Отиди на
Форум "Наука"
Доктора

Народността на старите македонци - 1

Recommended Posts

НАРОДНОСТТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ

от д-р Веселин Бешевлиев

Въпросът за етнографското положение на старите македонци почти винаги е изниквал и се е разглеждал, колчим е ставало дума за т. н. хеленистическа култура или за политическата съдба на стария гръцки народ или пък за прочутите македонски царе Филип II и Александър Велики. Защото, ако се приеме, че македонците не са били гърци, а другоплеменни, че старите гърци са били завладени от един чужд тям народ, а не обединени от гръцко племе , че боят при Херонея 338 г. означава края на гръцката свобода и че не чисти гърци, а варвари или погърчени варвари са предизвикали и разпространявали хеленистическата култура, която е допринесла за развитието на човешкия род много повече отколкото самата класическа култура и която е могла да проникне далеч на изток, дори чак в централна Азия, а чрез посредничеството на Рим и християнството е взела голям дял и при създаването на съвременната нам европейска култура. Ако пък се допусне обратното, че старите македонци са били едно забравено от историята гръцко племе, тогава хеленистическата епоха не ще бъде нищо друго, освен една по-сетнешна стадия от развоя на гръцката история. Най-сетне, яко македонците не бяха се явили на историческата сцена, гърците, може би, щяха да станат плячка на разни варварски племена като илири и келти.

В древността въпросът за народностната принадлежност на македонците е играел известна роля в политическите отношения на гръцкия свят. Той е имал, така да се каже, една активна и една пасивна страна. Македонските владетели са се мъчели да вмъкнат държавата си в кръга на старогръцката култура и да влязат в тесни връзки, както духовни, така и политически и икономически, с гръцките градове-държави. Защото, както пише най-добрият познавач на хеленистическата епоха J. Kaerst, “за македонската сила, стремяща се да се издигне, връзката с Елада е била въпрос за живот. Без свързването със старогръцката култура Македония не е могла да мисли да играе една решаващия, даваща тон роля в областите, стоящи под влиянието на тази култура. само в присъединяването към духовното господство на гръцкия гений е могло македонското царство да придобие едно продължително политическо надмощие, което го е издигало над лишените от история династии на съседните тракийски и илирийски племена”. Едно политическо надмощие на Македонската държава всред траки и илири й давало възможност за една намеса и в самите гръцки работи. За да може да се постигнат тези цели, необходимо нужно се явявало да се признае гръцкия характер на македонския народ или най-малко на управляващата царска династия. Затова още от рано започва едно съзнателно гърчене на македонските владетели, на което като последица се явява и погърчването и на самия македонски народ. Как се е развивала тази елинизация, в подробности не може да се каже поради липса на данни.

Най-голямата пречка за благоденствието и развитието на стария гръцки народ са били многото дребни градове-държави, които постоянно воювали помежду си, борили се за надмощие и изнемогвали в своите ежби. Мнозина родолюбци гърци, виждайки това нещастие, или както се изразява J. Beloch, “това проклятие над гръцката народност”, обръщали очи към мощната северна съседка, от която очаквали и желаели своето обединение. Най-ясен изразител и най-важен представител на тази “македонска партия” бил журналистът-ретор Исократ, а по-късно ораторът Есхин. Исократ в прочутата си реч “Панегерик”, обнародвана през 380 г., която заслужава да се нарече по-скоро политическа брошура отколкото реч, изказва мнението, че обединението на гърците е възможно във вид на съюз под опеката на някоя силна държава, напр., Атина и, че когато това обединение се постигне, трябва да се предприеме поход против Персия, за да се освободят малоазийските гърци от игото й. Първоначално той очаквал обединението да дойде от едни съюзени Атина и Спарта, но когато видели, че това е невъзможно и, че за едно подобно дело демократическата уредба е неспособна, обърнал се към съществуващите по негово време силни гръцки монархии. Най-напред той се спрял на тесалийския монарх Язон от Фере, който замислял да предприеме поход против Персия. Но надеждите на Исократа не могли да се осъществят, понеже Язон бил убит. По-късно той се обърнал към Дионисия I, тиран на Сиракуза. Този пък наскоро умрял. След него Исократ подканил към същото в едно писмо спартанския цар Архидам, но когато видял, че последният не е наклонен да следва неговия план, едва чак тогава той отправил погледате си към победоносния македонски цар Филип II. В брошурата “Филип” (346 г.) Исократ съветвал македонския монарх да обедини гърците и да ги поведе към общия им враг – Персия. Дали и доколко Филип се е повлиял от тази политическа програма на прочутия ретор, е мъчно да се каже. Обаче, факт е, че след боя при Херонея той пристъпил към осъществяването й. Разбира се, Филип с това не следвал една панелинска, но една империалистическа македонска политика, която в края на краищата е трябвало да ги сблъска с Персия. По този начин панелинските и македонските интереси се сближили и станали общи. Срещу Филипа II и македонската партия в Атина се борил упорито Демостен, най-мощният гръцки оратор. Тази политическа обстановка, разбира се, не е могла да не окаже известно влияние и върху тогавашните гръцки писатели, от които черпим сведения за македонците.

И днес въпросът за народностната принадлежност на старите македонци за жалост още не е загубил своето политическо значение. Днешните гърци особено в лицето на атинския професор Г. Н. Хаджидакис се мъчат да докажат на всяка цена, че старите македонци са били гърци, за да могат по такъв начин да оправдаят несправедливото владение на южна Македония. Този аргумент всъщност няма никакво значение за правото да се владее Македония, тъй като днешните македонци са преди всичко славяни, които нямат нищо общо със старото население, освен това, че носят едно и също име “македонци”. При това не трябва да се забравя, че днешните гърци не са чисти потомци на старите. В техните жили тече достатъчно много славянска и албанска кръв. Най-сетне съвсем неуместно е да се определят сегашните политически граници въз основа на положения преди хиляди години, без да се държи сметка за сегашното население, което е меродавно в случая. Защото тогава бихме дошли до невероятно заключение, че днешна Италия, като наследница на Рим, има право да владее не само половин Европа включително с Гърция, но и голяма част от Мала Азия и средиземноморска Африка.

В науката въпросът за произхода на старите македонци стои все още неразрешен. Причината за това я, от една страна, недостатъчния исторически материал, с който ние днес боравим, а от друга страна, обстоятелството, че този материал още не е бил подложен на едно безпристрастно, всестранно и системно изследване, което въпреки оскъдните данни, все пак би ни приближило значително до историческата истина. Досегашните изследвания са бивали непълни в едно или друго отношение или пък наченати с предвзети мнения. Така напр., известният труд на О. Hoffmann, die Makedonen. Gottingen 1906 страда от към дълбочина и е доста едностранчив. В следващите редове ще разгледаме най-напред доста подробно известията, които ни дават древните писатели за македонците, а после ще се спрем накратко върху това, което е достигнало до нас от техния език. Това ще бъде достатъчно, за да си съставим една приблизителна представа за народността на старите обитатели на днешна Македония.

* * *

Името Македон (= македонец по гръцки) се споменува за пръв път в един фрагмент от недостигналото до нас произведение на гръцкия поет Хесиод (живял около 700 пр. Хр.), наречено “Каталог” или “Еояни” , който гласи така: “А тя (= Тюиа, дъщеря на Девклион), която забременя от Зевса мълниелюбеца, роди два сина Магнет и Македон, конник-воин. Те населяваха селищата около Пиерия и Олимп”. Според един друг фрагмент от същото произведение, Грайк, родоначалник на гърците, е син на Пандора, друга Девкалионова дъщеря и на Зевса и брат на Латин, родоначалник на латинците = римляните. Следователно, Македон, родоначалникът на македонците, и Грайк са представени у този поет като братовчеди. Прочутият немски филолог Wilamowitz предполага, че Магнет, родоначалник на гръцкото племе магнети, и Македон са поставени в роднински връзки затова, защото някога областта Пиерия, преди да стане македонска, е била населявана от гърци. Възможно е при установяването на родствените отношения между Македон и Магнет да е играло известна роля и съзвучието между тези две имена. Но за правилната оценка на Хесиодовото известие особено важно се явява обстоятелството, че макар македонците и гърците да са стояли в географско отношение много близо едни до други, техните родоначалници според Хесиода са само братовчеди, докато родоначалникът на по-далеко стоящите римляни Латин е поставен в много по-тесни родови връзки с Грайк: той е негов брат. Както римляните, така и гърците представят от себе си два различи народа, но това разбира се не е попречило, щото в генеалогическия епос на Хесиода те да бъдат свързани с толкова тесни роднински връзки. От тук може да се заключи доколко генеалогическите спекулации на древните могат да служат като доказателство за гръцкия характер на старите македонци. но както и да е, във всеки случай забележително е, че в най-старото известие, което имаме за македонците, те не са представени като чисти гърци, а само сродни с тях и то в такъв смисъл, че тяхното сродство е по-далечно от това на римляните с гърците. Каталогът на Хесиода, както и други произведения от подобен характер, са рожба на желанието да се поставят в строги генеалогически отношения всички известни митични имена, без да се държи сметка за истинското положение на нещата. Според логографа Хеланик, Македон е син на Еола, но и тази генеалогическа комбинация е от съмнителен характер, понеже, както е известно, логографите стоят в тясна връзка с генеалогическия епос. Малко повече внимание заслужава неясното място за доряните у Херодота, бащата на историята: “Във времето на цар Девкалион те (доряните) населявали Фтиотидската земя, а във времето на Дорос Хеленовия син – страната под Оса и Олимп наречена Хистиайотида. Когато пък Кадмовите потомци ги изгонили от Хистиайотида, живеели в Пинд под името Макенди”. Дали споменатите тук макенди и македонци са едно и също племе, не е още установено. Възможно е да имаме само едно случайно съзвучие. Във всеки случай това известие показва някои допирни точки с епическите предания, което обстоятелство ни подсказва да бъдем предпазливи в заключенията си. Според така наречената Аполодорова библиотека, една митографска енциклопедия в древността, Makednos бил син на Ликаон, митичен аркадски цар.

Най-старите исторически известия за македонците, които стоят вън от всякакви съмнителни митологически и генеалогически спекулации, са сведенията, които Херодот ни дава в “Историите” си предимно за македонския цар Александър I (498 – 454 г. пр. Хр.) в свръзка с гръко-персийските войни. Александър I, син на цар Аминта I (ок. 540 – 498 . пр. Хр.), е първият македонски владетел, за когото знаем, че се е гърчеел. За своите симпатии към гърците той получил дори прозвището “Филелин” т.е. гръколюбец, което не би било подходящо, ако е бил истински грък. За този македонски цар Херодот ни съобщава между другото , че веднъж той пожелал да вземе участие в Олимпийските игри, но хеленодиките, т.е. ръководителите на състезанията не искали да го допуснат до тях, понеже го считали за варварин, я игрите били предназначени само за гърци. Тогава Александър им доказал, че бил по произход от Аргос и те го признали за грък и му позволили да вземе участие в надпреварванията. На друго място в “Историите” си Херодот разказва, че в навечерието на битката при Платея (479 пр. Хр.) Александър отишъл през нощта тайно в лагера на атинците, за да върши предателство спрямо персите, на чиято страна бил той, като оправдавал постъпката си с това, че по род сам бил грък и то от старо време. При друг един случай същият този Александър, пак според Херодот, заявил буквално следното: “аз съм грък владееш македонци”. Като оставим настрана въпроса за произхода на Александра, дали той действително е бил грък или не, в това Херодотово известие бие на очи рязко изтъкнатата разлика между гърци и македонци.

Като доказателство за гръцкия си произход, който както видяхме по-горе, е бил оспорван, Александър I привеждал едно родословие, според което той се явявал потомък на Херакла. За родоначалник на царския род в Македония се поставял Пердикас, който се считал за потомък на Теменос, един Хераклид. според Херодота родословието на Александър I било следното: Пердикас, Аргайос, Филип, Аероп, Алкетас, Аминас, Александър. В свръзка с това родословие бащата на историята ни съобщава следното предание за царския род: “Ето как Пердикас, седмия подред от прадедите на нашия Александър, добил властта над Македония. От Аргос избягали при илирийците троица братя от потомците на Теменос: Гаванес, Аеропос и Пердикас. От илирийците пък те се прехвърлили в горна Македония и дошли в град Лебая. Тук срещу заплата слугували у царя: единият пасял конете, другият воловете,а най-младият от тях Пердикас дребния добитък. В старо време не само простият народ, но и царете били бедно от към пари. затова жената на царя сама им готвела ядивото. И колчим се печал хлябът на малкия ратай Пердикас, хлябът ставал двойно по-голям отколкото си е. Понеже това ставало винаги така, царицата го съобщила на мъжа си. А той, щом чул това, веднага разбрал, че то ще да е поличба, която сочи към нещо голямо. И, като повикал ратаите, заповядал им да напуснат страната. А те му рекли, че трябва да си получат най-напред платата, що им се дължала, па тъй да си ходят. Тогава царят, като чул за заплатата, посочил им слънцето, което прониквало през комина в стаята, и казал заслепен от бога: “аз ви давам тази достойна за вас заплата”. Гаванес и Аеропос, двамата по-стари братя останали смаяни като чули това, малкият, обаче, който случайно имал в ръцете си нож, казал следното: “Царю, приемаме това, що даваш” и описал с ножа си слънчевата светлина по пода на стаята. А след като я описал, загребал три пъти от нея в пазвата си и тръгнал заедно с братята си. И тъй, те си отишли. На царя пък един от сътрапезниците му обяснил какво дело е направил малкия и как разумно най-младият от братята е взел даденото. А то, като чул това, ядосал се и праща подир тях конници, за да ги погубят. В тази страна се намира една река, на която потомците на тези мъже от Аргос принасят жертва като на спасителка. тази река, след като теменидите я преминали, така голяма придошла, че конниците не могли да я преминат. Троицата братя пък дошли в друга страна на Македония и живеели близо до границите, които били, както казват, на Мидас, Гордиевия син. В тези градини растат диви рози. Всяка една има 60 листа и с миризмата си надминават другите рози. В същите тези градини бил уловен, както разказват македонците, Силенът. Над градините лежи планината Бермион, която е недостъпна поради студа. След като завладели тази местност, те покорили от тук и останалата Македония”.

В основата на това предание лежи съвсем ясно една обикновена народна приказка. Това се вижда от следните данни: Имаме трима братя, които трябва да служат на един цар. От тях най-малкият е и най-хитрият. Жената на царя сама им готви и пече хляба, понеже едно време не само простия народ, но и царете нямали пари. Хлябът на най-малкия брат става винаги по-голям отколкото си е. Реката приижда, за да спре преследвачите и т.н. Приказният мотив за тримата братя се среща много често в народните приказки. Също тъй чудото с хляба, както и това с реката са известни и от други приказки. За последното е достатъчно да се спомене преминаването на Червено море от евреите, в Библията. За жалост тази най-стара македонска приказка е разказана много накратко, а може би, е изпуснато и нещо съществено, та за нас остават някои неща неясни, така напр. , защо на-малкият от братята описва и загребва слънчевата светлина. Вероятно с това си деяние той добива някаква власт над царския имот и царството или пък взема слънчевата светлина, за да я обърне после на злато. В свръзка с този кръг на мисли е споменат навярно и цар Мидас, който можел да обръща в злато всичко каквото похване. В тази приказка са били вмъкнати отпосле допълнително имената на братята и географските названия. Това може да се заключи от обстоятелството, че нито царят, нито царицата, нито пък реката имат имена. Те са запазили първичното. Покрай този чисто приказен характер на преданието личат в него известни елементи, които могат да имат някаква историческа основа или да принадлежат на едно истинско предание за македонския царски род. Това е разказа за идването на братята от Илирия, което говори за връзки на македонците с илирийците, настаняването им в горна Македония, изгонването им от там и заселването им при планината Бермион.

По-късно родословието на македонските царе било изменено. За родоначалник бил поставен някои си Каран. В свръзка с това било измислено или комбинирано ново предание за началото на македонската държава, което е достигнало до нас в редица редакции. Ето как гласи то у Юстин, който всъщност го разказва според римския историк Помпей Трогус: ”Каран с едно голямо мнозинство гърци тръгнал да дири по заповед на оракула селища в Македония и когато дошъл в Ематия, заел града Едеса (дн. Воден), без да бъде забелязан от гражданите поради поройния дъжд и гъстата мъгла, като следвал едно стадо кози бягащо от дъжда. И като си припомнил какво му бил заповядал оракулът: “да дири царство под предводителството на коза”, той установил тук седалището на царството си. След това, където и да отидел на поход, строго спазвал, щото да има отпреде като знаме тези кози, за да има в новите си предприятия същите тези водачи, които станали виновници да се основе царството там. Града Едеса той нарекъл в памет на тази услуга Еге (=Aigi от aix = коза), а жителите егеади. След това, като изгонил Мидас (защото и този владетел част от Македония), като и други царе, станал навсякъде техен наследник. И като обединил най-напред разнородните племена, направил Македония като едно тяло и поставил здрава основа за по-нататъшното развитие на царството”.

Малко по-другояче е разказано това предание в “Историческата библиотека” на Диодор Сицилийски, който го е заел от гръцкия историк Теопомп от о. Хиос. Според Диодор, Каран, седми потомък на Теменос, а единадесети на Херакла, бил брат на могъщия аргивски цар Фейон. Той пожелал да има също царство. За тая цел събрал една голяма войска от земята на брата си и от останалия Пелопонес и потеглил съгласно указанието на Делфийския оракул към север. Тук Каран подпомогнал царя на орестите, който водил война с Кисея, царя на еордеите. След успешното завършване на войната той получил срещу оказаната от него помощ, както било предварително уговорено, половината от завладяната страна и основал град, от гдето завоювал Македония и създал македонската държава. Гръцкия писател Павсаний съобщава още,че Каран след победата на Кисея издигнал победен знак (трофей), но от планината дошъл един лъв, който повалил трофея и го унищожил. От тогава станало обичай никой македонски цар да не поставя трофей след победа над неприятеля.

Същото това предание – разбира се, доста изменено е било използвано от гръцкия трагик Еврипид в недостигналата до нас драма “Архелай”. Тук името Каран е заменено с Архелай, за да се поласкае македонския цар Архелай, у когото Еврипид гостувал. Ето на кратко съдържанието на тая драма, както ни е предадено то от древността: “Архелай, син на Теменос, бил изгонен от братята си и дошъл при цар Кисей. Този последният бил нападнат от съседите си и обещал на Архелая да му даде царството и дъщеря си, ако той го защити от неприятеля. Архелай в едно сражение обърнал неприятелите в бягство и поискал от царя обещаното. Царят, разубеден от приятелите си, го излъгал и пожелал да го погуби с измама. Именно, той заповядал да направят една яма, в която да поставят много въглища, да ги разпалят и да турят отгоре тънки вейки, та когато Архелай мине, да падне в нея. Един от робите на царя разкрил това на Архелая. А той, като узнал тая работа, казал, че желае да поговори с царя насаме. След като били отстранени спътниците, Архелай сграбчил царя и го хвърлил в ямата и така го погубил. От тук той избягал воден от една коза, съгласно указанието на Аполона, в Македония, гдето основал град Еге, наречен така според названието на козата.” Дали в основата на това второ предание лежи някакъв исторически спомен, не може да се каже.

Херодот е считал македонските царе по произход за гърци. В V книга на “Историите” си той пише за царете Аминтнас и Александър I следното: “Че тези са гърци, потомци на Пердикас, тъй както те самите казват, това аз сам узнах и в разказите си по-нататък между другото ще посоча, че са гърци, а освен това и ръководителите на игрите в Олимпия признаха тъй също, че те принадлежат към гърците”.

Като доказателство за това Херодот в VIII книга привежда известната вече приказка и свързаното с нея родословие. За нас, обаче, е по-важно да знаем за какви са били считани самите македонци от Херодота, за когото има основание да се предполага, че е бил сам в Македония. за неговите съвременници гърци може да се твърди с положителност, че те не са считали македонския народ за сроден с тях. Затова хеленодиките в Олимпия, които виждали в лицето на македонския цар Александър I самите македонци, го смятали за варвари, т.е. не грък и му отказали достъпа до игрите. Същото може да се заключи от едно друго място из Херодотовите “Истории”. Към края на VIII книга Херодот разказва следното: Македонския цар Александър I бил изпратен от Мардония, персийски пълководец, при атинците с предложение да сключат мир с персийския цар. Александър, след като съобщил предложението в атинското народно събрание, посъветвал от своя страна атинците да го приемат, понеже те едва ли биха могли да издържат по-дълго време тази война и освен това, “защото за вас (атинците) това е голяма чест, ако великият цар (персийският) от всички гърци само на вас прощава прегрешенията и желае да стане приятел”. Спартанците, съюзници на атинците, като разбрали с каква цел се изпраща Александър Македонски от Мардония в Атина, побояли се да не би да бъдат принудени да водят сами войната, ако атинците се помирят с царя на персите, и изпратили в атинското народно събрание също пратеници, които да говорят против мирото предложение. Атинците след като изслушали и двете страни, отговорили най-напред на македонския цар, като му казали, че те никога няма да се помирят с царя на персите, а него самия молят да не идва повече при тях с такива предложения, “защото ние не желаем да ти се причини някакво зло от страна на атинците, понеже си наш гостоприемец и приятел”. А на спартанските пратеници казали, че те никога няма да изневерят на гръцката народност, “защото с гръцката народност сме еднакви по кръв, еднакви по език и имаме общи светилища на боговете и едни същи жертви и обичаи”. От това място из Херодотовите “Истории” се вижда достатъчно ясно, че както Александър I македонски, така и атинците не са считали македонците за гърци. Сам Александър заявил, че атинците са единствени от всички гърци, на които персийския цар желае да стане приятел. Следователно, Александър, който е бил приятел на персийския цар, не смятал себе си за грък или поне не се считал за такъв като представител на македонския народ. Атинците пък не искали да сторят зло на Александра не за друго, а защото бил техен гостоприемец и приятел, докато на спартанците нямало да изневерят, понеже са еднакви с тях по кръв и език. Заключенията, които вадим от току що разгледаното място из Херодота, се потвърждават напълно от приведените по-горе думи на Александра I македонски, че той бил “грък владеещ над македонци”. Най-сетне самото Хераклидско родословие на македонските царе добива своя пълен смисъл, както казва Kaerst, само при предпоставката, че македонският народ не бил сроден с гръцкия и не е бил считан, бих добавил, от гърците за гръцки.

Херодот споделял, како изглежда, напълно мнението на съвременниците си за не гръцкия характер на македонците. За да докаже гръцкия произход на македонския царски род, той не навежда никакво друго доказателство, освен известното вече родословие и свързаната с него приказка. В случая той не се позовава нито на езика, нито на обичаите македонски. Навярно, защото те са били различни от тези на гърците. Иначе Херодот едва и щеше да пропусне да наведе това тъй везко доказателство. В гръцкия произход на македонските царе, както Херодот, така и останалите гърци са могли лесно да повярват, понеже той не е могъл да бъде подложен на проверка, докато езикът, обичаите и пр. на старите македонци са стояли винаги пред очите на тогавашните гърци и са издавали негръция характер на македонския народ.

Това отделяне на македонския народ от управляващи царски род, като различни по произход, се среща след Херодота и у други историци. Ето какво ни съобщава дословно гръцкия историк Тукидит за образуването и големината на македонската държава: “Към македонците принадлежат и линкестите и елмиотите и други племена от вътрешността, които са техни съюзници и подчинени, о за себе си те са си отделни царства. Сегашната приморска Македония Александър, бащата на Пердикас, и неговите прадеди, които са по произход темениди от Аргос, най-напред завладели и й станали царе, като изгонили с борба от Пиерия пиерите, които после обитавали под планината Пангей отвъд Струмон Фагрета и други места (пък и сега още земята под Пангей към морето се нарича Пиерска долина), а от така наречената Ботия ботиейците, които сега живеят в съседство с халкидите. От Пеония завоювали една тясна вица, която се простира от реката Аксий от вътрешността чак до Пела и морето. А отвъд р. Аксий чак до Струмон те владеят така наречената Мигдония, след като изпъдили от там едоните. Те изгонили също и еордите от така наречената Еордия, от които повечето загинали, а една малка част от тях се поселила около Фиска, и от Алмопия – алмопите. Тези македонци подчинили и други племена, над които владеят и сега още, както и Антемунт, Грестония, и Бисалтия и голяма част от същинските македонци. Това всичко се нарича Македония и, когато Ситалк я нападнал, неин цар бил Пердикас, син на Александра.” В едно друго място в историята на Пелопонеската война Тукидид в свръзка със споменатия тук Пердикас изтъква особено ясно Хераклидското потекло на македонските царе: “Пердикас, обаче, не изоставил веднага атинците, но мислел да го стори, понеже видял, че и аргосците ги изоставили. И той също бил по произход от Аргос”.

Както вижда читателят от тези две места из съчинението на Тукидида, и този гръцки историк признава Хераклидския, resp. гръцкия произход на македонския царски род. Дори той познава същото родословие, както Херодот, защото той дава 8 предшественика на Архелая (у Херодота са 7, понеже Пердикас, бащата на Архелая, не е пресметнат към тях). Обаче, самите македонци Тукидид отделя от гърците и ги счита за варвари. Това се вижда ясно от следните места из неговата история. Тукидид, като съобщава,че спартанският пълководец Брасидас предприел заедно с македонския цар Пердикас поход за втори път срещу Арабай, царя на линкестите, пише: “Пердикас водел войската от македонци, над които владеел, и хоплити от гърците, които обитавали земята му…Всичките гърци хоплити били около три хиляди, а след тях следвали конци македонци заедно с халкидите всичко около хиляда и една друга голяма маса от варварите”. Че тук, както и малко по-нататък в този разказ, у Тукидида под “варвари” трябва да се разбира пак македонци (не конници), може да се заключи от думите на пълководеца Брасидас, които той отправил към войниците си, да ги насърчи, когато останали сами срещу линкестите след бягството на македонската войска: “Що се отнася до варварите, от които вие сега се боите поради това, че не ги познавате, трябва да узнаете от по-раншните сражения, които вие водихте с македонците, които принадлежат към същите, че те не ще бъдат страшни”

Още по-ясно и по-определено в това отношение се изказва прочутият ретор Исокрт, за когото казахме вече по-горе, че е бил един от най-големите привърженици на идеята “Гърция да се обедини под опеката на македонския цар Филип II”. Едва ли може и дума да става, че той, създателят на тази идея, не е бил запознат с етнографското положение на стария македонски народ. Той ясно дели, от една страна, царския род от македонския народ, а от друга страна, гърците от македонците. Исократ в прочутата си реч – брошура “Филип”, с която подканя македонския цар да обедини Гърция и да предприеме поход срещу Персия, казва буквално следното: “А той (основателят на македонската държава) остави цялата гръцка земя и пожела да завладее царството в Македония. Защото знаеше, че гърците не са навикнали да понасят царската власт, а други народи не могат да наредят своя собствен живот без такава власт. И понеже се случи поради особното му умение в тези неща, че и царството му да се различава много от другите. Понеже той едничък от гърците поиска да владее над другоплеменен народ и едничък успя да избегне опасностите, които витаят около царската власт”.

Следователно, гърците в лицето на Херодота, Тукидида, Исократа и др. са вярвали здраво в Хераклидското, resp. гръцкото потекло на македонските царе, докато самите македонци те са считали за народ различен от гърците. При това положение на нещата от само себе си изниква въпросът, дали македонския царски род не е бил по произход действително различен от народа македонски? На този въпрос трябва да се отговори отрицателно. Защото, както с право изтъква немският историк Kaerst, ние не можем да доловим в историята на македонската държава, доколкото тя ни е позната, нигде никаква следа, която да издава македонския царски род като чужд по произход на страната и народа македонски. Гръцкото, resp. Хераклидското потекло на македонските царе е било измислено, както намекнахме по-горе, по чисто политически съображения. Това е станало навярно във времето на Александра I гръколюбец, за когото имаме най-напред сведения, че се е гърчеел. Повод за Хераклидското родословие на македонските царе е дало, както изглежда, тяхното фамилно име “Аргеади”, което било свързано с пелопонеския Аргос, родината на Хераклидите (= потомците на Херакла). Трябва, обаче, да се забележи, че освен пелопонеския Аргос, съществувал е и един друг Аргос в Орестида, област в древна Македония. Така че македонския царски род е могъл да произхожда именно от този последния, което предположение се явява много по-правдоподобно. А също тъй не е изключена възможността названието Аргеади да идва и от личното име Аргеас.

Желанието да се свързва царския род с някое прочуто име, особено с името на някой херой из епоса, се среща не само у македонските царе, но и у други владетели на северни племена, които също тъй по него време проявявали елинофилски стремежи. Така, царят на молосите Тарипас се опитал да въведе в Епир през време на Пелопонеската война гръцка култура и обичаи и то по атински образец. В свръзка с това той изкарвал рода си от Ахила. А Арабай, цар на линкестите, племе подвластно на македонците, и съвременник на македонските царе Пердикас II и Архелай, свързвал рода си с Бакхиадите, прочута коринтска фамилия. Царете пък у енхелите, племе в южна Илирия, се считали за потомци на митичния Кадмос и Хармония. Тези примери показват ясно, какво становище трябва да се вземе спрямо Хераклидското родословие на македонските царе.

За политическото положение на македонската държава спрямо Гърция, за влиянието й върху отношенията на гръцките държавици това родословие на македонския царски род е било от голямо значение. То е означавало първоначално една претенция, която, обаче, с течение на времето е успяла да придобие толкова голямо значение, колкото повече се е удавало на македонските царе да наложат своето влияние над гърците. За гърците, които тъй много са държали на генеалогическите легенди, едно подобно родословие е могло да бъде убедително доказателство з гръцкия произход на македонската династия. И наистина ние виждаме, че то успешно е изиграло ролята си пред хеленодиките в Олимпийските игри. В него е повярвал не само Херодот, но и Исократ, та дори и трезвият в това отношение Тукидид. За нас днес това родословие не може да представя едно везко доказателство за гръцкия произход на македонския царски род, а още по-малко за този на македонския народ. Защото, според Херодот, лидийският цар Кандаул бил тъй също една издънка от Херакловия род, а целият скитски народ произхождал от Херакла. От това, разбира се, не може да се заключава за гръцкия произход, както на лидите, така и на скитите, за които народи положително се знае, че не са били гърци, нито са стояли в тесни родствени връзки с тях.

обаче, трябва да се забележи, че все пак е имало гърци, които не са признавали гръцкото потекло на македонските царе. Така, според Климент александрийски, софистът Трасимах от Халкедон в речта си “за Ларисеите”, желаейки да засегне македонския цар Архелай (413 – 399 пр. Хр.), преобразил стиха от Еврипидовата драма “Телефос”: “Ние, които сме гърци, ще робуваме ли на варвари?” по следния начин: “На Архелая варварина ще робуваме ли ние, които сме гърци?” Особено ясно и установено се изказва прочутият атински оратор Демостен против гръцкия характер на македонците и техния цар. На много места в речите си той нарича, както самите македонци, така и царят им Филип II варвари. Примерно в това отношение е следната част от третата му реч против Филипа: “Но за Филипа и за това, което той върши сега, не са на същото мнение, макар че той не само, че не е грък и няма нищо общо с гърците, но дори не е такъв варварин, чиято родина да може човек с чест да спомене, ами е един македонски нехранимайко, чиято земя по-рано не можеше да даде нито един свестен роб”. Обикновено изявленията на Демостена с отхвърлят или пък никак не се взимат под внимание, когато се разглежда въпроса за народната принадлежност на старите македонци, понеже учените, като имат предвид, че той е виждал в лицето на Филипа II най-върлия враг на Атина, респ. Гърция, считат думите му за рожба на политическо заслепение и озлобление. Но, както и да искаме да оценим и окачествим тези прояви на омраза, все пак те показват безспорно едно, че гръцката народност на македонските царе не е била общопризната.Защото иначе едва ли Демостен би имал смелостта да повтаря постоянно на атинците: Филип е варварин. Затова напълно прави са думите на Lenschau, че в случая Демостен сигурно е имал на своя страна чувствата на слушателите си. В пълно съгласие с тези думи стои и епиграмата, която била поставена от признателното потомство според Плутарха под бронзовата статуя на Демостена: “Ако имаше Демостене, сила равна на твоята мисъл, македонския Арес никога не щеше да владее на гърци”.

Че наистина във времето на Демостена не само той, но и други гърци не са признавали гръцкия характерна македонския народ, а с това и на царете му, се вижда и от думите на други оратори. Така ораторът Динарх, който бил един от привържениците на македонската партия, като вини Демостена в речта си, озаглавена “Против Демостена”, че той станал причина да бъде превзета и разрушена Тива от македонците, понеже не й пратил помощ, нарича македонците варвари: “Заради този предател (Демостен) децата и жените тивански бидоха разпределени за безчестене по палатките на варварите”. А Хиперид, друг атински оратор, ясно отделя гърците от македонците, които той счита за варвари както персите, а заедно с техните съюзници гърци и за потисници на Елада. В прочутата надгробна реч за Леостена, пълководеца в т.н. ламийска война, която представя опит от страна на атинците да отмахнат след смъртта на Александра Велики македонското иго, той казва: “Защото Леостен, виждайки цялата Елада подчинена и… изплашена, погубена от подкупващите се против собственото си отечество гърци от Филипа и Александра, и нашия град-държава нуждаещ се от мъж, а цялата Елада от град, който ще може да застане на чело, за да води, отдаде себе си на татковината си, а града на гърците за свободата. И, като събра войска от наемници и като стана предводител на гражданската войска, победи в Беотия най-напред беотите, македонците, евбеите и други техни съюзници, които се бяха наредили срещу свободата на гърците. А от там той, като дойде в Пили, завзе проходите, през които и по-рано са преминавали варвари (= перси) против гърците и възпря Антипатра от похода му срещу Елада, и като го намери в тези места, надви го в едно сражение, затвори го в Ламия и го обсади”. По-нататък в същата реч Хиперид каза, че Леостен надминал по храброст и ум Милтияда и Темистокла, понеже “онези отблъснаха нахлулата войска на варварите (= персите), а този не я (= македонците) допуснал да нахлуе”.

Македонският цар Филип II, който, както е известно, се стремял да подчини под своя власт Гърция, поради което Демостен ни го представя като заклет враг на гръцката народност, не бил при все това против елинската култура. и той като предшествениците си подпомагал гръцкото образование. Дори той въвел атическия канцеларски език в канцеларията си и взел за възпитател на сина си Александра най-големия на времето грък Аристотел. Също тъй и той се домогвал до официално признаване на своето елинство от страна на гърците, което наистина добил след победата над фокидците, като му било дадено място и глас в Делфийския амфиктионен съюз и бил допуснат до народните игри.

В това отношение развоят на политическите събития имал още по-голяма сила, отколкото личните стремежи. Със сражението при Херонеа (338) Филип достигнал целта си: Гърция лежала пред краката му. Политическия блян на Исократа да види македонски цар да се отправя на чело на обединена Гърция срещу общия враг на изток стоял пред осъществяване. Но на Филипа не било съдено да го изпълни. Тази задача съдбата отредила за младия му син Александър Велики. Той, който по образование и възпитание бил същински грък, погърчил с различни мероприятия не само своя двор и страна, но с помощта на македонското оръжие и гръцката култура подготвил и докарал елинизацията на древния свят. Това погърчване на Македония, от една страна, и политическото надмощие, от друга страна, довело със себе си да заглъхне въпросът за варварския произход не само относно царя, но и относно целия македонски народ. Все пак културните различия не могли да бъдат съвършено затрити. Плутарх в биографията на Александра Велики съобщава, е веднъж, когато Александър бил пил повече вино отколкото трябвало, бил запитал, дали гърците не изглежда да ходят помежду македонците както полубогове помежду животни.

И тъй, по този начин границите на Гърция се разширили и обхванали сега и Македония. И каквото по-рано се считало за спорно, сега било извън всякакво съмнение.

Това положение на нещата, разбира се, не могло да не окаже влияние и върху историците от тази епоха. Едни от тях считат македонците направо за гърци, а други дават да се подразбира това. така напр., из много места от историята на Полибия, който е живял около два и половина века след Херодота, може да се заключи, че македонците по него време са минавали вече за гърци. Един пример за това е достатъчен. На едно място в съчинението си Полибий ни предава речта на акарнянина Ликиска към спартанците, гдето между другото се казва следното: “Тогава вие се борехте против ахейците и едноплеменните македонци и техния предводител Филипа за първенство и слава, а сега предстои на гърците война против другоплеменни хора за поробване, които, вам се струва, че сте ги извикали против Филипа, а сте забравили, че са повикани против самите вас и против цяла Гърция”. Но и в тази късна епоха все пак е имало гърци, които се съмнявали в единството на македонците, както това личи от следното място у Полибий: “Македонците се обявяват публично пред очите на спартанците и етолите за едноплеменни с тях и нито ораторите на етолите Клеоник и Хлайнеас, нито друг някой се изказа против това”. римският историк Тит Ливий, който се е ползвал извънредно много от историите на Полибия пише, че етолите, акарняните и македонците имат един и същ език. Подобни заключения могат да се извадят и из съчиненията на Плутарха, Страбона, Апияна и др. Да с провеждат, обаче, примери из съчиненията на тези автори е съвършено излишно, тъй като техните известия не могат да се вземат сериозно под внимание, когато се разглежда въпроса за народността на старите македонци. Защото явно е, че в така наречената хеленистическа епоха, когато именно са живели тези писатели, македонският народ е бил погърчен вероятно с малки изключения във всяко едно отношение, вследствие на което се затрили почти всички онези отличителни белези, като език, обичаи, облекло и пр., които са го отделяли п-рано рязко от гръцкия народ. Затова не само обикновеният зрител, но дори и един много по-внимателен наблюдател не е можел да забележи някаква съществена разлика. Така напр., езикът на македонците в него време е бил вече гръцки и то навярно т.н. общ говор (койне). Би било абсурдно да се допусне, че старите писатели като Херодот, Тукидид, Исократ и др. са били толкова невнимателни, ограничени и прости, та не са могли да забележат, че македонците по език, обичаи и пр. са един и същи народ с гърците, докато по-сетнешните като Полибий и др. са забелязали това. Известията на Полибия и др. са ценни за нас само в това отношение, че ни показват, какво във времето, когато те са живели, македонците са били вече погърчени и че в старо време между македонци и гърци действително е имало племенно различие, защото иначе, както Херодот, така и др. стари писатели щяха да забележат непременно, както Полибий и др., племенното родство между гърци и македонци.

Само така може да се обясни това явно противоречие между известията на по-старите и по-новите гръцки историографи относно народността на старите македонци.

Преди да почнем да разглеждаме езика на старите македонци, нека кажем няколко думи и за сведенията, които ни дават древните географи относно Македония. И тук намираме същото разногласие поради същите причини, както при сведенията на историографите. По-старите географи изключват Македония от пределите на Гърция, докато по-късните я считат за част от последната. За пример ще приведа известията на т.н Псевдо-Скюлакс от Карианда, който е черпил сведенията си от доста стари извори. В съчинението си “Периплус” той пише следното: “… след Молотия идва Амбракия, гръцки град… От тук започва Гърция и се простира чак до реката Пеней и Хомолиос, магнетски град, който лежи до реката… А от реката Пеней нататък се намира народа македонци.” Географът Страбон също тъй отделя Македония от Гърция. А историкът Полибий свързва тези две страни в едно.

* * *

Езикът е най-важния външен белег, който отделя една народност от друг. Затова той често служи като мерило за етнографското положение на даден народ. За езика на старите македонци се знае за жалост много малко. До нас са достигнали, от една страна, откъслечни известия за него у някои стари писатели, а от друга страна, само отделни думи.

Нека се запознаем най-напред с известията на старите писатели. Плутарх в животописа на Александра Велики ни съобщава, че този цар, когато се спречкал с пълководеца си Клит, “извикал на македонски, призовавайки телохранителите си”, а в животописа на Евмена ни разказва, че когато този пълководец срещнал войниците, “те щом го видели, веднага го поздравили на македонски език”. Гръцкият учен проф. Хаджидакис мисли, че тук не трябва да се разбира македонски език, а македонско наречие като част от гръцкия език. Че това тълкуване е неправилно, се вижда от следните две известия, гдето споменуването на македонски език заедно с други чужди езици го издава ясно като език различен от гръцки. Пак Плутарх в животопис на Марк Антони ни предава следното: “казват, че Клеопатра изучила езиците на много други народи, докато царете преди нея дори египетския говор не могли да научат, а някои от тях престанали да говорят и на македонски език”. Още п-важно е това, което ни съобщава Атеней от Наукратис, Египет, на едно място в съчинението си “Угощението на софистите” в свръзка с един разговор против употребата на чуждици. Един от събеседниците, който употребил латинската дума decocta – лимонада – се защитава от отправените срещу него укори така: “Понеже сега се намирам в царуващия Рим, драги, употребих по навик местния език. Защото и у древните поети и писатели, макар да имат най-чист гръцки език, могат да се намерят дори персийски думи, употребени поради обичая да се заема, като парасанга, астанд, ангара и схойна или схойнос. Па и до сега тази мярка за път се нарича така. Аз зная също, че мнозина атицисти употребяват македонски думи поради смешение”. От тези две места може да се заключи, че за гърците езикът на македонците е бил също тъй чужд, както латински, персийски и пр. Към тези известия трябва да се прибави и това, което ни дава римския историк Курций в свръзка с процеса на Филотас. Македонският полководец Филотас бил обвинен в държавна измяна и изправен пред съд. “Царят (Александър Велики) го погледна, разказва Курций, и рече: “Македонци ще те съдят. Питам те, ще си служиш ли пред тях с бащиния си език?” Тогава Филотас каза: “Освен македонци, присъстват мнозина, които по-лесно, мисля, ще схванат това, що казвам, ако употребя същия език, на който ти говори, не за друго, вярвам, а за да може твоята реч да се разбере от по-много хора”. Тогава царят рече: “Виждате ли, че Филотас е обхванат от омраза дори към родия си език? Единствен той пренебрегва да го учи”. В свръзка с това обвинение Филотас дава в защитната си реч следните обяснения: “Подхвърля ми се, че аз отбягвам да се сношавам на бащиния си език, че аз презирам македонските обичаи…Отдавна вече родната реч е изчезнала поради сношенията с чужди народи: както победителите, така и победените трябва да учат чужд език”. Че Филотас наистина не знаел македонски, се вижда още и от следното място из Курция: “Кой не би се засрамил за гдето Филотас, макар да е по рождение македонец, изслушва своите сънародници чрез преводач?” От тези места може да се заключи, че македонският език се е различавал толкова много от гръцки, та македонците, които не знаели македонски и говорели гръцки, е трябвало да го изучават. Сведенията на Курция са важни и в това отношение, че ни запознават и със съдбата на стария македонски език. Поради високата гръцка култура, поради съзнателните стремежи на македонските владетели да се гърчеят, както и поради по-многобройния гръцки народ, с който македонците е трябвало да се смесят , когато образували една държава, македонският език трябвало лека полека да отстъпва мястото си на гръцкия, докато най-сетне той изчезнал и бил заменен с гръцки. Значи, с езика на старите македонци станало същото, както с този на прабългарите , на франките във Франция, на варягите руси в Русия и пр. Всички тези народи, макар и победители, възприели езика на победеното население, понеже то ги е превъзхождало, бло по брой, било в културно отношение.

На това именно обстоятелство се дължи печалният факт, че от езика на старите македонци са достигнали до нас само отделни думи, на брой около 40, но за жалост нито един ред свързан текст. Поради ред неблагоприятни условия, като турското владичество, балканската и европейската война, в Македония, не са могли да бъдат предприети разкопки, които, може би, биха разрили някой надпис, написан на македонски език. Наистина, възможността за това е малка, като се има предвид колко рано е настъпила хеленизацията на Македония. Но все пак случаят, може би, ще ни дари с македонски надпис, както това стана с тракийския надпис от с. Езерово.

Достигналите до нас думи се намират най-вече в речника на лексикографа Хесих и в т.н. речник Ethymologicum magnum. Те произхождат от различни извори. Една голяма част е взета из съчиненията на граматика Америас, родом от Македония. Няколко думи са известни и от писмата на Александра Велики. Забележително е, че дълго време след изчезването на македонски език споменът за него като език различен от гърци се е запазил у гърците. Гръцките граматици са обявявали чисти гръцки думи, напр., както korasion “момиче”, които им се виждали малко по-особени във фонетично отношение за чужди и то за македонски. Разбира се, тези мними македонски думи не трябва да се взимат под внимание, когато се разглежда македонския език.

Едни от достигналите до нас македонски думи могат да се сближат с думи от сродните индоевропейски езици, напр.: ade “небе” срв. гръцкото ather “етер, въздух”, abrutes или abruves “вежди” срв. стбълг. обръв, baskioi “връзка” срв. лат. fasciae, goda “вътрешности” срв. староинд. guda-m “черво”; същото е и при: argipus “вид орел”, koios “число”, skoidos и др. Други пък още не са изтълкувани, напр. axos ”гора”, abagna “роза”, alie “глиган”, esterikai “вид кучета”, paraos ”орел”, birrox “гъст”, kausia “вид шапка”, argella “баня”, izela “наздраве” и др. Между тези думи възможно е да се крият и такива от не индоевропейски произход. Една трета група образуват думите като: kebale “глава”, dorax “гръдна превръзка”, agema “гвардия” и др., които с малки фонетични изменения се различават от съответните гръцки или пък са съвършено еднакви с тях. Тези думи представят всъщност отчасти заемки от гръцки в македонски, отчасти македонски извор на гръцки думи. Досегашното изследване на достигналите до нас македонски думи, подкрепено от бележките на старите граматици, е показало, че най-отличителните фонетични белези не македонски език, които го характеризират като език различен от гръцки, са от една страна, особения преход на т.н. индоевропейски mediae aspiratae, а от друга страна, запазването на индоевропейския звук S между гласни (воали). Понеже тези две езикови явления са от много голямо значение за правилното определяне на македонски език, то нека ги разгледаме малко по-отблизо. В т.н. индоевропейски праезик, от който са произлезли отделните индоевропейски езици, са съществували един особен вид сложни звучни съгласни с придихание, а именно: bh, dh, gh, наречени mediae aspiratae. Тези съгласни са претърпели в отделите индоевропейски езици различни промени. В едно от тях, напр. староиндийски, те се запазили, в други, като напр. старобългарски, те загубили придиханието си и първите две станали чисти съгласни b (= б) и d (= д), а последната се обърнала на з. В трета пък група езици, като напр. гръцки и латински, тези съгласни с обърнали на съответните глухи, като запазили същевременно придиханието, т.е. станали на ph, th, kh, които по-късно в латински се обърнали отчасти на f, f, h. Следователно, индоевропейската глаголна форма *bhero “нося” ще гласи според казаното в староиндийски bharami, в старобългарски беръ “беря”, в гръцки phero, а в латински fero; или думата брат, която е имала в индоевропейския праезик формата *bhra…(?) ще се яви в староиндийски като bhratar, в старобългарски братр, в гръцки phrater, а в латински frater и т.н. от достигналите до нас македонски думи се вижда, че в македонски език, подобно на старобългарски, едновремешните индоевропейски mediae aspiratae станали на чисти b, d, g. Така напр., според гръцкия лексикограф Хесих думата “вежда” гласяла на македонски abrutes или abruves срв. стбълг. обръв, руски “бровь”, немски Braue, докато на гръцки имаме формата ophryes. Това фонетично явление, присъщо на македонски език, не се показва само в чисто македонски думи. То се издава и в гръцки думи, които са били заети от македонците, или са били произнасяни от македонци, напр. в споменатите по-горе kebale “глава” срещу гръцкото kephale, или dorax “гръдна превръзка” срещу гр. thorax, а също и в заетите лични имена, напр.: Bilos вм. Philos, Berenike вм. Pherenike и др.

От сравняването на сродните индоевропейски езици е било установено още, че първоначалният индоевропейски звук S, когато се намирал между вокали, претърпял в разните сродни езици различни промени, напр., в староиндийски се запазва, в латински той се обръща в R, в старобългарски обикновено в X, а в гръцки изчезва. Следователно, индоевропейската дума *snusus “снаха” ще гласи в староинд. snusa, в лат. (s)nurus, в стбълг. снъха, а в гръцки (s)nyos. Така е в много други случаи. В македонски език, противно на гръцки, индоевропейското S се запазило и получило навярно гласежа Z. Това се вижда от македонската дума aliza “топола”, което е сродно със старогорнонемското elira, новонемското диалектично Else=Erle, испанското респ. вестготското alisa, от гдето на френски аlise, стбълг. /….??/, руското ольха, елха, нашето “елха”, лат. alnus от по-старо *alis-nos. Всички тези думи произлизат от общата индоевропейска форма *alisa. Покрай тези две отличителни фонетични белега на македонски език нека споменем още един не по-малко важен в склонението. В известни индоевропейски езици именителният падеж на думи от т.н. R-основи, каквито са, напр., в латински и гръцки думите pater, mater и др., гласи без R. Така напр., срещу гръцкото pater имаме в староиндийски pita, а срещу mater – в старобълг. мати. Същото намираме и в македонски език, така гр. aither македонски, обаче, ade. При тази македонска дума трябва да се обърне внимание още и на особеното застъпване на двойната гласна ai; срещу двойната гръцка гласна ai в македонски се явява простата гласна а. Това фонетично явление също така разделя двата езика. Всички тези езикови белези отделят достатъчно ясно македонския език от старогръцки и го приближават по-скоро до тракийски и илирийски. Към последния език сочи и приставката – st -, с която са образувани народни македонски названия, като напр.: Lynkestai, Diestai и др. За илирийски или тракийски се счита завършекът – onia в самото име на страната Македония.

Освен отделните думи, до нас са достигнали и много лични имена. С изключение на една малка част, повечето от тях са чисто гръцки. Този факт, обаче, не доказва нищо за гръцкия характер на старите македонци. Защото употребата на чужди лични имена е обикновено явление във всички езици, срв. напр. в български език гръцките имена като Аргир, Ставри, Параскева и др., френските Жорж, Жана и т.н. Затова често имената не могат да служат като свидетелство за народността на техните носители. Освен това, по-голямата част от гръцките имена, които срещаме у македонците, не са обикновени, простонародни, ами имена на разни прочут херои из епоса, като напр., Александър (=Парис), Касандър, Менелай и др., а някои от тях са навярно гръцки превод на македонски имена, напр., Филип. Това обстоятелство показва, че те са минали у македонците по литературен път и свидетелстват по-скоро за суетността у родителите, които са искали чрез тези громки имена да изтъкнат познанството си с гръцкия епос и да подчертаят своето гръколюбие. Напълно прави са в това отношение и думите на проф. A. Debrunner: “Несъмнено твърде много от това, което ни е предадено като македонско, също и голяма част от личните имена на ръководните среди в Македония изглежда напълно гръцко; обаче, това е последица от елинзуването на македонците, чието начало съвпада с тяхното встъпване в историята”.

Много по-важни за етнографското положение на македонците са не гръцките имена като Пердикас (=Филип?), Аерменай, Бюргин, Крастон и др. Защото, ако гръцките имена могат да се обяснят с това, че са били заети от народ, стоящ в културно отношение много по-високо от македонците, то за варварските имена не може да се каже същото. Затова не съществуването на гръцките имена между македонците, а не варварските е от решаващо значение за етнографската принадлежност.

Най-важни, обаче, са географските названия. По-голямата част от тях са негръцки, напр., Бероя, Еге, Пела и др. Само една малка част и то предимно покрай морето са от гръцки произход. Намиращите се във вътрешността гръцки наименования са навярно остатъци от едно по-старо гръцко население, което е живяло по тези места, преди да дойдат македонците. А имената по крайбрежието произлизат от разни по-късни гръцки колонии.

До нас са достигнали също така македонските названия на месеците. Обаче, те не могат да се използват добре, защото принадлежат на късна епоха (III в. пр. Хр.), когато македонците са били вече погърчени, а по-стари изветия за македонския календар липсват. Но все пак измежду дванадесетте месечни имена има три, а именно: Audnaios, Gorpiaios и Xandikos, които не могат да се изтълкуват от гръцки език.

За религията на македонците имаме много малко известия и то сравнително от доста късно време, когато гръцките религиозни представи се смесили с македонските. Обаче, достигналите до нас имена на македонски божества издават ясно не гръцкия характер на македонската вяра. Артемида е носила локалните имена Газоритис или Блуритис. Първото име идва от тракийския град Газора. Според лексикографа Хесих, Афродита се наричала у македонците Зейрен. Това название се среща в Тракия като име на град – Зейрене. Дарон било името на македонския бог-лекар. Богът на войната у крестоните носил названието Кандаон. Според Хесиха, името на Ареса гласяло у македонците Таулос или Даулос, което навярно е сродно с нашия глагол “давя”. Силените се наричали Савади или Сауди, имена, които стоят в тясна връзка с тракийския бог Сабазий. Нимфите се наричали по македонски Туриди, а еренийте Арантиди. Македонците са почитали още Бедю, бог на текущата вода, и Тотоес бог на съня. По-голямата част от тези божески имена могат да се свържат с тракийски език. Един от най-много тачените богове в Македония е бил тракийския бог Дионис. Както тълкуването на божеските имена, така и Дионисовият култ показват, че вярата на македонците е стояла много по-близо до тракийската, отколкото до гръцката.

* * *

От всичко изложено до тук става ясно, че старите македонци не са могли да бъдат гърци. За жалост оскъдният исторически материал, с който ние днес разполагаме, не ни позволява да дадем един положителен и завършен отговор на въпроса: какви точно с били старите македонци? При това, в нашите извори се говори само за горното, управляващото съсловие, та ние нищо не узнаваме за простия народ, който е запазил сигурно много по-дълго време първоначалния си облик, понеже е бил по-малко изложен на гръцко влияние. Но все пак и всред този оскъден материал личат доста белези, които ни дават право д правим за етнографското положение на старите македонци известни догадки, които не стоят, може би, много далеч от историческата истина. Старите македонци са принадлежали към така наречените индоевропейски народи и са били навярно или тясно сродни с илирийците , или пък са били в по-голямата си част илирийци. А също така измежду тях е имало и не малко траки, които, както видяхме по-горе, са оставили доста следи във вярата на македонците. за фригите имаме изрични известия, че са били някога в Македония. наистина, според Полибия, македонците не разбирали езика на илирийците, обаче, не трябва да се забравя, че това известие се отнася за времето на македонския цар Филип V, когато македонците са били напълно гърци, както това се вижда навсякъде у Полибия, и са говорели вече само гръцки. Против илирийството на македонците би говорело още и обстоятелството, че старото илирийско местно название Bunomos е заменено с Pella, а тракофригийското Edessa с Aigai. Но ние не знаем нито точното значение на тези имена, нито дали те наистина представят превод от един език на друг, нито пък причините, които са довели това преименуване. Би ли могло от факта, че средновековният Средец е заменен днес със София, да считаме населението на този град в средните векове за славянско, а днешното за гръцко? Измежду тези основни елементи се намирали сигурно и неиндоевропейски – остатъци от най-старото население на Балканския полуостров. Най-сетне, не са липсвали и чисти гърци, изостанали в Македония при преминаването на гръцките преселни вълни. Те са били покорени и погълнати от македонците. С течение на времето всички тези разнородни елементи образували македонската народност със самостоен език и бит. По-сетне старите македонци почнали лека-полека да възприемат гръцката култура, погърчили се и по този начин се затрили от лицето на земята като особен народ.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Предговоръ

Едно общество отъ любители на българската история ме покани да държа сказка върху народностьта на старите македонци. Същото това общество откри родолюбивия българинъ и столиченъ печатарь, господинъ ПЕТЪРЪ ГЛУШКОВЪ, който бе тъй любезенъ и щедъръ да издаде даромъ тая книжка, за което казаното общество и азъ му

благодаримъ най-сърдечно.

Питането за народностьта на старите македонци не се изчерпва съ тая книжка. Въ нея, обаче, е казано най-същественото, отъ което се вижда, че старите македонци продължаватъ да живеятъ въ днешните македонци и че те са принадлежали къмъ оня народъ, който ние наричаме сега български народъ.

София, декемврий 1938 г.

НАРОДНОСТЬТА НА СТАРИТЕ МАКЕДОНЦИ

Д-ръ Ганчо Ценовъ

Балканскиятъ полуостровъ се населяваше преди римското завоевание от елини (гърци), траки и илирийци.

Траки са се наричали племената, които живееха въ Тракия, илирийци - ония, които живееха въ Илирия, а елини - ония, които живееха въ Елада. Обаче, съ време дохождатъ римляните, покоряватъ тия народи и завзематъ цълия Балкански полуостровъ. Не само това, римляните завзеха и цялата държава на Александъръ Велики, т.е. Мала Азия и Египетъ. Понеже голямата Римска държава не можеше да се управлява отъ единъ центъръ, тя се раздъли най-напредъ на четири, а сетне на две държави съ столици въ Римъ и Цариградъ. Цариградъ бе основанъ на тракийско или мизийско селище отъ Константинъ Велики, който не беше гръкъ, съ помощта на гетите или мизите, които тъй също не бяха гърци. Предъ видъ на това Цариградъ трябваше да стане средище на тракийска култура. Това не стана, защото тракийцитъ, които бяха ръководителите на държавата, нямаха свой писменъ езикъ и своя литература и бяха принудени да си служатъ съ гръцкия езикъ, било при съставянето на разни държавни актове, било при сношаването съ някои чужди народи.

Тъй управляващата аристокрация се погърчваше и съ време Източната римска империя, която се нарече и Византийска империя, взе гръцки обликъ. Понеже не само всички държавни актове, но и всички книги се пишеха на гръцки езикъ, чужденците си помислиха, че цялата Византийска империя се обитава отъ гърци. Стариге тракоилирийци се счетоха, прочее, мълчешката за гърци. Обаче, върху тая теза се изказаха напоследъкъ съмнения. Гърцизмътъ на старите македонци започна да се оспорва. Той се оспори и въ България отъ проф. Гаврилъ Кацаровъ, но и Кацаров, както и другите, само изтъкна някои данни, отъ които се видя, че старите македонци не ще да са били гърци. Да са били българи или поне славяни - това Кацаровъ по никой начинъ не допускаше и не допуска, защото е противъ тезата, че старите тракоилирийци са били българи, които са принадлежали къмъ славянската раса.

Какви са били тогава старите македонци?

Понеже днешните гърци са потомци на старите гърци, днешните албанци - на старите албанци, днешните власи - на старите власи, би трябвало да се каже, че и днешните македонци са потомци на стариге македонци. Защо да правимъ тукъ разлика?

Възразява се, обаче, че днешните македонци оротуватъ славянски, а славяните били късни пришелци въ Македония, тъй че не е възможно днешните македонци да са потомци на старите македонци.

Работата е сега да се види, имало ли е славянско дохаждане, защото днешните македонци не се наричатъ славяни и не казватъ, че техниятъ езикъ е славянски. Освенъ това историята не знае досега нищо за некаква славянска държава на Балканския полуостровъ. Тукъ е имало и има само държави на българи и сърби, а не и на славяни.

Ония, които казватъ, че е имало славянско нахлуване, разправятъ за това нахлуване следното: Славяните до 5 в. живели на северъ отъ Карпатите, въ Галиция. Къмъ края на 5 и началото на 6 в., те минали Карпатите и заели Дакия, днешно Влашко, следъ това минали Дунава и заели Тракия и Илирия.

А когато се пита, где са старите жители на Дакия, Тракия_и Илирия, отговаря се, че те били унищожени отъ славяните. Това предположение се опровергава отъ фактите. Защо славяните, като са унищожили толкова тракоилирийци, не са основали своя държава? Щомъ славяните били унищожили толкова светъ, каквото никой другъ народъ на свъта не е правилъ досега, трябваше да създадатъ една голъма славянска империя. Такова нещо нема. Наместо това, ние намираме славяните покорни роби на гръцката Византийска империя! Победителите били станали роби на победените! Отгде се взеха гърците, които управляваха сега Балканския полуостровъ, ако славяните да бъха унищожили тукъ всички гърци и тракоилирийци? Предъ видъ на тие факти, има ли нъкакъвъ смисълъ теорията, че славяните били унищожили тракоилирийците?

Следъ това се разправя, че тия храбри и жестоки славяни, които тъкмо-що бъха изтребили всички тракоилирийци, щомъ видели една гола, боса и дива турско-българска ордица, безропотно навели глава и пожелали да бъдатъ управлявани отъ нея. Може ли човекъ да приеме тие парадокси? Ние не можемъ да ги приемемъ, защото са противни на фактите. Славяните били заели най-напредъ днешна Румъния, обаче, ние виждаме, че румъните не са унищожени, защото и днесъ си живеятъ тамъ, гдето са живели преди мнимото нахлуване на славяните. Напротивъ, румъните са днесъ много по-многобройни, отколкото би тръбвало да бъдатъ, защото са унищожили много славяни, като са ги порумънчили.

Сжщото е и съ гърците.

Не славяни унищожиха гърци, а гърците - славяни, като ги погърчиха. Ние намираме славянски гео-хидрографически имена въ Влашко и въ Гърция, а не намираме влашки и гръцки въ България. Отъ това се вижда, кой кого е унищожилъ или унищожавалъ.

Какъ тъй славяните унищожили тракоилирийците, най-храбрия народъ на старата история, а гръцките селища по бръга на Черно, Егейско и Мраморно морета не могли да унищожатъ? Те унищожили илирийците до Адриатическо море, а албанците не могли да унищожатъ? Хипотезата, прочее, че славяните били унищожили старите жители на Балканския полуостровъ, не може да се оправдае.

Тая хипотеза се постави въ едно време, когато авторите й не разполагаха съ достатъчно сведения и знания по тия питания.

Понеже тукъ става дума, че днешните македонци били славяни, нека обърнемъ внимание на следния неопровержимъ фактъ: името славяни е споменато най-напредъ отъ живълите въ 6 въкъ хронисти Прокопий и Йорданъ. И двамата считатъ славяните за скитски народъ, който отъ правреме живълъ въ Дакия, на северъ отъ Дунава, или въ днешна Румъния. Йордан пише, че отъ долното течение на р. Драва до р. Днестъръ живеятъ склавените а отъ Днестъръ до Днепъръ - антите, пакъ славянско или скитско племе. Същото се разбира и отъ Прокопия. Южно отъ тия склавени и анти, по брега на Черно море, живеели споредъ Йордан българите (Supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt. – Getica V, 37). И, за да поясни по-добре, где са живели българите, Йорданъ казалъ на Равенския козмографъ, че въ Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят. (Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam interiorem modo Bulgari habitant ut testatur mihi multotiens dietus Iordanis cosmographus. – Ravennat. Cosmogr, IV, 6). Значи, когато склавените и антите са обитавали днешно Маджарско и Влашко, българите са обитавали Мизия, Тракия и Македония. Македония, значи е била населена оть българи, още когато славяните са. живеели на северъ отъ Дунава или преди да минатъ Дунава. Ето защо македонците се казватъ българи, а не славяни. Същото е казалъ и Прокопий. Той нарича Йордановите българи хуна и пише, че утигурите са живеели на югъ отъ антите, т.е. на югъ отъ Дунава.

Тъй че, ако е имало некакво славянско нахлуване въ Мизия, Тракия и Македония, славяните са били дошли при българи, защото българите населяваха тия земи преди славяните.

А понеже и днешните жители на Тракия и Македония се казватъ българи, излиза, че славяните не са унищожили завареното въ Тракия и Илирия население. Наричатъ ли се днесъ македонците българи, те са старото население на Македония. Тъй че, както днешните елини, власи и албанци са потомци на старите елини, власи и албанци, тъй и днешните македонци са потомци на старите македонци, и то толкова повече, защото нема никакви доказателства, че днешните македонци са късни пришелци въ Македония. Разлика тукъ не може да се прави, а се прави. Защо? - Защото ония, които поставиха тезата, че старите македонци са гърци, си мислеха, че днешните българи са късни пришълци на Балканския полуостровъ. Те даже не беха чели, при поставяне на тая теза, Прокопия и Йордана, най-важните хронисти въ случая, затова разправятъ измислицата, че, когато славяните живели покрай Дунава, тогава българите били живели по Уралските и Хималайските планини! Тая заблуда е тровила и трови не само българския народъ, но и Славянството, па и Европа.

Ние казахме дотукъ неколко думи, като тръгнахме отъ северъ къмъ югъ, а сега нека разгледаме това питане, като тръгнемъ отъ югъ къмъ северъ.

Старите македонци не са били гърци, защото старите гърци не са ги считали за такива. А това е най-важното.

За народностьта на македоиците е станало дума още въ 5 в. пр. Хр. Херодотъ пише, че македонскиятъ князъ Александъръ I се считалъ за елинъ. Добре, но гърците не са го считали за такъвъ, и, когато Александъръ поискалъ да вземе участие въ Олимпийските игри, те му отказали, защото тия игри били само за елини, а не и за варвари, какъвто билъ Александъръ. Това го накарало да докаже, че е елинъ, и доказалъ, че е елинъ, защото е отъ аргийски произходъ. Но и съ това той не доказа, че е принадлежалъ на елинската раса, защото аргийците не са били елини, а само спечелени за елинската култура. Още (Paneg. 50), който е живялъ въ 5 в. пр. Хр., пише, че съ името елини не се е означавалъ родътъ или родовиятъ произходъ, а духътъ, убеждението и възпитанието. Поради това като елини са били означени и люде, които расово не са спадали къмъ елините, но са държали за техъ или, просто изразено, били са гъркомани. Тукъ, обаче, става дума за расовъ произходъ. Старите гърци са считали Александъра за негръкъ отъ расово гледище, но, като видели, че той изразява гръцки убеждения, приели го въ игрите.

Въпреки това допускане на Александър I въ Олимпийските игри старите гърци са продължавали да считатъ македопците и техиите князе за варвари.

Демостенъ, за пр., е считалъ македонците за варвари, или за негърци. Но, понеже некои възразяватъ, че той правелъ това по политически съображения, нека обърнемъ внимание на самите негови изрази. Въ своята Олинтска речь (III,16) той се провиква: "Не е ли Филипъ неприятелъ..., не е ли варваринъ!"

Демостенъ не би питалъ тъй своите слушатели, ако не е очаквалъ положителенъ отговоръ, че Филипъ е варваринъ. По-нататъкъ въ същата речъ Демостенъ казва, че по време на Аристида, Никия и Перикла македонските царе са се повинували на елините, както подобава на варвари спрямо елини (Olith III, 24). Следъ това Демостенъ представлява Филипа не само като неприятель на Атина, но и като неприятель на елинизма. Като укорява обичая на своите съотечественици нищо да не правятъ, а само да питатc за новини, той веднъжъ казва:

"Има ли нещо по-ново отъ това, гдето единъ македонецъ поразява атиняните и се разпорежда съ онова, което принадлежи на елините"

(Ф. I. IV, 10). А в друга една речъ той казва, че Филипъ нарушавалъ мира съ атиняните и заговарялъ противъ всички елини (Ф. III, 1). А въ третата си речь противъ Филипъ той казва:

"Филипъ върши неправда не само на насъ атинянитe, но и на всички други елини" (Ф. III, 1).

Отъ казаното се вижда, че македонците не са считани за елинско племе. Най-добре е изтъкналъ това Демостенъ съ следните думи:

"И това знаете вие, атиняни, че всичко онова, което елииите са претърпели отъ лакедемонцитъ или отъ насъ (атиняните), това, прочее, имъ стана отъ истински синове на Елада... Такъвъ не е случаятъ съ Филипа. Филипъ, който не само, че не е гръкъ и нема нищо общо съ гърците, но не е поне единъ варваринъ изъ една почетна земя, а е недостоенъ македонецъ, отгдето никога нито годенъ робъ (слуга) можеше човъкъ да си купи" (Ф. III, 7).

Отъ всичко това се вижда, че македонцитъ не са били членове на елинската раса.

Но и самитe македонци не са се считали за членове на тая раса. Плутархъ ни разправя, че Александъръ Велики въ време на похода си въ Азия, за да покаже своята вежливост къмъ атиняните, пзпратилъ имъ плячка отъ Азия съ следния надписъ:

Александъръ, Филиповиятъ синъ, и елините (Плут., Алекс, 10, 6). Той прави, прочее, разлика между себе си и елините. Ясно е, че Александъръ е считалъ елините за другъ народъ.

Това се вижда и отъ факта, че той се е сношавалъ съ варварите, посредствомъ Хефеста, а съ елините посредствомъ Кратера. Считалъ е значи, елините за другъ народъ. Следъ това Плутархъ пише, че въ време на каранията си съ Клита Александъръ извикалъ телохранителите си по македонски (Алекс. '51). А като описва срещата на Евменъ съ македонските войници, Плутархъ (Евмен 14) пише, че войниците го били поздравлявали на македонски езикъ. Македонскиятъ езикъ не е билъ значи, гръцки езикъ. Курциусъ пъкъ ни разправя следната сцена отъ съденето на Филота, единъ отъ приближенитъ на Александра:

Царътъ (Алексаидъръ) отправи погледите си къмъ Филота и каза: Македонците са решили да те съдятъ. Питамъ те, ще искашъ ли да говоришъ съ техъ на роденъ езикъ? Филотъ отговори: "Освенъ македонците тукъ има твърде много свидетели, които, чини ми се, по-лесно ще разбератъ моите думи, ако си послужа съ същия езикъ, на който ти тъкмо говори, което ти, мисля, направи поради това, за да може твоята речъ да се разбере отъ повече люде." Следъ това Царътъ каза: "Виждате ли, Филота мрази даже бащиния си езикъ, защото той самъ отказва да се изразява на него. Но той може да говори, както ще, вие, обаче, ще да знаете, че той се е отдалечилъ, както отъ нашите обичаи, тъй и отъ нашия езикъ" (Курциусъ Руфусъ 6, 36).

Отъ приведеното ясно се вижда, че македонците не са се считали за гърци. Техната интелигенция е знаела и гръцки, защото гръцкиятъ езикъ е билъ най-разпространениятъ езикъ тогава, за да се сношава съ външния светъ; гърцка, обаче, тя не е била.

Понеже нито гърците са считали македонците за гърци, нито македонците сами са се считали за гърци, какви са били тогава македонците?

Както днесъ има гърци тамъ, гдето въ старо време е имало пакъ гърци, и, както днешните гърци се сметатъ за потомци на старите гърци, тъй би требвало да кажемъ, че и днешните български македонци са потомци на старите македонци, или че старите македонци са били българи.

Добре, но въ душата на модерните учени е втълпено толкова много убеждението, че българите, били те славяни или турци, са късни пришелци на Балканския полуостровъ, щото те по никой начинъ не могатъ да си представятъ, че старите македонци може да бъдатъ българи.

Че старите гърци са считали македонците за варвари, това не трябвало да се взима подъ внимание, защото старите гърци правели това по политически съображения; че македонскиятъ езикъ не е билъ гръцки езикъ, и това нищо не доказвало; той е билъ некакъвъ си гръцки диалектъ, който атиняните не разбирали. Значи, и тия доказателства не стигатъ да се приеме, че старите македонци не са били гърци.

Ще посочимъ други, отъ които нема вече да отстъпваме.

Старите македонци не са били гърци, защото са населявали земя, която не е била населявана отъ гърци.

Гърция е населявана, преди дохождането на гърците, съ пелазги, единъ варварски, т.е. негръцки народъ.

Върху езика на пелазгите Херодотъ пише: "Какъвъ езикъ са оротували пелазгите, не мога да кажа сигурно... Ако, обаче, се съди по останалитъ живи пелазги..., трябва да кажемъ, че те са оротували едипъ варварски езикъ. Щомъ това е тъй, жителите на Атика, която е пелазгска земя, съ преминаването имъ къмъ елинитъ, са възприели другъ (елински) езикъ" (Херодот I 57-58).

Това е казано 450 години преди Р. Хр. Гърците, значи били дошли едно време на полуострова при пелазги, които те ту изпъждали, ту погърчили.

А Страбонъ пише за пелазгите: "Що се отнася до пелазгите, всичко свидетелствува, че те са единъ старъ народъ, който е билъ разпространенъ въ цела Елада, особено между столците въ Тесалия".

Също и Омир означава тесалийските жители въ областьта Лариса, на югъ отъ р. Пенеосъ, като пелазги (II. II. 840 и пр.)

Трогъ Помпей (Justia VII, 1, 3) пъкъ пише, че македониите са отъ пелазгскн пропзходъ. Ето защо македонците не се. считани за гърци. Те не са считани за гърци, защото са отъ пелазгски произходъ.

По-нататъкъ Страбонъ пише, че Тесали между устието на р. Пенеосъ, Термопилите и планината Пиндъ се е казвала Пелазгски Аргосъ, защото пелазги били населявали-таза земя" (Стр. 221, 4).

Отъ тие пелазги - аргийци- е проаиязъл македоискиятъ царь Александъръ първи, затова гърците са го считали за негръкъ, или варваринъ.

На друго място (V, 2, 4) Страбонъ пише, че епиротските племена били, споредъ много автори, отъ пелазгски произходъ.

Поливий потвърждава Страбона и пшие, че повечето столци не са гърци (XVIII, 5, 8).

Понеже македонците, етолците и акарнанците са отъ пелазгски произходъ, Титъ Ливи пише, че те са оротували единъ и същи езикъ (Actolos, Acarnanas, Macedonas eiusdem linguae homines XXX, 29).

Като пелазгски народъ, македонците са оротували същия езикъ, както и пелазгските етолци и акарнанци. Ето защо гърците не са разбирали македонския езикъ; не са го разбирали, защото той не е бнлъ гръцки.

Името пелазги е употребявано въ най-старо време; въ историческо време това име се замества отъ името траки или мизи.

Въ най-старо време като Мизия е означавана една малка областъ на азиатския брегъ на Дарданелите и Егейско море, обаче, още Хомеръ (1000 г. пр. Хр.) нарича тракийците мизи.

Херодотъ (VII, 20) пише, че мизите и тевкрите минали преди Троянската война презъ Босфора отъ Азия въ Европа, покорили траките и се разпрострели чакъ до Ионическо море и р. Пенеосъ.

Тукидидъ пъкъ, който е малко по-младъ отъ Херодота, пише (II, 97), че одрискиятъ князъ Снталкъ билъ много богатъ, защото събиралъ данъци отъ земята между Черно море и Ионическия заливъ. Между Черно море и Ионическия заливъ е живелъ, прочее, единъ народъ, който въ старо време се наричаше пелазги, а сега мизи или траки.

Понеже въ тая область спадатъ и Македония, Тесалия, Етолия и Акарнания, чиито жители се считаха досега за пелазги, тие жители сега се нарекоха мизи или траки. Македонците, тесалийците, етолците и акарнанците са спадали, прочее, къмъ тракийската раса.

Страбонъ, като описва Пиерия, която е лежала южно отъ Македония и юго-източно отъ долното течение на р. Бистрица, пише: Пиерия, Олинтъ, Пимпла и Либерта са стари тракийски местности и планини, които принадлежатъ сега на македонците (р. 471,17) По-натамъ Страбонъ пише, че селищата на тия тракийски пиерци се простирали чакъ до р. Пенеосъ. Тъй че и споредъ Страбона тракийците са се простирали до р. Пенеосъ. А понеже македонците живееха не само на северъ отъ р. Пенеосъ, но и на северъ отъ р. Бистрица, те са спадали къмъ тракийската раса.

Тоя фактъ многократно е изтъкванъ и отъ средновековните писатели, които често пишатъ: "Тракия и Македония".

Разликата между гърци и македонци е изтъкната и въ деянията на апостолите, въ които се казва, че, когато апостолъ Павелъ, заедно съ ученика си Тимотея, се намирали въ Троя, на азиатския брегь на Дарданелитъ, той ималъ видение: единъ македонецъ стоялъ предъ него и го помолилъ да дойде въ Македония. Той дошълъ въ Филипи (който, ако и географски да е тракийски градъ, тогава се е считалъ за македонски градъ), а следъ това заминалъ за Атина или за Гърция.

Апостолите, прочее, се правели разлика между македонци и гърци.

А за отношенията между тракийци и мизи Страбонъ пише: "Теснината между Халкедонъ и Византия, която сега се казва Тракийски босфоръ, едно време се е казвала Мизийски босфоръ. Това може да се вземе като свидетелство, че мизите са тракийци" (р. 566, 8). А на друго место (р.6,10) Страбонъ пише: "Хомеръ е знаялъ и Истера (Дунава), защото той споменава и мизите, които живеятъ покрай Дунава. Той е знаелъ още, че Тракия се е простирала до р. Пенеосъ."

Жителите между Черно море, р. Пенеосъ и Ионическо море са се считали, значи, още, въ Хомерово време за траки или мизи, а не за елини. Днешниятъ Босфоръ се е намиралъ, прочее, на мизийска или тракийска, а не на гръцка земя.

Страбонъ каза, че още Хомеръ е знаялъ, че мизите или траките са населявали земята между Дунавъ и р. Пенеосъ.

Сега нека притуримъ, че тие мизи или траки са били главните противници на гърците въ Троянската война. Йорданъ пише, че Телефъ, сестриниятъ синъ на троянския царь Приама, който е билъ мизийски князъ и чиято държава се е простирала отъ устието на Дунава до Истрия, е падналъ убитъ въ тая война, която е станала най-въроятно въ Тесалия. Въ тая война като Менелаеви или гръцки съюзници се споменаватъ хора отъ Корфу, отъ Критъ, отъ Близа, отъ Етолия, отъ Родосъ, мирмидонците и пр. А като Приамови или троянски съюзници се споменаватъ: пелазгите, които са живели въ Тесалия, около Лариса, траките, които са живъли около Хелеспонта или Дарданелите, хелизоните и амазоните, които са живели въ Тракия. Следъ това: дарданците, фригийците (бързаците), мизите, енетите и др. (J I, II,840 и пр. и III, 189). Всички тия племена не са били споредъ Омиръ елини, защото той пее:

"Много са защитниците на големия градъ на Приама" "Другъ езикъ на други дошли отъ разни места хора" (J I, II, 803 и н.)

Троянските народи са оротували другъ езикъ, не са били, значи, гърци. По време на Троянската война е станало, прочее, сблъскване между две разни раси, между елини и мизи или българи.

Ако и областьта Лариса, която се намира на югъ отъ р. Пенеосъ, е отбелезана като населена съ пелазги и елински неприятели по време на Троянската война, тогава не остава никакво съмнение, че не само Македония, но и цела Тесалия по онова време не е била елинска.

Отъ казаното дотукъ се вижда, че, като започнемъ отъ западната частъ на Коринтския провлакъ на северъ чакъ до Черно море, жителите на тие местности са спадали къмъ тракийската раса и, следователно, не са били гърци.

Какви са били? Где са те сега?

Отъ изложеното дотука се вижда, че те са били мизи, а мизите се нарекоха още въ четвъртия векъ българи.

Римляните покориха на Балканския полуостровъ мизи, които се беха разделили на разни племена. Когато се пита, где са тие мизи сега, отговаря се, че те били унищожени отъ славяните, които въ шестия векъ били заели Балканския полуостровъ. Тоя отговоръ нема сега никаква стойностъ, защото славяните били заели земята на мизите въ шестия векъ, а мизите са наречени българи още въ четвъртия векъ, или преди славяните да дойдатъ при техъ.

Славяните, значи, са дошли на югъ отъ Дунава, когато мизите са се казвали българи. Те, прочее, са били дошли при българи, ако изобщо можемъ да кажемъ, че са дохождали.

Поради това въ една писана въ 354 г. хроника, въ която се изброяватъ живеещите въ Тракия племена, се казва, че българите били произлезли отъ тракиеца Циеци (Zieze ex quo Vulgares).

Въ главата, съставена отъ самия Константинъ Велики или по негова поръка, за "Готските игри", гдето се излагатъ коледните приеми e празненства на византийския дворъ, се споменавать и развлеченията следъ пиршеството - музика, песни, театрални представления и латински славословия. На шестия денъ на празника се устройва закуска, на която се показватъ сините, зелените, българите и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки; всички се явяватъ въ национално облекло, народни горни дрехи ковади (гл. Руск. древн.; гр. Толстой и Кондаковъ, в. IV, стр. 139)

Интересенъ е горниятъ цитатъ за манталитета на съвремениите учени. Кондаковъ съобщава, че българите са канени на закуска отъ Константинъ Велики (306 – 337 г. сл. Р. Хр.) като местни хора, а не като чужденци, защото казва и разни чужденци, които наименува, а същевременно твърди упорито, че българите били монголци, които едва въ края на 7 в. били дошли на Балканския полуостровъ!

Св. Иеронимъ, който също е живелъ въ четвърти векъ, пише въ своята карта: "Mesia hec et Vulgaria", Мизия т.е. България. Надписътъ е поставенъ върху Македония.

Ако св. Иеронимъ да бeше споменалъ само българи въ Мизия, могло би било да се помисли, че българи били дошли отнeкъде си въ Мизия, но, понеже той нарича самата Мизия България, излиза, че за него България и Мизия е едно и също.

А тицинскиятъ епископъ Енодий, живелъ презъ втората половина на петия в. и началото на шестия в., пише, че въ 504 г. Гърция започнала война съ своите българи, защото искала да ги подведе подъ опекунство. Българите, значи, са живъли тогава въ Византийската империя. Хомеръ нарича мизите коньодоячи, които се хранили съ конско млеко. А Енодий, като описва извънредната храбростъ на българите, пише, че, що се отнася до храненето, за техъ е било достатъчно пиенето на конско млеко. Съ това Енодий идентизира българите съ мизите, защото мизите беха поданици на Източната римска империя и се хранеха съ конско млеко. Същото се потвърждава и отъ Комеса Марцелина, който пише, че Иоанъ Юстиниановиятъ военачалникъ, претърпелъ въ Италия в 548 г. поражение въ едно нощно нападение отъ готския князъ Тотила поради издайничеството на своите българи. Иоанъ, значи, е билъ българинъ и е воювалъ начело на българи, които са били поданици на римската империя.

Иорданъ пъкъ, който е живелъ въ шестия векъ, казва, че въ Долна Мизия, въ Тракия или Македония само българи живеятъ. (Inter veru Thraciam vel Macedoniam et Misyam inferiorem modu Bulgari habitant. – Rav. Cosmographus (IV, 6).

Долномизийците, тракийците и македонците, които отъ по-старите писатели се считаха за мизи, се считатъ отъ Иордана за българи. Това се разбира и отъ Комеса Марцелина, който пише, че патрициятъ Цита билъ разбитъ въ 535 г. на р. Янтра въ Мизия отъ българи, та едва избягалъ презъ Шипченския проходъ къмъ Цариградъ.

И Теофилактъ Симоката нарича българите мизи. Той пише, че абарите въ войната си противъ Византия се били сдружили съ скити и мизи, когато други автори пишатъ, че се били сдружили съ хуни и българи. Наместо българи, Симоката казва мизи.

Също тъй схваща българите и Зонара. Като описва сражението на подигналия се въ 515 г. Виталианъ начело на хуни и българи противъ императора Анастасия, той пише, че, за да защити Цариградъ, Анастасий съградилъ противъ нахлуването на мизите или българите и скитите (хуните) една дълга стена отъ Черно море" до Силиврия на Мраморното море. Мизите, прочее, се наричатъ българи, а хуните - скити.

А владиката на Никиу Иоанъ (7 в.), като описва сраженията на същия Виталианъ, който е роденъ въ Залдаба, днесъ Шуменъ въ Мизия, съ военачалника на императора Анастасия, което сражение станало около Варна, въ Малка Скития, пише, че Виталианъ, който се оттегли къмъ Шуменско въ Мизия, се билъ оттеглилъ въ провинцията България.

Иоанъ отъ Никиу, не само че нарича Мизия България, но казва още, че България е била римска провинция.

Това се потвърждава и отъ Константина Багрянородни, който пише, че до императора Хераклия (610-642) България се е намирала подъ римска властъ. Била, значи, до Хераклия и до Кровата, който я освободи, римска провинция. римляните са покорили тукъ мизи, които въ последствие те нарекоха vulgares (мнозинството, простия народъ), или българи.

Въ малкото житие на св. Климента Охридски пъкъ се казва, че св. Климентъ произлизалъ отъ европейските мизи (защото е имало и малоазиатски мизи), които поради множеството си се наричатъ българи.

Отъ всички тия данни се вижда, че мизите не са изчезвали, а са наречени българи или пъкъ обратно, че днешните българи не са нищо друго освенъ друго наименование на старите мизи.

Понеже мизите се простираха чакъ до Ионическия заливъ, въ която область живееха и старите македонци, тогава се разбира, защо и македонците, подобно на тракийците, се казватъ българи. Те се казватъ българи, защото са мизи. И понеже са мизийски потомци, те са потомци на старите македонци, понеже и те беха мизи. Македонците най-напредъ бидоха наречени пелазги, сетне мизи и най-сетне българи.

Българи се нарекоха и мирмидоните. Малала Иоанъ (6 в. стр. 97) пише, че въ Троянската война Ахилъ е ималъ своя собствена войска, състояща се отъ тъй наричаните тогава мирмидони, които сега (6 в.) се наричатъ българи ()

Мизите, или тракоилирийците, са се делили въ най-старо време на два главни дела: скити и кимерии. И едните и другите се наричатъ днесъ българи.

Като скити въ най-старо време са означавани предимно крайдуиавските жители и жителите на северъ отъ Дунава, а като кимерии - транийците до Босфора, затова Босфорътъ се казва и Кимерийски босфоръ.

Обаче, още преди Христа настана едно разбъркване на тия понятия, защото още Херодотъ означаваше като скити и тракийците до Черно, Мраморно и Егейско морета и обратно като кимерии или кпмбери, кимбри са означавани и съседните на германците горнопанонци.

Некои модерни учени считатъ кимберите дотолкова за старъ европейски народъ, че даже ги обявиха за германско племе.

Тия именно панонски кимбери или кимерии се нарекоха отпосле хуни. Името Атила било германска дума и значило бащичко.

Проконий, обаче, продължаваше да счита тракийските кимерии за хуни. Тия негови хуни живееха като кимерии отъ правреме не само покрай Босфора, но обитаваха и Херсонесъ, т.е. Галиполския полуостровъ. Римляните покорили тукъ споредъ Прокопия хуни.

За тракийци е считалъ хуните и Иоанъ Малала.

Прокопиевите кимерии-хуни живееха въ Източна Тракия до Босфора. Техъ Иорданъ, както споменахме по-преди, нарича българи, като остави името хуни за западните хуни или за панонците. Но и масагетите (гетите) Прокопий нарече хуни, защото той на друго место пише, че масагетите се казвали въ негово време хуни. Отъ масагетски или хунски произходъ е билъ, споредъ Прокопия, и прочутиятъ Юстиниановъ военачалникъ Белизаръ, който е роденъ въ Германия, днесъ Сапаревска баня, Дупнишко. А Амианъ Марцелинъ (23, 5, 16) поставя масагетите въ съседство съ албанците. Страбонъ пъкъ ги поставя като източни съседи на даките. И Херодотъ означава масагетите като тракийски народъ. Той пише (1, 205, 211 и пр.), че масагетската царица Томира разбила персийския царь Кира на р. Араксесъ, а Трогъ Помпей пише, че Томира, следъ като разбила персите на р. Хабраксесъ (Хебрус, Марица) оттеглила се въ Малка Скития и основала града Томи (днес Констанца). Тъй че Малка Скития е била населена въ старо време съ масагети. Тия масагети се нарекоха отъ други автори хуни, защото ние намираме, че писатели отъ 4 и 5 в. говорятъ тукъ за хуни. Тъй, за примеръ, Иеронимъ пише, че жив-еещите покрай Дунава хуни учили псалтира, а Созоменъ пъкъ пише, че живеещите край Дунава хуни обожавали владиката на Томи Теотима поради добродетелите му.

Крайдунавските скити - масагети - хуни са били, прочее, християни

Латинските писатели, обаче, като Енодий, Касиодоръ, Комесъ Марцелинъ, Иорданъ и др., нарекоха мизийците или тракоилирийците българи, а името хуни оставиха само за дакийците.

Понеже и хуните се нарекоха отпосле българи, можемъ да кажемъ, че днешните българи са потомци на старите мизи, мирмидони, кимерии, масагети или гети, скити. Тукъ, обаче, ние немаме раоота съ отделни раси, а съ отд-еления на една и съща раса, която ще наречемъ мизийска или тракийска раса. Затова ще кажемъ накъсо, че диешните българи са потомци на старите мизи или че старите мизи са българи.

Българите са мизи и стари тракоилирийци не само поради изложеното, но и поради факта, че не са. намерени досега данни, отъ които да се вижда, че те са късни пришелци на Балканския полуостровъ.

Отъ гръцките автори най-старъ е Иоанъ отъ Антиохия, който е споменалъ името българи. .Той пише, че около 480 г. императоръ Зенонъ се билъ обърналъ за помощъ къмъ тъй наречените българи противъ двамата Теодориховци, които владееха Тракия и заплашваха Цариградъ.

Казва се "къмъ тъй наречените българи", а не само къмъ българите, отъ което се разбира, че истинското име на българите е било друго - мизи, които сега получили прекора българи (vulgares).

Где живееха българите, къмъ които Зенонъ се обърна за помощь? - Те живееха въ Македония, защото Зенонъ се обърна въ случая къмъ Сабиниана Велики, войводата на Едеса (Воденъ), столицата на старите македонци.

Сибинианъ съуме съ разни маневрирания да изпъди Теодорихъ, Теодомировия синъ, изъ днешна Албания, безъ обаче да го унищожи. Зенонъ не бе доволенъ отъ това, та проводи убийци да убиятъ Сабиниана. Следъ това Зенонъ се сприятели съ Теодориха и го подбутна да иде да завладее Италия за империята. Това стана. Теодорихъ завладе Италия, но за себе си и стана италиански краль. Сега Теодорихъ и Византия се съюзяватъ и нападатъ илирийските българи, които беха предвождани отъ Сибиниановия синъ, пакъ на име Сабинианъ. Сражението е станало въ 504 г. на р. Морава, при днешна Кюприя. Българите били разбити.

Следъ поражението на българите императоръ Анастасий, наследникътъ на Зенона, за да подведе българите подъ опека или покорность, заточилъ илирийските владици, а именно владиците на Нишъ, София, Кюстендилъ, Охридъ и Никополъ (на Ионически заливъ). Отъ Никополъ (на Ионическия заливъ) до Нишъ са живели, значи, по онова време българи. Анастасий е искалъ да подчини тия българи подъ гръцката църква, на и подъ гръцката власть.

Сега настъпва най-интересниятъ моментъ въ българската история. Северните братя на илирийските българи, или жителите на Скития и Мизия, помолили родения въ Шумен (Залдаба) Виталианъ, който е билъ главнокомандуващъ на византийската армия, обаче, синъ на Патрикиола, водитела на федератите въ Мизия, която отъ Иеронима се нарича България, а отъ Йоана от Никиу провинция България, да потегли противъ безбожния Анастасий, за да освободи заточените владици. Полусвободните българи, или федератите на Източната римска империя, се подигатъ за освобождаването на стоящите подъ пряката византийска власть илирийски българи. Това подигане ще да е било най-силио въ Сердика (София) и Пауталия (Кюстендилъ), защото владиците на тия градове били веднага освободени.

Народътъ въ Цариградъ, който мразелъ Анастасия, се готвилъ да посрещне Виталиана като императоръ, но това не станало, защото Анастасий наскоро умрелъ, а за императоръ билъ избранъ началникътъ на императорската гвардия, илириецътъ или македонецътъ Юстинъ (518 г.).

Цариградъ си помислилъ съ тоя илириецъ да примири илирииците, което и станало донейде. Виталианъ биде пакъ назначенъ за главнокомандуващъ на императорската армия, но това не трая дълго време.

По подбуда на Юстиниана, братовия синъ на Юстина, Виталианъ биде убитъ, и на негово место за консулъ и главнокомандуващъ на войските биде назначенъ Юстинианъ, който следъ смъртьта на Юстина (527 г.) стана императоръ. Българите, обаче, продължиха борбата си за политическа и духовна еманципация и принудиха Юстиниана да отстъпи.

По-преди споменахме, че, когато императоръ Анастасий заточи илирийските владици, тогава, пише Теофанъ, скитите и мизите се били подигнали за техното освобождение. Като скити Теофанъ означава жителите на северъ отъ Дунава, които Йордан наричаше склавени и анти, а като мизи - жителите на югъ отъ Дунава, които Иорданъ нарича българи.

Иоанъ Малапа пъкъ, които нарича скитите хуни, пише, че Виталианъ се билъ подигналъ начело на хуни и българи наместо скити и мизи, той пише хуни и българи.

За насъ въ тоя случай са най-компетентни Иорданъ и Прокопий, защото са взимали участие въ тие събития. Иорданъ въ своята Romana (Римска история) пише, че по време на Юстиниана българи, склавени и анти всеки денъ настоявали (за правдини) (instantia cottidiana Bulgarum, Antium et Sclavinorum p. 52)

Българите, прочее, които живееха въ Мизия, се сдружили съ склавенитe и антитe, които живeеха въ Скития отвъдъ Дунава, за да освободятъ илирийските владици или илирийската църква отъ гръцката.

Ако, обаче, бихме искали да си послужимъ съ езика на по-старите автори, би требвало да кажемъ, че мизите откъмъ Дунава се сдружили съ скитите отвъдъ Дунава и се притекли на помощъ на мизите, които живееха въ Македония и останала Илирия.

Прокопий, който, както по-преди споменахме, нарича тракийците или Иордановите българи хуни, ни описва тия събития по следния начинъ:

"Въ Илирия и цела Тракия, т. е. отъ Ионическия залив до предградията на Византия, тамъ, гдето селището се населяваше отъ елини и херсонити, хуните, склавечите и антите извършваха почти всяка година, откакъ Юстиииаиъ стана императоръ, непоправими злиии на тия хора тамъ. Азъ мисля, че при всеко нападане биваха премахвани или заробвани повече отъ 200 000 отъ живъещите тамъ гърци, тъй че целата тая земя (отъ Ионическия заливъ до предградията на Византия) се съедини наи-сетие действително съ скитската пустиня" (Атекдота 18, 20)

Това свидетелство е важно отъ много гледни точки.

Най-напредъ нека кажемъ, че това е единственото свидетелство, което се сочи за доказателство, че тракийците и илирийците били унищожени отъ славяните. Когато се пита, где са тракоилирийците, отговаря се: ето где: Прокопий пише, че славяните при всяко нападане унищожавали по 200 000 души, догдето ги унищожили всички и заели Тракия и Илирия. Въ края на 7 в. дошли монголски българи при дунавските славяни, покорили ги и основали въ Долна Мизия българска държава.

На това нека възразимъ,

а) че тия опустошения не са правени отъ славяните. а отъ българите или хуните, които са предвождали славяните;

б) че тия опустошения не са. се извършвали надъ местното население, или над тракийцйте и илирийците, а надъ населяваните отъ елини селища.

Това Прокопий е изтъкналъ и въ своето съчинение върху войната съ персите (II, 4, 11), въ което той пише, че хуните навлезли въ Тесалия и прочее и, следъ като унищожили всички елини, съ изключение на пелопонесците, върнали се ().

Унищожавани са, значи, само елините, а не и пелопонесците, които не беха елини и принадлежаха къмъ тракийската раса. Тракоилиринците, значи, не са били унищожавани, а защищавани.

Другото важно обстоятелство, на което требва да се обърне внимание, е, че дошлите откъмъ Дунава или изъ Мизия хуни които сега завладеха Илирия до Ионическия заливъ, са били християни. Още Иеронимъ (4 в.) пише, че хуните или гетите учили псалтира (Hunni discunt Pslterium); били значи, християни. А Созоменъ пише, че живеещите покрай Дунава хуни () обожавали Теотима, владиката на Томи около 390 г. Тие християнски хуни се подигнали подъ водителството на Виталиана за освобождаването на илирийските владици и успели, както Прокопий пише, да присъединятъ и Илирия, или земята отъ Ионическия заливъ до Византия, къмъ останала Скития.

Защо българите иди хуните, склавените и антите присъединяватъ къмъ останала Скития само земята отъ Ионическия заливъ до Цариградъ, а не и земята отъ Атина до Цариградъ?

Защото на тая земя беха заточени владиците, за чиято защита те са се били подигнали, и защото до Ионическия заливъ се простираха мизите, или траките, тъй че те са освобождавали свои сънародници, а не са превземали чужда земя.

Следъ като бидоха изгонени гърците или по-добре гръцкото духовенство изъ казаните земи, Юстинианъ се видя принуденъ да създаде особена архиепископия за тая земя съ седалище въ Охридъ. Тая Юстинианова архиепископия обхващаше провинциитъ: Сръдиземна Дакия, Брегова Дакия, Първа (горна) Мизия, Дардания, Превалитана, Втора Панония, Втора Македония (Охрид), Горна Албания, Тесалия, тъй наричания островъ Европосъ, Епиръ, Ливадия (земята между Тесалия, Епиръ и Коринтския проливъ).

Тъкмо на тия провинции бе заточилъ императоръ Анастасий владиците, за чието освобождаване се беха подигнали българите, славяните и антите.

Жителите на тия две провинции, както по-преди изложихме, са считани винаги за варвари, или неелини. За неелини, или мизи, които се казватъ сега българи, се създаде архиепископията Първа Юстиниана. Понеже въ тая архиепископия влизаше и провинцията Македония, тръбва да кажемъ, че Юстинианъ бе създалъ своята архиепископия и за старите македонци, които се наричатъ сега българи.

Българитъ, или хуните, славяните, или антите, не дойдоха въ Илирия да унищожавать илирийци, както твърдятъ ония, които не са вникнали въ същностьта на питането, а да освобождаватъ илирийците отъ византийско потисничество.

Съ своята архиепископия Юстинианъ отдели духовно илирийските мизи, или българи, отъ гърците. Затова тая архиепископия се нарече отъ гръцките църковни писатели българска архиепископия.

За щастие на науката и правдата тие обстоятелства са потвърдени и отъ Цариградския вселенски съборъ отъ 869/870 г. Тоя съборъ се събра да реши, подъ Римъ или подъ Цариградъ да спада тая българска църква.

Препирните, които станаха въ тоя събор по предмета на събирането му, са изложени подробно въ книгата на д-р Ганчо Ценовъ: "Кроватова България и покръстването на Българите".

Ще споменемъ само, че още въ 860 г., или десет години преди събора, папа Николай писа писмо до българския царъ Михаила, в което той искалъ отъ царь Михаила да се повърне стариятъ обичай на апостолския престолъ, въ Стария и Новия Епиръ, т. е. въ двата Баира въ Илирикумъ, Македония, Тесалия, Брегова Дакия, Средиземна Дакия, Мизия (горна), Дардания, Превала, гдето той е ръкополагалъ до времето на папа Хормизия или до създаването на архиепископията Първа Юстиниана.

Римъ е претендиралъ, прочее, за супрематията тъкмо надъ оние провинции, които българите освободиха по времето па Юстиниана отъ гръцката супрематия и за които бе създадена архиепископията Първа Юстиниана.

Съборътъ требваше да реши сега, дали на Римъ или на Цариградъ да се подчинятъ тие провинции.

Това, обаче, което сега насъ най-много интересува и за което ние разправяме тие работи, е, че съборът е наричалъ горните провинции българско отечество въ Илирия (Vulgarorum patriam quae im Illyrico constituta est), а именно: Двата Епира, цела Тесалия, Дардания и пр., което българско отечество се казва днесъ по тие българи България (Cuius nunc patria ab hic Bulgaris Bulgaria nuncupatur).

Това с важно да се изтъкне, защото въ историята, която се учи въ българските училища, се казва, че едва Борисъ билъ стигналъ до средата на Македония, а всички тукъ споменати провинции никога не били български, когато съборътъ недвусмислено ги и сметалъ за български земи.

Гърците претендирали за духовно господство надъ гореказаната Илирийска България, защото преди българите да я освободятъ, което стана по времето на императоръ Юстиниана, тамъ е имало гръцки свещеници.

Тая претенция римляните оборваха, като доказваха, че българите възъ основа на правото на сродственостьта (че са отъ единъ родъ) съединили своето отечество и са го държали презъ целото време оттогава досега (VI в.) досега (IX в.) (Quia Vulgares, qui jure gentill sibi patriam subjugantes, eam per tot annos retinent).

Македония и другите поменати провинции са били, значи, населени отъ българи, които въ 6 в. се съединили съ другите българи. По-натамъ се казва, че апостолското седалище не е правило никакви постъпки за обратното имъ заемане, защото българскиятъ народъ дойде и си ги освободи възъ основа на правото за владение (Vulgarorum natio addit et sibi jure patestatis vindicat).

Правото на владение на казаните провинции се обуславя отъ правото на сродственостьта, което ще рече, че всеки народъ има право самъ да се управлява, единъ принципъ, който едва въ днешно време се появи въ средна Европа.

Какъ държава и църква са вървели заедно, може да се види отъ казаното по-натамъ, че гърците следъ изгубването на правото надъ диоцезата, изгубили и правото на държавата си надъ казаните провинции (области).

Българите, прочее се освободили най-папред духовно, а отъ сетне и политически.

Архиепископията Първа Юстиниана, или Охридската архиепископия, е първата стъпка отъ еманципацията на българската раса.

Изложи се това само да се обърне внимание, че въ 870 г. вселенскиятъ съборъ е считалъ, че двата Епира, Дардания, Дакия, Тесалия и другиге Илирийски провинции са населявани отъ българи и че те отъ началото на VI в., или отъ създаването на архиепископията Първа Юстиниана до IX в., па и по-натамъ, са били независими отъ гърците и римляпите, не само въ църковно, но и въ политическо отношение.

Хуните, или българите, които са били християни, се подигатъ по време на императоръ Анастасия поради заточаването па илирийските владици и следъ дълги борби принуждаватъ Юстиниана да създаде независима църква за българите въ Македония и останала Илирия. Следъ това българите откъмъ Дунава се съединяватъ съ българите въ Македония и останала Илирия. Не се покорявали Илирия, не не я заселвали, а са се съединили съ нея възъ основа на сродственостьта или племенностьта (Jure gentilli), т.е. защото и македонцитe и останалитe илирийци са принадлежали къмъ същия родъ, къмъ който са принадлежали и хуните, или българите, които живееха покрай Дунава.

Не имало, значи, унищожаване на македонци.

Досега се мислеше, че старите македонци са били унищожени отъ нахлули въ време на Юстиниана славяни. Това твърдение се оказа безосновно, защото не е имало самостоятелно славянско нахлуване; славяиите са подкрепяли българите, за да извоюватъ известна независимостъ за илирийските българи.

Македонците се нарекоха българи, подобно на другите тракийски племена, защото са стари мизи. Тия мизи, както въ Тракия, тъй и въ Илирия, се нарекоха следъ края на 4 в. българи.

Накъсо казано, не е имало унищожаване или пъкъ изчезване на старите македонци. Тъй че, както днешните гърци са потомци на старите гърци и днешните албанци на старите албанци, тъй и днешните македонци са потомци на старите македонци.

Алексаидъръ Велики е произлезълъ отъ оня народъ, който се казва днесъ български народъ.

Съ това се решава не само проблемата за народностьта на македонците, но и проблемата за народностьта на българите изобщо.

За да пояснимъ това, нека се повърнемъ още единъ пътъ върху приведеното отъ Прокопия свидетелство на стр. 18. Отъ малограмостность ли или но коя друга причина, това свидетелство е предавано досега въ изопачена форма. Докато Прокопий пише, че хуни, склавени и анти правили тие и ония опустошения, въ българската история се споменаватъ само славяните, а българите, или хуните, които собствено са били водители на тие опустошения, се премълчаватъ. По тоя начинъ се създаде убеждението, че славяните били унищожили тракоилирийците и заели техната земя. А българите, или хуните, били дошли отъ Волга едва въ края на седмия векъ, като малка гола и дрипава ордица, която покорила славяни въ Долна-Мизия и основала българска държавица. Тие хуни или българи никога не били владели Южна Тракия и Илирия?!

Това не е наука, защото, ако Прокопий, който е билъ секретаръ на Юстиниановия военачалникъ Белиазаръ, разправя, че хунитъ, били съединили земята отъ Ионическия заливъ до предградията на Византия къмъ останала Скития, не може да се казва, че хуните били дошли въ Долна Мизия едва въ края на седми векъ и че никога не били владели Южна Тракия и Македония. Оня, който разправя това, или изобщо не е проучвалъ тие работи, или не търси истината.

Същото е и що се отнася до народностьта на хуните, иди българите.

Ако Анастасий библиотекарьтъ пише, че българите, или хуните заели цела Тесалия, Дардания и пр. възъ основа на народностното право, отъ което се разбира, че българите, или хуиите, са сродни съ жителите на цела Тесалия, двата Епира и пр., или съ старите, илирийци, не може да се казва, че българите са турци, което никой не е доказалъ досега.

Същото е и що се отнася до християнството на българите.

Апостолъ Павелъ дойде заради македоиците въ Европа. Ако тие македонци живеятъ въ лицето на днешните македонци, който се казватъ българи, кой покръсти тогава българите?

Ако ап. Павелъ говори въ 3 гл. Колос. за скити, ако старите църковни историци пишатъ, че скитите били покръстени отъ апостолите и ако хуните, или българите, се считат за скити, кой покръсти тогава българите?

Ако българите са мизи, а мизите беха покръстени отъ апостолите, кой покръсти тогава българите?

Ако хуните, които основаха българската държава, беха още въ 4 векъ християни и издействуваха създаването на независимата Охридската архиепископия, може ли да се казва, че тие хуни-българи били покръстени едва отъ "ханъ" Бориса въ 9 векъ?

Всичко това може да твърди само оня, който не е проучвалъ тие работи, или пъкъ, който е негоденъ за научна работа.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×
×
  • Create New...