Отиди на
Форум "Наука"

Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.?


Recommended Posts

  • Потребители

И днес не е изгубила давност и продължава да се поддържа като официална тезата на проф. Васил Златарски за съвместните действия в 862 г. на Византия и Велика Моравия, в противовес на създадения тогава военен съюз между България и Немското кралство. Тази теза е необходима на Златарски, за да обоснове историята си за покръстването на българите, в която основен момент е походът на византийския император Михаил ІІІ срещу България в 864 г. Вследствие на тази заплаха българите били принудени да се покръстят, като приемат християнството от Цариградската църква. Според професора, подтик за византийското настъпление към България дал именно Ростислав, който „насъскал” Михаил ІІІ по начин, можещ да се определи също като „византийски”. Поне така изглеждат в подтекст нещата представени от Васил Златарски.

По-късно тезата за съвместните действия срещу България е доразвита от Петър Петров и Васил Гюзелев до обобщението, че в 863 г. вече е съществувала могъща коалиция на Византия, Велика Моравия, Хърватия и Сърбия срещу България.

Накратко логиката на Васил Златарски е следната:

В 861 или 862 г. Борис І се съюзява с Людовик Немски за общи действия срещу Велика Моравия. Князът и Ростислав в 862 г. търси помощта на Византия, като отправя молба до византийския император Михаил ІІІ, да изпрати във Велика Моравия проповедници, които да обясняват на техния славянски език християнското вероучение и по този начин страната да стане независима в църковно отношение от Германия. Едновременно с това Ростислав известява византийския император за българо-немския съюз и поисква помощ от Византия и срещу българите. Пратениците на Велика Моравия съобщават за обещанието на българския княз да приеме християнството от Римската църква с подкрепата на немския крал и немското духовенство. За да осуети плановете на Борис за католическата християнизация на България, и по този начин да бъде отстранена тя като съюзник на Людовик и проводник на интересите на папата на Балканския полуостров, в 864 г. Византия организира поход срещу България и българите са принудени да се покръстят под егидата на Цариградската църква.

За потвърждение на тази си историческа версия, която днес се приема като реално случила се и както бе казано - лежи в основата на официалната история на покръстването на българите, В. Златарски на практика се опира на едно единствено безспорно събитие: провеждането на църковно-славянската мисия на пратениците на Михаил ІІІ - Кирил и Методий, във велика Моравия

.

Всичко останало в интерпретацията на предисторията и самата история за съвместните действия на Велика Моравия и Византия, включително и на сформирането на българо-немски военен съюз, е изведено в характерния за проф. Златарски стил, да създава факти от преднамерено подбрани и тенденциозно подредени предположения, които се приемат априори. И не само това – в логиката на Златарски, изнасянето на спорните факти и тълкуването им, има съществени пропуски и неверни заключения.

Васил Златарски извежда „факта” за съюза между Ростислав и Михаил ІІІ, и свързва с породените от него сетнини за България, чрез три взаимосвързани постулата. Четем и коментираме „История на българската държава през средните векове” (изд. 1971 г. ), том 1 , част 2, с. 41-44.

І. България и Немското кралство сключват военен съюз срещу Велика Моравия в 861-862 г.

1. Васил Златарски разказва, че синът на Людовик – Карломан, искал да бъде независим владетел, като се провъзгласи за баварски крал. Затова сключил съюз с моравския княз Ростислав, „като предполагал* да намери в него и помощник за осъществяване на своите властолюбиви стремежи”. Людовик, „който не е могъл да не знае за действията на сина си”, за да се противопостави и на него и на Ростислав, който пък „му внушавал немалък страх”, потърсил съюза на българския княз. Борис „се отзовал с готовност, защото сам очевидно се опасявал от засилилия се моравски княз”.

За всичко това Златарски не привежда никакви реални доводи, а ги съчинява („внушава немалък страх” и „отзовал се с готовност”, не може да ги измисли и Фани Попова, ), като въпреки недомлъвките, кое е истина и кое не, не е можал да мине без да не включи думи и фрази, като „предполагал”, „не е могъл да не знае" , които издават явната огромна липса на конкретни факти при съчиняването на цялата история. Това „очевидно”, си го е виждал само Златарски.

( * . Думите и изразите с курсив, открояват изреченията, в които не се излагат реални факти, а се правят предположения).

2. По-нататък В. Златарски продължава изложението си с интерпретация на Фулденските анали (всъщност и горното начало е изведено от там), като или не е разбрал какво пише в тях или ги претворява манипулативно. Може би и затова е цитирал извън контекста само една фраза от тези анали: „quasi Rastizen, Marahensium Sclavorum ducem, cum auxilio Bulgarorum ab oriente venientium... domaturus” – „да усмири княза на моравските славяни Ростислав, с помощта на българи, които идвали от изток”. И върху този текст изгражда измислената си история, като преиначава оригиналната.

В. Златарски твърди, че въпреки предупрежденията, които отправил Людовик към Карломан, последният продължавал „да се сношава с моравския княз” . Тогава Людовик обявил война на сина си и неговия съюзник, в която взели непосредствено участие и българите през пролетта на 863 г. като съюзници на немския крал. „Няма съмнение, - пише професорът - че тоя съюз между Людовик и Борис бил сключен не в 863 г., защото българите се намирали в поход вече през пролетта, а по-рано, и то ако не в 861 г. след първия бунт на Карломан, когато Людовик се намирал в най-стеснено положение, най-късно през 862 г., след като Карломан временно се отказал от плановете си против баща си и когато Людовик вече замислял да почне открита борба с Ростислав. Какви са били условията на тоя съюз, не е известно, но едва ли ще бъде грешка, ако допуснем, че главната прицелна точка бил тука пак Ростислав, който несъмнено е бил представен като еднакво опасен за двете съседни държави. Но тоя план не можал да се осъществи, защото новата измяна на Карломан в 863 г. отвлякла вниманието на Людовик от Ростислав, още повече, че и последният не оказал никаква помощ в това време на Карломан”.

Според Фулденските анали обаче, синът Карломан бил лъжливо обвинен в големи престъпления и затова Людовик искал да го лиши от заеманата от него длъжност на управител на Каринтия. За да заблуди сина си в намеренията си, немскияг крал събрал войска, уж за да нападне великоморавския княз Ростислав, а всъщност тръгнал към уплашения Карломан, който се укрепил в Каринтия. Текстът в ЛИБИ, т. 2, с. 44 е: „Между това кралят събрал войска под предлог, както се говорело, да усмири княза на моравските славяни – Растиц (Ростислав) с помощта на българи, които идвали от изток, а в действителност се придвижил към Каринтия, за да залови сина си”.

Доста странна е тази история: защо немският крал трябва да предприема заблуждаващи действия, в които са намесени моравски славяни и българи, и така домашният конфликт е изведен на международно ниво? Има и друг любопитен въпрос: знае ли ли са предварително „българите дошли от изток”, с кого ще се бият – с моравските славяни или с немците на Карломан? Отговори на тези въпроси засега не са дадени, то и въпросите не са задавани. В. Златарски обаче, не се занимава с това, а както се видя по-горе, направо изопачава съдържанието на Фулденските летописи.

От оригиналният и пълен текст във Фулденските летописи се вижда, че никакви планове на Карломан срещу баща му – немския крал, е нямало. Бил е несправедливо обвинен. А „намеренията” на Людовик да нападне Ростислав са били блъф. И тези „българи дошли от изток”, вероятно също са били слух, част от заблуждаващите действия на немския крал (след като първата част на изречението била измислица, защо втората да е истина). Дори и да е имало „българи дошли от изток”, най-вероятно те да са били като „италийците”, които са помагали на Теодор Комнин – т. е. наемници. И зад тях не е стоял българския княз, т. е. „дошлите” (а не изпратените в помощ) не са представлявали официалната власт в България.

Тук най-важен е аспектът: воювала ли е България срещу Моравия? Защото никъде в източниците, засягащи въпроса, не се споменава за български крал, още по-малко той да е бил заплаха за Велика Моравия. Но Златарски, тълкувайки описания в немските анали като вътрешнодържавен и отчасти семеен конфликт, определено намесва в него Велика Моравия и България и го прави международен с нелицеприятен за България оттенък – българите отишли в Германия, да се бият срещу Моравия. (Конфликтът между Карломан и Людовик в 863 г. е бил явно буря в чаша вода, защото немския владетел в 864 – 865 г., вероятно след като е разбрал, че синът му е лъжливо набеден, го прави крал на Бавария).

3. Вместо да спре слабите си логически упражнения до тук и да се откаже от търсенето на мними доказателства, че България и Немското кралство са сключили военен съюз срещу Велика Моравия най-късно в 862 г., В. Златарски заключава: „Още тогава, в началото на 863 г. при усмирението на Карломан, било е вероятно уговорено с Борис за съвместни военни действия, вече специално насочени против Ростислав, за през следната 864 г.”

С това констативно предположение Златарски ни казва, че ни е избудалкал. Преди това както видяхме, коментирайки съюза, насочен срещу Карломан, но и срещу Велика Моравия, като сключен, „ако не в 861, най-късно в 862 г.” той пише, че не са известни условията на договора между Людовик и Борис, но несъмнено, той бил насочен срещу „опасния” Ростислав. Сега изведнъж Златарски ни казва, че едва в началото на 863 г. вероятно вече ще се уговаря нещо конкретно за действия срещу Велика Моравия.

4. Само, че и това не е последната дума на професора, защото той веднага ни сервира вече истински подробен цитат от отговорите на папа Николай І от началото на 864 г. на запитване на Людовик Немски, отправено от епископа на Констанц. В който цитат се казва: „Понеже ти известяваш, че верният крал (Людовик – б.м.) има намерение да отиде в Тулна и там да закрепи мира с българския крал и да принуди Ростислав волю-неволю да се покори и т.н.”. (Същият текст според ЛИБИ, т. 2, с. 62 е: „Понеже ни съобщават, че верният крал (Людовик) имал намерение да дойде в Тулина (дн. Тулн), а после да сключи мир с царя на българите и да подчини доброволно или насила Ростислав и т.н.”).

Каква излиза тя? Не в 861, нито в 862 или 863 г., а едва в 864 г., Людовик изявил намерение да закрепва - не съюза си с българския крал, а мира с него! Ерго, никакъв военен съюз дотогава не е имало между Людовик и Борис срещу Велика Моравия, а се е предвиждало тепърва сключване или закрепване на мирен договор между двамата владетели. И инициативата за мира е поета от немския крал, за да може той спокойно (волю-неволю според В. З.) да се разправи с Ростислав, без българско участие. Че нали според Златарски, Людовик вече е имал на своя страна България, защо му е трябвало да иска мир от нея? При тази ситуация съвсем се компрометира сведението, за официалното участие на българите в „усмиряването” на Карломан: как така съюзници, водят съвместна война и чак после сключват мир помежду си?

5. От изнесеното до тук се вижда, че фактически цялата история на В. Златарски за създаване на българо-немски съюз е скалъпена и затова е неубедителна. В автентичният, напълно ясен като произход и посочени в него лица документ – писмото на папата от началото на 864 г., съвсем определено се казва: „и след това да затвърди мира с краля на българите”. Вместо да се разпростира във въображаеми фикции, Златарски по-скоро логично е могъл да свърже съдържанието на писмото със своето известие, изложено в по-предишна страница на книгата си (с. 36), в което известие се казва, че в 853 г. Людовик Немски разбил дотогавашния съюз между Ростислав и Борис, и принудил последния да сключи мир с него. 864-та година е било времето, този съюз да бъде потвърден (затвърден), ако е бил десетгодишен. Макар че дали е имало мир между България и Германия след 853, също не е доказано, а пак е предположение на Златарски. По-скоро изглежда, че България през цялото време е била на страната на Велика Моравия и Людовик потърсил не съюз с България, а мир – поне да не му пречи, когато се разправя с Ростислав.

Какъв немско-български съюз е можело да има в 862 г., когато дори папата в отговора си на Людовик от 864 г. очаква с нетърпение и надежда начинанието му, да сключи тъй нужния за разправата с Ростислав мир с българския княз, и благославя горещо: „ние молим всемогъщия бог...да насочва добре пътя му и Людовик да се завърне с мир и радост в страната си”!

6. Без да му мисли, Васил Златарски изкарва Борис и България, като политически противници на Велика Моравия. По-късно П. Петров и В. Гюзелев доразвиват тезата за военен съюз между Людовик и Борис и очертават нещо като средновековна Балканска война. Според двамата историци българо-немският съюз е бил насочен срещу могъща коалиция на Византия, Велика Моравия, Сърбия, Хърватия и разбунтувалия се син на Людовик Карломан. В подкрепа на това твърдение те посочват две сведения на Константин VІІ Багренородни за военни действия на българите срещу Сърбия и Хърватия. Макар в извора да не е посочено точно, кога са водени тези военни действия, Петров и Гюзелев ги поставят в 863 г. и схващат българското нахлуване на Запад като по-нататъшно изпълнение по договора с Людовик. Напоследък някои историци излизат с мнение, че конфликтът със Сърбия е бил в 870 г.

Договор с военна насоченост между България и Германия в 862 г. очевидно не е имало. Както се видя, неумелият да разсъждава логично Васил Златарски, след много предположения, допускания и ред подобни, сам накрая е намерил най-точния извор, слагащ чертата на всички спорове. Нито той, нито последователите на Васил Златарски обаче, са разбрали за какво иде реч.

ІІ. Людовик предлага на Борис да приеме християнството с помощта на немското духовенство

Преди да премине конкретно към темата за военните аспекти във взаимодействията между Велика Моравия и Византия в 862 г., Васил Златарски подготвя почвата и с фриволен – несъобразен по време коментар на другия момент, на който набляга Людовик преди да подпише (или да продължи вече подписания) мир с българския княз и който момент е основен за Златарски в развиването на тезата му за похода на Михаил ІІІ срещу България.

1. „Наред с чисто политическите условия при сключването на споменатия съюз на Борис било предложено от Людовик да приеме християнството” – пише Златарски. И пояснява: „Констанският епископ Саломон I, който по поръка на Людовик дохождал през месец май 864 г. в Рим, съобщил на папа Николай I между другото и това, че Людовик се надява, какво “сам българският крал иска да се обърне във вярата”. Тук Златарски привежда сведението от Латинската патрология, което в ЛИБИ, т. 2, с. 62 е: „Но понеже казваш, че твърде преданият на Христа крал (Людовик) се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти и т.н.”). Логичното предположение тук е, че Людовик действително може да е имал намерения да предложи в договора за мир с българския княз да има клауза, че последният ще стане съпричастен с християнството в Западна Европа. Но не e била сигурна реакцията на другата страна. Людовик само се надявал, че българския княз „сам” желае да се покръсти. Има един много важен момент в този и следващия латински документ: става дума за покръстване конкретно и само на българския княз!

2. За да засили акцента върху предстоящото взаимодействие между немския крал и българския княз при покръстването на последния, което взаимодействие Златарски счита, че е факт още от 862 г., професорът привежда и второто сведение, което съществува по въпроса за връзката „Людовик – покръстването на Борис”. „Ареймският архиепископ Хинкмар - пише Златарски - в Бертинските анали под същата 864 г., като споменава, че Людовик бързал да отиде на среща с българския хаган, говори за последния като за такъв, който вече обещал на краля да стане християнин. И тъй, ако в началото на 864 г. се говорело и писало, какво Людовик се надявал, че Борис ще изпълни обещанието си да приеме христянството, разбира се, от немското духовенство, то ясно е, че такова предложение било направено на Борис от Людовик при сключването на съюза в 861 г. или 862 г., а обещанието било дадено, ако не още тогава, то сигурно в началото на 863 г. при усмирението на Карломановия бунт.”

Тук, като че ли В. Златарски е напипал връзката между предстоящото в 864 г. сключване на договора за мир (Златарски говори за съюзни отношения) и покръстването, но пак спекулирайки с годините, отнася идеята на Людовик за покръстването към по-ранна дата, тъй като на Златарски му трябва предложението за покръстването да е станало преди Ростислав да е изпратил мисията си до Михаил ІІІ. Голямата манипулация на професора е, че коментира приемането на християнството от българския княз, като обещано от последния още в 862 г., като се позовава на съобщението от Бертинските анали. А както се вижда от цитата от писмото на папата, в началото на 864 г. Людовик само се е надявал, че българският княз ще се покръсти.

3. Съобщението в Бертинските анали, на което В. Златарски с основание обръща внимание, но и го тълкува тенденциозно, е още по-странно и объркано и от Фулденските. Преводът му в ЛИБИ, т. 2, с. 287 гласи: „864 г. Германският крал Людовик потеглил с враждебни намерения срещу българския [княз], наричан Кагано (в превода е „хаган”, но в оригиналния латински текст думата е с главна буква – б.м.), който бил обещал да стане християнин. После в случай на успех, кралят възнамерявал да уреди Вендската марка”. В коментара в ЛИБИ към този текст се казва, че според едно от мненията (споделяно и от В. Златарски), Людовик не е имал враждебни намерения и че изразът, употребен в латинския текст hostiliter obviam alicui pergere не означавал „отивам на военен поход”, а „на мирна среща” (?!). В превода в ЛИБИ обаче било възприето другото мнение, за „враждебни намерения” и оттам за враждебни отношения между българи и немци. Бертинското съобщение в ЛИБИ даже е озаглавено „Людовик предприема поход (?) срещу българите”.

Имало ли е тогава в 864 г. съюз България-Германия, след като според тълкуването на споменатия източник от някои историци, Людовик се отнасял враждебно към българите и даже организирал поход срещу тях? Според други историци пък Михаил ІІІ в същата година също организира поход срещу България, да я откъсне от съюза си с Германия? На кои историци да вярваме?

Всъщност в Бертинските анали не се ли говори за същото, което визира папата в цитираният по-горе от Златарски негов отговор до епископа на Констанц на запитване на Людовик Немски? Професор Златарски е разделил това писмо на две части – едната за сключването на мир с българите, а другата за покръстването на българския княз. Но тези два цитата следват в оригинала един след друг (виж ЛИБИ т. 2, с. 62, така ги е посочил и Златарски в бележките си). Логично сведението в Бертинските анали може да се отнесе като по-късно допълнение към съдържанието на отговора на папата и да се разчете в смисъл, че Людовик е тръгнал на срещата за подписването на мир с българския княз враждебно настроен, защото последният е обещал да стане християнин, но после отказал? Или по-вероятно е да е отказал, без да е обещавал. И още нещо: изразът „в случай на успех” означава, че мисията на Людовик за покръстването на българския княз била под съмнение.

4. Внимателният анализ на всичко приведено от В. Златарски като факти показва, че в периода 861 – 864 г. няма никакви сериозни данни за съюзни отношения между Германия и България, и за конкретни ангажименти на българския княз с подкрепа на покръстването му от немското духовенство. Имало е очаквания и надежди от страна на немския крал Людовик и папа Николай І. Произволно тълкувайки единствените три сведения, които имаме за българо-немските отношения в 861-864 г., Васил Златарски сътворява огромната си манипулация за наличие на някакви верски причини за похода на Михаил ІІІ. Някак между другото, по-нататък на с. 49 Златарски ще признае: „Готвещият се в Тулна от страна на Людовик Немски съюз с Борис за през 864 г. против моравския княз Ростислав, за който съюз пратеникът на Людовик, констанският епископ Саломон, своевременно известил папата, па и архиепископ Хинкмар така също съобщава, не се състоял”. До с. 49 обаче, В. Златарски продължава да си сътворява своята „историйца”. Ето колко чинят историческата мисъл и достойнството на В. Златарски като историк!

ІІІ. Ростислав, съзнателно или не, подтиква Византия да нападне България, за да я отклони от взаимодействието и с Немското кралство, изтъквайки пред Михаил ІІІ намеренията за покръстването на българите под егидата на Римската църква.

1. В началото професорът разказва познатата ни днес (приемаме за обективна) история, как в края на 862 г. Ростислав заедно с братанеца си Светополк изпратили в Цариград пратеници с молба до император Михаил III да изпрати във Велика Моравия проповедници, които да обяснят на техния — славянски език, християнското вероучение. „Целта, която гонел Ростислав, - пише Златарски, цитирайки Успенски - когато се обръщал към Византия с горната просба, се обяснява обикновено с това, че той, като издигнал Моравия до положение на политически самостойна държава, стремил се в същото време да я постави в същото положение и в църковно отношение и чрез това окончателно да премахне в държавата си немското влияние, защото Моравия се намирала в зависимост от посавския епископ, верен служител на Людовик Немски”.

2. Това са фактите, които не задоволяват В. Златарски и той влиза в познатото си русло на разсъждения, с предизвестен край. Четем продължението на горното: „Обаче едва ли ще трябва да изключваме в това обръщане на Ростислав към Византия всяко политическо значение пред вид на отношенията му към съседите. При опасното положение, което било създадено за Моравия и цялото среднодунавско славянство от съюза на Людовик с Борис, Ростислав покрай главната цел на обръщането си към Византия не ще да е пропуснал да обясни чрез своите пратеници на цариградското правителство какво зло очаквало Моравия, ако тоя съюз постигне целта си, и в силата на новите си близки отношения спрямо Византия да иска помощ против българите. В същото време пратениците му сигурно не са се забавили да съобщят в Цариград за главния резултат от съюза на българския княз с немския крал — за обещанието на Борис да приеме християнството от римската църква, респективно от немското духовенство”.

Е, видяхме, че никакви обещания не е поемал българския княз към немския крал, ами последният е искал сключване на мир с България. И също се е надявал Людовик, българският княз да иска да се покръсти. Знаменателен тук е фактът, че Людовик така и не затвърдил мира с българския княз. А също и че никъде не става дума за покръстване на целия български народ, към каквато теза изведнъж преминава нататък В. Златарски.

3. В послеслова на третата история, базирана на интригантството на Ростислав, Васил Златарски все пак се опитва да намери някакъв реализъм, но пак с прийомите на „няма как да не е било тъй”. Все пак крайната му цел е да обоснове похода на Михаил ІІІ срещу България.

„В Цариград не са могли да не подозират, че наистина политическият съюз на Борис с Людовик може да повлече подире си покръстването на българския народ (!) от римската църква, - хваща бика за рогата Златарски - и да не предвиждат сетнините от последното за Източната империя, ако би то да се осъществи, а особено за цариградската църква в борбата й с римския папа, който още в първото си писмо до император Михаил III изявявал своите църковни права върху всичките области на Балканския полуостров. И тъй самите интереси на Византия изисквали, щото тя да се притече на помощ на Ростислав, а за византийското правителство се явявало като необходимост да откъсне Борис от Людовик”.

Това, че Михаил ІІІ се е притекъл на помощ на Велика Моравия, не се нуждае от доказателства – България е продължител на църковно-славянската мисия на Кирил и Методий. Но никаква необходимост не е намерил Михаил ІІІ да откъсва Борис, от един несъществуващ съюз.

И нещо много важно - няма как пратениците на Ростислав в 862 г. да са казали на Михаил ІІІ, че българският княз е искал съдействие от Людовик, българският народ да приеме християнството от Римската църква. Вместо да препуска волно с фантазиите си, В. Златарски е трябвало да се съсредоточи повече върху цитираното от него, че „Людовик се надява, какво “сам българският крал иска да се обърне във вярата”. Ясно се вижда, че към началото на 864 г. Людовик „се надявал, че някой иска” (по-точната дума е желае), а в 862 г. Михаил ІІІ е бил отлично информиран, че работата вече била почти опечена! В. Златарски пише, че „всички тия планове на Людовик не останали неизвестни за Ростислав, който узнавал, както се види, чрез свои хора при кралския двор най-потайните кроежи на Людовик”. „Хората” на Ростислав явно трябва да са ходили на врачка, щом са узнали нещо, което и две години след това е било неизвестно, за тия дето уж са го намислили – да се покръсти Борис. А едва четири години по-късно ще се разбере, че той е обявил християнството за държавна религия в България и търси съдействие от Рим и Цариград.

Всъщност Златарски, както стана вече дума, не е обърнал внимание, че във всички документи приведени от него се говори за „покръстване на българския княз”, а не за покръстване на българския народ. В отговора на папа Николай І на запитването на Людовик Немски, което бе разгледано по-горе, и което Златарски е разделил на две части, се казва и още нещо. Продължението след „твърде преданият на Христа крал (Людовик) се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти” е: „и че мнозина от самите тях били станали християни”. Този момент е много важен за разбиране на цялата история с покръстването на българите: нито Византийската църква, нито Римската, са имали преди 866 г. намерение да покръстват българите - те самите са се кръщавали. Събитията, които наричаме „покръстването на българите”, са станали след като се е кръстил Борис и е обявил християнството за официална религия в българската държава, и най-вече след бунта на болярите. Тогава Борис е решил да създава Българска църква, като потърси помощ отвън и започват разприте между Рим и Цариград.

Казано на тоталитарен език, теорията на проф. Васил Златарски по отношение на повдигнатите въпроси е реакционна и антиславянска. Продължението и с историята за похода на Михаил ІІІ срещу България я прави и пораженческа. Историкът Васил Златарски се е отнесъл провокативно към историята на четири държави: България, Велика Моравия, Германия и Византия.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...