Едни третокласни герои. Дядя Митяй и Гилденщерн

[Втори след княза]

Мисълта ми тръгна от това, че Божествения и Героичен период в изкуството са обрисували портретите на величествените характери. Имаме най- силния, най- мощния, най- умния, най- големия злодей, най- проклетия предател. Това е свършено още по времето на онези аристократи, които искат да са най-. Радвали са се царете и царкините Одисей да им разказва за подвизите си, а в по- малък мащаб младите женихи за Пенелопа са канели Ир да им пее за тези велиичави подвизи. После са чели Александрията и са обсъждали характерите в Светото писание и най- сетне "Десетодневът" на Бокачо- Декамерон.

После пък дошли Буржоазните революции с второстепенните герои, които не били аристократи, нямали величави подвизи, обаче били предприемчиви. Появили се Гобсек и Юрая Хийп, д-р Бианшон, капитан дьо Тревил, Люсиен Рюбампре, госпожица Хавишам. Нито делата им, нито произходът им е величествен. Героизмът им е земен и надминава обичайното с толкова, с колкото еснафът завижда на богаташа или ресторантската певица на гостуващата, която лъщи на  разлепения афиш. 

После идват третокласните герои. Абсурдът на "Розенкранц и Гилденщтерн са мъртви", и ония, дето чакат Годо е героизмът на недостойните. Това е стягане на фокуса на авторите до някакви микроби. Нова ниша! Животът на най- незначителните. Обаче не на долни характери, а на невъзможни да се вместят дори в съсловието на деловите хора. Едни полуинтелигенти, полусоциализирани, полухуманни.

Така стигнах до двойката Розенкранц и Гилденщерн на Том Стопард. О, те се интересуват от теория на вероятностите, от театрално изкуство, от психология. Само дето никога няма да постигнат нищо, ще останат безименни и презряни. Личности толкова безлични, че и сами бъркат имената си.

Стигнах и до двойката дядя Митяй и дядя Миняй, които са измежду селяните сеирджии, които се струпват около два сблъскали се и уплели ремъците си екипажи в гл. V на Мъртви души. Някой друг ги командва и те се местят като пионки по конете. Различни и по своему забележителни, но все едно кого как ще наречеш. Резултатът от неумелото им водене на конете е нулев. Нормално е кочиашът да ги изпъди. Те само изглеждат опитни и забележителни. Всъщност си остават безименни и незабавно забравени

После ми дойде на ум за Бувар и Пекюше на Флобер. Те олицетворяват посредствеността, съчетана с невярната оценка, че можеш да надскочиш сянката си, т.е. бездарието си. Тези другари се залавят с безброй дейности, непосилни за един живот, провалят се и ги изоставят. Искат да са фермери, паркостроители, геолози, химици, медици, философи, политици. И нищо!

Не бързам с презрението си към горните. Те са привлекли вниманието на Шекспир, Гогол, Флобер. Самите герои познаваме само защото велики ни разказват за тях.

[Втори след княза]

Запитах се, Защо тези никакъвци се явяват по двама? Дон Кихот и оръженосецът му са първостепенен и второстепенен герой. Дядо Либен и хаджи Генчо са различни социални типове...

Обаче тези?... Отговорих си, че те се подкрепят. Не че както в нашия фолклор единият лъже, другият маже. Не, те са двама еднакво недоучили, които за авторитет се явяват в консилиум. Те са две непълноценности, които не правят цяло, но поне създават вид на множество. Единият се вслушва в другия и му придава фалшив авторитет, в друг случай- обратно. Единият се прави на важен, после другият. Единият има свой значим авторитет, после другият. Може би някой би казал, че се идентифицират един с друг, но аз бих приел по- скоро, че в компанията на другия не се чувства презрение, нито присмех, а уважение и може да се говорят баналности почти като мъдрости и от плоското да изпъква острота.

Събрали са се, както слепци, за се чувстват по- добре и да са сред свои. Да говорят със свои думи за своите проблеми и да си обясняват света по сходен начин.

[Втори след княза]

Флобер дълги години е събирал баналности за да пресъздаде света, който отвращава мадам Бовари. Този свят обаче надделява. Както замърсяването побеждава природата.

[Втори след княза]

Замислям се за Терсит- Илиада. Дали той е третокласен герой? Не, той е от времето на божества и герои. Той се противопоставя на Царя, а това е геройско. Гилденщерн никога няма да се противопостави на Клавдий или Хамлет. Тези, за които пиша са миманса на сцената. Дори не са хористи. Ех, какви хорове има! 

Пък може да са като образите от барелефа "Трета класа" на Иван Фунев. Не, не. Онова са хората носещи на плещи бъдещето, а тези са безлични. 

[Втори след княза]

А ценни ли са третокласните герои, за да станат обект на документиране в изкуството и науката? С голямо съжаление отговарям Да. С индустриализацията нараства броя на заетите завивачи на бурми, от които не се иска нещо повече. Чарли е такъв. Заради това става любимец. Художествените образи изпростяват и се масовизират. Розенкранц и Гилденстерн стават главни художествени герои в абсурдистка пиеса. Всеки грамотен може да опише и публикува мемоари за семплия си живот. Семпъл, но масов. Интересен, защото е картина на мнозина.

С компютризацията се появи нужда от тесни специалисти, които в останалата част от живота си са прости, в негативния смисъл, хора. Героите са измислени. Филмови супергерои биват избирани за политици, т.е. водачи, примери за подражание. Шварценегер, Клуни, Зеленски, а и Слави. Екранният им образ е също толкова фалшив, колкото и поведението им извън студиото. Те стават основен обект на изобразяване. Второкласните са също така гримирани и пресилени. Само "тъпаците" , не биват манипулирани и то за да са необходим фон, да контрастират с измислените супергерои и защото преправеният тъпак вече не е тъпак. С появата на изкуствения интелект нещата станаха още по- сложни. Машината може да даде едни средни отговори, които третокласният човек не може. При това той не е аутсайдер, защото е избирател, който лесно бива манипулиран и не е с кой- знае какви претенции в живота и за работа. Така са били и дядя Миняй и дядя Митяй, Розенкранц и другите споменати. Те са си съвестни изпълнители, към които трябва да има малко по- специално отношение и търпение.

Обаче на кого се занимава с плебса, с илотите? Само на хора, които са се издигнали от това тесто и са станали пълноценни. Рядък шанс.

[Втори след княза]

Тези дни нещо ми напомни "Дон Жуан" на Моцарт. Ролята на дон Отавио е типична третокласна роля като партитура и поведение. 

Това ме върна към темата и въпроса за смисъла от третокласните герои. От една страна, следваме и се поучаваме от най- изразените. От първите. От друга страна, Третото съсловие прати в забвение аристокрация и духовенство, а защо третокласните герои да не пратят в забвение първокласните? 

Дори и третокласен, героят може да е предаден първокласно. Да стане олицетворение на третокласното. Дори може да бъде избран за име на първокласни рокаджии. Юрая Хип, не е и споменат между героите на романа в уикипедия (тук).

Но също и читаталят вече няма основание да се олицетворява с първокласните герои. Когато само аристократите са четяли- необходими са им били и са се олицетворявали с герои- аростократи. Когато и свещениците зачели и нежречески книги, потрябвали им жития на духовници. Третото съсловие се нуждае от Гобсек, д-р Бианшон, Атос и Д` Артанян, г-н Микобър и чорбаджи Марко. Приключенията на Крали Марко и Иван Рилски си остават истории. 

Успоредно с тези разсъждения ми идат на ум и есетата на Боян Болгар, в които той прави метафорични изводи за човека от незначителни случки в природата. Конкуренция, доброта, любов, помощ и роднинство има и сред незначителните животинки. Обаче Ботев е яростен срещу поемите на баба ми за хурката и драмите за жабите и мишките и боя им с цар Радана. Това са едни незначителни, третокласни проблеми. Който разисква третокласни проблеми, определено не е първокласен. 

В този смисъл, третокласните се нуждаят от първокласен образец на третокласие. Това означава, че първоначалната ми идея за значение на разработването на третокласните герои е потребно, но да бъде направено от първокласни автори.  

[КГ125]

Много, много интересно! А не е ли свързано всичко това с процсът на "разширяване на периметъра" на литературата, в хода на историята й от началото на 18 век нататък? И с еволюцията на виждането, на нормата за "ценното". Със впускането към реализма на 19 век. А пък вече като дойде тъмната материя на модерното от 20 век и  - вай, ужас - от 21 -вии. Така от третокласните лупата се премести, през психологизма, към девиантни, луди, престъпни и пр. ...

 

Интересен би бил паралел в източното изкуство - дали там има такъв процес?

[Втори след княза]

Преди 2 часа, КГ125 said:

Интересен би бил паралел в източното изкуство - дали там има такъв процес?

Мисля, че и на изток, четящата публика е аристократична и Шах-наме е поучителна за шахове и с герои от тази среда. Дори съюзът на Рама е с маймунски цар, а не с някой треторазреден маймуняк. Предполагам и китайските императори са се поучавали от сведущи в царските работи. Приготвил съм си да чета книга от Маоистко време. Не зная дали става дума за герои- партийни лидери или редови. 

Преди 2 часа, КГ125 said:

А не е ли свързано всичко това с процсът на "разширяване на периметъра" на литературата, в хода на историята й от началото на 18 век нататък?

Изглежда- да. Обаче интересът към непознатото, девиантното, фантасмагоричното е съществувал. В Хиляда и една нощ има и луди, и убийци, и духове, и екзотични страни, обаче героите, макар и по- често търговци, защото е предназначена и е произлязла от разказите на керванджиите, са особени, с нещо изключителни. Атрактивни, привличащи внимание, така да се каже.

Това ме оставя в двоумението, дали си струва да се описват преживявания на Никой. Ето, Радичков описва едни прости хора. Елин Пелин и той. При това не са изключителни (атрактивни така да се каже). Изглежда са плод на това, че четящият иска да се сравни със себеподобните, освен, че иска да научи за другите. ... като си помисля, на кафе с приятели се говори не за Леонардо ди Каприо, а за Пешо съседа. При това с интерес, а не с оскърбителното високомерие на принц Хамлет.

[КГ125]

Точно! Четящият иска да се сравни със себеподобните, но в новото време вече четящите са всички и разнообразието на подобните им е неизчерпаемо. Откъдето вече изкуството вече иска да покаже животът като картина на всичко, а не като поредица от примери с герои от високата класа. Реализмът от 19 век май отваря тази врата и тя никога няма да се затвори. Вероятно за добро?

[Втори след княза]

Преди 29 минути, КГ125 said:

Точно! Четящият иска да се сравни със себеподобните, но в новото време вече четящите са всички и разнообразието на подобните им е неизчерпаемо. Откъдето вече изкуството вече иска да покаже животът като картина на всичко, а не като поредица от примери с герои от високата класа. Реализмът от 19 век май отваря тази врата и тя никога няма да се затвори. Вероятно за добро?

Художествената литература носи две наслади- да научиш нещо и да се развличаш. Реализмът носи научаването, а фантазията и невероятното са за развлечение. В различни периоди надвива едно или друго. Сега, според мен, публиката предпочита да бъде развличана. Белег за това е рекламният лозунг "Сексът продава всичко". Не познанието.  

[Мълчаливец]

Този герой, който ще представя е поне второкласен, а не третокласен и то не толкова заради значението му, колкото заради малкия брой наименувани персонажи: Татко Гобила от новелата "Преден пост на прогреса" на Джоузеф Конрад. 

Ето какво пише, дума по дума, за него авторът:

Цитирай

 

От време на време идеше да ги навести Гобила. Той беше вождът на съседните села. Беше побелял дивак, слаб и черен, с парче бяло платно, опасано около бедрата му, а на раменете си беше преметнал омърсена кожа от пантера. Когато ходеше, мършавите му нозе правеха дълги крачки, а в ръце размахваше жезъл, дълъг колкото самия него; щом влезеше в общата стая на станцията, приклякваше вляво от вратата. Оставаше там и наблюдаваше Кайер, като по някое време започваше да държи реч, абсолютно неразбираема за неговия слушател. Понякога Кайер, без да прекъсва заниманията си, подхвърляше с добродушен тон:

— Как си, приятелю? — при което и двамата се усмихваха любезно един на друг.

Кайер и Карлие изпитваха някаква симпатия към този стар и непонятен човечец и го бяха нарекли Татко Гобила. Имаше нещо бащинско в отношението на Гобила, който, изглежда, питаеше любов към всички бели хора. На него му се струваше, че те до един са много млади и че си приличат като две капки вода (освен по ръст), като беше убеден, че те всички са братя и надарени с безсмъртие. Смъртта на художника, който беше първият бял човек, влязъл в по-близък допир с него, не разколеба вярата му в това, защото Гобила бе напълно сигурен, че белият чужденец само се преструва на мъртъв и че е влязъл в гроба нарочно, по силата на някакво свое тайнствено намерение, за което беше безсмислено да се разпитва. Може би това беше пътят към дома му? Във всеки случай тези двама тук бяха негови братя и той прехвърли върху тях странната си обич. В известно отношение двамата бели споделяха неговите чувства. Карлие често го потупваше по гърба и не без удоволствие палеше клечки кибрит за радост на Гобила. Кайер пък с готовност му даваше да си смръкне от шишенцето с амоняк. Накратко казано, те се държаха с него точно така, както и другият бял човек, който се беше скрил в една дупка в земята. Двамата бели не излизаха от ума на Гобила. Може би те бяха едно и също същество с другия, или поне единият от тях. Той не можеше да намери отговора на този тайнствен въпрос, но винаги беше дружелюбно настроен. В резултат на тази дружба всяка сутрин жените от селото на Гобила се промъкваха в редица по една сред тръстиките и носеха в станцията птици и сладки картофи, палмово вино, а понякога и цяла коза. Компанията никога не осигуряваше станцията с достатъчно количество провизии и агентите се нуждаеха от тези местни доставки, за да преживяват. Получаваха ги в резултат на добрата воля на Гобила и живееха добре.

 

Подучени от управителя си, "носителите на прогреса" организират веселба с алкохол за своите негри, което бива посетено и от хората на Гобила. Това "празненство" е предназначено да опие негрите, които друго племе планира да отвлече за продан, като заплати за отвлечените със слонски бивни. При това нападение е убит един от хората на Гобила, а други са отвлечени...

"Най-лошото е, че там е имало и хора на Гобила, които също са били отвлечени. Най-трезвият се е събудил и е бил наказан за това със смърт. Що за страна, боже мой! Какво ще правим сега?" казва един от героите, поставяйки акцента върху проблема с отвличането на "неправилните". 

Следват отново думи за племето на Гобила

Цитирай

 

През този ден никой от селото на Гобила не се приближи към станцията. Така беше и на следващия, и на по-следващия ден. Измина една седмица. Липсваха всякакви признаци на живот в селото на Гобила, сякаш всички там бяха измрели. Но жителите му всъщност само жалееха за онези, които бяха изгубили в резултат на злата сила на белите, довели лоши хора в родината им. Лошите хора си бяха отишли, но страхът беше останал. Страхът винаги остава. Човек може да унищожи всичко в себе си — любов, омраза, вяра, дори съмнение, но докато е вкопчен в живота, той не може да унищожи страха: страх коварен, неунищожим и ужасен, който пронизва съществото му, който обагря мислите му, който се таи в съзнанието му, който наблюдава усилието на последното издихание върху устните му. В страха си старият и благ Гобила предложи извънредни човешки жертвоприношения на всички зли духове, обладали белите му приятели. На душата му беше тежко. Някои воини заговориха за пожари и смърт, но предпазливият стар дивак успя да ги разубеди. Кой би могъл да предвиди злините, които можеше да донесе гневът на тези тайнствени същества? Трябваше да ги оставят на мира. Може би и те щяха да изчезнат в земята, както беше постъпило първото същество. Гобила беше на мнение, че неговите хора трябва да стоят настрана от белите и да се надяват на по-добри времена.

...

Дните преминаваха в седмици, сетне в месеци. Хората на Гобила ознаменуваха всяко пълнолуние с викове и удари на барабаните си както винаги досега, но не се приближаваха към станцията. Макола и Карлие веднъж се качиха в едно кану и се опитаха да възобновят връзките си с тях, но бяха посрещнати с дъжд от стрели и трябваше с бяг да спасяват живота си. Този опит предизвика много шум и врява в земите нагоре и надолу по реката, които не стихнаха няколко дни. 

 

Общоприетото мнение, парадигмата при интерпретиране на образа на Гобила се състои в оценката му като притворен, двуличен. Демонстрира външно приятелство- усмихнат, добродушен и привидно готов да помага, но тази усмивка бива оценявана като двусмислена, прикриваща дистанция, в която вождът иронично наблюдава безпомощността на „господарите“. Гобила олицетворява местната устойчивост и прагматизъм. За разлика от европейците, които се разяждат от леност, завист и алчност, той запазва спокойствие и достойнство, макар и да не е лишен от хитрост. 

За мен Гобила е талантливо пресъздаден образ на "дивак", който боготвори белите, клекнал вляво от вратата, като в храм, говоре нещо, което никой не разбира, а може да е вдъхновена ода или молитва пред "божествата". Същевременно племето носи провизии, като приношение пред белите божества.

Пречупването е в момента, когато биват отвлечени и убити хора от племето, а "божествата"нищо не правят, Гобила се разочарова в тяхната божественост и цивилизационна роля, магията се разпада, „мисията на прогреса“ се оказва куха и тогава вождът ги отпъжда от живота на племето. 

Кумирите са рухнали!

Образът на татко Гобила може да се чете като огледало на процеса „обожествяване – разочарование“, което преживяват местните спрямо цивилизаторите- колонизатори.

Поведението на героя също хвърля светлина върху кривите разбиранията на цивилизаторите. Те смятат, че даровете на племето са нещо подразбиращо се, някаква сделка, някакъв техен интерес. При това става дума не само за героите от новелата, а за европейските читатели, които пречупват действията през собствения си мироглед, оцветен в изгода и прагматизъм. Според тези разбирания, Гобила има интерес и плаща данък за да бъде закриляно племето, а щом белите не изпълняват своята част от сделката и той я смята за невалидна.

В действителност поведението на Гобила е антропологично вярно и повтаря поведението на траки, елини, египтяни и каквито и да са аборигени пред техните божества. Всички тези, с ниски степени на развитие вярват, че има всемогъщи, стоящи на друго ниво и на практика вечни същества, пред които богоговеят. Правят жертвоприношения, възхваляват и  се молят за нещо. Боговете обикновено остават безмълвни и често дори не разбират езика на просителите. 

И тук се поставя въпросът, дали древните жреци, пък и съвременни свещеници и вярващи, извършват ритуали, обреди, поклонения, строили са и строят храмове, за да подкупят божествата или за да ги възвеличаят, приемайки ги за племенни покровители? 

Мнението ми е, че Гобила, този прост "дивак" няма усет за прагматичност, договореност и сделка. Той е щастлив да има в съседство божества, на които не може да се търси никаква сметка за неизпълнение на договор. Тези божества, вярва той, могат да правят чудеса, дори могат да са вечни. Това, че точно тези не са истински божества, отнася към своя грешка, продължавайки да вярва, че има други- по истински. Тази вяра и до днес изпълва света с лъжепророци, лъжецаре, лъжеучители, като в нея няма сметкаджийство, а проста вяра в нещо изключително и свръхестествено, съпроводено с усещане за своята немощ и потребност от тях.

Така, за мен образът на Татко Гобила е изображение на древни вярвания, разбирано от съвременните читатели според нагласите и предръзсъдъците от тяхната, а то и наша среда.

 

 

Редактирано Август 21 от Мълчаливец