Царуването на кралете и императорите от Салическата династия в Германия и Свещената римска империя през XI век

[Monarh]

В настоящата тема ще представя управлението на първите трима владетели от Салическата династия в Германия и Свещената римска империя през XI век - Конрад II, Хайнрих III и Хайнрих IV.Текстът се базира на ,,Всемирная история. Том 2" на Оскар Йегер, като са засегнати и отношенията със съседните страни. Приятно четене !!!

Резултати от властването на Саксонската династия

Столетието, в течение на което Саксонската династия управлява Германия, е плодотворно в много отношения, особено ако си спомним в какво разпокъсано и разстроено състояние са се намирали германските земи в началото на управлението на тази династия. Преди всичко, важно е това, че нахлуващите в Германия съседни народи - нормани, славяни и маджари - са спрени, набезите им - прекратени и те биват включени в сферата на християнската култура. Обезпечаването на безопасността на немската територия е първото условие за по - нататъшен просперитет и развитие на нейното население. Навсякъде могат да се видят следите от народния труд и благодарение на него - нарастващото благосъстояние на народа в много градове, села и манастири, като например в Саксония. Не е случайно и това, че по същото време в Харц се разработват сребърни руди и че манастирите се превръщат в центрове, в които при относително спокойствие може да се извършва научен и теоретично прогресивен труд, без който външното и материално благосъстояние са невъзможни. Тази дейност, насочена към развитието на знанията и науката, при Саксонската династия получава нов импулс за развитие благодарение и на подновените връзки с Италия, където още преди това процъфтяват градският живот и изкуствата. Това обновление на идеите за Римската империя и връзките с Ботуша не е фатално за Германия, чиито управници уж поради това се отклоняват от решаването на наболелите проблеми. Напротив, става дума за идеята за не само религиозното, но и политическото и обществено единство на всички християнски народи, като за всеки от тях то има голямо цивилизационно значение. Пътешествията в Италия, извършвани от германци, клирици или миряни, са ценно образователно средство, без да броим факта, че благодарение на Италия кръзорът на немците се разширява и обхваща и гръцкия Изток, от който в Централна Европа са посяти семената на образоваността. В тясна връзка с идеала за държавата, носеща гръмкото название Римска империя (Imperium Romanum), в периода на Саксонската династия се развива ленната система, преставляваща първата ефективна форма на обществени отношения. Ленните отношения между собственика на лена - сеньора, което на латински значи старши, и васала установяват връзки на базата на определени нравствени задължения. Тъй като нравите по това време са груби, е важно това, че всеки има свой господар, на всеки животът е уреден и са установени правни условия. Благодарение на тези порядки се образуват множество малки общини. Това се особено ясно се вижда от хрониките на монасите, в които те с чисто местно пристрастие се отнасят към своя манастир, към славата му, към блясъка на чудесата на неговия светец покровител, към притежаването на изцеляващи мощи и богати имоти, имайки предвид и честта на манастира, както и собствената си чест и собствения имот. Външните форми на бита - храна, облекло и жилища са изключително обикновени, тъй като търговията в Германия още не се е развила и най - важните търговски пътища не минават през страната. Не съществува отделно занятчийско съсловие, а в големите стопанства занаятчийският труд не се отличава от другите поминъци. Като цяло германският народ се явява голям земеделски народ, сред който е налице чувството на любов към родината, причинено от привързаността към поземлената собственост, което не отслабва с преминаването на земята в ленна зависимост. А от любовта към родината тепърва се развива разбирането за държавност или национално единство и това може да се смята за най - важната придобивка от управлението на Саксонската династия. Следва да се от бележи, че църквата изиграва важна роля за пробуждането и утвърждаването на чувството за национално самосъзнание.

В средата Конрад II, седнал на трон. В лявата си ръка той държи скиптър, а в дясната медальон, в който е представен синът му Хайнрих III. Под него е представен Хайнрих IV със синовете си Хайнрих V и Конрад, а момичето горе е дъщеря му Агнес. Миниатюрата се пази в Държавната библиотека на Берлин.

Начало на царуването на Конрад II

В крайна сметка след смъртта на Хайнрих II короната на Кралство Германия спечелва Конрад, син на граф Хайнрих фон Шпейер и праправнук на Ото Велики. Конрад II, който управлява от 1024 до 1039 г., е надарен със светъл ум и силна воля : независимо, че не притежава научни познания, които тогава едва започват да се разпространяват сред светската знат, той е достатъчно опитен в практическия живот. Неговото образование е изцяло с юридически характер :добре е запознат със законите, като на всички тях гледа изключително разумно без идеализъм или фантазия. Изключително бързо свиква със задачите си и умее да отговаря точно. Например, когато в 1025 г. при него се появяват пратеници от Павия с цел да се извинят за разоряването на кралския дворец след смъртта на Хайнрих II, той им казва : ,,Вие не разбрахте, че дори кралят да умре, кралската власт остава. Както и да е било, всички сте виновни." Навсякъде, където се появява, веднага полагат клетва за вярност към него : в Лотарингия, където архиепископът на Кьолн побързва да се помири с Конрад и коронясва съпругата му Гизела, която Арибо Майнцки е отказал да короняса, тъй като не одобрява брака й с Конрад поради близкото родство между двамата. Така е в Саксония, където Конрад потвърждава всички юридически обичаи, съществуващи в страната, и в Бавария , и в Каринтия, и в Швабия, където Гизела като вдовица на тамошния херцог притежава огромни феодални имения. При него се появява влиятелният италиански сановник Ариберт, който е архиепископ на Милано и го поканва в Италия, за да го короняса. На събор на князете в Трибур е взето решение за поход към Италия. Въпреки това се налага той да бъде отложен, тъй като цялостната обстановка в страната буди опасения. От една страна, полският княз Болеслав Храбри след смъртта на Хайнрих се отцепва от империята, като в 1025 г. приема кралска титла. Скоро той умира, но синът му Мечислав запазва кралската титла и отказва да плаща данък. В това време на запад графът на Шампания, васал на френския крал, предявява претенции за Бургундия и встъпва в съюз не само със своя крал, но и с недоволните лотарингски князе. В Германия Конрад II не скрива недоволството си, като херцог Ернст II Швабски, който е негов доведен син, му съчувства. Мечислав пък влиза в съюз с младия датски княз Кнут. Но кралят урежда всичко и успява да развали съюза на Кнут с Мечислав, отстъпвайки му Шлезвигската марка и по този начин установява с него приятелски отношения. Останалите грозящи го опасности той отстранява, като използва липсата на единство между своите врагове. През февруари 1026 г. кралската войска се събира в Аугсбург. На същия събор на князете 8 - годишният син на владетеля Хайнрих е въведен в правата на престолонаследник. След това Конрад се отправя на поход през Алпите ...

Редактирано Октомври 11, 2013 от Петър Петров

[Monarh]

Поход в Италия

Походът е извършен бързо и успешно. В края на март 1026 г. Конрад II е коронясан за крал на Италия в Милано от архиепископ Ариеберт. Равена и павия се опитват да му окажат съпротива, но са сломени. През март 1027 г. той стига до стените на Рим, където призовава папа Йоан XIX, недостоен приемник на своя брат Бенедикт VIII. Конрад се среща и с крал Рудолф Бургундски и крал Кнут Датски, които пътуват към Рим като поклонници. На блясково събрание на духовните и светски велможи, сред които се откроява клюнийският абат Одилон, заедно със съпругата си Конрад бива коронясан от папата за император. Налага му се да преживее тревожни дни - римската тълпа се разбунтува вследствие на вражди те между римляните и немците. Но все пак през тези дни много важни спорове и въпроси са решени. Запазено е писмо на крал Кнут до английски епископ, в което той предава своите впечатления от пребиваването си в Рим през това знаменателно време. Възниква опасност от византийски десант, но тя отминава, а Конрад успява да укрепи 3 княжества - Беневентското, Капуаското и Салернското.

Херцог Ернст Швабски

В края на май 1027 г. Конрад отново е в Германия. Тук отново хваща оръжието и намира съюзници срещу метежа на херцог Ернст Швабски, който вероломно нарушава обещанията си, дадени на Аугсбургския събор, където е получил прошка от императора. Конрад му назначава ден за съд в Улм, чиято цел е да разреши разприте с него на нов княжески събор. Ернст самоуверено се явява там, съпроводен от голяма свита, без обаче да е наясно за преобладаващото в нея настроение. Участващите в свитата лица заявяват, че задълженията им към херцога не ги задължават да действат срещу краля, който защитава тяхната свобода на действие. При това почти веднага се изяснява успешността на Конрадовата политика, даваща в ръцете му огромна власт без особени усилия. Той повдига въпроса за наследствеността на ленното владение и се опитва да видоизмени тази основа в кралска полза. Разбира се, васалът е трябвало да се чувства много по - свободен, знаейки, че след смъртта му сюзеренът няма да има право безусловно да се разпорежда с неговия лен. При такъв развой на събитията в крайна сметка херцог Ернст се подчинява на краля и е изпратен на заточение. Херцогство Швабия Конрад започва да управлява сам, а Бавария предава на сина си Хайнрих. През същата година краля на Бургундия Рудолф III признава сина на императора за свой наследник. В Пасха на 1028 г. 11-годишното дете е коронясано в Аахен. Не толкова успешни са войните на Конрад на изток, с които той е зает в близките години.

Войните на Конрад на изток.

Против крал Мечислав Полски Конрад успява да привлече съюзник в лицето на младия Бржетислав, син на чешкия княз и по този начин предотвратява опасността от сливане на Полша и Чехия. Като цяло обаче войните с Полша са неуспешни и в 1028 г. Мечислав жестоко опустошава германските земи между Елба и Заале.
Конрад насочва всичките си усилия към подчинението на Унгария, където за господство на Германия не искат и да чуят. След злощастната за маджарите Лехска битка в Унгария прониква християнството и се появяват опити малките разпокъсани владения да бъдат обединени в едно силно кралство. Това успява да осъществи крал Геза, управлявал от 972 до 997 г., който се покръства в 973 г. Във Унгария са повикани мисионери и немски преселници, а следващият владетел крал Стефан Свети (997-1038) довършва започнатото от предшественика му. Той влиза във връзка с папа Силвестър II, който му изпраща кралска корона.
Държавният строй на Унгария е организиран по франкски образец. Цялото кралство е разделено на 72 графства или комитати, които се ръководят от графове. Графовете и крупните земевладелци заедно с епископите започват да се събират във сеймове, които още дълго време имат характер на шумни и безредни събрания. След горепосочените съсловия са свободните земевладелци, съставляващи висшата класа на дворянството и назначаващи селските съдии, решенията на които могат да се отнасят до съда на графа. Християнството бързо се разпространява сред народа, като покръстването е прдружавано от освобождаването от робство : сред аристокрацията, където християнството ограничава грубото феодално право, дълго време не могат да проникнат чувството за законност и свобода на нравите. Походът против Унгария, предприет от Конрад в 1030 г., се оказва неуспешен, тъй като целта на военната кампания не е съвсем ясна. Той завършва с договор, сключен между крал Стефан и младият крал Хайнрих, против което Конрад не възразява ...

Редактирано Октомври 13, 2013 от Петър Петров

[Monarh]

Окончателното придобиване на Бургундия.

Едва след помиряването със Стефан Унгарски императорът продължава войната в Полша. В 1032 г. тя завършва с пълното подчинение на Мечислав, който се признава за васал на Конрад. След смъртта му се подновяват безкрайните вътрешни смутове, с които Германия не е в състояние да се справи. През септември 1032 г. умира крал Рудолф Бургундски, като по неговото завещание бургундската корона преминава към Конрад. Отново трябва да се воюва за тази важна територия, от владеенето на която зависи господството над Италия. Шампанският граф Ед, опиращ се на многочислена партия, която не иска да се подчини на могъщия владетел, решава да се опълчи на императора. Но Конрад II сключва съюз с младия френски крал Анри I, комуто метежният васал също не е приятен. В своя първи поход в Бургундия кралят на Германия подчинява нейната алеманска част. Във втория си поход през лятото на с.г. той навлиза в Шампания, наследственото владение на Ед, а в третия, накрая постига целите си. От север в Бургундия нахлува немската войска, а от юг - през Сан Бернар и долината на река Рона - италианската. Армиите се съединяват в околностите на Женева. Съпротивата се оказва невъзможна, още повече че всички проходи през Алпите вече са в ръцете на Конрад. Завладяването на Бургундия е завършено.

Втори поход в Италия.

Още веднъж кралят трябва да се намеси в Италия. Миланският архиепископ Ариберто, човек във висша степен честолюбив и тщеславен, решава да образува от Милано и околностите му специално самостоятелно ,,владение на Свети Амврозий" по образец на папското владение на Свети Петър. Постигайки съгласие с едрите васали в Ломбардия, т.н. капитани, той безмилостно подтиска дребните васали - валвасори, които в крайна сметка не издържат на притесненията - започва кървава борба. И двете страни се обръщат с молби за помощ към императора, който в началото на 1037 г. се явява с войска в Италия, като предварително е привлякъл за съюзник богатия маркграф на Тоскана Бонифаций. Разривът с гордия архиепископ се случва на сейма в Павия, когато Ариберт заявява, че по негова воля не е получил и педя от ,,владението на Свети Аврозий". По заповед на Конрад той е изпратен на заточение, но успява да избяга от него и още дълго води упорита и ожесточена борба с валвасорите, поддържан от миланци, които го подпомагали от планините.

Павийската конституция

Конрад не успява да завърши тази борба. Въпреки това той прави смела стъпка, бързо променяйки политиката по отношение на Италия, към която са се придържали предишните германски владетели. Отстранява миланския архиепиескоп и издава прочутата Ливийска конституция, в която удовлетворява исканията на васалите : обявява леновете за наследствени, дава им съставен от тях изборен съд с право на обжалване пред императора и неговия палатин или пфалцграф и т.н. Ариберт пък отговаря с предлагане на короната на Ломбардското кралство на шампанския граф Ед. Той приема предложението и нахлува с армия в Лотарингия, но претърпява тежко поражение и сам пада в битката. Главата му е изпратена в Италия като знак за победата. Но борбата продължава и все повече и повече се затяга и Конрад, не дочаквайки нейния край и като поръчва на приятелски италиански княз да води войната, се завръща в Германия.

Смъртта на Конрад. 1039 г.

В Германия всичко е спокойно и императорът успява да предаде Бургундия на своя син Хайнрих, който по този начин става владетел на Швабия, Бавария, Франконското херцогство и Бургундия. Конрад умира в Утрехт в 1039 г. и е погребан в катедралата в Шпейер, строежа на която ще успее да завърши едва неговият внук.

Редактирано Октомври 19, 2013 от Петър Петров

[Monarh]

Вътрешната политика на Конрад II

Вътрешната политика на императора е интересна както в духовен, така и в светски план. За нея Франсис Рап пише следното :

,,Конрад II отказывался от мер предосторожности, которые соблюдал Генрих II. Он был истинным императором, воплощением Христа на земле, Христа, власть которого не ограничивалась каким- либо государством . В день коронации в Майнце архиепископ, который проводил обряд, сказал об этом в своей проповеди, целиком посвященной теме наместника Бога на земле, продолжающего на земле миссию Иисуса Христа . Реальные основания этой власти, сколь бы шаткой она ни была, находились по ту сторону гор. Но все честолюбивые замыслы, которые нес в себе императорский титул, были не более чем мечты. Поэтому Конрад стре-мился укрепить свою власть и, по возможности, ее расширить. Так как он давно уже переступил тридцатилетний рубеж и знал, до какой степени тяжелая стезя короля могла ослабить самый крепкий организм, он старался заранее урегулировать проблему наследования власти. Его сын Генрих, чьим воспитанием занимался епископ Вормсский, брат императора Генриха II, был избран, а затем коронован, в соответствии с пожеланием Конрада, в 1028 г. Ему исполнилось лишь одиннадцать лет, но он должен был сопровождать императора в его поездках, так как было нужно, чтобы он сам показался своим подданным и на месте ознакомился бы с проблемами, которые однажды ему придется решать . Эти поездки были многочисленны и захватывали те уголки империи, куда прежде не заезжал король. Конечно, не были забыты ни Саксония, ни Франкония, к которой Конрад был очень привязан- Лимбургский монастырь и Шпейерский собор пользовались благосклонностью правителя. Но чаще, чем его предшественники, Конрад II посещал Баварию, Швабию и Эльзас, проводя больше всего времени в ломбардской Италии, о богатстве которой он... был наслышан и восстаний в которой он опасался. Он переезжал из дворца во дворец, а зачастую из аббатства в епископство, так как средств короны не хватало и, что еще хуже, их количество королю было неизвестно. В Баварии Конрад II попытался провести учет имущества, но в ответ услышал замечание, которое по наглости вполне соответствует свободным нравам немцев того времени. Граф и его советники, которым король хотел поручить это занятие, заявили ему без обиняков: «Ты слишком любопытен». Если учет и велся, то мы об этом ничего не знаем, так как нет никакого документа, отражающего его результат. Возможно, Конрад вдохновился примером своего наставника, епископа Вормсского, поручившего управление и охрану своего имущества судебным исполнителям незнатного происхождения, получившим благодаря своей должности возможность продвинуться по иерархической лестнице и сравняться с мелкопоместным дворянством. Эти должностные лица появились в королевском окружении в 1037 г. Церкви, которыми также владел король по праву наместника Христа, были для него столь же безопасными и почти такими же роскошными местами для остановок, как и дворцы (P[alzen) . Действительно, следует отметить, что во время правления Салической династии епископы принимали образ жизни сеньоров и, обладая при этом практически безмерной властью, строили соборы и замки . Подражая своим предшественникам, а особенно Генриху II, император по мере возможности навязывал свой выбор на вакантные должности в епархиях . Впрочем, здесь он не сильно преуспел, так как императрица также стала проявлять свое влияние, а ее предпочтения зачастую не совпадали с предпочтениями супруга. Сказать, что Конрад был неверующим, было бы слишком; и даже если он хоть раз продал церковную должность, духовные достоинства прелатов, назначаемых главами епископств и аббатств, были ему отнюдь не безразличны. Отношения, которые он поддерживал с инициаторами монашеской реформы, особенно с Вильгельмом из Вольпиано, доказывают, что проблемы, возникшие из-за недисциплинированности и сверхтерпимости, не оставляли его равнодушным. Правда, он с большей охотой поддержал бы лотарингских, а не клюнийских реформаторов, поскольку намерения первых, по его мнению, было проще примирить со службой государству, тогда как вторые были излишне свободолюбивы. В целом, церковь оказывала ему полную поддержку, которую и ожидали от нее правители нескольких поколений.

Он не достиг тех же успехов в светском мире. Он действительно осознавал, что поддержка высшей аристократии ему ' необходима. Он мог рассчитывать на нее, только представ перед знатью гарантом их интересов . Таким образом, он привлекал их к обсуждению, которое предшествовало его решениям, отводил им главную роль на собраниях, но он не мог не принимать во внимание, что герцоги и маркграфы представляют королевскую власть в герцогствах и марках. Речь не шла о том , чтобы терпеть непослушание или измены. Конрад боролся против мятежников, Эрнста Швабского, своего зятя, которого в 1030 г . он был вынужден устранить, объявив его «государственным врагом императора», герцога Каринтского, которого ждала та же участь в 1035 г. Чтобы действительно сохранить свое влияние в герцогствах, он передал своему сыну правление в двух из них - в Баварском в 1028 г . и в Швабском десятью годами позже. Он был далек от упразднения герцогств, остававшихся этническими реалиями начала ХI в. с которыми приходилось считаться . В Лотарингии Конрад II даже восстановил единство региона, утраченное с образованием Верхней и Нижней Лотарингии . Семейство Вердена воспользовалось этим воссоедине.нием."

,,Священная Римская империя германской нации", стр. 93-96

Редактирано Октомври 21, 2013 от Петър Петров

[Monarh]

Хайнрих III при освещаване на манастирска църква в Стабло, днешна Белгия, през 1040 г.

Управлението на Хайнрих III

Преходът на властта към Конрадовия син Хайнрих III (1039-1056) се извършва спокойно : 22-годишният принц отдавна е посветен в управлението и се ползва със всеобщо доверие. Добре възпитан, той получава възможното за онова време научно образование,на което бащата придава огромно значение, защото сам е бил лишен от него. В Хайнрих има идеална страна, каквато липсва при Конрад. Неговият биограф Випо му приписва всички добродетели, присъщи на един християнски владетел, но това още не характеризира изцяло неговата личност. Той е описван като висок човек, с една глава по-висок от средния мъжки ръст, с мургав цвят на кожата. Женен е за датската принцеса Гунхилде, чието име в Германия е преиначено на Кунигунде, но тя умира след двегодишен брак в 1038 г.

Възцаряването на Хайнрих. Италия

Обстоятелствата за възцаряването на Хайнрих се стичат изключително благоприятно. Народната власт на херцозите може да се счита за ликвидирана : такава е налице само в Саксония и Лотарингия. Каринтия се освобождава, а най-значителните тогава владетели – датският крал Кнут Велики и Стефан Свети Маджарски - са починали по-рано от Конрад, без да оставят синове, равни по достойнство на приемника му. От новия крал се очаква разрешаването на назрелия въпрос за църковната реформа, от което баща му се е въздържал. Римският престол пък, все още заеман от недостойния Бенедикт IX, в изключително голяма степен се нуждае от реформи. Една от първите последици на новото управление е, че арогантният милански архиепископ Ариберт започва да търси помирение, за което се явява в Инсгелхайм на Пасха в 1040 г. Той е възстановен в епископско звание и по този начин в Германия, както и в Италия и Бургундия, се възцарява ред и спокойствие.

Чехия

Особено внимание изискват обстоятелствата на изток, към които Конрад се е отнасял равнодушно. В Полша след смъртта на Болеслав господства анархията и отново укрепва езичеството. В Унгария пък положението на наследника на Стефан Свети, Петър, е тежко, тъй като християнството още не е пуснало дълбоки корени. Чешкият княз Бржетислав, способен и честолюбив човек, решава да се възползва от полския смут. Той смята да осъществи това, което за кратсо време се е отдало на Болеслав Храбри : да създаде велика и независима славянска държава. В рамките на един поход, несрещайки съпротива, чешкият владетел завладява Краков и Гнезно, като последния град, взима важна и скъпоценна плячка – останките на Свети Адалберт и те биват пренесени в Прага, която Бржетислав иска да превърне в столица на своята велика държава. Той желае да се споразумее с Хайнрих,заблуждавайки го с мнима покорност. Това не се осъществява и в крайна сметка започва война. Първият поход в 1040 г. претърпява неуспех, но вторият година по-късно се оказва победоносен. Три немски армии се съединяват при Прага. Бржетислав се подчинява. Той се представя на немския крал в Регенсбург и тук Хайнрих проявяв своята държавническа мъдрост : той приема от чешкия владетел изявление за покорство и отричане от престола на Чехия, но му връща княжеството заедно със Силезия. По този начин го превръща в ценен съюзник, който взима присърце разпространението на християнството.

Полша и Унгария

Що се отнася до Полша, законният престолонаследник Кажимеж Пяст намира в Германия. С разрешението на краля в 1041 г. Той прави опит отвово да завладее и умиротвори своите владения,след което ги управлява в качеството на херцог и васал на немския крал. Междувременно Петър Унгарски е свален от престола с мощно въстание и бяга при Хайнрих в Регенсбург. На негово място победилата партия издига един от велможите на име Аба. Този Аба, въпреки че християнството се запазва, се връща към предишния езически обичай на хищнически набези : без да обявява война, в 1042 г. той нахлува в Бавария, но бива разбит от местните военни сили, не стигайки далеч. През есента на с.г. самият Хайнрих навлиза в Унгария, разгромява в две сражения краля самозванец и севръща назад, завладявайки страната до границите и оставяйки гарнизони. Той предприема нов поход в 1043 г. , когато Аба отново взема властта, но до война не се стига, защото унгарецът предлага мир на изгодни условия : признава върховенството на Германия и й предоставя във владение всички земи до Лейта и Морава. В тези битки Хайнрих е поддържан от рицарството –едно ново многочислено съсловие. Кралят охотно възнаграждава воините за проявената от тях храброст и благодарение на придобитата плячка успява да им плати и да им предостави земи.

Кралица Агнеса

През есента на 1043 г. младият крал за втори път сключва брак, този път със аквитанската принцеса Агнеса дьо Поатие, дъщеря на най-богатия и могъщ от западно-френските васали, херцог Гийом Аквитански : именно на тази фамилия дължи основаването си манастирът в Клюни. Сватбата бива отпразнувана в Ингелхайм, където се стича в очакване за големи подаяния всякакъв народ : музиканти, жонгльори, певци., предимно от Южна Франция, почитаща тогава класическата страна навсички свободни изкуства. На сметките на тези хора не излизат верни, защото улегналият крал не им оказва никакво благоволение. Духовенството, отдавна осъждащо такива забави, споделя гледната точка на краля и заема враждебна позиция към народа.

Унгария. 1045 г. .

Тази брак е свързан с обширни планове, основани на слабостта на кралската власт в Източна Франция. Но за тяхното изпълнение, както и провеждането на планираните църковни реформи, особено наложителни в Аквитания с нейните свободни изкуства, които са откровено враждебни към тези реформи, Хайнрих още не е готов. Обстоятелствата в Маджарско отново се усложняват : крал Аба зле се отплаща за оказаното от немския владетел снизхождение и възниква необходимостта от нов поход срещу него. Той отстъпва пред силната германска армия и се приготвя да приеме сражение от другата страна на Раб. Битката под името Битка при Мьонфе, се оказва решителна : унгарската войска е напълно разбита, а крал Петър отново се възкачва на престола на Кралство Унгария. Аба бяга, но е заловен и обезглавен по нареждане на Петър. Хайнрих отпразнува Понеделник след Петдесетница на 1045 г. при своя васал в Секешфехервар на река Дунав. Преди това на краля му се налага да се справи с тежките смутове в Лотарингия : в 1044 г. там умира херцог Гозелон. Неговият най-голям син , Готфрид, опирайки се на личната си доблест и несъмнени заслуги, настоява да получи само за себе си ленното херцоство. Обаче Хайнрих предоставя владението на Долна Лотарингия на на по-малкия брат на Готфрид. Готврид вдига бунт, заедно с него въстава и Бургундия, но германският монарх потушава метежа. Непокорният херцогски син бива изправен пред съда на князете, осъден на затвор и отведен в Гибихенщайн. Смъртта на Готфридовия брат не изменя кралското решение : Готфрид получава опрощение, но е принуден да се задоволи с Горна Лотарингия, а Долна Лотарингия е поверена на един баварски велможа. Кралят, не следвайки бащиния пример, не оставя херцогските престоли незаети, като избягва да поставя на тях само местни жители. Вследствие на това новите херцози са напълно зависими от него. През лятото на 1046 г. обстоятелствата се оказват толкова благоприятни, че Хайнрих III вече може да се отправи към Италия. Той заварва страната напълно омиротворена, така както е била напусната . Навсякъде : на север и на юг, на изток и на запад, немският владетел е почитан и внушава страх.

Пристигане в Рим. Църковните дела. ,,Мирът Господен"

Пристигането на Хайнрих в Рим е важно събитие. От него очакват да прояви голямо внимание към църковните дела, които се намират в критично състояние. От една страна духовенството съзнава своята огромна сила и голямо значение. Обаче по чудовищен начин то го преувеличава и довежда да крайност почитането и боготворенето на светци покровители, на основателите на всяка църква, манастир или епархия и за прославянето на тезии угодници прибягва до нелепи чудеса или стъкмява груби лъжи, пише Оскар Йегер. Немалко зло причинява и просяшката паплач, която организира при гробницата на всеки светец достатъчно изкусно инсценирани ,,чудотворни изцеления“, като дори очевидната измама не е в състояние да разколебае вярата в тях. Поверяването на светски дела в ръцете на духовните лица засилва значението им, като им дава възможност да завършат своята йерархическа организация и да се превърнат в незаменими. Тези благоприятни условия също така им позволяват да увеличат владенията си, като никога преди това такъв доход не е попадал в тяхно владение. От друга страна, тези богатства постоянно са застрашавани от ненаситната алчност на едрите и полуедрите светски големци, което заставя духовенството да изисква средства за отстраняване на проблемите, заключаващи се в отдаването на църкви или манастири под закрилата на могъщо лице, способно да защитава духовното имущество от насилията на други могъщи лица.Такъв светски опекун е необходим, тъй като значителна част от законите не допускат духовните лица до светското управление. Но често такъв опекун би могъл да се превърне в източник на угнетение, във всеки случай той не предлага услугите си даром. Той взима свой процент, своя част от доходите , има и синове и дъщери,които ако не са зачетени, биха се водели за сметка на църковните институции и земи. По такъв начин, в живота на духовенството все повече навлиза светският елемент, за който вратите вече са широко отворени. Здравомислещите умове с прискърби наблюдават грубото насилие, наглото лукавство и разврата, толкова рязко противоречащи на предписанията на църковния морал, изискващ почти невъзможно самоотричане и пълно умъртвяване на човешката природа и изтезание на плътта.

Чудовищно зло, най-много набиващо се в очите и непосредствено усещано от всички, представляват непрекъснатото кръвопролитие и вечните разпри, противни на християнската любов и съпровождани от всевъзможни бедствия и злодейства. Обичаят на т.н. ,,съдебни дуели“ доказва колко присъща на човечеството е първобитната жестокост с решаването на всички въпроси с грубата сила и с девиза ,,кръв за кръв“. Един епископ свидетелства, че в течение на една година в един град в такива дуели са загинали не по-малко от 35 души. Широко разпространеното мнение за предстоящия край на света засилва религиозното чувство. Обаче застрашителната 1000 г. отминава, без да предизвика падането на небесен огън на Земята и всички продължават да съгрешават. Реалните бедствия предизвикват мисълта за блаженото умиротворяване на целия християнски свят. Тази мисъл за ,,Мира Господен“ възниква именно там, където господства чувствеността и насладата от земните блага – в Южна Франция. Постоянните лоши реколти през 1028-1030 г. предизвикват ужасен глад. На много места народът се опитва да се храни с корени, трева, кал; минаващите хора биват нападнати, убити и дори изядени, сложността на съобщенията затруднява изпращането на помощ. Благотворителността на духовенството, раздаването на милостиня и манастирските трапези за народа се оказват недостатъчни за борба с това страшно бедствие. Ужасните дъждове спират едва в 1031 г., съживявайки надеждите за бъдещето.

Подобно настроение е най-плодотворно за човешките дела : мисълта за това как само да се преживее бедствието и сладкото чувство за връщане към живота се сливат в едно. Те внушават на духовното съсловие възвишената мечта за налагане на вечен мир. Този християнско -идеалистичен порив обзема Франция и се разпространява по цяла Европа. Съборите обсъждат тази мечта и постановяват да се учреди ,,Мир Господен“. Господството на тази идея за известно време е толкова силно,че общественото мнение принуждава даже несъгласните с нея да я приемат и да се покорят на това, което се изисква от тях от Божието име. Но когато след периода на глад последват няколко години на добра реколта, хората осъзнават, че тази прекрасна мисъл е неосъществима. Желателно би било да се спаси част от нея : вместо ,,Мира Господен" да се установи ,,Примирието Господно" - "Treuga Dei". Очевидно е, че това практическо видоизменение на идеята възниква преди всичко в Аквитания. Благодарение на споразумението на епископите със светската аристокрация в 1040 г. е решено, че за времето от сряда вечерта до понеделник сутрин всякакви разпри трябва да бъдат преустановени. За нарушение на това правило, осветено от народният обичай, се назначават църковни епитимии и светски наказания. Конрад се е отнасял съчувствено към таз идея, а Хайнрих III се постарава да я въведе във своите владения, поне в Бургундия "Treuga Dei" бива приета. Един от най-ранните документи на това прогресивно движение представлява посланието на абат Одилон Клюнийски и други бургундски епископи от Арл, Авиньон и Ница, написано от името цялото галско духовенство във вид на обръщение към италианското духовенство в 1041 г.

Папският престол

По същото време под сянката на престола на Свети Петър в Рим цари позорен разврат. На порочния Бенедикт IX противопоставят Силвестър III, но Бенедикт удържа връх. На него обаче му тежи духовният сан. Той мечтае за съпружество и скоро продава своето духовно върховенство за 1000 сребърни марки на един римски клирик, който приема името Григорий VI и употребява придобитото по нечестен начин достойнство най-малкото за едно добро дело –утвърждаването на църковните реформи. Но както Бенедикт, така и Силвестър всъщност са оръдия на папи и биват отстранени закратко, така че когато в 1046 г. крал Хайнрих пристига в Италия, в нея са налице трима папи.

Съборът в Сутра в 1046 г. Императорската коронация на Хайнрих III

С цел да бъде прекратена тази съблазън е свикан съборът в Сутра (Тоскана). Григорий VI се признава за виновен и се отрича от греховно придобития си сан. Другите папи са низвергнати, а на краля е предоставен изборът на нов глава на църквата. Всъщност в средите на италианското духовенство развратът е повсеместен и не се намира нито един човек, съответстващ на изискванията на този висок пост. Изборът на Хайнрих пада върху бамбергския епископ, знатния саксонец Суидгер, който неохотно напуска епархията си, за да стане папа. Той е изключително безупречен. Приема името Климент II и в деня на Рождество Христово в 1046 г. коронясва краля за император на Свещената римска империя. Придружен от новия папа, императорът се отправя към Южна Италия, отнета от ромеите през предишната година, предимно благодарение на смелостта на норманските рицари. Той потвърждава съществуващите там порядки, като предоставя графство Апулия в ленно владение на един от норманските вождове, Дрогон (1047 г.) През май същата година император Хайнрих се завръща в Германия.

Хайнрих III в Германия

По това време във Унгария крал Петър е свален и метежниците избират за крал Андрей, потомък на старата кралска династия на Арпадите, започвайки в същото време репресии срещу християните и духовенството. Но новият владетел се връща към старата политика по отношение на църквата и християнството. Това кара Хайнрих да отложи планирания поход в Маджарско, още повече че лотарингският херцог Готфрид вдига бунт, като метежът обхваща Франция, Бургундия и Италия. Между това на 10 октомври 1047 г. папа Климент II умира и противникът му Бенедикт IX с помощта на маркграф Бонифаций се връща в Рим. Докато преди Бонифаций е бил верен поддръжник на императора, то сега той оказва помощ на метежниците в Лотарингия. Но Хайнрих скоро се справя с бунта в Италия . Назначеният от него за нов папа бриксенски епископ Попо се възкачва на римския престол под името Дамас II (1048г.), а добрите отношения с френския крал са възобновени. Нова опасност възниква в Саксония, където херцогската фамилия на Билунгите поради своята ненавист към монарха подлага на преследване бременския архиепископ Адалберт, който му е верен. В 1049 г. императорските войски, водени от горнолотарингския херцог Герар нанасят съкрушително поражение на граф Дитрих и херцог Готфрид, водачи на бунта. В тази тежка борба ценен съюзник на Хайнрих III се явява заелия папския трон след смъртта на Дамас Лъв IX, който е посочен от владетеля на римските първенци като най-подходящ за длъжността. Веднага след стъпването си в длъжност той стартира сериозна борба срещу симонията и заемайки страната на императора, анатемосва метежниците. Постепенно Готфрид губи могъществото си и през лятото на с.г. заедно със съюзника си граф Балдуин Фландърски, отправя молба за помилване към Хайнрих ...

Резиденцията на Хайнрих III - императорският пфалц в Гослар

Редактирано Юли 27, 2014 от Петър Петров

[Monarh]

Император Хайнрих и папа Лъв IX

В течение на кратко време императорската и папската власт действат заедно. Първите години на управлението на папа Лъв IX са изпълнени с най-възвишени намерения, които той крои отдавна. Започва да настоява за формалното му вторично преизбиране, както е било уговорено по-рано с кайзера. Постепенно Лъв реорганизира запуснатите външни отношения на Папството и което е по-важно, системата на управление. Управлява обширните си владения не чрез легати, а лично, пътувайки от място на място. Точно като императора, той :

- Свиква събори под свое председателство

- Урежда спорове между епископи

- Освещава църкви и посещава монаси

- Проповядва и извършва поклонения в гробниците на най-изтъкнатите светци

Освен това пътува из Франция и Германия, незабравяйки и бившата епархия Тул, като я оставя я за себе си, и докато празнува Пасхата в Рим, вече започва да се чувства плодотворният ефект от управлението му. Лъв IX също така е притежавал обаятелна външност – елзасец по произход, светият отец се явява потомък на старинен графски род в областта Алемания. Неговият произход и възпитанието му, получено в цветущата тогава манастирска колегия в Туле, му предоставят възможността да изпълнява многостранни задължения, които са му възложени в едно особено положение, в което светските интереси се свързват с духовните.

Раждането на наследник в 1050 г. Последни години.

Оживлението на папската власт в началото оказва влияние на засилването на властта на императора. Надеждите нарастват още по-голяма степен с едно щастливо събитие : след 7-годишен брак, в 1050 г. германският император най-после се сдобива с мъжки наследник. По обичая Хайнрих определя за кръщелник на сина си клюнийския абат Хуго, а кръщенето се състои в Кьолн на Пасха през 1051 г. Извършител на обреда става архиепископ Херман един от най-влиятелните и и верни поддръжници на владетеля. Междувременно се появяват нови предизвикателства - Хайнрих освобождава от заточение херцог Готфрид, за да застане срещу Балдуин Фландърски, бивш негов съметежник, който сега отново се е разбунтувал. Монархът отново тръгва срещу Унгария, но през 1051 и 1052 г. той търпи неуспехи – Бавария, на която той разчита за покоряването на Маджарското кралство е разтърсена от сериозни междуособици, заради спора между чичовците му херцог Конрад и регенсбургския архиепископ Гебхард. Провъзгласяването на тригодишния син на Хайнрих за крал от князете в Трибур може да се счита за съмнителен успех, тъй както клетвата на немските принцове не притежава особено значение. А междувременно борбата с Балдуин Фландърски продължава, той отказва да се подчини въпреки решителното и тежко поражение, което е претърпял от императорската армия в 1054 г. През септември с.г. при него се явяват пратеници от Рим, които му съобщават за кончината на папа Лъв и го молят да се извърши избор на нов първосвещеник на Римската църква.

Клюнийците и Хилдебранд

Сред хората от обкръжението на покойния папа е и Хилдебранд, бивш капелан на някогашния папа Григорий VI , когото папа Лъв, приел с неохота папската титла, е взел със себе си от Клюнийския манастир. Хилдебранд се придържа към понятието на клюнийците за църквата и нейното върховенство, като не се отказва от осъществяването на своите идеи. Но положението в Италия е такова, че нарушаването на съюза с императора би довело до гибелта на Папството. Затова без да иска поста на римски първосвещеник за себе си, той оглавя посолство до Хайнрих с молба от римския народ да се назначи приемник на Лъв като предлага за поста айхщадтския епископ Гебхард, притежаващ богат практически опит. След дълга съпротива Гебхард дава съгласието си, бива формално преизбран в Рим и приема името Виктор II. Скоро след това за втори път императорът посещава Италия. Той се справя с опасна интрига, породена от брака на Готфрид Лотарингски с Беатрис, която е вдовица на маркграфа на Тоскана, за когото стана дума. Получените важни вести от Германия го карат да се върне, защото сред немските князе възниква заговор, чиято цел е убийството му, като начело на конспирацията е собственият му чичо – епископ Гебхард Регенсбургски. Заговорът обаче е разскрит, а епископът е задържан преди да заподозре опасността. Същевременно възникват нови проблеми във външнополитически план : Унгария все още не е омиротворена, новият чешки херцог и наследник на Бржетислав , е ненадежден, а във Вендската област славяните лютичи отново се обръщат към езическата религия. Хайнрих помилва чичо си и установява добри отношения с лотарингския херцог - 1056 г. През септември с.г. той се отправя за Гослар, където е издигнал мащабни сгради. Тук Хайнрих очаква посещение от папата. Срещата е полезна, но в Бодфелд , ловният замък или крепост, където е съпровождан от папата, той получава известие за поражението на имперските войски от лютичите и се разболява от треска. Успява да състави завещание. На смъртния му одър се събират много князе и епископи, които императорът задължава да признаят за наследник единствения му син Хайнрих. Обявявайки мащабна амнистия, Хайнрих III умира на 5 октомври 1056 г. на 39 г. На 28-ми същия месец – рождения му ден, е погребан в Шпейерския събор, където са положени и тленните останки на родителите му.

[Last roman]

Поздравления за темата!