Отиди на
Форум "Наука"

Прародина и преселения на древните българи


Recommended Posts

ПРАРОДИНА И ПРЕСЕЛЕНИЯ НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ.

ОПИТ ЗА СИСТЕМАТИЗАЦИЯ

Д-р Живко Войников – гр. Ст. Загора

"Българска орда - 1938"

В последните години се натрупаха много данни говорещи за източноиранския произход на нашите прадеди. Със своите изследвания, основаващи се на богат изворен материал и задълбочени езикови проучвания ст.н.с. Петър Добрев постави началото, което донякъде бе започнато от проф. Бешевлиев, на едно сериозно изследване на прабългарската проблема. Неговите многобройни публикации сериозно раздвижиха духовете. Наред с тях се появиха и трудове на други автори, като М.Сидоров, М.Димитров, ст.н.с. Димитрина Митова-Джонова, които в една или друга степен застъпват тезата за иранския произход. Но въпреки всичко прави впечатление, че досега не е правен опит въпроса за прародината и преселенията на древните българи, да бъде вместен в рамките на историческите събития станали в Средна Азия в периода I-II в.пр.Хр. - V-VI в.сл.Хр. ПРАРОДИНА Основен източник за живота и най-древната история на древните иранци си остава “Авеста” - свещената книга на зороастризма (парсизма). Написана е на език среден между източноиранския1 и западноиранския2, вероятно в периода между IХ и VI в. пр. Хр3. Данните, записани в тази своеобразна библия се потвърждават и от неясните сведения на древногръцките автори. Става въпрос за съществуването, в периода IХ - VI в. пр.Хр. на значителни политически обединения на иранците, обитаващи южна Средна Азия, поречията на реките Амударя и Сърдаря, крайбрежията на Каспийско и Аралско море, както и дн. югозападен Афганистан. Предполага се, че тези обединения са от типа на древногръцките полиси (градове-държави). Според “Авеста”, в IХ в. пр.Хр. се слагат основите на племенен съюз от градове и общини наречен Ариашаяна. Тя обхващала поречията на реките Теджен Герумд и Мургаб, и Амударя. Нейният съдател, Кавата, произхождал от Дрангиана (дн. Южен Афганистан). По-късно Арияшаяна е завладяна от вожда на саките - тури Франарасеян, който е бил убит от потомъка на Кавата - Хусрава. Последният е живял десет поколения преди Александър Македонски - т.е. в VII в. пр.Хр. Саките - тури, описани в “Авеста” като “турите с бързите коне”, са наричани от персийските източници - саки, в китайските - юеджи, а в гръцките скити. Според легендата те произхождат от Тура - един от синовете на легендарния прародител на иранците Траетон4. Турите се разделят на два клона - единият остава в областта Гур (територия между Аралско, Каспийско море и р. Амударя.), а другият се изселва на изток от Согдиана, Бактирия и Памир. Първите в по-късни времена са известни като хионити или гури. От тях впоследствие водят началото си прабългарските племена - кутригури, утигури, оногури, сарагури, както и родословните им берсули, вархонити и вероятно хазарите. Първите две племена се срещат и като Ку-Тур-Гури и У-Тур-Гури, т.е. съдържат названието “Тур” - от тури. Другият клон на турите завладяват Арияшаяна в VII в. пр.Хр. и създават древното Бактрийско царство със столица гр. Бактра (дн. гр. Балх в Афганистан). Тук те се смесват с местното иранско население и така се образува т.нар. Тохари, от които впоследствие произлизат кушаните, както и българските племена - вахандури, оногондури, кучагури (кучи-болгар), чдар-болгар, кидаритите и др. Тук пък първите две племена завършват с названието “ДУРИ”. Среща се и като “ДОР” дори и “ТОР”, вероятно пак във връзка с древните “ТУРИ”. Бактрийското царство заедно с Маргияна, Хорезъм, Гандахар и Саттагидия са завладяни от персийският шах Кир около 539 г. пр.Хр.(1). Това събитие е упоменато в Бехистанския надпис, от който става ясно, че още при Кир персийската държава достига до южните склонове на Памир. Пак тук се споменава, че в 519 г. пр.Хр. шахът Дарий покорява страната на саките с “островърхи шапки”5 и пленил техния вожд Скунх, който обаче бил пощаден. От друг надпис на Дарий, този в Накш - и - Рустам , узнаваме че персите различавали три вида саки: - задморски (сака-парадрая) - т.е. черноморските скити (кимерийците) и саките хионити; - хумавараски саки - т.е. живеещите в Източен Памир тохари; - саките с островърхи шапки (сака-тиграхуада). В надписа на друг персийски шах - Ксеркс - намиращ се в Персепол, където са изброени владяните от Иран народи, на 26 и 27 място са посочени хумаварските саки и саките с островърхи шапки, т.е. вероятно те са били съседни народи. В порядъка на географската последователност, те са посочени към Средоазиатските сатрапии, а в надписа на Дарий от Хамадан -Сакия (Скития) директно е посочена зад Соад, като източна граница на Персия. Самият факт, че Скунх е бил пощаден, макар и лишен от положението си на вожд говори, че саките с островърхи шапки са новопокорен народ, а не метежници, въстанали срещу персите като елемците или вавилонците 6 (2). Кои са били тези загадъчни саки? В своето пътешествие до Волжка България през 922 г. пратеникът на арабския халиф ибн Фадлан споменава, че българите, наречени от самия него сакалиби (т.е. саки), носели особен вид островърхи шапки, наречени “калансув”. В своята “Космография”, Закария Казвини оприличава “българската шапка калансус” по форма с вид на каспийска риба. Подобни изображения са открити и в България. Върху плочка с рунически надпис, намерена в района на гр. Шумен, е изобразен жрец (колобър) точно с такава островърха шапка (калансув). Калансувът е намерил отпечатък и в късната българска носия - високият калпак - гугла, които няма аналог в нито един друг славянски народ (3). Подобни шапки са описани и при един сроден на прабългарите народ - ефталитите. Китайските автори съобщават, че ефталитските жени носят особен вид високи шапки с рог, на който има толкова израстъка, колкото мъже има притежателката й7. Дори и днес в областта Кафаристан (дн. северозападна Индия), която някога е била част от ефталитската държава, жените имат подобен вид шапки (4). От всички тези факти можем да заключим, че загадъчните саки с островърхи шапки са всъщност древните прабългарски племена, живеещи около Памир, които са част от голямата общност на тохарите. Кои са тохарите? Започвайки от V в. пр.Хр. китайските хронисти съобщават за появата на саките, наречени от тях юечжи, западно от оазиса Хеси. Като са достигнали почти до Ордос и северозападно до Оазисите Хами и Турфан.Ясно е че в периода до V в.пр.Хр., саките постепенно проникват в тези райони като изтласкват или се смесват с местното европеидно население – усуми и ди, отбелязани и преди това от китайците. Саките установяват контакти първо с китайското княжество Цин, откъдето взаимстват копринените тъкани, чиито остатъци днес се откриват в надгробните им могили. Китайците пък усвояват конния строй страшните за времето си бойни колесници.

Автохонното население на таримската котловина, описано от древните китайски хронисти, принадлежало към европеидната раса и по-точно към по-светлите европеиди – руси, синеоки или червенокоси. Китайците ги разделят на северни – динлини и на южни – усуни и жун-ди. Жун-ди се поделят на бей-ди (т.е. белите или русокосите ди) и чи-ди (т.е. червени или рижави ди). Споменатите вече жун-ди са обитавали долините южно от Няншан, а динлините – пространството между езерата Балхаш и Байкал. В ІІІ в.пр.Хр. една част от тях се изтегля към западна Джунгария, където създават самостоятелна държава, другата се смесва със саките, третата се оттегля към Тибет, а четвъртата (т.нар. чи-ди) ще дадат началото на уйгурите, смесвайки се с телеутите. Северните динлини се сливат с предците на хуните – монголоидните хянюй и хунюй. Живеещите в областта между реките Енисей и Селенга динлини свързвайки се с неизвестното, вероятно монголоидно, племе гянгун дават началото на киргизите, а тези обитаващи, по-западните краища на кипчаците (куманите)8.

Автохтонните европеиди динлини, ди са различни народи както иранците, така и помежду си. Ето защо напълно неоправдано е юечжи (саки, тохари), динлини ди и хуни да се смесват произволно както например е направил Марин Димитров в книгата си “Древнобългарската цивилизация”.

От друга страна самите саки също не са еднородна група. Една част от тях , тохарите (обитаващи Тарим, Согдиана и Бактрия) са оседнали скотовъдци и земеделци, а също се занимават и с търговия.Те са на по висока степен на развитие- строят градове, пишат с индийски букви – брахми. Според запазените тохарски текстове става ясно че са говорели на източноирански език. Интересно е да се отбележи че северните тохари(населяващи района на градовете Куча, Карашар, Бугур идр), използвали диалект сходен с говора на бактрийските саки, а южните (Хотман и Яркенд) на по-древен ирански говор, който според руския учен Л.Н. Гумильов (5) е сходен с арменския и трако-фригийските езици. В Турфанската котловина тохарите са били известни и под името – чеши. Именно тук се намирало и княжеството Бугур, разположено на около 208 км (680 ли) от Карашар. Интересно че Михаил Сирийски съобщавайки за едно от късните преселения на “българи и пугури” в Кавказ, откриваме и древните българи-пугури.

На границата на Таримската котловина и Памир, край езерото Баракул е съществувал град с името Болуй, наричан от китайците Пу-ли, който погрешно е взет от Съселов за населен с хуни. Според Гумильов населението на това княжество е било оседнало като се е занимавало със земеделие. Вероятно древните българи живеещи в Кавказ известни като кучи-болгар, произхождат от съседния на Бугур (дн.гр. Бай, КНР) град Куча, чиито жители са наричани в миналото кучарци или кучагири, а друго прабългарско племе Чдар-булгар, от намиращия се до Куча – град Чдар (дн.Чедир, КНР).

В 105 г.пр.Хр. китайският пратеник Че-лин се опитва да закупи известно количество от прочутите согдийски коне, наричани от самите китайци “небесни коне” които им били нужни за войната с хуните. Тъй като согдийците (тохари)им оказват, император У-ди изпраща 60 000 армия да ги накаже за проявената гордост. По време на похода град Бугур оказва голяма съпротива и след превземанато му голяма част от жителите са били избити. След това китайците достигат до град Гуйшан (Кушан), който макар и покорен е пощаден. Тук за пръв път са описани и кушаните, които са били част от тохарските племена и вероятно са обитавали северните склонове на Памир като са били непосредствени съседи на княжеството Болуй. Това княжество се споменава в 68 г.пр.Хр., когато е нападнато от своите съседи-чешииците.

През 174 г.пр.Хр. хунският владетел Лаошан започва война със саките юечжи. По голямата част от тях са отблъснати към северните склонове на Памир, а малкото останали в няншан се отбранява чак до 16 г.пр.Хр., когато загива вода им Кидолу. След това и последните остатъци от саките навлизат в Согдиана и в 129 г.пр.Хр. покоряват Бактрийското царство, т.е. връщат се в първоначалната си родина. Всъщност една част от юечжите (тохарите) са изселени от Тарим и започват да обитават само Тохаристан (т.е. Согдиана и Бактрия). В новообитаваните територии съществуват около 70 княжества… В “Историята на младата династия Хан” е записано “Когато домът на юечжите е бил унищожен от хуните, то те са се преселили в Бактрия и са се разделили на пет княжески рода”. Едно от тези пет племена (княжески рода), са кушаните. Техният вожд Киодзикю- (Куджула Кадафиз) успял да подчини останалите четири и създал Кушанската държава, което вероятно е станало около 25 г.сл.Хр.. По това време останалата в Тарим малка част от тохарите се превръщат в играчка в ръцете на китайците и хуните. Градовете им са подложени на чести разорения и опустошения. В I – II в. сл. Хр. по-голяма част от тях емигрират на запад към Бактрия, а останалите са овладяни от тюркското племе уйгури(5).

Кушанското царство се развива в непрекъснат възход. Още при Куджала Кадафиз се поставят основите на администрация и монетосечене. При наследника му Вима Кадафиз са построени много крепости и напоителни съоръжения, сигурен белег за цивилизованост. Кушаните завладяват и северна Индия, - територията около гр. Пурушапур (дн. Пешавар – Пакистан) (1). Кушаните имат бактрийска писменост и висока за времето си кулура. Оставили са културно наследство. Интересно е че кушанския бог на изобилието Фари се изобразява като овен с мартеница на врата, а кушанскските скулптори представят мъже с високи шапки. Сред останалите племена в кушанската държава са били и прабългарите, които явно са играли важна роля в обществения живот. Разбира се не можем да знаем каква е била степента на диференциацията между отделните племена (3).

Съседи на кушаните са друго сакско племе – хионитите. Първи сведения за този народ дава Амиан Марцелин. Той пише “Сапор (ШапурII) с труд отразява от крайните предели на своето царство враждебните народи на хионитите и кусените (кушани)”. В 356-357 г.сл.Хр. Шапур II води война с кушаните, а техни съюзници са родствените им хионити, които принадлежат към западния клон на турите. Около 359 г. Шапур II, окончателно покорява кушанската държава, а столицата й Балх (дн. в .Афганистан) става център на сатрапията Кушаншахр. В китайски текст от V в. се казва че в Китай пристигнали търговци от “Суде, където управляват хуните”. Според японския изследовател Еноки, Суде отговаря на Соад (Согдиана). Но хуните никога не са били в Согдиана, т.е. очевидно става дума за хионитите, а не за хуните. Китайците означават самите хуни с името Хунну и названието хуни има друг смисъл и би следвало да се тълкува като хиони или хони, или они. Според руския учен Толстов сакското племе. Хигона е обитавало земите около Аралско море. Именно тук авторът е описал намеремите останки от т. нар. “блатни градища” – селища от сармато-алански тип. Това обвързване на названията хуни и хионити за жалост и днес не може да се разбере от много историци, които смело злоупотребяват с названието хуни, причисляваики към тях много племена нямащи нищо общо с хуните.

Агапии Миринейски в VII в. съобщава, че хионитите – кутригури и утигури са народ родствен на българите (наричани от него вуругунди) в Кавказ. За съжаление П.Добрев също става жертва на подобно объркване. Той правилно свързва хионитите с народа хиона или она, но погрешно нарича хионитите – хунско племе. Оттук произлиза и названието оногури. Гури са всички народи произлизащи от областта Гур, за която стана вече дума. Кутригурите и Утигурите са сродни племена от същия произход. 9 Още във II в. Дионисии Перигет съобщава, че около Каспийско море живеят “ути, наричани хуни”, т.е. хионити. Според Мовес Хоремаци – V в Съобщава че утите, потомци на Сикас (вероятно Зиези от латинския хронограф) (или се има в предвид сарматския вожд Зизанс живял около 358 г.сл.Хр. ) се наричат утигури и са родствени на кутигурите и оногурите. 10 Древногръцкият историк Херодот, живял в V в пр. Хр., съобщава че родината на утите е Средна Азиа. Аятхаим и Хаусвет смятат понятието оногури като общо понятие – “десет племена” представляващи хионитите в Средна Азия.

Теофан Византиец пише, че в 563 г. в Константинопол е пристигнало посолство Кермихионите (авторът явно прави съпоставка с кимерийците), живеещи сред аварите около Океана. Всъщност византийците са смятали за заливи на северния океан Каспийско и Аралско море. Друг византийски хронист Теофилакт Симоката изрично подчертава, че народът вар, живеещ сред племето хуни (т.е. хионити), не са истински авари, наречени от него обри. Той нарича вар – псевдоавари или вархонити, а абарите или обрите са народ от тюркски произход, покорен от тюркутите. Според китайски източници обаче племето аба е живеело в района на южна Джунгария през V в. В 557 г. са били разбити от тюркутите и са се преселили на юг. Според Теофилакт абарите след разгрома си се разделили на две – едните се заселват при табгачите (протомонголско племе) на север, а другите се смесили с народа мукри (вероятно Мохе).

Объркването идва от факта, че в гръцкия език авари и абари се пише по един и същи начин – все с буквата  От всичко казано до тук става ясно че вархонитите са народ от ирански произход принадлежащ към хионитите и утигурите, нещо което се потвърждава и от последвалите събития. За съжаление много от съвременните историци упорито игнорират това съобщение на Теофилакт Симоката като твърдят че аварите са тюрки.

В 357-358 г. Виждаме хионитите като съюзници на кушаните в 359 г., хионитите са принудени да участват като съюзници на ИапурІІ във войната му с Рим иАрмения. Амиян Марцелин съобщава, че в битката при Амида е загинал сина на владетеля на хионитите Крум-бат. Името Крум носи и великия наш владетел произхождащ от панонските кутригури /т.е. хионити/ 440 години по-късно. Според Марцелин загиналият принц се отличавал с голяма красота. Като се има предвид, че същия автор дава и първото описание на хуните и изрично подчертава монголоидността им като нещо страшно и грозно, очевидно е че между хионити и хуни няма нищо общо.

Арменският автор Фавст Бузанд съобщава, че по времето на арменския цар Папа Аршакид /368-374/, персите прекратили войната си срещу Армения, тъй като седящия в Балх цар на кушаните Аршакун започнал война срещу Шапур ІІ, като му нанесъл сериозно поражение. Всъщност Кушанското царство не съществува в 359 г. Разминаването във времето се дължи на факта, че Фавст Бузанд съобщава за кушаншах, т.е. сатрап на провинция. Вероятно Аршакунд произлиза от партиянските Аршакиди и е бил назначен за сатрап, но в последствие вдигнал на бунт покорените кушани срещу персийския шах. Мовсес Хоренаци и Моисей Кантакутуйски уточняват че въстанието е продължило от 375 до 378 год. И “хоните” т.е. хионитити веднага се отметнали от Иран и подкрепили въстаниците.

В крайна сметка въстанието е потушено. Персите успяват да привлекат на своя страна ефталитите. В 384 г. Те нанасят поражение на съседите си хонити. Последните се изселват на север и временно се установяват в Самарканд до 459 год. Именно тук Теофилакт Симоката /VІ в./ съобщава за град на оногурите, наречен Бакат, построен в стари времена – вероятно около век преди времето в което и живял автора. Оттам са изгонени от ефталитския цар Хушнаваз Ахшунвар. Последният нанесъл поражение и на абарите /обрите/. Те се вклинили в земите на сабирите /угрофински народ/, които нападнали хионитите-сарагури, оногури, уроги, вархонити. Последните разгромяват остатъците от западните хуни и окончателно се изтеглят към Кавказ, р. Волга, р. Дон и крайбрежията на Черно и Каспийско море.

През 417-18 год. Около Памир се случват и други много важни събития. Жужаните, народ произлязъл от смесването на хуну и протомонголците създават силна номадска държава /орда/. Те започват война със средноазиатските хуни-юебан, живеещи около езерото Балхаш. Според китайската хроника Бей-ши, намиращите се в съседство, на жужаните, юеджи /тохари/ се изтеглят на юг /4/. Мястото на съприкосновение на жужаните може да бъде единствено в земите северно от ез. Баракул и склоновете на Памир, т.е. земите свързани с гр.Болуй. Именно тук, както и по поречието на р. Заревшан се намира древната Балхара, добре описана от П.Добрев. В Бей-ши се казва, че племето юеджи на вожда Кидоло /ср. С Кидоло от 165 г. Пр. Хр./, желаейки да избегне съседството с жужаните се придвижим на юг и установил своята столица в гр. С името Боло. Разпространено е мнението на Гиршман, че Боло, всъщност е Балх. Кабанов убедително доказва, че не може да е Балх, който по това време е център на източно иранската сатрапия Кушашахр. Кабанов открива руините на този град в оазиса Карш, разположен в Узбекистан северно от Балх /4/. Народът създал тази държава е известен по името на своя предводител – Кидоло – Кидар и е наречен от историците кидарити. Ако се разгледат детайлно нещата се вижда, че зад кидаритите се крият древните българи. Преди преселването си са обитавали източен Памир. Там в съседство с гр. Болуй и днес съществува селище с названието Кудара. Изселвайки се на юг създават държава с името Боло, респ. Болуй. В 420 г. Кидаритите вече имат укрепнала държава. По неизвестни причини в 426-27 г. те започват война с Персия. Първоначално имат голям успех. Шах Бахрам Гур отстъпва чак до планините на Армения, но в последствие с хитрост и изненада персите минават в настъпление и отхвърлят нападателите зад граничната река Джейхун /Амударя/ и сключват мир. По същото време в Кавказ, вождът на българите /наречени хайландури от Егише Вартапед/ - Еран създава силен съюз от сродни племена с антиперсийска насоченост. Според П.Добрев Еран е посочения в Именника на българските канове като Ирник, поради съвпадение на датировката. По това време в Кавказ са живеели вече българи. Кидаритите са действали съвместно със своите кавказки събратя, с които впоследствие ги свързва съдбата. Егише нарича Еран още и “хон” т.е. хионит.

Разгромените кидарити са принудени да търсят съюзници и на изток. Намират ги в лицето на ефталитите, които по това време са претърпели неуспешен поход в Индия. Победените кидарити и ефталити сключват съюз и с Византия, която поддържа анти-персийските настроения в Кавказ. Персите намират съюзници в лицето на индийците. Между двете групировки избухва продължителна война. Приемникът на Бахрам Гур-Йедигерт ІІ, нанася поражение на “хуните, живеещи в страната на кушаните”. Т.е. кидаритите за персите са родствени на хионитите. В 454-56 г. кидарити и ефталити отблъскват и разбиват персийците. Егише съобщава че, ханът Еран в съюз с царя на Баласакан /т.е. кидаритската държава Боло/ нападнал Персия. Това е поводът на Йезди-Герд ІІ да нападне Боло. Според Егише, “хон” на име Бел предупредил “кушаните” т.е. кидаритите за готвеното нападение от Персите. Това и помогнало на кидаритите да удържат победа. Прави впечатление съюзните действия между кавказките “хони”, които някои автори /доц. Ат.Стоянов/ приравняват с “Хайландури” – съобщавани като българи, и кидаритите т.е. българи от Боло – Баласакан – което вероятно значи “българи – саки”.. Хионитите в това време владеят Самарканд и вероятно са били с проперсийска ориентация, защото стават жертва на ефталитското нападение. В 457 г. умира Йездигерд ІІ и между синовете му Ормизд и Пероз започва война за трона. Пероз избягва при ефталитите и с тяхна помощ завладява престола. В 459 г. шах Пероз сключва мир с кидаритите. Това позволява на ефталитския владетел Хушнаваз Ашунвар да извърши поход на север срещу хионитите. В 463 г. хионитските племена – утигури, кутригури окончателно се изселват към Кавказ и сключват съюз с Византия. В 466 г. те нападат Иран от север през Кавказ. В същата година персите нарушават мира и нападат кидаритите. В 468 г. обсаждат гр. Боло и го превземат. Наследникът на Кидар – Кунх /сравни с вожда на саките с островръхи шапки – Скунх/, с остатъка от своя народ се придвижва към Северна Индия, където завладява 5 княжества. Впоследствие в Дардистан /Северна Индия/, възникват две княжества – Голям и Малък Болуй /Съвр. Кашмир ок.гр. Гилгит и Балтистан/. Интересно е че в летописа на поп Йвчо Попниколов от Трявна /13/ се съобщава за български владетел Кардан – живял около 460 г. сл. Хр. Не е ли това далечен отглас от името на Кидар. В Индийския надпис от времето на Чандрагуата ІІ, поместен върху желязната колона в Делхи, се съобщава че този цар е победил бахлините т.е. кидаритите нападнали северна Индия.

В китайската хроника Бей-ши кидаритската държава е наречена с името Боло. Този летопис дава откъслечни сведения за нейната съдба : ”Владетелят на юечжите търпял притеснения от жужаните и пренесъл своята столица в Боло. След това храбрият цар на юечжите преминал високите планини и завладял Северна Индия, където възникнало царството на Малките Юечжи”. Т.е. описани са началото и кроя на кидаритската държава. “Царят на малките юечжи царувал някога в големите юечжи, но изгонен от хуните се оттеглил на запад, а владенията оставил на сина си. Малките юечжи се намират на югозапад от Боло.” За да разтълкуваме този пасаж трябва да се знае, че след разгрома на кидаритите от персите ефталитите присъединяват остатъците от държавата на своите съюзници. Около 470 г. ефталитите окончателно изгонват хионитите от Согдиана и обхождайки във Фланг Персия присъединяват територията на Боло и областта Гур. П.Добрев /8/ допуска грешка в тълкуването на втория пасаж от Бей-ши. Той смята, че зад понятието хуни се крият жужаните, но жужаните никога не са нападали кирадитите в Боло. Единствената война, която водят по това време /470 г./ е похода им в южна посока към Турфанската долина и Хотан или в областите източно от Памир. Зад понятието “хуни” се крият вероятно ефталитите. Макар и по произход памирци, много от хронистите ги наричат бели хуни, без реално да имат някаква връзка с хунну или жужаните. Или Бей-ши съобщава, че ефталитите са покорили последните остатъци от кидаритската /българска/ държава Боло, а владетелят на юечжите /т.е. кидаритите/ се изселил на югозапад от столицата /Боло – в оазиса Карш/. Това не може да бъде Индия, защото посоката трябва да бъде югоизток, следователно е имало преселения и към граничните персийски провинции и оттам покрай Каспийско море към Кавказ. Наличието на народа “Бахли-Кадар” – българи кидарити – в Кавказ се съобщава и от по-късни източници – Дербент-Наме /8/.

Арменският историк Себеос дава ценни сведения по този въпрос. Ченския /хунския- т.е. има се в предвид ефталитския/ посланик в Персия, му разказал за двамата братя Мамик и Конак, от бившия царски род Карнам, които вдигнали бунт срещу царя на чените – Ченбукар – вероятно Хушнаваз и прогонени от него потърсили спасение в Балх. Персийският наместник от рода на Аршакидите, помогнал на Мамик и Конак да се заселят в Армения – в областта Тарон. П.Добрев цитира и индийски източник “Пурани”, който описва аналогично събитие за заселването на “Праиапати Кардам в Индия”. Но от изложението на автора не става ясно датата на събитието –V в. или по-рано по време на кушанското завладяване в северна Индия.

В третия пасаж от Бей-ши се казва “през 424 г. някои жители на тази страна Боло идваха в столицата на Китай и обявиха, че могат да отливат цветни стъкла. Около 100 души се научиха от тях на това отливане. И цветните стъкла поевтиняха в Китай”. Тук разтълкуването е лесно – в 424 г. държавата Боло е единствената кидаритска държава. Но сведенията са ценни и от друга гледна точка – нашите предци са имали висока за времето си стопанска култура ./8/

Ефталитите остават единствени господари на Средна Азия, след като се разширяват на запад, поемайки остатъците от държавата на изселилите се техни съседи-съюзници. Това обезпокоява шах Пероз, който забравя, че именно на ефталитите дължи короната си. В 482г. персите нахлуват в техните земи, но в тесните клисури на планината Копетдаг, са обкръжени, където за няколко дена привършват припасите си от храна и вода. Ефталитския цар Хушнаваз Ахшунвар, проявява великодушие, предлага на Пероз такива изгодни условия за мир, че персийския шах ги приема с възторг. Договорът е сключен тържествено и скрепен с клетва. Нов 483год. Персите отново нарушават мирния договор и нападат ефталитската държава. Този път в завързалото се тежко сражение загива Пероз, заедно със синовете си. Останалите се предават и новия шах Кавад подписва унизителен мир като се задължава да плаща ежегоден данък на ефталитите. Така Прокопий Кесарийски е предал тези събития.

През 494 год. Кавад е свален от престола и като своя предшественик прибягва до помощта на ефталитите. Възстановен от Ефталитите той през цялото си царуване поддържа мир с тях. А ефталитите многократно помагат на Персия във войните с Византия.

Насоката на ефталитската политика се насочва на юг и изток. В 495-97 год. Ефталитите присъединяват Таримската котловина, Хотан, Куча, Карашар и Гаогюй.

В 510 год. Ефталитския цар Тораман овладява северна Индия. Ефталитската държава обединява всички земи влизащи по-рано в Кушанската /Тохарска/ държава и става неин продължител. А това са планината Памир и областите – Синд, Бост, Ахрозия, Забулистан, Тохаристан, Дардистан, Кабулистан , Тарим, Хотан, Джирм, Бадхшан и Болуй на езерото Баракул. Но положението в Средна Азия се променя.

В 552-55 год. подчинените на жужаните – тюрки завършват формирането си като етнос, вдигат въстание и покоряват страната на своите господари. Жужаните от 518 год. са в съюзни отношения с ефталитите. Но в 555 год. властта в степната държава е изцяло в ръцете на тюркутите. Персиския шах Хосрой Ануширван успява да ги насочи срещу ефталитите. Съюзът му с тюркутите е скрепен с брак между Хосрой и дъщерята на Истеми-хан. Ефталитите се опитват безуспешно да сключат с Китай /империята Западен Вей/. В 560 год. ефталитския цар Гатфар обявява война на тюркутите. Но от запад са нападнати и от персите. Гатфар отстъпва към Каршкия оазис. Там към селището Несеф ефталитските войски са напълно разбити в 565 год. Оцелелите свалят Гатфар, избират Фагониш и се подчиняват на Хосрой Ануширван. Персия присъединява по-голяма част от държавата им. Въпреки това в следващите векове в северен Памир се запазва малкото ефталитско княжество Хуттал, просъществувало до арабското завладяване в VІІ в.

Що за народ са ефталитите? Съвременните историци несправедливо ги ощетяват с мита, че те са хуни и номади. Нещо подобно като мита за прабългарите-номади. Л.Н.Гумильов разглежда въпроса и стига до интересни изводи. Това заблуждение идва от китайската хроника Бей-ши, която казва: “Нямат градове и живеят в места, богати на трева и вода като си придвижват с волски каруци”. Т.е. бит подобен на хунну. В противовес на това Прокопий Кесарийски съобщава : “те не са номади подобно на другите хунски племена и от древността населяват плодородна страна.” Прокопий черпи сведения непосредствено от техните съседи-персите. Напълно го потвърждава и Менандър с думите на тюркските посланици ” ефталитите са оседнал народ и живеят в къщи” Видимо е че гърците са прави, а китайците грешат. В 516 год. Имп. Мин-ди, изпратил посолство при ефталитите за разпространение на будиските свещени книги. Посолството се завръща в 523 год. Един от Будиските монаси отбелязва, “че в страната на ефталитския цар има множество храмове и обелиски и всичките са украсени със злато”.

Общественото устройство на ефталитите е добре характеризирано от Прокопий “по начин на живот те не живеят скотски като другите хуни, а се управляват от един цар, имат добре утроено гражданство, законите им са справедливи и не по-лоши от римските. Наказанията са много строги. Кражбата независимо от количеството на откраднатото се наказва със смърт и се връща десетократно на ощетения.” Относно положението на жената в ефталисткото общество вече стана дума.

Родовото име на ефталитите е “хуа”. Оттам и в летописите са ги нарекли хуни, без да имат нещо общо с тях. /Подобно на хионитите/. В Тарик-Наме-и-Харат 11 е описано следното събитие: “Тахмураси син на Хушанг управлявал тиранично своя народ, живеещ в Кандахар. Тогава 5000 човека се изселили към Кабул, но поради лошия климат се преселили в страната на гурите. Там обаче между тях възникнали междуособици и една част са се заселили в място наречено Кушан олвиян /т.е. високите кушани/. Предводителя на останалите се наричал Хаятле.” Зад името Хаятле се крие името Хайтал, топонимът Кушан говори че събитието е станало през І – ІІ век. Сл.Хр. Според китайската хроника Бей-ши събитието е описано по следния начин “ в началото целия Дом /на юечжите/ се преселил от алтайските планини на юг и от Хотан на запад.” На запад от Хотан е разположен Памир. От едната страна на Тибет стои Дардистан, а от другата афганския Ишкашим. Областите са посочени от Хосрой Ануширван като присъединени към Персия след разгрома на ефталитската държава.

В Бадахшан в района на Файзбад и до днес се намира долината Хефтал /Хуттал/ и едноименна река десен приток на р.Кучна. В долината има остатъци от напоителни съоръжения и запустели градини. Там са открити и руините на големия град Зардиф, с развалини на много храмове. Това е столицата на ефталитската държава описана от будиските монаси в 516-523 г. Родината на ефталитите е била в непосредствена близост със земите на древните българи.

В Бей-ши е казано: “владетелския Дом Йеда /китайското име на ефталитите/ произлиза от големите юечжи. Други казват, че е от гагюйските племена”. Втората хипотеза заляга в разпространеното мнение, че ефталитите били номади.

Потомците на ефталитите, съвременни африди, са доста по-светлокожи от останалите афганци. При тях преобладават русите коси и сините очи. Останалите планинци ги наричат още и “бади”. Оттам произлиза и названието на цялата област Бадахшан. Произхода на думата е китайска. Бей-ди, т.е. белите ди. Така китайците наричат бялото автохонна население около планината Няншан. Впоследствие около VІ в. Пр. Хр. Те са прогонени от китайците на запад. Според Херодот сред поданиците на ахеменидска Персия се съобщава за апарити /африди/. Т.е. през ІV-V в.пр.Хр. ефталитите живеят вече в Памир там за около 800години се смесват с местните саки-тохари, но запазват по-особения си расов тип. А названието на пришълците от изток Бей-ди става основа на топонима Бадахшан.

В кушанско време едно от племената бей-ди –хуа се заселва в долината Ефтал. Те вече са родственици на кушаните, но с по-особен език. Оттам е версията на Бей-ши за произход на гаогюйците. През ІV-Vв.сл.Хр. вече имат силна държава и заедно със съседите си българи-кидарити, застрашават персийската империя. След изселването на българите те присъединяват земите им и създават силна държава, която обединява всички земи на Кушанската империя. Впоследствие са разбити от тюрките и персите. Една част запазва земите си в памирското княжество Хуттал /Хутталиан/. Други се изселват в Кавказ, вероятно участват във формирането на прабългарския етнос, трети в Персия, а четвърти в северна Индия. Откритата от Лившц фреска в Самарканд /афрасиаб/ изобразява ефталитско посолство идващо в Самарканд от Термез, т.е. от юг, също потвърждава, че родината на ефталитите е Памир, а не средноазиатските степи /4/.

ПРЕСЕЛЕНИЯ В КАВКАЗ

Най-ранното появяване на древните българи в Кавказ е споменато от Мовес Хоренаци, който отбелязва, че по времето на арменския шах Вахаршак /152-131 г. пр.Хр./ около Карс са дошли вхндур-булгар, водени от Ванад. Името вахандур отразява и доднес живеещите в северен Памир – ваханци или вахандори. П.Добрев споменава, че и в Памир и в Кавказ ваханците са известни и с друго паралелно наименование “джики”. Това показва че става дума за един и същ народ. Ако сравним годините на заселване в Кавказ ще видим, че то съвпада с зруго голяма събитие станало в Средна Азия – прогонването на саките юечжи от хуните в 165 г. пр. Хр., за което вече стана дума. Вероятно големите размесвания на населението е принудило българите вахандори да се изселят на запад. Мовес Хоренаци говори за друга преселение, станало по времето на цар Аршак, свързано с големи размирици в земята на българите във веригата на Кавказката планина, като част от тях се преселили на юг в планината Кох. Много вероятно е въпросното събитие да се отнася за арменския цар Аршак ІІ /35-367 г.сл.Хр./, който около 350 год. воюва с Персия като използва за съюзници аланите и хионитите. Аршак ІІ построил нов град на юг от Кавказ – Аршакаван, в подножието на Арарат, след което го е заселил /1/. Йоан Католикос съобщава, че в ср. ІVв. /ок.350 год/, на юг се преселили не само българите, но и един особен народ – “планинските евреи”. Като се установяват в един и същ район. Интересно е че днес потомците на т.нар. “планински евреи” – кавказкия народ тати говори на източноирански език /10/.

Мовес Хоренаци съобщава за брак между високопоставен български вожд на име Аспарух от рода Берсил и аланска принцеса по времето на арменския цар Хосров в 330-338 г. Аланите са били съседи на саките още в Памир. Китайците ги наричат още Янцан. Под натиска на хуните, те се придвижват на запад и около 70 г.сл.Хр. се появяват в Кавказ. Плиний Стари /23-79 г.сл.Хр./, съобщава за народ с името ути, родствен на аланите. Дионисий Перигет – ІІ в. сл.Хр., нарича утите хионити, а Мовес Хоренаци /VІ в./, нарича утите утигури. Т.е. в Кавказ се появяват източните иранци – алани и хионити /утигури, кутигури, барсили, вархунити и хазари/. През 130 г. аланите и хионитите преминават Дербентския проход /Чор/ и се появяват на юг от Кавказ. В 227 г. съединените сабири /угрофини/ и хионитите отново минават Дербент. Мовес Хоренаци съобщава, че между 193 и 213 гад. Тълпи от хазари /споменават се за първи път/ и басили /барсили/ минават през Дербентския проход и достигат река Кура. През 395-96 год. има ново нашествие на хионити в Алвания /Дербент – съвр. Дагестан/. В 268 год. Евсений Хиероним отбелязва в картата се в Южна Панония и част от Дакия народа българи В ІV в. около Варачан – гр. На Каспийско море /Дагестан/, възниква царството на хионитите, което се споменава и като царство на българите.

Амиян Марцелин /ІІ в./ смята масагетите за прадеди на аланите, Прокопий Кесарийски вижда в масагетите разновидност на кутригурите. Егише Вартапед описва българите хайландури и вожда им Еран /Ирник/, за което вече стана дума/ След разгрома на кидаритската държава една част от населението й се преселва в Кавказ. Хрониката “Дербент – наме” съобщава за тях като “бахли-кадар” /кидарити от Боло/, които по времето на Хосрой Ануширван /521-579/, построили там градовете – Булкар, Балк, Хумар и Кумах. Тези градове имат аналози в средна Азия /съвр. Таджикистан и Афганистан/ - Булкар – Боло, Балк-Балх, Хумар – Пули-хумри и Кумах – Куляб. Археолозите твърдят, че Хумар /Хумаринското градище/ е двойник на Плиска. Това доказва какви по произход са били неговите строители – кидаритите от Боло.

“Бахли кадар” и съюзните им “авар” започнали да нападат персийските владения, за защита от тях бил построен гр. Анжи /дн.гр.Андух/ - негов аналог е гр. Андхой в северозападен Афтанистан. В един от преписите авари е заменен с хазари, а вдруг с “хуиз”,т.е.хионити. Гр.Хумар влиза в земите на народа вургунди. Агатий Миренейски /VІ в./ нарича вургундите – българи, родствени с кутигурите и утигурите /хионитите/. В 550 г. Йорданес сочи като българско северното крайбрежие на Черно море. Около 558 г. след разгрома на Ефталитската държава достигат до бреговете на Каспийско и Черно море. , където нападат племената на върхунитите /аварите/ и хионитите /кутригури и утигури/. Върхунитите и част от кутригурите се преселват в Панония, където създават общата държава, наречена Аварски каганат. /въпреки че титлата на аварския владетел е била “кана зауци”, подобно но българската “кана сюбиги”/. Останалите кутригури се поместват между Днепър и Дон, а утригурите около Кубан в съседство с аланите. Една малка част от вахонитите /съвременните източни аварци/ се заселва в Кавказ, където живеят и до днес.

В 559 год. Персийската и Византийската дипломация успяват да ги настроят едни срещу други – вархонити и кутригури срещу утигури. Завръщащият се от поход срещу Византия вожд на кутригури – Заберган, е нараднат и разбит от Сандлих – вожд на утигурите. В 552-58 год. хазарите навлизат в Дербент и са разселени от Хосрой Ануширван в областта Васпуракан около ез.Ван и югозападно от него в Сиседжан. Относно хазарите неправилно се смята, че са тюркско племе. Според Л.Н.Гумильов първоначално се заселват около Дербент и вероятно влизат в царството на хионитите Варачан. Имената на техните вождове, от времето преди приемане на юдаизма звучат като Булан и Булчо и имат източноирански произход. Като материална култура според археоложката Плетньова, хазарите и българите са много близки, дори идентични. Арабският пътешественик Истахри съобщава, че езикът на хазарите не бил нито тюркски, нито персийски, а стоял най-близко до езика на българите /11/.

През V-VІІІ в. хазарите и българското племе барсили трайно се заселват в Дагестан около устието на р.Терек. Хионитското царство им ставало васално. В 650 г. хазарите приемат за владетел представител на тюркската династия Ашина и стават съюзници на западните тюркути. Поради този факт, редица професионални историци смятат хазарите за тюрки.

В 632 г. утигурите и част от кутригурите, отделили се от аварската държава, създават Стара Велика България, но под водачеството на оногондурите. Вероятно идеята за държавност идва от Памирскко-Таримския клон на саките-тури. В 67-80 година хазарите използват междуособиците сред българите, настъпили след смъртта на Кубрат и постепенно овладяват пространството между Каспийско и Черно море, Кавказ и делтата на Волга. Според Гумильов покачването на нивото на Каспийско море, продължило до Х век е една от причините да нападнат земите на своите съседи – българите. В 778 г. хазарите приемат юдаизма и след продължителния арабски натиск над Дагестан преместват центъра на държавата във Волжката делта. Гумильов отхвърля тюркската теза за произхода на хазарите, но неправилно ти смета за автохтонно кавказко население, тъй като са имали висока материална култура и сабили уседнал земеделски народ. Ако беше така за тях щеше да се знае много преди 193 г. сл. Хр., когато ги споменава Мовес Хоренаци, в съюз с българите барсили.

Сигурно е че хазарите идват в Кавказ, заедно с хионитите. Ако погледнем съвременната етническа карта на Афганистан ще видим че в северозападните части и до днес живее население от две етнически групи, говорещи източноирански език и наричащи се хазараи и хазарейци. При товва местообитанието им е в съседство с областта Гур, откъдето произлизат хионитите. Това обяснява и близостта им. Подкрепят го и други факти. Според съвременният турски историк д-р Зеки Велеги Тоган още по времето на Александър Македонски /356-323 г.пр.Хр./ българи и хазари живеели заедно в Хорасан /североизточен Иран, северозападен Афганистан и южна Тюркмения/. В последствие се изселват на запад със саките. Естествено Тоган ги смята за тюрки, но това е несериозно, тъй като в ІV в. пр.Хр. народ тюрки не съществува, хуните тепърва ще изграждат държавата си на север от Китай. Авторъ т цитира Огуз-наме /История на огузите/, вкоято се казва, че по тези места далеч преди Огуз хан, живеел местен народ – улубалагур /вероятно утигури/. Според преданието на ибн ал-Калби /цит. По Маркварт/, българите берсули, хазарите и хоремзийците живеели в стари времена заедно. Якуд ал- Хамави съобщава, че прадедите на българите и мишарите, народа чирмиши влизащ във Волжка България /от угрофински произход/, живеели заедно в околностите на Бухара. Градът им бил построен от владетеля им Кензо. Следователно българи и хазари са живеели заедно в областта Гур, която съвпада с най- източните части на Хорасан. Ясно е че става дума за хионитите. И барсилите са били непосредствени съседи на хазарите както в Гур, така и вКавказ. Интересно е кой се крие зад странното име на основателя на Бухара – Кензо. Вероятно Куджала Кадфиз, наричан от китайците Киодзикю – основателя на Кушанската държава /14/.

Последното описано голямо преселение на българи от Памир към Кавказ е това на Михаил Сирийски станало по времето на имп.Маврикий /590-602 год./. Събитието лесно може да се свърже с разгрома на ефталитската държава през 565 год. и настъпилите миграции на население след това. Още повече, че в описанието на кавказките народи Захарий Ритор в VІ в. съобщава за афтарити, т.е. ефталити, непосредствено след изреждането на българите заедно с алани, хазари, и курт-аргар, т.е. кутригури. В същото време около 603 г. в Средна Азия саките вдигат въстание срещу Персия подкрепено от тюркутите, довело до отделянето на Тохаристан и Согдиана. Под формата на самостоятелни малки държавици Тохарстан се развива свободно до арабското завладяване в VІІІв. /9/.

Друго преселение на българи, но от Балканите към Кавказ става в 540 год. Според Скилица Кедрин Илирския военачалник Гепида Мундо пленил много българи и ги изпратил на имп. Юстиниан І в Константинопол. Императорът ги преселил в Армения и Лазика, югоизточно от гр. Трабзонт. Според Теофан Мундо бил гепид или хун /т.е. хионит/ и владеел Сирмиум. Но отишъл в Константинопол, подчинил се на императора, за което Юстиниан го направил стратег. При завръщането му срещу него излезли много българи, които той успял да победи. Явно тук става въпрос за българите кутригури и разбонтували се срещу предал ги местен вожд.

К.Венедикова исказва интересна хипотеза уповавайки се на “Историята на Караман” от Яриджани. Според този летопис прадедите на Караманите /народ оказал най-голяма съпротива на османските турци в Анадола/ са се преселили там от Кавказ и Армения от земите на кавказките българи./14/

ФОРМИРАНЕ НА ПРАБЪЛГАРСКИЯ ЕТНОС

От всичко казано до тук могат да се направят следните изводи:

1. Формирането на прабългарския етнос е сложен и продължителен процес, който започва от VІІ в.пр.Хр. с обособяването на саките в Средна Азия продължава и след 632 г. край Кавказ със създаването на Кубратова България, за да завърши в първите векове от съществуването на Дунавска България /идването на кан Крум от пананските хионити-кутригури/.

2. Прабългарската народност се създава от смесването на две съседни източноирански племенни групи – тази на тохарите, от която идва името българи и тази на саките-хионити, която е по-многобройна. И двете племенни групи произхождат от древните саки – тури. Тохарите обитават Памир, Согдиана, Северна Бактирия и Таримската котловина. Смята се , че кушаните са част от тохарската общност или пък са еднозначни понятия. Степента на диференциация между отделните кушански /или тохарски / племена не е известна, но българите вахандури, оногондури, хайландури, кучи-булгар, купи-булгар и чдар-булгар са били част от тях. В Памир и Тарим те формират няколко градове държави, за които знаем от китайските източници. Това са

- Болуй, край ез. Баракул

- Бугур в Тарим /намиращ се на 680 ли/прибл.208 км./ западно от Карашар/

- Градовете оазиси Куча и Чдар- също в Тарим. Твърде вероятно е топонима Куча да е свързан с Кушани. Среща се и в други места – в Източен Иран – Кучан; в Таджикистан – Кушка и др.

- Държавата на кидаритите Боло в оазиса Карш, възникнал след изселването им от Памир

- Княжествата Голям и Малък Болуй в Кашмир – съвр.гр.Балтистан и Гилгит.

- Болгар и Палгар описани от П.Добрев по поречието на р.Заревшан /7/.

- Кушанската държава с център Балх е и държава на българите, които са част от кушаните като по-голяма племенна общност.

Хионитите обитаващи пространството между Каспийско и Аралско море и Иранското плато са наричани от персите с имената тури и гури, самите те са се наричали она или хиона. Смята се че те са основателите на древно бактрийскто царство във времената на Заратустра. Част от оногури, кутригури, утигури, сарагури, ултигури и барсили се преселват в Кавказ от І до V в.сл.Хр. Образуват различни племенни съюзи – кутригури с вархонити; барсили с хазари. В Кавказ те заварват и по-рано преселили се българи – тохари /вахандури, оногондури, хайландури/. Впоследствие идва нова изселническа вълна от Памил – кидарити и последното преселение описано от Михаил Сирийски. Старите автори са посочвали не еднократно че утигурите и кутригурите стоят най-близко до българите по-рано дошли в Кавказ.

Въпреки това виждаме и създаване на държавни формирования със други хионитски племена като вархонитите и хазарите. Често се стига до и до междуособици, като сблъсъците между кутригури и утигури. И едва със създаването на Кубратова България можем да говорим за започващо създаване на прабългарска народност. Именникът на българските канове съобщава за 515 годишно присъствие на българите отвъд Дунава преди Аспарух, т.е.ок. 166год. Това съвпада с времето на масовото заселване на аланите и хионитите в Кавказ и именно за тези 515 години се извършва племенната диференциация и началото на образуването на прабългарската народност от двете разклонения на древните тури – хионити /гури/ и тохари. Този процес завършва едва с управлението на кана сюбиги Крум, който слага край на междуособиците сред прабългарите, известни ни като вътрешнополитическата криза, започнала след смъртта на Кормисош. Не случайно в Симеоновия сборник /известен по Светославовия препис от 1073 г./, който представлява по-пълен препис на анонимния латински хронограф от 354 г. в списъка на народите са посочени “пеонис, парти, кусесиу”, т.е. хионити, парти и кушани и то на мястото където в хронографа фигурира “Зиези, от който са българите” /10/. Явно във времената на цар Симеон българите добре са знаели произхода си и за това са посочили от кои източно ирански народи произхождат.

ЗАЩО ПРАБЪЛГАРИТЕ НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ХУНИ ИЛИ ТЮРКИ ПО ПРОИЗХОД

Формирането на древните тюркути започва много късно – от 434 год. когато Ашина и 500-хунски рода се заселват в Алтай до 555 год., когато тюрките създават своя държава върху остатъците на жужанската орда. Кутригурите, утигурите, вахандурите и прочие български племена са известни далеч преди тези събития. Единствената допирна точка с тюрките е че от 575 до 632 год. утигурите са им васали, т.е. плащат данък на западно-тюркския хан.

Хунския произход на прабългарите също е отхвърлен от историята. Тук объркването на нашите професионални историци идва от факта, че поголовно бъркат поятията хуни и хионити, без да се съобразяват с това, че китайците наричат хуните хуниу, а названието на източните иранци она или хиаона, което се предава от хронистите, ту като хони, ту като хуни. Тези народи /хионитите/ са познати на арменските, римските и персийски автори стотици години преди появата на западните хуни в Европа. Самите хуни никога не навлизат в Кавказ. След сблъсъка си с аланите преминават в Европа по доста интересен начин – през Керчанския пролив и Крим около 378 г. Събитието е отразено от Йорданес и от унгарската легенда за Мадяр и Хунор.

Западните хуни се формират като етнос в Приуралието, където се заселват и смесват с угрите, след прогонването им от Азия от Таншихай – 155 г. Ако някой народ може да смята, до известна степен, за техен потомък – това са унгарците и чувашите. Чувашкия език е особен вид тюркски език, който според Гумильов има древно монголски особености. Що се отнася до българите, то хунския примес е нищожен и става на два пъти. В 463 г. сарагурите разбиват хунското племе акацири и поемат остатъците от него, а в 470 г. остатъка от хуните на Денгизик са заселени от император Зенон, в Малка Скития /Добруджа/ като федерати /4/.

Съвършенно различни са и типовете държави които създават хуните и тюрките от една страна, и българите от друга. Хунската държава е от номадски тип, тя се изгражда върху принудителното събиране на данъци от покорените племена, които запазват самоуправлението си. Ето защо тя е нетрайна и се разпада при най-малкото отслабване на управляващата народност. В номадската държава няма столица, станът на хана е в постоянно движение. Няма градове. Административното устройство е опростено и копира бойния ред на войската – ляво и дясно крило /при хуните-лули и джучи князе/. Дори титлата хан, с която неправилно се наричат нашите владетели за пръв път е известна при протомонголците Сянби и Тоба и то в ср.ІVв. Понятието орда, като форма на военна демокрация също се появява при пртомонголците дунху, и означава народ, войска – т.е. всички годни да носят оръжие мъже от съответното племе. Предводителят на дунху – Таншихай, дори не носи титлата хан, той е просто вожд на ордата. При хуните за разлика от дунху се налага модела на родовата аристокрация, състояща се от лули и джучи князе. Наследяването на властта при хунските шанюй и тюркските ханове е ставала по хоризонтала – т.е. от брат на брата или от чичо на племенника и никога директно от баща на син. Развитието на хунската, сянбийската, тобаската, жужанската, тюркутската номадски държави както и монголската на Чингиз хан, показва доста сходни черти:

1. Бързо обхващане на големи степни рядко населени пространства

2. Слаба власт над подчинените племена – източник на данъци

3. Бързо възникване на междуособоци и разпадане на държавата

4. Китаизиране на управляващата прослйка, което впоследствие води до поглъщането на по голямата част от номадската държава от Китай

5. Извършване на преврат в самата номадска държава, при което една от подчинените народности става управляваща. Напр. протомонголците изместват хуните, тюркутите, жужаните и т.н.

.В противовес на това държавата при прабългарите има всички особености на източноиранската държавна традиция.

1.Възниква винаги в планински райони – Памир, Кавказ.

2.Винаги има развити градове и столица.

3.Сложно административно устройство, справедлива данъчна система, законово уредено общество. Ибн Фадлан добре описва справедливата данъчна система на Волжка България. А законите кана-сюбиги Крум, подобно на ефталитските са не по-лоши от римските.

4.Висока стопанска култура, развито земеделие, занаяти, строителство, нещо при което при номадите съвършено липсва.

5.Тежко въоръжение на войската, силна конница и войни облечени в желязо,., донесли в Европа стремената, високите седла и сабята. Напр. във известния печат на кан Тервел бълг. владетел е изобразен с щит, върху който има конник. Подобни щитове са открити в Согдиана при Разкопките в планината Муг и са изработени в VII в(6) . Сцената с конника явно е типична за иранските народи. В скалния релеф от Так-и-бостан (Сасинидски Иран) има сцена подобна на мадарския конник. А в златните съдове от сасанидското време наподобяват много съкровището от Наги Сент Миклош (12).

Разкопките в Пянжикент показват, че между V и VIII век в Согдиана е процъфтявала богата култура. Останали са много стенописи и пергаменти на согдийската писменост. Там са се провеждали ежегодни надбягвания с коне, подобно на прабългарския обичай за конните надбягвания на Тодоровден – “конските кушии”, вероятно стар кушански обичай.(6)

Проблемът за произхода на прабългарите се осветява и от друга особеност – почитта към елена. Известно е че изображенията на елени са характерни за “плочестите могили” на саките в Средна Азия. Много изображения на елени са открити и в Плиска, Охрид, Моровизд, (Македония). Еленът фигурира и в прабългарското съкровище от Ерзеке (VII в) – Албания.Тези изображения са разпространени и в територията на аварската (вархонитско-кутригурска) държава. В иранската митология душата на човек след смъртта се превръща в елен. Двуглава птица я отнася на небето. Този сюжет се среща върху златните съдове от Ахеменидски Иран, както и върху прабългарското съкровише от Наги Сент Миклош. Еленът като свещено животно е възпят и в народните песни – израза “сур елен” (на персийски “с на източнур” означава свещен.) (13). Двуглавата птица се среща и във второто българско царство като изображение наподобяващо двуглав орел – при Тертеровци и при Михаил Шишман. Традиционната официална история ги свързва с византийския двуглав орел. Но като се има в передвид че във Византия този символ се появава едва с последната династия на Палеолозите може да се мисли че в България тези изображения имат друг, ирански произход.

Според П.Добрев родоначалника на българите Авитохол, е “син на кошута”. Подобен сюжет използва и Фирдуоси в “Шах-наме”, като преразказва преданието на древните тури. Дори ако се загледаме в думата “кошута”, както между впрочем се означава самката на елена единствено в българския език, можем да открием, че се приближава много до понятието “кушани”. Вероятно кошутата е легендарен прародител на кушаните, част от които са и древните българи.

В заключение можем да кажем, ключът към разгадаването на прабългарския произход е скрит сред пожълтелите страници на Кушанската история, и тази на турите хионити. Много неша ше станат известни едва тогава, когато се проучи културното и езиково наследство на Согдиана, Тохаристан и Таримската котловина. Ключ в разгадаването на прабългарския език е тохарския (Кушански) език, а на прабългарския календар древните кушански и согдийски календари. Натам трябва да се насочат усилията на всички онези, които непреднамерено се опитват да изучат древния произход на нашите предци.

БИБЛИОГРАФИЯ

1. История древнего мира

(I,III том ), М 1982

2. Диадамаев. Политическая истории Ахеменидской держави, М. 1985

3. Добрев П. Българи, тюрки, славяни, С.1996

4. Гумильов Л.Н. Ритмы Евразии, М.1993

5. Гумильов Л.Н. Хунну, М. 1993

6. Всемирная история (т. VII), Минск 2000

7. Добрев П. Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия, С.1998

8. Добрев П. Прабългари – произход, език, култура. Нов прочит, С. 1991

9. Гумильов Л.Н. Древние тюрки, м.1993

10.Българи и евреи (ч.1), С. 2000

11. Гумильов Л.Н. Древняя Русь и великая степь, М.1993

12. Фехер Г. Ролята и културата на прабългарите, С.1997

13. Сидоров М. Блъгариянството. С.1997

14. Венедикова К. Българите в Мала Азия С. 1998

1 - Към източноиранските племена спадат - хорезмийците, согдийците, бактрийците и др. 2 - Към западноиранските племена спадат - персите, мидийците и партияните. 3- За времето на написване на книгата се съди главно по събитията описани в нея - преди появата на мидийците и персите. 4 - Според легендата Траетон имал трима сина - Тура, от които са саките; Сайрим, от който произхождат кимерийците и Айра, от който водят началото си западноиранците (перси, мидийци и партияни).

5- в самия надпис са наречени “саки-тиграхуада”. На ирански думата “тигра” означава – островърх, а “хуада” – шапка.

6- Метежните царе са изобразени върху споменатата колона гологлави и вързани с въже, за разлика от Скунх, който е показан отделно и с шапка.

7- Известно е че при ефталитите жените са били на особена почит, като е съществувала рядка форма на групов брак, наречен поландрия (т.е. многомъжество).

8- Известно е че куманите са били синеоки и русокоси,

9- вж. понятията Ку-Тур-Гури, У-Тур-Гури. Те съдържат частицата “Тур”. Вероятно е свързана с произхода им от древните Саки-Тури.

10- вж. Оно-гури оно-гондури – вероятно произлизат от обща писменна информация. Разделила се с разделянето на саките-тури.

11 – Тарик-Наме - -Харат – История на град Херат

TABL_P_1.DOC

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...
  • Потребител

Насколько я понимаю тюркские корни болгар первым нашёл в 19 веке именно этот товарищ

Бартольд В.В. Leon Cahun. Introduction a l'histoire de l'Asie. Turcs et Mongols des Origines a 1405. Paris 1896. (Критика). 1896.

http://rapidshare.com/files/212081370/Bart...a_1896_ZMNP.pdf

Бартольд В.В. Новые исследования об орхонских надписях. 1899.

http://rapidshare.com/files/220366360/Bart...h_1899_ZMNP.pdf

Бартольд В.В. Туркестан в эпоху монгольского нашествия.

Часть 1. Тексты. 1898.

http://rapidshare.com/files/239067653/Bart...iya_01_1898.pdf

Часть 2. Исследование. 1900.

http://rapidshare.com/files/239069141/Bart...iya_02_1900.pdf

Link to comment
Share on other sites

Насколько я понимаю тюркские корни болгар первым нашёл в 19 веке именно этот товарищ

Бартольд В.В. Leon Cahun. Introduction a l'histoire de l'Asie. Turcs et Mongols des Origines a 1405. Paris 1896. (Критика). 1896.

http://rapidshare.com/files/212081370/Bart...a_1896_ZMNP.pdf

Бартольд В.В. Новые исследования об орхонских надписях. 1899.

http://rapidshare.com/files/220366360/Bart...h_1899_ZMNP.pdf

Бартольд В.В. Туркестан в эпоху монгольского нашествия.

Часть 1. Тексты. 1898.

http://rapidshare.com/files/239067653/Bart...iya_01_1898.pdf

Часть 2. Исследование. 1900.

http://rapidshare.com/files/239069141/Bart...iya_02_1900.pdf

Здравей Генадий,

Свалих (скачал, downloaded) първата работа на Бартолд към която даваш линк. Чудесна илюстрация на моето твърдо убеждение в повърхностното и често пъти направо несериозно отношение на западните историци към отделни много важни въпроси от ранната и по-късна история на европейските народи. Имам предвид критиката на Бартолд на труда на някой си Каьон (по-вероятно ми се струва да е Коен) - Leon Cahun. Introduction a l'histoire de l'Asie. Turcs et Mongols des Origines a 1405. Paris 1896. Ако наистина е Коен, това пък е съвсем отделен и много ясен случай - аз досега не съм срещал автори на исторически трудове, които да се отнасят с по-голямо пренебрежение към хронологията, точността в описанието на събития и участници от евреите! Може би защото те се смятат за "избрани от Бога" и по тая причина стоящи "извън времето и пространството"?! Но много се кефя, че това, което подозирах - въз основа на откъслечните ми запознавания с трудовете и маниера на изследователска работа на западните историци - се потвърждава от тая критика на Бартолд. И това ме кара да гледам на разните дейни папагали на западните историци у нас - все още твърде дейни във университети, научни институ и дори любителски форуми като този - с още по-голямо презрение и неуважение. Заради кретенската им папагалщина и абсолютно дебилно преклонение пред разни западни "авторитети"!

ВладПомак

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Венелин Ю.И. Влахо-болгарские или дако-славянские грамоты, собранные и объясненные на иждивении Императорской Российской академии Юрием Венелиным. 1840.

http://rapidshare.com/files/137224740/Vene...ramoty_1840.pdf

Венелин Ю.И. Историко-критические изыскания.

Том 1. Древние и нынешние Болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к Россиянам. Изд. 2-е. 1856.

http://rapidshare.com/files/137222834/Vene...olgare_1856.pdf

Том 2. Древние и нынешние Словене, в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к Россиянам. 1841.

http://rapidshare.com/files/137223474

/Venelin_Yu_I_Istoriko_kriticheskie_izyskaniya_02_Drevnie_i_nyneshnie_Slovene_184

.pdf

Венелин Ю.И. Критические исследования об истории Болгар. С прихода Болгар на Фракийский полуостров до 968 года, или покорения Болгарии Великим Князем Русским Святославом. 1849.

http://rapidshare.com/files/137224277/Vene...Bolgar_1849.pdf

из последней узнал от Венелина узнал,

что Мифодий с Кириллом навряд ли были в Моравии, но их "перевод" был славянско-болгарским языком, а тме более не были в Риме;

что Македонская династия Ромейскихъ базилевсов более 160 лет, была болгарско-славянская;

что Болгарская держава включала не только территории за Дунаем: Паннония, Моравию, ни все Балканы до Ядранского моря;

что Атилла из предков болгар, то есть единого народа сарматского, называемого в 4-5 веках гуннами.

пока прочитал половину.

2 и 3 читал ранее. Если с некоторыми славянскими историками западники спорят, то Венелина просто не замечают и замалчивают.

Такие книги должны читать все историки особенно славянские!

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...