Aspandiat

Ето този линк ми натресе троянец днес, така че внимавайте. Римская Слава - военное искусство античности http://www.roman-glory.com/

Аслъ бог и етимолог могат да докажат всичко.

В това Вард-ари второто ари ли значи "вода", сродно с и.е. *iuro "вода, течност"?

Аз все още се умилявам от култовия рефрен от 2000-2001 г. "Ред бул, секси бул, апогей"

Е, аз реших да съм по-деликатен, че да не се наложи да обяснявам, че този "метод" се дължи не на много знаене, а на много незнаене.

Тодор, син на Къвкан (Села Алмалу, Силистренско, 1548 г.). Боил, син на Богдан (Град Перник, третата четвърт на XV век). Тодор Боил (Село Васлак, Солунско, края на XV век). Стойкьо, син на Боил (Село Комарево, Плевенско, 1542 г.). Петко, син на Боил (Село Чегрилофче, днес Цегриловци, Пернишко, 1606 г.). Раше Боил (Село Парамун, Пернишко, 1606 г.). Иван, син на Боил (Село Реяновци, Пернишко, 1606 г.) etc...

Сега разбрах, да. Не го приемай лично, но аз съм крайно скептичен по отношение на съкратителните методи, толкова любими на езиковеди като Заимов и Илчев. Чрез тях те набързо "решават" и най-заплетените случаи. Ще ти дам два примера, за да стана по-ясен защо никак не ми допадат подобни "разрешавания" на проблеми. МИТО. Ако питаш който и да е българист от Заимово-Илчевата школа, той ще ти отговори, че Мито е съкратено от Димитър. Обаче Никита Хониат в края на ХІІ век споменава, че братът на Иванко (убиецът на Асеня, не на наш Иванко Тертер ) се казвал Мито. Един друг българин на име Никола Мито е споменат в документ на манастира Есфигмену, съставен в 1294 г. Бил е протосеваст на българите и управител на Мосинопол (Гюмюрджина). От тези примери се пораждат логично 2 въпроса: 1) възможно ли е още през ХІІ век да е имало съкратена форма Мито от Димитър; 2) ако не е възможно, тогава как ще обясним Мито? Преди време се бях ровил именно в посока на втория въпрос и попаднах на следното: Конион, син на Митос (надпис на гръцки от Керч, ІV век пр.Хр.). И двете имена вероятно са скитски, като Конион е почти еднакво с остарялото вече българско име Коно, Коньо и женското Конка. ПАЧО. Ако питаш който и да е българист от Заимово-Илчевата школа, той ще ти отговори, че Пачо или Пацо е съкратено от Пламен. Обаче в началото на ХІV век, като описва сраженията на византийските войски срещу Ивайло към 1278 г., византийският поет Мануил Фил споменава за селище на име Пачово (Πατζόβου). Е как тогава Пачо/Пацо ще идва от Пламен, като Пламен е име, възникнало не по-рано от ХХ век или края на ХІХ век. За сметка на това още през V век е бил известен един епископ на Кавказка Албания на име Пачуйч.

Значи, не съм казал, че path е славянска дума. Намеквах просто, че става дума за индоевропейски езици, в които няма как да лиспват общи корени. А за немското hubsch и нашето хубав, помисли как може прабългарското тълмач "преводач" да е минало в немски като долметчер "преводач". И кои са имали обща граница по Среден Дунав между 805 и 895 г. Да не говорим за времето на етническия миш-маш от ІV-VІІ век по времето на Великото преселение на народите, когато българи стигат чак до Испания например.

Е сега наистина ме шашна! Какъв е този писмен староанглийски през VІ век? Някакъв текст (снимка, факсимиле) можеш ли да приложиш?

Тотко обаче се среща успоредно като време с Тутук, Туткан, Тутко без някаква промяна. А и за мен е много съмнително Тотко да се е изговаряло с второ ударено О, а не с първото, както е и днес. Народните български имена масово окончават на -О, но то не е ударено.

За хубав - сравни с перс. khub "хубав, приятен", което определено не е минало през турски. За път и англ. path не мога засега да ти дам повече информация освен съпоставаката с руското путь "път".

И като стана дума за кумани в Западна Македония, ето още малко инфо от грамотите от ХІV век. 1. В един опис на имотите на Тетовския манастир от 1343 г. се срещат лични имена като: Савдик, Сава Суркиш, Сулим, Алаван, Дмитър Чалапия. 2. През 1347–1348 г. в Призренско за записани също интересни лични имена : Алтоман, Куманиц, Кандак, Турчин, Душман, Дърман, Шишат Алтоманик, Дагул, Тогоч.

Не знам, ползвам издание, в което е написано с[е]рдари. Не съм специалист по българска палеография, за да мога да ти отговоря. А а Тутко, вариант на Тотко, ето малко инфо, което според мен прави съмнителна връзката с Тотко. Туткан, син на Герге (Село Горно Сливово, Ловешко, втората половина на XVI век). Тутук (Град Костур, преди 1445 г.).

Значи, Глишев, във Византия е имало титла "велик чауш" (всъщност цаус) и тя била създадена към ХІV век за началниците на тюкските (селжджукски и прочее) наемници във византийската войска. В случая с грамотата обаче виждаме изходната тюркска форма чауш, а не цаус, така че според мен е крайно съмнително думата да е минала с византийско посредничество. Още повече, че за Западна Македония има преки данни за значителни кумански маси и дори за област Кумания. В едно западно анонимно съчинение от 1308 г., описващо Източна Европа, пише следното: “Доколкото е известно, има две Албании, една в Азия, която е около Индия и за която тук не ще говорим, и друга в Европа, която спада към Цариградската империя и за нея говорим тук. Тя обхваща две провинции, а именно Clisaram (Клисура), Tumurist (Томор). Освен тези две провинции около нея се намират други области като Cumania (Кумания), Stophanatum (Стефанат), Polatum (Полат), Debre (Дебър), които плащат данък на споменатите албанци...” Що се отнася до предпазните (или както обичат да казват префърцунено разни етнографи от БАН апотропейните ) имена, те са именно с кофти смисъл, за да притежава детето обратните качества.

Имам я, да. Не е лоша, а и май е единственото по-пълно изследване излизало досега у нас по тази тема.

Емблемите на средновековна Англия и Фландрия са лъв, в Англия 3 лъва един над друг. Англичаните не са южен народ.

Ето няколко възможни кандидати за графата "Думи, навлезли в среднобългарския език чрез куманско посредничество или направо кумански" СЕРДАР – думата serdar е персийска и означава най-общо “главатар, войвода”. Счита се, че е преминала от персийски през турски в нашия език. Обаче във “Витошка грамота” на цар Иван Шишман от 1382 г. четем: “... нито десеткари за пчели, свине или овце, нито аподахори, нито комиси, нито стратори, нито с[е]рдари, нито готвачи, нито за подвод, нито сенари...” Думата сердар е употребена в официален български документ 3 години преди завземането на София от турците. Следователно персийското сердар при нас вероятно е навлязло от персийски чрез куманско или печенежко посредничество. ТУТКАВ – “бавен, пипкав; несръчен; тромав; вдървен”, ТУТКАМ СЕ “бавя се, мотая се”. Тези думи имат без съмнение тюркски произход и се намират във връзка с глагола tut- “вземам, хващам; обхващам; залавям, ловя, улавям; държа, задържам; поддържам; оказвам влияние”. Дали обаче туткав, туткам се са непременно заети от турски език? Например в една грамота за дарения на протосеваст Хрельо на Хилендарския манастир от 1328 г. се среща името Тутко: “Селище Щука и част от земята, която са държали гръцките прониари Тутко, Асен, Ласкар, Сидурофай, при Секирник до потока и над пътя, и под пътя, и под кръста...”. Наличието на подобен антропоним в българска среда още в първата четвърт на ХІV век сочи, че нашите думи тýткав, тýткам се имат предосмански тюркски произход – най-вероятно кумански. ХАМБАР – думата hambar/ambar се счита за преминала от персийски през турски в нашия език. В персийски има значение на “склад, хранилище”, както и при нас. В т.нар. “Мелнишко гръцко евангелие” от 1206 г. обаче четем: “Настоящето евангелие бе поставено във всечестния манастир на архистратезите на Хамбар от севаст Василий Вамбулино през месец ноември, индикт 11, 6715 г.”. В текста Хамбар е селищно име. За да съществува такъв топоним обаче, трябва да е била разпространена сред българите и самата дума хамбар. Очевидно е, че тя не е минала през турски от персийски, а вероятно през кумански. ЧАУШ - смята се, че думата чауш, “турски подофицер или старши стражар”, има турски произход (çavuş). През 1347–1348 г. в Призренско обаче е записан топонимът Чауша. Това название и съответно дума няма как да е било донесено от османците, които овладяват крепостта Цимпе на Галиполи 5 години по-късно. В Призренско обаче през ХІІІ–ХІV век е имало компактни маси куманско население. Не е изключено българите да са познавали чрез куманите думата чауш доста преди появата на османците.

А как например ще обясниш, че в Троянско и околните села масово има мъжки фамилии и то открай време на -ски?

Още малко инфо по темата. Източно от Телецкото езеро (Алтайски край на Руската федерация) се влива ручейчето Барчик, умалителна форма от бар. Вдясно от река Аргут (пак в Алтайския край) се влива река Бара. Предполага се, че бар означава “река”. В Иран се намира река Бар, ляв приток на река Калшур, а в басейна на Дон - река Кучук-пар, с прозрачна тюркска етимология - “малка река”. В балкарския език в Кавказ и до днес съществува думата баргъан - “река”. Чувашкото вар означава “ручей”. Почти повсеместно обаче лексемата вар/бар се среща и в индоиранските езици. пушту - вар - ручейче древноиндийски - вар -вода авестийски - varo - дъжд дигорски (в Кавказ) - waryn - дъжд иронски (в Кавказ) - warun - дъжд пехлеви - waran - дъжд новоперсийски - Ьaran - дъжд язгулямски - war - пускам вода [в канал] Според А. Малолетко лексемата пар/бар/вар е много древен индоевропейски термин, навлязъл по-сетне и в тюркските р-езици (А.М. Малолетко. Палеотопонимика. Томск, 1992, с. 139-140). Според Отто Менхен-Хелфен хунското (?) име на Днепър е било Вар. (Maenchen-Helfen, Otto. The World of the Huns. Los Angeles - London, 1973, р.423)

Според мен тия 3 лъва са си били точно герб на Дунавска България. Едно друго мнение на Дерменджиев отново за лъвовете на Рихтентал: "Като се има предвид, че делението в западноевропейската картография на българските земи на тези 3 провинции съобразно с античната традиция се утвърждава след широкото разпространение на многобройните печатни издания на Птолемеевата “Космография” едва от ХVІ век нататък, обяснението за броя на лъвовете би трябвало да търсим и в друга посока. По-скоро съставителят на този герб вероятно е имал сведения, че територията на българската държава, включена между трите морета, наричана с общото име България, се е делила през средните векове на 3 дяла и че всеки един от тях за по-голяма яснота и определеност е имал свое отделно име, което се запазва сред българския народ: първият – Горна България или Загоре, която обхваща Мизия и владяната от България част от Тракия; вторият – Отвъддунавска България в гръцките извори; третият – Долна България, тоест Македония и по-голямата част от Албания” (Дерменджиев, Христо. Българският герб през средновековието и Възраждането. – Исторически преглед, № 4, 1973, с. 59–60). И един писмен паметник, потвърждаващ българската триделна държавна концепция. Става дума за “Списък на българските архиепископи” (Парижки ръкопис = Дюканжов списък), съставен към средата на ХІІ век по времето на Охридския архиепископ Йоан Комнин: "Климент, като станал епископ на Тивериопол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, василевс, да надзирава и третия дял на Българското царство, тоест от Солун до Йерихо и Канина [и] Тасипият".

Стоедине, в Македония като едно 80% от мъжете имат фамилии на -ски, какво правим?... Имената на -ски са регионално разпространени.

Eто го мисля целият Ибн Батута на френски. http://remacle.org/bloodwolf/arabe/batoutah/voyage.htm

А преди 1020 г. споменава ли се?

Я го питай нашия модератор Ресавски дали е от Ресава? А Хаджийски, Иванджийски, Сталийски, Гаврийски, Делийски, Кадийски, все от място ли идват?

Доколкото си спомням, ходът на събитията е следният: Никифор тръгва срещу България, научава за интригите, връща се, в отговор през 809 г. Крум превзема Сердика, а през 811 г. Никифор контраатакува през Стара планина.