Шпага

Това "не ме интересува..." по един или друг начин ни го заявяваш вече неведнъж. Но самият факт, че изпитваш потребност да го повтаряш, показва, че всъщност те интересува. Пък и ако не те интересуваше, как би обяснил този нестихващ -- вече от 15 години! -- стремеж да се "изливаш" по форумите? Как ще обясниш и протяжните си тиради-жалби на "неразбран", "неоценен" и т.н. По темата аз също бих те попитала и за какво "надграждане" говориш толкова често? Какво и върху какво НАДграждаш ти, след като отричаш необходимостта от основа и преди всичко - от цел? Сипеш тук кухи фрази за пътя -- че само той бил важен. Добре, ама нали не е все едно дали този път ще те отведе до кръчмата, или до някое сиропиталище, където да помогнеш с нещо. Или за теб е все едно? Както и да е. Аз, както впрочем и самият ти, Рамус, не разбрах точно какво означава "комплексно мислене". Обаче съм убедена, че твоите писания са ярък образец на комплексарското мислене. И накрая един подходящ за "деликатен" намек линк -- http://rechnik.info/логорея

Аби, поздравления за интелигентните и логично аргументирани постинги! Респектирана съм и от това, че ти нито веднъж не наруши добрия тон, въпреки перфидните провокации от страна на твоя... да го наречем "опонент".

По повод коментарите ни за "матрицата" се сетих за един мой... разказ ли да го нарека, изблик ли. Все едно. А заглавието може би би било "Лудост", ако тогава, когато съм го писала, настроението ми е било по-"критично". И така, ето го - в първо лице мъжки род е, просто защото по-лесно си представям мъж в подобно състояние. Жените сме по-"обрани" ОТИВАТ СИ Разбрах, че са били с мен едва когато си отидоха. Дотогава нито ги виждах, нито ги чувах, нито ги докосвах... Изобщо не подозирах присъствието им. И дори не знаех, че те съществуват. Удивително е наистина, но ония, които са посетили моя остров, не могат да бъдат опознати по друг начин, освен чрез спомените. Само там остават. Образите им се съхраняват в паметта ми съвсем ясно, динамични, разбираеми, понякога желани, понякога натрапчиви, ала винаги убедително живи. И въпреки това, изплуват ли от нея, започвам да се питам дали те не са просто плод на въображението ми? Дали не съм си ги измислил някак инстинктивно, за да населя с тях непроницаемата си островна самота? Дали в крайна сметка не съм луд?! А стигна ли до този въпрос, седя няколко мига като вцепенен, после скачам на крака, отивам решително до жалкия си поразхвърлян бивак и пълня раницата с провизии. Защото зная, че отново ще тръгна напосоки през своето объркано късче твърдина. Че ще обикалям езерцата му, ще надничам в пещерите, ще бродя из горите, полянките, ждрелата на късите реки и навсякъде ще търся следи. Веществени следи от ония, които са били с мен. Или, които ми се струва, че са били... Разбира се, такива следи няма. Колко пъти вече изминавам крачка по крачка предишните ни маршрути. Колко пъти възстановявам с представите си събитията, изживени от нас на това или онова място. Повтарям думите ни – моите и техните. Изучавам внимателно всяка наша ронлива пътечка, всяко дърво, под чиято сянка сме спирали за отдих; разглеждам тревата там, където вечер сме лягали за сън. Даже се взирам до сълзи в звездите, които сме гледали заедно – те и аз. И нищо. Накрая се връщам, успокоен и без вина. Захвърлям вече празната раница, сядам пак на своя камък край "брега" и там, зареял поглед в многобагрената, променлива като мираж пустота насреща ми, постепенно се потапям в своите проблеми. Разсъждавам за своя остров-затвор, за безнадеждността си някога да се измъкна от него. За бъдещите си дни и нощи, седмици, месеци, години, зейнали пред мен, подобно на зазидан в края тунел. Да, нямам никакви шансове за спасение! А когато разумът ми въпреки всичко откаже да приеме тази истина, достатъчно е само да се обърна назад и остроносата, ужасяващо несигурна ракетка встрани от бивака бързо сломява съпротивата му. Уверявам се, вече съвсем спокоен, някак излекуван: "Никакви шансове... " И тогава, ако е вечер, мога да си позволя да вдигна глава към небето. Но този път не за да се взирам в звездите. О, не! В такива мигове аз дори не ги забелязвам. Очите ми улавят само една-единствена светлинка и дълго, ненаситно следят движението й, винаги от запад на изток, винаги равномерно и, бих казал, съдбовно непрекъсваемо. Светлинката на моя кораб. Обикаля планетата по точно определена стационарна орбита и напразно ме чака. Ще ме чака и когато вече няма да ме има, и когато се превърна в прах, и когато прахта ми се разпилее, и когато пустотата, опасала острова, я погълне небрежно, без да я различи и без да промени нищо от себе си. Моят кораб ще ме чака безкрайно. – Да, да, безкрайно. И напразно, съвсем, абсолютно напразно – бъбря си на глас, направо фъфля смирено, като че съм някакво безволно старче. След това изведнъж размахвам ръце: – Даже ще взема да й отворя клапите на проклетата ракетка. Ще излея цялото й гориво. Ще гледам как пясъкът го попива! – Но отдавна съм проумял, че е излишно да го правя. И така нямам никакви шансове... И мога угрижено да разсъждавам за своите си проблеми. Само че не за дълго, уви, най-много за ден-два. А после, ония, които са били с мен, отново се надигат от дъното на паметта ми – нищо не е в състояние да ги затисне там – и отново образите им са ясни, понятни и убедително живи. Но дали си ги измислям сам? Скачам, натъпквам раницата и тръгвам. Да търся техни следи. За да не ги открия. Така рано или късно бих успял да повярвам, че наистина съм страхотно, неповторимо луд. Бих успял! Може би дори доста скоро не изключвам възможността да съм бил, както се казва, "на косъм" от това, но... Разбрах кое е неопровержимото Доказателство за миналото им присъствие. х х х Сега, когато знам със сигурност, че ония действително са били с мен, аз вече не намирам образите им за чак толкова понятни и убедително живи, както преди. Спомените ми, в които те са останали като в някакви чудновати, запазващи отраженията огледала, започнаха да помътняват, имам чувството, че някой непрестанно дъха срещу тях, замъглява ги и може би държи в ръката си парцал. Кани се да ги изтрие с него. Но кога ли? Тайна. Засега само дъха, дъха... Ала по дяволите образите! Ония, които си отидоха, бяха истински хора! Е, без съмнение, не точно такива като мен. Не съвсем конкретни, не последователни, не с лично и незаменимо ограничение в пространството. Очевидно не и зафиксирани в определен, субективен отрязък от време, щом като реално сме били заедно, а нито една пътека не е приела следите им и нито един предмет не се е променил от допира им. И все пак бяха истински хора. Бяха понякога двама, често трима или четирима, а в по-редки случаи достигаха до десет и повече. Вероятно много, много повече. Бяха мъже, жени, старци. Бяха настойчиви, Обсебваха ме. Повеждаха ме решително през острова, принуждаваха ме да търся заедно с тях някакви безспорно несъществуващи следи. Да спирам под това или онова дърво и да опипвам внимателно дънера му, така, както го опипваха и те, не по-малко от мен убедени, че няма да открият върху него никаква драскотина или белег, оставени от ония, които някога пък са били с тях. А докоснех ли покорно грапавата кора, виждах и дори усещах, че под моите ръце има други, и под тях – други, и други... Безплътни, някак напластени, почти слети помежду си ръце, които се плъзгат нагоре-надолу в уникален синхрон, като че направлявани от общ, непогрешимо точен механизъм. Или от древен инстинкт. Катерехме се един след друг по тесни ронливи пътеки и тогава ми се струваше, че върволицата ни е безкрайна. А вечер полягахме в тревата на някоя полянка и отправяхме поглед към звездите: беше ми много уморително, сякаш всички ние се взирахме в тях единствено през моите очи. Със страшна ненаситност. И твърде дълго хората, които бяха с мен, не ми позволяваха да заспя. Защото, изглежда, те самите никога не спяха. Не бих твърдял, че тия многократно повтарящи се походи из острова ми носеха само умора. Първо, съзнавах, че те са мой дълг и изпълнявайки го, аз се успокоявах. Второ, накрая ние неизменно се връщахме в бивака, без да сме открили нищо, а този факт поне за известно време ме освобождаваше от тревогата, че все пак някъде из острова освен моите има и други следи. Трето, можех отново да поседя на своя камък, зареял поглед в пустотата отсреща и, най-важното – ония, които бяха с мен, също присядаха и също я гледаха със спокойни, обезверени до прозирност очи. А появеше ли се в тях някакво съмнение, обръщаха се назад, към несигурната ракетка, и тутакси започваха да клатят в съгласие глави. И тогава?... Тогава сякаш наистина преставах да бъда сам! Ние започвахме да си говорим! Посвещавахме цялото си внимание един на друг. Казвахме си: "Да, да, никакви шансове!", "Абсолютно никакви", "Безнадеждно" и тъй нататък. Докато аз, съвсем разпален, заканително размахвах ръце: "Даже ще взема да й отворя клапите на проклетата ракетка!". "Ще излея цялото й гориво" – избъбряше друг. "Ще гледам как пясъкът го попива". "До капка!" А много добре знаехме, че това е напълно излишно. Нали и така нямахме никакви шансове. И, ако беше вечер, си сочехме подвижната светлинка на кораба горе: "Ще чака напразно". "До безкрайност". Но след ден-два, ония, които бяха с мен, ставаха подтиснати, разсеяни, като че заслушани в свои вътрешни гласове, или пък загледани в нечии невидими за мен образи. – Та аз може би съм страхотно, неповторимо луд – промърморваше някой. – Може би съм страхотен... – Луд! – Абсурден! – Оригинал! – Единствен насред цялата тая пустош, – която съм населил с живи миражи – поне в хиляда разцветки! Въобще, надвикваха се, наистина като луди. Зарязваха ме напълно. Нито ме чуваха, нито ме виждаха. А когато нервите ми не издържаха под новия натиск на самотата, и ги сграбчвах, и ги разтърсвах, за да ги върна при себе си, при своите си проблеми, те дори не усещаха допира ми. Продължаваха, сякаш ме няма: – Абсурден! – Страхотен! – Поне в хиляда разцветки! Докато най-сетне нещо понятно и убедително живо се надигнеше в погледите им. И чак тогава те се сещаха за мен. Даваха ми настойчив, решителен знак. Аз скачах, отивах до поразхвърляния си бивак и зареждах раницата с провизии. Тръгвахме да търсим поне някакви техни следи. Но уж се надявахме, че няма да открием. - Единствен! – възкликвахме в общ глас, който, лично аз съм почти уверен, че всъщност беше само мой. – Единствен?... х х х Отиваме си. Но и някак си, по някакъв начин, в някакъв не съвсем конкретен и не съвсем зафиксиран във времето вид, оставаме. Как ли? Не знам. И още: мисля си, че всъщност оставам само аз. Обаче пустотата непрестанно дъха, дъха насреща ми. Кани се да ме изтрие... Ала Доказателството, че и аз съм бил на острова, вече е там, пак в резервоара на онази наша остроноса ракетка. Защото в него сега има и мое гориво. Също страхотно. Уникално! И е много наивно да се твърди, че съществуват някакви си клапи за отваряне. Пък и невъзможно е такова гориво да изтече без смисъл, направо в пясъците. Прекалено дълго е събирано, изцеждано е капка по капка. Така че корабът, чиято светлинка блещука нощем, винаги от запад към изток и, бих казал, със съдбовна непрекъсваемост, все пак едва ли чака напразно. –––––

Аз също бих се радвала, ако Рамус хвърли малко повече светлина върху идеите си за извънматричното мислене. Ще дам конкретен и уви, доста семпъл пример със себе си. Когато ми допадне някоя чужда мисъл - особено ако тя се отнася до област, в която аз самата съм лаик - предпочитам да я цитирам дословно и да упомена автора й, вместо да я "преразказвам" надълго и нашироко със свои думи, та да изпъкна, все едно че се е родила в моята глава. Е? Според Рамус това "матрично" ли е? Означава ли, че нямам свое собствено мнение, че не съм способна на критично мислене, че мисленето ми е "рамкирано" и прочие?

Много ви благодаря за отговорите! По един или друг начин всеки от тях ми беше полезен.

Здравейте! Не намерих по-подходяща тема, в която да задам въпроса си. Моля, ако някой може да ми отговори дали "Simon" е еврейско име? Например за хора с имена като George Simon или Peter Simon дали би било основателно само по фамилията /Simon/ да се предположи, че са евреи или с еврейски произход?

Благодаря, Рамус. "Обяснението" ти е точно такова, каквото го очаквах - кратко, ясно, смислено, оригинално и, разбира се, по същество. Нямам повече въпроси. И поне що се отнася до мен - извинен си.

Напълно подкрепям предложението ти! Готова съм да напрегна до крайност оскъдния си интелектуален потенциал, за да схвана поне отчасти НОВОТО, НЕстандартното, ИЗВЪНрамковото в изявленията на Рамус. Нужно е само той да го посочи в постингите си и както вече си казала, да ни обясни кратко, ясно, формулирано: какво точно очаква да бъде схванато... ?!!

Така е. Лековато е и "цирково" това, че ти все по-самовлюбено се изживяваш като птица, рееща се над стадо овце. А каква ли наука може да се обсъжда - популярно - между птица и някоя блееща овцЪ?

Направило ми е впечатление, че претенциите за някакво лично мнение, както и за т. нар. "критично мислене", доста често водят само до изразени по ненужно усложнен начин простички и отдавна известни изводи, твърдения и прочие "умотворения"

Влизаш в ролята на обиден и "оклеветен", а би трябвало вече да осъзнаеш, че именно твоето поведение е недопустимо. Намираш се в български форум и наричаш България "саката"! Аз се чувствам лично обидена от такова определение за страната, в която съм родена. Очевидно, чувства се обиден и Фружин. А аргументите ти за чалгата, циганията и прочие са меко казано манипулативни. Все пак това, което ти си изброил НЕ Е България.

Ворфакс, с твоята "любвеобвилност" към България ти стигна направо до дъното - да я наричаш САКАТА. Е, не е чудно, че сме по-по-най-нещастната нация в Европа. С такива загрижени за "истината" родолюбци като теб май друго не ни е писано... с НЕбългарската азбука.

При положение че "обикновената", тоест познатата ни материя е само около четири процента от материята във Вселената. И след като още не се знае колко са пространствените, та даже и колко са времевите измерения в тази Вселена, както и дали тя е единствена, или просто е една от безбройните в предполагаема Мултивселена... Е, при цялото това твърде мъгляво положение едва ли някой може да бъде категоричен по въпроса кое е наука и кое е паранаука. И дали от нещо, обявено за паранаучно няма да изникне някоя велика -- а защо не и съдбоносна за човечеството? - научна истина. Напускам темата, за да не бъда пометена от справедливия гняв на Закрилящите Чистата Наука /ЗЧН/

Ето и още по темата: http://www.theepochtimes.com/n3/2010971-biophotons-the-human-body-emits-communicates-with-and-is-made-from-light/ И нещо като "преразказ" на български: http://megavselena.bg/choveshkoto-tyalo-se-systoi-ot-svetlina-i-izlychva-svetlina/ П.П. Южняк, аз също много се зарадвах на появата ти. Отсъствието ти беше някак си обедняващо за форума. Дано не ни напуснеш отново... поради "обезпокояващите аспекти", които май са достойни не толкова за филм на ужасите, колкото за някакъв нов жанр - например за "филми на безмерната досада"

Аз за съжаление не мога да се изкажа професионално, но все пак ще спомена, че обяснението с Ефекта на Унру ми се струва най-смислено. Не знам дали междувременно е било опровергано по някакъв начин, но ако не е... тогава пък възниква въпросът -- при положение че фотоните имат ненулева инертна маса, как това би рефлектирало върху Теорията на относителността? П.П. Като лаик все повече недоумявам защо е тази паника около нарушаването на Третия закон на Нютон. Та нали отдавна се знае, че доста от квантовите ефекти водят именно до нарушаването на Нютоновите закони...

Е, така е. Човек и много поразии да направи, все някога си отива.

По тази логика не би трябвало да е възможно да си говорим на български, тъй като езикът ни е НЕразбираем за останалата част от света.

Засега успях да открия само това: https://www.youtube.com/watch?v=5pZTdASVpN8 Аз не съм никак добре с английския, но за теб може би ще е интересно да видиш този филм

Както кажеш, Ворфакс. Не смея да споря с теб

Ето едно интересно филмче: https://www.ted.com/talks/jim_al_khalili_how_quantum_biology_might_explain_life_s_biggest_questions/transcript?language=bg Оказа се, че и книгата "Живот на ръба" от Джим Ал-Халили, Джонджо Макфадън. вече е публикувана на български -- още през март тази година. Предложеният откъс от книгата включва и съдържанието, което е много заинтригуващо.

Да. Точно както не е доказателство и че има Бог. Това имах предвид с израза: "... самата му наличност {на гена} доказва, че образуването му всъщност е било стопроцентово сигурно, а тази сигурност е абсолютно една и съща и при двата варианта - както при случайно, така и при целенасочено действие."

Беше талантлив и фин човек, с тънко, ненатрапчиво чувство за хумор. Живя достойно, даде ни много и за него не е само клише да се каже: СВЕТЛА му памет!

Може и да греша, но според мен Теорията на вероятностите има смисъл само когато се прилага за предвиждане на все още неслучили се събития - доколко те са възможни и дали изобщо са възможни при дадените условия, чийто брой, разбира се, никога не е изчерпателен. За всяко вече случило се събитие обаче се оказва, че вероятността то да се случи всъщност е била 100 процента. В този смисъл и вероятността 1:10600 за "образуването на един ген" се оказва напълно, дори поразително неточна тъй като е безспорен факт, че този ген се е образувал. Тоест, самата му наличност доказва, че образуването му всъщност е било стопроцентово сигурно, а тази сигурност е абсолютно една и съща и при двата варианта - както при случайно, така и при целенасочено действие.

Според мен, зависи от обсъждащите. С някои хора е възможно науката да бъде обсъждана популярно, като при това не е задължително сред тях да има и учени/висшисти в съответната област. Когато се стигне до разногласие или до въпрос, който буди общо недоумение, може да се потърси информация - вече има достатъчно ефективни начини за това. За съжаление обаче съществуват и твърде много хора, с които не само наука, ами и най-елементарни битови въпроси не е възможно да се обсъждат, тъй като самото понятие "обсъждане" е чуждо за тях. Ето, един ярък пример в това отношение е Рамус, който се включва активно и много, ама наистина МНОГОсловно в тази тема, обаче същевременно заявява с апломб: "Не искам, нито желая да бъда прочетен, нито разбран... Нямам нуждата да ме разбират, нито одобряват, или обратното..." Е, аз не намирам никаква логика в подобен подход, но... явно не съм дорасла до висините на неговата личност.

Извинете ме за некомпетентната намеса, но дали бихте ми казали как процедирате при облачно небе? Без видими звезди ли го започвате Шабат-а? Или за вас, богоизбраните, небето е винаги безоблачно?