ГУЛАГ: Наказателните колонии на Съветския съюз

[Zara Thustra]

ГУЛАГ: Наказателните колонии на Съветския съюз

Автор: Daniel W. Michaels

Година: 2002 г.

---------------------------------------------

Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център.

---------------------------------------------

За държавите през 20-ти век задържането на граждани, чиято преданост към държавата по време на война или „национална тревога“ е сметната за ненадеждна или съмнителна се превръща в обичайна практика. С цел изолирането на такива хора Великобритания, Съединените щати и Германия откриват центрове, наричани по различни начини (често в зависимост дали съответната страна е била на страната на губещите или победителите), като например преразпределителни центрове, центрове за задържане, трудови лагери, концентрационни лагери или лагери на смъртта. В зависимост от обстоятелствата отношението към затворниците е варирало от снизходително до жестоко. Учрежденията в тези страни обаче са били прилагани само като временна мярка в периоди на заплаха за националната сигурност. Единствено в Съветския съюз, където тези лагери са били познати под общото наименование „Гулаг“ (руското съкращение на Главно управление на лагерите), те са били постоянна и съставна част от правителството.

През 70-те години на миналия век британският изследовател Робърт Конкуест и руският нобелов лауреат (както и бивш затворник от Гулаг) Александър Солженицин правят всичко по силите си, за да алармират света за ужасите на огромната наказателна империя на СССР. Читателската аудитория на Конкуест обаче е била съставена предимно от историци и хора с образование над средното, а днес монументалната творба на Солженицин „Архипелаг Гулаг“ пък почти не се чете, освен ако не е в по-сбит вариант. Въпреки това обаче, през изминалото десетилетие техният пионерски труд е допълнително подкрепен и доразвит от сериозни проучвания, събрани както от оцелели съветски лагерници, така и от руски, френски и германски академици. Най-важните от тези проучвания (които служат и като основа за това есе) са: „Наръчник за Гулаг“ на Жак Роси; „Система исправительно-трудовых лагерей в СССР, 1923–1960“ („Система на изправително-трудовите лагери в СССР, 1923–1960“), изготвено от екип руски изследователи; наскорошното проучване на Ралф Щетнер за Гулаг под управлението на Сталин; „Gulag Zeichnungen“ („Скици от Гулаг“) на бившия Гулаг администратор Д. С. Балдаев; предшестващият го „Наръчник за затвори и концентрационни лагери на Съветския съюз“ на Авраам Шифрин; както и бележитата „Черна книга на комунизма“ на Стефан Куртоа (вж. бележка 1).

Поради някаква причина обаче американските изследователи изглежда нямат нищо против да захвърлят „Архипелаг Гулаг“ в историческото кошче. За огромното съжаление на репутацията на Съединените щати и Великобритания, прекалено много от техните академици, писатели, артисти и политици пренебрегват, а в някои случаи дори и оправдават съветските лагери от времето на комунизма в Русия. Тяхното нередовно осъждане на съветската наказателна система често е било от името на изпаднали в немилост комунисти. През 1944 г. пък вицепрезидентът на Франклин Делано Рузвелт, Хенри Уолъс, посещава един от най-окаяните и брутални съветски лагери, Магадан, възхвалявайки садистичния му командир Иван Никишов и описвайки Магадан като „идиличен“.

 

Механизмът на Гулаг

От организационна гледна точка лагерите Гулаг винаги са били подчинени на тайно-полицейския орган от съответния период (започвайки се от Чека, ГПУ, ОГПУ, НКВД, МВД и накрая стигайки се до КГБ, като от последния произлизат много от днешните лидери на Руската федерация). През 1918 г. основателят на съветската тайна полиция Феликс Дзержински излага ръководния принцип на Чека по следния начин: „Сами по себе си ние представляваме един организиран терор—това трябва да е пределно ясно“. От този момент нататък всички последващи съветски правителства стриктно следват този принцип. Като едно от последствията от тази стриктност обаче са условията в лагерите на комунистическа Русия, които обикновено са били много по-брутални, отколкото тези в Сибир по царско време.

Ако Франция е имала една небезизвестна наказателна колония—Дяволския остров—то Съветският съюз е имал стотици такива. От няколкото хиляди разновидни трудови лагери, над 500 официално са били изправително-трудови лагери, познати още и като ИТЛ (исправи́тельно-трудово́й ла́герь), поправително-трудови лагери и наказателни колонии. Първият от тези лагери е установен през 1917 г.; постепенно изправително-трудовите лагери започват да се появяват по ширината на целия СССР, от суровите арктически условия на далечния Север до обгорените равнини на Централна Азия. Или, както казва Солженицин: „от Студения полюс при Оймякон до медните мини на Джезказган“.

Тъй като лагерната система е била важна съставна част от съветската икономика, затворниците са били подлагани на всякакъв вид тежък труд—като например железопътно строителство, пътно строителство, канализационно изграждане, горско стопанство, миньорство, селско стопанство, строежи на сгради и т.н.—обикновено при нехуманни и нездравословни, а понякога дори и смъртоносни условия. Жените, макар и изолирани в отделни бараки, често са споделяли същите трудови лагери с мъжете, работейки по същите задачи редом до тях. Имало е също така и специални лагери за деца, за майки с бебета, както и за други необичайни случаи. Психиатрични отделения (психбольницы) пък са „лекували“ определени упорити „врагове на народа“.

През 1943 г., в разгара на „Великата отечествена война“, комунистите въвеждат още по-сурова категория трудови лагери, „каторгата“ (тежкотрудови лагери), в ИТЛ системата. Осъдените на каторга винаги са получавали най-тежката работа, най-оскъдните порции и най-незначителното медицинско внимание (думата „каторга“ произлиза през царския период, когато тежкият труд, заедно със „ссылка“, или сибирското изгнание, са били стандартни, макар и много по-леки, наказания).

Като редовна практика в съветския обществен строй и дълго изпреварвайки германското използване на подобни слогани в концентрационните лагери, важността и радостта от труда са били прокламирани и възвеличавани посредством безброй слогани, с които лагерите са били преизпълнени: „Трудът е чест, слава, храброст и геройство“; „Шоковата работа е най-бързият път към свободата“; или злокобният им вариант „Който не работи, не трябва да яде“.

Основната дневна хранителна дажба (т.нар. „пайка“) е варирала между 400 и 800 гр. хляб, което е съставлявало над половината от ежедневно набавяните калории на затворника (1200-1300). Това количество е варирало в зависимост дали затворникът е бил шоков работник или стахановец, инвалид, в изолация и т.н. Най-продуктивните работници пък са получавали хранителни бонуси като риба, картофи, овесена каша или зеленчуци в допълнение към хляба (между другото, американският План „Моргентау“ за окупирана Германия е възнамерявал да въведе същите дажбени калории [1300], полагащи се на германец на ден). Тогава минималните изисквания според Световната здравна организация към ООН са били в рамките на 3100-3900 калории на ден при тежък труд.

Затворническата популация е включвала представители от целия СССР: християнски и мюсюлмански духовници, „кулаци“ (или още независими земеделски производители), политически дисиденти, обикновени престъпници, „икономически престъпници“, членове на стария елит, изпаднали в немилост комунисти, етнически малцинства, бездомници, „деперсонализирани лица“, „хулигани“ и хора, които навремето редовно са закъснявали за работа.

В рамките на лагерите Гулаг затворническото общество е било разделено на категории в зависимост от конкретното провинение на затворника. Повечето политически затворници или контрареволюционери са били наричани „58-ици“ заради нарушението им на Член 58 от Наказателния кодекс; обикновените престъпници са били наричани „урки“ или „блатняки“; по-неагресивните престъпници, обвинени в неспазване на някои правила на Гражданския кодекс пък са били категоризирани като „битовики“; лица, обвинени в подкопаване на съветските икономически закони са били смятани за подривници или вредители—„вредители“ на руски; нагаждачите, или „придурките“, в лагерите—хората с най-голям шанс за оцеляване—пък служат като част от лагерния персонал. Всички лагерници са били наричани „зеки“, акроним на руската дума за затворници.

 

Реформа в съветски стил

От всички хора, които допринасят за проектирането и усъвършенстването на системата за робски труд на Гулаг, особено внимание заслужава Нафтали Аронович Френкел. Френкел е евреин, роден в Турция през 1883 г. и занимаващ се с успешна търговия там, който след Болшевишката революция заминава—както правят и немалък брой други евреи—за Съветския съюз. Назначен като агент в Одеса към Държавната политическа администрация, Френкел е отговарял за присвояването и конфискуването на злато от по-заможните класове. Безскрупулният Френкел обаче не успява да устои на изкушението, което неминуемо води до ареста му през 1927 г. по заповед на Централното московско поделение заради неправомерната кражба на злато за лична облага. Обвинен в икономически престъпления, той е изпратен в лагера със специално предназначение Соловецки (или СЛОН, както е бил наричан от съветската бюрокрация), представляващ една сумрачна арктическа наказателна колония. Специалният талант на Френкел да подобрява лагерната трудова ефикасност обаче е бързо забелязан от длъжностните лица там, като не след дълго му е наредено да обясни идеите и методите си лично на Сталин. Основното му предложение е било да обвърже хранителната дажба на затворника, особено топлата храна, с производителността му, по този начин заменяйки възела [камшика] с глада като главния стимул за работа. Френкел също така стига и до заключението, че един затворник обикновено е най-продуктивен през първите три месеца от пребиваването му, след което той или тя изпадал в такова изнемощяло състояние, че единственият начин резултативността на лагерниците да бъде поддържана на високо ниво е чрез премахването (убиването) на изтощените лагерници и заменянето им с нови и по-свежи такива.

Френкел измисля и друг, по-елементарен метод за стимулиране на трудовия ентусиазъм сред лагерниците, едновременно чрез който да се постига и периодично елиминиране на по-слабите звена. Когато на лагерниците им бъде възложена специална задача, те трябвало да се строят в една колона. Последният от строя бива застрелян като бавител („доходяга“), което значи човек, който е твърде изнемощял за каквато и да е работа. Тези политики е следвало да подсигурят постоянен приток на нови лагерници, по този начин снабдявайки лагерите със свежа работна ръка и едновременно с това изкоренявайки всякаква опозиция спрямо Сталин и партията му.

Сталин остава толкова доволен от идеите на Френкел относно ефикасното експлоатиране на лагерния труд, че накрая го прави строителен началник на проекта за Беломорския канал, а по-късно и на Байкало-амурския железопътен проект. През 1937 г. Сталин прави Френкел началник и на новосъздаденото Главно управление на железопътното строителство (ГУЖДС). Като такъв по време на Зимната война срещу Финландия през 1939–1940 г., както и по време на съветското участие във Втората световна война, на Френкел му е възложено да снабдява Червената армия с железопътно-транспортни конструкции. Накрая той е награден с Ордена на Ленин три пъти, удостоен е със званието Герой на социалистическия труд и е повишен в генерал на НКВД.

Методите, използвани от Френкел при строежа на Беломорско-балтийския канал се превръщат в стандартни оперативни процедури за голяма част от бъдещите трудови лагери, включително и за железопътния проект БАМ (Байкало-амурска магистрала), Далстрой (Далекоизточно пътно строителство), Воркута, Колима, Магадан и безброй други пъклени места. Работейки по Байкало-амурския железопътен проект след войната, лагерници забелязват как голяма част от релсите били маркирани с надпис „Произведено в Канада“—едно напомняне за помощта на Западните сили, оказана на Съветския съюз.

 

Добре дошли, гости

Броят на лагерниците е варирал през годините. Например, още през 1932 г. в съветските трудови лагери е имало около 300,000 затворници, един милион през 1935 г. и два милиона към 1940 г. (през 1933 г. президентът Рузвелт официално признава Съветския съюз, протягайки приятелската си ръка до лидера му, докато в същото време Сталин е изгладнявал и затварял милиони от поданиците си от Украйна и Русия). По време на войната Сталин демонстрира снизходителност по един свой си начин, като позволява на около един милион лагерници да служат в най-различни наказателни поделения на Червената армия. На тези хора обикновено им е било възлагано да разчистват минни полета, често налагайки се да ги прекосяват под прицел, както и да изпълняват други рискови задачи. Така или иначе през 1945–1946 г. населението на съветската концлагерна система нараства главоломно.

От 1939 г. нататък лагерите Гулаг се пълнят с хора от всякакви вражески националности: финландци, поляци, германци, италианци, румънци и японци, мнозина от които след 1945 г. остават под стража години наред. Въпреки че немските военнопленници технически са били поставени под юрисдикцията на ГУПВИ (Главно управление на военнопленническите и затворническите работи), в края на краищата те са използвани за изпълнението на същите задачи като тези на другите лагерници в Гулаг. През първите няколко години от войната смъртността на военнопленниците надхвърля тази на невоеннопленниците в лагерите. Сравнително малко германци са пленени живи преди Сталинград. Повечето са били направо застреляни, а много от тях осакатени. От 95-те хиляди немски военнопленници, пленени при Сталинград, само 5,000 оцеляват и се завръщат у дома. От мъртвите пък около 40,000 не оцеляват похода от Сталинград до лагера в Бегетовка, където още 42,000 други умират от глад и болести. Особено ужасно е отношението спрямо есесовските военнопленници, много от които, заедно с остатъка от силите на Власов, умират зад решетките в плен на о. Врангел.

Към края на войната СССР лишава от свобода 3,400,000 германски войници. Според условията на Ялтенското споразумение САЩ и Обединеното кралство се съгласяват германските военнопленници в съветските лагери Гулаг да бъдат използвани като „един вид репарации“. По този начин вместо те да бъдат репатрирани обратно по домовете им, още през лятото на 1945 г. Сталин започва да усвоява тази човешка пленническа плячка в трудовите лагери. Виждайки трудовата продуктивност на германските военнопленници, Сталин нарежда хранителните им дажби да се обвържат пропорционално с труда им. Дневната им хранителна дажба е включвала 600 гр. типов хляб, а в допълнение към него им се е полагало спагети, малко месо, захар, зеленчуци и ориз. Офицерите често са получавали повече, докато „военнопрестъпниците“ от Оста по-малко. Така или иначе, между 1941 г. и 1952 г. в лагерите умират близо един милион германски военнопленници. През 1955 г. последните от оцелелите военнопленници (10,000 души) са освободени от Съветския съюз след десетилетие на принудителен труд. Близо 1,500,000 германски войници от Втората световна война все още се водят безследно изчезнали по време на бойни действия. От допълнителните 875,000 германски цивилни, отвлечени и закарани в лагерите, близо половината погиват.

Когато войната приключва през май 1945 г., британски и американски цивилни длъжностни лица нареждат на съответните си войски в Германия да предадат на комунистите огромен брой бивши жители на СССР, включително и индивиди, сражавали се на страната на германците срещу съветската армия, военнопленници, принудителни и доброволчески работници, допринесли за германската военновременна икономика, както и множество съветски граждани, напуснали Русия и получили различно гражданство преди много години. Както вече бе отбелязано по-горе, към това „репатриране“ на 4,200,000 етнически руснаци и 1,600,000 руски военнопленници от победена Германия е добавен и голям наплив от германски военнопленници, както и пристигането на огромен брой цивилни, отвлечени или депортирани от Германия и Източна Европа. Десетки хиляди литовци, латвийци и естонци са депортирани в съветските лагери, а те от своя страна са заменени у дома от съветски заселници. Въпреки че повечето репатрирани етнически руснаци, основно жени и деца, накрая са приобщени към съветското ежедневие, руските военнопленници и хората на Власов са поставени под юрисдикцията на СМЕРШ (Смърт на шпионите), която осъжда една трета от тях на десет до двадесет години принудителен труд в Гулаг. През 1947 г., набъбнат от разпоредбите на Ялтенската конференция и Операция „Килхол“, общият брой на затворниците в Гулаг достига своя връх от близо девет милиона.

 

След Сталин

След войната най-долната и опасна работа продължавала да бъде възлагана на лагерниците от Гулаг. По този начин, под специалния надзор на началника на тайната полиция Лаврентий Берия, хиляди затворници от Гулаг са използвани в съветския проект за разработването на ядрена бомба, като са извличали уран и като са подготвяли тестовите полигони на Нова земя, на о. Вайгач, в Семипалатинск и още дузина други площадки. По-късно Съветските военноморски сили използват лагерници от Гулаг за извличане на радиоактивните материали от вече изведени от експлоатация атомни подводници.

През 1953 г., годината на смъртта на Сталин, в Гулаг се помещават около 2,700,000 лагерници. През следващите две години броят на затворниците спада рязко—което обаче не означава, че Гулаг се отпуска при наследниците на Сталин.

Данциг Сергеевич Балдаев, старши служител на МВД, който работи в Гулаг от 1951 г. до пенсионирането си през 1981 г., публикува книга със серии от рисунки, изобразяващи несгодите и агониите на руснаци и други обявени за „врагове на народа“ в постсталинския Гулаг. Книгата на Балдаев е подредена тематично, със секции, разглеждащи лагерната организация, мъченията и жестокостите, съвкупленията, храната и подслона, климатичните условия, обикновените и политическите престъпници и т.н. Въпреки собственото му минало му и ужасите, свързани с темата, той успява да представи цяла една патология на комунистическите лагери и техните главатари по един почти клиничен начин, ясно и без излишни превземки.

Както подчертава Бладаев, въпреки че за административното разпореждане на лагерите официално е отговаряло КГБ, неофициално, вътре в бараките, обикновените престъпници (убийци, изнасилвачи и всякакви психопати) са властвали, използвайки и малтретирайки жените и по-слабите. Самоопределяйки се като „вор в законе“ (в буквален превод „крадци в закона“, което значи церемониално издигнат криминален лидер, който решава спорове и разделя плячката), тези бандити са били мафиоти от най-долния тип.

В Гулаг жените постоянно са ставали обект на насилие от всички страни. По време на закарването им в лагерите те често са били изнасилвани още на транспортните кораби или във вагоните. При пристигането им в крайната дестинация те са били извеждани голи в колона по един пред лагерните длъжностни лица, които на свой ред си избирали онези, които си харесали, обещавайки им по-лека работа в замяна на сексуални услуги. Според Балдаев тези длъжностни лица са предпочитали германките, латвийките и естонките, които по всяка вероятност никога повече е нямало да видят родните си места отново, пред местните рускини, които пък най-вероятно са щели да се завърнат у дома. Останалите жени са ставали „награди“ за престъпниците от мъжки (а понякога и от женски) пол. Освен ежедневните мъчения като изгладняване, физическо изтощаване, мразовитото време на далечния Север, както и физическия тормоз, по-упоритите лагерници и от двата пола са рискували да бъдат подложени и на изолация, набиване на кол, осакатяване на половите органи или, като по-милостивия вариант, да получат по един куршум в тила.

 

Империя на смъртта

Според различните изчисления над 30 милиона затворници влизат в Гулаг през тези 50 години, през които лагерите процъфтяват. Разбира се, не всички от тях умират. Имало е голяма вероятност краткосрочно пребиваващите да изтърпят 5-годишната си присъда и накрая да бъдат освободени. В някои случаи обаче на определени лагерници, излежали присъдите си в Гулаг, им е било отказвано завръщане у дома, вместо това бидейки принудени да изживеят остатъка от живота си в градчета в близост до съответния лагер. Робърт Конкуест, който измежду западните академици прави най-много в разследването и разкриването на престъпленията на съветския режим, посочва, че един на всеки трима от новодошлите лагерници умира през първата година от лишаването им от свобода. Само половината от тях оцеляват третата година. Според изчисленията на Конкуест, само по време на Големия терор (познат още и като Голямата чистка) от края на 30-те, се наблюдават шест милиона ареста, два милиона екзекуции и още два милиона смъртни случаи по други причини в лагерите. Конкуест смята, че към смъртта на Сталин през 1953 г. около 12 милиона души погиват в Гулаг. Според някои изследователи като покойния Андрей Сахаров крайното число е много по-голямо, от 15 до 20 милиона. Тези очевидни разминавания от страна на честните историци, проучващи тези престъпления от невиждани досега мащаби, обаче се дължат на затвореното общество, в което те са извършени, както и на ненадеждната документация, свързана с тях.

Освен тези неща се наблюдава и възникването на един гротески ритуал на обстойно изхвърляне на измършавелите трупове на лагерници, надвити от глада, изтощението, уязвимостта и недохранването. На левия крак на всеки един от починалите лагерници се е закачало дървено обозначение с идентификационния номер на съответния затворник, като всякакви златни зъби или пломби са били изтръгвани. За да е сигурно, че смъртта не е инсценирана, следвало е или черепът на затворника да бъде разбит с чук, или железен кол да бъде прокаран през гръдния му кош. Полуголият труп след това се е извеждал от лагерната зона и се е погребвал в необозначен гроб.

 

Гласове срещу забвението

През последните години най-различни немски групи започват да изграждат паметници със съдействието на руснаци в памет на загиналите в Съветския съюз германски цивилни и войници. Наскоро един руски евреин на име Александър Гутман пък бе изготвил документален филм, в който провежда интервюта с четири немкини от Източна Прусия, които като млади били изнасилени от войници на Червената армия, а после, веднага след войната, откарани в една особено адска станция на Гулаг, станция №517, в близост до Петрозаводск, Карелия. От хилядата девойки и жени, откарани в този лагер, 522 умират в рамките на шест месеца от пристигането им. Тези жени са само част от десетките хиляди германски цивилни и от двата пола, депортирани в Съветския съюз със съгласието на Западните сили за робски труд като „един вид германски репарации“. Една от жените, интервюирани от Гутман, отбелязва: „Докато дневникът на Ане Франк се знае из целия свят, ние продължаваме да си носим спомените в сърцата“. Немски филантропи пък наскоро бяха изградили мемориално гробище за жените, загинали в робския затвор №517 (вж. бележка 2).

След като редица кинофестивали отхвърлят „Пътешествие обратно в младостта“ (на руски „Путешествие в юность“) на Гутман заради „спорния“ му характер, от 34-ия международен филмов фестивал в Хюстън, Тексас най-накрая одобряват документалния филм, на който той печели наградата за първо място—Платинената награда—за 2001 г. (по-късно филмът печели и наградата „Златна камера“ на Международния американски филмов и видео фестивал). Когато Гутман се опитва да представи документалния си филм в Ню Йорк Сити обаче, той е посрещнат от недоволни възгласи като: „Трябва да го убият, задето е направил такъв филм. Срамота, евреин да разказва за страданията на германците!“).

 

Оскверняване на паметта

Днес ние, американците, още от ранна детска възраст продължаваме да бъдем бомбардирани с холокостий чак до изкуфели старини—една наситеност, граничеща с, а в някои случаи дори и водеща до, холокостмания. В същото време обаче никой не се залавя да ни информира за жестокото експлоатиране и садистичните деяния в съветските трудови лагери. Известно време след края на Втората световна война американското Министерство на правосъдието започва да поддържа един свой си специален клон—Службата за специални разследвания—конкретно занимаващ се с разследването, преследването и депортирането на бивши войници и длъжностни лица от Оста. Повечето от обвиняемите са служили като нискостепенни пазачи във военновременните немски лагери. Подобна американска служба за преследване на длъжностни лица, оглавявали и ръководили комунистическите лагери, обаче така и не е създадена. Една от най-доскорошните книги за Гулаг, „Системата на изправително-трудовите лагери“ на Смирнов, изрежда над петстотин лагери и техните респективни ръководни длъжностни лица от 60-те. Днес има голяма вероятност немалка част от тях дори да са американски граждани. Ако някой ден лидерите ни решат да започнат да преследват тези съветски индивиди със същата страст, с която в момента дебнат стари нацисти и предполагаеми терористи, книгата на Смирнов може да се окаже добро начало.

Въпреки че много от германските концентрационни лагери са запазени (някои биха казали дори и осветени), очевидно с цел да бъдат поддържани во веки веков като мемориали в памет на хората, пребивавали в тях, както и като напомняне за човеконенавистта не само на тъмничарите им, но и на целия германски народ, вече в продължение на десетилетие много по-мащабната съветска лагерна система Гулаг продължава да чезне както от руския небосклон, така и от колективната памет (вж. бележка 3).

Наскоро лица от по-горните етажи на властта бяха попречили на бивши лагерници от съветските трудови лагери да се опитат да открият музей на Гулаг. Както Юрий Пивоваров, директор на Института за социално-научни изследвания, се бе изразил: „Хората просто не са склонни да сравняват етичния и моралния ужас и срам на нацизма с този на комунизма“. Мнозина от хората, възразили на идеята за музей се оказват бивши високопоставени комунистически длъжностни лица, които днес тласкат Русия към Новия световен ред. Оттам следва и да заключим, че Съветският съюз си остава една непревзета крепост, без никога да се е налагало да изпълнява каквито и да е искания на завоевателите си.

 

Сред забравените

Неотдавна известният британски пътеписец Колин Таброн решава да прекоси Сибир. По време на прекосяването му Таброн умишлено се отклонява от предварително зададения маршрут, за да огледа останките от два небезизвестни лагера Гулаг: Воркута и Колима (вж. бележка 4). В най-новата му книга “In Siberia” („В Сибир“), Таброн ги описва с мрачна лиричност:

„Всяка година Колима е бил насищан с десетки хиляди затворници, повечето от тях невинни. На мястото, където са били оставяни, те изграждат пристанище, след това гр. Магадан, а после и вътрешния път, водещ до мините, където накрая погиват. Хората все още го наричат ‚Костният път‘… Самият Колима пък е бил наричан ‚Планетата‘, откъсната от всякаква реалност отвъд своята—тази на смъртта.“

 

При посещението на мъртвешката Воркута, Таброн пише:

„Накрая влязохме в обвивката на Мина 17. През 1943 г. това място се превръща в първия каторжен лагер на смъртта във Воркута. Само за една година броят на тези здания нараства на 13 от тридесетте такива в цяла Воркута: предназначението им е било да умъртвяват затворниците. През зимите, когато температурите са падали до минус 40°C  и виелиците са се развихряли, каторжниците се помещавали в тънко уплътнени палатки, поръсени с дървени стърготини, върху полумъхеста замръзнала земя. Тези хора са работили по 12 часа на ден, без почивка, постоянно бутайки въглищни вагонетки, като само за три седмици те вече са били пречупени. Един рядко срещан оцелял разказва как тези хора се превръщали в роботи, жълто-сивите им лица набръчкани с лед и кървящи студени сълзи. Хранели са се в мълчание, изправени и сбити един в друг, без да зърват никого. Някои работни бригади не успявали да спечелят допълнително храна, но така или иначе усилията за това били твърде непоносими, твърде изтощаващи за твърде малко храна. Само за една година 28,000 от тях умират… След това отидох до една самотна тухлена сграда, в която се намираха тясно разположени стаи. Това бяха изолационни килии. Солженицин пише, че след десет дена изолация, през които лагерникът е можел да остане дори и без дрехи, физиката му била съсипана, а след петнадесет дни той вече е бил мъртъв.“

 

При напускането на Воркута, Таброн попада на един камък, на който били издраскани следните думи:

„Бях изпратен в изгнание през 1949 г., а през 1942 г. баща ми почина тук. Помнете ни.“

 

 

Бележки:

1. Jacques Rossi, The Gulag Handbook (New York: Paragon House, 1989); M.B. Smirnov, et al., Sistema ispraviltel'no-trudovykh lagerey v SSSR. 1923-1960 (Moscow: Zven'ya, 1998); Ralf Stettner, Archipel Gulag: Stalins Zwangslager: Terrorinstrument und Wirtschaftsgigant [The Gulag Archipelago: Instrument of Terror and Economic Giant] (Munich: Ferdinand Schöningh, 1996); Danchik Sergeyevich Baldaev, Gulag Zeichnungen (Frankfurt am Main: Zweitausendeins, 1993); Avraham Shifrin, The First Guidebook to Prisons and Concentration Camps of the Soviet Union (New York: Bantam Books, 1982); and Stéphane Courtois, et al., The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression (London: Harvard University Press, 1999).

2. Aleksandra Sviridova, in V novom sverte („В Новия свят“), рускоезичен вестник, издаван в Ню Йорк, 18-24 май, 2001 г., стр. 14-15.

3. Едва наскоро обаче д-р Джудит Палот, преподавател по география в Оксфордския университет, докладва за поне 120 „горски колонии“ (принудителни трудови лагери), датиращи още от сталински времена, които все още се използват за интернирането на десетки хиляди души, все обикновени престъпници (за разлика от минали години, когато затворническият им състав е бил по-цветущ). Лагерите, за които д-р Палот съобщава, се намират в Пермския край в близост до Северен Урал. Средногодишната температура в този район е около минус 1°C , като през дългата зима, траеща от октомври до май, тя пада до минус 40°C. Както през царския период, така и сега при изтичане на присъдите им много от затворниците избират да останат в лагерните околия като заселници. Michael McCarthy, "Thousands of Russian Prisoners Are Still Suffering in the Gulag Archipelago," в http://www.independent.co.uk.

4. Colin Thubron, In Siberia (New York: HarperCollins, 1999).

 

Източник:

http://www.ihr.org/jhr/v21/v21n1p39_michaels.html

[Zara Thustra]

Младежи в Гулаг по леглата си

Молотов, СССР, година – неизвестна

 

Полагане на миньор, издъхнал по време на работа в принудителен трудов лагер

о. Вайгач, СССР, 1931 г.

Депортиране на полски семейства в Сибир като част от преразпределителните планове на Съветския съюз. Влиятелни семейства от завзетите територии често са били подлагани на принудителен труд, по този начин принудено участвайки в систематичното унищожение на собствената си култура

Полша, 1941 г.

 

Мъртвите тела на политически затворници в затворнически лагер, убити от тайната полиция

Тернопил, Украйна, 10 юли 1941 г.

Намерени за виновни спят в затревена постройка в сибирски Гулаг

Сибир, СССР, година – неизвестна

 

Плакати на Сталин и Маркс наблюдават отгоре лагерниците в спалните им помещения

СССР, ок. 1936–1937 г.

 

Лагерници по време на работа, участващи в изграждането на Беломорско-балтийския канал, един от първите големи проекти в Съветския съюз, съставен от изцяло робски труд. 12,000 души умират, докато работят в суровите условия

СССР, 1932 г.

 

Началници на Гулаг. Тези мъже са отговорни за принуждаването на над 100,000 затворници на тежък труд

СССР, юли 1932 г.

 

Затворници в съветски Гулаг изкопават ров под зоркия поглед на пазач

СССР, ок. 1936–1937 г.

 

Сталин проверява напредъка по Московския канал, изграждан от затворнически работници

Москва, СССР, 22 април 1937 г.

 

Златна мина, изградена чрез затворнически труд по времето на Сталин

Магадан, СССР, 20 август 1978 г.

 

Философът Павел Флоренски след ареста му за „агитиране срещу съветската система“. Флоренски е осъден на десет години труд в сталинските лагери Гулаг. Така и не излежава присъдата си. Три години след направата на тази фотография, той е отведен в гората и застрелян там

СССР, 27 февруари, 1933 г.

Ръководителите на Гулаг се събират заедно, за да отпразнуват добре свършената си работа

СССР, 1 май 1934 г.

 

Допотопната постройка, в която се помещава група затворници в един от сталинските лагери Гулаг

СССР, ок. 1936–1937 г.

Работещи затворници боравят с машина в Гулаг

СССР, ок. 1936–1937 г.

 

Лагерници по време на изграждането на Беломорско-балтийския канал

СССР, ок. 1930–1933 г.

 

Лагерници, разбиващи камъни при Беломорско-балтийския канал

СССР, ок. 1930–1933 г.

 

Юрий Тютюник, украински генерал, сражавал се срещу съветската армия по време на Украинско-съветската война. След войната на Тютюник му е позволено да остане в Съветска Украйна—поне до 1929 г., когато настъпва промяна в съветските политики. Той е задържан, отведен в Москва, затворен и убит

СССР, 1929 г.

Лагерници пренасят оловно-цинкова руда

о. Вайгач, СССР, ок. 1931–1932 г.

 

Лагерници извличат глина за тухларницата

Соловецки острови, СССР, ок. 1924–1925 г.

Длъжностни лица държат подчинените си работници под око при изграждането на Московския канал

Москва, СССР, 3 септември 1935 г.

 

„Наказателен карцер“ в Гулаг

Воркута, СССР, 1945 г.

 

Сталин и хората му инспектират работата по Московския канал

Москва, СССР, ок. 1932–1937 г.

 

Работещи затворници в Гулаг си правят кратка почивка

СССР, ок. 1936–1937 г.

Обикалящи пазачи в Гулаг по време на инспекция

СССР, ок. 1936–1937 г.

 

Работещи по Колимската магистрала мъже. След време пътят ще бъде познат и като „Костният път“ заради скелетите на загиналите по време на строежа й лагерници, останали в основите й

СССР, ок. 1932–1940 г.

 

Полковник Степан Гаранин, по едно време началник на Колимските принудително-трудови лагери, се подготвя за новия си живот като затворник

СССР, ок. 1937–1938 г.