Отиди на
Форум "Наука"
Monarh

Българското средновековно наказателно право

Recommended Posts

1) Субект на престъплението

Субектът на престъплението е наказателно-отговорното лице. То може да бъде всеки човек, от чийто действия или бездействия настъпи конкретен противоправен резултат. Според средновековното право, не се изисква някаква възрастова граница, за да носи лицето наказателна отговорност. Според Синтагмата на Матей Властар (гл. 5, раздел 25) лицата до 7-годишна възраст са наказателно неотговорни, но подобно определение има единствено в нея. Това неопределяне на минимална възраст в Средновековна България говори за недоразвита наказателно-правна система.

Субект на престъплението може да бъде и колектив от хора. Колективната наказателна отговорност ни е известна още от Отговорите на папа Николай I и от Закона за съдене на людете (статия 1).

Освен обект на правото, робите биха могли да бъдат и субект (Земеделския закон, чл. 46). Субект на престъпление може да бъде и животно (Земеделски закон, чл. 49).

Причинна връзка между поведението на дееца и резултата не се търси - наказуемо е всяко виновно извършено деяние като не винаги се различава умисъл или непредпазливост. Въпреки това тези две форми на вина са познати, съдейки по статия 15 от Закона за съдене на людете.

2) Видове престъпления

Престъпленията се обособяват в три групи:

Престъпления против държавата и държавния глава

>> бунт срещу владетеля;

>> измяна, предателство;

>> заговор против здравето и честта на владетеля;

>> престъпления против религията - вероотстъпничество, разпространение на ереси;

>> военни престъпления като дезертьорство, отказ от влизане в сражение, явяване на война с неизправно оръжие, немарливост на граничар, кражба по време на война и др.

I. Престъпления против личността

>> убийство;

>> нанасяне на телесни повреди;

>> нанасяне на обида и клевета;

>> престъпления против половата неприкосновеност - блудство, изнасилване.

II. Престъпления против собствеността

>> кражба;

>> разбойничество;

>> повреждане или унищожаване на чужда вещ.

Познат е и опитът за престъпление - рецидивът.

3) Видове наказания

I. Cмъртно наказание (най-широко разпространено)

>> посичане с меч

>> изгаряне на клада

>> хвърляне на зверове

II. Oпозорителни наказания

>> бой

>> жигосване

>> остригване

>> изгонване

III. Членовредителни наказания

>> пречупване на ръцете при кражба;

>> отрязване на езика при лъжесвидетелстване;

>> отрязване на носа при нарушаване на половата неприкосновеност;

IV. Имуществени наказания

>> обща конфискация на имуществото;

>> глоба.

Тези наказания са светски. Съществуват и църковни (епитимийни) наказания, които смекчават светските санкции и се използват като алтернативни.*

При самозащита например може да се освободи лицето от наказателна отговорност, както и при други обстоятелства.

------------------------------------

V. Епитимийни (порицателни) наказания:

- свеждали се до налагане на дългогодишен пост и покаяние, недопускане до литургия / изцало или частично /.

- Тези наказания са предвидени в ЗСЛ заедно с установените от Еклога членовредителни наказания

- Законодателят е дал възможност за смекчаване на наказанието, поради неразбиранито на извършеното , разкаянието и др. – за да се привлекат определени обществени класи към новата религия

- При започващото изграждане на църковната организация и йерархия в българските земи, не могло да съществува рязко разграничаване на функциите на светска и духовна власт. Били са използвани чужди образци своеобразно нуждите на момента, както законодателя ги е разбирал.

- Епитимийните наказания в ЗСЛ са били точно фиксирани, така че съдът е трябвало само да подведе извършеното под съответния текс на ЗСЛ, за да бъде точно определено съответно епитимийно наказание

- Били налагани и изпълнявани от православната Църква

http://www.bg-pravo....2009/01/19.html

Редактирано от ISTORIK

Share this post


Link to post
Share on other sites

A! Откога чакаме някой да се сети да пусне някаква такава тема...

Share this post


Link to post
Share on other sites

V. Епитимийни (порицателни) наказания:

- свеждали се до налагане на дългогодишен пост и покаяние, недопускане до литургия / изцало или частично /.

- Тези наказания са предвидени в ЗСЛ заедно с установените от Еклога членовредителни наказания

- Законодателят е дал възможност за смекчаване на наказанието, поради неразбиранито на извършеното , разкаянието и др. – за да се привлекат определени обществени класи към новата религия

- При започващото изграждане на църковната организация и йерархия в българските земи, не могло да съществува рязко разграничаване на функциите на светска и духовна власт. Били са използвани чужди образци своеобразно нуждите на момента, както законодателя ги е разбирал.

- Епитимийните наказания в ЗСЛ са били точно фиксирани, така че съдът е трябвало само да подведе извършеното под съответния текс на ЗСЛ, за да бъде точно определено съответно епитимийно наказание

- Били налагани и изпълнявани от православната Църква.

Епитимията (на гръцки: "порицание") е извънредно задължение, което може да бъде наложено от духовник във връзка с извършени от страна на вярващите грехове, изповядани пред него.

В различните случаи това задължение може да бъде под формата на различни духовни упражнения, четене на молитви, определен период на пост, лишаване за определено време от причастие и др.

Епитимията е определена и практикувана още от апостолско време. Тя няма за цел да наказва, а цели да поправи и излекува душата и тялото на човека.

За продължителността на епитимията в апостолските постановления е казано: „Не изричайте еднаква присъда за всеки грях, но всекиму налагайте своя собствена." Оттук при определянето на епитимията трябва да се вземат предвид вида на греха, степента на разкаянието и обстоятелствата на каещия се. Свети Йоан Златоуст пише: „Не се грижи за продължаването на времето, а - за изправление на душата си: ако е известно, че си се съкрушил или изправил - всичко си извършил."

Правилата на Номоканона повеляват да се отлъчват от причастие големите грешници за няколко години, а светите отци често са ги допускали до причастие само след няколко дни, ако те са се разкайвали. Как да съгласуваме всичко това?

Това ще е лесно, ако имаме предвид, че времето на запрещенията е определено от светите отци не безусловно и, че свещеникът, в зависимост от обстоятелствата, има пълното право или да съкращава, или да увеличава времето за епитимия. Така св. Василий Велики в едно от своите правила казва: „Не по време определяйте запрещенията, а по начина на покаяние." Какъв е смисълът на тези думи? Светите отци са смятали, че "Макар и да са заповядани запрещения, както са написани, подобава да се гледа не времето за запрещение, а начинът на покаянието!"

http://synpress-classic.dveri.bg/07-2003/7-epitimiata.htm

Редактирано от ISTORIK

Share this post


Link to post
Share on other sites

Българско средновековно наказателно право

І. Престъпления против държавата и религията

1. Престъпления против държавата

Опасността от външни нападения над държавата наложила изграждането на здрава военна организация, която се базирала на предана военна служба. Ето защо наказанията, които са били налагани, за да може да бъде осигурена военната сигурност са най-строги. В “Отговорите на папа Николай І по запитванията на българите” Борис І поставил много въпроси за това как да бъдат наказвани този вид провинения. От самите отговори ние научаваме за досегашната съдебна практика по тези въпрос. За всички, които “удрят на бяг” пред лицето на неприятеля, които отказват да се подчинят на военна заповед или допуснат “роб или свободен” да мине през границата се предвижда смъртно наказание. В последния случай стражата носи колективна наказателна отговорност. Смъртно наказание било налагано и на онези, които не били добре подготвени за предстоящото сражение.

Борбата за престола и заговорите срещу владетеля датират от създаването на българската държава и били често явление по времето на Първото и Второто българско царство. На смъртно наказание е подлежал всеки, който образува партия срещу царя без огледа на това, дали е предприел действия за извършване на заговор срещу него, т. е наказва се дори само приготовлението на такъв заговор. Защита на царя е намерила значително място и в проповедите на християнското духовенство. В своята “Беседа против появилата се богомилска ерес” Презвитер Козма изтъква, че царете и болярите поставени от Бога. В Синодика на цар Борил е включена анатема 101, която съдържа проклятие “на онзи, който чрез каквато и да е било хитрина или чародеяние, или обайване, или вражески охулвания, или отрова се опитва да увреди царя се опита да увреди царя, помазаника господен”.

2. Престъпления против вярата

Престъпленията против вярата били известни още в античността. Строгото наказание на техните извършители имало за цел да защити езическата религия, която била господстваща. Единственият правен паметник от времето на покръстването – Крумовите закони, не съдържат текстове, регламентиращи тези престъпления. С възприемането на християнската религия у нас се появяват нов вид престъпления – против християнската вяра. Те са били под юрисдикцията на църквата, но някои от тях поради голямото им значение, намерили място и в системата на светското наказателно право. Ереста е тежко престъпление против вярата, за което както в каноническото, така и в светското право се предвиждат строги и разнообразни наказания. Към еретиците, които се отказват от своето учение, каноните са снизходителни, но първо трябвало писмено да осъдят и анатемосат своето еретическо учение, така и всяка друга ерес.

Строги били наказанията, за тези, които не се отказвали от вярванията си. Те били подлагани на инфамия и понасяли всички последици, които произтичали от това. Император Юстиниан І (527-565) издал едикт, в който на еретиците се налагала “гражданска смърт” (били лишавани от правото да заемат държавни служби, да се явяват като свидетели в съда и т.н.). На други се конфискувал целият, а освен това били изселвани или дори убивани.

Особено тежко престъпление против християнската вяра е вероотстъпничеството, т.е., когато един християнин се отрече от християнското учение и приеме друга не християнска религия. Тъй като вероотстъпниците се отричали от християнската църква, то те не попадали под нейната юрисдикция и следователно тя не могла да ги съди. В отговор 18 на папа Николай І съветва, за онзи който се отказал от църквата “да бъде позован обратно към нея”. А ако не послуша църквата “да се подложи на притеснение от светските власти като чужденец”. В Славянската еклога (ст. 40, зач. 16) се предвижда “пленените от неприятелите и отрекли се от нашата, на християните непорочна вяра, след като се завърнат в държавата да се препратят на църквата”.

От престъпленията против християнската вяра важно място заемат престъпленията против християнските предписания, т. е. незачитането и пренебрегването на правилата на християнската църква, които тя предписва за богослужението и изобщо за поведението на християните. Създаден в духа на епохата, Законът за съдене на людете предписва строго наказание, че всяко село, в което се извършват “езически обреди и заклинания”, трябва “да се отдаде на божия храм с всичките си имоти”. Средновековният законодател очевидно си давал сметка, че господарите също могат да бъдат увличащ фактор за останалите жители на селото и могат да станат инициатори на бунт срещу религията. В ЗСЛ се предвижда за господарите продажба заедно с целия им имот. Към забраната да се следват езическите обреди следва да се отнесат също така гадаенето и магьосничеството. Те се считали “сатанински дела” и “демонски действия”. В синодика на цар Борил се отправя “анатема трижди”, на онези които се отдават на “влъхвуване или обайване”. В този раздел трябва да бъде отнесена и забраната да се правят амулети. За тях се предвижда конфискация на имотите и заточване.

Във връзка с престъпленията против държавата и вярата стои институтът на азилното право – правото на убежище, чийто произход е обичаен на религиозна основа. Считало се, че като прибегне в храма, преследваният се предава на правораздавателния авторитет на боговете. Оттук следва и тежестта на наказателната санкция за нарушаващия правото на азила. “Ако някой ли се опита насилствено от църквата да извлече прибягналия, който и да бъде той, да получи 140 рани и тогава, както трябва да се разследва обвинението на прибягналия”.

ІІ. Престъпления против физическата и духовна неприкосновеност на личността.

1. Убийство

Измежду престъпленията против физическата неприкосновеност в старобългарските правни паметници особено внимание се отделя на убийството, най-тежкото престъпление с оглед предмета на посегателство – човешкия живот. Първите правни паметници, които се занимават с това престъпление, предвиждат за него съответното строго наказание – за умишленото убийство – смърт. Това наказание в старата история на народите се предшествало от кръвно отмъщение. – documentite na Vasil. В зач. 16. ст. 4 на Славянската Еклога и тит. XVIII, ст. 45 на Византийската Еклога се третира основният случай на предумишлено убийство, за който се предвижда наказанието смърт чрез меч. Славянският текст в този случай е дословен превод от гръцкия. Той е кратък и категоричен относно субекта на престъплението, вида на вината и наказанието. Субект на престъплението може да бъде и ненавършилият пълнолетие деец. Достатъчно е да може да формира умисъл за деянието. Във връзка с това не се предвиждат и квалифицирани случаи (тежки и леки) с оглед вида на умисъла или други съществени за убийството обстоятелства, отнасящи се до субекта, обекта, условията, начина на извършване и т.н. Смъртно наказание със същия начин на изпълнение (с меч) се предвижда и в случай на убийство чрез даване на питие, въздействащо върху правилното функциониране на организма, което предизвиква смъртта. Относно субекта на деянието се подчертава равенство пред закона. Според тит. XVII на Византийската Еклога не се счита за престъпление убийството на роба с ремъци и тояги. Ако обаче “без мярка го е мъчил” или “чрез отрова погубил” деянието се счита за престъпно и се приравнява с убийството. По този начин се защитава чувството на обществено благонравие, което в този случай е накърнено в обществото чрез дивия начин на разправа с роба.

Трябва да се отбележи също така, че наказанието е различно според средствата, с които е “станало убийството”. Може да се сметне, че съставителите на Еклогата характеризират престъплението по-скоро с огледа настъпилия резултат, отколкото с вида на вината и съдържанието на умисъла. Ако убийството е станало с дърва или с голям камък наказанието е отрязване на ръцете на убиеца. Ако убийството е станало с още по-леки оръжия наказанието е само бой и заточване. Същото наказание се предвижда и когато става въпрос за “неволно убийство” при сбиване, когато има умисъл за телесна повреда и възможност за предвиждане на резултата.

2. Аборт

Сходство с убийството има криминалният аборт. Докато с убийството се умъртвява човека, с второто се умъртвява човешкия плод. Ст. 14, зач. 16 от Славянската Еклога се отнася до поведението на жени, които след забременяване от извънбрачни отношения от страх да се опозорят пред обществото посягат на утробата си по такъв начин, че увреждат заченатия плод и го изхвърлят мъртъв. Предвиденото наказание е бой и заточение. Средствата се свеждат до два начина - стягана на корема с тежести или по химически път чрез билки, които биха навредили на плода

3. Телесни увреждания

Авторите по история на българското феодално право подреждат различните видове увреждания на тялото под три категории, а именно: членовредителство, кръвни рани и посиняване или сини рани, като изхождат от степента на засягане на здравето на пострадалия. Членовредителните те поставят на първо място, след което идват кръвните рани, а накрая и посиняването. Наличните текстове от средновековния период говорят за по-тежки и по-леки увреждания на тялото и в зависимост от степента на увреждането определят тежестта и наказанието. Оскъдността на текстовете с тези наказания подсказва, че е бил използван и частният път на разправа с причиняващия телесни увреждания. И тук както при убийството е останал принципът на кръвното отмъщение, който в последствие бил изместен от композициите. В Славянската Еклога (ст. 5, зач. 16) след текста за убийството се споменава за тежко телесно увреждане с меч: “Ако раненият не умре да отсекат ръцете на ударилия, който безсъмнено е дръзнал да удари”. Макар че текстовете, които визират престъплението телесни увреждания, не са многобройни, ние можем със сигурност да твърдим, че тези престъпления са били доста разпространени през средновековието.

4. Клеветата

Клеветата по смисъла на съвременния наказателен закон не е известна като престъпление в средновековното ни право. Престъплението “calumnia” в римското право и клевета в старобългарското право съответства на днешното “набедяване” и се е считало за твърде тежко престъпление. В този смисъл думата е употребена в най-стария ни законодателен паметник – Крумовите закони. Текста на закона предвижда най-строгото наказание “да се убива”. Строгостта на наказанието е предназначена преди всичко да отклони от неистински донос. Освен това съгласно гл. 86 от Отговорите на папа Николай І уличените в кражба или разбойничество били подлагани на мъчителен инквизиционен процес за доказване на деянието чрез изтръгване на признание. А началото на този процес поставял лъжливият донос. Много чест изтръгването на признания завършило със смърт на обвиняемия. В духа на християнските идеи папата съветва за сърдечна милост при определяне на наказанието за това престъпление. В отг. 86 обаче се говори за клевета в конкретно тежко престъпление и за такъв случай е описана жестоката процедура за признание от оклеветения. в отг. 97 папата съветва, ако робът наклевети господаря си, да бъде освободен от отговорност в името на християнското милосърдие. Макар че в отговорите си папата насочва към милост и снизхождение при наказване на клеветника и лъжеобвинителя, българският законодател не следва тези указания. Във възприетите и прилагани у нас текстове за клеветничество е предвидено строго и справедливо според тогавашните понятия наказание. В ЗСЛ (кратка и обширна редакция) се предвижда при набедяване органите на правораздаването (князът и съдията) да извършват пълно и търпеливо разследване чрез много свидетели, в който случай само е възможно да се изяснят обстоятелствата на случая и да се стигне до истината. С материалното си съдържание ст. 2 от ЗСЛ предвижда за клеветниците и доносителите, чийто донос остане недоказан по законоустановения ред, същото наказание, което влече деянието, в което обвиняват.

5. Обида

С обидата се унизява съзнателно честта и достойнството на дадено лице. Тя може да бъде извършена с думи и действия. В старобългарските правни паметници не намираме наказателни разпоредби, регламентиращи тази материя. Но такива обществени прояви са съществували, разбира се, в стара България и за това говори фактът, че те инцидентно са предвидени като елементи в хипотезиса на гражданскоправните норми, за да извършат от известни права нарушителите им: зач. 4 от Славянската Еклога предвижда отмяна на дарение, ако лицето “получило дар”, нанесе “груби оскърбления” на дарителия; ст. 4, зач. 8 от Славянската Еклога лишават от правото да наследяват онези деца, които “тежко” са обидили своите родители; ст.3, зач. 9 от Славянската Еклога предвижда отново да бъдат поробени онези свободни, които са обидили бившите си господари или техните деца или са ги нагрубили, или са им причинили някое друго оскърбление.

В българското феодално право личните качества (съсловната принадлежност) на дееца и обидения се включват в законния състав на престъплението и влияят върху наказателната санкция. Оформят се два различни престъпни състава, при които съсловната принадлежност на участващите определя степента на обществената опасност на престъплението. В резултат на това наказанията са различни. Тази разлика отразява установените през епохата разбирания за устройството на феодалното общество и за отношенията между членовете му. На засягането на честта се е гледало като на тежко престъпление и значението на накърняване достойнството на личността се степенувало с оглед съсловната принадлежност. Законът привилегирова изцяло властелините и низвергва почти напълно себрите.

6. Лишаване от свобода

Престъпният състав на лишаването от свобода по смисъла на днешното право не се намира регламентиран като самостоятелен деликт в старото българско право. Но лишаването от свобода като резултат от принуда, на употреба на физическа сила или заплашване участва като елемент в редица по-сложни състави. В тит. XVII на Византийската Еклога се посочва наказанието за отнемането на свободния статут на човека: “Който краде свободен човек и продава, да му се отсече ръката”. Макар и да се говори за кражба на свободен човек, съставът на предвиденото престъпление не може да се подведе под този на кражбата. Отнема се способността на някои да разполага със себе си в резултат на принудителни, насилствени действия спрямо него. В ст. 31, зач. 16 Славянската Еклога гласи: “Който краде свободно семейство и продава, да му се отсекат ръцете.” ЗСЛ заимства текста от ст. 16, тит. XVII на Византийската Еклога, но включва освен кражбата на свободния човек и поробването: “Който свободен открадне и продаде или пороби, да се пороби, както и той свободен е поробил, в това същото робство да стъпи.”

Фактическият състав обхваща кражба и продажба или поробване на дадено лице. Текстът предвижда като наказание извършване на същото – този път като акт на властта, което деецът е извършил спрямо потърпевшият – промяна в личния статут от свободен на роб. Както изрично се указва в разпоредбата, обект на престъплението може да бъде свободен човек – всеки, който не е прикрепен към даден господар (който не е зависим или роб), без да е от значение неговото имуществено и обществено положение. В едно класово общество, каквото е феодалното, където класовите различия са ярко подчертани и експлоатацията е узаконена, за свобода на личността на може да се говори. През средновековието людете са зависими и подложени на произвола на по-силния. Предвидените наказания за този вид престъпления са членовредителни (според Византийската Еклога), поробване (според ЗСЛ) и парични (според ДЗ). За определена тенденция в промените на наказанието не може да се говори, защото то е предвидено в отделните паметници на различни престъпни състави.

7. Кръвно отмъщение и смъртно наказание в средновековна България

Смъртното наказание в средновековна България има своята предистория . В центъра на тази предистория седи института на кръвното отмъщение .Правото да налага това наказание е принадлежало в древността на мъжете годни да носят оръжие и на бащата или на старейшината. Кръвното право е наследствено , примерите за това са многобройни ! Един от тях е избиването на 54 болярски рода за потушаване бунта на болярите през началото на 865г , така Борис елиминира заплахата за себе си и престола и се предпазва от отмъщение което според закона за кръвното отмъщение е задължителен. Кръвното отмъщение като етап предхожда смъртното наказание. Първите данни за кръвното наказание откриваме при Маврикий ,според него обичай е било при славяните когато предвождат чужденци от едно място на друго да се грижат за тяхната сигурност. Ако някой от тях е бил обиден или е претърпял някакво поражение водачът се е чувствал длъжен да отмъсти.

Най-характерна черта на семейно-родовите отношения , е че членовете на семейството обединени от кръвната връзка са защитени чрез кръвното наказание , в случай че някой посегне на тях близките са длъжни да отмъстят за злодеянието. Според старото славянско право главна цел на отмъстителя е извършителят на престъплението да бъде наказан без значение от това дали е малолетен или е притежавал психически или физически недъг.

На прабългарска почва се опират сведенията , които свидетелстват , че смъртното наказание трябва да се отреди към групата на враждата , или до последиците произлизащи от тъй нареченото отмъщение .Причина за това е смесването на старите и новите правни институции , преплетени на наша почва . Не се променят привичките на народа , а само смисъла на едни законодателни разпоредби от по-късни времена.

С приемането на християнството , кръвното отмъщение кръвното отмъщение се променя постепенно поради установяването на новите морални ценности. Доказателство за това са отговорите на папа Николай I и по специално отговор 17 , в който папата дава съвет на владетеля да бъде милостив и да щади живота на не тежко провинилите се , да прави това от любов към Бог. Отговор 25 съветва да не се убива в под вида на смъртно наказание като причина за предходното е отмъщението. Това е доказателство за съществуването на кръвното наказание в средновековната българска държава.

Интересни сведения за прилагането на смъртно наказание учените откриват и в закона за съдене на людете , в който е уточнен начина на извършване на това деяние . Той зависи главно от обстоятелствата при , които е извършено престъпното деяние

ІІІ. Престъпления против половата нравственост

1. Изнасилване

Изнасилването е най-тежкото престъпление против половата неприкосновеност на жената и старобългарското право му отделя съответно на значението му място. То представлява принудително съвкупление с жена, каквото при суровите нрави на далечното минало е било нерядко срещано явление. С него се засяга половата чест и неприкосновеност на жената. Характерно е, че старобългарското право защитава от насилствено съвкупление само девойката. В неговите разпоредби не се съдържат наказания за този мъж, който се съвокупи с омъжена жена, вдовица, робиня или собствена съпруга. Основен текст на изнасилването в Славянската Еклога е текстът на ст. 10, зач. 16, който е буквално заимстван от Византийската Еклога: “Който извърши принуда на девойка, като я обезчести, да му се отреже носът”. Престъплението се осъществява чрез полово сношение с девойка, при което е отнета нейната девственост. При това сношението се извършва с принуда, за бъде сломена съпротивата и. Субект на деянието може да бъде всеки мъж, който може да осъществи полово сношение с девойка, независимо от неговото обществено, политически, класово и семейно положение. Предвиденото наказание за всеки от тях е еднакво. Еднакво безразлични са първите три от изброените качества и относно субекта на посегателство – девойката, за която при това не са поставени условия за възраст и полово съзряване.

Квалифициран случай с оглед качеството на девойката – чужда годеница, установява ст. 11, зач. 16 от Славянската Еклога. Текстът визира насилственото съвкупление “без нейно съгласие”. Наказанието е обичайното – отрязване на носа. Текстът на ст. 30, тит XVII от Византийската Еклога е послужил за основа на ст. 9 от ЗСЛ, който гласи: “Който се съвокупи с девствена девойка в пусто и празно място и принудително, където не може да и се помогне, да се продаде, а имуществото му да се даде на девицата”. Съставителят на ЗСЛ се е отклонил значително от първоначалната разпоредба, както по отношение на фактическия състав, така и по отношение на наказанието. Новото условие на фактическия състав (пусто и празно място) всъщност отслабва общопревантивната стойност на нормата.

Както е видно, текстове против изнасилването има в почти всички законодателни паметници от средновековието. Обект на посегателство във всички текстове е девойката. Конкретизират се случаи на обезчестяване на своя и чужда годеница. Душановият закон в духа на съсловното делене и тук прави разграничения за различните наказания. Наказателната репресия търпи известни промени. Във Византийската Еклога наказанието е членовредително, докато в ЗСЛ то следва общата тенденция на смекчаване на наказанието.

2. Кръвосмешение

Кръвосмешението е полова връзка между лица, на които близостта на родството не позволява да сключват брачен съюз. У нас през езическия период браковете между кръвни роднини навярно са били познато и позволено явление. Непросветени в догмите на християнската религия, след покръстването княз Борис І и неговите приближени са поискали от папата да им изясни значението на кръвното родство във връзка със сключването на бракове. На това запитване в своите Отговори (отг. 39) папата отговоря, като цитира законите, а именно, че не е позволено човек да се жени за всякаква жена. Родството по права линия е непозволено и то до степен “до безкрайност”, До коя степен съществува забрана за брак между съребрени родственици папата предоставя на българския епископ да обясни.

Основен текст в Славянската Еклога е ст. 13, зач. 16, който е точен от Византийската казва, че съвокупилите се сродници, които са извършили кръвосмешение подлежат на посичане с меч. А за съвокупилите се по-далечни роднини е предвидено обичайното за половите престъпления наказания – телесноопозоряващо – отрязване на носа. За плътска връзка с “чужда майка или нейната дъщеря” Славянската Еклога предвижда отрязване на носа и на двамата. За брак между братовчеди и техните деца (IV-VI степен), както и на баща и син с майка и дъщеря (ІІ степен сватовство) или на двама братя с две сестри (ІV степен) ал. 2, на ст. 38, зач. 16 от Славянската Еклога предвиждат разлъчване и бой. Относно сватовството Еколгата, като му отдава съответното значение, не позволява брак между роднини по сватовството до IV степен.

ЗСЛ обръща специално внимание на кръвосмешението. Създаден непосредствено след покръстването, законът е пропит от християнски дух, какъвто впрочем е налице и във византийското право, откъдето е заимстван. Постановленията му са в съгласие с каноните и догмите на християнската църква, под чието въздействие той счита брака между кръвни родственици за престъпно кръвосмешение. Законът обаче в основната си кратка редакция не предвижда други наказания, освен кръвосмесителите да се разлъчат – ст. 12 ЗСЛ – “Ония, които смесвайки своята кръв, правят сватба да се разлъчат”. Наказателната санкция, предвидена в ЗСЛ, е твърде мека, но това е вероятно следствие от разпространението на кръвосмесителните бракове преди покръстването. Съзнанието на хората от сега нататък обаче трябвало да възприема подобни деяния като непозволени, неправомерни и престъпни. Половите връзки били забранени между същите лица и техните степени на сродство, разбира се и когато те не са сключили брак. Трябва да се добави, че в обширната редакция на ЗСЛ освен разлъчването се предвижда и бой за престъпно съединилите се мъж и жена.

3. Блудство

Блудството в старобългарското право съответства на престъпното деяние stuprum в римското право.В римското право думата означава безнравственост , извършена от омъжени и неомъжени жени и мъже.Struptum се обособява като самостоятелно престъпление при управлението на император Август.Първоначално понятието е включвало безнравствено поведение , което не е било като самостоятелно престъпление до този момент , това число са и прелюбодеянието и педерастията.( Lex Juilia de adulteriis coercendis).В по-късен период на римското право struptum се противопоставя на adulterium и в тесен смисъл на думата означава съжителство с неомъжена жена.

У нас през езическата епоха блудството не е било познато като престъпление. Това становище се подкрепя от данните на Херодот за обичаите на траките , които “ девиците не пазят , а ги оставят да се смешават с мъжете по свой избор” . Младите момичета в Тракия са можели да установят свободни полови отношения с мъже , които те са си подбирали. Тази свобода те са загубвали след като се омъжат. Обичаите на траките са били чужди и дори изглеждали странни на гърците. В Тракия , както и при другите народи , при които е била разпространена полигамията, неомъжените жени са се ползвали с голяма свобода , докато в Гърция младото момиче е било поставено под постоянен и непрекъснат контрол , запазвайки много стриктно своята девственост.

Съгласно каноните на християнската църква обаче всяко съединение на половете , осъществено без брак се счита за разврат , който трябва да бъде наказан. Блудството според християнските понятия “ не е било брак , нито начало на брак” , поради което онези ,които са установили полова връзка чрез блудство, трябва да се разлъчат ако е възможно , а ако упорито продължават съжителството си да се накажат с епитимия.

Извън църковните правила Еклогата на императорите Лъв III Исавър и

Константин V Копроним за пръв път установяват телесни и имуществени наказания за блудство и нейните постановления са били приети от последващото законодателство.

В допитванията до папа Николай I българите не поставят въпроси за наказание за блудство и това отново насочва към мисълта , че подобен род престъпление е било напълно непознато по нашите земи по време на езическия период.Под влияние на християнските разбирания в старобългарските правни паметници блудството се третира като престъпление и за него са предвидени съответните наказания.

Според Славянската Еклога , различно отношение проявява законодателят и предвижда различно наказание за женения и неженения блудстващ. Към този , който няма съпруга законът е по-снисходителен и за него предвижда по-малко наказание , отколкото за онзи който има съпруга. Разликата произтича от накърняване от женения блудстващ на семейния и обществен морал.Последиците от осъществяването на деянието зависят от няколко условия. Ако се сключи брак със съгласието на родителите на девойката известен още като (post factum)блудникът се освобождава от наказние. Ако пък някое от посочените лица в текста – блудникът или родителите на девойката “не иска” –наказанието е имуществено (за състоятелния прелъстител , който изкупува прегрешението си , като дава обезщетение на девойката ) и бой и заточение( за прелъстителя, който не е богат), т.е законодателят ясно изразява своето различно отношение към представителите на различните класи и , разбира се , поставя по-благоприятно положение богатите.

Квалифициран случай на блудство визира ст. 21, зач. 16 от Славянската Еклога, озаглавена “ За блудство с монахиня” и съответната ст. 23 , тит. XVII от Византийската Еклога. Съгласно текста с отрязване на носа се наказва онзи ,който установи плътска връзка с монахиня , защото от една страна с това престъпление се посяга върху нейната нравствена чистота, която трябва да бъде безупречна и от друга , се накърнява църковният морал, който задължава монахинята към преданост към църквата.

В ЗСЛ(Закон за съдене на людете) има случай , при който се визира съвкупление с девствена девойка против волята на родителите й , която съответства на ст.29, тит XVII от Византийската Еклога. Текстът гласи :” Който се съвокупи с девствена девойка против волята на родителите й и после ако те узнаят това ,ако поиска да я вземе и те се съгласят да стане сватба. Ако ли обаче той не желае ,бидейки почитан с богатството си , да даде на вдовицата литър злато , сиреч 72 стъленза. Ако ли не е достатъчно богат да даде половината от своето имение .Ако е беден ,да го бие съдията на земята и да го изгони от своята област. Виновен е ,да му бъде наложен пост 7 години, както писахме.”

По отношение на субектите текстът не се отклонява от Еклогата, но не споменава изрично съгласието на девойката и в това отношение се различава рязко от обсег от ст.15 от Славянската Еклога и ст.29 от Византийската Еклога.

Както беше отбелязано , у нас блудството се третира като наказание след възприемането на християнството под влияние на религиозните канони и догми. Първият прилаган у нас закон, който включва текстове санкциониращи блудството, е Еклогата. В Синтагмата на Матей Властар също се съдържат многобройни разпоредби по материята.Основните наказания предвидени за блудство в по-горе посочените паметници , са бой и имуществено обезщетение. Членоувредително наказание- отрязване на носа ( по Еклогата и ЗСЛ) се налага на блудстващия с възрастваща девойка преди юношеството й , на блудстващия с монахиня и на блудстващия калугер. Доживотен затвор се предвижда по обширната редакция на ЗСЛ за блудство на монах с монахиня. Раликата в наказанията се прави в Еклогата, ЗСЛ и Синтагмата с оглед материалното състояние на прелъстителя на девойката, при което богатият е облагодетелстван.

4. Отвличане

Според средновековното каноническо и светско право ,отвличането( raptus –от лат.) е било особено тежко престъпление .

В класическото римско право отвличането , е било наказно като vis , а когато не е било наказвано така, е пораждало само право на иск за бащата или съпруга заради нанесена лично на тях обида. За първи път crimen vis се наказва от Lex Plotia ,от когото произтича наказателната процедура по публични дела и от едикта на Лукулус по частни дела, по-късно от Lex Julia .Rapt т.е отвличането на някого против волята му попадало под въздействието на Lex Julia de vi publica , защото освен частни интереси засягало и обществения ред . По своята същност отвличането е поначало е принудително действие, насочено срещу личната свобода и половата неприкосновеност на лице от женски пол и се е изразявало в придобиване на фактическа власт върху същото с цел за плътско съжителство под формата на брак или без брак. Осъществявало се е обикновено от мъже по различни начини , много често и чрез използване на оръжие ,тъй като акта на отвличане е могъл да предизвика противодействие и преследване от страна на близките на отвлечената . Деецът обикновено е имал помагачи , които също са могли да бъдат въоръжени.

Съгласно 22 правило на Василий Велики, ако сгодената е била отвлечена за друг и отвличащият я вземе за жена тя трябва да бъде предоставена на волята на годеника , който може да я вземе или да я напусне. Но ако отвлечената не е сгодена то тя трябва да бъде отнета и върната на родителите и ако те се съгласят то следва че двамата трябва да стъпят в брак , ако не се съгласят родителите не трябва да бъдат принуждавани. Правило 30 на Василий Велики гласи , че наказание не се налага когато отвличането не е съпроводено нито с разтелеение нито с тайно смесване.

У нас прояви на отвличане са съществували от най-древно време и следи от тях са останали до много по-късни епохи.До приемането на християнството обаче отвличането е било познато по-скоро като ритуал при сключване на брак. Такива сведения дава летописец монах за славянското племе древляне , които отвличали жените , с които искали да сключат брак. Тази е причината между другите въпроси до папата , българите да поставят и този: как да бъдат наказани и какви мерки да се вземат срещу ония които отвлекат мъж или жена. (отг.32). В духа на милосърдието папата насочва към състрадание , или поне “постановленията на законите да се спазват” Византийското право и християнските схващания относно тази материя , включително и строгите санкции , станали известни у нас след покръстването. Под тяхно влияние отвличането от обикновен ритуал при сключването на брак у нас е било въздигнато в престъпление. Старобългарските правни паметници съдържат строги наказание по тази материя .

Според Славянската Еклога в ст.12, зач 16, предвижда за виновния в това престъпление членоувредително наказание (налагано също и при половите престъпления) – отрязване на носа . За саучастниците е определено заточение . Синтагмата на Матей Властар включва постановленията на Юстиниановото право за отвличането , които предвиждат най-тежки наказания за грабителите. Материята е регламентирана в обширната гл.13,състав I .Тук са включени 4 църковни правила и 11 светски закона , които следват подзаглавието “Царски закони”. Значителна част от тези разпоредби са били включени в Прохирона и Василиките, прилагани у нас по време на византийското владичество и са били известни на славянството като част от тези паметници.

В този род престъпление най-тежко се наказва извършителят. Ако той е извършил грабежа с оръжие –наказанието е смърт чрез меч, а без оръжие –отрязване на ръката. Тежко наказание понасят и неговите съучастници ( при грабеж с оръжие – жесток побой, остригване и отрязване на носовете , а без оръжие – бой, остригване и изгонване) и при известно неправомерно поведение – дори и засегнатите от деянието. Строгостта на законодателя е обяснима и оправдана. Отвличането е сложен фактически състав, в който се обединяват престъпления срещу личностната неприкосновеност и срещу половия морал и които пряко засягат обществения ред и и сигурност. Престъплението отвличане е публичен деликт, който се наказва независимо от това , дали засегнатите са искали преследването му и наказването му . Нещо повече, ако те не са го искали , подлежат на наказание , и то сравнително тежко – затваряне в тъмница.

Като общопревантивна освен като репресивна мярка законодателят забранява брак между отвлеклия и отвлечената: “ А който е грабнал девица или вдовица , не може да я има за жена дори и в случая когато нейният баща се съгласява и прощава провинението.” Също и “Грабнатата не се омъжва за този който я е грабнал ,дори ако родителите са съгласни на такова съжителство да се наказват със затвор.”

За успешната борба срещу престъплението “отвличане “ в следващия текст се предвижда възнаграждение за роба , който съобщи за предстоящо или извършено “грабване на девица”.

Не подлежи на наказание отвличането с цел брак или блудство на жена робиня или блудница, защото не се засяга неприкосновеността на личността, а се отвлича робиня , не се нарушава обществения морал , тъй като тя е блудница.

Както е видно средновековният законодател гледа на отвличането като на тежко престъпление срещу личността и срещу обществения ред и го наказва строго , а това му становище остава непроменено да епохата на късния феодализъм. Същото е намерило кратка регламентация в Еклогата(текст 1 ) и подробна- Синтагмата на Матей Властар, като освен основния текст , който има широк обсег на защита срещу посегателството тук са предвидени и отделни случаи с оглед качествата на жената. Уредени са последиците на деянието съобразно поведението на родителите , на жената и на тези , които я приемат, и последиците с оглед сключването на бъдещ брак. Както по каноническите правила , така и по останалите два паметника отвличането е умишлено престъпление и намерението включва осъществяването на брак или блудство. Субект на престъпно деяние е всеки мъж.Като съучастник може да действа и жена . Обект на престъплението според Еклогата може да бъде жена монахиня и мирянка също и по Синтагмата на Матей Властар – всяка жена независимо от семейното и положение, класова и съсловна принадлежност, духовно или светско качество. Наказанието по Еклогата е членовредително, а по Синтагмата на Матей Властар – смърт , евентуално членовредително.

6. Двуженство

Изследователите на българското средновековно право единодушно приемат , че в България през езическата епоха полигамията е била разпространена и не е била наказауема. Това становище се потвърждава и от данните за най-старата история на земите и населяващите ги племена, които по късно влезли в границите на българската държава.

Херодот съобщава за едно племе (крестонци) , че всеки в него имал много жени и при смърт на мъжа най-любимата му от тях била принасяна в жертва. Помпоний Мела също съобщава ,че траките са имали много жени , които се домогвали до честта да бъдат убити и погребани заедно с него.

Според християнската религия обаче истински би бил само моногамният брак и тя предвижда епитимия за “второбрачни, третобрачни и многобрачни”.Според 80-то правило на Василий Велики този грях се е смятал за по-тежък от блудството и според понятията на религията е бил нещо животинско , нещо съвсем чуждо на човешкия род”.

Характерно е че всички старобългарски законодателни източници от християнската епоха говорят именно за “двуженство” а не за многоженство. Трудно е да се даде обяснение на този факт ,може би у нас по време на покръстването е било разпространено предимно двуженството и затова юридическите паметници се занимават с него. От гледна точка на съществуващото наказателно право в този период санкцията срещу двуженство намира пълна и основателна приложимост и при многоженство, защото всяко многоженство съдържа(органически включва ) двуженство. От друга страна наказанието за това престъпление – бой няма определени граници ,следователно граници на наказанието могат да варират спрямо тежестта на наказанието.

Разпоредба уреждаща статута на втората жена и определяща наказание за двуженеца се съдържа в Славянската Еклога ст.23, зач.16 ,с който текст се предвижда да бъде изпъдена втората жена заедно с родените от нея деца а двуженецът да бъде бит. В ЗСЛ има малко допълнение , което гласи че освен бой се предвижда и пост в продължение на 7 години.Фактическият състав на нормата е един и същ във всички законодателни паметници, наказанието остава непроменено само в ЗСЛ е въведена допълнителна санкция – пост.

6.Противоестесвено блудство

Към противоестесвените прояви спадат скотожството и педерестията. В римското право (Lex Julia )тези престъпни деяния били схващани като stuprum и за тях се е налагало смъртно наказание.Особено строго към противоестественото блудство както и въобще към плътските престъпления се отнасят каноните на християнската църква.Според християнската религия със скотоложството и педерастията се оскърбява чужд род , при това противоестествено и времето за покоянието от тези престъпление следва да е двойно.

А. Скотоложство. В Славянската Еклога и в ЗСЛ не съществува такъв текст ,което свидетелства че този вид престъпление не е било познато по нашите земи.

Б. Педерастия. Педерастията е блудство на лица от мъжки пол(sodomia ratione sexus).Правилата на Православната църква предвиждат строги наказание за всяко противоестествено блудство , включително и за педерастията. Василий Велики определя за извършилия такова дело след разкаяни 15-годишна епитимия, едва след което евентуално удостояване с причастие .Отговорност може да се търси само при вина , а вината предразполага разумление –преди всичко престава за смисъла на извършеното , по силата на това тълкувание 12-годишните са освободени от отговорност.

7. Сводничество

Сводничеството в съвременния смисъл на думата не е известно в средновековното ни право. Като самостоятелно наказуемо посредничество при удовлетворяване полови желания на други го , с цел да бъдат извлечени облаги , то се е обособило значително късно. Текстовете регламентиращи това престъпление в старобългарските правни паметници са съвсем оскъдни .Според М. Андреев тези прояви не са били характерни за тогавашната действителност.

Според Византийската Еклога съпруг , който се съгласява и допуска прелюбодеяние на собствената си съпруга се наказва с бой и заточение. Славянската Еклога предвижда същото наказание , но добавен и нов текст , според който се предвижда наказание за онзи който само скрива прелюбодеянието на съпругата си. Подобни са постановленията и в Синтагмата на Матей Властар.

IV Престъпления против собствеността

1. Грабеж и разбойничество

Престъпленията “грабеж” и “ разбойничество” са предмет на регламентация в

Повечето правни източници на средовековна България.Грабежът е явно отнемане на движима вещ от нечие владение с намерение за присвояване чрез употреба на насилие.То е умишлено деяние , чиято субективна субективна страна включва представата за отнемане на чужда вещ с насилие. Субект може да бъде всяко лице. Деянието може да се осъществява еднократно или многократно. Когато грабежът се върши по организиран начин от двама или повече лица, сдружили се с такава цел , обикновено по пътищата и други места, които не са могли да бъдат контролирани от властта, се говори за разбойничество. При разбойничеството за осъществяване на намерението да бъде присвоена чужда движима вещ дейците си служат с насилие.

По старото римско право присвояването, извършено с насилие от група, се наказва като кражба .Разбойничеството и грабежът са известни на славяните и на прабългарите от дълбока древност. Те били и често срещано явление и след създаването на славянобългарската държава. В различните области на страната имало разбойници, които нападали пътници и работници , особено в пустите крайща – граници , големи пътища , крайбрежия. С укрепване на централната власт били вземани необходимите мерки за борба с престъпните посегателства , за упражняване на ефикасен контрол в границите на държавата и за обезпечаване сигурността на населението.

Към крадците и разбойниците според допитванията до папа Николай I била прилагана жестока процедура за изтръгване на признания , а именно: ако бъде хванат крадец или разбойник и не си признае то “да се бие с бич по главата и друг боде ребрата му с железни шишове” докато се изтръгне самопризнание.

През IX-X в., когато централната власт е значително укрепнала разбойническите нападения и грабежи намалели. През този период единственият текст от изворите , в който се съхранява информация за разбойници е житието на Иван Рилски.

През времето на Втората българска държава обаче сведенията за грабежи и разбойничества са твърде подробни. Феодалните форми в политическия, обществения и икономическия живот в този период били в разцвет. Развитието на феодалните отношения и задълбочаването на класовото разслоение е довело до крайно обедняване част от широките слоеве на обществото. Недоволството на тези слоеве от класовото разделение се превърнало в предпоставка за сформиране и на разбойнически дружини.

Разбойничеството било сериозна пречка за осъществяването на търговията, движението по пътищата , развитието на икономическия живот. Чуждестранните търговци , които се движили с огромно количество стоки били подложени на постоянни рискове, не били добра защита на търговията и царските грамоти , които признавали привилегии на чужди търговци в българските земи. При тези обстоятелства търговците си служили със скъпо платени куриери и посредници.

В текста на състав I, гл12, озаглавена “За тези които по разбойнически начин заграбват чуждото”(раздел “Закони” текст 3, ч. II от Синтагмата на Матей Властар) , грабеж се дефинира –като отнемане на вещ чрез сила или заплашване. При това към понятието “грабеж” е добавено и условието “ с взлом”, което извиква представа за разрушение или унищожение по пътя на осъществяване на грабежа.

В текстовете от ДЗ има дефинирано отнемане на чужда вещ чрез сила- грабеж(чл.57,142,143,144) като особена категория – отнемане на вещи ,която се противопоставя на онова ,което е “гушено и крадено”(чл. 180 ДЗ).ДЗ разграничава обикновеното и професионалното разбойничество. Според текстовете посочени в ДЗ , законодателя прави всичко възможно да защити неприкосновеността на собствеността и безопасността при придвижването. И тук разбойничеството, както и в прилаганите български законодателни паметници съставлява общественоопасно деяние , за което се предвижда най-строга наказателна репресия. Субект на престъплението според текста в цитираните паметници са могли да представляват представители на всички обществени слоеве. Обект на посегателство е собствеността. Наказанието за разбойничество е най-тежко – смърт чрез обесване или чрез разпъване , за грабеж- връщане на отнетото в единичен размер и смърт, когато грабежът е извършен с оръжие и преодоляване на съпротивата на нападнатите

2. Кражба

В римското право убект на кражбата като деликт, които засяга собсвеността, може да бъде само телесна вещ, тъй като всяка собственост налага наличието на телесна вещ. По този въпрос в римското право не е съществувало никакво колебание въпреки различието , което се прави между futurum rei,futurum usus и foturum possessionis.

В началото е било наказуемо действието на “отнасяне” на вещта, но по-късно, тъй като правото не наказвало опита за кражба ,понятието за изпълнителното деяние се разширява, като се включва в него моментът на докосването на вещта.

Църковното право дава определения за кражба като се базира на римското, и приема , че кражбата е “измамно докосване на един предмет с цел да се придобие същият или неговата употреба , или неговото владение”. Каноническото право определя наказание не само за извършителя на кражбата, но и за неговите помагачи, както и за онези ,които прикриват кражбата (крадците) или укриват откраднатите вещи, а също и лицата , които купуват откраднати вещи, макар да не знаят , че те са откраднати.

В средновековното българско право от престъпленията най-рано е била санкционирана кражбата. Тя е била едно от първите престъпления уредено чрез обичайното право. Специално значение е отделено на защитата на земеделието и скотовъдството. Според М. Андреев по време на Първата българска държава кражба, извършена с насилие , както и за обикновена кражба са налагани най-строги обичайни санкции. Често органите на държавната власт не са могли сами да се справят с многобройните посегателства върху феодалната собственост. Още по трудно е могъл да се справи сам феодалът, когато му е бил признаван административен, финансов и съдебен имунитет.

Кражбата е била много строго санкционирана и според българското писано право. Според текста от Крумовите закони “Не се позволява никому да набавя храна на крадеца и на оногова, който се осмели да направи това веднага да се конфискува имотът, а на крадеца да се пречупят свирките(пищялите)”. В една част от текста се предвижда наказание за крадеца , а другата се отнася до личното укривателство , за което се счита достатъчно снабдяването с храна на крадеца. Някои автори разглеждат текста като две сатии- за укривателите на крадци и за самите крадци. Субект на престъплението може да бъде всеки ,които краде или набавя храна за крадеца.

В ЗЗ (Земеделски закон) централно място заема закрилата на земеделието и скотовъдството. Субект на деянието в чл.60 33 може да бъде всеки ,които влиза в чужда нива по време на жътва с намерение да краде от плодовете на реколтата – “ снопи класове или варива” . За наказание в случая е отбелязано “бой” но без да се конкретизира начина по-който ще бъде извършен. Кражбата на селскостопански животни или на вещи, свързана с отглеждането им, или на продукти , получени от тези животни се регламентира в текстове на чл. 30;34;41;42;47 33 .Ценен предмет на кражба според текста на чл.41 33 са вол или магаре, затова е предвидено ако някои открадне вол или магаре да върне в двоен размер стойността на животното и да понесе наказанието “бой”.Също крадеца трябва да възтанови всичко изработено от този добитък. Според чл. 30-33, ако някой открадне звънеца на вол или овца да бъде бит с камшик. Според чл. 33-33, ако пазачът на плодове бъде заловен да краде, той трябва да бъде лишен от плата и да бъде “бит много “ .Според текста на чл. 47 33 субект на деянието е роб. Ако горепосоченият е хванат да краде нощем добитък загубите на стадото да се изискат от господаря на роба тъй като това е ставало със знанието на господаря , а самият роб да се обеси. Кражбата на селскостопански оръдия на труда също подлежи на санкция от закона , най-често наказанието е глоба.

Текстът на чл.81 ЗЗ има предвид присвояване от някой на земя , обща на населението в дадено място , за да си построи мелница. Ако след завършване на мелницата народа протестира срещу присвояването на общата земя , законът отрежда- общината да плати на строителя разходите по строежа а мелницата да бъде предоставена за общо ползване.

Според Славянската Еклога при кражба на оръжие или кон при определена обстановка наказанието е бой(оръжие) и отсичане на ръката(ако е кон).Този текст е преминал и в ЗСЛ – ст.24 но е претърпял известни промени в съдържанието .Българският законодател се е отнесъл по резервирано спрямо членовредителните наказания и е заменил отсичането на ръката с продажба.

Доколкото кражбата е било разпространено престъпление у нас през Първата българска държава, личи от “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” .Тук се поставя въпросът как да бъдат наказани крадците на животни, което е указание , че тези прояви са били чести в нашата действителност и борбата с тях е представлявала обществен интерес.

Синтагмата на Матей Властар със своя текст в състав X, гл.23, озаглавен – “раздел Закони”, наказва кражбата извършена в град и гласи: “Които откраднат в някой град и са свободни, но бедни и за пръв път са извършили това, да бъдат бити, ако ли пък са богати към възстановяване на откраднатото да дадат и двойно количество на претърпелия кражбата,ако два пъти са заловени да се изпратят в изгнание , ако са хванати трети път да им отсечена ръката”. Субекти на престъплението могат да бъдат , от една страна свободни ,но бедни и , от друга – богати лица. Множественото число не означава неминуемо съучастие, но и индивидуално извършителство. Съучастничеството би било само усложнение на формата на престъплението. При първата хипотеза за кражба извършена в град от беден наказанието е бой. При втората хипотеза престъплението е извършено в същите обстоятелства , но субекта е богат от където следва и имуществено наказание- двойно количество на откраднатото в натура.

Прави впечатление , че “дръзко отнетото” се поставя наред с “нелепо откраднатото”.Думата “дръзко” не означава задължително , че е употребено насилие , дръзка може да бъде кражбата и в отсъствието на на ощетения. Следващият текст от същата глава ,третира случая на присвояване, каквото върши онзи, който като намери загубена вещ я вземе с намерение да я направи своя. Деецът в случая се третира като крадец, защото загубената вещ е излязла от фактическата власт на собственика против волята му. Ако обаче собственикът е захвърлил, напълно изоставил владението върху нея няма кражба, защото това предполага отнемане на вещ от чуждо владение. Ако робът е извършител на престъплението то ако господаря желае да го запази трябва да заплати обезщетение на претърпелия кражбата, ако ли пък не желае –да му го даде в пълна собственост.

Разглежданите текстове в законодателните паметници сочат ,че кражбата като тежко престъпление против собствеността е дала повод за доста подробна уредба , както в обичайното право, така и в законодателните паметници от времето на Първата и Втората българска държава. В Славянската Еклога са включени всички изброени текстове с изключение на текста относно кражбата на чуждо стадо. ЗСЛ отново ги възпроизвежда без кражбата на друго място в държавата. За кражбата на животни става дума и в отговорите на папа Николай I . В Синтагмата на Матей Властар вече са посочени въпросите за кражба в град, както и за вещно укривателство, за присвояване на загубени вещи ,както и за покупко-продажбата на крадена вещ. ДЗ съдържа текст за кражба при която крадецът е хванат на местопрестъплението или у когото е намерена откраднатата вещ .Тук се отличава и професионалната кражба , когато кражбата е престъпен занаят. В ДЗ се предвиждат наказания и за онези господари, които не са уведомили за крадците , както и за селото, което не е заловило и предало крадеца.

Ценен материал за строго осъждане на кражбата ,като аморален и противообществен факт в рамките на средновековния морал извън законодателството, ни дава Киевопечерския патерик и житието на св.Иван Рилски. Наказанието в тях следва от самото противоречие на кражбата с постулатите на църковния морал и затова не е нужен законодателен текст.

3.Светокрадство

Предмет на защита при светокрадството е различен. Вече не са касае до защита на частната или колективната собственост, а на религия и порядките , свързани с нея. Съответно и намерението на дееца е по-сложно. То включва съзнанието за свещения характер на непосредствения обект на деянието му. Но съставът на светокрадството се осъществява именно чрез кражбата на свети места от църквата или на дрехите на мъртвите или на други предмети от гробовете. За епохата на средновековието ,когато религията и църквата са играели първостепенна роля , посягането на вещи , които са считани за Божии, било строго осъдително.

Sacrilegium заедно с peculatus(кражба на вещ, принадележаща на държавата) са се включвали в една и съща група по отношение на основните правила, тъй като от гледа точка на юридическите последствия на римските закони , те не са правели разлика между имуществото на боговете и на самата държава.

Според ст. 27 от ЗСЛ: Който мъртвец в гроба съблича да се продаде.” Последователен към отрицателното си отношение към членовредителните наказания и в този текст закона заменя отсичането на ръката с продаването на дееца.В Славянската Еклога липсват думите “от църквата” от където следва че трябва да се разшири обсегът на кражбата и вън от църквата. В ДЗ не се съдържа текст във връзка със светокрадството.

Както е видно текстове против светокрадството се съдържат във всички средновековни законодателни паметници. Посягането на имуществото на божеството през епохата се е смятало за значително престъпление и се е осъждало строго. Субект на престъплението са могли да бъдат всички- богати и бедни , низши и господари. Обект на посегателството са свети вещи , принадлежащи на църквата и божеството, както и дрехите на мъртвите и други предмети от гробовете.

4. Повреда на чужда вещ

Според най-старото законодателство от римското право – това на Дванадесетте таблици, - повреда на вещ заедно с телесна повреда са известни като деликти под името “injuria”.

Престъпните посегателства против собствеността , включително и повредата на чужда вещ, били санкционирани от обичая още преди създаването на българската държава. Според българското обичайно право повреда на чужд имот –опасването на чужда нива , повреждането на овощни дръвчета и пр. , било разпространено престъпление и наказанието в този случай бил боят.

В законодателните паметници , прилагани по времето на Първата и Втората българска държава, се съдържат многобройни текстове регламентиращи престъплението повреда на чужда вещ. Значителният брой на тези текстове е указание за значението на защитавания обект и за широкото разпространение на престъплението през средновековието. В ЗЗ има от общо 85 текста 33 визират престъплението повреда на чужда вещ( 6 текста се отнасят до палежите,22 се касаят до повреда на чужди животни ,а 5 до повреда на чужд недвижим имот).Текстът на чл.37 се отнася до последиците , които могат да последват при наем , респективно заем за послужване на добитък, в случая вол. Ако волът е умрял в рамките на предвиденото в уговорката ползване наемателят не заплаща нищо. Според текстовете на чл.39 и чл.40 от ЗЗ причинилият смърт на животно по непредпазливост трябва да даде животно за животното като наказание за своята небрежност. Текстът на чл.44 ЗЗ предвижда наказание отсичане на ръцете за този , който намери в гората вол и го заколи , за да вземе месото му. С текста на чл.49 от същия закон се санкционира увреждане на чужда земя извършено от чуждо животно. При първо увреждане потърпевшият трябва да върне животното на собственика , при второ трябва да предупреди собственика , а при трето може да убие животното без да подлежи на наказателна отговорност.

В текста на чл.74 от ЗЗ намира израз основното начало на гражданската отговорност , че при накърняване на чуждо право, както в случая на чужда собственост , се дължи обезщетение на потърпевшия. Обект на посегателство в следващите 3 статии е кучето. Както вече беше изтъкнато, скотовъдството е било един от основните източници на препитание на населението по време на Първата и Втората българска държава.

Текстовете на чл.59,66,78,79 и 80 от ЗЗ се отнасят до повреждане на чужд недвижим имот - къща ,ограда или постройка ,нива, лозе . Характерно е , че в три от посочените пет текста се визира нанасянето на щета върху чуждо лозе – пускане на добитък в необран участък и изсичане на лозе.

В Синтагмата на Матей Властар има само един текст – на състав X,гл.23, който визира повреда на чужд имот , по съображение на наказателна политика , за да се запазят по-сигурно дърветата и лозята от посегателство , което може да е извършено и без намерение за присвояване.

Борбата против умишлените палежи на чужд имот представлява значителен интерес , като се има предвид ,че земевладенията на богати и едри собственици са обработвани от зависими селяни, които за разлика от роба не са били непосредствено контролирани от феодала и са имали правото да се движат свободно както на полето , така и в населените места. ЗЗ съдържа 6 текста за палежите – чл.56,57,58,63,64 и 65 .В тях най-строгото наказание – изгаряна на клада и отрязване на ръцете , се предвижда за умишленият палеж на харман или кръстци, на сенник или плевня и на ограда на лозе. С двойно заплащане на щета се наказва умишленият палеж на чужд участък, дървета или кола. Подобен на предшестващия го текст е чл.65 ЗЗ, който предвижда наказание –отрязване на ръце за този ,който подхвърли огън в сенник или плевня. В този текст се поставя принципът ,че небрежност в известни случаи се наказва , а именно когато някой пали огън при силен вятър и огънят се разпространи и унищожи къщи и посеви. Видът и степента на отговорността не са посочени.

При случайно възникнал пожар в къща , при което са изгорели вещите на стопанина и огънят се е пренесъл и опожарил някои от съседните къщи, понеже пожарът на къщата на стопанина се обявява за случаен ,той не носи отговорност за щетите нанесени на съседите му.

Синтагмата на Матей Властар (раздел “Закони “) съдържа подобни хипотези. Тежко наказание –бой и смърт чрез изгаряне –се предвижда за онзи ,който умишлено е запалил куп пшеница или къща.

Както личи от изложеното , на противоправното посегателство върху правото на собственост чрез увреждане , вкл., и чрез палеж е било отделено значително място в законодателните паметници по времето на Първата и Втората българска държава. Конкретният анализ на законодателните разпоредби разкрива различно по вид и по степен увреждане на собствеността , неразделно свързана с бита и поминъка на населението.

Литература :

Петрова Г. Престъпленията в Средновековна България. - С., УнИ, 1992 г..

Алексиев Вл. Кръвно отмъщение и смъртно наказание на старобългарска почва - Год. СУ - ЮФ, 28, 1933г., 1-123.

Андреев М. Колективната наказателна отговорност на българската селска община през Средновековието. - сп. Векове, 1977 г., № 5, 13-18.

Васил Юриев Йорданов, фак. № 56586,

Найден Рашков Райчинов, фак. № 56468,

студенти от I курс на специалност "Право" на Юридически факултет на СУ "Св. Климент Охридски"

http://www.legaltheory.org/index.php?rid=43&id=2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Гледам, че са пропуснати някои наказания, които са били поста популярни:

1. Ослепяване - като при изгарянето идеята е да не се пролива христ. кръв. Прилагала се е за представители за династиите, с цел да им се пресече пътя към трона. Взаимствано е било от Византия. На това наказание са били подложени Владимир-Расате и Теодор Комнин.

2. Хвърляне в пропаст (от Лобната скала) - на това наказание е бил подложен Търн. патриарх Йоаким ІІІ, а също евреите, които не изпълнили заповедта да ослепят Теодор Комнин. Изглежда, че се е прилагало за държавна измяна.

3. Посичането не е било само меч, а и със секира (по-скоро предимно със секира) - така е бил посечен имп. Балдуин І.

Гледам, че са ползвани социалистическите учебни пособия, но с тях трябва да се внимава, защото много от социалистическите учени са направили кариера не за научните си писания, а за написаните доноси. В един от учебниците (Всеобща история на държавата и правото - съветски) примерно се твърдеше, че в средновековна България се практикувал девичия разбой като форма на класова борба. :w00t:

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×
×
  • Create New...