Малоум 2

Още по-ново изследване: https://megavselena.bg/novo-izsledvane-napravi-neshtata-s-konstantata-na-habal-oshte-po-neyasni/ Ново изследване направи нещата с константата на Хъбъл още по-неясни Една от най-големите мистерии във Физиката, за която казват, че е довела до криза в тази наука, изглежда се задълбочава. Като наблюдават как се огъва светлината от далечни ярки обекти, изследователите са получили резултати, които увеличават несъответствието между различните методи за изчисляване на скоростта на разширяване на Вселената. „Измерванията са определено индикация за криза в космологията“, заяви Джеф Чих-Фан Чен, космолог от Калифорнийския университет, по време на брифинг за медиите в сряда (8 януари), по повод на 235-ата среща на Американското астрономическо общество в Хонолулу. Спорното число е известно като константа на Хъбъл. За първи път е изчислено от американския астроном Едвин Хъбъл преди близо век, след като той разбира, че всяка галактика във Вселената се отдалечава от Земята със скорост, пропорционална на разстоянието на тази галактика до нашата планета. Това разбира се не означава, че Земята е в центъра на Космоса. Вместо това откритието казва на учените, че Вселената се разширява и че има пряка връзка между това колко далеч са разположени два обекта и колко бързо се отдалечават един от друг. Константата на Хъбъл има стойност, която включва тази връзка между скоростта и разстоянието. Проблемът е, че през последните години различни екипи не се разбраха за това, каква точно е стойността на тази константа. Измерванията, направени с помощта на космическия микровълнов фон (CMB), остатък от Големия взрив, който предоставя моментна снимка на ранната вселена, предполагат, че константата на Хъбъл е 46 200 мили / ч на милион светлинни години (или, използвайки единици на космолозите, 67,4 километра / секунда на мегапарсек). Но гледайки пулсиращи звезди, известни като променливи на Цефеид, друга група астрономи изчислява константата на Хъбъл на 50 400 мили / ч на милион светлинни години (73,4 км / с / Мп). На пръв поглед разминаването не изглежда да е голямо, но никоя от страните не желае да допусне, че има грешки в своята методология. Поредното засега и най- ново измерване, е направено от H0 лещи в колаборацията с COSMOGRAIL Wellspring (H0LICOW). То прави опит да изчисли константата на Хъбъл по напълно нов начин. (COSMOGRAIL е съкращението за Космологичен мониторинг на гравитационните лещи.) Тази мярка използва факта, че масивните предмети във Вселената ще изкривят тъканта на пространство-времето, което означава, че светлината ще се огъва, докато преминава покрай тях. Свръх-светлите, захранвани от черна дупка образувания, наречени квазари, понякога се намират зад големи галактики и тяхната светлина се изкривява от този процес на огъване, който е известен като гравитационно лещиране – gravitational lensing. Използвайки космическия телескоп Хъбъл, екипът на H0LiCOW изследва светлината от шест квазара на разстояние от 3 милиарда до 6,5 милиарда светлинни години от Земята. Когато черните дупки на квазарите поглъщат материал, светлината им трепти. Намесата на галактика с gravitational lensing, би предизвикало огъване на всяка квазарна светлина и така трептенето на квазара би пристигнало на Земята в различно време в зависимост от това какъв път е изминало около галактиката, казва Чен. По този начин, продължителността на забавянето във времето осигурява начин да се проучи скоростта на разширяване на Вселената, добавя той. H0LiCOW успя да изведе стойност на константата на Хъбъл от 50 331 мили / ч на милион светлинни години (73,3 km / s / Mpc), изключително близка до тази, предоставена от променливите на Cepheid, но доста далеч от измерването на CMB. „Последицата е, че напрежението е много вероятно истинско“, казва Чен „и вероятно не е резултат от грешки в методите на всеки подход“. Заслужава да се отбележи, че миналата година поредното независимо измерване на константата на Хъбъл, направено с помощта на гигантски червени звезди, даде стойност между двете споменати изчисления, като определи скорост на разширяване на Вселената от 47 300 мили / ч на милион светлинни години (69,8 км / с / Мп). Въпреки това, казва Чен, различните числа са достатъчно далеч, което показва, че проблемът не е в моделите на Вселената, определяни от различните групи учени. Нарастващ брой физици признават това, защото независимите измервания продължават да дават различни резултати. Дали пък не е възможно, изследователите да измислят нова физика, за да обяснят какво всъщност се случва? ... ...

Именно сингулярностите пречат за правилност на възприетата хипотеза за ГВ. Губи се причина-следствие. (остава: Първично да е ЕМПоле в резултат от зърнестия модел, подобно неподвижен етер, но с променливи характеристики на зрънцата "на място"- вектор "момент на импулс", позволяващ вероятност за сфазиране за по-едри пакет-структури - фотони на вакуума. Неподвижността на основата (зрънцата) пък, прави възможно структуриране на още по-големи образувания, но по "крив" път - закривена "траектория" на пренос на импулс, което възвръща към начална точка на възникнало движение. Тоест - има реално ограничение по скорост на пренос на импулс, с коефициент на съпротива, който наричаме "маса". Фотоните на вакуума са неподвижното ЕМПоле, а масовите обекти сърфират по-чрез негови изменения. При електронеутралните измененията са в малка Локална област (движат "по инерция"), а при заредените (и ускорени) - в цялата околност се излъчват ЕМВълни, та ускоряванията им се дължат на множеството моментно "съществуващи" свободни заряди. При достатъчна плътност на пренасяното - при почти цялостно възвръщане на преноса - е възможно и "затваряне" на възникналото движение около собствен Геометричен център (възниква геометрията), който за всяка пулсация на затваряне е на ново - изместено място от теоретичния център. Така - енергията съдържаща се в цялото - вече не е безкрайно голяма - няма сингулярност. Но пък - структурата в "празното" на теоретичния център - не съдържа това, което сега наричаме вещество - там е само структурирано поле. (предпоставка за възникване на това, което наричаме сега черна дупка в Грамадните вещеви обекти, след като се уплътнят заобикалящите ги масови обекти). Така ЕМПоле- неподвижното - се структурира в околност на вещеви обекти, по "образ и подобие" на възможните "вътрешни" движения на обектите и тези обекти могат да си въздействат с Петата сила. В междугалактическото пространство е Пълно с водород, затова е измерена и характерна дължина на вълна 21 см. Така че, нека си е реликтово, измерваното, но не е от инфлационния модел на ГВ. По-скоро е "родилно" лъчение за всичката ни позната материя.) ...

Възраст на Вселената: https://bg.wikipedia.org/wiki/Възраст_на_Вселената "Възраст на Вселената Възрастта на Вселената във физическата космология е времето, изминало от Големия взрив до днес. Текущите измервания на възрастта на Вселената сочат, че тя е на 13,799 ± 0,021 милиарда години в модела Ламбда-CDM.[1][2]Неопределеността е сведена до 21 милиона години, уповавайки се на редица проекти, които дават изключително близки числа за възрастта. Това включва изследвания на реликтовото излъчване, измервания чрез обсерваториите Планк и WMAP и други сонди. Измерванията на реликтовото лъчение извеждат времето за охлаждане на Вселената след Големия взрив,[3] а измерванията на скоростта на разширяване на Вселената могат да се използват за изчисляване на приблизителната ѝ възраст чрез екстраполация назад във времето. Съдържание 1 Общ преглед 2 Граници 3 Космологични параметри 4 История 5 Вижте също 6 Източници Общ преглед Моделът Ламбда-CDM описва еволюцията на Вселената от много равномерен, горещ и плътен първичен етап до днешния ѝ етап в диапазон от 13,8 милиарда години космологично време.[4] Този модел е добре разбран теоретично и силно поддържан от скорошните високо прецизни астрономически наблюдения, като например тези от WMAP. В контраст на това, теориите относно произхода на първичния етап остават все още много спекулативни. Ако моделът Ламбда-CDM се екстраполира още назад от най-ранният добре разбран етап, той бързо (за малка част от секундата) достига сингулярност. Това е познато като „първоначална сингулярност“ или „сингулярност на Големия взрив“. Тази сингулярност няма физическо значение в стандартния смисъл, но е удобно да се говори за време, измерено „след Големия взрив“, макар то да не съответства на физически измеримо време. Например, „10−6 секунди след Големия взрив“ е добре определена ера в еволюцията на Вселената. Ако се говори за същата ера, но като „13,8 милиарда години минус 10−6 секунди“, точността на значението се губи, тъй като миниатюрният втори интервал се засенчва от неопределеността на първия. Макар да е възможно на теория Вселената да има по-дълга история, Международният астрономически съюз[5] към днешна дата използва термина „възраст на Вселената“ за обозначаване на периода на Ламбда-CDM разширяване, тоест времето, изминало след Големия взрив в текущата видима Вселена. ..." ...

Напротив. Многото равномерно разпределени Малки взривове, дава равномерно разпределение на фона на лъченията, като "се прескача" необходимостта от инфлационен процес със скорости, по-големи от на светлина във вакуум. Самото остатъчно лъчение е след водорода, а той също е равномерно разпределен във Вселената, както и останалото вещество - равномерно във Вселената. И, затова, заблудата е, че Прилича на лъчение на АЧТ, като модел, но ако нямаше отклонения от интензитет. А има отклонения, щото и в момента се образуват водородни атоми и молекули... някъде. В АЧТ също има разпределение по интензитет. В случая - спектърът се дължи на многото водород - атоми и молекули. ...

Основното вещество във Вселената е водородни атоми и молекули. Нормално е от тяхна анихилирала полева физична характеристика да е фонът, който преобладава в общия фон на ЕМПоле. Другата вещева материя (по Менделеев) е много пъти по-малко от водорода, а и голяма част от нея се обединява в електронеутрални структури, като "излъчва" сравнително дълги фотони - "обвивки" на големи обекти (допълнителен шум), в сравнение с образуване на атом водород - обекти. Малките отклонения във фона на "реликтовото" показват, че на много Различни места в Космоса (наблюдаемата Вселена) стават разпади на неутрони и последствие образуване на водород - във вид на множество Малки Взривове. Няма връзка с "инфлация". ...

Отдавна съм го коментирал - намерих стар постинг в отговор, че не е имало Голям Взрив: ( 28.10.2015 ) "А може би просто Големият Взрив се извършва непрекъснато? И това е по-вероятното, но начинът е по-друг. (Много на брой малки взривове (електрон-позитронни анихилации) подготвят подреден хаос на физ. вакуума и става по-голяма вероятността кръстосана среща на преноса на импулс, водеща до затваряне на трептения около общ, собст вен център - раждане на вещеви обекти със собствени нови свойства... Новите свойства се включват в познатите, вече, взаимодействия. Електро - неутралните по заряд търпят разпад заради срещите си - с огромни относителни скорости. Силно несиметричните (непрестанно образуване относно собствен център, геометрична несиметрия) протон и електрон от разпада, притежават свойството заряд - внасят големи изменения от собствените си движения в околността си. Това прави тези частици устойчиви по ОВ, връщаща се от цялото околно пространство, което е огромно по обем, в сравнение със собствената им големина (характерен размер). Като анти-частици по заряд, но с огромна разлика по другите си свойства, (маса, размер) привличайки се, не анихилират, а образуват водород. Остатъците от измененията на полето, заради характеристиката им заряд, (която вече е затворена в обема на атома) дават, така нареченото, реликтово лъчение. Заради силите от ентропиен произход, които сили са на отблъскване при силно раздалечените обекти-Галактики - има ускорително движение. Ентропийната сила в околния на Галактиките физ. вакуум е съизмерима с гравитационната им сила, затова Галактиките се разбягват една друга, а гравитацията само с привличаща сила, прави разбягването им с почти постоянна скорост.)" ... ... Демек, "реликтовото" е също остатъчно лъчение, поради свързването на протони и електрони в атом водород и водородни молекули, но и сега се случват глобално анихилациите на полевите характеристики "заряд" на вещевите частици - и сега се "раждат" водородни атоми във Вселената. Глобалното "разклащане" на ЕМПоле от характеристика "заряд" става локално - затваря се в обема на атома - в рамките на атом водород и молекули , а излъчените фотони от преди "локализация" - си остават в общото ЕМПоле на, така нареченото, реликтово. ...

Отвори раздел "Химия" и отдолу ти - има отговори! Дерзай! ...

От кога научното е с оценки като "продукция"? "Око да види ръка да пипне!" е далеч по-добро изследване от фантасмагориите на ... астро-учени, дето били написали хиляди статии, подобно приказките за Червената шапчица и Големия взрив. А, безпилотните в навалица - само обслужват военни и разузнаването - задръстиха пространството с "фъркат" боклук. Хич не се досещат, че замърсяват общия ЕМФон на Земята и ... това води до израждане на видовете и ... човечеството. Важно е парА да пада и титли да се перчат!?! ...

Принципно - изчезне ли Луната (или да стане на дребно) - край с човеците на Земята и не само. Всички биопроцеси са ритмични - пулсират, вибрират, трептят - а циклите са задават от циклите на обикаляне на Луната. Приливите и отливите - задават цикъл, който се усеща от живото не само във водните басейни, а и в почвата. Луната е жизнено важна за био-разнообразието и ключ към създаване на живот на планета... затуй - няма извънземни. Няма такива условия, като на Земята, никъде другаде, в смисъл - не са открити, а и не предстои да се открият... Тъмната материя си знае работата - прави тъмна енергия, като пулсиращи обвивки, прави Петата сила, която групира подобните обекти, без която въобще живот не може да съществува - основна част от взаимодействията са на границите на обвивките на биообектите (чували сме, че витамините са в кората на ябълките, например) ...

Реликтовото е електромагнитно и се хваща с прибори - първо като шум, а па-късно се тълкува като такова... Обвивките от поле са невидими, но понякога с изчислим модел. Тъмната материя е структурирана и върху тая структура се образува познатата ни материя, играе роля на обвивка - нещо като хало, както се рисуват силовите линии на магнитното поле на бобина, например . Тоест - ако я има то тя е подложка от вакуума и "управлява" движенията на познатата ни материя. Така периферните звезди на галактиките се движат по-бързо от "по Нютон", щото въртенето е предопределено от структурирана тъмна материя и енергията й. (Само прилича на гравитация, щото по сила е почти като нея - сила с ентропиен произход (от подреждане-структуриране, което е недосегаемо от познатата ни материя и няма вещества или химия, която да може да го "покаже". Не може да се засича с нищо което познаваме като реална материя - вещева и полева форма, които можем да "управляваме", донякъде. Докато не се признае Петата сила.) ...

1977- земетръс ... и се помни. Старшина школник-взводен бях (в "черен" полк), ама един лейтенант (младоци с титла "инж-лейтенант") ме молеше да ставам командир на рота - 310 лв + добавки в храна, като в същото време, инженер-конструктор получаваше заплата 105 лв +5 лв от Т.Живков. Молеше ме Щото, ако си намери заместник, ще го освободят от служба (нарочно стреляше с пищов в тавана на градския ресторант, та дано го уволнят за непристойност, ама ... не щяха). ...

Хубавото е, че има съмнения в правилността на сегашните модели... Само дето си мислят, че няма трета алтернатива (хипотезата ми), мака и да "виждат" непрестанното образуване на частиците. Естествено, когато са "свободни" да са по-големи по обем, в който да съществуват - образуват се във взаимодействие със заобикалящото ги ЕМПоле на експеримента. А кварките, "светят" като очички при тези взаимодействия, заради временното поглъщане-излъчване на квант от околното поле. https://megavselena.bg/misteriya-se-krie-vav-vseki-atom-vav-vselenata/ Мистерия се крие във всеки атом във Вселената Никой наистина не знае какво се случва вътре в един атом. Но две конкурентни групи учени смятат, че са разбрали това. И двете гпупи се надпреварват, за да докажат, че собствената им визия е правилна. Ето какво знаем със сигурност: Електроните свистят около „орбитали“ във външната обвивка на атома. След това има някакво празно пространство. И тогава, точно в центъра на това пространство, има мъничко ядро – плътен възел от протони и неутрони, които дават на атома по-голямата част от неговата маса. Тези протони и неутрони се струпват заедно, обвързани от това, което се нарича силна сила. И броят на тези протони и неутрони определя дали атомът е желязо или кислород или ксенон и дали е радиоактивен или стабилен. Все пак никой не знае как тези протони и неутрони (известни заедно като нуклони) се държат вътре в един атом. Извън атома протоните и неутроните имат определени размери и форми. Всеки от тях е съставен от три по-малки частици, наречени кварки, и взаимодействията между тези кварки са толкова интензивни, че нито една външна сила не би могла да ги деформира, дори и мощните сили между частиците в ядрото. Но от десетилетия изследователите знаят, че теорията по някакъв начин е погрешна или непълна. Експериментите показват, че вътре в ядрото протоните и неутроните изглеждат много по-големи, отколкото трябва да бъдат. Физиците са разработили две конкуриращи се теории, които се опитват да обяснят това странно несъответствие и привържениците на всяка от тях са съвсем сигурни, че другото е неправилно. И двата лагера са съгласни обаче, че какъвто и да е правилният отговор, той трябва да идва от поле, извън тяхното. „От поне 40-те години на миналия век физиците са знаели, че нуклоните се движат в малки тесни орбитали в ядрото“, заявява Джералд Милър, ядрен физик от Вашингтонския университет, пред Live Science. Нуклоните, затворени в движенията си, имат много малко енергия. Те не отскачат много, сдържани от силната сила. През 1983 г. физиците от Европейската организация за ядрени изследвания (CERN) забелязали нещо странно: лъчите от електрони отскочили от желязо по начин, който е много различен от начина, по който отскачали от свободните протони, обяснява Милър. „Това беше неочаквано; защото ако протоните вътре във водорода са със същия размер като протоните вътре в желязото, електроните би трябвало да отскочат по почти същия начин“. С течение на времето учените стигат до извода, че става въпрос за размер. По някаква причина протоните и неутроните в тежките ядра действат така, сякаш са много по-големи, отколкото когато са извън ядрата. Изследователите наричат това явление ефектът на ЕМС, по името на European Muon Collaboration – групата, която случайно го е открила. Това обаче, нарушава съществуващите теории на ядрената физика. Ор Хен, ядрен физик в MIT, има идея, която потенциално би могла да обясни какво се случва. Докато кварките, субатомните частици, които образуват нуклони, силно взаимодействат в рамките на даден протон или неутрон, кварките в различни протони и неутрони не могат да взаимодействат много помежду си, обяснява той. Силната сила вътре в нуклона е толкова силна, че затъмнява силната сила, която държи нуклоните към други нуклони. „Представете си как седите в стаята си и разговаряте с двама свои приятели със затворени прозорци“, казва Хен. „Триото в стаята са три кварка вътре в неутрон или протон. Отвън духа лек бриз. Този лек бриз е силата, която държи протона или неутрона до близките нуклони, които са „извън“ прозореца. Дори ако малко от този бриз се промъкне през затворения прозорец, едва ли ще те засегне“. И докато нуклоните остават в орбиталите си, това е така. Въпреки това той казва, че последните експерименти показват, че във всеки един момент около 20% от нуклоните в дадено ядро всъщност са извън техните орбитали. Вместо това те са сдвоени с други нуклони, взаимодействащи в „корелации на къси разстояния.“ При тези обстоятелства взаимодействията между нуклоните са много по-високо енергийни от обикновено, казва той. Това е така, защото кварките пробиват през стените на техните отделни нуклони и започват директно да си взаимодействат, а тези взаимодействия на кварк с кварк са много по-мощни от взаимодействията нуклон-нуклон. „Тези взаимодействия разрушават стените, разделящи кварките вътре в отделни протони или неутрони“, казва Хен. Кварките, съставляващи един протон, и кварките, съставляващи друг протон, започват да заемат същото пространство. Това кара протоните (или неутроните, според случая) да се разтягат и замъгляват, казва Хен. Те растат много, макар и за много кратки периоди от време. Това изкривява средния размер на цялата кохорта в ядрото – произвежда EMC ефекта. Но не всички смятат, че групата на Хен е права. Иън Клойт, ядрен физик от Националната лаборатория Аргон в Илинойс, заявява, че според него работата на Хен прави заключения, които данните не подкрепят напълно. „Мисля, че ефектът на ЕМС все още не е решен“, казва Клойт пред Live Science. Това е така, защото основният модел на ядрената физика вече съставлява голяма част от близкото сдвояване, което Хен описва. И все пак, „ако използвате този модел, за да опитате да разгледате ЕМС ефекта, няма да опишете ЕМС ефекта. Няма успешно обяснение на ЕМС ефекта с помощта на тази рамка. Така че, според мен, все още има загадка.“ Хен и неговите сътрудници вършат експериментална работа, която е „честна“ и „много добра наука“, казва той. Но това не решава напълно проблема с атомното ядро. „Ясното е, че традиционният модел на ядрената физика … не може да обясни този ефект на ЕМС“, казва той. „Сега смятаме, че обяснението трябва да идва от самия QCD.“ QCD означава квантова хромодинамика – системата от правила, които управляват поведението на кварките. Преминаването от ядрена физика към QCD е малко като да се погледне една и съща картина два пъти: веднъж на първото поколение мобилен телефон – това е ядрена физика – и след това отново на телевизор с висока резолюция – това е квантовата хромодинамика. Телевизорът с висока резолюция предлага много повече детайли, но е много по-сложен за изграждане. Проблемът е, че пълните уравнения на QCD, описващи всички кварки в ядро, са твърде трудни за разрешаване, се съгласяват Клойт и Хен. Съвременните суперкомпютри са на около 100 години от това да бъдат достатъчно бързи за изпълнението на задачата, изчислява Клойт. И дори ако суперкомпютрите бяха достатъчно бързи днес, уравненията не са достигнали до момента, в който можете да ги включите в компютър, казва той. Все пак, казва той, е възможно да се работи с QCD, за да се отговори на някои въпроси. И точно сега, тези отговори предлагат различно обяснение за ефекта на ЕМС: Теорията на ядреното средно поле. Той не е съгласен, че 20% от нуклоните в ядро са свързани в корелации в къси разстояния. Експериментите просто не доказват това, казва той. И има теоретични проблеми с тази идея. Това предполага, че се нуждаем от различен модел, допълва той. „Картината, която виждам е, че знаем, че вътре в ядрото са тези много силни ядрени сили“, казва Клойт. Това са „малко като електромагнитни полета, с изключение на това, че са силни силови полета“. Полетата работят на толкова малки разстояния, че са с пренебрежима величина извън ядрото, но са мощни вътре в него. В модела на Клойт тези силови полета, които той нарича „средни полета“ (на комбинираната сила, които носят), всъщност деформират вътрешната структура на протони, неутрони и пиони (вид частица, носеща силна сила). „Точно както ако вземете атом и го поставите вътре в силно магнитно поле, вие ще промените вътрешната структура на този атом“, казва Клойт. С други думи, теоретиците на средното поле смятат, че описаната от Хен стая има дупки в стените си и вятърът духа, за да събори кварките наоколо, като ги разтяга. Клойт признава, че е възможно, корелациите в къси разстояния да обясняват някаква част от ефекта на ЕМС, а Хен казва, че средните полета вероятно също играят роля. „Въпросът е кое е доминиращо“, казва Клойт. Милър, който също работи с Клойт казва, че средното поле има предимството да бъде по-добре обосновано на теория. Но Клойт все още не е направил всички необходими изчисления, казва той. И точно сега тежестта на експерименталните доказателства подсказва, че Хен има по-силните аргументи в спора. Хен и Клойт заявяват, че резултатите от експериментите през следващите няколко години могат да разрешат въпроса. Хен цитира експеримент, който се провежда в Националния ускорител „Джеферсън“ във Вирджиния, който ще премести нуклоните по-близо един до друг, и ще позволи на изследователите да наблюдават как се променят. Клойт казва, че иска да види „поляризиран ЕМС експеримент“, който би разчупил ефекта въз основа на спина (квантова характеристика) на участващите протони. Той може да разкрие невиждани подробности за ефекта, който може да помогне за изчисленията, пояснява той. „Страхотно е, защото означава, че напредваме“, казва Милър. „В крайна сметка нещо ще има в учебника и прехвърлянето на топката приключи … Фактът, че има две конкуриращи се идеи, означава, че е вълнуващо и жизнено. И сега най-накрая разполагаме с експерименталните инструменти за разрешаване на тези проблеми“. ... ...

Схематично - физиката "работи" с модели, които да доведат до възможност реално да бъдат проверени, чрез експеримент. Но, доста отдавна е известно, че има модели, които не могат да се проверят с експеримент - въвеждат се понятия за "поле", като възможна реалност. Напр. електромагнитно поле, гравитационно поле и др, с цел създаване на математичаски модели, удовлетворяващи конкретни наблюдавани факти от експерименти, а и предсказващи възможности за техническо усъвършенстване, за нови факти от реалността... Предполага се, че са технически проблемите за проникване в дълбочина за знания. Теорията, обаче, изисква и тълкуване на фактите - причино-следствените връзки - а това води и към философски разсъждения - модели и за нещата, които не могат да се проверяват експериментално: в най-дребното (разни кварки), а и в най-едрото - Галактики, Космос, Вселена. Важно е, че трябват доказателства - докъде достигат възможностите на "техниката", та да се правят скъпите съоръжения, а и "защо". Търсят се корелации, заместители на стария етер с други материи от които да произлезем(?!?), относителни съвпадения на/при уж различни явления, но ... харесах си едно изказване - предписва се на Айнщайн - "Съвпаденията са начин на Господ да остане анонимен!" (с хипотезата ми съм си доказал, че под вещевите обекти (с маса) не може "да се бръкне", няма с какво "нещо", което да се промени така, че да се експериментира "класически", до най-дребното, което ни изгражда. И това е известно сегашно положение - вероятностни са резултатите и спекулативни по причина-следствие. От дребнозърнестия модел на вакуум, можем да ползваме само едно бързо менящо се векторче по големина и посока - момент на импулс и от флуктуации, да се случва подреждане-структури, които да изграждат частиците и полетата. Тоест - частите на зърнестият модел на вакуума са НЕдостижими за експеримент. Ако заместим зрънцето с "тъмна материя", а подреждането на векторчета с "тъмна енергия" - изводът сам се налага: Тъмната материя и тъмната енергия са недостижими за откривне експериментално!.. Само косвени следствия от тях биха могли да се предвидят, като как ще се отразяват в действителност върху обектите. Ето - аз например, съм ги "видял" в обвивките на обектите - еквипотенциални повърхности, на които с предимство по енергия, се захващат вещества (атоми, молекули) и правят обвивката "видима", чрез отразени от нея лъчи) ...

https://megavselena.bg/vselenata-mozhe-da-e-formirana-spored-teoriyata-na-hameleona/ Вселената може да е формирана според Теорията на Хамелеона Теорията на Айнщайн за общата относителност е доказвана много пъти и е общопризната като солидна основа за разбиране на Вселената. Но това не е единственият модел, който обяснява как работят гравитацията и галактиките. В ново изследване се показва различен модел, по който Млечния път би могъл да се появи. Използвайки мощни суперкомпютри, физици са симулирали еволюцията на космоса въз основа на алтернатива на общата теория на относителността, наречена гравитация f (R), известна още като Теорията на Хамелеона или теория, според която промяната на поведението на обектите става в съответствие с промените в околната среда. И от тези симулации са се появили галактики със спирални рамена, точно като Млечния път. Това показва, че галактиките, които виждаме във Вселената около нас, все пак могат да се появят, дори ако законите на гравитацията са различни. „Теорията на Хамелеона позволява законите на гравитацията да бъдат модифицирани, за да може да се тества ефектът от промените в гравитацията върху образуването на галактики“, казва физикът Кристиан Арнолд от университета в Дърам. „Чрез нашите симулации за пръв път показахме, че дори и да се смени гравитацията, това не би попречило на дисковите галактиките със спирални рамене да се образуват.“ Теорията на Хамелеона включва и хипотетична „пета сила“ в допълнение към четирите основни сили. Не е обяснено какво точно представлява тази пета сила. Подобно на „тъмната материя“, това е термин за наблюдавани явления и аномалии, които не се вписват добре в други съществуващи теории или модели на това как работи Вселената. Но можем да използваме параметрите на тези аномалии, за да проектираме теории – следователно и Теорията на Хамелеона. На базата на предишно математическо моделиране беше доказано, че Теорията на Хамелеона работи точно както и Общата теория на относителността в Слънчевата система. Но новото изследване е стигнало до тези изводи, като се съсредоточава върху супер-масивните черни дупки, които могат да бъдат открити в центровете на галактиките. Те са от ключово значение за образуването и растежа на галактиките, тъй като мощните ветрове, които се излъчват от тях, могат да издухат целия газ, от който се образуват звездите, едно ефективно гасене на звездното образуване. Гравитацията също играе роля в този процес, така че екипът решава да види какво ще се случи, когато гравитацията се управлява от Теорията на Хамелеона, а не от общата теория на относителността. Дори и с тази значителна промяна в гравитацията, те откриват, че галактиките могат да се формират. „Нашето изследване определено не означава, че Общата теория на относителността е погрешна“, отбелязва Арнолд, „но показва, че не е необходимо тя да е единственият начин да се обясни ролята на гравитацията за еволюцията на Вселената.“ Това означава, че може да има и други начини да се обяснят другите мистерии във Вселената, като ускоряващата се скорост на нейното разширяване, която е по-бърза, отколкото теоретично трябва да бъде. Тъй като това ускорение не се съчетава добре с общата теория на относителността, то обикновено се обяснява с теорията на тъмната енергия, неизвестна отблъскваща сила, която разединява Вселената. „С Общата теория на относителността учените обясняват ускореното разширяване на Вселената чрез въвеждане на мистериозна форма на материята, наречена тъмна енергия – най-простата форма на която може да бъде космологична константа, чиято плътност е постоянна в пространството и времето“, казва физикът Баоджиу Ли от университета в Дърам. „Въпреки това, алтернативи на космологичната константа, които обясняват ускорената експанзия чрез модифициране на закона на гравитацията, като f (R) гравитацията, също са широко разгледани, като се има предвид колко малко се знае за тъмната енергия.“ Екипът се надява, че новата супер мощна решетка с радиотелескоп, разположена на площадка с размери измервани в квадратни километри, която трябва да започне да работи през следващата година, може да помогне за разрешаването на този въпрос. Изследването е публикувано в списание Nature Astronomy. ... ... Не е обяснено какво точно представлява тази пета сила. Подобно на „тъмната материя“, това е термин за наблюдавани явления и аномалии, които не се вписват добре в други съществуващи теории или модели на това как работи Вселената. (Петата сила е сила с ентропиен произход, по големина съизмерима с гравитационните сили. Но, тя може да бъде както сила на привличане така и сила на отблъскване, която отблъскваща сила грешно се тълкува като антигравитация. Петата сила се проявява в междините на обекти - в самите обекти има структура-подреденост на полетата, а извън обвивката на обектите - хаосът от ЕМполе е по-голям и това води до отблъскваща сила. Както е по хипотезата ми - естественото образуване на обектите е в посока подреденост на околните полета, за минимална енергия на образуване - това води до "разбягване" на обектите, ако са близо един до друг и са дефазирани излъчванията - заради хаос - поради излъчвания от/на всеки образуващ се обект. Ентропията в обектите намалява (подреждане в структура), а извън тях - ентропията се увеличава. Общо - ентропията се увеличава.) ... (В ТВ-сериала "Теория за големия взрив". Героите влизат в тъмна стая: "А-у-у! Тъмна материя. Ще ни трябва фенерче!) ...

И други се опитват да противоречат на втория закон на термодинамиката. https://megavselena.bg/astrofizik-tvardi-che-znae-kak-da-napravi-mashina-na-vremeto/ Астрофизик твърди, че знае как да направи машина на времето Колегите му далеч не са убедени, че това може да сработи. Астрофизикът Рон Малет вярва, че е открил начин да пътува назад във времето – поне на теория. Професорът по физика от университета в Кънектикът заяви наскоро пред CNN, че е написал научно уравнение, което може да послужи като основа за машина на времето. Той дори е направил устройство – прототип, за да илюстрира ключовия компонент в своята теория. Колегите му засега остават скептични. За да се разбере машината на Малет, трябва да се познават основите на теорията за специалната относителност на Алберт Айнщайн, според която времето се ускорява или се забавя в зависимост от скоростта, с която се движи даден обект. На базата на тази теория, ако човек в космически кораб пътува със скорост близка до светлинната, времето за него ще тече по-бавно, отколкото за някой, който се намира на земята. Например, астронавтът може да направи космическа обиколка за по-малко от седмица, а когато се върне на земята, там вече ще са минали 10 години, така че от гледна точка на астронавта, това ще е пътуване до бъдещето. И докато повечето физици приемат, че подобно движение напред във времето е вероятно възможно, то пътуване назад във времето е съвсем друго нещо – и Малет смята, че може да реши този проблем с помощта на лазери. Както астрофизикът обясни пред CNN, неговата идея за машина на времето се крепи на друга теория на Айнщайн, а именно Общата теория за относителността. Според нея, масивни обекти огъват пространство – времето, ефект, който ние приемаме за гравитация и колкото по-силна е гравитацията, толкова по-бавно тече времето. „Ако можеш да огъваш пространството, има вероятност да го изкривиш,“ обяснява Малет пред CNN. “В теорията на Айнщайн, това което наричаме пространство също включва и време – затова се нарича пространство-време, така че каквото направиш с пространството, то се отразява и на времето.” Малет вярва, че на теория е възможно да усучеш времето в цикъл, който би позволил пътуване назад в миналото и дори е направил прототип, за да демонстрира как лазери могат да помогнат за постигане на тази цел. „Изучаването на типа гравитационно поле, създадено от пръстенен лазер,“ казва Малет пред CNN, “може да доведе до нов начин да се гледа на възможността за машина на времето, базирана на циркулационен лъч светлина.” Независимо от оптимизма на Малет, неговите колеги остават скептични, че това може да доведе до работеща машина на времето. „Не мисля, че това задължително ще доведе до плодове“, казва астрофизикът Пол Шатър пред CNN, “защото мисля, че има дълбоки пропуски в математиката и теорията му и по тази причина построяването на практическо устройство изглежда невъзможно.” Самият Малет също признава, че неговата идея е изцяло теоретична на този етап. Дори да заработи неговата машина на времето, признава той, биха съществували сериозни ограничения пред възможността да се пътува назад в миналото, за да бъде убит например Адолф Хитлер. „Можеш да изпратиш информация назад,“ казва той пред CNN, “но можеш да я изпратиш обратно само до точката, в която си включил машината.” Източник Futurism.com. ... ...

Коментира се Петото взаимодействие (резонансни обвивки на няколко частици, подобно Хигс-бозона, за които обвивки не може да се "регистрира" маса, докато не се разпадне връзката на частиците в тях. Но се "държат", наподобяват свойства като обикновени частици. Обвивката се представя като общ фотон-връзка, която е нестабилна срещу декохеренция от полетата на средата на експеримента. Обикновено - на 90 градуса се "разлитат" частиците, но външните полета може да донадят още 45 градуса, заради спин-взаимодействие на съдържащите се частици. Подобен е резултатът от експериментите.) ... ...

Открито е доказателство, че е възможно ГВ да не е начало на Вселената - намерен е обект по-стар от възрастта на големия взрив. Реликтовото лъчение отпада като едно от възможните доказателства за възраст на Вселената. ... ... ЧНГ!

Ми то ... няма задача и съответно - няма за разбиране. (в рамките на около 210 постинга)

Събитието в СТО е точково. Точка!.. Това не можеш да го ползваш за опровергаване. Заиграл си се с мигновеност, ама ... няма как да имаш "решение" - никой не е "решил" мигновеност - нула в знаменател на дроб или безкрайно голяма скорост на нещо. (в хипотезата ми - не е възможно да има "делене на нула", щото ... нула няма в реалността, няма "един и същ" център, около който непрестанно да се образува обектът, за всяка пулсация на образуване.) В СТО - има дължина на интервал на събитията в пространство-времето. При нулева декартова част на интервала, събитието "лежи" на светлинния конус. "Движението" му, за наблюдател, е движение със скоростта на светлината (фотон) и е ненаблюдаемо събитие, докато не цапне обект, който да си измени собствените наблюдаеми свойства. Така престава да лежи на светлинния конус и става възможно за наблюдаване на събитие от четиримерното пространство-време. ...

Ще ти е интересно това: https://megavselena.bg/kakvo-ako-prostranstvo-vremeto-e-grapavo-tova-shte-promeni-realnostta/ Какво ако пространство – времето е „грапаво“? Това ще промени реалността Дали основната реалност е непрекъсната или е „нарязана“ на малки, дискретни парченца? Поставен въпросът по друг начин: дали пространство – времето е гладко или грапаво? Въпросът отрязва сърцевината на най-фундаменталните теории на физиката, свързвайки начина, по който пространство времето се пресича с материала на нашето ежедневно съществуване. Експерименталното тестване на природата на пространство – времето обаче досега се считаше за невъзможно, поради екстремните енергии, необходими за изследване на такива малки мащаби във Вселената. Нещата вероятно вече се променят. Екип от астрономи предложи нов амбициозен план за използване на флота от малки космически кораби за откриване на фини промени в скоростта на светлината, отличителен белег на някои от най-умопомрачителните теории за Космоса. Ако пространство – времето наистина се раздели на много малки парченца, изследванията могат да проправят път за напълно ново разбиране на реалността. Въпросът „какво е пространство – време?“ ни връща хиляди години назад, а съвременното ни разбиране за него опира до два странно несъвместими стълба: квантова механика и теорията на Айнщайн за общата относителност. Като цяло относителността, пространството и времето са вплетени заедно в единната тъкан на пространство – време, която е в основата на нашата вселена. Това пространство – време е непрекъснато, което означава, че никъде няма накъсвания; всичко е гладка текстура. Пространство – времето обаче, не е просто платформа на която да действаме, но също е играч: огъването и изкривяването на пространство – времето ни дава опита на гравитацията. В противоположния ъгъл набор от правила, наречени квантова механика, управляват взаимодействията на много мъничките неща във Вселената. Квантовата механика опира до идеята, че голяма част от ежедневния ни опит не е гладък и непрекъснат, а е по-скоро грапав и разделен на малки части. С други думи е квантифициран или се определя количествено. Енергия, инерция, въртене и толкова много други свойства на материята се получават само в отделни малки пакети. Нещо повече, самата квантова механика също е разделена на два лагера. От една страна, имаме познатите частици от нашето ежедневие, като електрони и протони, които си взаимодействат и правят други интересни неща. От друга страна имаме квантовите полета. В субатомния свят всеки вид частици има свое поле, което се разпространява в пространство – времето. Когато мислим за частици, ние мислим за малки вибрации в техните полета, които от своя страна взаимодействат с други частици и също правят някои други интересни неща. Полетата са разбираемо много гладки. И така, имаме няколко гладки снимки от нашата вселена и няколко „грапави“. Що се отнася до самото пространство – време, можем лесно да си представим разширяването на концепциите на квантовата механика до тяхното логическо заключение и постановявайки, че пространството и времето са дискретни: Самата тъкан на реалността е разделена като пиксели на компютърен екран и това, което преживяваме като плавно, непрекъснато движение, не е нищо друго, освен мрежа от дискретни пиксели в най-малкия от мащабите. Различни теории за сливането на квантовата механика и общата относителност, като теория на струните и квантова гравитация на веригата, предсказват някаква форма на дискретно пространство – време (въпреки че точните прогнози, интерпретации и последици от тази „грапавост“ все още не са добре разбрани). Ако можехме да намерим доказателства за дискретно пространство – време, това не само ще пренапише напълно разбирането ни за реалността, но и ще отвори вратата към революция във физиката. Тази дискретност може да се разкрие само по най-фините начини; иначе вече щяхме да я забележим. Различни теории са предвидили, че ако пространството и времето наистина са били начупени, тогава скоростта на светлината може да не е напълно постоянна – тя може да се променя леко, в зависимост от енергията на тази светлина. Светлината с по-висока енергия има по-къса дължина на вълната и когато дължината на вълната стане достатъчно малка, тя може да „види“ грапавостта на пространство- времето. Представете си, че ходите по тротоара: с големи крачки и не забелязвате малки пукнатини или неравности, но ако се движите с микроскопични крачки, ще преодолявате всяко малко несъвършенство, което ще ви забавя. Но тази промяна е невероятно мъничка; ако пространство-времето е дискретно, то е в мащаб, който е повече от милиард пъти по-малък от това, което можем да изследваме в момента в нашите най-мощни експерименти. Да се въведе GrailQuest на Международната лаборатория за квантово изследване на пространство – времето в Гама-астрономията. Екип от астрономи изпрати предложение за тази мисия в отговор на призив за нови идеи за лов на пространство – времето от Европейската космическа агенция (ESA). Предложението им е подробно описано в базата данни на изданието arXiv. За да се види дали скоростта на светлината се променя с различните енергии, трябва да се събере огромно количество светлина с най-висока енергия във Вселената и GrailQuest се опитва да направи точно това. GrailQuest се състои от флота от малки космически кораби (точният брой варира – от няколко десетки, ако сателитите са по-големи до повече от няколко хиляди, ако са по-малки), за да наблюдава постоянно небето за изблици на гама-лъчи. Това са едни от най-мощните експлозии във Вселената. Както подсказва името им, тези изблици освобождават голямо количество високоенергийни фотони или гама-лъчи. Тези гама-лъчи пътуват милиарди светлинни години, преди да достигнат флотилията на космическите кораби, които записват енергията им и разликите във времето, за което достигат до флота. С достатъчна точност GrailQuest може да успее да разкрие дали пространство времето е дискретно. Изследва светлината с най-висока енергия (което е засегнато най-много в теориите, които прогнозират, че пространство – времето е грапаво); гама-лъчите пътуват за милиарди години (позволявайки на ефекта да се натрупа с течение на времето); а целият флот на космическите кораби може да види колкото е възможно повече събития, навсякъде в небето. Как би се променила представата ни за реалността, ако GrailQuest открие доказателства за дискретност на пространство – времето? Невъзможно е да се каже, особено що се отнася до последиците – сегашните теории са навсякъде около нас. Но независимо от всичко, ще трябва да изчакаме. Този кръг от експерименти на ESA ще стартира някъде между 2035 и 2050 г. Докато чакаме, можем да обсъждаме дали времето, изминало от днес до тогава, е в основата си гладко или грапаво. ... ...

(ЕМПоле "създава" и гравитона. Явява се обвивка на керна на частицата. Общо, обвивките на слоевете, а и на отделни групи от частици, доколкото са отражение на строежа на съдържащото се в тях - ентропия, локална подреденост в пространство на "излъчватели на ред - подредба" и забавяне по време отвътре-навън заради обратна връзка при структуриране на цялото - водят до обща характеристика "маса при покой", която установяваме като сила от тегло, при гравитация например. Така принципът на еквивалентност се запазва. Но, могат да отпаднат съмненията, какво е маса и като как "става" силовото действие и въздействие - с гравитоните, силите от гравитация са с ентропиен произход и в "празното" пространство се съизмерват с ентропията - подреденост на полетата по поляризация на вакуума - предизвикващи въздействие на обекти също със сили с ентропиен произход. Така, при сравнително близки обекти - хаосът помежду им от собствените им излъчватели на ЕМПоле е по-голям, отколкото "извън" тях и ентропийните сили от ЕМПоле са сили на отблъскване, докато вътре в обектите, при структуриране ентропията намалява - с подреждането ЕМполета от заряди се неутрализират, гравитоните се запазват и силата от привличане (ентропийна) преобладава.) ...

Нали ти го разказах вече. Осите на огледалата се въртят и това е неинерциално движение на пренос на "Отразеното" (престой в частите на огледалата по време на отразяване) - един път в едната посока на лъча и втори път - в другата посока - разликата е във фазите на двата лъча. ...

Гравитационната сила става с гравитони. Тоест - първо "трябват" вещеви обекти с характеристика "маса при покой" и от тях - да се излъчват гравитони. И понеже е "сгрешено" тълкуването на понятието за "сила", не може да се противопостави нещо-някаква сила - на гравитацията. А в полетата, при структуриране, се заформят геодезични линии (структури от гравитони и от ЕМполе - еквипотенциални повърхнини) - вид подреждане на потенциали - или напргнатост и ако едно тяло пресича тия линии се променят потенциалите. Силата е вектор и е в посока на най-голямата промяна (разлика) на потенциалите от точка в друга точка. Ентропията е право пропорционална на информацията, а тя, информацията притежава и енергия. Тогава могат да се формират сили с ентропиен произход - демек, ново подреждане. Тези сили са изключително слаби и могат да са сили на привличане и/или сили на отблъскване. Съизмерими са със слабата гравитационна сила и така действат на галактиките. Отначало, когато са близки галактики една до друга - хаосът (ентропия) помежду им е голям и са сили на отблъскване - по-големи от гравитационните сили на привличане. При някакво средно разстояние между галактиките - хаосът е намалял - двете сили са съизмерими и галактиките "бягат" една от друга, по Хъбъл, с почти постоянна скорост на разбягване. При много раздалечени галактики - силите с ентропиен произход са по-големи от гравитационните сили помежду им и ... галактиките се разбягват с ускоряване. Та, тъмната материя е отделно от "гравитация" - зрънчев модел на вакуума. А тъмната енергия са структурираните полета върху зрънцата - и трите неща са невъзможни за наблюдаване от Огромните вещеви обекти, каквито сме ние и апаратура - колкото и ситни да се правим, полетата ни разпадат!, щото сме структура от тях!, когато сме Големи... ...

Малко по-друга е ситуацията. (При наличие на вещество (частици с маса при покой), преносът става на етапи: поглъщане на фотони от структурираното вещество, пренос-движение на веществото, щото има скорост на частиците му, преизлъчване на фотони, които са били погълнати. Така, общата скорост на светлината - сума от непогълната (забавена скорост на пренос) и преизлъчена - е по-малка от Свак. В този смисъл споменаваме веществото "носи" светлината. А, всъщност, светлината "се движи" като вълна, но "се поглъща" като фотони, а ние "виждаме" само измененията на веществата след преизлъчването. Тези изменения са по: форма, размери, скорост и т. н. - измерими величини. Или видими изменения на частиците на екрана, показващ интерференция (или не)- с преизлъчване на погълнатото от тях.) ...

Съжалявам - същото е обяснението - преносна скорост в мястото на отразяване. (собствената ос е само патерица - и в тази конструкция я има) ...