Galahad

Дуклянеца, нищо че изкарва сърбите за готи. А само техните верни по-малки братя. Определено, ама нека свърша с превземането на крепостите и ще пусна друга тема-поредица за някои културни специфики на прабългарите, които определено сочат, че поне това което знаем от ІVв на сетне не е просто степен номадски народ. Ами ако се приложи правилото, че ако ще е гарга трябва да е рошава нямате си представа каква езикова реформа се задава. Ако я направим, ще оценим като много положителна идеята на Пешо Кобилата английският език да стане втори официален - така поне ще знаем втория. В интерес на истината много думички и понятия в езика ни са плод на грешка. Достатъчно е да напуснем нашата мила родина и да попътуваме с влака из Европа и по табелките на гарите ще видим чудни неща - това, на което викаме БеЛград, всъщност е БеОград, това на което викаме Рим всъщност е Рома, а Марсилия в действителност си е Марсел. Въобще не се спирам на някои по-близки, дето си имат алтернативно наше име като Цариград (Истамбул), Тесалоника (Солун), Кастория (Костур)... сещам се за един фейлетон на Ненчо Илиев - наш дипломат отишъл в Италия и поискал билет за Рим ... и тутакси го пратили в Римини - там вече след много викане, че искал да ходи в Рим накрая включил да каже и папа, та му дали билет за Рома. Ама то проблема не е само с градовете, ами с цели държави. Обединеното кралство Великобритания ние наричаме Англия - това си е като да се нарича България само Мизия - не че не е било правено. Инките пък не са населението на Империята на 4-те краища на света, а само нейните императори; то е като да наричаме египтяните фараони. Да не говорим пък след като имаме в надпис и ичергубоила и чъргубиля, кое да ползваме. Както се вижда, ако тръгнем да оправяме езика, ще падне непосилна работа, която не се оправдава дори от по-практичния елемент, че поне по билетните гишета из Европа ще се оправяме по-добре. Та затова ще завърша с една габровска шега. Габровец заедно с жител на известния с пестеливото си население шотландски град Абърдийн се срещнали и отишли на дружески обяд. Поръчали риба, естествено една за двамата. Но я сервирали откъм тънкия край към абърдинеца. Той я погледал, погледал пък казал: - Знаеш ли какво е фелософ? - Не. Абърдийнеца хванал чинията, завъртял я така, че дебелия край на рибата се озовал към него и пояснил: -Философа е човек, който може да завърти целият свят така, както аз завъртях чинията. -А ни философ ли си - попитал габровеца. -Не. -Ами тогава да оставим света такъв, какъвто си беше - казал габровецът и пак завъртял чинията с дебелия край на рибата към себе си.

- това ли е картината за следващия въпрос.

Не трябва да се приема, ча ако се стигнело до брак между сръбския крал и бълг. царица не означавало, че България става подвластна на Сърбия, а се получавала реална уния - един владетел е господар на 2 отделни държави. Понякога това е водело до обединение на държавите както става при брака на краля на Арегон и Леон Фердинанд с кастилската кралица Изабел, но можело и да си останат отделно както става при брака на испанския крал Филип и кралицата на Англия Мария Тюдор (ако тя родяла и починела, то Филип е щял да е само регент докатъ синът им навърши пълнолетие - но тя така и не родила дете). Разбира се един брак със ср. владетел е означавал и външна подкрепа срещу вътрешните врагове (същото важало и за краля спрямо враговете му в Сърбия). Тъй че този полит. ход на царицата е много умел и удачен, а не е национално предателство, както се опитват да го изкарат някои. Ама то и в последните 100г. какви успехи е имала нашата дипломация, та да може да се оцени правилно един успешен полит. ход! ?!

Хранителните запаси се съхраняват там, където живее притежателят им - ще рече в селищата били те села или градове. През средновековието търг. мрежа не е била така развита и на практика зърнените запаси се съхранявали в складове в домовете - всеки си мели зърното, меси си хляб и си го пече. Градовете, за разлика от крепостите имат и къщи, в които може да се разквартирува войската. Именно затова в градът е можело да се побере много повече войска отколкото в една крепост - в смисъл да изкара повече време, иначе ако просто трябва да се натъпче за няколко часа, някои крепости може да се окажат и с по-голям капацитет. Разбира се не е никак изгодно да се натъпче една армия в една крепост и е много по практично от гледна точка прехрана една част да е в околността и да напада в тил врагът. Но трябва да има достатъчно, за да може да се отбраняват крепостните стени. А за да е успушна тази отбрана, колкото по-голяма е армията отвън, толкова по-голяма трябва да е и тази вътре. Иначе при щурм ще останат непокрити участъци и крепостта ще падне. Иначе да, крепостите обикновено не се блокирали напълно, а само от една или няколко страни. Най-често около портите. Макар по филмите крепостите обикновено да падат след яростен бой, по-типичния случай е на доброволно предаване след преговори. Съвсем безнадеждно е гарнизон от 15-20 човека да брани една крепост срещу 1500-3000 нападатели. Щурмовете и сраженията са ставали при укрепления, където е бил концентрирана по-голяма войскова част. Щурмът е доста ефикасно, но кръвопролитно средство. Тъй че ако някой военачалник реши да превзема крепости само с щурм или безусловна капитулация бързо е щял да изгуби армията. Крепостите обикновено се изграждали на труднодостъпни места и при яростна съпротива нападателят е можело да претърпи значителни загуби. Гладът и жаждата са също радикално влияещи фактори, но и те не са чак толкова често срещани. Укреплението най-често властвало над определен регион, който оставал извън защитата на стените. Тъй че населението на един град, макар и защитено вътре, обикновено се стараело да опази реколтата си, която била навън. А това можело да стане като селището капитулира след преговори с условие жителите да не бъдат подложени на грабеж, а реколтата на унищожаване. Евентуално нападателят е можело освен подчинението на селището да получи и някаква парична контрибуция - за последното е доста интересна счетоводната книга на Амадей Савойски, където са описани наложените контрибуции на завзетите от него черноморски градове.

Това дали титлата е хан или кан не принизява бълтарите, нито води неизбежно до тюркски произход. Ами добре - сега имаме президент - ние американци ли сме? Вярно, че те са новите братя. Французите също имат президент, а ние президент-франкофон и даже станахме от тюрки на франкофони. Но всичко това са дивотии на разни Божовци и Жабчовци. Това, че е имало писар в ханската канцелария, който е знаел гръцки не ни прави гърци. Прабългарите (по-точно тези, дето са били по на изток) са попаднали за известно време под властта на Западно-тюркския хаганат и то точно преди Велика България на Кубрат. Тъй че си е съвсем нормално да заемем тюркски титли. Така като след въстанието на Асен и Петър византийските титли изместват прабългарските от времето на І царство. Ама от цялата тази работа българите не са станали ни гърци, ни ромеи. Или пък това, че е било възприето облеклото на аварите от прабългарите когато са били подвластни на аварския хаганат не ги прави авари, така както и когато бай Ганьо е сменил ямурлука и върху абичката и потурките е наметнал белгийска мантия не е станал 100% европеец. За руснаците се приема, че са славяни "легирани" с викингски примес. Но за писмения им език съществено влияние е оказала писмеността възприета от България. Същата славянска писменост, дето била предназначена иначе за Великоморавия. Татарите също търпят прабългарско културно влияние, но не от Дунавска, а от Волжка България. Ще рече, че за "хан" не е така сигурно дали е чужда заемка, както да речем "президент" или "министър" - не е много ясно дали думичката е дошла от татаро-руски или просто се връща да речем малко развалена. Това княз се среща в текстове или редакции на текстове от 10-11в. на сетне. До тогава, това, което днес обикновено се превежда като княз, в оригиналния текст е архонт (гръцки), рекс (т.е. крал, латински) или жупан (т.е. старейшина, славянски).

Няма достатъчно текстове и паметници, та да се твърди категорично, че и хан не се използвало, че може и доста по-често извън двореца. Както "хляб" и "хлеб" - използвали са се паралелно. Днес обаче "хляб" е правилното", а "хлеб" се ползва като архаизъм при обикновеното общуване - напр. "хлеб наш насущний" (примерът не е много удачен, защото се ползва при богуслужение, но пък е много популярно). Днешният език е това, което е, независимо дали отделните думи са в него като устойчив остатък от миналото, неотдавнашна грешка, модно нововъведение (като визия, мониторинг или консенсус) или естравагантно допълнение от президент-франкофон.

ПРОТИЧАНЕ НА НАСТЪПАТЕЛЕН ПОХОД Средновековната война можело да започна с предварително обявяване, но често се е търсела изненадата на взезапното нападение. При настъпателен поход през средновековието целта е била да се овладеят противниковите крепости. Противниковият владетел пък е имал няколко възможности за защита: 1. Да търси решаващо сражение. Това е удачно при равни сили на противниците. Тогава войната се решава най-често от една битка. Ако настъпващия победи той продължава спокойно да завзема крепости. Ако армията му се разбяга, трябва да се опита да я прегрупира и изтегли, като вече мисли как да защити собствената си територия от контранастъпление. Ако не успее не само губи завзетите крепости, но може да бъдат превзети и негови от противника. този тип защита се среща напр. при битките при Ахелой или Клокотница. 2. Да се укрупи в някоя по-голяма крепост. В този случай "решителната битка" се свежда до това дали крепостта ще капитулира. Това е удачно решение когато настъпващата армия значително превъзхожда отбраняващата се. Тази тактика я има да речем по време на арабската обсада на Цариград 717-718г. или при обсадата на Ловеч по време на въстанието на Асен и Петър. В тези случаи обаче побеждана отбранявакия се. Но е възможно и друго развитие - напр. превземането на Цариград от латинците или турците. 3. Настъпващата армия обсажда някоя крепост, а защитаващата се е извън крепостта и напада в тил обсаждащите - подобна тактика, но с някои различия използва Геторикс срещу Цезар или Самуил срещу Василий ІІ при обсадата на София. В порвия случай защитаващия се губи, а във втория - успява. ОСОБЕНОСТИ ПРИ ОБСАДАТА НА РАЗЛИЧНИТЕ ВИДОВЕ УКРЕПЛЕНИЯ При настаплението една армия се натъква първо на граничните защитните валове (в случаите, когато границата не е променяна след изграждането им). Възможно е тези защитни линии да са изградени не само като ров, а като масивна крепостна стена (изцяло - Анастасиевата, Хексамилиона) или отчасти (Великата китайска стена) защитаваща цялата граница или стратегически важен участък. Ролята на тези протяжни защитни линии е да забавят противника, докато местната или централна власт събере достатъчна армия според обстоятелствата. Следващите укрепления, с които една настъпваща армия се сблъсква най-често са кули и малки крепости отбраняващи стратегически пунктове като проходи, бродове и др. под. Тези укрепени пунктове най-често са били с малък брой защитници и лесно се превземали. Тяхното завземане имало важно значение за подсигуряване на тила на армията и снабдяването й. По-големите крепости и укрепените селища имали важна роля в една такава война ако в тях успеела да се концентрира по-голяма войскова част. КРЕПОСТИТЕ често били със сравнитебно малък гарнизон. Ако е трябвало да се разчита при отбраната само на него, то той се съпротивлявал само в случаите, когато наближавала отбранителната армия. Изключвам случаите, в които нападателите ясно са показали, че щом превземат крепостта, ще избият гарнизона. Ако обаче армията нямало да дойде скоро, гарнизонът предпочитал да капитулира или да се изтегли. При това изтегляне е възможно и да се разрушала или сериозно да се повреждала крепостта за да не се използва от врагът. В крепостите понякога е можело да се укрие и населението от околността. Това се правело рядко и населението често предпочитало да се укрие на други места напр- в гората. Крепостите често нямали достатъчно запаси и концентрирането на голям брой хора сериозно затруднявало прехраната. Сходно е положението и на феодалните ЗАМЪЦИ. Но за разлика от обикновените крепости те били и дом на феодала, което ще рече, че там били западите му с храна и продоволствия. Това позволявало по-дълга отбрана. Друг фактор, засилващ ролята им е, че в условията на феодален сепаратизъм и часни войни между феодалите е можело да се стигне до обсада на замъка на един феодал от друг феодал. Иначе казано феодалната дружина на единия е била съвсем достатъчна да защити укреплението от феодалната дружина на другия. Тъй че ролята на замъците е била малка в големите военни кампании и прочутите битки, но в условията на чести конфликти между отделни феодали през средновековието те играели важна роля. В тези случаи феодалите избягвали да викат на помощ своите зависими селяни, за да не се учат да воюват - предпочитали да изгубят от колега-феодал, вместо да приучат подвластното си население как да се бие ако някой ден се разбунтува. УКРЕПЕНИТЕ ГРАДОВЕ При война тяхната роля е била най-голяма. Те разполагали с население, сграден фонд, а това ще рече, че имало условия в тях да пребивава по-голям гарнизон. Освен това при защитата и населението можело да се включи - на носи камъни, да поправя стената, да изнася ранени... При градовете проблемът със запасите за който често говорят хрониките възниквал, защото походите най-често се организирали през лятото, т.е. между засяването и прибирането на реколтата. Затова при по-продължителна обсада градът нямал възможност да прибере реколтата в околностите му или да получи от други селища. В тези случаи съпротивата на градът най-лесно можела да се слами с пълна обсада. Зачата обаче се усложнявала, ако той се намира на воден път - напр. Солун и Цариград. В тези случаи било важно да се пресекат и доставките по вода. В тези случаи флотът имал значение, че ангажирал защитниците с отбрана по протежение на цялата крепостна стена и не позволявал да концентрират усилията си само откъм сушата. Както вече стана дума градът можел освен външната крепост да има укрепени квартали (или кварталите да са разделени с крепостна стена (като Хисар капия в Пловдив). Освен това да има укрепен център - Кремъл, Акропол, Цитадела. След тях замък и кула (пирг, донжон). Когато градът имал обособени укрепени квартали или център е било възможно дари част от него да е била превзета, обсадата все пак да се окаже неуспешна защото укрепеният център не е бил завзет. Често при четенето на ист. извори се получава недоразумение. Когато се отразява превземането на някой град, понякога днешният читател не отчита, че в извора се говори за завземане на неукрепената част или пък само на външната крепост. В тези случаи обсадата била неуспешна и завзетото се изоставяло. Обасада на замъка и неговата кула в укрепен град. В тези случаи войната практически е решена и въпросът е по-скоро какво ще стане с оцелелите. Такъв е случаят с превземането на Преслав, където русите се укрепили в двореца - дворецът бил подпален и превзет. Някои считат, че подобно се случило и с двореца в Търново, но повечето приемат, че пожарът е станал преди тур. нашествие. Главната кула на замъка се явявала последното укрепление. Нейната роля би могла да е по-голяма при опит за преврат, защото владетелят можел да се укрепи там докато дойдат привържениците му. Но ако и замъкът бъдел превзет, тя по-скоро защитавала владетелят да не стане случайна жертва на някой противников войник. Владетелят не можел да бъде спасен ако противникът решал да щурмува кулата, но можел да е предпазен докато колегата му противник не реши съдбата му. Разбира се, често крепостите имали таен изход и владетелят предпочитал да напусне крепоста по-рано, а не да чака последният момент.

Хан не е логрешно произнасяне на кан. Това е една от многото думи, които през вековете са променили своето звучене и изписване. Използването на кан в днешно време е по-скоро маниерничене и архаизиране. То е удачно за някои по-художествени писания или за медийна показност (напр. да се използват от разни журналисти като Божо, за да покажат, че са научили една думичка, която не се използва в общоупотребимия днес бълг. език).

Ето и няколко мои. Те са отдавна, но скоро не е оставало време и за снимки. Малката порта на Несебърската крепост южният короб на черквата "Св. Богородица Елеуса" И тука повечето са мои (без архивните разбира се): Но в този раздел може да сложа някои, коита са с друга тематична насоченост.

Съмнява ем пожарът да е станал точно при пренасянето. За св. Петка няма нещо от рода на "Чудесата на св. Димитър Солунски", където да са описани разни чудеса по време на престоя на мощите в Търново. Това, че няма запазено сведение не означава, че не е станало. Че дворецът е горял данните са от разкопки. Това, че е имало пожар не е гаранция, че е засегнал мощите. Напр. плащеницата от Торино на няколко пъти е била измъквана от пожар - от цялата работа има само леко обгорял ръб на мястото където е била сгъната и навряно тогава образът се е проявил и се е "подмладила" въглеродно.

Ами аз не виждам нищо хубаво в един брачен съюз между двама наши съседи като Сърбия и Византия, в който не участва и България. От това, което е писал Метохит става ясно, че бълг. пратеник се е опитвал по-скоро да осуети брака със Симонида, а не толкова да задоми бълг. царица.

Хаган го има в Бертинските летописи - вж. ЛИБИ т.2, стр. 287 "Германският крал Людовик потеглил с враждебни намерения срещу българския, наричан хаган (Cagano). В латинският текст думичката е Каган - ще рече кан на кановете. В бълг. превод за титлата на бълг. владетел е допълнено "княз", но в текста е герм. крал потеглил срещу бълг. и би трябвало да стои също не княз, а крал. Дуклянецът също говори за хаган: "Предвождал ги някой си Борис, когото на своя език наричали каган (cagan) - това на нашия език ще рече император (imperator)" - ЛИБИ - т. 3, стр. 170 (няма го качена на Крорайна този том) Пак за Борис Михаил се говори и в “Тълкувание Даниилово” - Михаил Каган. "Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и България, стр. 125 (текста е горе, на старобългарски : "И ще се въздигне Михаил Каган сред българите..." (на новобългарски - стр. 135, 11 ред отгоре надолу).

Ами не знам дали наистина е предлагала да се ожени за краля и да му даде като зестра Бълг. царство или просто бълг. дипломация се е опитала да осуети сближаването на Византия и Сърбия. Макар в някои днешни книги да се твърди, че бълг. дипломати загубили, всъщност се е стигнало до полит. компрамис - Симонида се омъжила за краля, но дъщерята на Смилец се омъжила за престолонаследника. Усилията на царицата явно са били с цел да избегне династичен брак между Сърбия и Византия, който съюз евентуално да се насочи към България. Тъй че действията на царицата трябва да се оценят положително, защото ловко е избегнала да се създаде около България вражески обръч. Някои сръбски велможи се титулували като бълг. господари защото владеели бълг. земи - напр. Деяновичите (Константин и Иван Драгаш) или Мрняевичите )Вълкашин, Углеша и Марко). В замяна на това пък брата на Иван Александър, който управлявал област в Албания не се е титулувал като бълг. деспот.

Това е било тълкувано в смисъл: на царя - данък, на църквата - десятък. Без да влизам в подробности за концепцията за богоустановеността на царската власт, но на земята според средновековното виждане Бог управлявал последством владетеля, отговорен, но на оня свят пред него. Ще рече, че остава като верен класическия превод, а не някои малксистко-ленински граматически прочити. Това пък откъде-накъде. Няма сведение, че той е ктитор на храма. Максимум може да го е въстановил, защото двореца е пострадал от пожар през 13в. (а не при превземането на града от турците). То тема има. За много от известните битки нямаме описани такива детайли. А тук има и преглед на изворите за битката. Става дума за самото сражение, а не всичко, което може да се свърже с воен. кампания.

Латинският език също не винаги е бил замрял в положението, когато св. Йероном Блажени е превел Библията на латински. Още Цицерон се оплаква, че по негово време латинският вече не бил оня прекрасен език, на който говорела тъща му. И латинският като българският през вековната си употреба е претърпал промени, вкл. и в броя на използваните букви. Прочита от латински не е толкова проблемен, колкото трансформациите в латиницата на английски, немски и френски - напр. едно и също име може да звучи доста различно - Чарлз, Карл, Шарл или пък Джон, Йохан и Жан. На един от форумите бяха сложили някакъв побалгарен превод на английската версия на името на Йосиф Флавий - дотолкова различно от това, дето е в обръщение у нас, че въобще не се сетих за кой автор иде реч. Та това води до извода, че трябва да се ползват общоприетите думички от днешното време. Най-малкото защото някои думи са използвани векове, но са се променяли като значение и произнасяне. Напр. в старобългарският думата "воня" е означамала въобще "миризма", но днес има макар и близък, но все пас доста по различен смисъл. Тъй че ще си ползваме Георг Вашингтон, макар че ако почнем да викаме така на някой негов съименник от САЩ едва ли ще се сети, че става дума за него. Ами опасявам се, че не е имало бълг. владетели с титлата хан по времето, от което имаме по-обилна книжнина на кирилица. Тъй че трябва да се задоволим с това, дето го има. За хотел, страноприемница често са се ползвали по-дворцови названия каго палас и керван-сарай, тъй че е логично да потърсим и в използваната у нас думичка такъв смисъл. За "кан" няма запазена употреба с "по-дворцово" звучене. Не бива да се прекалява с "тюркския" или "татарския" произход на титлата хан. Волжка България е имала голямо културно влияние върху Златната орда. Доста монети на Ордата са били сечени във Велики Болгар и Биляр. Турските султани също са носили титлата хан, но по-често тя се среща при ранните власетели. Тъй че в случая е трудно да се каже доколко не днава дума за бълг. влияние. Това не го разбрах? Май едното "не" е в повече. Ами то и "президент" е придобило популярност, но означама "председател". Даже с времето в нашият език вече се е получило известно разделяне по смисъл на двете думи - докато "презедент" вече се ползва като название на едноличен държавен орган или едноличен собственик на търговско предприятие, то председателя вече е по-скоро пръв сред равните в някой колективен орган - председател на НС, на ДС, на Общото събрание на търг. дружество и т.н. Ами то и с "цар" случаят е съшия и е било "цесар", ама я какво е станало. А каква е гаранцията, че кан не е погрешно изписване на хан на гръцки. Защото в колко кирилски текста се среща "кан"?

Това да. Хаган е нещо като император - хан на хановете; хан е нещо като крал. Това не. България не е наричана хаганат, но има сведения, че бълг. владетел е наричан хаган/каган - Дуклянския презвитер, а и в един от апокрифите се говори за Михаил Каган. "Народна Република България", "Хаганат България" ... са формулировки от по-ново време. Когато го е имало аварският хаганат формулировките са се давали посветени на неговия хаган. През средновековието е господствала патримониалната теория за държата - т.е. държавата е собственост на владетеля. Затова и обръщението е било от и до владетеля. Така като днес ако получите писмо Топлофикация то почва не с "Уважаеми собствен апартамент на господин/жа..., а с "Уважаеми господин/жа..." - нищо, че ви искат пари за преминаващите през апартамента ви, а не през вас тръби. Определено ще да е от по-рано. Така са наричани у нас страноприемниците - ханове (от там Къкринско ханче). Разбира се не само по нашите земи страноприемниците са имали такива дворцови названия - има Палас (на последък у нас всеки първи хотел е Палас, всеки втори е Гардън независимо дали около него има стръкче трева, а всеки трети и Бийч независимо колко туби бензин го делят от брега ), Керван-сарай (сарай е дворец, керван - ясно). И има логика - това са красиви и големи сгради като дворците, даже в буржуазната епоха много феодални дворци са превърнати в хотели. Сюбиги -май имаше някаква такава думичка на гръцки, от рода на "светъл, сияен" - така погледнато "сюбиги" ще да е нещо от рода на Светейшият хан, Негово Сиятелство, Негова Светлост... Както "аул" дето го изкарват българска дума ... ами откъде тогава иде "аула" в университетите. Въпросът за произнасянето на думата в миналото е дискусионен, както дали да наричаме Гай Юлий Цезар или Каезер. Останалата дискисия е полд на поредния Божов бисер (в ДИР-а даже пуснаха негови избрани мисли от книгата му за Светослав Тертер ), който за съжаление намери последователи. Днес думата е "хан" дори и на надписите да е "кан", имаме "ичергубоил" въпреки че на надписа на Мостич е "чъргобил". Езикът е динамичен и думичките се изменят с времето. Това, че преди век се е ползвало "Г,усин" означава ли, че след като скъсахме с вредното влияние на Коминтерна, трябва да се върнем към този начин на произнасяне на "Господин"? На Божовите умозаключения следва да се отделя не внимание, а подобаващ смях.

Плутарх пише в областта на историята основно биографии на личности. Най-голямата поредица са т.нар "Успоредни животописи" - тя съдържа 23 двойки биографии и още 4 самостоятелни. От успоредни е изгубена двойката Сципион Аэпикански-Епаминонд, а от единичните - от Август до Вителий, на Хезоид, Л Пиндар, Леонид и философа Кратес. Освен това има заживота и делата на Александър Велики и изрецения на царе и полководци.

Титлата е запазена в хански надписи, но на гръцки език. И от това "канас" се прави хитроумния извод, че може да произхожда титлата "княз" (КаНАС ->КНАС, КНЯЗ). Макар да я приемаме като славянска титла, тя е разпростаранена в регион, където е имало значително културно влияние на І царство. Тъй че има логика в тази теория. От друга страна обаче титлата "хан" се е утвърдила в днешния бълг. език. Много думи и титли са претърпели развитие като произнасяне и изписване - напр. "цар" (произхожда от "цесар", "кесар", но с времето у нас се получили 2 титли цар=император и кесар - втората, а по-късно третата по ред титла във виз. ранглиста). Тъй че когато се пише владетеската титла преди покръстването днес - тя е хан. Така както държавният глава го пишем "Президент", а не "Председател", макар последното да е бълг. аналог на тази думичка и да има и някаква по-ранна традиция - в проекти за Конституция, Председателя на Държавния съвет..

В Уикипедията не е толкова малко, ама е на английски. Логично е на български да е застъпена слабо, защото за нас е по-интересно пакостите, които са направили на Балканите по време на Комнините.

Не само че се намеква за Клокотнишката битка, а направо си се говори за нея. Друг е въпросът, че е направено по типичния за тази период начин, а не както това се прави през ХХ-ХХІвек. Пленяването на Теодор Комнин е станало при Клокотница, а завземането на упоменатата територия е станало в резултат от битката. През ХІІІв. начинът на воюване е бил следният - стига се до решителна битка, която обикновено е само една (възможно е да продължи с прекъсвания няколко дни), едната армия е разбита, а другата минава в настъпление и превзема крепостите й. Друг е въпросът, че днес в популярната литература от цялата военна кампания се набляга на най-атрактивната част - битката, а се пропуска останалото, което често е доста по сухо - преговори, маневри и т.н. Датата също е ясна от надписа. Иван Асен ясно е свързал изграждането на храма с военната кампания. Датата съще е ясна. Победата е станала с помощта на св. 40 мци, не защото те са участвали в сражението (през 1230г. отдавна са били покойници, тъй че фактически е невъзможно), а защото е удържал победата в денят на техния празник. През Средновековието е било обичайна дотата да се дава не цифрово - напр. 9 март, а по празника на този ден или с отчитане на дните преди или след някой важен празник - напр. вторият ден от Страстната седмица или 2 дни след Възнесение. Е то оставаше ако битката е станала в Хаимбоаз Иван Асен да напише, че е станала в "Прохода на Републиката". Това как днес наричаме определени места или какво условно название даваме на определени събития не означава, нито че е било така, нито че ще е така за напред. Напр. това, което днес наричаме Априлско въстание, в по-старите книги често се нарича Средногорско въстание. За нас Октомврийската революция е станала на 7 ноември, но е Октомврийска защото за съвремениците й е станала през октомври. Битката при Клокотница е условно название на ключовото събитие от воената кампания. Така както сраженията при Плевен и Шипка са ключови за Руско-турската освободителна война, без обаче самата война да се изчерпва с тях. Доколкото крепостите са се предали доброволно на Иван Асен, същественото събитие от военната кампания, което приключило с успех за него благодарение на св. 40 мци е сражението, в което пленил Теодор Комнин. Друг е въпросът, че и понятието Клокотница е разтегливо като Романия - това не е месност, а река в "Романия". Иначе казано днешното понятие е малко по-конкретно от това в надписа, но също не сочи точното място. Не е неумение, а това е типичният за онова време стил, който днес понякога се нарича "витиеват". Този особен стил е бил възприет и от османските хронисти, тъй че и от по-късно сведенията са давани така "мъгляво". След известно свикване с този начин на писане, нещата са по-ясни. Ако формулата е такава, ще да е уникат. Тогавашното схващане е, че хората се подчиняват на Бога, но правят това посредством боговенчания цар. Царят е владетел по божия воля/милост на българи и гърци. Тъй че този твърде демократичен и либерален превод е анахронизъм. Такива прогресивни идеи едва ли е имал и цар-революционер като Ивайло. Мощите на св. Петка Епиватска са се съхранявали в дворцовия храм посветен на нея. Най-вероятно изграждането на "Св. 40мци" е започнало със същата идея - да е посветен на св. Иларион Мъгленски. Най-вероятно пък мястото на храма е било подбрано така, че като бъде построен да инкорпорира гроба на цар Калоян. Но тъй като в денят на св. 40 мци цар Иван Асен ІІ удържал важна победа, то храмът бил осветен на тяхно име. В резултат от всичко това един от най-важните храмове на ІІ царство се оказал сбутан между хълма и реката и то по такъв начин, че когато взели да му правят притвор, се наложило фасадата на пристройката да се изкриви. Иначе тези деления - строителен, политически, летописен ... те са от днешно време - условно подразделяне за улесняване на анализа на текта.

Статията за битката при Черномен - 1371г. е допълнена със сведения за това сражение от Мавро Орбини и Лаоник Халкондил. Наред с бележката на монах Исая, Безименната бълг. хроника, турските автори Нашри и Саладин те дават едни от най-подробните описания за сражението. Проблемът е, че между сведенията има противоречия. Орбини се отличава особено от другите, макар и да цитира Халкондил. Но пък неговото описание съдържа много фактологически подробности.

За Ромул говорят много автори, но дори и такива като Ливий и Цицерон казват, че кралете управлявали толкова отдавна, че за тях се запазило съвсем малко повече от имената им като сведения. Това което се описва от техният живот е свързано с доста легендарни елементи, които Цицерон и Ливий се опитали да осмислят критически. Напр. че в древността "вълчица" било нещо, като "партизанка" през 70-80те години у нас или сегашното "каки". Или "възнасянето" на бог Ромул Квирин при колегите-богове било подпомогнато от отците-сенатори, които се разтревожили от стремежа на Ромул към еднолично управление. Първите и последни царе/императори/ винаги са с еднакми имена. Последният римски цар Ромул Августил е носел имената на първия крал Ромул и първия цар Август. Последният византийски император както и първият бил Константин син на Елена. Последният сръбски цар Стефан Урош носел имената на първия цар - баща му Стефан Душан и един измислен предтеча - Бела Урош - мним родственик на св. Константин. Първият бълг. цар е Симеон, син на Борис - последният - също. Първият герм. император е Вилхелм І, а последният - Вилхелм ІІ. Първият император на Свещената Римска империя е Карл Велики, а последният Карл І Хабсбург (1916-1918). Тя е малко по-мешана история - защото започва с франкски крал, нарича се СРИ на немския народ и завършва като Австро-Унгария. С Русия е по-сложно. Там само първият Романов - Михаил е с името като на брата на този, който се счита за последен император, в чиято полза Николай ІІ абдикирал. Може пък руснаците пак да си имат цар - и то истински, а не Путин.

Правилно, това е

Като рицар ама то Галахад е рицар и няма да е никакво маскиране. Ами при това положение като Мерлин.

Не са разлюшкани. И при доста по-малко вълнение на морето, при което е пострадал виз. флот е трудно да се стои така, както е командващият. В долният ляв ъгъл се вижда как един войник удря с копие някой на съседният кораб. Разбира се картината определено не съдържа някои по-типични неща, от които да стане веднага ясно. Аз да речем бих сметнал за по-удачно вместо военачалника да е показан някой огненосен кораб в действие. И още един жокер - изображението е от марка, но съм орязъл краищата с надписа, защото иначе веднага се се прочете кое е това.