Отиди на
Форум "Наука"

История на Българската Православна Църква


Recommended Posts

  • Администратор

История на Българската Православна Църква

I. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ОСНОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

Корените на Българската православна църква се крият в цветущите християнски общини и църкви, които били устроени на Балканския полуостров още през първите векове на християнската ера. Нашествието на славяни и прабългари в балканските земи /VІI - VII в./ разстроили до известна степен църковната организация и създали трудности за християнизаторската мисия, но не поставили дълготрайни препяствия по нейния път. Византийски писатели свидетелстват за различни връзки на Източната империя с новите заселници - славяни и прабългари, както и за взаимоотношения на завоеватели с християнизираното туземно население. Християнството проникнало сред българските славяни /прадеди на български народ/ още от VI - VIII век. Продължителният процес на християнско влияние постепенно /VII - IX в./ обхванал и прабългарите. Развитието на живота в страната и международните отношения на славянобългарските държави благоприятствали за успеха на християнството, което намерило достъп дори до ханския двор /IX в./. Местното население, покръстените български славяни, постонния контакт с Византия, размяната на военнопленници, употребата на гръцки език и др. фактори улеснили християнската мисия в Първата българска държава. Папа Николай I бил уведомен, че още в началото на 60-те години на IX в. "мнозина от българите станали християни". След покръстването на княз Борис I /865 г./ християнството станало официално вероизповедание в страната. Йосиф Генезий съобщава, че от Константинопол били изпратени в България "отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра". Евангелското слово дало нови обилни плодове.

Княз Борис ратувал за просветно и ревностно духовенство, за благоустроена, автокефална Църква - дори с ранг на патриаршия, която да отговори на нуждите на епохата : да служи на народното единство и културния възход на страната, да укрепва новия обществен строй, държавната независимост и престиж на България. За постигането на тази цел, като използвал умело историческата обстановка, благоприятните условия и переспективи, той минал по пътя на тригодишни преговори с Рим, за да обърне след това отново поглед към Византия. От 5.Х.869 до 28.II.870 г. в Константинопол заседавал църковен събор по делото на патриарх Фотий. Тук пристигнали български пратеници, посрещнати с подобаваща почит. На извънредно заседание /4 март/, с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии, бил поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се отразили целите и задълбочаващите се вече противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърдило становището, че българския народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток. Представителния форум на 4 март 870 г. създал отделна църковна област и поставил основите на Българската църква, която завинаги се свързала с източноправославната общност. Хронологически тя се явява осма по ред /след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска/ в тогавашната органическа общност на православните сестри църкви. Отначало Българската църква била автономна архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Скоро се създали условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство.

II. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ

През 886 г. в България пристигнали най-видните ученици на светите славянски просветители Кирил и Методи. В градовете Преслав и Охрид били организирани книжовно-просветни школи. Именно в резултат на тяхната дейност настъпил т.нар. "Златен век" на старобългарската книжнина и образованост. Още в края на IX в. българския език станал официален в църквата и държавата. Строежът на църкви и манастири спомогнал за развитието на българското изкуство. От буренясала и трънлива езическа нива България станала истински духовен разсадник и мощен фар на славянската култура. Българската църква имала вече родна иерархия, растяла в благодатна сила и духовна зрялост, успешно утвърждавала православната вяра, благочестие и просвета, насочвала народа към духовен подем.

През Х век Първата българска държава достигнала върха на своето могъщество. Християнството дало тласък на прогресивния за онова време процес на феодализация и укрепило централната държавна власт. Църквата спологнала за вътрешнополитическия стабилитет на държавата и за създаване народностно, религиозно и духовно единство, за културното процъфтяване на народ и родина. След военните победи при р. Ахелой /Анхиалско/ и Катасирти /до Цариград/ българския владетел княз Симеон се провъзгласил за цар. Положението на Църквата в устройствено положение трябвало да отговаря на нарасналия международен престиж на българската държава. По онова време господствала създадената във Византия теория за тясна връзка между държава и патриаршия: "царство без патриарх не бива". По силата на този възглед към 919 г. на църковно-народен събор Българската църква била провъзгласена за автокефална и издигната в ранг на патриаршия. През 927 г. в резултат на сключения мирен договор взаимните отношения между България и Византия се подобрили. Както се вижда от историческия паметник "Архиепископи на България" /т.нар. Дюканов каталог/, тогава била потвърдена автокефалията на Българската църква и признато патриаршеското и достойнство.

През втората половина на Х в. поради военно-политически обстоятелства българският патриаршески престол се премествал последователно от столицата Преслав в Доростол, Триадица /София/, Воден, Мъглен, Преспа и накрая се установил в Охрид - столица на Западната българска държава, възглавявана от цар Самуил /976-1014 г./.

След падането на България под византийско иго /1018 г./ император Василий II признал автокефалията на Охридската архиепископия и със специални грамоти /хрисовули/ определил нейните граници, епархии, имуществени и др. права, но отнел патриаршеския и титул. От втората грамота на императора и "Дюканжевия каталог" ясно се вижда, че Охридската архиепископия е приемница и продължителка на древната Българска патриаршия. Макар да се намирала под различна политическа власт /на византийци, латинци, българи, сърби и турци/ нейната автокефалия била зачитана близо осем столетия - до неправомерното и унищожение в 1767 г. Въпреки че минала по пътя на сериозни изпитания и дълго време била ръководена от инороден клир, Охридската архиепископия успешно вършила своята църковна мисия, пазила славянското богослужение, съдействала за развитието на славянската писменост и укрепвала патриотичното съзнание на своето паство, а по-късно послужила като знаме на борците за българска църковна независимост.

В резултат на успешното въстание, ръководено от братята Петър и Асен /1185 - 1186 г./, било поставено началото на Втората българска държава със столица Търново. Поради приемствената връзка между църковните центрове в Преслав и Охрид, и особено въз основа на принципа за свързване държавния суверенитет с църковната автокефалия клирът и вярващия народ в Търновска България ратували за възтановяване на Българската патриаршия. Отначало /1186 г./ била учредена самостоятелна архиепископия в Търново. Наскоро се направили постъпки за нейното признаване по надлежния църковноканоничен ред и въвеждането и в патриаршия. В резултат на връзките /1203 - 1204 г./ на българския владетел цар Калоян с папския престол, установени повече с политическа цел, първия търновски архиепископ Василий бил провъзгласен от папа Инокетий III за примас. Той се титуловал: "примас и архиепископ на цяла България и Влахия".

Българската църква все повече укрепвала външно и вътрешно. Скоро се създали условия за всеобщо признание на нейната автокефалия и за издигането и в ранг на патриаршия. През 1235 г. в гр. Лампсак бил свикан голям църковен събор под председателството на Константинополскиа патриарх Герман II. Тук участвали много гръцки и български архиереи, игумени на манастири, светогорски монаси. Със съгласието на всички източни патриарси съборът утвърдил патриаршеското достойнство на Българската църква. Възглавявана от достойни предстоятели, тя била добре устроена, имала голям диоцез, проявила особена активност и оставила светла диря в историята. Под крилото на Българската патриаршия била организирана Търновската книжовно-просветна школа с представители преп. Теодосий Търновски, св. Патриарх Евтимий и още плеада културно-просветни деятели. Така тя станала ревностна продължителка на делото на Охридската и Преславската школи. Отбелязан бил значителен подем в областта на литературата, архитектурата, живописта и пр. Голям разцвет получила религиозно-богословската книжнина. Най-бележит писател, богослов и учител, изряден архипастир и пламенен родолюбец бил Търновския патриарх Евтимий /починал около 1404 г./.

След падане на Търново под османска власт /1393 г./ и заточението на патриарх Евтимий отново се разтроила автокефалната църковна организация. Българския диоцез бил подчинен на Константинополската /Цариградската/ патриаршия. Другия български църковен център - Охрид - просъществувал още няколко века /до 1767 г./ като твърдина на вяра, благочестие, народностен дух и независимост.

III. ЦЪРКОВНАТА ЗАКРИЛА НАД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ПЕТВЕКОВНОТО ДВОЙНО ИГО (ПОЛИТИЧЕСКО И ДУХОВНО)

В края на XIV в. българския народ изгубил своята свобода, политическа и духовна. Тежките условия на двойното иго възпрепяствали неговото културно и политическо развитие. Подтисничеството, експлоатацията и безмилостните жестокости принудили хиляди българи, заедно с по-голямата част от оцелялата интелигенция, да емигрират във Влашко, Молдавия, Русия, Сърбия и Австрия. Масови изселвания на българи от родните им земи ставали и след всеки бунт, след възстанията за независимост, както и след всяка руско-турска война.

Мнозина били насилствено помохамеданчвани, преселвани и избивани от османските завоеватели. Така например по заповед на великия везир Мехмед Кюпрюли били потурчени в 1657 г. чепинските българи. Поп Методий Драгинов от с. Корова съобщава, че тези, които отказвали да приемат мохамеданството, били избити, а на избягалите по горите били изгорени къщите. През XVI и XVII в. по същия начин били потурчени българи в Ловчанско, Тетевенско, Свищовско, Никополско и Търновско. Делиорманът, който в XVI в. бил още български, след XVII в. придобил мохамедански облик чрез колонизация и насилствено потурчване на християнското население, което се сляло с гъстата османска маса и изгубило родния си език. Такава съдба сполетяла много българи през XVII в. в Разлог, Крупник и р. Брегалница. През XVIII в. насилствено били помохамеданчвани преславските села Търновци и Черковна.

Една част от помохамеданчените изгубили завинаги народностното си съзнание и забравили родния си език. Друга част от тях, така наречените помаци или българомохамедани, запазили българския си език и обичаи, но изгубили за векове съзнанието за принадлежността си към своя народ.

Завоевателите не пощадили също християнските светини и културни паметници. В Търново били разрушени патриаршеската катедрала "Св. Възнесение" и дворцовата църква "Св. Петка". Покорителите на Търновска България унищожили 18 болярски църкви на хълма Трапезица. Храмът "Св. 40 мъченици" бил обърнат в джамия. Търновската царква "Св. Богородица" била преустроена в баня. В Пловдиска епархия чепински помаци разрушили 218 храма и 33 манастира. Във Видин била разрушена катедралата "Св. Богородица". Множество храмове в различни краища на българската земя били обърнати в джамии.

Тежък бил ударът и върху българската църковна организация, подчинена на Цариградската патриаршия. Фенерското духовенство провеждало асимилаторска политика. На първо време висшето българско духовенство било заменено с гръцко, което служело в храмовете и проповядвало на неразбираем за народа език. То откривало гръцки училища, които провеждали асимилаторска дейност. Такива имало в Търново, Свищов, Котел, Сливен, Пловдив, Одрин, Струга, Битоля, Воден, Струмица, Мелник, Сер и др.

Османските завоеватели дали на цариградския патриарх широки граждански и съдебни права. Той станал висок султански сановник и върховен началник на всички православни християни в Османската империя. Граждански и съдебни функции притежавали и епархийските владици, предимно гърци, които налагали на българското население данъци и ги събирали насилствено със съдействието но местната власт.

Измъчения български народ копнеел за църковна и политическа свобода и се борил срещу поробителя. През тази изключителна епоха Църквата се оказала най-добрия бранител на праотеческата вяра, пазител на народния дух и възпитател в дух на родолюбие. В организираното през 1598 г. първо Търновско въстание взели участие: Търновския митрополит Дионисий и епископите Теофан Ловчански, Иеремия Русенски, Спиридон Шуменски, Методий Романски /Тракийски/, а така също 23 никополски и 12 търновски свещеници.

През втората половина на XVI в. като организатор на освободителна борба е известен и Охридския архиепископ Атанасий.

През XVII в. съзаклятие организирал римокатолическия епископ Петър Парчевич.

В 1737 г. Самоковския митрополит Симеон бил обесен заради неговата родолюбива дейност.

Църквата дала много мъченици за вяра и род. Изумителни са подвизите на св. Георги Кратовски /+1515/, св. Николай Софийски /+1555/, епископ Висарион Смоленски /+1670/, св. Дамаскин Габровски /+1771/, св. Злата Мъгленска /+1795/, св. Иоан Българин /+1814/, преп. Игнатий Старозагорски /+1814/, св. Онуфрий Габровски /+1818/ и др.

Огромна роля за опазване православната вяра и народностното съзнание на българския народ през време на робството изиграли манастирите. Пръснати по цялата българска земя манастирите преди всичко задоволявали религиозните нужди на селищата, в които нямало църкви и свещеници. Те пазели християнското и народностното съзнание, насаждали благочестие, развивали книжовно-просветна дейност. Това се отнася най-вече до манастирите: Зографски и Хилендарски в Света гора, Рилски, Троянски, Етрополски, Дряновски, Черепишки, Кукленски край Асеновград, Лесновски, Гложенски, Драгалевски и др. Известни книжовници от тази епоха са : Владислав Граматик /XV в./, Димитър Кантакузин /XV в./, поп Пейо /XVI в./, Матей Граматик /XVI в./, поп Тодор Врачански /XVIII в./ и др.

Освен това, пътуващи монаси /таксидиоти/ обикаляли родната земя, откривали килийни училища, учели народа на българско четмо и писмо, вършели възродителна дейност. Те били предвесници на Българското национално възраждане. Неуморен таксидиот и книжовник бил Йосиф Брадати /XVIII в./.

През време на игото килийни училища имало в Трявна, Елена, Враца, Габрово, София, Пловдив, Пирот, Скопие, Самоков, Калофер, Сопот, Копривщица, в селата из Странджа планина и другаде.

В манастирите били организирани редица бунтове срещу поробителя. Оттам излязъл и първия пламенен зов за национално осъзнаване. Преп. Паисий Хилендарски /втората половина на XVIII в./ стои в началото на Българското възраждане. В неговата "История славяноболгарская" е начертана пограмата за църковно-национална и политическа независимост. Тази дивна книга привлякла и други труженици за народна подбуда. Между следовниците на преп. Паисий били и следните духовници: св. Софроний Врачански /1739-1813/, иеросхимонах Спиридон от Габрово /XVIII в./, иеромонах Иоаким Кърчовски /+1820/, иеромонах Кирил Пейчинов /+1845/ и др. Раждвижили се и съпротивителните сили на народа. Започнала борба за църковна и държавна независимост, която довела до желания край: извоюването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на България в 1877/78г.

IV. БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ

Няколко столетия Българската църква се намирала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Гръцката църковна организация, в която били включени и българите, както и отъждествяването на веровата с народностната принадлежност от страна на завоевателите, станали причина с течение на времето българите в Османската империя да бъдат уеднаквени с гърците и да бъдат наричани също "рум-милети", т.е. гръцки народ. Така българите постепенно престанали да бъдат считани за отделен народ.

В течение на пет века завоевателят стоварвал ударите си главно върху православно-християнската вяра на покореното население и се стремяло да го асимилира.Неизменното пребиваване на българския народ в праотеческата вяра допринесло за запазване и на съзнанието му за народностна принадлежност. Духовното напрежение в този продължителен стоманен отпор издигнало мнозина до ореола на светостта. Българския народ, свързан по участ и историческа мисия с другите балкански народи, допринесъл твърде много за спиране настъплението на Исляма към Западна Европа, което от своя страна е могло да има отрицателни последици в нейното развитие и да забави Ренесанса. Следователно тази роля на българския народ има общоевропейско и оттук световно културно-историческо значение.

През втората половина на XVII в. наред с икономическото активизиране на българския народ, преп. Паисий Хилендарски чрез своята с огнен патос написана книга "История славянобългарска" поставил началото на Българското възраждане. Преп. Паисий изтъкнал, че възстановяването на независимата Българска църква, равнозначно на признаване от османците на българското население за отделна от гърците народност, за българска нация, било първата и безусловно необходима предпоставка за възтановяването на независимата българската държава. Силен тласък към осъществяване на тази идея дала будително-просветната дейност на епископ Софроний Врачански. Когато тя била възприета и усвоена от различните слоеве на българския народ, избухнала борбата потив гръцката духовна власт за възтановяване независимата Българска църква. В продължение на три-четири десетилетия българското население от Мизия, Тракия и Македония се сплотило и спонтанно обединило в тази борба, в живо етническо цяло: формирало се ясно народностно съзнание, създадена била българската нация. През 1870 г. със султански ферман турското правителство въстановило незаконно унищожената някога от него Българска патриаршия с титул "Българска екзархия". То включило в нейния диоцез, съгласно чл.10 на фермана, всички български области. Така завоевателите официално признали пред света българската нация и меродавно определили нейните етнически граници. Българската църква постигнала международно правно признание на тая нация пред света и я консолидирала етнически, духовно, културно-исторически, териториално и до известна степен и политически.

През 1871 г. се състоял голям Църковнонароден събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония. На него участвали 12 духовници, 5 архиереи и 36 миряни. Изработен бил Устав на Българската екзархия. Както съборът, така и Уставът били проникнати дълбоко от съборното начало. Уставът установил за централното управление на Църквата два върховни органа: Свети Синод, състоящ се само от архиереи, с компетенция върху чисто духовните дела, и Върховен мирски екзархийски съвет, състоящ се от 6 души миряни под председателството на Екзарха, с компетенция върху недуховни дела; за епархийското управление - архиерей и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за архиерейското намесничество /духовна околия/ - архиерейски намесник и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за енорията - енорийския свещеник със съдействие на цялата църковна община. Уставът провеждал последователно изборното начало: съответните основни органи на църковното управление заемали местата си само чрез избор /от епископа, клира и народа/. Той задължавал тези органи освен с пряката им църковна работа още и с училищно-ръководна, културно-просветна и социално-етична дейност, която те действително развили в голям мащаб.

Освободена от всякаква външна зависимост, Българската екзархия се отдала изцяло на народополезно служение. Тя всъщност дала и първото политическо възпитание на българския народ в дух на дълбок патриотизъм. Нейния диоцез станал критерий на великите сили за определяне етническите граници на българския народ непосредствено след Априлското въстание /1876 г./. До 1913 г. тя ръководела многобройни епархии, разположени на територията на Северна и Южна България, Македония и Одринска Тракия. Само в Македония и Одринска Тракия Българската екзархия завеждала до това време 7 епархии с архиереи и 8 временно управляващи ги председатели с 38 архиерейски намесничества, 1218 енории и църкви, 1212 енорийски свещеника, 64 манастира и 202 параклиса, а така също 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици.

С Първата световна война, по силата на мирните договори, Българската екзархия била лишена от ведомството си в Македония и Беломорска Тракия. Още през 1913 г. екзарх Йосиф I се преместил от Цариград в София. След неговата смърт /1915 г./ Екзархията дълго време била възпрепяствана да пристъпи към избор на свой редовен предстоятел. Отдавайки се обаче по-безпрепяствено на своята пряка мисия, тя засилила духовно-просветната си и социално-етична дейност. Организиран бил редовен църковен печат, засилило се разпространението на св. Библия и на богословската литература, борбата срещу инославните пропаганди и др.

V. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ

Учредяването на Българската екзархия /1870 г./ е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила неправомерно своето съществуване в края на 14-то столетие.

Още през възрожденската епоха българските църковни дейци замислили осъществяването на идеята на преп. Паисий Хилендарски за възстановяване на Българската патриаршия.

Зависимостта от Цариградската патриаршия, трудностите произтичащи от политическото иго и други фактори, налагали обаче да се върви към постепенно осъществяване на този възрожденски идеал.

След края на Втората световна война /1944 г./, в България бе създадена възможност за възглавяване на останалата цели 30 години без редовен предстоятел Българска екзархия. Със съдействието на сестрите православни църкви /особено Руската/ на 22.II.1945 г. бе вдигната схизмата, която няколко десетилетия възпрепястваше нормалните междуцърковни връзки на Екзархията. Със специален томос Цариградската патриаршия призна автокефалията на Българската църква.

През 1950 г. бе изработен "Устав на Българската православна църква", който подготви по-нататък пътя към възстановяване на Патриаршията. Още в началото /чл. 1/ на Устава "самоуправляемата Българска православна църква" се назовава "Патриаршия".

В заседанието си на 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската Православна Църква реши да свика на 8 май с.г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на родната Църква и да избере предстоятел-патриарх.

За това голямо църковно-народно тържество в София пристигнали делегации на следните православни църкви: Руска, начело с Ленинградския /Санкт Петербург/ и Новгородски митрополит Григорий; Румънска, начело с патриарх Юстиниан; Полска, начело с предстоятеля митрополит Макарий; Чехословашка, начело с предстоятеля митрополит Елефтерий. В тържеството участвали чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени привествия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви.

Свикания съгласно Устава Трети църковно-народен събор /8-10 май/ въстановил патриаршеския статус на Българската Църква и на 10 май избра Негово Високопреосвещенство св. Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за Патриарх Български и митрополит Софийски.

Интронизацията станала непосредствено след избора в Патриаршеската катедрала храм-паметник "Св. Александър Невски" в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ.

Нововъзстановената Българска патриаршия бе призната от всички православни църкви. Нейния предстоятел установи жива връзка с тях чрез взаимни братолюбиви послания и гостувания. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност той доби широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина. Израстна престижът на Българската църква както всред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост.

След блажената кончина на Светейшия Патриарх Кирил /7 март 1971 г./, в заседанието си на 19 май 1971 г., въз основа чл. 16-23 от Устава на Българската православна църква, Св. Синод реши да се произведе избор за нов патриарх.

Свикания на 4 юли 1971 г. Патриаршески избирателен църковно-народен събор избра единодушно Негово Високопреосвещенство св. Ловчанския митрополит Максим, тогавашен наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за патриарх Български и митрополит Софийски.

Непосредствено след това в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", в присъствието на представители на правителството и на българската културна общественост, на гостуващите делегации и многочисления вярващ народ тържествено бе извършена интронизацията на новия патриарх.

В това голямо общоцърковно тържество участваха със свои делегации, привествия и поздравления следните църкви и междухристиянски организации: Вселенската патриаршия, начело с митрополит Спиридон Родоски; Александрийската патриаршия, начело с митрополит Синесий Нубийски; Иерусалимската патриаршия, начело с архиепископ Имений Лидски; Руска православна църква, начело с Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен; Грузинската църква, начело с Патриарх-католикос Ефрем II; Сръбската църква, начело с епископ Емилиян Славонски; Румънската църква, начело с Патриарх Юстиниан; Кипърската църква, начело с хорепископ Хризостомос Констански; Еладската църква, начело с митрополит Стефан Трифилски; Полската православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Василий Варшавски; Чехословашката православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Доротей; Финландската църква, начело със свещеник Олли Бергман; Руската православна църква в САЩ, начело с архиепископ Иоан Чикагски и Минеаполски; Японската православна църква, начело с архиепископ Владимир; Арменската църква, начело с епископ Дираир Мардикян; Световния съвет на църквите, начело с пастор Йенс Томсън, помощник-генерален секретар; Християнската миротворна конференция, начело с нейния генерален секретар д-р Януш Маковски; организация "Пакс", начело с Мечислав Стахура. Присъстваха също представители на Българската Акронска и Детроитска епархия в Америка, начело на протоиерей Борис Вангев.

В лицето на Негово Светейшество Патриарх Максим Българската православна църква вижда свой отец, който с дълбока вяра и чистота, с любов, мъдрост, волева устойчивост и далновидност със съдействието на Светия Синод, я водеше и води успешно по пътя на изпълнение спасителните й задачи.

icon11.gifизточник

Link to comment
Share on other sites

  • 4 years later...
  • Потребител

Някой има ли пълния текст на султанския ферман от 1870-та, с който се създава Българската екзархия?

Тук намирам една снимка, но тя е на практика нечетима.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Някой има ли пълния текст на султанския ферман от 1870-та, с който се създава Българската екзархия?

Тук намирам една снимка, но тя е на практика нечетима.

Образ на високия царски ферман

Моята Царска воля е, щото всичките жители по държавата Ми и верни Мои поданици, да могат да помагат, доколкото им се пада на частта, на ежедневните ми Царски старания, които полагам за достижението до по-висока степен на образованието и за благоденствието на Държавата, и това, като те са и във вярата си, и във вероизповеданието си, и във всяко друго отношение винаги осигурени и спокойни, и като поминуват помежду си в любов и съгласие и с начин, който прилича на человечеството и съотечествеността.

Разпрата и разискванията, които против туй Ми добро желание се породиха от няколко време от степента на духовната покорност помежду православните Българи и Гръцката Патриаршия, т. е. поради границите на свързванието на Българските Митрополити, Епископи, Свещеници и Църкви с Патриаршията, като станаха причина на оскърблението Ми, за доброто им решение и за следствие на разискванията и размишленията, които стават за това, излагат се следующите членове за последен техен край и решение.

Чл. 1-й. Съставя се едно отделно духовно правление (Окръг) под официално наименовиние (титул) БЪЛГАРСКА ЕКСАРХИЯ, която ще обема с долуизложените Митрополии и Епископии, още и другите някои места; и на туй отделение управлението на духовните и религиозни работи ще е поверено съвършено на Ексархията.

Чл. 2-й. Онзи от Митрополитите на речения Окръг, който по чин е най-голям, ще носи титула Ексарх, а Нему ще принадлежи каноническото председателство на Българския Синод, който постоянно ще го придружава.

Чл. 3-й. Вътрешното духовно управление на тази Ексархия ще се определи с един особен устав, който всякак да е съгласен с утвърдените канони и религиозните обряди на православната Църква, и за потвърждение и приемвание ще се подложи на Високото Ми Царство. Този устав ще се състави по един начин, който да осигурява Ексархията, щото Патриархът, нито направо, нито посредствено, никак да се не намиса в управлението на духовните работи; и особено в избиранието на Епископите и на Ексарха. А щом се избере Ексархът, Българският Синод ще яви работата на Патриарха, а той час напред ще даде потребното според вярата потвърдително писмо.

Чл. 4-й. Този Екзарх, определяем с Мой Висок Берат, ще е длъжен съгласно с църковните правила да поменува името на Цариградския Патриарх. И преди да се извърши духовното според вярата избирание на достойното за Ексарха лице, ще се отнася до мнението и одобрението на Високото Ми Царство.

Чл. 5-й. За работи, които се отнасят до места, дето са под духовното управление на Ексарха, и за които Той правилно и законно има пълна власт да посредствува при Правителството, ще му е позволено да се отнася направо до местните власти, и в нужда до Високата Ми Порта. Частно же, Бератите, дето ще се дават на духовните под негово ведомство лица, ще излазят по негово представление.

Чл. 6-й За съдружно съразмишление и съдействие в работи, които се касаят до православната вяра, Синодът на Ексархията ще се отнася до вселенския Патриарх и до Събора на Митрополитите, и те ще побързуват да дават нужната помощ и да изпращат потребните отговори.

Чл. 7-й. Синодът на Ексархията ще иска от Цариградската Патриаршия Святото Миро, което се употреблява църковно.

Чл. 8-й. Епископите, Архиепископите и митрополитите, конто са подчинени на Цариградската Патриаршия, ще минуват безпрепятствено през Епархиите на Българският Ексарх, както и Българските Епископи, Архиепископи и Митрополити през Епархиите на Цариградският Патриарх; и могат да пребивават в средоточията на вилаетите и в другите правителствени места за случающите им работи, но вън от своят духовен окръг не ще могат да събират синод, и в работите на Християните, които не са под тяхното духовно ведомство, не ще могат и да се месят, и на което място се намират, без позволението на тамошния Епископ не ще могат да свещенодействуват.

Чл. 9-й. Понеже както Иерусалимският на Фенер Метох, свързан с Иерусалимския Патриарх, е под управлението на Иерусалимския Патриархат, тъй и находящия на същото място Български Метох заедно с близолежащата Българска Църква ще бъдат подчинени на Българския Ексарх, затова горереченият Ексарх, когато стане нужда, ще му е позволено да дохожда в Столицата Ми и да пребивава в речения Метох; и той или, както се каза по-горе, когато дойде тука по нужда, или додето се намира тука, в извършванието на църковните обряди ще се съобразява с църковните правила, на които в такива случаи са подчинени Иерусалимс., Александрийск. и Антиохийск. Патриарси.

Чл. 10-й. Църковният Окръг на тази Българска Ексархия състои от Епархиите: „Русчушка, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловченска, Видинска, Нишска, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велеска, Пловдивска, Сливненския Санджак и каазата Созополи“, освен около двадесет села между Варна и Кюстенджа по крайморието, на които жителите не са Българи, и освен градовете Варна, Анхиало и Месемврия, и освен крайморските села на каазата Созополи, и освен градовете Филибе и Станимака заедно със селата Куклен, Водин, Арнауткьой, Панагия, Ново-село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица, и манастирите Бачковский, Св. Безсребърници, Св. Параскева и Св. Георгий. Махлата Св. Богородица вътре във Филибе, която ще влезе в Българската Ексархия, някои от жителите на тази махла, ако не щат да се подчиняват на Българската църква и Ексархия, ще бъдат волни. А подробностите на това ще се уредят помежду Патриаршията и Ексархията според вероизповедните обичаи.

Освен тези изчислени и поименовани места, ако православните жители на другите места, всичките или най-малко две третини поискат в духовните си работи да се подчиняват на Българската Ексархия, и това като се изпита ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава. Но понеже това ще да става, както се каза горе, с желанието и съгласието на всичките или поне на двете третини, заради това които с този предлог се трудят да сеят някак си несъгласие и раздор помежду жителите, такивато законно ще бъдат под отговорност и ще се наказват според законът.

Чл. 11-й. Порядъкът на Манастирите, които се намират в границите на Българската Ексархия, а са свързани с Патриаршията по вероизповедните Канони, ще си следват и ще се вардят както и напред.

Гореизложените точки, понеже се видяха, че удовлетворяват законните нужди и на двете страни отмахват станалите прискръбни раздори, одобриха се от Моето Високо Царство. И от сега нататък, за да се държи за правило и да се отбягнува от нарушението му, произнесе се Моето Високо Ираде, и в обявление се издаде настоящия Ми Царски Ферман.

8 Зилхидже 1286

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Защото патриархът е червен и сталинистката епоха му е по-на сърце от симеоновия век.

Тогава е възстановена Българската патриаршия 1953г. Аз поне не знам да са имали печат 927 г., за да бъде възстановен...

Не говори така - то няма начин да не са правени компромиси, но не и че е агент. Интересно е, че точно тези, които са били агенти - 2-3, са били против избора му тогава, пък и след 1989 г. Много е лошо, че не са ги избрали, въпреки че явно са имали заслуги към властта. :bigwink:

Сред доказателствата, че дядо Максим не е бил ченге е визитата му в САЩ и Канада през 1978 г., смята Методиев. Домакин му е дядо Симеон, който през 1986 г. оглавява новоучредената епархия в Западна Европа (м.г. Синодът създаде прецедент и го уволни, защото викарият му Тихон коленичи пред друговереца папа Бенедикт ХVI).

В делегацията за САЩ през 1978 г. били още Панкратий (който бе оповестен като агент Бойко от комисията “Андреев” - бил е депутат във ВНС), Калиник Врачански, Филарет Видински, писарят на Синода Велянов и Тодор Събев(предполага се, че е бил агент Дамянов в ДС). Събев тогава е бил само преподавател в Духовната академия, а през 1979 г. става зам.-шеф на Световния съвет на църквите, за който ще разкажем по-късно. Когато се върнал от задграничната си визита, Максим дал отчет. А Панкратий, Калиник, Филарет и Събев отделно написали поверителен доклад до Любомир Попов, шеф на Комитета по църковни въпроси. В него имало критики към патриарха - например, че не казал в САЩ съгласуваното с руската църква. Това дава повод на ДС да обобщи, че Максим ходил неподготвен на срещи, както и че демонстративно скъсал снимката си със съветския посланик в Канада, разказа Методиев.

От книгата на историка ще се оформи и по-плътен образ на дядо Максим. Излиза, че той е имал невероятно чувство за самосъхранение и е премислял всяко действие няколко стъпки напред. Например, когато кацнал в САЩ, наредил да му събират публикациите в българската емигрантска преса, че е комунист - целта била да ги използва в родината срещу натиска на БКП. Изводът на Методиев е, че Максим не е бил открит бунтар, но е въплъщавал бюрократична култура, която му е позволявала посвоему да проявява и характер. Показателна за това е и една среща в Драгалевския манастир с руския патриарх Пимен. На нея Варненският владика Йосиф разбунил духовете, като критикувал участието в икуменическото движение (за обединение на всички християнски църкви, въплътено в участие в Световния съвет на църквите (ССЦ). Въпреки забележката на руските гости обаче Максим не порицал владиката си, а само казал, че казаното от дядо Йосиф поразширило кръга на разговора.

цитатът е оттук

Тъй че ясно се вижда кой е разпространявал клеветите за патриарха - няколкото човека сред Синода, които наистина са били ДС сътрудници и които в началото на 90-те години разцепиха Църквата /което си беше организирано мероприятие от ДС/ и то прекраквайки да крещят, че той бил комунист и сътрудник на ДС. И кои огравиха антикомун.опозиция - именно ДС сътрудниците. Естествено, че предтавиха нещата пред народа като "борба за имоти" и пр., но всъщност това, което не успяха да направят през комунизма, за да не се злепоставят режима, то в "демокрацията" осъществиха плана си - да обезкървят и да спрат процеса на нарастване на авторитета й сред народа, защото в хаоса и липсата на коректив по-добре вилнеят долните страсти и манипулации.

Православната църква обаче привлича основно вниманието на институциите, защото като най-голямо изповедание единствено може да представлява известна идеологическа заплаха за режима. Това важи особено за първата половина на 70-те години, когато държавата изпитва сериозни опасения от възраждащия се авторитет на Църквата. С контрола върху този процес са натоварени председателите на Комитета по изповеданията през този период – заемащият за кратко този пост Стойно Баръмов и наследилият го през 1978 г. Любомир Попов. В един анализ от 1974 г. Комитетът по изповеданията стига до изненадващата констатация за засилваща се финансова независимост на църквата:

„Православната църква през последните години взе редица мерки да увеличи финансите… Държавната субсидия намали своя ангажиращ ефект, тъй като само за последните три години в бюджета на БПЦ са регистрирани излишъци до 900 000 лв. Направена през настоящата година ревизия на синода констатира съзнателно укриване на тези излишъци, за да се създадат спестявания и условия за натиск за ново издание на библията и ново ведомствено строителство. В последно време настойчиво се иска разрешение за ново строителство на стойност над 3 000 000 лв. и издаване на библията в огромен тираж.”[1]

оттук

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...