пий IX определя и дефинира, че света Дева Мария “в първия момент от нейното зачатие, по рядка привилегия и милост, дадена й от Бога, поради заслугите на Иисуса
Христа, Спасителя на човешкия род, е била предпазена от това, да бъде опетнена от първородния грях.”
Това означава, че Дева Мария е била предпазена от първородния грях в момента на създаването на нейната душа и на въплъщаването й в тялото."

Източник - http://www.catholicbridge.com/catholic/orthodox/bulgaria/immaculate.php

Това е толкова голяма простотия, която може да възникне само в мозъка на католик.

Но според католическата догма за непогрешимостта на Папата става така, че всички католици трябва да вярват в тази глупост на "непогрешимия" Папа. На практика става точно така...

Ако приемем, че Дева Мария, не е била заразена от т.нар. Първороден грях, то следва, че и Света Ана /Майката на Дева Мария и баба на Исус/ и Свети Йоаким /бащата на Дева Мария и дядо на Исус/, също не са били заразени с Първороден грях.

и.Т.Н. .... и т.н. като продължим по родословното дърво на Дева Мария, накрая ще стигнем до извода, че Адам и Ева също са били без грях.

А това противоречи на Божието Слово.

Следователно, теорията на католицизма е пълна глупост...

Нещата са много по-простички и са описани в Светото Писание, ...но за това ще пиша малко по-късно, като видя и други мнения...

[SRH]

Една версия, която по някаква причина е оставена да съществува и до днес Тази версия е оставена в Евангелието на Лука, когато водят Исус в храма "за да Го представят на Господа" (Лука 2:22). Там Симеон, човек праведен и благочестив, и направляван от Светия дух, започва да славослови Исус. Разбира се, това озадачава Йосиф и Мария: "А баща му и майка му се чудеха на това, което се говореше за Него" (2:33). Този цитат е от изданието на Библията от 1940 г.; в ревизираното издание на БПЦ от 1992 г. тази очевидна грешка е подправена на "А Йосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него".

По същия начин стои фалшификацията от при Лука във връзка с кръщението на Христос: наместо директният цитат от Псалом 2 Давидов "Син Мой си Ти; Аз днес Те родих" (както е според най-старите преписи на Лука), стои "Ти си Моят Син възлюбен; в Тебе е Моето благоволение!".

Тази късна православна подмяна има две цели: 1) сихронизация с Марко, Матей и Йоан (привидната), но и по-важната 2) откъсване и забравяне на адоптианите. Адоптианите, също както и протоортодоксалните, са считали, че проповядват истинното слово. За разлика от протоортодоксите те не считат, че Исус е непорочно заченат и роден, а че Бог се въплъщава чрез Христос при неговото кръщение и си отива преди тялото Исусово да умре. По този начин се избягват докетските уловки, които твърдят, че Исус Христос от самото си начало до края си е Бог нетленен, но пък създават въпроси от типа "Как Бог може да се мъчи на кръста, след като е нетленен?" и въобще поставят под съмнение всеки разказ за Исус Христос, приравнявайки делата му с фокуси. Точно заради това четем в 1Йоан 4:2-3: "По това познайте Божия дух (и лъжливия дух); всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Исус Христос е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Исус Христос не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече на света."

Относно разделението на Исус и Христос, съществува и втора много силна позиция на гностиците, която е свързана със смъртта на кръста. В Евангелието на Марко (15:34) се казва "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?", но без тялото да е умряло. В гностическото евангелие на Филип нещата отиват още по-напред (ст. 68): "На кръста беше когато изрече тия думи, защото там беше разделен."

Следователно можем да разсъждаваме за непорочното зачатие (в конкретиката на темата) само и единствено от каноничната гледна точка, която е достатъчно ясна.