Станислав Янков

Написал съм съчетанието КМ-СТО от една страна. Двете се съчетават, макар и трудно и освен това се изисква употребата на пренормировка (приближения - нещо подобно на проблемите при суперструнната теория, но при последната е още по-сложно, приближения на приближенията).

Щом като достигна разговора до йерархии - ето какво са писали някои... Мултиизмерните негативни извънземни (parallelreality-bg.com)

Къде са потенциалите и проблемите в по-нататъшното развитие на физиката? Те са в няколко области. На първо място това е несъвместимостта между съчетанието КМ-СТО от една страна и ОТО от друга страна. Знаем колко добре работят тези теории в техните области, а провалът идва в по-общ план заради несъвместимите две различни геометрии, които се ползват в тези два различни случая и конкретната физическа пречка в следствие от това се явяват твърде бурните квантово-механичните флуктуации на планкови дължини. На второ място е представянето на частиците като точки в КМ или като струни в струнната теория. От една страна ойлеровата бета-функция работи добре в областта на силното ядрено взаимодействие, включително като съчетание с точковото представяне в КМ. От друга страна струнното представяне се проваля в някои детайли при същото това силно ядрено взаимодействие, макар анализът на Ленард Съскинд, Холгер Нилсън и Йоичиру Намбу да показва, че ойлеровата бета-функция е приложима при силното взаимодействие само при разглеждането на глуоните като едномерни чертички, вместо като точки. После следват решенията на тези проблеми със суперструнната революция, новите проблеми, новите решения и днес суперсложната математика на теорията, която е толкова сложна, че все още е определена само като приближение на приближението на окончателния вариант, за който не се знае кога и дали въобще ще бъде достигнат. Обаче ако частиците се представят като струни, вместо като точки - това силно занижава квантово-механичните флуктуации и прави по-възможно съвместяването на КМ с ОТО. На трето място са повечето пространствени измерения или единственост на четиримерното пространство-време. От една страна дори само едно допълнително измерение води до по-успешно съчетание между електромагнитната теория на Максуел и ОТО, но пък в крайна сметка допълнителното пространствено измерение дава неверни маса и заряд на електрона. Някакво решение се намира във въвеждането на още повече пространствени измерения, заради силното и слабото взаимодействие, но тук отново достигаме до твърде сложните уравнения на суперструнната теория, определени само като приближение на приближението (да видим, дали квантовите компютри биха допринесли нещо в тази насока). Дори ако решението на проблема със съвместяването на теориите не е точно в гореизброените моменти, то би трябвало да е някъде много-много близо около тях!

Между другото, когато говорим за асоциации между електромагнетизма и гравитацията, ако се опитваме да представим гравитацията като напълно идентична с електромагнетизма (или обратното - Ники май правеше такива опити за пълно приравняване), трябва да имаме предвид следното: За да е напълно подобна гравитацията с електромагнетизма, макар и по-слаба, трябва: 1) Да има гравитационни вълни, както има електромагнитни вълни. Гравитационни вълни вече има и са доказани. 2) Да има гравитационна частица (или поне два различни вида частици, като положително и отрицателно заредените електромагнитни частици), която да участва в привличането. Теоретично е формулирана в някаква степен такава частица, гравитона, но все още не е интегрирана в останалия физически апарат успешно, камо ли да се докаже съществуването ѝ експериментално. 3) Да има гравитационна отблъскваща частица или пък ако гравитона е аналог на електрона - да има гравитационна частица, която да е повече или по-малко аналог на протона. 4) Да могат чрез някакви процеси да се излъчват и поглъщат свободни гравитони, както това става при фотоните - излъчването и поглъщането им от електроните, както и от други масивни частици. И излъчването на свободен гравитон да води до намаляване на енергията на системата, която го е излъчила. Само при изпълнени всички горни условия бихме могли да говорим за идентичност между гравитационното и електромагнитното взаимодействие, въпреки драстичната разлика в силата на двете взаимодействия.

Е? Май вече е по-интересно, като излязохме от омагьосания кръг на "вярна ли е СТО или да"! Ето за такава дискусия говорех, когато се издразних (признавам - доста!) преди няколко дни. Това вече е интересен разговор и съм сигурен, че и на Младенов му е интересен, както и на останалите. И - не беше чак толкова сложно, нали? Само трябваше да позволим разговорите и по по-различни теми от безброй и един парадокса! Младенов е добре дошъл в тези дискусии, нищо че не са само за СТО.

Не знам! Ти се опитваш да представиш нещата като енергия, значи вероятно ще е поток от гравитони. И ако при гравитацията има енергия - значи при електромагнитното взаимодействие също трябва да има енергия, загуби, приходи, което също не знам, как ще обясниш (при електромагнитното взаимодействие има размяна на виртуални фотони и в този случай няма загуби на енергия). Въобще - не успявам да разбера концепцията ти с енергията, не прилича на нито една от утвърдените теории!

Добре ще е да си дадеш сметка за един детайл. Знаеш, какъв разход на енергия е нужен, за да излети само една ракета от Земята. Ако много държиш да приемеш, че гравитацията е свързана с поток от енергия, а не с изкривяване на пространство-времето, при което за гравитационното притегляне не се ползва никаква енергия - енергията, която е нужна, за да се върне ракета от Космоса към земната повърхност, чрез гравитацията и с изключени двигатели ще е най-малкия ти проблем. Трябва да обясниш направо немислим поток от гравитационна енергия, който тече към центъра на Земята непрекъснато, във всеки един миг и не само трябва да обясниш, откъде идват тези невъобразими количества енергия всеки миг, но и как изчезват в центъра на Земята (дано да не е чрез чудо!). И след като гравитацията е такава енергия, разширението на Вселената също трябва да е прилив във Вселената от всяка нейна пространствена точка на още по-невъобразими количества енергия, неизвестно откъде... Накратко - при енергийност на тези процеси не е възможно да минеш без повече от три пространствени измерения и при това - които ти не си способен да възприемеш.

Допускаш грешката да детайлизираш нещо, което само ти показва, че огъването на пространството в твоето измерение може да се рагистрира като фактическо огъване само от по-високо измерение. В твоето измерение ти ще се досещаш, че има някакво такова огъване само чрез неусетното (по инерция или както Скенер спомена в заключената ти тема - при въздействие в пълен сихрон над всичките ти части, както и на всички предмети, свързани с теб) движение с ускорение спрямо светлината около теб (от по-далечните планети и звезди). Ясно е, че реално не може за се достигне до скорост над скоростта на светлината, да не говорим, че в 2d не могат да съществуват нито гравитационни, нито електромагнитни вълни (освен посоката на движение като едно тяхно измерение, при тези вълни има перпендикулярни компоненти по дължина и широчина, като при ЕМВ това са осите на електрическото и магнитното поле - тази триизмерна характеристика не може да се прояви в 2d-свят).

Точната интерпретация на гравитационното изкривяване и на спускането по геодезична крива в 2d от гледна точка на 2d-възприятие и на 3d-възприятие: Както 2d-формата, която се движи по двумерна сферична “вселена”, така и 3d-наблюдател, който наблюдава 2d-движението “отстрани”, ще отчитат непрекъснато ускоряване. Разликата е, че 2d-възприятието ще счита, че се движи в плоско, равно и гладко пространство, но с ускорение на скоростта си по инерция и ще се чуди, защо непрекъснато се ускорява до все по-високи и по-високи скорости, до безкрайност, дакато 3d-възприятието, което наблюдава тава 2d-движение “отвън”, ще отчита и изкривяването на 2d-сферата, заради което 2d-формата не спира и не спира непрекъснато да пропада по геодезична окръжност върху сферата и поради това непрекъснато да се ускорява все повече и все повече. Дори ако можеше да застане неподвижен спрямо наблюдател, един електрон има не само електрично поле, но и някакво базово магнитно поле спрямо наблюдателя (от тук възниква развитието на идеята за СПИН-а на частиците). Тоест, не само има някакво движение при електрон в покой, което поражда електричното му поле-константа, възприемано от наблюдателя, но същевременно има и някакво движение на електричното поле на електрон в покой, което води и до някаква регистрация на базово магнитно поле на този електрон от наблюдателя. И след като квантовата механика не позволя електрона да има каквито и да е 3d-части, които да се движат, въпросът за характера на това движение става още по-изразен, както и подозрението за реалното наличие на повече от три пространствени измерения...

Нещо, много зациклихме на условен пример, чието предназначение е само да онагледи по-лесно физически процес! Ти или не можеш да възприемеш, или нещо се бъзикаш, че движението по двуизмерна сфера е аналогично на вечно движение по геодезична линия при гравитационно въздействие, както и на вечно спускане по наклон. Ако толкова държиш - по сферата има захванати за нея двуизмерни дървета, храсти и други подобни, при минаването покрай едни и същи от които ти ще можеш да ги разпознаваш и да отчиташ, как при всяко следващо преминаване се движиш все по-бързо покрай тях. Точно, както при спускането ти с лагерната ти количка по наклон в началото виждаш, че преминаваш с една скорост покрай вратата на стрина Пена, а по-надолу вече отчиташ, че минаваш с осезаемо по-висока скорост покрай вратата на Марийка. Какво е това зацикляне, което предизвикват у някои относително не най-сложни примери и описания, макар да не са и елементарни?! Дай ми един, само един пример за силово взаимодействие между тела, което да е пряко, без никакво участие на електромагнитните сили (основно - електромагнитното отблъскване, което разглеждаме в момента). Само не ми казвай, че когато стъпваш директно върху Земята, подметките и краката ти осъществяват пряко съприкосновение с почвата, а не през електромагнитното взаимодействие! Тези неща се учеха още във физиката за 7-ми или 8-ми клас беше там!

Ето това вече не е физика, а шегички. Иначе - ако се спускаш по наклона на сфера, каква енергия ще разходваш за връщане, още повече, че ако се обърнеш в обратната посока (за което вече ще трябва да изразходваш енергия, както и за спиране или за намаляване на ускорението), ти пак ще започнеш да се ускоряваш заради спускането, но този път вече в противоположното направление? Къде по двуизмерна сфера спираш да се ускоряваш? Спираш само при триизмерно кълбо, когато достигнеш центъра на масата и ако не бъдеш възпрян от електромагнитни сили преди това, на земната повърхност (при 3d в центъра на гравитацията вече няма кривина - попаднал си в дъното на ямата).

Когато се спускаш по нанадолнище, с което се ускоряваш - каква енергия изразходваш? Това е направо основите на физиката - Нютон с неговите топчета по наклонени дъски! За ускоряване по плоско, равно пространство изразходваш енергия, но каква енергия изразходваш за същото ускоряване по нанадолнище? Никаква, нали? Понякога се забравят съвсем базисните неща във физиката - гравитация, инерция, отправна система...

Защо не?! Ти ако се спускаш по едно безкрайно нанадолнище - няма ли да се ускоряваш безкрайно? Тук говорим единствено за геометрия, ефект от нея и възприятие от различни перспективи. Сферата е примера за вечното спускане. При 3d това не може да стане, защото все в някой момент ще се достигне центъра на масите, ако преди това не бъдеш спрян (примерно от повърхността на Земята или пък от дъното на океана, където ще бъдеш смазан от огромната тежест на водата над тебе). Ако говориш за 3d-Вселената - винаги се намираме в нейния център, независимо къде сме. От тука идва и ефекта на неусетния преход през единия край на вселенското кълбо ведна в срещуположния му край. Защото навсякъде е център.

Искаш на кажеш, че кълбата нямат двумерни повърхнини ли?! Подходът с разглеждането на някаква геометрия в 2d, за да се постигне по-доброто и’ разбиране в 3d се използва широко във физиката. Освен това и при човека има подобно разминаване - вижда 2d, докато се движи 3d (и няма никаква 4d+ опитност, поради което не е в състояние да си представи повече от три пространствени измерения). 3d възприятие ще регистрира движение по инерция върху 2d-сфера като движение с постоянна скорост по огънато пространство, 2d възприятие ще регистрира същото движение като ускорение по плоско пространство. Всичко е съвместно възприятие, едновременно на различни перспективи и всичко това дава различните физически феномени. Правилният подход в 2d е първоначална сфера в първия миг на промяна на енергията на инфлатонното поле в масивна материя, а след това сферата започва да се деформира заради гравитационните скупчвания на материята, появяват се по-изразени вдлъбнатини и по-плоски пространства (условно двумерния додекаедър с плоските петоъгълници и с по-сериозни вдлъбвания в ъглите на петоъгълниците), но в по-общ план очертанията на сферата се запазват в някаква степен. По подобен начин нашата 3d-Вселена е кълбо (ако не е тор) с множество плоски и вдлъбнати участъци вътре в него, но в общи линии задържа кълбовидната си форма. Ако някак си можеше да достигнеш външния периметър на това постоянно разширяващо се (с леко ускорение) кълбо и да го преминеш - ти нямаше да усетиш нищо и просто докато потъваш в ръба на единия край на кълбото (повърхнината на сферата му), същевременно щеше да навлизаш през срещуположния му край. Всичко е разнородни перспективи на възприятието. Разноизмерни, разноскоростови, разновремеви...

В додекаедър има ПЛОСКИ петоъгълници и съм уточнил, че в ъглите на додекаедъра има вдлъбвания, дупки вследствие на концентрация на материята там - на изображението няма такова нещо, защото не мога да намеря изображение на додекаедър с желаните от мен вдлъбвания при ъглите-свързвания на петоъгълниците. Именно тази концентрация на материята и вдлъбванията при ъглите (които ги няма в изображенията на додекаедъра, както вече споменах) променят огъването на сферата до плоски петоъгълни плочки и въпреки наличието на такива плоски места, се запазва общото сферично очертание (общата гравитация като бяло) на тази 2d-“вселена”.

Липса на гравитационно изкривяване е плоското пространство (лист хартия). Сферата (2d, гледано от 3d) съвсем видимо потъва и даже се и събира непрекъснато в една точка. А пък конусът е разширението на пространството от точка (отворена кривина, за разлика от затворената кривина на сферата и липсата на кривина при плоското пространство). Подчертаването, че всичко става по инерция, без никакъв разход на енергия е много съществен момент, затова специално не го пропускам.

Законите в четвърто и повече пространствени измерения биха били зависими от законите в трите основни (възприеманите от нас). Най-главното е да се докаже по някакъв безспорен начин, че такова нещо е възможно да съществува реално. Например тъмната материя, която е цели три пъти повече от видимата (трудно нещо много разредено може за се равнява, камо ли да превъзхожда огромните концентрации на материя в звездите и в черните дупки), а и тъмната енергия, която дори и да е свързана с квантово-механичните флуктуации - поне една теория (суперструнната) предлага за тези флуктуации повече от три пространствени измерения.

Нека за малко да се върнем към представянето на гравитационното изкривяване на пространство-времето чрез двуизмерната сфера. При двуизмерната Вселена-сфера двуизмерно същественце-правоъгълниче (примерно, защото може да е и квадратче, и кръгче, и всякакви други правилни и неправилни двуизмерни форми) ще се движи по това съвършено-огънато двумерно пространство, плюс трето измерение-време, с постоянно ускорение по инерция (на него ще му се струва, че се движи по плоско двуизмерно пространство, но с ускорение, без да разходва за това никаква енергия). И ако няма ограничение до скоростта на светлината - при такава съвършена Вселена-сфера съществото-правоъгълниче ще се движи с ускорение по инерция вечно. В нашата триизмерна Вселена, обаче, имаме не само движение с ускорение по инерция, по права линия (от наша гледна точка, понеже не можем да възприемаме от по-високо измерение), когато се движим по съответния начин в гравитационно въздействие, но също така имаме и места, където се движим по инерция праволинейно и равномерно, без никакви ускорения. Кой е удачния начин да покажем и такова, неускорително движение в двуизмерна форма? Това е додекаедъра (последната от петте фигури): При една двуизмерна Вселена-додекаедър, вместо сфера, с по-големи вдлъбнатини (изкривявания към центъра на фигурата, дупки) при местата на свързване на петоъгълниците, имаме по-добър двуизмерен модел на гравитацията на Вселената ни, при който могат да се демонстрират както равномерни, праволинейни движения по инерция в плоско пространство (плоските повърхности на петоъгълниците на додекаедъра), така и движения с ускорение по инерция в огъванията в местата на свръзка (ъглите) на петоъгълниците, където условно ще има струпвания на двуизмерна масивна материя. Подобен додекаедров двуизмерен подход би бил много по-описателен за пространство-времето на нашата Вселена в сравнение със сферата.

Забележи ясната последователност: Първо имаш точка, която се нарича нула-мерна сфера и това е 0d. Тази точка се явява центъра и от нея се тръгва поравно в двете посоки, при което се получава отсечка, чиито два края са вече две нула-мерни сфери, а самата отсечка е сфера в 1d. Ако изправиш тази отсечка вертикално нагоре, под нея, в 0d, се получава нула-мерната сфера, от която тръгнахме. След това завърташ вертикално изправената отсечка, която вече ще се явява диаметър, около точката в средата ѝ (центъра ѝ) на 180 градуса, с което налагаш втори, перпендикулярен на първия диаметър и получаваш двуизмерен кръг. Виж изображението на този двуизмерен кръг под него, в едното измерение. В 1d двуизмерния кръг се представя отново като линията, която завъртяхме на 180 градуса, за да получим кръга в 2d. Сега отново завърташ на 180 градуса кръга около същия център, който в 0d беше нула-мерната сфера, в 1d беше средата на линията и в 2d беше центъра на кръга. Завърташ по нов перпендикулярен диаметър, чийто център е върху предните центрове и получаваш 3d-кълбото. Виж 2d-изображението под 3d-кълбото. То е кръгът от предходното 2d изображение. Тоест - изображението на 4d-кълбо в 3d e 3d-кълбо.

Между другото - ето още една възможност за подозрение за повече от три пространствени измерения: ЕМВ представлява едновременни (не редуващи се, което изглежда по-логичното на пръв поглед) пикове и спадове до 0 на електрическото и на магнитното поле на вълната. Да, ама ако нещо стане 0 - това означава, че то е изчезнало изцяло (от нашето четиримерно пространство-време) и с това трябваше да приключи и съществуването на вълната. Обаче вълната спокойно може да си продължи да си съществува, ако спадовете на нейното електрично и магнитно поле след максимумите не са просто изчезването им, а са прехвърлянето им в едно или повече допълнителни пространствени измерения над трите. При спадовете електрическото и магнитното поле на вълната се прехвърлят "другаде", след което отново се връщат в x,y,z за следващите масимуми.

Би трябвало да е кълбо и в x,y,z и в x,y,w, само трябва да има преливане на размера на кълбото между двете координатни системи от 0 до 100 % и обратно (както се прелива пясък на пясъчен часовник от едната му част в другата му част), като са възможни и по-сложни варианти на поведение заедно с това преливане (но без да се нарушава формата на кълбото). Не би било кълбо само в цялостна координатна система x,y,z,w, която ние не сме в състояние да си представим, защото едновременно w трябва да е перпендикулярна на всяка от трите x, y и z и заедно с това триизмерното кълбо трябва да се превърти на 180 градуса около новия диаметър в четвъртото измерение, чиято среда трябва да е в същата точка, в която са и средите на диаметрите на трите измерения от преди четвъртото. Всичкото това е непредставимо за нас в момента, точно което налага и общата координатна система x,y,z,w да се представя като две различни триизмерни координатни системи, макар да знаем, че всичките четири координати са свързани чрез общата им точка и взаимната им перпендикулярност.

По принцип могат да се откроят два начина на разсъждение относно преходи между 3 и 4 пространствени измерения: 1) Ако четвъртото измерение е разгънато като останалите три и има в него хиперкълбо (хиперсфера?) с доста по-малък размер от този на измерението - ще има достатъчно пространство в четвъртото пространствено измерение. Затова, когато имаме четиримерно кълбо, хиперкълбо (хиперсфера?), което се представя като тримерно кълбо в координатната система x,y,z и пак като тримерно кълбо в кординатната система x,y,w - когато това кълбо прави преходи между двете координатни системи (това са две различни тримерни координатни системи, макар да представят една съвкупна координатна система x,y,z,w, която не сме в състояние да възприемем), то паралелно, като при преливането на пясъка в един пясъчен часовник от едната му част в другата част, кълбото докато намалява в едната координатна система, същевременно ще се увеличава в другата координатна система, докато не се пренесе изцяло в другата координатна система. След това обратно ще започне да намалява във втората координатна система и едновременно да се увеличава в първата координатна система, докато не се върне отново изцяло в първата. Един вид, частта на четиримерното кълбо, която се възприема само като тримерно кълбо, ще си носи навсякъде със себе си трите измерения, докато се движи в четвъртото измерение и ту се появява, ту изчезва в едно или в друго триизмерно пространство, съставено от която и да било тройка от x,y,z и w. 2) Ако дадена триизмерна пространствена форма (кълбо в случая) не може пълноценно да се движи в четвъртото пространствено измерение, тя би могла да пренася в четвъртото пространствено измерение w само едно от трите си измерения и при това положение в измерението w едно такава ограничено триизмерно кълбо би представлявало само чертичка (диаметъра). При координатната система x,y,z докато протича прехода към едното измерение във w (чертичката във w), триизмерното кълбо постепенно ще се превръща в двуизмерен кръг, докто в края на прехода чертата му във w ще достигне диаметъра на кълбото в x,y,z, а в самата x,y,z ще е останал само двуизмерен кръг с диаметъра на кълбото отпреди стартирането на преноса.

Предполагам, че по-удобно за показване ще бъде да уточним, че четиримерното кълбо ще бъде обичайно тримерно кълбо, ако заменим една от осите х, у или z със w. Няма никакъв проблем за това, защото w трябва да е перпендикулярна спрямо всяка от х, у или z и спокойно може да я замени като трето пространствено измерение (заменената друга координата така ще е четвърто измерение на мястото на w). По този начин ще се дава, как кълбо от x,y,w навлиза във и излиза от x,y,z (и в двете то ще е нормално тримерно кълбо според тримерното възприятие, но ще се знае, че реално x,y,z и w са свързани заедно, действат съвместно и всъщност става дума за хиперсфера ли, хиперкълбо ли, което ние не сме в състояние да възприемем в пълната му четиримерна форма).

За представяне на 4d в 3d се ползва визуална илюзия - да се включи автоматичния превод на клипа, работи добре. При електрическото поле на електрона от една страна имаме изискване на квантовата механика да няма нищо движещо се в четиримерното пространство-време и поради това електрона е представян като точка. Същевременно обаче, за да може всеки наблюдател да регистрира електрическото поле на електрона, което е физическа константа и го има в абсолютно същия вид, дори ако някак си електрона можеше да се установи неподвижно спрямо наблюдателя - би трябвало да има някакво движение спрямо наблюдателя, някъде. Както движението на електрическото поле на електрона спрямо наблюдателя, когато електрона се движи, поражда магнитното поле, по същия начин трябва да има и движение спрямо наблюдателя, което да поражда електрическото поле, дори ако някак можеше електрона да се установи неподвижен спрямо наблюдателя - електрическото поле на електрона е константа и не се променя никога, когато има електрон. Къде се случва това движение, след като квантовантовата механика не позволява да има такова в четиримерното пространство-време?

Оригиналът е на руски, намерих и него преди около час, след като видях, че е превод, но и там липсват същите неща, които липсват и в превода. Извън това - подозрението ми, че електрическото поле на електрона може да произхожда от някакво движение спрямо наблюдателя в едно или в повече пространствени измерения извън трите достъпни за нас, започва да се засилва все повече. За магнитното поле е ясно, че произхожда от движението на електрическо поле спрямо наблюдателя - поставям отдолу мястото в този форум по въпроса, което ти ми посочи преди време и откъдето научих за този детайл.