Инкската империя

[Warlord]

Ами това е всичко, което съм успял да събера и систематизирам за историята на инките, на мен ми беше доста интересно да търся книги и извори за ранния период до преди Колумб да открие Новия Свят. Надявам се и на вас да ви хареса.

Манко Капак - първият инка, легендарен основател на Инкската империя, живял докъм началото на ХІІІ в. Той потеглил с хората си на север тръгвайки от бреговете на свещеното езеро Титикака, преминал през земите на враждебно настроените племена ури и коло (аймара). Но когато ги оставил зад гърба си той започнал да привлича нови бойци от местните племена и родове марас, саньок, тарпунтай, хуакайтаки, сутик, маска, пикуса и особено от племето чавин, което било много прочуто за времето си. Той се установил в една долина в местността наречена Хуайнапата, между реките Хуатанай и Тулумайо където живеело племето хуала, но още с първата битка било прогонено. На това място Манко основал град Куско и положил основите на империята. Племето алкахуйза, което също населявало долината приело властта на инките без бой. Там живеели също и не многобройните племена саусирай и антасайя, отначало саусирай оказали сериозна съпротива, но когато управляващата ги върхушка напуснала долината Манко станал пълновластен господар на долината. Тогава инките намерили мирно съжителство с антасайя и саусирай и с дипломатически бракове и стъпки затвърдили властта си.

Синчи Рока - вторият инка, син на Манко Капак. Оженил се за дъщерята на могъщия владетел на селището Саня - Сутик Хуаман, от когото получил няколко хиляди бойци и обещанието, че границите на империята ще бъдат добре охранявани. Синчи Рока насочил усилията си към изграждането на живота във все още малката държава. Той пресушил блатата в околностите на Куско и дори регулирал течението на двете реки. Построил здрава крепост, уредил голямо търговско селище и пазар. Той водил "тиха политика" с малки крачки, която обаче подготвя малката му държава за бъдещия й скок и разрастване. За разлика от легендарния си баща той царува по-малко - около 19 години и умира сравнително млад.

Локе Юпанки - третият инка. Поради неясни причини Синчи Рока не избира за свой наследник първородния си син Манко Сапак, когото всички смятали за бъдещ владетел, а Локе Юпанки. "Локе" означава нещо като "некадърник", "с две леви ръце". Той завързал приятелски връзки със съседите си и също като баща си не водил войни, а се занимавал предимно с развитието на столицата. Преустроил владетелската резиденция Интиканча, разширил манастира "Деви на Слънцето" и го превърнал в народна светиня. За разлика от баща си, който имал десетки законни и главно незаконни потомци, Локе Юпанки до стари години останал бездетен и дори официално не бил женен. Накрая все пак се оженил за дъщерята на един вожд от долината на Куско, която се наричала Мама Кахуа (Мъдрата), която му родила син.

Майта Капак - четвъртият инка. Той по нищо не приличал на баща си, отличавал се с решителност, амбициозност и енергичност. Той е първият инка, който се опитал с неочаквани нападения и войни да разшири пределите на империята. Така той разпрострял властта си над цялата долина на Куско и превърнал жителите й в поданици на една много по-монолитна държава. Още от малък той бил много оправен. Когато баща му Локе Юпанки вече бил стар и болен срещу него направили заговор племето алкахуиза, но Майта Капак и още двама негови доверени се заел с тях и жестоко се разправил с изменниците, които били вкарали десет войника в двореца Интиканча за да убият инката. Затова веднага щом той наследил властта набързо усмирил алкахуизите и всички други племена, които дотогава били независими от инките в околността. Освен това Майта Капак наложил и единна религия на поданиците си с култа към Слънцето и към златния орел Инти. Създал самостоятелна религиозна институция и направил най-големия си син върховен жрец. Сплотявайки всички племена от долината на Куско той създава народът на инките.

Капак Юпанки - първоначално от Майта Капак властта трябвало да наследи първородният му син наречен също Майта, но казват, че той бил грозен в лице и тяло и по тази естетическа причина избрал за престолонаследник втория си син Капак Юпанки. Той е първият инка, който предприел походи извън долината на Куско, като организирал няколко военни похода. Войските му нападнали и окупирали долината Юкай. Успешни войни провел и срещу градовете Куюмарка и Анкасмарка, като лично той командвал армията. Докато отсъствал от Куско го замествал един от братята му Тарко Хуаман, който уреждал вътрешните въпроси. Тогава няколко високопланински племена организирани вероятно от индианците антахуалас подготвили нападение срещу империята. Но благодарение на добре организираната шпионска мрежа на чужда територия Капак Юпанки научил какво става и пръв нанесъл удар на врага, като избил мнозина от тях, а после нахлул в земите им. След време победените отново нападнали империята и успяли да превземат Хуанакаури, но с добре организирана контраатака Капак Юпанки успял жестоко да си отмъсти. Войниците му изклали 6000 неприятелски бойци, а победените племена станали васали на империята. През царуването на Капак Юпанки инките установили приятелски отношения с кечуанците, които били техни северозападни съседи. Капак Юпанки вероятно умира отровен при дворцови интриги.

Рока - син на Капак Юпанки от втората му жена, с която сключил брак защото първата била полудяла. Вероятно е имало междуособици в резултат, на които Рока се добрал до трона, този период е доста неясен. Рока е първият владетел, който винаги прикачвал към името си титлата "инка", което означавало нещо като император, за разлика от предшествениците му, които официално били само вождове. При царуването си той издига още по-високо култа към личността си, обожествявайки себе си. Зает с подобни дейности той обръщал по-малко внимание на външните опасности, с които се заели главно близките му, от царското семейство - даровити бойци, тактици и стратези. Те потушили въстанието на индианците маска. А по-късно покорили градовете Муина и Пинахуа. Най-много се отличили военачалниците Апо Майта и Викакирао, докато те, останалите вождове и многобройните въоръжени сили били в постоянна бойна готовност и често проливали кръвта си за държавата, инката Рока тънел в разкоша на дворците си. Той доживял до дълбока старост и управлявал близо половин век империята си, построил много дворци, както и училище за благородници. А военачалниците му успяли значително да разширят границите на империята благодарение на тяхната експанзия, водена от фанатичен инкски национализъм.

Яхуар Хуакак - В напреднала възраст Рока се оженил за дъщерята на вожда на град Хуайлакан, която първоначално била обещана на войнствения вожд на аямарките Токай Капак. От техния брак се родил княз Титу Куси Хуалпа, влязъл в историято с името Яхуар Хуакак. Разяреният дълбоко обиден вожд на аямарките решил да си отмъсти. Помогнали му роднините на жената на инката - индианците от Хуайлакан, които поканили осемгодишния княз в града си за да му предадат символично земята си. Инката Рока не заподозрял нищо и изпратил сина си при роднините на неговата жена. Щом князът и свитата му влязли в града били нападнати и избити с изключение на самия княз, който бил предаден жив на Токай Капак, но неочаквано започнал да пролива кървави сълзи пред него (?). Това било сметнато за някаква лоша поличба от всички в двореца. Отмъстителният Токай Капак се объркал, разколебал и в крайна сметка изпратил 8-годишното дете на заточение в планините. След една година заточение князът бил отведен от една от незаконните жени на Токай Капак в родния й град Анта. Жителите на Анта върнали престолонаследника на инките и станали почетни граждани на империята им. Титу Куси Хуалпа сега бил наричан Яхуар Хуакак, т.е. "Кървав плач". Той станал съуправител с баща си Рока и се оженил за Мама Чиклю, дъщеря на Токай Капак, а Токай Капак се оженил за инкската княгиня Кури Окло. Яхуар хуакак организирал множество дипломатически бракове и подобрил отношенията с индианците от Хуайлакан, а с присъединяването на индианците от Анта инките вече заели добро стратегическо положение сред местните племена.

Хатун Тупак (Виракоча) (? - 1438) - при загадъчни обстоятелства най-малкият от тримата синове на Яхуар Хуакак заема трона. Той разпространил слуха, че му се присънил бог Виракоча с големи мустаци и брада, като му заръчал да заеме инкския престол и да разширява империята със сила. Оттогава Хатун Тупак взел името на богът - създател Виракоча. Още в началото избухнал бунт срещу него. Водени от другите му братя хората се разбунтували наричайки го престъпник и узурпатор, още при първото му отсъствие от Куско. Братът на инката Рока ІІ поел управлението в негово отсъствие, но въстаниците го убили. Избили съвсем без причина и всички незаконни жени на инката, които нямали нищо общо със станалото. Обаче щом Виракоча се върнал потушил бунта и избил всички негови противници. След като осигурил вътрешната стабилност той предприел нападения срещу външните си врагове. Завладял важният град Калка на река Урубамба, покорил и град Муина, който също имал важно значение за ранната инкска експанзия. После Виракоча продължил настъплението на юг и югоизток присъединявайки многобройните племена кавини, канчи и кани. Каните дори доброволно се предали виждайки как съседите им се съпротивлявали на инкската агресия без никакъв резултат. Отвъд земята на каните се простирала земята на колите (аймарите), която заемала обширни територии от днешна Боливия наричана Коласую (Колак). По това време там съществували много аймарски държавици и племенни обединения като килака, омасую, колахуаяна, пакаса, убина. Най-силните били Кола, със столица Хатункола и Лупака, със столица Чукуито. Те се борели помежду си за надмощие над аймарските племена. Владетелите им Карибо (на Лупака) и Запана (на Кола) се обърнали едновременно към Куско с една и съща молба за помощ, като предлагали и договор за ненападение и отбрана. Инките веднага се възползвали от възможността да проникнат в земята на колите. Те сметнали за по-удобен и по-способен владетеля на Лупака - Карибо и Виракоча му изпратил войска край езерото Титикака в негова помощ. Запана узнал за този съюз и решил светкавично да нанесе удар на Лупака преди подкрепленията му да са пристигнали. Но Карибо отблъснал войските му и минал в контранастъпление, стигнал чак до столицата Хатункола, ограбил я и окупирал цялата земя на Запана. Инките пристигнали на бойното поле след края на аймарските войни, но Виракоча потвърдил с нова спогодба приятелските си отношения с Лупака.

Когато в напреднала възраст инката се изморил от дългите години прекарани във войни той възложил на двамата способни военачалници Апо Майта и Викакирао, които служели и по времето на баща му, да се грижат за сигурността на империята. Още докато бил жив Виракоча избрал за свой наследник и съуправител незаконния си син Укрон. Но Укрон се интересувал много повече от жените и развлеченията в императорския двор отколкото от държавните дела. Така, че той се оттеглил в дворцовия комплекс Писак, далеч от Куско и държавните проблеми, където подобно на баща си обичал да прекарва повечето от времето си. Там избягал Укрон да се скрие и когато един прекрасен ден съвсем неочаквано нахлули чанките.

ВОЙНА МЕЖДУ ИНКИ И ЧАНКИ

Чанките били страшните варвари на тогавашно Перу, които били намислили с един решителен удар да пометат от лицето на земята инкската държава и Синовете на Слънцето. Чанките дошли в централната област на Андите от голямото езеро Чоклокоча (Царевично езеро - на запад от сегашната перуанска провинция Вилакас). Оттам те се установили в долината Андахуалас, покорили местните туземни индианци, основали своя държава и с мощна експанзия започнали да разширяват пределите на своята власт. Така и племето кечуа тежко пострадало от техните нападения (кечуа означава хора от топлата долина, по късно техният диалект бил приет за официален в цялата инкска империя). Родината им - полутропическа долина около град Абанкай била завладяна от чанките, а самите кечуанци избягали при инките и се присъединили към тях. След като завзели земята на кечуанците, чанките опрели граници в инкската империя. Вече бил само въпрос на време сблъсъкът между двата колоса на средните Анди - империите на инките и чанките. В този критичен момент обаче инкската империя била управлявана от двама съвсем безотговорни владетели. Енергичният в началото Виракоча доживявал дните си в планинските дворци, а синът му Укрон се интересувал само от жени. Двамата най-висши лидери на империята на чанките били "консулите" Хасту Хуаранка и Томаю Хуаранка. Те били на мнение, че наскоро създадената им държава вече била достатъчно мощна за да не може нито Куско, нито цялата инкска империя да й устои. Преди да тръгнат на поход, чанките облекли мумията на основателя на държавата им Ускохуилка (Дива котка) в златни дрехи, накичили я с изумруди и понесли на носилка пред огромната войска. След като преминали ключовата позиция при клисурата Вилканога, убедените в успеха си чанки изпратили вестоносци до инките, които трябвало да искат от Синовете на Слънцето безусловна и пълна капитулация. Като чули за ултиматума инките не могли да повярват на ушите си, целия дворец изпаднал в ужас. Те въобще не мислели да бранят Куско, а направо побягнали към двореца Какия Хакияхуана в трудно достъпната крепост Писак. Куско бил в паника, без инките и повечето военачалници. Но членовете на инкското семейство, които останали в града не мислели в никакъв случай да бягат или да се предават. Образувала се група родолюбци, които решили твърдо да се бият. Това били престарелите военачалници Апо Майта и Викакирао, законните синове на Виракоча: първородния Рока, великия жрец Тупак Хуарочили и 20-годишният син на Виракоча - Куси Юпанки Последният организирал съпротивата. Балансът на силите първоначално бил страшно неизгоден за инките, твърди се, че чанките били повели сто хилядна въоръжена войска срещу тях. А в Куско, където владеела пълна суматоха, можели да се съберат едва 700 бойци. Куси Юпанки отчаяно помолил за помощ съюзниците на инките, но повечето от тях и дори част от преките му поданици решили да изчакат наблюдавайки събитията в долината от околните планини. През това време чанките начело с мумията на прародителя си Ускохуилка стигнали чак до портите на Куско. След това градът бил нападнат от най-голямата армия събирана до тогава в Южна Америка. Първоначално чанките насочили главния удар към района в покрайнините на Килисканча. Били се ожесточено за всяка къща, но жителите на Килисканча, водени от вожда Курак Хуаранка храбро удържали на огромния натиск.(Истински чудеса на героизъм и мъжество показала жената на вожда - Ханан Кока, избивайки десетки чанки). Ожесточени битки се завързали на хълма Карменка, където тежко бил ранен легендарният пълководец Апо Майта. Непрестанните боеве продължили и на следващия ден, тогава чанките се опитали да се спуснат по склоновете на хълма Карменка и да проникнат право в центъра на Куско, но преди да успеят Куси Юпанки предотвратил критичното положение с внезапен контраудар. С шепа доверени бойци той се промъкнал на хълма, добрал се до мумията на Ускохуилка и с много усилия успял да я превземе и отнесе в Куско. Тогава бойният дух на чанките паднал и в последвалите сражения те загубили инициативата в двубоя. В покрайнините на Куско се завързало голямо сражение, в което измряли над 10 000 чанки, от тогава името на това място станало Яхуарпампа (Кървавото поле). Сразените чанки започнали да отстъпват в безредие, а воините на Куси Юпанки ги преследвали и избивали по протежението на 10 километра чак до лагера им в Ичупампа. В този момент виждайки внезапният обрат в хода на войната съюзниците, васалите на инките и всички "неутрални племена", които досега се колебаели дали да се намесят, бързо се присъединили към храбрия княз и подсилили твърде много войската му. Куси Юпанки повел обединените войски и отново нападнал чанките, които се били струпали в Ичупампа и трескаво събирали подкрепления отвсякъде. Инките проникнали в лагера им и настанало страшно и продължително кръвопролитно сражение. И този път Куси Юпанки имал късмет, неговите войници видимо започнали да взимат превес. Единият вожд на чанките Томай Хуаранка, паднал, посечен в слепоочието от каменна секира, а вечерта на същия ден загинал и другият вожд Хасту Хуаранка. Това вече предрешило изхода на битката и тя била окончателно спечелена от инките. Безспорно битката при Ичупампа била най-кървавата от всички други в предколумбова Южна Америка. В нея загинали 30 000 инкски воини, а броят на избитите чанки бил много по-голям. Тази победа решила всички въпроси, така че 250 години след като Манко Капак довел инките в долината на Куско, те вече безспорно се издигнали като най-голямата сила в Средните Анди. При това инициатор на победата бил един младеж, когото баща му лишил от престола, но му предстояло да стане най-великият инка.

Куси Юпанки (Пачакути) (1438-1471 г.) - той покорил окончателно разбитите чанки. Труповете на умрелите им войни превърнал във военни трофеи, като заповядал да одерат кожите на загиналите вождове, да ги изсушат и натъпчат със сено, а после да изложат в Куско тези ужасни чучела, за да служат за поука на всеки негов неприятел. Благородниците, между които и военачалниците Викакирао и Апо Майта, великия жрец Тупак Хуарочири и всички синове на Виракоча се събрали в Куско и единодушно избрали за нов инка Куси Юпанки. Укрон, официалният престолонаследник не искал да признае тези нечувани дотогава демократични избори за владетел и тръгнал от Писак на поход към столицата с дружина доверени войници. Но по пътя го пресрещнала войска изпратена от Куси Юпанки и понеже Укрон не бил воин като брат си загинал още в първата схватка. Новият инка поканил на коронясването си и неговият баща Виракоча. В храма на Слънцето Куси Юпанки приел от ръцете на великия жрец царските отличия и след това накарал Виракоча пред очите на хилядната тълпа да се влачи в прахта по корем на главния площад в Куско и да моли сина си за милост и прошка. После дал на баща си едно мръсно гърне, в каквито по тамошните къщи събирали изпражненията, напълнил го с питието чича и заповядал на Виракоча да го изпие до дъно. Той направил всичко това и най-сетне получил милост и прошка от сина си и му било позволено да преживее на спокойствие старините си в провинциалния му дворец. При коронясването му деветият инка бил наречен Пачакути Юпанки (Преобразувател на света). Той променил много неща в империята. След поражението на чанките държавата му вече нямала никакви по-сериозни врагове в Средните Анди. На юг обаче се намирала могъщата държава на колите (аймари). Там вече били приключили войните за надмощие и сега обединената империя на колите се оглавявала от Чучи Капак, чието седалище било в град Хатункола. Тази държава се простирала от областта на езерото Титикака до Тихия океан и от пустинята Атакама до околностите на перуанския град Пуно. Пачакути проводил пратеници в Хатункола с призив към Чучи Капак да се подчини на инките и да присъедини многобройния си народ към инкската империя. Чучи Капак обаче заявил, че ако Пачакути не се откаже от агресивните си планове щял да заплати с живота си, а от черепа му щял да си направи голяма чаша, от която да пие за победата. В резултат на това инките нападнали колите и след редица тежки битки (най-кървавото сражение се водело за град Пукара) превзели столицата на империята - Хатункола. В ръцете на Пачакути, който лично командвал похода, попаднали Чучи Капак и двамата му сина. Победата била пълна. Пачакути продължил победоносния си поход на запад и станал първият инка, който е зървал някога сините води на Тихия океан. Той бил смаян от красотата му и за спомен от пътешествието по бреговете на океана деветият инка донесъл и един необикновен трофей - огромен кит. След това Пачакути провел редица военни походи и завладял голяма част от южното крайбрежие на Перу, чак до Лима. В прединкски времена тук са процъфтявали много и значителни култури като Паракас и Наска. Всички градове и скъпоценности попаднали в ръцете на Пачакути, той превзел и прочутия град Пачакамак, известен с оракулското си светилище, един вид Делфи в стара Америка. В историческия си военен поход по западно и южно Перу Пачакути посетил и развалините на Тиахуанако, а също така завладял и големия и важен град Арекипа заедно с още много други по-малки градове, племена и държавици. Пачакути бил с изключително въображение, организаторски способности и бил инициатор на най-различни официални празненства и церемонии, измислил особен ритуал за победоносното посрещане на завръщащия се владетел. След покоряването на колите икрайбрежието на океана Пачакути бил посрещнат в Куско като велик завоевател. Градът бил празнично украсен с уханни цветя и красиви килими прострени по стените на къщите и дворците. Редки птици от джунглите на Амазония, пърхали привързани с дълги връвчици. Хората били пременени в хубави пъстри дрехи. Най-отпред пред свитата крачели свирачите, огласящи околностите с индиянските си пищялки, подир тях пристъпвали няколкостотин барабанчици и група тръбачи, които надували морски раковини. Следвали ги певците, хорът пеел инкските химни (хаили), които възхвалявали подвизите на императора (овечето оди за Пачакути били съчинени от самия него). Подир музикантите и певците вървяли първите редици от инкската войска, а след тях пристъпяли с наведени глави победените военнопленници - голи и боси, пазени от многобройна стража. С тях влачели и труповете на аймарските вождове, които били изтърбушени, балсамирани и натъпкани с тревата ичу, така че ръцете на всяка се удряли в корема и издавали особен звук (т.нар. хора-тъпани). Вождът на колите, Чучи Капак, още не бил убит, носели го на носилка, гол и завързан. А след него крачела инкската войска, зад нея благородниците на империята, великия жрец, управителите на провинциите и вождовете. С елита на империята вървели и девите на Слънцето, те били около 3000 девици и принадлежали само на великия победител. Той бил носен полегнал носен на златно ложе в златна носилка украсена със скъпоценни камъни. След това Пачакути влязъл в светилището Кориканча и дълго се молил на бога Инти (Слънце), накрая владетеля на колите Чучи Капак бил най-тържествено заклан в същия този храм. Синовете му били осъдени на доживотна тежка работа в каменоломните. А останалите видни аймарски пленници били хвърлени на зверовете в инкската зоологическа градина.

Инкската империя значително нарастнала като площ и население в резултат на завоевателните походи на Пачакути и вече се превърнала в конгломерат от най-различни племена и етнически групи на различно културно равнище, изповядващи различни религии, които инките се опитвали да сплотят в едно цяло. за свой наследник и управител на аймарските племена деветият инка избрал първородния си син Амару. Амару обаче се оказал изтънчен, чувствителен и образован романтик, който не бил в състояние да води държавни дела и войни. Не смогвал да се справи дори с малобройните групи аймарски бунтовници, нито пък с удържането на войнствените племена по югоизточната граница. Още по-голямо разочарование предизвикал престолонаследникат с един свой любовен скандал. Инките били свикнали, имали правото и дори задължението да си вземат жени и всичко каквото им харесва, без да питат никого и без да ги е грижа за чувствата на избранницата. Но Амару се влюбил в хубавата девойка Куси Чимбо и се опитвал да спечели сърцето й с думи и постъпки, а не със заповед. А на всичкото отгоре момичето се противяло и капризничело и дори му направила отказ. Според военачалниците му той само се излагал с това и те го виждали като твърде мекушав за бъдещ инка. Въпреки, че в крайна сметка Куси Чимбо склонила да се ожени за него цялото обществено мнение (разбира се само на тези които имали право на собствено мнение) било против любвеобилния Амару. Така Пачакути се принудил да отнеме правото на престолонаследник на Амару и да го даде на по-малкия си син Тупак Юпанки. Амару приел това спокойно и останал верен на баща си, а по-късно и на брат си. Тупак Юпанки бил от друго типично "инкско" тесто. Отначало той участвал в големия поход като водач на малобройна дружина бойци, защото по заповед на Пачакути върховен вожд на северните войски бил брат му Капак Юпанки, който притежавал големи стратегически и тактически познания и опит. Първоначално тази акция била предназначена за завладяване на земите, през които от западното крайбрежие стръвно нападали чинчите. В пограничната област между държавата на чинчите и Инкската империя живеели раканите (пръстови индианци), които скоро доброволно се предали на инките. капак Юпанки повел на север войските си, измежду които имало и много чанки предвождани от княз Анко Айю, именно те във всички битки от северния поход печелели победа след победа в полза на инките. Те превзели крепостта Паркос, която препречвала пътя на Капак Юпанки. В друга битка чанките дали възможност на инкската войска да навлезе в плодородната долина Уайя, те победили и в боевете за Тарма и Пумпу. Пачакути, който зорко следял събитията бил доволен от хода на военните действия, но бил крайно огорчен от факта, че навсякъде побеждавали чанките, с които в началото на кариерата си трябвало да се бие на живот и смърт. Така че той решил да се оттърве веднъж за винаги от тях и заповядал на брат си Капак Юпанки да ги избие до крак докато спят. Чанките обаче узнали навреме за намеренията на инките и при първата възможност през нощта, незабелязани от никого напуснали инкската войска. После нападнали живописната област Кайехон де Уайляс, отвлекли много жени, храна и след това се насочили на изток, преминали най-високите андски хребети и се заселили край голямата тропическа река Мараньон, където живели на свобода чак до идването на белокожите. Чанките били едни от малкото народи, които инките не могли да покорят. Капак Юпанки преследвал чанките, но немогъл да ги стигне. Затова пък прекрачвайки реката, до която според волята на Пачакути трябвало да достигне, той навлязъл в царството Кахамарка, което граничело с крайбрежната държава Чиму. За да компенсира загубата на чанките Капак Юпанки нападнал Кахамарка и я превзел, а след това поел обратния път. Пачакути се зарадвал на вестта, че Кахамарка била превзета, но това че брат му нарушил неговата воля прекрачвайки точката определена от него за крайна на офанзивата, не му простил и го осъдил на смърт. Наказанието било изпълнено в Лиматамбо (градът на оракулите). Така окончателно престолонаследник останал Тупак Юпанки.

През дългото си управление Пачакути променил столицата Куско из основи. Историческия център на града и околностите на Кориканча, където живеело простолюдието били разрушени и бил построен град само за аристокрацията. Пресушил блатистите места край града, където двете реки се вливали и построил голям площад там, от който тръгвали 4 пътя за най-отдалечените кътчета от империята. Освен 4-те квартала построени от Манко Капак израстнали нови 10. За преустройството на Куско били свикани над 50 000 работници, майстори и занаятчии. Същевременно започнал и строежът на градската крепост Саксайхуаман, най-голямата индианска крепост в Южна и Северна Америка. Пачакути построил и обсерваторията Интихуатана ("място, където е оковано Слънцето"). Тази изключителна личност създала нови закони, нови преобразувания в календара, в науката, нова философия за религията, много стихотворения, грандиозни по обем строежи и завоевания на земи и народи. "Преобразувателят на света" успял да уреди и предвиди всичко каквото е щяло да става след смъртта му и да даде наставления на сина си - бъдещият инка как да продължи неговата политика.

Тупак Юпанки (1471-1493 г.) - десетият инка. Той възприел всички нововъведения и преобразувания на баща си и въобще не ги променял повече, единственото, което предприел били нови безкрайни завоевателни походи. Невъзможно е да се изброят и подредят хронологически всичките походи и битки на този изключително войнствен владетел. След като Кахамарка била присъединена, Тупак Юпанки повел войската към земите на индианците чачапоя в тропическата низина на Мараньон. Целта била не само да се превземе тази територия, но и да се отвлекат девойките от племето чачапоя, които според инкските представи за красота били най-хубавите в Перу, понеже били с особена, съвсем нетипична за индианците бяла кожа.

Империя Чиму

Тупак Юпанки покорил индианците чачапоя, пленил вожда им Чукисокта и обърнал посоката на военните действия на 180 градуса за да нападне хищно и стръвно с всичките си войски най-могъщата крайбрежна империя Чиму - последната все още независима от инките държава в Перу. Тази империя била много прочута и също наречена на управляващата я династия. Тя се простирала на повече от 1000 километра по северното крайбрежие на Перу, между Анкон и Тумбес. Тези индианци населявали плодородните речни долини, пръснати в почти мъртвата пустиня край бреговете на океана. Чиму били добри земеделци, изключителни строители на напоителни системи и прочути рибари, но като воини не можели да се мерят с инките. По начина си на живот те се различавали от планинците, по религията също - главен бог при тях била Луната, в нейна чест били издигнати светилища и дори големи пирамиди. Царство Чиму било богато, имало в изобилие злато и скъпоценни камъни, а занаятчиите и особено златарите били много по-добри майстори от инкските. Заради богатствата си Чиму постепенно изгубили независимостта си в резултат на серия от нашествия и битки с инките по цялото протежение на държавата. Чиму все пак удържали първия удар на инкската армия начело с владетеля си Минчанкаман, но нападателите все пак оплячкосали богатата долина Хекетепеке, след което обърнали посоката на нашествието право на север.

Тогава Тупак Юпанки завладял индианците палта, които живеели край северната граница на днешно Перу и били на сравнително ниско ниво на развитие. Но той не се задоволил само с тяхната земя, която покорил след 5-месечни битки, а нахлул още по на север в земите на днешен Еквадор. Там била родината на канарите - войнствено племе, което дало мощен отпор на инките, но не след дълго паднало поради голямото числено превъзходство на врага. Когато завладял земята на канарите Тупак Юпанки се върнал за известно време в Куско, но след като изпълнил задълженията си в столицата отново пристигнал тук с голяма войска. през това време бившата столица на канарите Тумибамба (града на ножовете) удивително бързо била превърната в типичен инкски провинциален град, снабден с храм на Инти, манастир "Деви на Слънцето", дворец за владетеля, военни складове, хамбари и др. Както по-рано Кахамарка сега и Тумибамба станала плацдарм за инкските нашествия в далечните земи.

Империя Кито

На север от канарите се намирало могъщото царство Кито на едноименното индианско племе живеещо в полите на грандиозния връх Чимборасо (6272 м). Тези хора първоначално според митичното си потекло се наричали кари. Те дошли тук от тропическите низини в Колумбия и спадали към езиковата група на чибчите. Към тях по-късно били присъединени племената пуруха и пензалес. Тази държава била управлявана от царе с официалната титла "сцир", първите десетина сцири били от рода Кито. Следващите 4-ма били от династията Дучисела, чиито родоначалници били една княгиня от рода Кито и върховният вожд на индианците пуруха. На сцир Хуалкопо, 4-тия от династията Дучисела, Тупак Юпанки проводил пратеници, които трябвало да го убедят да стане поданик заедно с народа си на инкската империя. Хуалкопо отказал любезно и учтиво, но все пак отказал и естествено последвала инкска инвазия. Първоначално двубоят бил доста оспорван и на няколко пъти инките били възпирани. Тупак Юпанки разположил тук във все още непокорените изцяло земи на Кито огромна войска начело с вожда Чалко Майта, а с друга многобройна войска се запътил на юг за да покори окончателно империята Чиму. Понеже блатистото еквадорско крайбрежие било трудно проходимо, за войската му крайбрежните племена направили салове от балсово дърво. След което Тупак Юпанки предприел нашествие на остров Пуна, близо до днешният град Гуаякил, а след това дълбоко на запад в океана и достигнал до два острова, които нарекли Хахуачумби и Ниначумби (вероятно от архипелага Галапагос). След покоряването на остров Пуна Тупак Юпанки нападнал близкият крайбрежен град Тумбес. Това градче държава било подчинено на Чиму и от редица поколения го управлявала владетелка, която носела титлата "капуляна". Капуляната можела да си избере за съпрузи неограничен брой местни мъже. Тумбес бил превзет почти без бой. И понеже империята Чиму най-малко очаквала нападение откъм малкото васално градче на северната й граница Тупак Юпанки бързо напреднал навътре в териториите й. Инкски войски нахлули в Чиму в същото време и от юг, като дълго време обсаждали Парамонга - най-голямата и яка крепост в Чиму. Накрая и тя паднала под неудържимия натиск на инкската армия, която веднага след това се устремила към столицата Чанчан. Градът бил превзет, а владетелят Минчакаман - пленен и откаран в Куско, а заедно с него потеглили и кервани с приказни богатства, плячкосани от крайбрежната империя. Освен богатствата към Куско били изпратени като ценна жива плячка и майсторите (най-добрите в цяла Южна Америка), които вече трябвало да работят за инките и да украсяват тяхната столица. След като окончателно покорил империите Чиму и Кито великият завоевател тръгнал с войската си на изток към джунглите на Амазония. Там в негостоприемния за планинците край той стигнал чак до река Амарумайо (днешната Мадре де Диос) и продължил към реките Ману и Паитити. Там го застигнала вестта, че колите възползвани от отсъствието му вдигнали бунт начело със сина на екзекутирания им вожд Чучи Капак. Те избили инкските дружини охраняващи земята им. Инката повел войските си от джунглите право към езерото Титикака и бързо и лесно се разправил с въстанниците. оттам тръгнал на югоизток към земите на дивото първобитно индианско племе чаркас. На парагвайската граница инката заварил пратеници от град Тукуман (днешна северозападна Аржентина), които го помолили за постоянна защита и охрана на селището. Той оставил един гарнизон в Тукуман, а с останалата част от войската си потеглил още по-на юг в днешно Чили. По време на многобройните походи инкските бойци прекосили на няколко пъти най-високите ледници на Андите, както и големи площи в джунглите на Амазония, дори плавали със салове в Тихия океан. Сега им се наложило в този южен поход да прекосят и огромната пустиня Атакама, страховита, безводна и почти без живот. Но воините на Слънцето се справили и с тази трудна задача. А след като победили край сегашният град Копиапо племето диагита, те се спуснали към сърцето на Чили - долината където по-късно испанците щели да основат Сантяго де Чили. Централно Чили с високите си планини, покрити с вечен сняг, с гъстите си гори, вулканите и ледниковите езера било родината на най-войнствените индианци - арауканите, които по-късно щели да се съпротивляват успешно дори на испанците през колониалния период. И тъкмо арауканите в ожесточено сражение проточило се три дни край река Мауле разгромили инкските войски. Така тази река станала най-южната граница на необятната империя на Синовете на Слънцето. Тупак Юпанки изпълнил желанието на баща си "да завладее света" покорявайки земи с обща площ над 1 милион квадратни километра и милиони поданици.

Хуайна Капак (1493-1528 г.) - единадесети инка. Заел престола още като невръстно дете в резултат на дълги дворцови интриги. Майка му Мама Окьо - сестра и законна съпруга на Тупак Юпанки, отстранила любовницата на инката Чичи Окьо и нейният син, когото владетелят определил за престолонаследник. Мама Окьо устроила истинска Вертоломеева нощ на съперницата й и нейните привърженици, които били заловени и избити до крак. Тя отстранила по-късно и регента Хуалая, който се опитал да заграби властта и накрая все пак единадесети инка станал Хуайна Капак. В началото младият владетел обиколил голяма част от империята за да потуши надигащите се бунтове сред поданиците му. Най напред посетил земята на колите, която била важен източник на сребро и войници. За да възстанови мира и властта си в тази южна област той заселил там много колонисти, които говорели кечуански. Също заповядал да се изградят здрави погранични крепости за отбрана от боливийските човекоядци чиригуани, които нахлували откъм Чако. От там инката заминал за Чили, където прекарал около година и се опитал да промени облика му по инкски образец. Докато младият владетел се намирал в южната част на империята, на север в Еквадор избухнало голямо възстание против Синовете на Слънцето, като негови организатори били каранките. На път към бунтуващият се север Хуайна Капак само минал през Куско за кратко и продължил. Той бил свикнал да поверява управлението на столицата на Хуаскар, единствения му син, който не тръгнал в похода на север. И макар Хуайна Капак да управлявал още почти 20 години той никога повече не се завърнал в Куско. С инката тръгнали на война и 10-годишния княз Нинан Куйочи и незаконния му брат Атахуалпа. Макар, че Хуаскар също бил 10-годишен баща му избрал него за престолонаследник, в случай че той и синовете му загинат във войната. По времето на Тупак Юпанки карангите формално приели властта на Инката, но не след дълго престанали да му се подчиняват и като истински тайфун нападнали инкските крепости в северен Еквадор, превзели ги всичките и вече се канели победоносно да продължат към град Кито, който инките много ценели. Дори многобройната войска водена лично от Хуайна Капак не успяла да потуши бунта. В битката край планината Котокача карангите дори съборили от златната носилка великият Син на Слънцето, който едва отървал живота си тогава. Инката трябвало да се справи и с бунт сред благородниците от собствената си войска и чак тогава да нанесе решителният удар. Инките обсадили главната крепост на карангите, която била опасана от цели 5 яки стени. С цената на огромни жертви упоритият военачалник Ауки Тома успял да си пробие път чак до най-вътрешните укрепления. Тогава обаче инкските войници се изтеглили от стените сякаш решили да отстъпят. Карангите веднага се спуснали да ги преследват. Но щом излезли от прикритието на яките стени те били пресрещнати, заобиколени и разбити от два резервни, но многобройни инкски отряда. Сетне в полите на Котокача, където неотдавна инката щял да се прости живота си, карангите били изклани до крак. В продължилата 12 години жестока война между инки и каранги Хуайна Капак успял да изтреби цялото им племе. Жените, старците и децата избивал като дивеч. И във всяко превзето село веднага настанявал колонисти от областта на Куско, говорещи на кечуански.

Хуайна Капак разкрасил родния си град Тумибамба, където била сътворена втора златна градина - с животни, растения и пастири изваяни от чисто злато. Тук бил построен дворец Молеканча, както и много светилища, между които и облицования със златни плочи храм на Мама Окьо - майката на владетеля. Освен в Тумибамба Хуайна Капак живеел най-често в Кито и от там управлявал империята. Сътбата му била не да умре от естествена смърт или от раните по бойните полета, а от болест. В Еквадор се разразила страшна епидемия, която за кратко време унищожила цели народи, от нея измряли 250 000 индианци. Ставало въпрос или за едра шарка, или за бурон (възпаление на лимфните жлези), която най-вероятно била пренесена от белите, които само се появили по крайбрежието. Такава страшна епидемия никога не била сполетявала индианците от Южна Америка. Именно от тази болест се разболял и умрял Хуайна Капак. На смъртно легло той пожелал инка да стане законният му син Нинан Куйочи, а него след смъртта му да откарат в Куско. По-късно мумията му наистина била пренесена в Куско и посрещната с най-големи почести, като жив победител от дългите войни в Еквадор. Нинан Куйочи обаче също се заразил от тази чужда болест и починал, така че и той се завърнал в Куско чак след смъртта си.

Гражданската война

Хуаскар (1528-1532 г.) - веднага щом чул за смъртта на баща си той се провъзгласил за инка и започнал да раздава богати подаръци на благородниците в Куско. Атахуалпа, който разполагал с не по-малки сили от брат си му проводил пратеници с предложение за мир, но Хуаскар ги набедил за шпиони и наредил да ги избият. В резултат на това Атахуалпа се обявил за независим владетел на Еквадор. Двамата братя започнали да събират войски и започнали най-грандиозната и опустошителна гражданска война в Предколумбова Америка. На бойното поле двамата струпали общо над 320 000 войника, от които в 15 големи битки загинали над 100 000. Първият сблъсък станал при град Кусибамба между Атахуалпа и канарите, които били верни на Хуаскар. Войските на Атахуалпа помели малобройните канари и настъпили на юг където разгромили и воюващите на страната на Хуаскар индианци чачапоя край Чочахуайлас, като от 10 000 воини на племето били избити 8 000. Атахуалпа превзел и Кахамарка - най-важният град в областта. След загубата на Кахамарка Хуаскар струпал основните си сили да отбраняват град Хаута. Край Мантарският мост военачалниците на Атахуалпа победили в тежка битка, Хуаскар дал нови 10 000 жертви и град Хаута паднал. След поредното голямо поражение при село Янамарка Хуаскар изпаднал в безнадеждност. Но съветниците му го убедили да предприеме последна решителна битка като сам поведе войската си. Тази последна битка от гражданската война станала край река Котапампа, южно от Апуримако. Отначало двата отряда на Атахуалпа водени от военачалниците Чалкочиму и Кискис, Хуаскар успял да прогони далече, в една млада горичка, която заповядал да се подпали. Много войници на Атахуалпа изгорели живи. На другия ден инката се готвел да нанесе решителен удар, но разузнавачите на Атахуалпа заловили един ранен вражески офицер и след жестоки мъчения изтръгнали от устата му плана на Хуаскар. При последвалия сблъсък воините на Атахуалпа увлекли врага в една тясна клисура и го ликвидирали напълно нахвърляйки се като вълци на дивеч. Почти всички войници на Хуаскар измряли, а той бил пленен. След това победителите се нахвърлили над Куско., когото толкова мразели, за да ликвидират ръководната му роля в империята избили до крак всичките му големци, държавници, жреци, учени и майстори, както и всички роднини на хуаскар, по особено жесток начин.

Атахуалпа (1532 г.) -син на последната княгиня на Кито, потомка на бившата управляваща Еквадор династия. Превземайки Куско той устроил масови кланета изтребвайки напълно всички членове на царското семейство - братя, сестри, съпруги, любовници и деца на Хуаскар, дори пеленачета, а също и жреците, амаутите, учените и другите благородници на Куско. Особено силна омраза проявили към починалия отдавна инка Тупак Юпанки, който някога бил покорил Еквадор. Неговата мумия войниците на Атахуалпа повлекли в прахта по улиците и изгорили на кладата. След като унищожили аристокрацията на Куско победителите се нахвърлили и на простия народ. С масова разправа и хилияди трупове завършила войната между двамата братя. Хуаскар бил оставен жив за да може да види разрухата на Куско и убийствата на жените и децата му. Докато гледал всичко това Хуаскар не казал нищо, а само шепнел "О, Пачачи Виракоча, о, създателю на света! Дано този, който ми причини такава злина си изпати от същото..."

Проклятието му се сбъднало само след няколко месеца. През ноември 1532 г. дошли испанците...

http://bg-science.info/view_his.php?id=20

[Warlord]

От ляво надясно: Инкски генерал, Чинхайсуйски генерал (от северозападните народи на инкската империя), инкски войник

От ляво на дясно: Чинхуансуйски войник, кечуански прашкар, войник от Чиму

Редактирано Ноември 24, 2007 от Warlord

[Galahad]

Ето и рисунки на инките на Тавантин-суйу (Империата на четирите краища на света - това е наименованието на онова, което днес обикновено се нарича империя на инките; инка всъщност е титлата на владетеля - нещо като цар, фараон) по книгата на Инка Гарсиласо де ла Вега (извънбрачна издънка на конквистадор и инкска принцеса, а не на дон Диего де ла Вега- Зоро ). Всъщност истинското име на автора е Гомес Суарес де Фигероа - той си прикачил име и титла, които принадлежали на негови роднини, но не и на него.

[КГ125]

Чудесна информация, благодаря

Интересно, при инките изглежда сме свидетели, на този етап от историята, на съвсем начален етап на образуване на държава, или по-точно дори на преддържавна структура. В услвията на родово общество.

Според мен народите в Европа и Азия са минали през този етап много по-рано, преди новата ера и т.н.

Редактирано Декември 11, 2007 от КГ125

[Galahad]

Забравих да кажа най-важното - книгата История на империята на инките - том I Автор: Инка Гарсиласо де ла Вега я има издадена на български език.

„Кралските коментарии”, или „История на империята на инките” е най-важният и безспорен документ за създаването, величието и рухването на империята на инките.

Книгата е публикувана за първи път през 1609 г. в Лисабон. Оттогава до ден днешен тя многократно е превеждана и издавана на всички световни езици. Хрониката на Инка Гарсиласо де ла Вега вече пет века е най-подробното изложение на историята на най-великата империя, създадена някога в Америка. „История на империята на инките” не е сведена към описанието на живота на отделни личности. Гарсиласо де ла Вега я поднася комплексно, като внася в повествованието такива важни елементи, като описание на бита, нравите, обичаите и вярванията на инките.

Той подарява на света великолепен образец на испанска хроника от времето на Ренесанса, първото изключително произведение не само на перуанската, но и на цялата латиноамериканска литература. Това е достатъчно, за да бъде завинаги вписано името му в златния фонд на световната култура!

В първия том на българското издание са включени от първа до трета книги на оригиналното издание от 1609 г.

"Инка" Гарсиласо де ла Вега (1539-1616) е роден на 12 април 1539 г. в Куско - бившата столица на инките, която съвсем наскоро е превзета от конквистадорите. Баща му е известният конквистадор Себастиан Гарсиласо де ла Вега и Варгас. Майка му е принцесата на инките Исабел Суарес Чимпу Окло - племенница на Инка Хуайна Капак... Техният син е един от първите перуански метиси...

Обаче цената й е направо трепач: 19.90 лв. Е, дебелшка е, илюстрована ...

Брой страници: 408

Илюстрации: С черно-бели илюстрации

Формат: Голяма книга (16,5x23,5 см.)

[Warlord]

Интересно, при инките изглежда сме свидетели, на този етап от историята, на съвсем начален етап на образуване на държава, или по-точно дори на преддържавна структура. В услвията на родово общество.

Няма как да се съглася с това, държавата им (наричана от учените империя не без основание) си е имала всички отличителни белези на такава - администрация, религиозни институции, сложна йерархия на властта, мощна и дисциплинирана армия, шпионски мрежи и тн. и това е един много късен етап от развитието на индианските народи от Андите, много преди новата ера там също е имало развити цивилизации и държавни образувания - Тиахуанако е едно от свидетелствата за това. Недостатъците й спрямо цивилизациите от Стария свят са най-вече, че няма развита писменост, поради което една толкова огромна империя е почти невъзможно да функционира пълноценно.

Другите недостатъци идват от чисто природно-географските дадености - нямат коне и впрегатен добитък, поради което не са измислени колелото и ралото, с които щяха да направят огромен скок в цивилизационното си развитие, и също така обработката на желязо е още в зародиш.

Галахад, тази книга е страхотна, разгледах я набързо в книжарница "Хеликон" преди време и цената й не ми се струва висока, просто тогава бях набелязал други заглавия, но рано или късно ще си я купя

[КГ125]

Да, но нивото, нивото.... Как така ако са сложни, каквито обикновено държавните институции са, не са имали никаква ама никаква писменост? После религиозната им система с тия жертвоприношения и т.н. също е на ниско ниво, артефактите на изкуството също ми сочат нещо такова.

Технологично също - вярно, нямат коне, макар че (тук не мога да се сетя) няма ли друг годен добитък там? Рогат? А и желязото се обработва в зародиш и приmитивно..На него не му трябва добитък поне.

ПП

Имаше една книга, издадена преди около 25 години. Антонио Пигафета "Истинската история за завоюването на Нова Испания". Хроника от участник в събитията.

Редактирано Декември 12, 2007 от КГ125

[КГ125]

"В първия том на българското издание са включени от първа до трета книги на оригиналното издание от 1609 г."

Абе наште няма ли да се научат да не издават откъси!!! Това е възмутителна практика.

[Warlord]

Нивото е доста високо, за хора, които реално живеят в бронзовата епоха. Не е вярно, че не са имали "абсолютно никаква писменост", поне кипу-то добре е обслужвало търговията и икономиката. А иначе явно са ползвали и йероглифи поне в по-старите времена, на вратата на Слънцето в Тиахуанако има йероглифи подобни на тези на маите и ацтеките, които вече са имали доста развита писменост, но в Андите е по-скоро в зачатък все още, ако пренебрегнем и златните плочи върху които била записана историята на инките според испанците (изчезнали до една).

Религиозната им система и жертвоприношенията не се различават особено по смисъл и значение от тези в Стария свят - и картагенците примерно са правили масови жертвоприношения на новородени деца, римляните пък само за кеф на тълпата какви геноциди са извършвали по колизеюмите не е истина, както и католическата църква по-късно която масово пържи живо месо по-кладите, но стъпвайки на американска земя е отвратена от "жестоките диваци".

За изкуството също съм готов доста да споря, поне в някои отношения са доста по добри в сравнение с европейците от тази епоха.

Единствения добитък е ламата и гуанакото, които имат няколко подвида - всичките от които негодни за яздене и теглене на коли, също и неудобния стръмен терен на земята им спъва въвеждането на колелото, няма кой и няма къде да дърпа кола на колела (иначе самото колело е било измислено вече от инките).

Желязо са обработвали, но в малки количества и предимно за накити и украшения.

С нищо тези хора не са по-нисши от белите, единствено природно-географските фактори са виновниците за тяхната технологична изостаналост!

[КГ125]

Да, но т.нар. "духовна култура" тепърва е предстояло евентуално да бъде създадена. Наистина, грубостите които и другите цивлизации имат не могат да се подминат без внимание, но при такива държавни общества в ранен стадий, като тяхните, жертвоприношенията и други жестокости са част и то централна от смата символика. Такива неща се споменават и за Азия, но за много, много древни времена..

Няма я още и няма и помен от идеята за хуманността, развитите етични системи, богата литература, абстрактно мислене, хуманитарни творби и т.н., при които сме свидетели в напредналите цивилизации.

Това не е упрек към тях, индианските цивилизации са си били самобитни и интересни и не се знае докъде щяха да стигнат, ако не бяха унищожени, но такава е историческата логика.

Всъщност, ако наистина са нямали възможност да получат двигателна сила, тогава не знам дали биха могли да се развият много.

[Galahad]

Нивото е доста високо, за хора, които реално живеят в бронзовата епоха. Не е вярно, че не са имали "абсолютно никаква писменост", поне кипу-то добре е обслужвало търговията и икономиката.

"Свещеното кипу" - имало нещо като предание, че инките са имали писменост, но при една епидемия жреците предсказали, че тя ще отмине, ако бъде премахната писмеността. Останали само 4 платна с текстове в един от храмовете, но испанците ги смъкнали и подкарали с кораб за Испания. Но по пътя се озовали в морето.

католическата църква по-късно която масово пържи живо месо по-кладите, но стъпвайки на американска земя е отвратена от "жестоките диваци".

Да, светата майка-инквизиция била дълбоко възмутена от тези езически жертвоприношения. И в прослава на християнския бог, за да отучи индианците от тези лоши обичаи, за спасение на душите им изпекла доста от тях на кладата. Както се казва - въпрос на гледна точка.

Единствения добитък е ламата и гуанакото, които имат няколко подвида - всичките от които негодни за яздене и теглене на коли, също и неудобния стръмен терен на земята им спъва въвеждането на колелото, няма кой и няма къде да дърпа кола на колела (иначе самото колело е било измислено вече от инките).

Желязо са обработвали, но в малки количества и предимно за накити и украшения.

С нищо тези хора не са по-нисши от белите, единствено природно-географските фактори са виновниците за тяхната технологична изостаналост!

Трябва да държим сметка, че индианците са живели изолирано от останалия свет, далече от един голям културен и търговски обмен. Тъй че не са имали коне и жито, ама ние пък не сме имали домати и шоколад. Трябва да се има пред вид, че колкото е по-голям научния и културен обмен, толкова по-бърз е напредъка. Ето сега се комуникира за секунди с цял свят и технологиите стремително се развиват. Но ако държавите се изолират, дори в този динамичен век този струмоглав прогрес, който се наблюдава сега бързо ще замре.

Успехът на европейците иде от корабите и оръжията. Разбира се и от болестите, които пак поради изолацията са били непознати и населението не е имало имунитет. Но и за Европа огнестрелните оръжия са били новост, позната от около 1-2 века.

[КГ125]

Не само от това според мен идва успехът. Има един огромен културен сблъсък, културна несъвместимост между двата народа, направо до степен да не са сигурни (индианците) хора ли стоят срещу тях. "Въпросът за другия" мисля че се казваше една книга на Цветан Тодоров, който разглежда този сблъсък, не от историческа гл.т., а от философско-културологична. Те просто не са разбирали мащаба на агресията на белите. Това пак е проява на разликата в нивата и на превъзходството на последните, изразено в много, да не кажа във всички отношениия.

"Потушаването" на едва прохождащото им писмо също е симптом за това. Жреците и въобще... в цялата работа има белег на първобитност, преодоляването на която никак не е било започнало при появата на испанците...

Абе хора, имало ли е говеда в Северна и Южна Америка ?? Това е изключително важен въпрос...

[Galahad]

Има един огромен културен сблъсък, културна несъвместимост между двата народа, направо до степен да не са сигурни (индианците) хора ли стоят срещу тях.

Религията на индианците наистина е съдържала мотив за идването на бог - различно наречен при различните племена, но идеята е една и също. На такъв момент може да се открие в много религии. Въпреки това индианците в един момент оказват съпротива. Началният етап се среща и в обратната хипотеза - когато по-диви племена опустошават по-развита култура - варварите - Римската империя, турците - югоизточна Европа, Монголите - Китай. Владетелите на индианците са действали аналогично на техните колеги, управлявали по-културни народи от завоевателите. Те са подценили проблема и са опитали да използват пришълците за решаване на вътрешни проблеми. Но сбъркали. Китай гледал на монголите като чудесни наемници, балк. владетели гледали така на турците, а Рим - на варварите. Всички са имали мотиви да подценят риска и са сгрешили по различни причини. Едните защото са считали, че културно и технологично стоят по-горе. Индианските владетели пък явно се надявали, че малобройните отряди конквистадори трудно ще се опрат на могъщите им армии, пък дори и по-зле въоръжени. Но се оказало, че са подценили както транспортните възможности на европейците, така и вътрешните си противоречия.

[КГ125]

http://images.google.bg/images?svnum=10&am...%BD%D0%B8%D1%8F

ето тук малко за транспортните възможности на ламите; може би биха могли да се използват за товари и теглене

по повече във впряг...

[Warlord]

Незнам доколко инките са смятали за важно да развиват напреднала (според твоите разбирания) духовна култура, но в държавата им не е била в ранен стадий на развитие както вече подчертах, жертвоприношения и жестокости има навсякъде и не само "в най-древните времена". Както казах това е цивилизация от бронзовата епоха и неможе да се мери с такава от желязната.

Иначе, Галахад това което посочваш са основни причини за спъването на тяхната цивилизация. Вярно е, че са имали неща, които ние - не, но все пак може ли да сравняваме коня и житото от една страна с доматите и шоколада?! В сравнение с останалия свят те направо са в недоимък на такива дадености и едновременно с това в изолация, дори е много учудващо до какви нива са развили цивилизацията си при такова положение.

И не само изолираността им пречи, а и положението на континента им - то е в проекция от север на юг, докато Стария свят е разположен перпендикулярно на Новия - от Изток на Запад и се намира кажи-речи в един-два климатични географски пояса, образувал се е естествен търговски път (на коприната) минаващ през дълги но равнинни места. Докато индианците за да търгуват и въобще осъществяват някакви връзки и обмен помежду си трябва да се придвижват по направление север-юг и да пресичат през различни климатични пояси, което прави цялото придвижване изключително трудно, дори и на изток не биха могли да отидат далеч инките защото там ги е ограничавала джунглата на Амазония в която планинците просто не биха могли да живеят.

[mnogoznaiko]

МАЧУ-ПИКЧУ

^{Оригинална снимка от 1911 година, преди да започнат модерните реконструкции...}

През едно юлско утро на 1911 година мъглата пак се кълбяла в теснината, в чиято дълбочина с глух шум се премятали през речните прагове водите на Урубамба. Младият американски археолог Хирам Бингхем и перуанският сержант Караско потрепервали от влагата и студа, гледайки високата скала, на която възнамерявали да се изскачат. Главата се замайвала само при вида на тясната стръмна пътечка, едва забележима по отвесната каменна стена. Но там, на самия връх, както твърдял водачът, се намирали загадъчни развалини.

Бингхем бил насочен към долината Урубамба от записките на френския пътешественик Шарл Винер, който споменава в своите записки, че по разказите на индианците в района на планината Мачу-Пикчу се намират загадъчни развалини. . . Бингхем се решил на трудното и опасно изкачване и на височина 600 метра се натъкнал на дялани блокове светъл гранит. Ученият мислел, че градът е погребан сред поникналите храсти под дебелия пласт пясък и прах, но когато се изскачил по-нагоре, видял постройки, с които и след стотици години не могли да се справят нито храстите, нито корените на дърветата, нито лианите. Тук се намирал храм със стени, дебели 4 метра и с дълбоки ниши надлъж по фасадата. Със своята постройка и трапецовиден вход той напомнял храмовете, построени от инките в Куско. Тук имало и двуетажни жилища и някакви постройки с островърхи покриви. А вътре били намерени съдове от печена глина. В града били открити гранитни басейни и улеи, по които от тераса на тераса се стичала вода от пресъхнали днес източници. Но защо е спрял животът в града, където нямало никакви следи от вражески нападения или стихийни бедствия? Отговор на този въпрос трябвало да даде експедицията на Йелския университет, която Бингхем възглавил след една година. Открити били 150 скелета, както погребани, така и останали в самия дворец — построен от грижливо разположени един до друг каменни блокове, а също и по стълбите, които в тоя удивителен град наброяват 3000 стъпала. Като заместват улиците, стълбите частично са изсечени в скалата, частично са направени от огромни каменни блокове с единия край вградени в стената. Скелети са намерени и под вековните наноси в развалините на домовете, и около храмовете, и почти всички скелети, намерени на скалата Мачу-Пикчу, и останките от дрехи били женски. След като освободила постройките от наносите и растителността, експедицията разкрила храма на главния бог на инките — бога на Слънцето (храма, на „Трите прозореца"), разположен така, че от него се виждала цялата долина на свещената река Уруоамоа. В полирания каменен под на това здание се отразявал първият слънчев лъч, който прониквал през пробитите с особена цел прозорци и се плъзгал по мумиите, които съхнели под покрива на храма.

По-нататък се намирал и храмът с помещението за свещения ягуар, чийто скелет е намерен на същото място, а още по-нататък имало и нещо като военен плац, мелница и предградие за простолюдието.

А скалата в края на пропастта била мястото за изпълнение на смъртни присъди — в скалата има вдлъбнатини за ръцете на осъдения, когото окачвали над бездънната пропаст. Дяланите и шлифовани камъни поразявали със старателната си обработка. Стените, построени от тези камъни, нямали орнаменти, корнизи, рамки на прозорци, нямало никакви релефи нито по домовете, нито в храмовете. В града не били намерени нито статуи, нито следи от живопис. Само олтарът редом с помещението за ягуара запазил следи от червена боя. Съдовете също се отличавали със сурова простота — две-три ивици и примитивни триъгълници по тях, ето цялата украса, която си позволявали обитателите на загиналия град. Само на един съд, подобен на кана, било открито изображение на битка.

Империята на Инките

Империята на инките се родила в битки. Изглежда че най-напред вождът на някои от племената в района на Куско е придобил власт над своите съседи в южните райони на Перу, а с течение на времето обединението на племената се превърнало в централизирана империя, чиито граници постепенно се разширявали и достигнали бреговете на Тихия океан. Инките успели да завладеят на север голяма част от съвременен Еквадор, Боливия и Перу, а на юг част от територията на Чили. Учените смятат, че Инка Тупак Юпанки е покорил южните племена чак до пустинните пампаси на днешна Аржентина, а неговият наследник Хуайна-Капак е разширил владенията си приблизително до границите на днешна Колумбия. Територията, на която той е царувал, имала 12 милиона жители.

Тази странна държава приличала на пирамида. Неин връх бил императорът, Великият Инка. Смятали го за син на самото Слънце — жив бог, господар на живота и смъртта на своите поданици. От Инка като от връх тръгвала и се разклонявала надолу йерархичната стълба на чиновете и длъжностите. Главните длъжности се заемали от хора от дома на Великия Инка, т. е. от негови роднини.

_{Резидентската част от Мачу Пикчу}

За отличителен знак на аристократите служели огромни обици, за които самият Велик Инка пробивал отвърстия в ушите им. И тези аристократи се наричали „инки". Инките не били народ, а каста, в която влизали потомците на старите племенни вождове. Инките въвели постепенно единния език „кечуа", построили главната столица Куско и протегнали от нея пътища като пипала. Мъжете от 25 до 50 години в тази разноплеменна и все пак единна и могъща страна били разделени на отряди по 100, 500, 1000, 5000 и 10 000 души. Всеки отряд се ръководел от особен вожд или чиновник, който произхождал от знатните родове и бил назначаван от Великия Инка. По заповед на царя отрядът трябвало да се отправи на поход към далечни страни или да тръгне да строи пътища или храм на някой от боговете. Чиновниците следели всеки поданик да обработва строго определен по големина участък земя и да живее в глинено жилище по установени размери. Простият земеделец или занаятчия нямал право да притежава никакво имущество освен предвиденото — никакви други запаси и облекло; в строго определено време той трябвало да предава една трета от реколтата или занаятчийските произведения в хамбара и складовете на бога на Слънцето. Както съобщава испански историк, един от Великите Инки казвал: „Децата на простолюдието не бива да изучават науки, които трябва да знаят само благородниците — тъй като простите хора като невежи не са способни да се издигнат до разбирането на такива неща, а само остават високомерни, позорят и унижават държавата: за тях е достатъчно да изучават занаята на своите бащи".

Това означава, че професиите били наследявани. Чиновниците следели сина на земеделеца да бъде земеделец, сина на тъкача — тъкач, на медникаря — медникар.

На 25 години, нито по-рано, нито по-късно, индианецът се женел за девойка от същата местност, чиновникът следял женихът и невястата да бъдат от едно съсловие. Земеделецът не можел да мисли за женитба с дъщерята на военачалника, а синът на военачалника за женитба с дъщерята на жрец. Всеки човек бил научен да се труди без умора и безропотно да се подчинява на всички нареждания на господарите си. Всяко нарушение на законите, обичаите или заповедите се наказвало със смърт. В държавата на инките всичко се преброявало — и хората, и земята, и събраната реколта, и дължината на пътищата, и жилищата. Това изисквало сложна система на отчитане и цяла армия преброители, които вършели това с помощта на възли на специални шнурове.

С помощта на възли инките можели да предават не само цифри, но и думи и цели фрази, с тяхна помощ записвали закони и разпоредби.

Трябва да се предполага, че създаването на империята на инките било болезнен и труден процес. Територията на Перу била така прорязана от планински вериги, речни долини, ивици мъртва солена почва и непроходими гори, че общуването между отделните племена в течение на много векове е било затруднено. Всяко племе имало свой самостоятелен живот, имало свои обичаи, свой език и свое изкуство. Народите в древно Перу говорели на 125 езика и на безчислено множество диалекти. Те имали своя история, предания и закони.

В началото на нашата ера културата по долините Наска, Ика и Паска вече брояла близо половин хилядолетие. Жителите на тези долини подобно на египтяните вярвали в задгробния живот и подобно на египтяните балсамирали мъртвите. Мумиите на жителите на тези долини били погребвани в подземия на свещения полуостров Паракас.

По пода на издълбаните в скалите пещери все още лежат грижливо наредени мумии, обвити в жълти, червени, сини плащаници от памук и вълна. Нито по-рано, нито по-късно, нито тук, нито в друг кът на земята не е имало тъкачи, които със своето изкуство да превъзхождат майсторите на древно Перу. Гущери и пуми, богове и духове, воини и жреци, предназначени да пазят покойника от демоните на задгробния свят, били втъкани в плата с неповторимо техническо съвършенство от хората, които познавали стотици начини за преплитане на тъканите, които приготвяли бои с около 200 нюанса и които умеели да използват ефекта от съчетанието на фактурите на растително и животинско влакно. Между пети и девети век в Перу живели народи, достигнали удивителни познания в инженерното дело. Аквадуктите и напоителните канали, построени от хора, които не познавали желязото, са действали още в началото на XX век. Народът от долината Моче през първото хилядолетие е създал керамика нямаща равна на себе си в историята на световното изкуство. Хората от тази долина имали обширни познания по математика и астрономия, но подобно на другите американски народи те не били запознати с такава обикновена вещ като грънчарското колело. Своите съдове те лепели така, както лепели и статуетките си. Това са портрети на хора с обветрени татуирани лица с физически недостатъци, какъвто е например - едноокият вожд, волеви образи на гърбоноси воини, скулести старци, сбръчкани старици. Този народ е преживял нов разцвет през XIV—XV в., когато по крайбрежието на Атлантическия океан възникнала мощната държава Чиму със столица Чанчан. В този град стените били украсени с орнаменти подобно на ковьори. В него имало дворци, препълнени с прекрасни съдове и древна пластика, пирамиди и мавзолеи.

В градовете, построени от инките, учените почти не намират украсени съдове, скулптури или орнаменти, т. е. нищо от онова, което отличавало страната до времето, когато инките създали своя държава, след като завоювали страната Чиму. Инките се стремели да заличат от паметта на племената тяхното минало, техния особен начин на живот, език и култура. Владичеството на инките довело изкуството, скулптурата, орнамента и подобното на живопис тъкачество до упадък. Изкуството вдъхновява и облагородява човека. Изкуството изразява душата на народа, неговата история, традиции и характер. От всичко това поданиците на Великия Инка трябвало да се откажат. Затова величествените здания, построени от инките, са лишени от украса, а. техните съдове се отличават с пределна простота. Известно е, че Великите Инки притежавали колекции от рисувани таблички и кърпи. Това били документи, написани с йероглифи, но малко преди идването на испанците жреците обявили, че древната йероглифна писменост носи нещастие. Йероглифната писменост била изкуство и в края на краищата тя била забранена. Впрочем инките не навсякъде преследвали изкуството. За знатните деца се правели за игра фигурки от сребро. Смъртта на Великите Инки се съпровождала с изработване на маски и статуи от злато. За мумиите на Великите Инки както в миналото се тъчели живописни одежди. Техният костюм от пера се отличавал с пищност и великолепие. А в техните дворци били окачени картини. Инките признавали изкуството, но го считали за достояние само на тези, които управлявали страната.

^{Първото изображение на инка в Европа. Pedro Cieza de Leon. Cronica del Peru, 1553.}

ПОТОМЦИ НА БОГОВЕТЕ

Малко преди нашествието на европейците Великият Инка Хуайна-Капак по неизвестни досега причини оставил свещената столица Куско и превърнал в своя резиденция крепостта Кито на територията на днешен Еквадор. Преди да умре, в 1527 год., той разделил своята империя на две части. Южната част със столица Куско той предал на един от своите законни синове Уаскар, а северната с град Кито—на Атауалпа, син на Великия Инка и една местна царица. Двамата братя моментално станали врагове. Уаскар изглежда бил протеже на жреците, а Атауалпа —: на военните вождове. Тяхната вражда била израз на борбата вътре в управляващата каста на инките.

В 1532 година двамата братя решили да се срещнат в централната част на страната по средата на пътя между двете столици в крепостта Кахамалка. Двамата тръгнали начело на своите армии.

Отначало нищо не предвещавало война, но когато Атауалпа видял, че неговата армия е няколко пъти по-силна от армията на Уаскар, той нападнал брат си. Голямата част от привържениците на Уаскар били избити, а сам той попаднал в плен и окован във вериги, бил изпратен в свещената столица Куско. Атауалпа установил военния си лагер при Кахамалка и очаквал придвижването на своя пълководец Руминяуи, за да влезе начело на своята войска в победената от него свещена столица на Великите Инки Куско.

Писаро и неговите сто седемдесет и седем сподвижници слезли на територията на днешен Еквадор тъкмо в този драматичен момент.

Два месеца били нужни на испанците, за да достигнат Кахамалка. Може би това никога нямало да им се удаде, ако привържениците на Уаскар не им били показали пътеките към висящите мостове.

Сред безбрадите с бакърени лица индианци от поколение на поколение се предавала легендата за бога-крал Виракоча с бяла кожа и коси, растящи по брадата. Този бог заминал зад морето и обещал да се върне в години на страшни нещастия, за да помогне на народа си. Кои могли да бъдат тези странни белокожи пришълци с черни и рижи бради, с брони, които греели на слънцето с метален блясък, възседнали страшни четириноги чудовища? Разбира се, това могли да бъдат само богове или пратеници на боговете!

^{Франциско Писаро (1471 —1541) — испански конквистадор, завладял в тридесетте години на XVI век държавата на инките.}

Това че те за пръв път се появявали в момент, когато в страната избухнала междуособица, означавало, че белите богове искат да помогнат на една от страните. Как да не се надява Уаскар, че боговете са дошли, за да го избавят от неволята? Как да не се утешава Атауалпа с мисълта, че боговете са дошли да осветят триумфалното му влизане в свещената столица Куско?

Затова привържениците на Уаскар помогнали на Писаро да стъпи в сърцето на Перу. Затова Атауалпа миролюбиво очаквал пришълците.

Кахамалка бил град, разположен на високо планинско плато между централните и източни разклонения на Кордилерите. Склоновете на планините около Кахамалка били укрепени с изкуствени тераси, които се издигали нагоре като гигантска стълба. По тези тераси, създадени от човешки труд, се отглеждали тютюн и царевица.

Денят, в който Писаро пристигнал, бил 15 юли 1532 година. Вятърът разклащал по терасите хилядите палатки от лагера на Великия Инка. Кахамалка била изоставена от жителите си и Писаро намерил града празен с отворени порти. По-нататък събитията се развивали с бързината на сменящи се филмови кадри. Писаро се явил пред Атауалпа и поканил Великия Инка на пир. Атауалпа, който гордо казал на Писаро: „Птица не може да литне в небето на моята страна и лист не може да трепне в горите й ако аз не поискам!" — имал 20—30 хиляди воини. Той лесно можел да унищожи шепата испанци. Но за да подчертае своето миролюбие, Атауалпа пристигнал на централния площад в Кахамалка в златни, украсени с пера носилки. съпровождан от великолепна свита. И Великият Инка и неговите велможи дошли без оръжие. Тъкмо това очаквал Писаро. По даден от него знак окованите в доспехи испанци с боен вик „Сант Ято!" нападнали гостите си. Невъоръжените телохранители на Великия Инка били избити, а самият той —пленен. Атауалпа бил затворен в най-отдалечената част на своя собствен дворец Кахамалка.

Залавянето на Великия Инка означавало покоряване на неговата държава. От този миг страната се простряла пред нозете на испанския капитан: централизацията, която на инките се струвала сила, станала причина за тяхната гибел.

ЗЛАТОТО НА ИНКИТЕ

Дните, минавали. Жителите на Кахамалка възстановявали домо вете си. Животът потекъл в своето корито. Народът, поучавай на пасивна покорност дълги векове, безропотно възприел новото положение на нещата. За него това било обикновена смяна на господарите. Новият господар бил ни по-добър, нито по-лош от стария.

Перуанците били поразени най-вече от липсата на връзка между поведението на испанците и християнския морал, който те проповядвали. Под властта на Великите Инки индианците смятали за невъзможно да нарушават клетвите си, не познавали грабежите, убийствата, предателствата. Сами завоеватели, инките били свикнали да се отнасят с уважение- към имуществото и обичаите на другите народи. Перуанците съвсем не можели да проумеят защо нечовешки жестоките и отмъстителни испанци проповядват милосърдие, защо крадците повтарят заповедта „не кради", защо клетвопрестъпниците говорят за чест, а разбойниците за добро — и всичко това в името на техния бог Христос. Скоро всичко, което представлявало някаква ценност, било отнето от перуанците и пренесено в испанския лагер. Било конфискувано всичко освен оръдията на труда. Но Писаро смятал, че награбеното е все още малко. Той искал да изпрати отвъд океана такава плячка, каквато дотогава не била изпращана от Америка. Стаята, в която бил затворен Инка. имала размери 4x6 метра и Писаро предложил на Атауалпа, че ще го освободи при условие, че напълни стаята със злато на височина колкото вдигната ръка.

Червената черта опасала стените на стаята. Такъв бил фантастичният откуп, който перуанският монарх обещал да плати за своя трон.

Златото, с което е така богато Перу не представлявало богатство за индианците. Инките знаели какво значи да бъдеш „могъщ". но понятието „богат" им било неизвестно.

Пратеници на Великия Инка незабавно се отправили на път. Те трябвало да обходят цялата империя от Кито до Куско. За да се придвижат по-бързо, те се снабдили с носилки, които носели, тичайки, като се сменяли през определени интервали от време. Пратениците носели „кипи" — цветни шнурчета с възли, чрез които се предавали заповедите.

Държавната машина на инките била добре смазана и никой не смеел да се противопоставя на своя господар. Грамадата от злато растяла, но когато двумесечният срок, определен от Пи-саро, изтекъл, уговорената височина не била достигната. Инка се усмихвал: още малко търпение. Нима не е достатъчно това, че всички пътища, които водят за Кахамалка, са пълни с носачи, прегърбени под тежките съдове със злато? Тогава Писаро съобщил на Инка една новина: той успял да се свърже с привържениците на Уаскар. Уаскар обещал на испанците, че ще откупи короната за по-висока цена, отколкото Атауалпа. Уаскар обещал да напълни стаята в Кахамалка не до височината на човешки ръст, а до самия таван.

Няколко дни по-късно Уаскар бил убит в затвора Куско по заповед на Атауалпа Юли 1533 година.

Условието било изпълнено. Стаята била напълнена със злато и сребро. Писаро станал владетел на съкровища, каквито нямал в своите сандъци нито един от европейските монарси и банкери 52 000 сребърни марки и 1 326 000 златни пезо. Тази грамада метал би струвала в средата на XX век около 3 430 000 долара или 1 225 000 фунта стерлинги.

Освен това Франциско Писаро отделно получил от Атауалпа златно кюлче на стойност повече от 196 000 долара по днешния курс.

Атауалпа платил, но смятали те да му дадат ако не трон, то поне свобода?

Представите на конквистадорите за справедливост били крайно „своеобразни".

Плененият и разорен Инка все пак представлявал заплаха за испанското господство. В очите на перуанците той бил син на Слънцето, последен бог и наследник на бога. Не било достатъчно да се заграби неговото кралство, да се опустоши неговата съкровищница, да се подчини неговата армия. Трябвало да бъде унищожен той самият.

Какво по-лесно от това да се докаже вината на невинния? Били извикани свидетели. Най-враждебно настроен бил перуанецът Филипило, привърженик на Уаскар. Той служил като преводач при испанците и по тяхна заповед обвинил Атауалпа в бунт срещу краля на Испания, в незаконно заграбване на перуанския престол, в убийство на родния брат, в многоженство, в жертвоприношения, принасяни на лъжливи богове. Трибуналът се съвещавал кратко. Атауалпа трябвало да бъде изгорен жив. В последния момент му предложили покръстване. Той се съгласил и благодарение на това изгарянето било заменено с по-лека смърт.

Съпроводен от свещеници и обкръжен от огромна тълпа, ново-покръстилият се християнин Жуан де Атауалпа бил изведен навън. Частицата „де" говорела за дворянско достойнство, а дворяните в Испания не ги бесели, а ги удушвали. На същия площад в Кахамалка, където преди девет месеца се бил появил Атауалпа в блестяща, украсена с пера носилка (паланкин), била устроена гарота. Върху шията на Инка била окачена примка. Започнали да я стягат. Последният Инка умрял, без да сваля очи от Писаро.

Бившият испански наемен войник хвърлил краля-бог в тъмница, принудил го да събере невиждано количество злато и за награда го удушил.

Мрачната тълпа, която наблюдавала падението на своя цар, не се опитала да попречи на това, което й се струвало неизбежно.

ГИБЕЛТА НА КУСКО

испанците се втурнали през обзетата от ужас държава в нейната главна столица Куско.

Писаро избрал Великия път на инките от Кито за Куско, който минавал по бреговете на езерото Титикака. По този път лесно можели да се движат кавалерия и пехота. По пътя имало складове с провизии и мостове през клисурите и реките. Той бил покрит с трамбована глина, твърда и гладка като дялан камък. Испанците били поразени, като сравнявали този път с калните и изровени пътища на Кастилия. Онези, които посещавали Италия, го сравнявали с пътищата на древните римляни.

Като убил Атауалпа, Писаро се убедил, че трудно ще овладее управлението на страната без император. Нужен е нов Велик Инка, който да получи власт от ръцете на Писаро. Такъв трябвало да стане Манко, доведеният брат на Уаскар. Писаро обещал на Манко трон и го взел със себе си в поход. Когато на 15.Х1. 1533 година, два часа преди залез слънце, испанците съгледали Куско, портите на града се оказали отворени. Привържениците на Уаскар очаквали новия господар, в жилите на когото течала свещената кръв на Великите Инки. В Перу всичко водело към Куско — пътища и канали, мисли и молитви. За перуанците Куско бил това, което бил Рим за латин-ците: икономически, политически и религиозен център на света, град на дворците и храмовете.

Куско представлявал величествена гледка. Градът се състоял от мрежа правоъгълни квартали. В центъра, обкръжен с храмове, бил огромният „Площад на радостта" и над него, озарен от лъчите на залеза, царял златният покрив на храма на Слънцето. Както всички други постройки на инките храмът бил съставен от многотонни гранитни блокове. Тук нямало нито цимент, нито хоросан, камъните били шлифовани и положени един до друг така, че между тях не можел да се провре и косъм. Такова здание — величествено и сурово, се отличавало с особено качество — то не се бояло от земетресенията. Храмът бил издигнат на постлана с порфир площадка и се състоял от пет части, които напомняли на испанците католическите църквици. Една църква била посветена на Слънцето. Нейният таван и стени били покрити със златни листа, а източната стена покривал златен диск с очи от скъпоценни камъни, който бил обкръжен с лъчи. Това било символ на главния бог на инките — Виракоча.

Първият лъч на изгряващото слънце се отразявал в този диск и загадъчните очи от скъпоценни камъни внезапно блясвали в разноцветни пламъчета.

Втората църква, облицована със сребро, била посветена на Луната. Третата, със стени, целите покрити с аметисти, топази и други скъпоценни камъни, била посветена на звездите, четвъртата — на дъгата, петата — на мълнията.

Към храма имало златна градина. Тук дървета, храсти, птици, всичко било изкусно направено от злато. Това бил златен рай, в който били издигнати златни тронове, върху които били поставяни мумиите на синовете на Слънцето — Великите Инки. Всичко това станало плячка на завоевателите. Над града царувала крепостта Саксаайман, цитадела на столицата и символизираща величието на империята на инките. Отделните дялани камъни с дължина 7—8 метра тежали до 200 тона. Конквистадорите не разбирали по какъв чудотворен начин хора, които не познават нито желязото, нито колелата, могли с математическа точност да издялат, да издигнат на върха на планината и да построят от такива гиганти три реда стени, високи общо колкото шестетажно здание.

ПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ НА ИНКИТЕ

При разгрома на Куско загинала голяма част от населението на града, но Манко, племенникът на Великия Инка, избягал в планината, отвличайки златните кюлчета, и което за инките било- по-скъпо от златото, жриците на бога на Слънцето. Скоро към неговия неголям отряд се присъединили тези, които успели да избягат в долината Урубамба.

Испанските хроники смътно споменават, че Манко организирал съпротива срещу завоевателите. Около, него се сплотили оцелелите воини — гладни, голи, но пълни с омраза към врага. Отрядите на Манко се спускали от планините и нанасяли неочаквани удари на испанците. Те се научили да не се страхуват от конете и да ги изваждат от строя с помощта на „оолла" — две топки, свързани с ремък.

Постепенно силите на Манко толкова пораснали, че той нападнал Куско, изгорил половината град и се укрепил в могъщата цитадела Саксаайман. Обаче испанците успели да го прогонят от крепостта и той пак се отдалечил в Кордилерите. Тук Манко обявил за столица зареяната в скалите крепост Виткос, построил укрепления и скрил на тайни места златото, което успял да изнесе от Куско.

Старинните испански хроники смътно споменават, че някъде в долината на река Урубамба имало място, където се предавали традициите - на разрушените храмове на Слънцето и където се били укрили оцелелите при разгрома на Куско жрици. Белият каменен град, издигнат високо над пропастта на върха на гранитната скала Мачу-Пикчу като гнездо на кондор1, бил идеално приспособен за тази цел. От трите страни бушуваща река заобикаляла скалата. Само на юг, към града, водел тесен като нож 8—10-метров превал. Достатъчни били двама души, за да го отбраняват от цяла армия.

Градът бил укрепен от два реда стени, заобиколени с дълбоки ровове. Около вътрешната стена се проточва дългото здание на казармите. То допира кръглата сигнална кула, от която известявали за противника на другите орлови гнезда, открити неотдавна в същата долина. Олятайтамбо била началото на тази верига крепости. Мачу-Пикчу, Уайнамарка и съвсем наскоро откритите Винай-Яйка и Лоямарка са нейни звена. Всички те са получили днешните си наименования от имената на околните планини.

Мачу-Пикчу била най-силната от тези крепости. Тук се намирали два двореца с вътрешни дворове и с подземия. Тук имало храм, иззидан от дванадесеттонни каменни блокове, въплъщаващи сякаш самата вечност. В най-високото място на града се извисявал идеално издяланият „слънчев камък". На инките се струвало, че зиме слънцето отива все по-далече и по-далече. Чрез особени обреди жриците „привързвали" Слънцето към този камък, за да не си отиде завинаги. Както беше споменато, на върха на Мачу-Пикчу бил намерен съд, украсен със сцени на битки и жертвоприношения, който не приличал на съдовете на инките, а също и стени, зидани по начин, който никак не бил познат на инките. Крепостта по всяка вероятност била построена преди първият Инка да е започнал създаването на своята държава, във времена, когато всеки, народ, по-късно покорен от инките, живеел свой отделен живот. Кои са били първите строители на крепостта? Какъв е бил този народ? Каква е била неговата съдба? Учените смятат, че планинските крепости в долината на реката Урубамба са били изоставени в края на първото хилядолетие от нашата ера. Близо 500 години за тяхното съществование знаели само жреците и хората от дома на Великия Инка. След разгрома на Куско тези крепости временно оживели и влезли в състава на държавата Манко. Тогава именно остарелите укрепления били грижливо поправени, а изкуствените тераси по стръмните склонове се превърнали във висящи градини. Следите от бързия ремонт и сега се виждат по кулата и вратите на града.

Редактирано Юли 18, 2011 от mnogoznaiko

[Monarh]

В една история на света се прави сравнение между Инкската империя и Египет . ,, Както по бреговете на Нил , Слънцето било обожествено . Пак имало класи на писарите , на войниците и селяните , каквито съществували по долината на Нил . " http://www.rivapublishers.com/index.php?page=books&book_id=308

[КГ125]

Има логика в такова сравнение - явно е закономерност на първите цивилизации.

[Elemag]

Съгласен съм с Warlord, личи си, че е чел "Пушки, вируси и стомана" на Джаред Даймънд.

http://www.book.store.bg/p10714/pushki-virusi-i-stomana-dzhared-mejsyn-dajmynd.html

Няма я още и няма и помен от идеята за хуманността, развитите етични системи, богата литература, абстрактно мислене, хуманитарни творби и т.н., при които сме свидетели в напредналите цивилизации.

Хуманност само на теория, истинската хуманност на т.нар. от теб "напреднали цивилизации" се вижда именно при срещата на европейците с американските народи.

[КГ125]

Забравяш милият обичай на местните да вадят масово сърца от живи хора.

"Обичай" - повтарящо се правило в една общност с трайно съзнание за необходимост.

Редактирано Юли 19, 2011 от КГ125

[Warlord]

Същото правят и в Англия по това време, а и до много по-късно и то като официално решение на кралския съд. За по-тежки провинения осъдените са буквално разчленявани още докато са живи, влачени с коне и изпържвани на бавен огън.

Това ли са "идеята за хуманността и развитите етични системи" на т.нар. напреднали цивилизации от онова време?

[КГ125]

Вярно е, но там има сложни дела и това са присъди - за кражба, за измяна и т.н. То в целия свят правят подобни работи. Но това при инките са жертвоприношения, религиозни практики и актове. Нивата са различни.

[Elemag]

Още по-лошо щом всичко това е резултат от съдебни процеси на общество претендиращо за хуманност (това до колко са били справедливи част от тези процеси е отделна тема). Църквата съди и гори не за кражби, а за идеи. :!!!:

[ДеДо Либен]

Съгласен съм с Warlord, личи си, че е чел "Пушки, вируси и стомана" на Джаред Даймънд.

http://www.book.store.bg/p10714/pushki-virusi-i-stomana-dzhared-mejsyn-dajmynd.html

Хуманност само на теория, истинската хуманност на т.нар. от теб "напреднали цивилизации" се вижда именно при срещата на европейците с американските народи.

Теориите , които обясняват всичко ("Пушки, вируси и стомана") винаги са интересни, но трябва да отчитаме и други фактори.

Според мен чисто психологическия момент от срещата с другия играе немалка роля в случая.Ако в железните доспехи със съответното въоръжение и умения беше някое съседно племе , инките щяха да ги унищожат за отрицателно време.

Как да не си спомним какво прави Шака Зулу стотици години по-късно с британската армия

Цялото това туткане , изчакване , мислене какво да се прави , допускане на испанците в Куско, пак туткане , пак мислене и т.н. до предизвестения край са даже леко досадни.

Иначе (като не забравяме и по-ранната цивилизация на Тихуанако) инките имат забележителни постижения в строителството.

Редактирано Юли 19, 2011 от ДеДо Либен

[КГ125]

Всичко е свързано с културните нива.