Измислената история за покръстването на българите

[К.ГЕРБОВ]

„През август 863 г. на Балканския полуостров и в българските земи започнал силен земетръс, който траял 40 дни. Годината била неплодородна и българското население било измъчвано от голям глад и други природни бедствия. Това използувала Византия, която предприела поход по суша и по море срещу България. Княз Борис І, който бил поел вече пред немския крал Людовик задължението да се покръсти заедно с целия си народ и да се приобщи към Римската църква, трябвало да поведе преговори с Византия. През пролетта на 864 г. между двете воюващи държави бил сключен „дълбок мир”. България се задължавала да приеме християнството от Цариградската църква. Дошлите в Цариград за сключването на мирния договор български пратеници били покръстени. Заедно с тях за България заминала внушителна мисия от византийски духовници, за да извърши масовото покръстване на народа и подготовката на официалния акт на покръстването на самия владетел. Поради зреещата народна съпротива княз Борис І не придал пълна тържественост на своето кръщение и го извършил тайно една нощ през 866 г., като приел името на своя кръстник и „духовен баща” византийския император Михаил ІІІ (842-867)”. (Васил Гюзелев в „Кратка история на България” от 1981 г.)

Считана все още за официална (в същия вид тя е поместена и в „Енциклопедия България”, том 5), тази история всъщност е компилация от съобщенията на няколко византийски писатели-хронисти, писани в ІХ-Х в. Ганчо Ценов нарича тези съобщения „легенди”. Те обаче не си схождат. Между тях има явни противоречия, които представят не една обща, а две, дори три различни линии-версии, всяка от които има собствени недостатъци и противоречия. Всичко това може да се види като се подходи критично към гръцките извори и им се направи обстоен безпристрастен анализ.

І. Историята за покръстването на българите до Продължителя на Теофан

Най рано в гръцката историография направленията в различното третиране на историята за покръстването на българите са очертани от Никита Пафлагонски, Продължителят на Георги Монах-Амортола и Йосиф Генезий.

1-во сведение. Сведението на най-ранният хронист Никита Пафлагонски, живял в края на ІХ и началото на Х в., е съвсем кратко: „Настъпил месец август и столицата започнала да се тресе от извънредно силни трусове.---Земетресението продължило четиридесет дни, докато сломило жестокостите и безсрамието им.---Прочее земетръсът спрял веднага. А тогава по божи промисъл и българите, измъчвани от силен глад, а освен това и привлечени от даровете на императора, сложили оръжието и пристъпили към светото кръщение”. (ГИБИ ІV, с. 131). В ГИБИ се пояснява, че земетресението е станало в 863 г., а жестоките безсрамници били привържениците на патриарх Фотий. Т. е. във второто изречение се визира борбата между византийските патриарси Фотий и Игнатий. Столицата, разтърсвана от земетресението очевидно не е българската, а е Цариград.

2-ро сведение. Продължителят на Амортола дава повече сведения за горните събития: „Михаил тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море срещу княза на българите Михаил, понеже се научил, че българският народ изнемогвал от глад. Българите, като научили това, били като от гръм поразени, те предварително се отчаяли от победата, преди да влязат в битки и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име, А велможите му кръстил, като ги довел в столицата. Оттогава настанал дълбок мир”. (ГИБИ VІ, с. 137).

3-то сведение. Подобна, но не съвсем, е и интерпретацията на Йосиф Генезий (предполага се, че той е написал историята си „Византийските царе” между 944 и 959 г.): „И тъй владетелят на българите, като се научил за това (победата на византийските войски над Омар в 863 г.) и променяйки намеренията си вследствие на този успех, се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък. Освен това и неговите хора били измъчвани от глад, поради което те, както изглежда си припомняли Омировите думи: „Всяка смърт е страшна за нещастните смъртни, но най-страшно е да завършиш живота си, като умреш от глад”. Поради това всички лесно се съгласили да приемат християнско кръщение, а техният владетел приел да се нарича Михаил – по името на императора. Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра”. (ГИБИ ІV, с. 334-335).

Посочените трима автори формулират всъщност две версии за покръстването на българите. Според първата - на Никита Пафлагонски, българите били мъчени от силен глад, имало и земетресение, и понеже получили дарове от византийския император, пристъпили към светото кръщение, като сложили оръжие. При втората версия – застъпвана от Продължителя на Амортола и от Генезий, ясно е очертана заплахата от страна на Византия, а и понеже българите били мъчени от глад, уплашени те поискали да станат християни и да приемат християнското кръщение от Византия.

При третирането на тази втора версия и двата разказа изглеждат на пръв поглед сходни, но при вникване в детайлите, между тях се установяват диаметрално противоположни различия:

1. Михаил с кесаря Варда тръгнал на поход по суша и по море срещу българите, които изнемогвали от глад, те се отчаяли и поискали да станат християни (Аморт.) – Българите като се научили за победата на византийците над Омар, се съгласили на мир и понеже били гладни, се съгласили да приемат християнството (Ген.);

2. Българските велможи (боляри) били кръстени в столицата на Византия Цариград (Аморт.) – В България били изпратенивизантийски архиереи да укрепят християнската вяра (Ген.);

3. Михаил кръстил българския княз (неясно къде?) и му дал своето име (Аморт.) - Българският княз сам приел (може би от изпратените в България архиереи?) да се нарича Михаил, по името на византийския император (Ген.);

Вижда се, че още в тези най-ранни по време хроники има съществено разминаване във версиите. Сходствата са само, че приемането на християнството от българите станало под заплаха при византийския император Михаил и понеже били измъчвани от глад, и че българският архонт приел името на византийския император. Дори в заплахата има нюанс – при Генезий тя е „уплаха”.

Историята на Никита Пафлагонски

В началото изглежда действително е била легендата – всичко е станало „по божи промисъл”, т. е. било е предопределено от бога. Първото сведение не е добре изяснено в ГИБИ. В какъв контекст е това „сложили оръжие”? И ако при това земетресение и глад българите са изтичали при византийците да се покръстят, при следващите такива природни бедствия как са реагирали – все византийците ли са търсили за помощ? Тогава в мирните договори е трябвало да има и клауза за помощ при природни бедствия. А и какво значи, хем земетресението траяло 40 дни, хем спряло веднага? Може и земетресението да е било силно в столицата на Византия – Цариград, но от каква степен е било то в Плиска?

В този фрагмент нещо липсва от оригиналния текст. За съжаление то липсва и в предаването на сведението от В. Златарски (История, т. 1/2, с. 51, бел.) и Г. Ценов (Произход на българите, с. 234). Странно, но цялата кратка история на Никита Пафлагонски внушава, че българите сами са решили да се покръстят. Освен, ако като истински туземци, не са се поблазнили от даровете на императора (в преводите на В.Златарски и Г.Ценов е съответно „автократора” и „самодържеца”), както ни уверява летописецът, без да обяснява обаче нещо повече за тези подаръци. По този повод възниква съмнение тези подаръци, дали пък не са били вметнати за да се каже, че все пак в покръстването на българите има пръст и Византия?

Историята на Продължителя на Амортола

На най-същественият от горните въпроси отговаря радикално вторият хронист – Продължителят на Амортола: българите се покръстили, защото се отчаяли, като разбрали за византийската войска, която тръгнала към тях. В описаната от Амортола история обаче няма никаква логика: византийският император Михаил ІІІ тръгнал на война срещу българския княз, защото разбрал, че българите гладували; те пък поискали да станат християни и да се подчинят на императора? Не е ясно в крайна сметка той нахранил ли ги е.

Според тая история излиза, че българският княз е бил кръстен на границата, а болярите били разходени за това в Цариград.

Историята на Генезий

Най-неочаквано третият, по-късен хронист – Генезий бие отбой: не е имало поход на Михаил ІІІ към България. Покръстили се бедните българи, едно че се стреснали от успехите на византийската войска, но най-вече защото били гладни, а и били чели Омир: „най-страшно е да завършиш живота си, като умреш от глад”! Кой знае защо в историята не се посочва как е било направено на българите предложението да се покръстят, на което те бързо се съгласили. Също и: архиереите, тръгвайки за България, взели ли са зърно за гладният народ? Сигурно и Омир е бил на мнение, че само с вяра не се живее.

Генезий въвежда в историята обаче и един нов момент. Преди цитираните вече по-горе събития, свързани конкретно с покръстването на българите, той споменава за техните заплахи, отправени към императрицата на Византия Теодора, управляваща тогава самостоятелно, тъй като Михаил ІІІ бил още непълнолетен. „А предводителят на българите – пише Генезий – по род произхождащ от аварите и хазарите и водещ името си от господаря си Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Доростол и Мизия, отправял към ромеите враждебни думи, като ги заплашвал с нападение. А императрицата гордо и мъжествено му заявила, че ще настъпи с войската си чак до земята на българите: „ И ако победиш жена, няма да можеш да се гордееш с победа, а ако бъдеш победен от нея, то всички ще ти се подиграват за твоето поражение”. Скитът, като чул това, решил да стои мирен в страната си” (ГИБИ ІV, с. 334).

Именно тези намерения („ако и да бил дързък”) – да нападне Византия, визира Генезий, когато пише, че след успеха на византийците с Омар в Мала Азия, владетелят на българите променил намеренията си и се съгласил на мир.

Писаното от Генезий е още по-наивно и от това на Никита Пафлагонски. Според Генезий, освен познаването на Омир от българите, техният владетел е бил и голям ценител на риториката и направо се е засрамил от отговора на императрицата (така ще коментира събитието по-късно Псевдосимеон). Но мъдро е постъпил и след това, като след голямата победа на византийците, станала далеч от границите на България, предвидливо и без да чака да го нападнат, сключил мир с византийския император.

Може да се оспори писаното от Генезий за доброволното приемане на християнството от българите, като се каже, че той не е ходил в библиотеката и затова не е бил запознат какво пише Продължителят на Амортола за похода на Михаил. Само че изглежда самият Генезий може да е бил библиотекар на Константин VІІ Багренородни, тъй като сведенията са, че е бил от кръга на учените, които византийският император - сам изкушен от историята, е държал около себе си. Просто Генезий не е намерил във византийските извори никакви данни за поход на Михаил ІІІ към България и е бил принуден да приеме, че българите са се покръствали сами. Но е държал все пак да запази връзката на покръстването на българите с Византия, поддържана от предишните хронисти и затова ни обяснява, какво е туй да си гладен и да изпитваш страх от византийската войска, пък макар и на хиляди километри от нея. Генезий обаче също не ни казва, след като българите са се покръстили, Византия ли ги е изхранвала?

Хронистите, споменати дотук дори не ни съобщават, кой все пак е покръстил българите. Пишат за покръстването на българския владетел и на неговите боляри, отбелязват че византийски архиереи отишли в България да уточняват някои християнски работи, но как е станало на практика покръстването на целия български народ, не е обяснено. То не е обяснено и от следващите хронисти. Чак в ХІ в. българинът – етнически грък Теофилакт Охридски, се сеща, че в историята с покръстването на българите трябва да има и покръстващи и със закъснение от няколко века вкарва маса византийски свещеници в България.

ІІ. Историята за покръстването на българите според Продължителя на Теофан

В самия надслов на съчинението „Животоописания на византийските царе”, наричано още „Хронография на Продължителя на Теофан”, и още по-кратко само Продължителя на Теофан, е посочено, че то било съставено по нареждане на император Константин VІІ Багренородни (913-959). Според увода, сведенията били събрани и подредени от самия император Константин на основа на писмени извори и устни предания, и били само преписани от неговия секретар.

Изложението в Продължителя на Теофан, за разлика от дотогавашните хронографии, е групирано около личностите на отделните владетели. В четвърта книга се разказва за времето на Михаил ІІІ. Очевидно Продължителят е било съвместно дело на няколко души, които в императорските дворец и библиотека са имали възможност да съберат и проучат всичко писано до тогава относно историята на Византия. В резултат за покръстването на българите се е получил един твърде обемист за времето си хронографски разказ, в който не фигурира нищо от Продължителя на Амортола, а сходството с Генезий е само в първата част.

Българският княз заплашва ромеите с нападение, но подновява мирния договор

Въпросната първа част, е предадения като диалог фрагмент за заплахата на българския княз, отправена към императрица Теодора и остроумният и отговор. Именно това според Продължителя на Теофан е бил единственият конфликт между България и Византия, свързан с историята на покръстването на българите. Но историята с въпросния конфликт, при Продължителя само на пръв поглед прилича на тази, разказана от Генезий. Премахнати са посочените произход и родословие на българския княз, името му е по-близо до днес възприетото, в историята се откриват данни, кореспондиращи с други източници.

„Князът на България (той бил Богорис) – пише Продължителят на Теофан, - когато узнал, че жена управлява империята, започнал да се държи по-дръзко. Поради това той изпратил някои вестители при нея да и съобщят, че нарушава договора и че ще се отправи на поход против земята на ромеите. Обаче тя, без да прояви нещо женствено или немъжествено му известила: „Ще ме намериш и мене в поход против тебе и аз се надявам, че ще те победя. Ако пък не стане [това] и ти ме победиш, то и така ще те надвия, постигайки явна победа, защото ти ще си победил жена, а не мъж”. Поради това прочее той останал в покой, без да посмее да извърши нещо дързостно, и отново възобновил договора за приятелството” (тук и нататък, с изключение на конкретно посочените случаи, е използван превода в ГИБИ V, с. 115 – 118).

В ГИБИ по повод на този пасаж има интересен коментар, в който се казва: „Загатва се за мирния договор, сключен между България и Византия по времето на Омуртаг, чийто срок изтекъл към 845 г. Златарски предполага, че между княз Борис и правителството на Теодора е бил сключен траен мирен договор”. Последното не е точно така – Златарски говори не за траен мир, а за подновяване на мирните договори, и то едва след 852 г., когато Борис поема управлението на България.

Нормално е в рамките на един средновековен хронографски разказ не всичко да е вярно. Така е и при Продължителя на Теофан, въпреки, че в това произведение се казват най-много истини за покръстването на българите. Според приетата днес хронография, в 845 г. Борис още не е бил начело на българската държава. От друга страна обаче 30 годишният мирен договор, сключен в 815 г. от Омуртаг и Лъв V, действително е изтичал в 845 г. и е трябвало да бъде подновен. Лековато историците ни са подминали перфектното и логично сведение на Продължителя на Теофан, че в 845 г. императрица Теодора (843-856) подновява мирния договор с България. Остава да се изясни кой е бил българският владетел, който е подписал този договор.

Това, което не са видели българските историци, го е видял Блазиус Клайнер, който пише в 1671 г.: „В лято Христово 845-то, когато на Петровия престол седял папа Сергий ІІ, българският княз Богор, като узнал че над ромеите владее жена...(тук е предадена същата история на Продължителя, но взета вече от Йоан Скилица). Посрамен и побоял се от думите (на императрицата), той (Богор) се укротил и подновил предишните мирни договори”. (Б. Клайнер. История на България. 1977, с. 61-62). И писаното от Клайнер обаче е пропуснато от професорите ни по история, увлечени да сглобяват историята за покръстването на българите само от гръцки разкази.

Вижда се, че и византийските историци, коментирайки отношенията между България и Византия не винаги са знаели, при даден император кой точно по име български архонт е бил насреща. Изглежда цялата история за взаимоотношенията между двете държави, особено в периода след Крум, трябва да се напише наново.

Няма поход срещу България в 863-864 г., имало мирен договор

Че не е имало поход на Михаил ІІІ към България, личи от прочита на цялата едноименна четвърта книга в Продължителя на Теофан. В нея много обстойно са описани войните, които е водил този император: срещу измаилтяните (Петроний срещу Омар в 863 г., т. 25) и срещу критяните – (Михаил с кесаря Варда в 866 г., т. 41). А между тях е разположено и отбиването на нападението на русите, което от някои историци се счита, че е станало в 860 г., но Продължителят сочи, че е било по време на войната с измаилтяните (т. 33). (Използваните тук сведения, които ги няма в ГИБИ, са взети от изданието „Продолжатель Феофана. Жизнеописания византийских царей. М. Наука. 1992” ).

При това положение трябвало ли му е на Михаил ІІІ, воювайки в 863 г. на два фронта, да тръгва на „грандиозен поход по море и суша” срещу България, за да угоди на Великоморавския княз Ростислав – както изкарват нещата В. Златарски, П. Петров и В. Гюзелев? Хайде, посочените току що сведения за византийските войни ги няма в ГИБИ, но там има едно много показателно сведение, свързано конкретно с българите.

В т. V, с. 118, в „Продължителя на Теофан” е поместена главата „Мир на българите с Византия”. В която се казва: „[Петрона] заедно с четирите императорски отреди и със стратезите на Тракия и Македония (защото за тях бил закон, когато съществувал мир с българите, те да споделят опасността и да воюват редом с източните войски) завзел западната част, вземайки със себе си и темата за Тракезийците”. В Продължителят това е т. 22 , но в руския пълен превод на съчинението е т. 25 и там краят е малко по друг: „ [Петрона] се разположил от запад, като при него имало и отряд тракийци”.

По-важното в случая обаче е, че цитираното се отнася именно за войната срещу измаилтяните в 863 г. И ясно се вижда, че тогава между Византия и България е съществувал мирен договор – същият, който е сключила Теодора в началото на управлението си, и който В. Златарски не признава, защото тогава увисва похода на Михаил ІІІ.

Объркването на историците превеждали Продължителя на Теофан в ГИБИ тук е тотално. Ето какво сътворяват преводачите на ГИБИ, т. V, след установяването на противоречията между Продължителят и нашите историци: „В нашия извор има неясна хронология на събитията. В действителност поражението, нанесено на арабите от Петрона, се датира, не след покръстването на българите (септември 865 г.), а на 3 септември 863 г. В такъв случай посочването на Продължителя на Теофан за съществуването на мирни отношения трябва да се свърже с постигнатото споразумение между императрица Теодора и Борис, а не със сключения в 864 г. „дълбок мир”.

Точно така е. Неясна, а може би и неточно е предадена в хрониката на Продължителя на Теофан тази връзка между покръстването на българския княз и управлението на императрица Теодора. Но неверни са и писанията, които не съответстват на историческите данни за провеждане на византийските войни. Все пак Продължителят може и да се е объркал за времето на покръстването на Борис, но едва ли е направил объркване що се отнася до далеч по важното за Византия събитие – войната срещу измаилтяните в 863 г. Преводачите на ГИБИ е трябвало да продължат забележката си с: В. Златарски се е объркал, защото той е този, който твърди, че в 864 г. е имало поход на Михаил ІІІ срещу България и едва след него бил сключен „дълбок” мир.

От Продължителят на Теофан се вижда, че ситуацията е била коренно различна. За да воюват с измаилтяните на изток, византийците се принудили да изтеглят част от войските си, разположени на запад в Тракия и Македония. Петрона е бил главен стратег на Тракия! Излиза, че в есента на 863 г. Борис и гладният му народ спокойно са можели да се разходят из западните провинция на Византия и да оберат зърното от складовете и хамбарите. Казармите са били празни.

Покръстването на българския княз

По отношение на покръстването на българите Продължителят на Теофан всъщност застава зад писаното от Никита Пафлагонски и го доуточнява. Самото покръстване е отделено на две фази – първо се е покръстил само българският княз.

„Но настанала някаква от бога пратена напаст, – пише в Продължителят – която обхващала и опустошавала земята му (глад настъпил, та по този начин, както подобавало, да бъдат по-добре превъзпитани и да се отучат от злото онези, които били по-охранени и по-привързани към земните блага). Той (българският княз) се принудил да призове за закрила от злините онзи бог, който, както подобава, често бил възвеличаван и почитан от Теодор (дългогодишен пленник – византийски монах) и от сестра му (била дълги години във византийски плен и приела християнството). След като (българите) се отървали от злините, той по този начин бил обърнат към богопочитанието, удостоил се с купела на новорождението и от изпратения при него от столицата (Цариград) епископ бил преименуван Михаил по името на императора”. (ЛИБИ ІІ, с. 116).

Като изключим повторението в друг план на шеговитото отношение на Генезий към гладните българи, което изглежда е израз на неразбирането от византийците за истинските причини, довели до решението на Борис да се покръсти, тази история изглежда логична. Както ще се види по-нататък, тя като че ли се потвърждава и от кореспонденцията на византийският патриарх Фотий до новопокръстеният български княз Михаил.

Бунтът на болярите срещу Борис, българите приемат християнството

Историчността на сведенията, приведени в Продължителят се виждат и от още един момент – бунтът на болярите срещу Борис. Тази история е разказана за първи път в гръцки източник именно от Продължителят. А за историчността на събитието днес спор няма. То е потвърдено и от латинските извори – Бертинските анали и отговорите на папа Николай І на запитванията на българите..

В Продължителя съобщението е кратко: „Когато станало известно, че се покръстил [Богорис], той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание”.

Българите се покръстили сами, византийците им подаряват земя

С края на горното кратко повествувание Продължителят на Теофан директно слага кръст на историята за насилственото покръстване на българите, понеже те били поставени под заплаха Последният епизод в историята с покръстването, отбелязан в Продължителя, също се появява за първи път на бял свят. Но той е поантата на взаимоотношенията между Византия и България в годините, когато последната прави първите си стъпки към приобщаване с християнската общност.

Четем: „След като се обърнал към богопочитанието, той [Богорис] писал на императрицата за земя, тъй като бил стеснен поради многочисления [си] народ, и поискал от нея [земя] по-откровено, понеже свързани чрез вярата и неразривно приятелство, вече те представлявали едно цяло, а не две [страни]. Той обещавал и сам да се подчини и да спазва вечен и ненарушим мир. Тя благосклонно го изслушала и му дала пустата по това време [земя] от Сидера, която тогава била граница между ромеи и българи до Дебелт. Тази земя била наричана [от тях] Загора. По този начин цяла България преминала към благочестието, след като бог ги призовал да го познаят, и то чрез такива малки искри и напасти (може би нападки – б. м.). И така, след като били удостоени с ромейска земя като с друга обетована земя, те се подчинили да бъдат в неразривна общност”.

Тук първото „да се подчини” не е в контекста „да се подчинява занапред на императрицата”, а окончателно да се откаже от враждебните си намерения срещу Византия и да поддържа с нея мирни отношения. А „те се подчинили” след това, е - „те се съгласили”. Възможно е да се визира и ново по дългосрочно преподписване на сключения договор. Но все пак като четем гръцките хронисти, трябва да сме докрай убедени в писаното, за да им повярваме безрезервно. Твърде възможно е в този последен епизод също да има някакво объркване и да става дума за 30 годишният мирен договор, в който съдейки по остатъците от Сюлейманкьойския надпис е имало текст за границите между България и Византия, в който текст се споменава и Дебелт.

Как да разбираме Продължителя на Теофан

Продължителят на Теофан изразява всъщност официалната византийска позиция в средата на Х в. относно взаимоотношенията с България и покръстването на българите. Не случайно това съчинение се появява скоро след „Византийските царе” („Василевсите”) на Генезий, има сходното заглавие „Животоописания на византийските царе”, и разказва за същите герои и в повечето случаи за същите събития. Същевременно има по-голям обем (7:3), има много нови теми, а много от темите, залегнали при Генезий, са развити по съвсем друг начин. Така е и с покръстването на българите. Очевидно съставителите на Продължителя на Теофан на са били съгласни с това, което е написал Генезий, въпреки че и за него се сочи, че е било съставено по нареждане на Константин Багренородни.

Изследователите на Продължителя на Теофан изказват мнение, че „като цяло Константин Багренородни, а по-вярно възглавявания от него кръг от учени секретари, е създал грандиозен сборник на византийската практическа ученост, равен на който не е познат нито във византийската, нито в западната средновековна наука”. И намират, че в него се появяват черти, отличаващи го от средното ниво на тогавашната византийска хронистика. Продължителят на Теофан е характеризиран като „съмняващ се” писател, даващ основание да се говори за наченки на историческа критика сред средновековните хронисти („Продолжатель Феофана...”).

Продължителят на Теофан изглежда като „преработено и допълнено” издание на „Василевсите” на Византия след 813 г., направено вероятно по-субективни причини, за да се очертаят в по-величествен план деянията на Македонската династия, чийто основател е Василий І Македонец, а меценат и съавтор на Продължителя на Теофан е внукът му Константин VІІ Багренородни. Но Македонската династия има отношение за събитията след 867 г., а т. н. покръстване на българите е свързано с произходящото в периода 863-866 г.

Някои изследователи считат, че Генезий и Продължителят са използвали данни от някакъв общ източник. По вероятно е обаче да не е имало такъв, а при съставянето на двете съчинения да са ползвани общи по-ранни известия и там да са съответствията. Но очевидно сборът на стари хроники при Продължителят е бил по-богат, а и сивото вещество, което се е занимавало с тях е било от по-висше качество – съмнявало се е.

Интересно в това отношение е добавянето в Продължителя на сведението за продължаването в 845 г. на мирния договор между България и Византия. Него го няма отбелязан при Генезий - нито в епизода с Теодора, нито в епизода за войната срещу Омар, като обяснение за участие в нея на войски от западните области на Византия. При Продължителя обаче именно наличието на такъв договор свързва логично тези два епизода и взаимно ги потвърждава.

Не случайно веднага след историята за взаимоотношенията между Византия и България, в която по-голямата част е заета с покръстването, началото на следващият пасаж в Продължителя на Теофан, започва с констатацията: „И тъй в такова блестящо положение били работите на Запад и [за тях] се говорело навсякъде”. Това означава, че когато се е съставяло съчинението, спорове за покръстването на българите не е имало и повсеместно е било мнението, че българите се покръстили сами и не са създавали някакви заплахи за Византия.

Най-ценното, което може да се извлече от Продължителят е, че освен липсата на известие за поход на Михаил ІІІ към България, е ясно заявено, че решението за приемането на християнството е било лична воля на българския княз и на българския народ.

Можем спокойно да приемем, че по отношение на покръстването на българите, Продължителят на Теофан изразява официалната позиция на византийското правителство в средата на Х в., а именно:

- решението за покръстването на българите е взето от самите тях;

- Византия е съдействала само за покръстването на българския княз;

- никакви свещеници не са изпращани официално в България;

- през цялото управление на Теодора и Михаил ІІІ отношенията с България са били мирни (на Запад всичко е спокойно), което е дало възможност Византия да води успешни войни с арабите.

Наред с тези определено положителни за изясняване на покръстването ни факти, Продължителят на Теофан обаче не е намерил достатъчно сведения да създаде една докрай автентична история. При използваните устни предания и непрецизни писмени източници, се е изгубил верният ориентир, кое предание, за кой византийски император и кой български предводител се отнася. Не можем да се съгласим, че актовете на покръстването на българския княз и народ могат да бъдат отнесени към времето на самостоятелното управление на императрица Теодора в периода 843-856 г. Както знаем от латинските извори, посочените събития дори и към началото на 864 г. не са били още факт.

Интересен момент, показващ, че покръстването на българите в Продължителя на Теофан е сглобено от събрани от различни места легенди, е неяснотата, защо все пак Богорис се е покръстил? Един път, както стана дума по-горе, се казва, че това станало защото като призовал бога, гладът изчезнал, а малко след това, че българският княз се кръстил, поразен от картината на второто пришествие, нарисувана от монаха Методий.

Според тази история Богорис бил страстен ловец и поискал в дома му да бъде изобразена сцена, в която да нямало избиване на животни или хора, но зрителите да изпитват страх и удивление като гледат картината. Монахът изобразил второто божие пришествие: от едната страна как праведниците получават награда за страданията си, а от другата как грешниците били отпращани към очакващото ги мъчение. „След като картината била свършена - пише Продължителят на Теофан - и той (Богорис) видял тези неща, той бил обладан от страх пред бога, посветен бил в нашите божествени тайнства и в дълбока нощ приел божественото кръщение”.

Преводачите на ГИБИ коментират, че мотивът за обръщане в християнска вяра поради страх, както и „Страшния съд” се срещат няколко пъти у средновековните писатели и че в друга форма тази легенда е повторена във връзка с покръстването на Киевския княз Владимир. Той обаче е кръстен след съставянето на Продължителя на Теофан - в 988 г., така че нашата легенда е по-ранна. Вижда се обаче с вмъкването на Теодор Кофара, покръстената в Цариград сестра на Богорис, християнската картина рисувана от византийския монах Методий, че съставителите на Продължителя макар да са казали, че българският княз се е кръстил по своя воля, все пак не се отказват и все гледат да насочат нещата, че това все пак е станало с участието и на Византия.

ІІІ. Историята за покръстването на българите след Продължителя на Теофан

Колкото и странно да изглежда, по въпроса за покръстването на българите източните и западните историографи са на диаметрално противоположни мнения. Българските и руските историци застават зад версията на Продължителя на Амортола, докато латинските разпространяват историята на Продължителя на Теофан. Същото правят и византийските историци след Х в.

След Амортола Лъв Граматик включва в хрониката си историята с похода на Михаил ІІІ, като я възпроизвежда с абсолютно същият гръцки текст (така е и в ГИБИ V, с. 157). След Продължителя на Теофан обаче само Псевдосимеон заимства историята с похода. Но Псевдосимеон прави пълна компилация, като събира в едно Продължителя на Амортола и Продължителя на Теофан. Откъдето се е получило така, че българите биват покръстени два пъти: един път след похода на Михаил, като „императорът ги довел в столицата и ги кръстил всичките”; и втори път – от българският предводител, който като потушил бунта, „носейки на гърдите си знака на божествения кръст , открито направил всички християни” (ГИБИ V, с. 175).

Останалите гръцки хронисти след Продължителя на Теофан, изцяло заимстват неговото сведение и то по един и същи начин присъства в хрониките на Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Зонара. Най-интересното е че Мавро Орбини и Блазиус Клайнер също ползват Скилица и Кедрин и привеждат в „Царството на славяните” (1601) и „Архив на преславната провинция България” (1671) ” техните сведения.

Последното е много показателно и може да се обясни с факта, че тази версия на Продължителя на Теофан хармонира с известията на средновековните латински хронисти, в чиито съчинения не са посочени сведения за някакво покръстване на българите от Цариград.

Разпространението в средновековна България и Русия на версията за покръстването на българите според Продължителя на Амортола, може да се обясни с факта, че веднъж преминала в превод в старобългарската литература, вероятно още преди падането на България под византийско владичество, тя е задържала там позициите си в по-късните преписи, тъй като поради своя обем Продължителяг на Теофан не е превеждан на старобългарски.

Славянският превод на „Временник на Амортола” е включен в популярните хронографи, многократно преписвани в руска редакция, събрани от А. Попов (Обзор хронографов русской редакции. 1866). Те са оказали влияние и на руските историци, защото широко цитираните от В. Златарски М. Соколов и А. Василев са включи в своите истории несъществуващият поход на Михаил ІІІ срещу България. Получил се е един затворен кръг: В. Златарски застава зад този поход и зад версията на Продължителя на Амортола, защото вижда похода посочен в историите на Соколов и Василев. Те пък са взели този поход от Продължителя на Амортола (!). В по-новите съчинения за византийската история, писани от руски автори, походът на Михаил не фигурира.

Нека тук и да отбележим, че чрез Орбини, в поредицата от историци, застанали зад и популяризиращи мирното покръстване на българите (за разлика от В. Златарски) се нарежда и първият ни историограф Паисий Хилендарски.

ІV. Покръстването на българите според епистоларните съчинения на съвременника патриарх Фотий

Интересни факти около историята с покръстването на българите може да открием като си зададем въпроса: Какви религиозни въпроси е решавал Борис в 864-866 г.? Покръстването по същество е начин за тяхното решаване.

В. Златарски твърди, че пастирското послание на цариградския патриарх Фотий „до възлюбения син Михаил, от бога княз български”, било аналогично на „Отговори на папа Николай І по допитванията на българите”. Но това не е така. Сам Златарски пише: „Той [Фотий], като че ли умишлено избягва да засяга известни конкретни въпроси, които най-много са интересували българския княз, именно въпроса за отношенията на държавната власт към светската, а особено въпроса за отношенията, в които християнска България трябвало сега да стане спрямо Византия в църковно отношение” (с. 104).

Няма аналогия между писаното от Фотий и папа Николай І – двамата разглеждат коренно различни теми. Създава се впечатление, че Фотий действително е изпратил послание, а не отговори или съвети, защото никой не му е искал такива. Ако не беше това мото „до Михаил”, това послание напълно би прилягало да има получател и руският княз Асколд, за който има доста сведения, че е бил покръстен лично от Фотий в 867 г.

В посланието до българския княз Михаил, а и в двете по-късни писма до него няма и следа от очакванията, хитрият Фотий, ей така, между другото да попита Михаил: „Ти си мой духовен син и аз като баща те наставлявам, та да те попитам ей тъй, ти как виждаш тая църква в България, нещо не ти ли трябва? А и да не ме питаш, аз все пак като патриарх – неин покровител, да ти кажа как я виждам тая работа?”

Умореният от многото си измислици В. Златарски не само че не се учудва на тази липса на интерес от Фотий към ставащото в България, ами кардинално решава нещата като отсича: „Безспорно след приемането на християнството в своята грижа да уреди държавата си по образеца на другите християнски държави, Борис се обърнал в Цариград с просба да му се изпратят служебни книги, а също и християнски закони — църковни и граждански. Това може да се предполага a priori, по аналогия с неговото обръщение към папата със същата просба след една година” (с. 91). Така безцеремонно с a priori професорът попълва поредната страница от своята измислена история за покръстването на българите от гърците.

Иначе от посланието на Фотий, а и от другите негови писма до Михаил личи някаква духовна връзка между него и новопокръстения български княз. Което като че ли потвърждава писаното в Продължителя на Теофан за покръстването на Борис с архиерей от Цариград. (виж ЛИБИ ІІ, с. 59-98).

Най-любопитно е отношението на Фотий към новопокръстените българи, изразено в неговото „Окръжно послание до източните патриарси” от пролетта на 867 г., с което цариградския патриарх кани останалите православни патриарси на църковен събор, който трябвало да вземе отношение и към дейността на изпратените в България папски епископи. „Но и българите, – пише Фотий – народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много наклонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присъединиха към християнската вяра”. (ГИБИ ІV, с. 99).

В. Златарски превежда „чуден”, като „неочакван”. И това е по-правилно. За Фотий събитието с християнизирането на българите било чудо - неочаквано и необяснимо.

V. Историята за покръстването на българите на Васил Златарски

Историята за покръстването на българите във версията на проф. Васил Златарски е пълна компилация на разгледаните гръцки извори. Златарски всъщност застава изцяло зад версията на Продължителя на Амортола и към нея прибавя с преиначаване събитията от Продължителя на Теофан, като накрая дори включва тълкувателно сведенията на Никита Пафлагонски. Професорът не е срещнал в начинанието си някакви непреодолими (външно) пречки, тъй като по същество двата Продължителя толкова се различават в сведенията си, че при безкритично отношение към тях, те могат с известни корекции да се обединят като случки от едно общо събитие. Огромната разлика обаче в двата извора при политическата оценка на събитията, не е видяна от Златарски.

На няколко пъти Васил Златарски е имал възможност да осъзнае, че се движи в грешна посока, когато е писал първата глава на част 2 от том 1 на „История на българската държава”. Първият път това е още в началото, когато се опитва да съвмести сведенията от двата Продължителя по отношение на подписването на мирния договор между Византия и България (Противоречието, забелязано от преводачите на ГИБИ, което бе коментирано по-горе). Оказва се, че такова съвместяване не може да стане по механичен начин и Златарски изпада в паника, констатирайки: „Тук има някоя бъркотия в реда на събитията”. След което нарежда събитията по свой вкус. (Златарски. История. т. 1, ч. 2, с. 31).

Професор Златарски намира причините за започване на поход на Михаил ІІІ срещу България с измислицата, че византийският император подтикван от великоморавския княз Ростислав, напада България за да я откъсне от съюза и с Людовик Немски. Според който съюз, българският княз трябвало да приеме кръщение от католическата църква. (По този въпрос виж тук във форума „Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.”?).

Започвайки да пише за похода на Михаил ІІІ, В. Златарски отново е изненадан и ни доверява: „От другите (освен Продължителя на Амортола) византийски и западни хронисти никой не споменава за тоя поход на Михаил III с изключение на Псевдосимеон” (с. 45). В началото В. Златарски все пак се усъмнява в наивната история на Продължителя на Амортола и отсича: „И тъй според приведените известия, които взаимно се попълват, може да се заключи, че като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир между двете съседни държави в 864 г.; при това българите от своя страна предложили да приемат християнството и да се покоряват на императора и ромеите, в което ще трябва да видим условията на мира. Колкото и категорично да се явява това твърдение на хронистите, все пак трудно е да се допусне, че българите са били принудени да отидат до такава крайност. При каквито тежки условия и да се намирал Борис в дадения момент, едва ли би могъл да направи такива предложения и особено второто.” (с. 47-48).

Тук Златарски разсъждава съвсем логично и по-нататък възкликва: „Тогава как ще трябва да се обясни това странно наглед явление, когато през цялата дейност на Борис се изтъкват стремежите му да запази самостойността на своята държава?” Но вместо да потърси друго обяснение, задалият въпроса примиренчески обобщава: „Тъй или инак, както се види, и двете предложения били приети от Борис”. Под „двете” се разбират предложенията българите да приемат християнството и да се покоряват на императора на ромеите.

В. Златарски е трябвало повече да проучи този, констатиран и от него като „неочакван” поход. Вместо това той тръгва да го оправдава с измислените внушения на Ростислав. Успял да вмести похода между двете византийски войни в 863 и 866 г., Златарски набързо приключва усилията си да възпроизведе по-подробно събитията, установявайки, че: „както неочакваността, тъй и грандиозността на похода поставили Борис в стеснено, ако не и в критическо положение, което докарало мирното разрешение на похода, защото работата не дошла до кръвопролитие” (с. 46).

По-нататък Златарски сам достига до извода, че така очертан походът излиза безсмислен и е принуден да заключи: „При такова положение на работите Борис не е могъл да окаже отпор на византийците, а пък в случай на конфликт с Византия той едва ли би могъл да очаква помощ от своя съюзник Людовик Немски, който сам се нуждаел от чужда помощ в борбата си с моравския княз Ростислав; но в същото време ще трябва да признаем и това, че и самото византийско правителство едва ли е имало намерение да води война с българите, и то тъкмо в момента, когато източните граници на империята се нападали от арабите; а това обстоятелство, че работата не дошла до кръвопролитие, още един път ясно посочва, че мирът бил желателен еднакво от двете страни и че походът на Михаил III нямал никакви завоевателни цели, а е носел чисто демонстративен характер” (с. 46).

Ето това е стопроцентова позиционна патова ситуация, в която няма никакво движение, която и Фани Попова не може да измисли. И уникалното в цялата тая „блестящо” очертана от историкът професор Васил Златарски ситуация, е че само изразът-предположение „самото византийско правителство едва ли е имало намерение да води война с българите”, е донякъде верен. „Донякъде”, защото не става дума „за едва ли”, ами Византия изобщо не е имала никакво намерение да воюва по това време с България и сигурно е благославяла бога, че е имала сключен мирен договор с нея. Всичко това последното нагледно е демонстрирано и подчертано в Продължителя на Теофан. Людовик Немски пък не е успял в същата година да се помири с Борис.

Именно тази безсмислена ситуация е видял Генезий, като е написал все пак в своето съчинение, че българите решили да се кръстят, защото чули за голямата победа на византийците над арабите. И по тоя начин е коригирал в исторически план Продължителя на Амортола, като същевременно се е опитал да обясни странното (и може би неприемливо за Генезий) положение, описано от Никита Пафлагонски, че българите са се покръстили сами.

Но да се върнем пак на по-горе цитираното.

Всъщност с така написаното Златарски изпада в матова ситуация, но редакторите на изданията на историята му въобще не са разбрали, че професорът си ги разправя на ангро, даже и не чете какво е писал преди това. Защото на с. 49 В. Златарски ни поднася в нов вариант историята за кокошката и яйцето, като пише: „готвещият се в Тулна от страна на Людовик Немски съюз с Борис за през 864 г. против моравския княз Ростислав, за който съюз пратеникът на Людовик, констанският епископ Саломон, своевременно известил папата, па и архиепископ Хинкмар така също съобщава, не се състоял, а това ни дава достатъчно основание да мислим, че при сключването на мира от страна на византийското правителство било така също предложено на Борис като условие да се откаже от съюза си и от всички по-нататъшни сношения с Людовик, а оттук и с римската църква по въпроса за покръщането, което и съставяло, както видяхме, главната цел на предприетия от Михаил III поход”.

Какво излиза: Людовик не помогнал на Борис, въпреки, че имал договор с него, който договор обаче не бил сключен, защото вече Борис сключил договор с Византия и обещал да не сключва договор с Людовик!

Но това е само част от кашата, която ни поднася Златарски в самозабравата си да измисля факти и събития.. Истински подвиг е извършил професорът, като е дарил историята ни с един „блестящ анализ” на това, как принуденият да се покръсти Борис направил големи териториални завоевания на преговорите при сключване на „дълбокия мир”. Границата по този договор между България и Византия Златарски е очертал с подробности до рекичка и баирче. Всичко това е направено на около пет страници и ни е поднесено под мотото: „При какви обстоятелства се водили преговорите и какви са били условията на последвалия подир това “дълбок” мир между България и Византия, хронистите нищо не споменават” (с. 47-52).

В една от клаузите на договора В. Златарски е успял да вмъкне и въпросът с изхранването на гладуващите българи. Тук професорът успява да присъедини към историята на покръстването на българите дори и сведението на Никита Пафлагонски и пише: „Ако може да се вярва на думите, от една страна, на Никита Пафлагонски, според когото “българите, измъчвани от силен глад и заедно с това склонявани от даровете на самодържеца, след като сложили оръжие, пристъпили към своето кръщение”, а от друга, на Теофановия продължител, който казва, че Борис, “след като получил избавление от това бедствие [от глада], обърнал се към богопочитание”, от които може да се заключи, че гладът в България се прекратил преди приемането на християнството, може с известна достоверност да се предполага, че освен териториални отстъпки и точно определяне на българо-византийската граница Борис ще да е поставил в условията още да му се отпусне известно количество храни, в които виждаме “даровете на самодържеца” и “средство за избавление” от глада” (с. 51). Само че в посочените извори поход няма, при Никита Пафлагонски няма и граници, а при Продължителят на Теофан мир е имало преди да настъпи глада.

Не е ли бил според Златарски гениален този Борис-Михаил: византийците тръгват с грандиозна войска и флота, а той, гладният, ги залъгва с покръстване и става фактическият победител в конфликта, отвоювайки хляб и земя за българите. А две години по-късно, ни лук ял, ни лук мирисал, тържествено кани папата да кръщава българите! Трябвало е Златарски поне още малко да се постарае и да спести на българският княз византийският поход.

На практика проф. Васил Златарски въобще не е разбрал, че гръцките хроники се различават в повествованието си. На с. 47 той първо цитира Генезий: “Предводителят на българите, като научил за това [за поражението на Омар от Петрон] и се изплашил от такъв успех, склонява на мирни отношения, макар че попреди бил дързък; обаче и от глад били измъчвани поданиците му ... и така силно, че всички решили да приемат християнското кръщение, а князът им поискал да се нарече Михаил по името на императора, когато били изпратени там някои известни архиереи, за да утвърдят това, което се отнася към християнската вяра” . Като бележка Златарски отбелязва, че „това известие влязло в основата на разказа за нашето покръщение у Теофановия продължител” (?!). След това професорът цитира и писаното от Симеон Логотет, което е същото, както у Продължителя на Амортола: „Но българите, като узнали за това [за похода], били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молели да станат християни и да се покоряват на императора и ромеите; тогава императорът, като кръстил княза им и го възприел, турил му своето име, а като отвел болярите му в Цариград, кръстил и тях; оттогава настанал мир дълбок.” Накрая В. Златарски заключава: „И тъй според приведените известия, които взаимно се попълват, може да се заключи, че като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир между двете съседни държави в 864 г.”

Как може да се допълват сведения, когато в едното пише, че българите се кръстили след като научили за някаква си победа, в другото – че се кръстили, след като били нападнати, а в третото – че решили да се кръстят по свои си причини? И що за щуротия е изразът „като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир”. Ами във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите нещата са можели да свършат още тогава – без да има нужда от поход. И от цялото размотаване, което става в двете истории – българските боляри отиват в Цариград, византийските архиереи в Плиска - не е ясно къде е бил кръстен българският княз, и по-своя воля ли или насила е станал Михаил.

В един момент на с. 48, с присъщата си прецизност и наивност, достигайки все пак до истината за покръстването на българите, проф. Златарски ни я споделя: „Сам патриарх Фотий (856—867) в своето послание до източните патриарси заявява, какво българският народ “неочаквано се присадил в християнската вяра”. И пак там в бележка добавя: „Нещо подобно намираме и в разказа на Теофановия продължител”. Тук Златарски е трябвало малко да се стресне и да си помисли, бил ли е той прав когато разправя, че в 862 г. Ростислав предал на Михаил ІІІ, че Борис искал да става католик и византийският император от тогава почнал да се готви да нападне България, за да я накара да приеме православното християнство. Как тогава в 867 г. византийският патриарх ще казва, че покръстването на българите станало неочаквано? Значи гърците изглежда въобще не са разбрали кога и как е станало преминаването на българите към християнската вяра!

Пропуснал поредната възможност да спре с измислиците си, В. Златарски продължава да нанизва историята си, за да обезсмисли докрай истинската история за покръстването на българите, заменяйки я с фалшива, при това пораженческа - гърците насила ни накарали да се покръстим. Това е съдържанието на т. 1, ч. 2 от с. 44 до 54, включително 30 и 31 (подобните по начин на създаване с. 41-44 бяха разгледани в темата „Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.?”)

Васил Златарски въобще не е трябвало да се захваща да пише история, а да състави нещо като ГИБИ и ЛИБИ, и то по-възможност без коментари към тях. Историята за покръстването на българите на Васил Златарски трябва да се преподава на историците като пример как не трябва да се пише история. (Модераторите могат да я поместят като антипример към „Как се пише научна статия”). Като изключим цитатите, въпросната история е един сбор от предположения – странни и нелогични, трудно разчитими. На практика тя се е възприемала вече осемдесет години като библия: каквото е написано в нея – истина е. Ганчо Ценов, Петър Петров и Васил Гюзелев все пак са открили някакви несъответствия между историята на Златарски и останалите извори, но не са успели да разберат, че писаното от гърците десетки години след събитието - което явно не е представлявало голям интерес за тях по време на случването му, са подвеждащи и не кореспондират с писмата и аналите писани от съвременниците, главно латински автори. И че все пак последните от гръцките извори са се опитали да намерят истината за покръстването. Може би само Ганчо Ценов е разбрал легендарният характер на византийските хроники, но той след тази констатация е тръгнал да търси истината в друга, невярна посока.

VІ. Не е имало никакво покръстване, официално е въведено християнството

Анализът на гръцките извори показва, че съставителите им от средата на Х в. не са били наясно как е станало преминаването на българите към християнската вяра, и когато са тръгнали да правят продължения на хрониките на Амортола и Теофан, са го свели до еднократния физически акт „покръстване”. След което са потърсили запазени устни предания или писмени фрагменти, в чийто подтекст, като че ли се е виждало нещо свързано с такъв акт. Като се изключи несъществуващия поход на Михаил ІІІ срещу България, всички останали „подистории” по всичко изглежда са се случили, но по различно време и при различни главни действащи лица – византийски император и български княз. Не трябва да се подминава и вероятността освен покръстването на Борис в тях да се визира и покръстване на друг български предводител – говори се за покръстване на Тервел, Телериг наистина се е покръстил, имаме и загадъчният християнски медальон на Омуртаг.

Най-ранното сведение на Никита Пафлагонски, което може да се приеме и като на съвременник на събитията, изчерпва всичките знания на византийците за „покръстването”: станало е по времето на Михаил ІІІ, като българите по свое желание и без чужда помощ преминали в християнската вяра. Подобни мисли внушава и писаното за българите в посланието на патриарх Фотий от 867 г. В по-късните гръцки хроники отначало е представена агресивната версия на Продължителя на Амортола, която очевидно не е отговаряла на други събития във Византия, произтекли по същото време и затова по-късно е отхвърлена от подкрепеният и съставен с личното участие на императорКонстантин VІІ „Продължител на Теофан”. И в тази по-късна, всъщност и последна гръцка версия, също личат явни несъответствия с другите извори – най-вече с латинските, немски и папски.

От последните се вижда, че нещата не стоят така, както досега е приемано от нашите историци. В средата на ІХ в. много от българите били вече покръстени. Въвеждането на християнството в България става след едно нейно значително разширение на юг от Стара планина, почнало още по времето на Крум. С области, в които населението отдавна е било покръстено, първо от римляните – после от гърците. В разширените територии на страната е имало много и най-различни свещеници – гърци, арменци. Имало е и проповедници на настъпващите от изток ереси. Имало е и църкви и манастири. Свещенослужителите са познавали добре езика на местното население. Вероятно е имало и свещеници от местен произход. В Продължителя на Теофан се споменава и за монах-зограф.

„Покръстването на българския народ” няма никакви реални физически измерения. Сам българският княз Михаил обяснява на папа Николай І, че не просто е искал да премахне езичеството и да въведе християнството, но и да установи свързаните с него светски закони. Новопокръстеният български владетел решава да смени Крумовите закони с християнските „десет божи заповеди”. И срещу това въстават не обикновените българи, а болярите. Едва ли българските велможи са държали толкова много на езическите си обреди. Явно те от нещо са се страхували за да скочат срещу княза си. Вероятно са виждали в църквата институт, който е можел да следи техните действия и да ги изобличава. Имало ли е някой, който да следи за спазването на Крумовите закони?

Патриарх Фотий е считал, че с покръстването на Борис работата е опечена. Изобщо и дума не е ставало в 865 г. за някакво масирано нахлуване в България на гръцки свещеници. Едва след бунта на болярите Михаил вижда, че няма да се справи сам и е поискал помощ от Рим, като направо е поставил въпроса за самостоятелен патриарх на Българската църква. Като не е получил такъв, се е съгласил на първо време на двама римски епископи, които да подготвят работата.

И тогава Фотий е видял, че въобще не е разбрал за какво става дума и е скочил да провежда Вселенски събор, който да реши България да бъде в диоцеза на Цариградската патриаршия. Но докато папата и Цариград се разправят близо десет години за България, в 870 г. българският Михаил, използвайки умело раздора между Римската и Цариградската църква, успява да издейства автокефален архиепископ и въобще престава да се интересува от църковния спор.

На практика цялата история на покръстването на българите, цитирана тук в началото, не е вярна – даже и формулировката на събитието. Самите факти не са предадени достоверно, а какво да кажем за тълкуванията. Професорите ни историци направо са затънали в блатото, наречено „гръцки хроники”.

[Frujin Assen]

Това трябва да се чете дълго и внимателно с няколко тухли четворки в ръце за справки... Брано на теб ако си го написал ти, а не си го пейстнал.

[RIZAR]

ГЕРБОВ !!!!!!!!!!!

ОТЛИЧНО!!!!!!!!!

Това е една блестящо проведена Блицкриг акция в подкрепа на автохтонната теория!!!!!

Няма никакво покръстване има отхвърляне на еретизма и приемане на Православието!!!!!

Забележете няма НИТО една стара служба на равноапостолния цар Борис!!!!

Първата написана е през 1905/6/г.

Няма НИТО ЕДНА икона на цар Борис поне от ВБЦ ,да не говорим за по назад във времето!!!

Георги Тодоров смяташе ,че това се дължи на "омразата" на цар Симеон към своя "миролюбив " баща.

Глупости!

Цар Борис е велик наш владетел,но не е покръствал никакъв народ,да не говорим за два!!!

От хилядолетия на нашата територия живее един основен народ!!!

БЪЛГАРСКИЯТ!!!

[КГ125]

Но каква връзка има написаното е К.Гербов (което е забележително, наистина!!!) с тезата, за която пишеш ти???!

[К.ГЕРБОВ]

...ако си го написал ти, а не си го пейстнал

На мен ми е чудно, как никой досега не си е направил труда сериозно да изследва изворите, ами се приема всичко в тях "априори" и се търси начин как всичко да се събере в едно. В "Покръстването на българите" Ганчо Ценов първи е видял противоречивостта на гръцките хроники за покръстването, но страннно - и той не е разбрал, какво пише в Продължителят на Теофан. Иначе, където и да отворите Златарски, ще видите че той не представя факти, а ги измисля.

Колкото и да е страннно, но най-вярно от българските историци историята за покръстването е предадена от Паисий Хилендарски. Само дето е решил, че писаното се отнася за Омуртаг. Но за разлика от Златарски, Паисий е бил наивен човек, не е демонстрирал висша мисъл и не си е измислял. Иначе и той е ползвал основните гръцки хроники. Имал е късмет Паисий, че е попаднал на историята на Мавро Орбини. И забележете в руски превод, защото е издаден такъв в 1722 г. Руснаците А. Василев и М. Соколов, като са писали историята на българите, не са ли го чели, ами са се спрели само на Продължителя на Амортола.

Между другото се сетих за нещо, което съм пропуснал, и то е логика в чисто исторически план: защо болярите само година след покръстването се вдигат на бунт срещу княза си, нали те именно са били кръстени лично от Михаил ІІІ и са дали обещание да покръстят целия народ?

[RIZAR]

Гербов ,след като са хриситянизиарни преди "официалното " покръстване ,било ли е възможно да нямат свещеници???Правилни ли са констатациите отвърлящи наличието на епископии преди 865год???

И ,ако българите са нямали свещеници ,то да не би да сме първата Протестантска "църква"???

Аз също не мога да поддържам тезата ,че Св.Кирил и Методий са живяли през 4век.,но естествено възниква въпроса кога е създадена Глаголицата и къде е тракийската Библия спомената толкова пъти в Историята???

След това възниква и въпросът колко народа е "покръстил" цар Борис???10 загубени народа славянския,българския,тракийския,марсианския???

И още един много тъп въпрос ,на какъв език е писал Етикос истрос през 4век. ,щом Св.Йероним е казал ,за него ,че е от благороден скитски род и че самия Йероним е превел на латински език неговата Козмография????

Защо не продължиш изследванията си и да установиш точно какво лъже Златарски , а не само сляпо да отхвърляш Г.Ценов.

Ценов е направил доста грешки,но действително е вникнал по дълбоко от всички ментиливци писали на тема Българска история до днес.

Св.Паисий не е имал задача да прави хиляден томник ,който да се чете от разни професори и студенти и да се повтаря като папагалник.Той е имал за цел неговата кратка история да стигне и до най-малкото българско

кътче и паланка,което е и станало и благодарение на когото сме станали народ.

В манастирите в действителност е имало много повече от Мавро Орбини.

Например житието на цар Юстиниан ,който е българин по род и се е намирало в манастира "Св.Василий" но е унищожено от ПРОФАТРИЧЕСКОТО ЕЛИНСКО СОНМИЩЕ,като и много други ценни извори ,като няколко беседи на Св.цар Константин написани на родния му БЪЛГАРСКИ език.Езикът на траките ,на бесите ,на ХЪРВАТИТЕ,на бл. Йероним ,на УРФИЛА,на готите!!!!!!

Това е Глаголицата!!!!

Светите братя са реформирали АНАТЕМОСАНАТА ГЛАГОЛИЦА ,защото българите са били полуариани и са създали Кирилицата.

Това е брилянтния ГАМБИТ на Фотий и Светите Осмочисленици /с цар Борис/.

Докога като щрауси ще си завираме главите в пясъка и ще слушаме брътвежите на този или онзи НЕбожо или златний телец?????

[emilia_n]

В днешните македонски земи има стенописи посветени на Св. цар Борис І Михаил, които сърбите или по-точно сръбските пропагандатори най-старателно са се постарали да ги заличат. Впрочем такава е съдбата на образите на всички български светци в Македония. Преди 2-3 години се излъчи един документален филм по този въпрос. Така, че не съм съгласна, че няма никакви икони и стенописи посветени на Борис Михаил.

[Frujin Assen]

Отдавна битува тезата че българите са били от много по рани в мнозинствто си християни и Борис просто е узаконил едно отдавна съществуващо положение.

[КГ125]

По-скоро в българските земи е имало И християни. Което пък съответно не изключва приемането на християнството официално, така, както го виждаме засегнато в източниците.

[RIZAR]

ЕМИЛИЯ КАЗА: "В днешните македонски земи има стенописи посветени на innocent.gif Св. цар Борис І Михаил, които сърбите или по-точно сръбските пропагандатори най-старателно са се постарали да ги заличат. Впрочем такава е съдбата на образите на всички български innocent.gif светци в Македония. Преди 2-3 години се излъчи един документален филм по този въпрос. Така, че не съм съгласна, че няма никакви икони и стенописи посветени на Борис Михаил"

Емилия не казвам,че цар Борис не е светец,казвам,че той е приел християнството в Православната му форма и е отхврълил еретичеството на българите.

[T.Jonchev]

Разбира се, че в България е имало християни и преди времето на Борис, и преди официалното покръстване. За това има изворови данни, а и елементарната логика го подсказва. Но освен християни е имало и нехристияни.

[КГ125]

И, което е важното, държавната религия, а в ония времена това е фундамент на обществото, не е християнска. Та нали преди Константин да въведе християнството, Рим е бил пълен с християни. Въобще, нито един от тия процеси не става без предварително да има база и то е именно процес, който завършва, или поне един етап от него завършва, с формалния акт.

[emilia_n]

Няма НИТО ЕДНА икона на цар Борис поне от ВБЦ ,да не говорим за по назад във времето!!!

С това не бях съгласна, но това е лично мое мнение.

[RIZAR]

Емилиа, правите ли разлика между стенопис и икона???

Ако правите ,моля дайте ми препратка към такава и ще Ви бъда благодарен да ме ограмотите по въпросите свързани с Християнското изкуство.

[emilia_n]

Приемам ръкавицата!

[T.Jonchev]

Критичен анализ на гръцките извори - добре.

Любопитно ми е дали ще последва подобен и на латинските - защото те, макар и не тъй многословни, са не по-малко категорични. А на българските? Има една доста ясна приписка към българския превод на Манасиевата хроника например.

[RIZAR]

Йончев, в упомената от Вас хроника пише ,че българите са поели Мизия,Илирик,Тракия и Македония по времето на имп.Анастасий /491-518/ това не се взема впредвид,обаче което на "НАС" ханотюрките ни харесва се взема впредвид???

Случайно да знаете,че в църквата "Санкта Мария ин Органо" цар Борис е изобразен като бенедектински монах???Това да ,но за мнимото покръстването пише - "Bulgarus Bulgarorum rex ad fidem,cun sua gente CONVERSUS..."

Кралят на българите Булгар,като се "ПОКРЪСТИЛ"/КОНВЕРСИРАЛ/ заедно със своя народ....

Знаете ли ,че не само "ЕЗИЧНИЦИ" се "КОНВЕРСИРАТ"???

Мнгоизвестният историк Йордан също така се е "конверсирал" не защото е станал монах ,той си е бил адвокат, не монах,защото е бил АРИАНИН и е приел ПРАВОСЛАВИЕ!!!

Искате ли да Ви кажа ,че ако днес например един католик или протестант иска да се "конвенсира" -т.е. да приеме например ПРАВОСЛАВИЕ,той трябва да бъде ПОКРЪСТЕН НАНОВО!!!

Да знаете колко древни ереси подлежат на "КОНВЕРСИЯ"???Много са -над 10!!!И при всички тях става КОНВЕРСИЯ!

[T.Jonchev]

Дали може да се цитира изворов текст, от който да е категорично и без необходимост от тълкувания видно, че отреклият се от ерес се покръства втори път? Това ми е много любопитно (не твърдя, че няма подобен текст, затова и питам). Защото аз познавам текст точно от IX век, който изрично гласи, че еретикът е християнин и ново покръстване (конверсиране, както се е изразил Rizar) не е нужно.

Добре е да се изясни този въпрос.

[RIZAR]

Говорите така ,Йончев,но вземете прочетете тълкуванията на Зонара,Аристин и Валсамон относно еретиците.Има първа категория,2-ра и т.н.

Ако желаете скоро ще пусна нещо ,но засега нямам време да се ровя.

[Хърс]

Напълно подкрепям логично изложената теза на Гербов относно историята на българското покръстване:

„Покръстването”: станало е по времето на Михаил ІІІ, като българите по свое желание и без чужда помощ преминали в християнската вяра. Подобни мисли внушава и писаното за българите в посланието на патриарх Фотий от 867 г.

От друга страна, бих искал да получа по-обстоен отговор на въпроса защо Борис взема такова решение – да бъде прието християнството. Следното обяснение на г-н Гербов ми се струва неубедително, неясно и непълно:

Сам българският княз Михаил обяснява на папа Николай І, че не просто е искал да премахне езичеството и да въведе християнството, но и да установи свързаните с него светски закони.

Категорично обаче не съм съгласен с последвалата хипотеза:

”Новопокръстеният български владетел решава да смени Крумовите закони с християнските „десет божи заповеди”. И срещу това въстават не обикновените българи, а болярите. Едва ли българските велможи са държали толкова много на езическите си обреди. Явно те от нещо са се страхували за да скочат срещу княза си. Вероятно са виждали в църквата институт, който е можел да следи техните действия и да ги изобличава. Имало ли е някой, който да следи за спазването на Крумовите закони?”

Намирам гореизложеното за нелогично, в типичен стил ”Златарски”. Защо?

1. Абсолютно нищо не ни дава правото да твърдим, че въстаналите боляри не са имали подкрепата на повечето обикновени българи. Бих казал, че някои факти говорят за точно обратното – подкрепа от страна на обикновените българи е имало и болярите са знаели и дори разчитали на тази подкрепа.

2. Идеята, че болярите са могли да ”видят в църковния институт, нещо което е можело да следи техните действия и да ги изобличава” също ми звучи абсурдно или най-малкото неясно. Как да ги изобличава, пред кого да ги изобличава, за какво да ги изобличава?!

3. Въпросът: Имало ли е някой, който да следи за спазването на Крумовите закони е явно риторичен. За да има закони, независимо ”крумови” или не, естествено трябва да има някой, който да ги прилага и да следи за тяхното спазване.

Поздрави