Aspandiat

Хехехе. Старче, Бартикян съм го източил най-безсрамно от нетя. Трудно ще ме подкупиш. http://rbedrosian.com/Bartikyan/bartikyan.html

Скити са бре! Руска калка - превод на "скитам" като "бродя". Край на спама.

А дали ръстът на продажбите на издателите не се дължи на това, че хората четат все повече глупави или лековати книжки? Някаква статистика на типа на купувани и издавани книги у нас имаш ли?

С киндъл ще отваряш само киндъл файлове. А научната и научно-популярната литература е основно в pdf и epub формат. А от руските електронни библиотеки книгите са масово в deja.vu формат. По-добре си купи украински четец за книги. Не се майтапя. Аз си взех един четец Сони (доволен съм де), защото не знаех какви машини са украинските четци. Няма прошка при тях - отварят всякакви формати - pdf, epub, deja.vu. Ето това е марката - PocketBook. http://en.wikipedia.org/wiki/PocketBook_International

Малък ОТ. Номизмата (солидът) е сечена по номинал 4,55 гр злато. Само че всички номизми, които съм виждал на снимки, са разкривени. Хайде, една част се е изтъркала от употреба или по други причини. Та въпросът ми е дали е имало наистина техническа възможност да се секат монети с номинал 4,55 гр. или той е бил теоритичен и винаги е имало колебания в теглото.

След 1000 години думата "български език" ще се използва за местния цигански сленг на английския...

Много по-дълбоки и сериозни са нещата. Станев е елементаризирал картината с неговото противопоставяне на българския войн (само от това сме разбирали явно в представите му, да колим) и гръцката коварна попщина.

Не, приятелю, не си ме разбрал. Аз не изпитвам персонално разочарование от България, а само от онези сънародници, които винаги са склонни първо да търсят и виждат (хайде да използвам една хубава остаряла дума) лошавината у българина, а пропускат и пренебрегват добрите му страни и качества. Иначе за България - човек има само една майка и само една родина. И трябва да ги обича, защото не само, че не може да избере майката и родината си, а и защото те са му дали живот. Сега за другото, по темата вече. Приятелю, по своята същност падането на двете Българии през 1018 и 1396 г. са несравними и са със съвсем различен ефект. Първото падане е все едно юноша, който още расте и се развива, да бъде сгазен от кола и да остане инвалид за цял живот. Второто е все едно старец да бъде сгазен от кола и това да съкрати живота му с 5 или 10 години. Сега ще обясня метафората конкретно. В развитието на Европа и на старите европейски народи като българи, французи, германци, англичани, които изграждат ранносредновековни държави, има 2 ключови исторически периода. Хайде, ще използвам термин от твоята област, това са 2 периода на ключови мутации. Първият е периодът на ІХ - първата половина на Х век. Тогава се ражда средновековна Европа с разпадането на Франкската империя и възхода на България. Тогава се поставят основите на английската, френската, немската и българската народности. За тези бъдещи нации това столетие може да бъде съпоставено с раждането на дете и първите му 7 години. За нас този период е период на благополучие, успех, растеж. Тогава се формира и започва да се консолидира средновековната българска народност, но (противно на традиционната трактовка) процесът не е завършен. Следващият период в историята на изброените по-горе народности е средата на ХІ - втората половина/краят на ХІІ век. Ако през ІХ-Х век българи, французи, германци, англичани изграждат хардуера или физическото тяло на средновековните си народности, ХІ-ХІІ век е времето за инсталиране на първия софтуер. Може би си спомняш как преди време в една друга тема тук ти обърнах внимание, че докъм средата на ХІІ век френската аристокрация и висш църковен клир носят масово старогермански (франкски имена). Подобна беше ситуацията и в Италия, някогашната лангобардска Италия. През ХІІІ век ситуацията вече е друга - френската аристокрация носи френски, а на франкски имена. Тоест между Х и ХІІІ век, по-точно от началото на ХІ до втората половина на ХІІ век нещо е станало със старофренската народност и тя от франкска се е превърнала във френска. Но вече като "софтуерни", а не като "хардуерни" характеристики, защото физическите носители на старофренската народност не са се променили. Неслучайно към средата на ХІІ век вече се наблюдават ярки примери от френската средновековна култура с например нейната куртоазна литература или рицарските традиции. Тоест към средата и втората половина на ХІІ век във Франция е приключило успешно инсталирането на духовния софтуер, инсталирането на вторичния компонент на всяка народност, на нейната ментална надстройка. Да се върна сега по-напред, а именно защо за българите превземането на България от Василий ІІ е фатално и не може да се сравнява с превземането на България от Баязид І. Българската средновековна народност поради факта, че възниква приблизително по същото време като френската, германската и английската, следва сходен като времеви темпове процес на еволюция. Към времето, когато започват жестоките войни между България и Византия - 986 г. - България и българската народност са в общи линии приключили с изграждането на хардуера си, тоест на физическите и, ако щеш, биологическите характеристики на средновековната българска народност. Следващата стъпка, която е трябвало да се осъществи през ХІ-ХІІ век, е инсталирането на софтуера. Но точно този процес е пресечен брутално и грубо от унищожаването на българската държава и попадането на българската народност под една власт, чужда не само като държавен модел, но и като ментален модел. И вместо през ХІ-ХІІ век свободна България и свободната българска народност да преживеят и приключат с процеса на инсталиране на собствен културен или ментален софтуер, империята им налага своя. Което води до рязък разнобой, противоречие и конфликт между физическия собствено български хардуер и чуждия византийски софтуер. Този чужд насила инсталиран софтуер затормозява и менталното консолидиране на средновековната българска народност. Неслучайно именно в периода 1018 - 1187 г. етнически ние губим редица периферии - в Албания, Тесалия, Сирмиум (Срем). Няма не само собствен властови носител, който да крепи народността, няма го и софтуерният духовен носител, който да я сплотява. След освобождението на България през 1187 г. все още има надежда чуждият византийски софтуер да бъде изчистен в повечето си прояви. Петър, Асен и особено Калоян дали интуитивно, или поради тясно политически причини, се противопоставят на византийския софтуер. По времето на Борил въпреки политическите му неуспехи тенденцията е правилна и като политическа, и като църковно-духовна ориентация - това е близостта с Латинската империя, Унгария и католическия свят начело с Рим. При Йоан Асен ІІ до 1230 г. тази разумна тенденция на ориентация към набралия сили Запад с голям бъдещ и вече проявяващ се културен потенциал за създаване на нещо ново извън фанатичното копи-пействане на Античността е запазена. До момента, в който поради дребни конюнктурни политически мотиви и инфантилни съображения за престиж (възстановяване на старата титла "василевс" все едно "крал" е нещо компрометиращо) България се връща доброволно към византийщината и към натрапения през ХІ-ХІІ век чужд културно-ментален софтуер. И неслучайно само 5 години след смъртта на "великия" Йоан Асен ІІ България е пометена от татарите и така и не успява да се изправи на крака до самия си край през 1396 г. За разлика от съседна Унгария, която също е пометена от татарите, но се възстановява бързо и през ХІV век е агресивна сила. Изобщо (но е това е тема на друг разговор) интересен е въпросът за мита за грубата папска намеса в политиката и вътрешния живот на католическите държави и доколко културната надстройка (софтуерът) на католическата църква има толкова рушителен върху местните култури и манталитет на местните елити ефект, какъвто се оказва православно-византийският софтуер, особено върху страни, съседни на империята и били в един момент част от нейното политическо пространство. Надявам се, че разбираш защо по-горе сравних завоюването на България през 1018 г. с катастрофа, сполетяла юноша, в резултат на която той остава до живот инвалид. Унищожаването на българската държавност и държавни традиции (живи в някаква степен все още докъм 1072 г.) се оказва гибелно, защото съвпада с епохата, на която историческите закономерности са отредили роля на инсталиране на вторичния и по-важния духовен софтуер, епохата на излизане на българската народност от детството и навлизането й в пубертета, когато не само се осъществяват количествените промени на физически растеж, но и се формира характерът, мисленето и душевността на човека, тоест на българската народност в конкретния случай. Весели празници и от мен. Искрено съм поласкан. Тези неща ги осмислям от няколко години и постепенно добавям късчета към картината. Южнякът с неговия Торбалан просто дръпна връвчицата на казанчето на тоалетната. Когато се излезе от тъпите ограничени рамки на мислене на родната медиевистика, която при анализа си не отчита психологическите и културни последици от политическите събития и процеси, а те са ключови, зазвучава Вагнер вместо Моцарт. Моцарт звучи само докато историята се гледа на хардуерно ниво, премине ли се на софтуерно ниво и времевите отрязъци на анализ не са дребно накъсани на 50 или 100 години, а 1000, идва Вагнер.

С прозвището "Дядо Иван" през Възраждането българите започват да наричат Русия. В своите надежди за отърваване от властта на турците сред българите се утвърждава почти мистичната вяра, че "Дядо Иван" щял да ги освободи от непоносимата тирания на султана. Традиционното обяснение на възникването на културно-политическия архетип "Дядо Иван", е че поробените българи привидели в руския цар Иван Грозни въпросния "Дядо Иван" заради достигналия до Балканите отглас от войните му против "бусурманите", тоест против Астраханското и Казанското ханства. Смятам, че това обяснение е едно от многото нелепости, родени от главите на родната историческа наука. На първо място през ХVІ век само шепа духовници у нас са чували изобщо за Иван Грозни. Той самият воюва не против турците, от чиято власт българите искат да се освободят, а против казанците и астраханците, от чийто разгром ползата за българите е нулева. Нещо повече, съдейки по двете търновски въстания от 1598 и 1686 г., българските водачи се надяват не на илюзорната помощ от далечната Русия, а на съвсем реалната помощ на близката Австрия. Тоест през ХVІ и ХVІІ век изобщо не съществуват политически предпоставки за възникване и утвърждаване на архетипа "Дядо Иван" за мечтания освободител. Втората половина на ХVІІІ и ХІХ век на свой ред са вече твърде отдалечени като време от историческия Иван Грозни, за да послужи той като прототип на архетипа "Дядо Иван". При това положение кой е "Дядо Иван" и защо образът му възниква и се налага в масовото българско съзнание по време на турското владичество? В действителност "Дядо Иван" е продукт на средновековната българска култура и менталност, а не на тази от периода ХVІ-ХVІІІ век. През ХІІ век в манастирите и замъците в Европа се носи легендата, че някъде на изток съществува могъщо християнско царство, а повелителят му – първосвещеникът или презвитерът Йоан, бил най-могъщият и правоверен християнин. Подчинявали му се седемдесет и двама крале и шестдесет херцози. В земите му живеели всякакви змейове, лешояди, харпии, риби, раждащи пурпур, огромни мравки, които строят мравянуците си от злато. Първосвещеникът бил облечен в огнеупорни дрехи (отзвук от използвания от китайците азбест). Имал вълшебно огледало, с чиято помощ виждал всичко, случващо се в царството му. В тази легенда се преплитат надеждите на кръстоносците и византийците, че на изток имат мощен съюзник срещу мюсюлманите, откъслеци от християнски предания за дейността на апостол Павел в Индия, отвзуци от сведения за същестуването на манихейската Уйгурска империя и на несторианските държави на найманите и кераитите в Монголия и на християнското коптско царство в Етиопия. През 1145 г. един сирийски странстващ из Западна Европа монах дори разказва, че първосвещеникът Йоан нанесъл решително поражение на мюсюлманите и само липсата на кораби му попречила да пресече река Тигър и да удари селджуците в Мала Азия. Повече информация за "презвитер Йоан" тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Prester_John Образът на "презвитера Йоан" се оказва изключително жилав в Европа между ХІІ и ХVІІ век. Това съвпада като време с появата на архетипния образ "Дядо Иван" сред българите, който щял да ги отърве от тиранията на турците. Иначе казано, нашият "Дядо Иван" няма нищо общо с Иван Грозни, който впрочем се отличавал с маниакален садизъм и жестокост, а с онзи митичен велик и всемогъщ "презвитер/първосвещеник Йоан", която трябвало да помогне на християните срещу "агаряните" в Близкия изток.

Прощавай друже, това не е wishful thinking, това си е чисто фентъзи. Значи, викаш торбаланите от Анадола взели, че изтрили чипа на българския народ и го превърнали в едни нихилисти, отрицатели на ред и държава и собствена история. Само че не виждам как ще стане тая работа, след като между 681-1018 г. и 1187-1396 г., от общо 546 години Пловдив и пловдивско в състава на българската държава около 150 години. Останалото време е в гръцки ръце. Та се чудя как тъй "мътните води" не са изтрили чипа на гърците, а взели, че изтрили само този на българите. Не, приятелю, виновникът за това не е демоничният Торбалан от Кюрдистан, а собствената историческа съдба на българския народ между 1018 и 1878 г. Когато България е сразена от Василий ІІ и става византийска провинция, сред аристокрацията и населението й настъпва покруса, потрес. Заради огромните жертви и усилия хвърляни десетилетия за оцеляването й, които в края на краищата се оказали напразни. Преди 1018 г. има нещо, което страшно е дразнело византийците и то е документирано - това е българската гордост, горделивост и надменност. Но това не е гордостта и надменността на парвенюто, а е с покритие, това е доказала се гордост от факта, че един народ създава империя на територията на богопомазаната Римска империя и 300 години не само успешно я защитава, но и често е в настъпление. След 1018 г. настъпва покрусата. В историята на средновековна Европа няма друг случай, в който една държава (Византия) да води тотална война против друга държава (България) и тази война да завърши с унищожаването на цяла една първокласна европейска сила. На фона на битките и касапниците от периода 986-1018 г. Стогодишната война е слаба имитация - за век и нещо в нея има 3 големи битки със затишия от няколко десетки години. И сам можеш да си представиш какво е станало в душите на българите след 1018 г. - няма го вече техният василевс (император), няма я империята им, патриаршията е разжалвана до архиепископия, която от 40-те години на ХІ век е постепенно погърчена. Като компенсаторен народопсихологически механизъм вместо предишната гордост, самочувствие и увереност в собствените сили, се появява униние, отрицание на своето и преклонение към постиженията и културата на силния на деня, на империята. Възниква светоусещането, че онова, което крепяло българите 300 години преди това, съзнанието, че са различни и че различието е изворът на силата им, ги е подвело, не ги е спасило от мощта на всемогъщата империя. След 1018 г. настъпва отчаяние и примирение със съдбата на имперски поданици. Аристокрацията, тоест светският елит на българите, започва да се чуждее и да следва византийски моди и обичаи. Но не е само това. Така както епопеята между 986-1018 г. е единствената по рода си в историята на средновековна Европа тотална война на една държава против друга, така и съседството на България с Константинопол, сърцето на Византия, няма аналог. Константинопол е най-блестящият културен център в целия християнски свят. Съпоставките с него на това, което може да предложи България след 681 г., след 865 г. или през 1350 г., не са никак в полза на България. Напротив - дисбалансът е огромен. Няма друг такъв културен дисбаланс в други части на Европа. Ако си французин от ХІ век, като минеш немската граница, заварваш същата или подобна културна среда и ниво, ако си италианец и отидеш в Прованс, разликата не е голяма. Тук обаче разликата е огромна. И ако до 865 г. и до 1018 г. българите имали като щит гордостта си и отхвърлянето или поне омаловажаването на имперското културно превъзходство в името на държавното си и културно оцеляване, след 1018 г. вече го няма мотивът за културното противопоставяне - свободата и независимостта на собствената държава и свобода. И нерадостната съпоставка и сравнение водят до обратния процес - прегръщане на чуждото, ей така, напук, и заради яд, че щом като твоята култура не те е опазила като независим народ, явно чуждата е по-стойностна. Забележи какво правят българските владетели през ІХ и Х век. Копират от ромеите, но избирателно. Големите строежи от Плиска и Преслав обаче са различни като техника на изпълнение от ромейските. Което говори за собствен национален и културен проект, за стремеж към изграждане на своя култура, която да се противопоставя на чуждата. След 1018 г. собственият национален и културен проект е вече мъртъв, заменя го чужд. А неуспехът за създаване на собствена култура се оказва пагубен за последващите съдбини на българския народ. Може би, ако имахме още столетие време докъм началото на ХІІ век, българският национален културен модел щеше да се консолидира и това щеше да промени коренно историята и манталитета ни. Та така се ражда "Торбалан от Кюрдистан" в България. И за него не е виновен кюрдистанският или арменският Торбалан, а безпрецедентната в цялата история на Европа катастрофа на собствения държавен и културен проект. Тази катастрофа поражда нихилизъм, неверие в своето и в собствените сили, търсене на упование в блестящата византийска култура на прага на земята ти. В резултат на това между 1018 и 1185 г. българското общество, българския културен чип и национална психология са премодулирани, пренаписани с византийски софтуерен код, което е причината и за повечето ни национални нещастия и несполуки след този злощастен ХІІ век. Този чужд византийски софтуерен код е и причината след 681-1018 г. България никога повече да няма свой собствен национален проект! Затова и народът губи вяра в собствената държава, той започва да я отрича, защото вижда в нея умалено копие и пействане на византийската държава, а тя е чужда държава, не своя. С църква, която е като българската, но понеже е църква на чуждия насилник, и самата църква става колаборационистка и чужда. Преди години, като четох помениците на царе и императори от Бориловия синодик, бях изумен. Там прочетох "Вечна памят на цар Василия". "Цар Василия" не беше Василий І , а Василий ІІ. Значи "българската" православна църква чества "вечна памет" на най-злия враг на българите и на България! Това показва, че средновековната БПЦ е едно чуждо, византийско тяло, имплантирано в нашия организъм. Затова Ботев в момент на кристално интуитивно прозрение нарича БПЦ "тази непорината византийска воня". След като "собствената" ти църква почита най-злия враг на българския народ, очевидно е защо народът не е гледал на нея като на собствена църква, а като на чужда църква. И затова я отрича. И една част от народа го удря на обратно на селско езичество, други се прегръщат с "Торбалан от Кюрдистан", а трети, най-многобройните, стават от партията "дето им е все тая". Само че след като на масата от народа ти му "е все тая", той вече губи интерес и към съдбата на държавата и към собствената си съдба. Когато идват турците, те само погребват повизантийчената мърша на Второто българско царство. То е било изгнило отдавна, не както ни учат, след първата половина на ХІV век, а още при "великия" късметлия Йоан Асен ІІ, който не осъзнава мъдростта на великия Калоян, че спасението и силата на България е в противопоставянето на Византия и най-вече на византийщината и с радост ги прегръща. Заедно със стегнатото младо дупе на Мария, щерката на вероломния Теодор Комнин, бившия му враг. Турското владичество дава още повече сили на българския "Торбалан от Кюрдистан". За 500 години за българина държавата е чужда държава, тази на поробителя. Още 500 години духът на отрицанието се храни обилно сред нас. След 1878 г. нещата вървят отново зле. Руската империя ни насади комплекса за "вечната благодарност" и "вечната задълженост" за освобождението ни. Съединението от 1885 г. показа на българите, че нещата могат да стават и със собствени сили и собствена воля, пряко волята на великите и големите. Но Втората балканска и особено Първата световна война ни натикаха отново на дъното, защото всяха в душите на народа и на интелигенцията ни отровата на усещането, че нищо не зависи от нас, че всичките ни погроми се дължат на опитите ни да построим нещо сами, със свои сили и със собствената ни воля. Неслучайно след 1918 г. сред българската интелигенция плъзват нихилистични настроения, отрицание на доскорошните усилия за национално обединение. Тогава се зараждат и бълнуванията, че войните били грешка, че трябвало да се прегърнем със сърбите, защото явно великите сили на тях били отредили ролята на господар и джандарин на Балканите. Единственият аналог на тази духовна покруса, на това неверие в своите сили, на неверието и разочарованието от себе си е покрусата след 1018 г. След 1944 г.. държавата отново престана да бъде държава на българите, тя стана съветска държава с "български" наместници. Резултатът - още 45 години нейно отрицание от обикновените българи. И засилване като компенсаторен механизъм на чуждопоклонството, само че не византинопоклонството, както през ХІІ век, а западнопоклонството като контрабаланс и контрапункт на съветизма у нас. Георги Марков в неговите "Задочни репортажи за България" е описал много добре този процес. След 1989 г. дойде поредното духовно пиршество на "Торбалан от Кюрдистан". България не успя да вземе много острия завой на прехода от планова (и неефективна) икономика, от командно-деребейска социалистическа държава към държава с пазарна икономика и върховенство на закона. Вместо това се появи франкенщайнът на дивата олигархично-капиталистическа държава, в която подкупът убива всяка законност. В резултат на покрусата от големите очаквания и жалките резултати сред хората в България и сред 1 милион икономически емигранти се нароиха новите "торбалановци от Кюрдистан". За новите отрицатели на всичко българско като качества и постижения българинът е "ганьо", мърляч, чалгар, простак, мързел, дребен далавераджия. Докато западнякът (който може да е по-голям "ганьо" от нашенеца, по-голям простак, мързел и мошеник) е "европеец" и изобщо висша порода човек. Ако между 1945-1989 г. едни идиоти скандираха лакейски "да работим по димитровски" или "по ленински", днес подобни идиоти и духовни торбалановци от Кюрдистан скандират "да работим по европейски". Но ако ги попиташ какво разбират под "да работим по европейски", няма да могат да ти отговорят. В заключение. "Торбалан от Кюрдистан" само дооформя щрихите в характера и манталитета си в периодите 1396 - 1878 г., 1918 -1944 г., 1945 - 1989 г., 1990 - 2014 г. Истинското нещастие, истинската трагедия на българския народ започнаха през 1018 г., в деня, в който Кракра Пернишки заедно с други 30 началници на крепости отидоха и уморено и обезверено подвиха коляно пред Василий ІІ Българоубиеца и така заложиха при Дявола бъдещето на 50 поколения след тях. Истинския национален и държавен проект на българите умря в този ден на 1018 г. След това всичко, което е правено, прави се или ще се прави, е само жалък ерзац на обезверени, нихилистични, себемразещи и себеотричащи се "торбалани от Кюрдистан".

ОТ. Аааах, ти се оказа от сой, приятелю. А и с тази "банална" фамилия Глишев си точната илюстрация на тезата на Южняка за фамилното име и фамилията като социален капитал. През 20-те години и Германия е луднала по окултизма. Преди да дойде на власт Хитлер, особена популярност печели и антропософското общество на Рудолф Щайнер с неговите (забележи!) дуалистични идеи за битката на Земята между ахриманичните сили на злото и тези на доброто. После Хитлер набързо насмотава антропософите, те бягат в Швейцария и духовното алтернативно на християнството пространство в Германия е заето от окултния кръг Туле, в който членува (което е интересно) един от най-големите геополитици в историята - проф. Карл Хаусхофер, който е бил на младини военен аташе в Япония и като член на затворения тамошен кръг "Зеления дракон" се запознава с далекоизточния окултизъм. Иначе като каза на кичовско копи-пействане, се сещам за "Тютюн" на Димов, в сцената, в която той описва как през 30-те години студентите празнували 8 декември с шествия, имитиращи на тези на германските студентски корпорации и с жалки и кичовски имитации на техните шпаги и костюми. За съвременна и по-точно за социалистическа България не трябва да се пропуска моментът, че култът към богомилството беше старателно култивиран като елемент от антикапиталистическата и народняшка идеология на режима. Тази идеология опита да присвои това религиозно явление в изопачената му форма на социално явление и протест, един вид като някакъв средновековен комунизъм, водещ борба срещу класовия враг, тоест феодалните експлоататори. Ако отвориш например "Богомилството" на Димитър Ангелов, в един момент аха-аха да си представиш поп Богомил облечен със сако и с каскет, с брадичката на Ленин и хъса на Троцки. По същата идеологическа канава и въстанието на Ивайло беше предефинирано като първото едва ли не първото комунистическо движение разгърнало се още през Средновековието.

Друго си мисля аз. Съгласно евангелията земният баща на Исус, Йосиф, е прост дърводелец. На арабски "дърводелец" е "наджар". На иврит думата е друга, но има naggar "занаятчия". В арамейски обаче, който е бил лингва франката в района и езикът на проповедите на самия Исус, "дърводелец" си е баш naggara. Чудя се дали народняшката история с бедния дърводелец Йосиф, която сигурно толкова се е харесвала на ранните християни, които са били бедни хора и в общи линии социални аутсайдери, не е плод на умишлена или по-скоро тъпа грешка, резултат от неправилен превод и изговор. Имам предвид, че всъщност нагар-ът/наджар-ът Йосиф може би е бил назорей и в последствие християнството да го превръща в дърводелец поради звукова прилика на назорей с нагар/наджар.

А сега, друже, остава да провериш и какъв е Николай Райнов, а оттам и синът му, за да ти стане ясно защо точно Райнов създава "необогомилския култ". Подсказвам малко - той е теософ (тоест по презумпция христоборец) и вероятно масон (по презумпция също христоборец). Николай Райнов е просто български продукт и кавър версия на модерния антихристиянизъм, напъплил Запада още от 70-те години на ХІХ век с трудовете на Елена Блаватска и епигоните й Ани Безант, Макс Хайндл, Рьорих и някои други. Чел съм ги и имам ясна представа от съдържанието на книгите им. Хахаха. Приятелю, наистина ме развесели. Не си ли допускал, че змейската "зоофолия" е символ и алегория. Подобна зоофилия е засвидетелствана още по тракийско и гръцко време. Олимпиада, майката на Ал. Македонски, която преди да я вземе Филип за жена, е била жрица на остров Самотраки, преди да се роди богоподобния й син и бъдещ завоевател, ползвала вместо вибратор живеещата с нея свещена змия на Зевс-Амон. Защото вярвала, че така същността на бога ще влезе в нея и ще зачене син от Зевс.Само че Олимпиада не ги върши тия работи с овен, който по това време и символ на върховния бог, а със змия. Надали г-жа Олимпиада е била богомилка или "паулистка". По принцип от древни времена в триъгълника между Балканите, Нил и Вавилон общението със змей е било алегория на общение с висшата мъдрост, която се символизира от змея и змията. Затова и при нас съществува фолклорния мотив за "змейовото либе". П.П. А чувал ли си за модерната трактовка на "змейовото либе" и на раждането на деца-змейчета от подобна връзка? Обясняват този културен архетип с реални срещи с извънземни и с раждането на същества с генетика на човек и пришълец. Така че, приятелю, обяснения бол на "змейовото либе". Всеки си избира онова, което му върши работа или просто му харесва.

Ами аз на лявата снимка от Перперикон привиждам роза, а на дясната - човек с разперени ръце, а не кръст. Тази поза впрочем (с разперени и/или вдигнати молитвено нагоре ръце) я има по артефакти още в Средна Азия от ІІ хил пр.Хр., на прабългарски от Родопите (Овчаров-Старши набързо ги определи като "шамански"), но се среща дори в Босна на богомилски стечки (стечак - надгробен паметник). И защо "слънцето" и "кръста" да не са тракийски? Траките са почитали слънцето, а бесите през VІ век са известни като вярващи християни. Дори съм чувал (дали е вярно, не знам), че през VІ век в Палестина страноприемниците за християнски поклонници имали персонал, говорещ на езика на бесите заради тракийските клиенти. П.П. Е.ахме майката на темата на Глишев, май...

Няма събор в Двин от 515 г., друже. Пускам ти линк. В долната част на страницата са изброени двинските събори: 506, 554, 644, 649, 719 г. Има и един от 726 г. в Маназкерт (Манцикерт). За Корана - можеш ли да дадеш точния цитат в контекст? Защото всъщност да не се окаже, че не е "арменски свещеник", а "арамейски свещеник", тоест сирийски. А сирийците също са монофизити. При античните автори има редовно смесване поради звукова прилика на "армени" и "арамеи".

Мисля, че бъркаш за 515 година. Не само, че се смята, че павликяните излизат на сцената чак през VІІ век, но и доколкото знам, през 515 г. Арменската църква няма събор, на който да осъжда каквото и да е. Има събори в Двин от 505-506 г. и от 554 г. На първия арменските епископи и католикос (патриарх) Бабген отхвърлят учението на константинополския патриарх Несторий (несторианството). А вторият е свикан във връзка с разпространението в Месопотамия на монофизитското учение на епископ Юлиян от Халикарнас, според което тялото на Христос било нетленно по времето на земния му живот. Отлъчените от главното течение на монофизитството последователите на Юлиян търсели защитата и подкрепата на арменския католикос Нерсес Багревандци (548–557). При обсъжданията на Втория двински събор е препотвърдена верността си към догмата за богочовешката природа на Исус Христос, осъдени са като еретически ученията на Евтихий, Несторий, на антиохийския монофизитски патриарх Севир за тленността на тялото на Христос преди Неговото възкресение, както и томосът на папа Лъв І Велики (440—461) и Халкедонския събор. Има и един събор от 607 г., на който Арменската църква заклеймява Грузинската като последователка на халкедонските догми и като отлъчила се от арменското монофизитство.

Павликяните съществуват успоредно с якобити, с появилите се през Х век в Армения тондракийци и с аревордите, още една секта в Армения, която пряко произлиза от старите арменски митраистки и зурванитски общности, останали непокръстени в нейния планински и труднодостъпен релеф. Армения е развъдник на ереси неслучайно - покръстването й върви бавно и трудно. Два века и половина след като официално през 301 г. тя приема първа в света християнството, на нейна територия още има голям брой последователи на старите ирански религиозни учения. Понеже си се захванал с йезидите, чието учение аз реално не познавам, ще ти дам един ключов маркер и лакмус дали има или няма връзка между тях и павликяните и дали са потомци на последните. При павликяните, богомилите и босненските патарени има почитане на Христос и при тях той е сравняван със Слънцето, дори е бил наричан "доброто Слънце". Това е ключова фигура в павликяно-богомилско-патаренската доктрина и ако тя липсва при йезидите, както предполагам, връзката им с павликяните става безпредметна. Самото слънцепоклонство при павликяните, богомилите и босненските патарени има ирано-маздеистки произход и в частност митраистки и митраистко-зурванитски. Но и същевременно ранноманихейски, тъй като ранното манихейство има много допирни точки с митраизма (но не в романизования му войнишко-казармен вариант, а в иранския) и със зурванизма, който е неортодоксален маздеизъм. Това важи в особено силна степен за култа към слънцето. Неслучайно през V век арменският църковник и теолог Йезник Колбаци, като пише за арменските зурванисти (магове), се чуди защо те, след като имат едни и същи вярвания с манихеите, ги ненавиждат: Отделно в Армения е имало и още една, чисто слънцепоклонска и митраистка секта, наречена ареворди (ареворди в ед.ч. "синове на слънцето", на български така е и в мн. ч. "ареворди", arewordik' на староарменски в мн.ч.), която имала в своя символен арсенал типични митраистки образи като тополата и лилията. Кападокия, която през ІХ-Х век е бастион на павликянството, преди Хр. и през първите V века след Христа, има много силна и влиятелна маздеистка (зурванитска) общност със свои храмове и магове. Мисля, че неслучайно през ІV век в Кападокия с център Кесария се формира и силна християнска църква, която излъчва такива светила на ранната Църква като Василий Велики. Явно тя е създадена, за да се противопостави на могъщата местна зурванитска маздеистка общност. Дали при богомилите наличието на слънцепоклонство се дължи само на павликяно-манихейски влияния, или има и влияние на прабългарския култ към Слънцето, който личи от серия от антропоморфни изображения върху камък на слънца, едно от които е слънце с гега, което е чисто митраистки символ на бога-пастир и покровител на добитъка и плодородието Митра, е отделен въпрос.

Предпазлив е. Не помня какво пише за кампаниите на Хризохир, чел съм го последно преди близо 2 години. Но там нещата имат повече политически отенък, а не само религиозен. И когато Хризохир превзема църквата в Ефес (мисля, че през 869 г.), той не прави в нея оргия с кози и кучета, а я прави на конюшня. По принцип само арменските историци приемат без уговорки и безкритично директното и пълно отъждествяване между павликяни и богомили. Ама те си гонят да завоюват етно-културно историческо пространство, та ги разбирам. Като онези от нашите историци са, които пък гледат да изкарат катарите една ли не копи-пейст на българските богомили.

Като е почнал Историк-ът да прави забележки, ще се включа и аз. Не е Кироскер, а Хризохир, или така е известен поне масово в научната литература. Богомили в Анатолия през 872 г. няма. Изобщо няма, не само в Анатолия. Употребата на това название е съвсем съзнателно манипулиране на по-неосведомения читател в посока на това, че павликяни и богомили са едно и също, но с различни имена. И съответно педерасти, зоофили, "девианти" и всякакви други дегенерати. Интересно ми е, след като моят приятел Южняка твърди, че всите еретици от Арарат до Лангедок са били все педерасти, зоофили, "девианти" и всякакви други дегенерати, как са печелели привърженици тогава? Днес разни секти и общества с подобни характеристики включват ограничен брой хора от крайно затворен кръг. Например Алистър Краули от първата половина на ХХ век и неговото общество "Златна зора" са били шепа хора, практикуващи сексуална магия. А както поне твърдят изворите, дуалистичните ереси от Арарат до Лангедок са включвали доста на брой редови членове. Човекът по принцип е устроен да се отвращава от дегенеративните действия и сексуалните перверзии, така че не ми е ясно как са били вербувани адепти с призива "елате, братя и сестри, да се чукате с кози и кучета, и да го слагате на сестрите си".

Не знам точно какво и как го е написала Ана Комнина, не ми се търси сега, но изразът "най-мътен поток на Яков", който се отнася за района на Петрицос (Петрич) близо до Бачково, се среща в Типика на Григорий Бакуриани, който основава Бачковския манастир през 1083 г. и съставя устава му. Само че този "най-мътен поток на Яков" се отнася до някогашните сирийци-якобити, а не до павликяните. Като конфесионална общност в Пловдив якобитите са просъществували поне до 1637 г., когато са засвидетелствани в един султански ферман. Иначе това "всички религиозни, сексуални и социални девианти си е казала своето - южна българия е заприличала на зоологическа градина, в която щъкат малоазийски богомили, паулисти, садисти, варлаамити, адамити-ексхибиционисти и всякакви други содомити"..... wishful thinking и то на едро.

Юри Стоянов, когото имам удоволствието да познавам лично, е подходил много добросъвестно, бих казал дори педантично към работата. Ползвал е и е посочил огромен брой изследвания и източници за разглеждания от него период - от І хил пр.Хр. до Късното средновековие. Той работи и на терен в Близкия изток и в Средна Азия. Иначе чете и лекции тук: https://www.soas.ac.uk/staff/staff66328.php П.П. Друже, не знам защо си решил, че кюрдите йезиди са наследници на някогашните павликяни (а не паулисти). Но щом си тръгнал да се интересуваш от темата, почни от тук: The key of truth, a manual of the Paulician church of Armenia https://archive.org/details/keyoftruthmanual00paul

Почни от това, но не знам дали още може да се намери по книжарниците. http://www.helikon.bg/books/133/-%D0%94%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%91%D0%BE%D0%B3%3A-%D0%94%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%90%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%BE-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D1%80%D0%B5%D1%81_123397.html

Добре, а на какво се дължи тогава почитта, която се храни от столетия към гарваните на Лондонската кула?

Почвай от другаря ГЕРБОВ тогава! А на Стинката +++++++++

Само че в приказките на братя Грим, които са германски народни приказки аранжирани художествено, гарванът е представен като мъдра птица,, която знае много и има връзка и с магиите. Това според мен, ако се свърже и с мършоядната му природа, може да се дължи на много архаична и условна наречена (като технически термин) "шаманска символика" на тази птица при германските народи. Имам предвид шаманското (в тесния смисъл на думата) схващане сред племената в Сибир и в Северна Америка, че когато едни мъж е призван от духовете да стане шаман, той привидно умира. По време на този процес тялото му е разчленявано, плътта отделяна от костите, а след това бъдещият шаман отново е "сглобяван" от духовете като прероден за нов живот посветен в духовните сили и тайнства мъж. Подобен "шамански ритуал" (като условен термин) се наблюдава в много по-развити древни култури или поне се наблюдават негови реминисценции. Такъв например е Озирис, който бива разчленен след като е убит от брат си Сет. В Сирия разкъсан е Адонис или Тамуз (при шумерите Думузи), във Фригия е Атис. При траките Орфей, великият посветен, е разкъсан от вакханките. Според една версия тракийският Дионис, богът на тайнствата или както го нарича покойният Ал.Фол, "дивият и скритият", под формата на бик бива разкъсан на парчета, а след това се ражда повторно във вида на пчела. Следи от тази представа имало и при българите. В една приказка от сборника на Лачооглу и Астарджиев, издаден през 1870 г., се разказва за някакъв поп, който, измамен от жена си, погрешно уличил в кражба на мляко самия Св. Никола и побягнал от дома си. По пътя станал другар на старец, който умеел да лекува болни юноши, като разчленявал на части телата им и после ги съживявал. Попът опитал да направи същото, но не успял и трябвало старецът да се намеси, за да поправи грешката на спътника си.