За гето-скито-сарматския произход на имената на българските князе

[RIZAR]

Още Херодот пише за "славянския " език на скитите -

PAPAIOS - знаем , че елините и до днес нямат "Б" . Така става ясно , че името на този скитски бог е "БАБА" , "ПАПА" или "ПАПЯ" , "БАТЯ" . У брачатя сърби БАБА означава - OTEЦ !

Maksimin Тракиеца е бил ТРАК . Майка му е аланка - АБАБА /АБОБА/ , а баща му гота/гета/- Мекка .

княз Котраг е бил вожд на Волжските българи - името му е равнозначно с чешкото Кутра , на много прост славянски език кутре означава най-малкия пръст на човека

Страбон , казва ,че :

"Южна Германия ,все отвъд Елба ,се намира малко по-далеко от брегът на тая река ,зает от племената на СУЕВИТЕ ,обаче тук веднага след СУЕВИТЕ започват ГЕТИТЕ".

"quibus ritus habitusque Suevorum"

РАСКО светското име на свети Сава Сръбски с вариант и РАСТКО - тракийските владетели са били наричани РАСКОПОРИС - Рескупорис - растящи на бой /ръст /

Княз Тервел -

Йеромонах Спиридон дори посочва имената на синовете - първият е бил Тербелан, а втория - Моисей. Всъщност по отношение на имената и за мощите на Тервел Спиридон навлиза в подробности, които дори липсват у Маврубир, който се приема за общия им източник на сведения...

тервел/тривелий , тербел / означава твърд , укрепен и си е чисто тракийско/ славянско име име

руски вариант - Тербило

to be contined...

[Warlord]

  Цитирай

Maksimin Тракиеца е бил ТРАК . Майка му е аланка - АБАБА /АБОБА/ , а баща му гота/гета/- Мекка .

Как пропусна да обясниш с това и произхода на исляма и арабската цивилизация примерно?

[RIZAR]

  Цитирай

Цитат

Maksimin Тракиеца е бил ТРАК . Майка му е аланка - АБАБА /АБОБА/ , а баща му гота/гета/- Мекка .

Как пропусна да обясниш с това и произхода на исляма и арабската цивилизация примерно?

Именно , това , че има английска дума - ШЕРИФ не означава , че англичаните са араби. Ако гледаш обаче последния филм-боза за крал Артур , мое и англичаните да излязят и араби...Кавито те скоро могат и да се окажат след мюсюлманския бум ....

Факт е обаче , че няма тюркски имена на българските владетели !!!

[Warlord]

А можеш ли да докажеш например, че Умор или Токту не са тюркски имена?

[RIZAR]

Umor -Umortag

готските / славянските/ имена ,често завършват на - МИР , МОР или МАР

OUMOR - означава , който мори

хуна Орест е от илирийското племе - oresti

Няма никакви голобоси ханотюркчета ...

[Хърс Златния]

Не съм фен на тема, формулирана по подобен начин, но ме заинтересува следното изказване на Warlord:

  Warlord said:

А можеш ли да докажеш например, че Умор или Токту не са тюркски имена?

"Умор" определено не е тюрско име или поне на мен не ми е известно точно такова тюркско име, независимо как на някого може да му звучи.

Много по-интересен е въпросът с името "Токту". Това наистина би могло да бъде тюркско име и аз съм склонен да приема, че е точно такова. Ще разберем защо, като си припомним какво знаем за кан Токту:

1. Човекът идва на власт в смутно време на междуцарствие.

2. Той е свързан със служба във войската.

3. "Царстването" на Токту продължава около 40 дни!!!

4. Токту единствен от свалените канове бяга на север, а не на юг, при ромеите. Токту е убит.

Моята хипотеза, въз основа на горните данни: Токту не е бил етнически прабългарин (индоевропеец). Той е произхождал от онези тюрки и сродни на тях племена, които са били включени в българската войска като наемници или по други причини. Това, разбира се, си е само мое мнение.

Бих искал да чуя и Вашето мнение по тази хипотеза!

Поздрави

[T.Jonchev]

Kолко дълго е продължило царстването на Токту не е ясно. Продължителността от 40 дни не се отнася за него, а за Умор.

Не виждам какво значение за етническата му принадлежност има това, че бяга на север, а не на юг. На юг няма как да бяга, защото в момента на "бягането" воюва с ромеите.

И не е истина, че елините нямали "Б". Това, че бетата се чете сега (а и през средновековния период) "в", не значи, че по времето на Херодот не е четена като "б". Това е просто христоматийно.

[resavsky]

Токту не бяга а отсътпва към столицта си.За него в изворите изрично пише "мъж българин".така не виждам защо трябва да се спекулира относно етническия му произход.Да не говорми че брат му Баян вероятно бяга на на юг и живее в Константинопол тъй като ТокТУ е представен именно като "брат на Баян" от Никифор.

[Frujin Assen]

Името Баян със сигурност не е тюркско, и щом пише че е "мъж българин", всички спорове са решени. Прочее едно име не решава нищо, и днес някой кръщават децата си с англоезични имена защото е модерно. Защо пък един български Кан да не се поддаде на модата и да кръсти синът си с чуждо (тюркско) име.

[Хърс Златния]

Приемам корекцията на Йончев - Токту е управлявал по-малко от година, а не 40 дни.

За другото обаче не съм съгласен.

  Цитирай

Да не говорми че брат му Баян вероятно бяга на на юг и живее в Константинопол тъй като ТокТУ е представен именно като "брат на Баян" от Никифор.

Това е абсолютна фантазия и нонсенс. За да е известен Баян на ромеите, не е нужно съответният човек да бяга където и да е било или пък да живее в Константинопол. За Токту не се знае практически нищо, освен, че "заедно с брат си е загинал в горите край Дунава". Нормално е да допуснем, че Баян също е бил отявлен противник на ромеите и на примиренческите отношения с тях - именно затова е бил толкова добре известен на ромеите. Вероятно е играел важна роля в българската войска.

Естествено, че Токту е бягал - въпросът е защо.

От друга страна съм съгласен с изказаното от Йончев съображение, че посоката в която бяга, всъщност не носи информация за неговата етническа принадлежност. Токту е бил явен противник на ромеите и е нормално да бяга именно на север. Вероятно там е имал верни войски, на които се е надявал или просто наистина само е бягал, за да спаси живота си.

Възможно е бягството на Токту да е предизвикано от не особено убедително представяне на бойното поле или предателство (реално извършено или предполагаемо). Токту идва на власт след свалянето на предателя Сабин и неговото протеже Умор. Причина за бунта срещу Токту може да бъде само ново предателство. Доколкото зная, няма ясни сведения за рода на Токту.

Съгласен съм и с Фружин Асен, че указанието "мъж българин" и името на брат му индикират по-скоро за български етнически произход, а не за някакъв друг.

Поздрави

[RIZAR]

Ханотюрките така и не казаха , какво означават хан/кан/княжевските имена

Кормесий/ Кормисош / - и баба знае , че в българския има ПРЕМИНАВАНЕ НА Г,К И Х В Ж,Ч И Ш ИЛИ В З,Ц,С

ДУХ - ДУШЕ - ДУСЕ

ПРОРОК -ПРОРОЦЕ - ПРОРОЧЕ

Кормесий означава - КОРМЧИЙ , на турски да има някакво предложение ???

[Иванко Тертер]

  Хърс Златния said:

3. "Царстването" на Токту продължава около 40 дни!!!

Бъркаш го с Умар /766 г., управлявал 40 дни/.

Това не пречи хипотезата ти да е логична, защото и Токту управлява има няма половин или една година.

[Frujin Assen]

За тюркския произход на българите мисля темата отдавна е изчерпата. Всички сме съгласни че тя е несъстоятелна и не там се крие произхода на българите.

[Warlord]

Тюркската теория освен, че вече е морално остаряла и е инспирирана в определен специфичен период не ни пречи да обърнем внимание и на следните сравнения с посочените от мен двама български владетели с:

татарският хан Токтай и селджуксия бей Умур...?

[RIZAR]

  Цитирай

татарският хан Токтай и селджуксия бей Умур...?

Които се появяват 8 века по-късно от " калоименитите българи " , освободили своите сродници траките от ромейското владичество ...

[Frujin Assen]

Кога точно са живели не е важно, по важно е че това са тюркски имена. Аз обаче бих обърнал внимание на следното. Точно преди да се създаде стара велика българия, българите са били под тюркска власт. Напълно нормално е да са били повлияни от тях и да са възприели някоя и друга дума, някой обичай, нещо в уредбата на държавата. Както вероятно и тюркютите са възприели нещо от българите. Тези процеси на взаимно проникване са неизбежни при продължителен общ живот.

[resavsky]

Нерядко са се правили спекулации за близостта между Омуртаг и Омур/Умур.Но трябва да се имат предвид че името Омуртаг може да се преведе и на иранска езикова основа /сега не ми се влиза в лингвистични спорове/.Но най-важното неговия баща и неговия син носят типчини ирански имена - Крум и Маламир така че да се търси тюркска връзка в неговото име е малко вероятно.

[RIZAR]

Kroum ,Kroumn ,Kremn

келтски -Crummus, Crumnus

старонемски- Krumme ,Krummirich , Crumelin

оотук изхожда и Kroumoel / Кромуел /

Malamir - е чисто славянско / готско / име с хиляди вариации , нито една от тях тюркска

въобще доста "немски" имена

Омуртаг -Mortag , Murthag

Има и още гетски имена - Белаур , брат на цар Иван Шишман - Bellouros , тракийски парадинаст

[T.Jonchev]

Белаур не е брат на цар Иван Шишман - ако ще сме прецизни.

[resavsky]

Славяно - гетски имена .........Е няма такова животно.Но рано сутрин не ми се пише повече.

[Frujin Assen]

Човека е почитател на теорията че гети, готи и славяни са един и същи народ, та оттам това словосъчетание. Но не тази теория обсъждаме в момента. Наскоро четох книгата на Бешевлиев "Първобългарите". Човекът си е направил трудът да събере оригинални надписи на езика на Аспарух и Кубрат. При това забележете част от тях на гръцки, тоест лесно четими. Е що не могат да ги разчетат на тюркски, като знаем и песмеността и езика? Няма да се уморя да повтарям че българите не са тюрки и който търси нещо повече от тюркско влияние над тях е в грешна посока.

Белаур е от доста по късна епоха, и според мен прехвърлянето на името му към въпрос от 7 век е неоправдано.

[RIZAR]

  Цитирай

Белаур не е брат на цар Иван Шишман - ако ще сме прецизни.

Корекция - брат на Михаил Шишман - Белаур. МОЛЯ ЗА ИЗВИНЕННИЕ ...

Но да продължим с имената -

"ТАТАРИНА" АСЕН- това име не е дошло от монголските степи , но си съществува от хилядолетия на Балканите-

АСЕН АСЯН Е тракийското - ASIANOS келтското - aSSENIO ASSENIONIS староготското - Assen , което става по-късно -Hessen , Hassen , Hanssen в немския и производните му

същото е и с " татарския " род ДУЛО - който всъщност от незапомнени времена си е ТРАКИЙСКИ -

DOULI DULA-ZENUS DULA- ZELMIS DULA -BORIS има и келтско-готски аналогии -

DULLUS DULO

За да не каже някой , че бягам от отговорност ще РАЗЯСНЯ какво се има впредивид на " ТЮРКСКОТО " име - ТОКТУ

Днес никой не носи татарско име Токту , но ТоЧо , ТаЧю има във всяко българско село .

Недодяляните елини нямат Ч и затова Ч-то често го заменят с КТ - пример тракийското KTISTAI - си е просто ЧИСТИ

келтски вариант с латиница- Tottius или "старонемски" - TOZZO , TOZO ,TOZIO

[протобългарин]

А). ЛЕГЕНДАРНИТЕ ПРАРОДИТЕЛИ

1). Зиези е легендарен родоначалник на българите, сведения за когото има само в т.нар. „Анонимен римски хронограф” от 354 г. Според Момзен, А.Куник, В.Розен документът е писан към 334 г. Според „Хронографа” Зиези е син на библейския герой Сим, родоначалник на семитите и внук на Ной. Името му е споменато във фразата „Ziezi ex quo vulgares” („Зиези, от когото са българите”), която е първото известно споменаване на името „българи” в европейски източник. Текстът е част от списък със синовете на Сим и народите, които произлизат от тях. Съвсем правилно П.Добрев отбелязва че предвид факта на отсъствие на Персия и фигурирането на Партия в този документ, вероятния оригинал е писан поне сто години по-рано, не по-късно то 223/24 г., когато Арташир І Папакан от династията на Сасанидите, узурпира властта и сваля последния партянски владетел Артабан V от Аршакидската династия. Немският изследовател Щерн, смята „Хронографа” за латински превод на „гръцката хроника на Иполит”, писана във 2 в. Иполит (170-235 г.) е римски папа, писал е и на гръцки език. Той разсъждава логично и стига с „учудване и недоумяване” до извода, че българите трябва да бъдат от сармато-алански произход, щом толкова рано са влезли в полезерението на гръко-римските географи. /ЮД-ГА,стр.25/

„Хронографът” включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. В „Библията”, Първа книга Мойсеева – Битие

Глава 10, където са изброени потомцита на Сим, липсва персонаж Зиези.

Съществуват различни мнения са произхода на персонажа Зиези. Димитров, Киряк Цонев и др., индентифицират Зиези с шумерския владетел Заггизи (2750-2726 пр.н.е.).

Ат.Стаматов смята че епонима „Зиези” със същия успех може да се сравни с библейското Iesel (Иезиел - син на Азмавета, един от героите сподвижници на Давид. 1Лет.12:3), или с името на шумерския Ной - Зиусудра - шумерският прародител, преживял Потопа, първообраз на библейския Ной. По-перспективна изглежда връзката на споменатия епоним с името на алано-сарматския вожд Зизаис отбелязано по времето на император Констанций II (358 г.) в Панония. Но търсенията в посока символното значение на името „Зиези” все още е изцяло в сферата на хипотетичното. В клинописите от времето на Саргон II (722/21-705 г. пр.н.е.) се споменава географското понятие „Зизи”, което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с вероятен български произход (р.Булгар-чай) вероятно е станало причина по топонимичен път да са получили епонима „Зиези” в Хронографа от анонимния преписвач? /АС-TIРБИ, гл.8/

Съществуват две възможности. Едната е че Зиези е произволно измислен от преписвача, предвид източния произход на българите и връзката с асирийското географско понятие Зизи, намиращо се на изток. По подобен начин възниква известния в Библията персонаж Тогарма, от посочения в асирийските клинописни текстове град Тегарам, намиращ се в Източна Анатолия, отговарящ на хетската област Тегарема, който става център на първото арменско държавно формирование, възникнало в 4 в.пр.н.е. върху руините на Урарту, наричащо се Арма, Арматана, известна също като „Дом на Тогарма”. Предцита на арменците са потомци на малоазиатските фригийци, наричани още мизи (мушки) заради балканският им, трако-фригийски произход. Разбира се във формирането на арменската народност участва и солиден кавказки хурито-урартски елемент, хети, перси, партяни. Именно споменът за древните мушки, посредством асирийската писмена традиция, е заимстван от юдеите, които му влагат нов смисъл – представата за страшните народи гог и магог, респ. яджудж и маджудж в арабска транскрипция, които застрашават цивилизования свят. Тази легенда, известна като „Книга на пророк Йезекил”, има широко разпространение, както в античните, така, в раннохристиянските и ислямските текстове. Ясно е че под Тогарма, древните юдеи са разбирали, идващите от север индоевропейци. Това се проследява и в родословието на Тогарма. Той е син на Гамер и внук на Яфет. Братятя на Тогарма са Ашкеназ и Рифат. Гамер се свързва с гимараите, асирийското название на кимерийците, Ашкеназ, с ашкузите – скитите, Рифат – с патлагонците (индоевропейски малоазиатски народ, родствен на арменците), но е възможна връзка с т.нар. Рипеиски планини, схващани като края на света, намиращи се на север и обитавани от скити и по-късните сармати, Яфет, е древногръцкия Япет и отразява авестийското xšathem – страна, тох./б/ yapoy – страна, народ. Според Йосиф Флавий, Тогарма е прародител на фригийците. Така че потомството на Яфет и Гамер, са всъщност индоевропейските народи, смутили Предна Азия около 10-7 в.пр.н.е. и създали предсатвата за „северните народи яджудж и маджудж или гог и магог” които ще унищожат цивилизования свят, схващан от асирийци и юдеи като техния предноазиатски „семитски свят”.

Според втората възможност, Зиези наистина отразява някакво древно название на божество или прародител, станало известно на автора на „Хронографа” и вмъкнато в библейската писмена традиция за синовете на Сим, които заселили Азия. Така Зиези и българите фигурират като най-източен народ, тъй като редът на изреждане спазва точно географската посока „изток-запад”. Всякакви опити да се търси връзка с митологични шумерски персонажи или владетели са напълно необосновани и фантастични, поради липса на каквито и да е исторически, културни, родствени връзки между двете общности, както и голямото разминаване между тях, във времето и пространството.

Прабългарите са част от източноиранския алано-сарматски свят и там трябва да търсим произхода на Зиези. В надпис от Боспорското царство са отбелязани аланските имена Σαιοσ (Сайос), Σισα (Сиса), Σισουλι (Сисоил). Също споменатото вече аланско име Зизаис. Сравни със Зиези и Сизо, Сизов, както и с формата Сизоил, с надставка – ил/ул, типична за прабългарските имена.

Основното божество което са почитали източните иранци в предислямска Средна Азия е Сйявуш. Фигурира още в „Авестата” където е посочен като владетел на „свещенната Кангха” – митична страна намираща се далече на изток. В Авестата: Яшт 5, 54-58, Кангха-Вар (убежището Кангха) принадлежи на отрицателните персонажи, на синовете на Васак от рода Тура. Топонимът Кангха-Вар се е съхранил в названието на града Кангавар до Хамадан - древната Екбатана, столицата на Мидия. По друга версия, е изграден от демоните (съратниците на васаковите синове) или пък от прародителя Йима (Ал Бируни), или Сйявуш (Фирдоуси), някъде на изток. В Кангха няма печал, тъга, болести, нейните обитатели притежавата вечна младост и неизчерпаеми жизнени сили, аналогично с представата за първограда Вар, построен от Йима. Според „Бундахишн”, Кангха имала седем стени, от злато, сребро, стомана, бронз, желязо, стъкло, тухли. Числото седем е особенно популярно в иранските митологични представи, универсален мотив от световния фолклор. /ММО/ Представата за Канха се приравнява до голяма степен с древногръцките представи за „щасливата Хиперборея”. Персийските и арабски ранносредновековни източници съобщават за град Кангх-диз, столица на Сйявуш намираща се до границите на Чина (Китай). Фирдуоси е още по-категоричен. В „Сказание за Сйявуш” включено в Шах-наме, той помества град Канг в близост до Хотан, на изток от Сърдаря. Най-древните представи за Сйявуш ни отвеждат в Синцзян. И наистина, култът ком Сйявуш тръгва точно от обитавания с юечжи-тохари Синцзян. Разпространява се в Средна Азия, след тяхното преселване тук във 2 в.пр.н.е. Анализът на данните от китайските хроники, направен от Габуев, ни показва че Големите юечжи първоначално обитавали в провинция Кансу (легендарната Кангха), от северната страна на планинанта Циляншан и столицата им се наричала Чжоаву. След като ги разгромили хунну в битката при Чанъе (град съществуващ и днес в китайската провинция Кансу), юечжите се изселили на запад, през Лъковите планини – Цунлин (Памир) в земите на Се (саките). Юечжите се разделили на две части. Големите Да-юечжи се изселили на запад, а малките, останали в Кансу, около Южните планини (веригите Алтъндаг, Няншан, Кунлун) като подчинени на хунну. Владетелят на малките юечжи, васал на шанюя, се титлувал Веноуто-ван (89 г.пр.н.е.), венюцзян-ван (91 г.). /НК-Х/ Малките юечжи са тохарските племена останали в Синцзян, покорени от хуните, за разлика от „големите” които се изселват към Средна Азия, Бактрия и Средноазиатското междуречие. Именно от тази общност се формират кушаните, кангарите, аланите и прабългарите!

”Хан-шу” казва че управляващият род на юечжите се наричал Вен/Уин, или още Хун-е (хиаона, от Авестата, най-източните племена воюващи с Арияшаяна). Когато се разселили на запад, юечжите създали нови държави но навсякъде управлявали владетели принадлежащи към рода Вен, наречен още Чжоаву (Сйявушиди, потомци на Сйявуш). В най-западните части се намирало владението Янцай, преименувало се на Аланя и Венаншана/Уананшана, в епохата на Късната Хан. Родът (племето) Уин/Вен управлява и средноазиатските държави. Винаги китайските хроники го наричат и Чжоаву, по името на столицата на юечжите в Кансу. Анализирайки данните за рода Уин/Вен/Чжоаву, Вайнберг стига до извода че към него са принадлежали владетелите на династиите в Хорезъм, Бухара, Самарканд, Фергана, Кубадиан, Ташкент, Маймург и останалите кангюйски земи в доарабското време. Използувайки сведенията на Ал Бируни, че езическите хоремзийски владетели водели началото си от Сйявуш и се наричали Сйявушиди, Толстов доказва убедително че Чжоаву е всъщност китайската транскрипция на Сйявуш и Сйявушиди. /БС-КБПИК,стр.102/ Така вече митологичните данни за града на Сйявуш (Канг-и-Сйявуш), намиращ се до границите на Чина (Китай), който Фирдуоси локализира ”някъде около Хотан”, придобива съвсем реални измерения – Чжоаву, столицата на юечжите.

В ”Бей-ши” (История на Северните Дворове) се посочва Чжоаву като име на владетел от държавицата Му (Маемург). В ”Тан-шу” (История на династията Тан) , град Алан е столица на владението Бухе, Бухара (древното Ан, Анси – Аси?) а владетелят се нарича Чжоавуша (даже транскрипцията на Сйявуш е по-точна). Габуев забалязва че присъствието на топонима Алан е винаги свързан с династията Чжоаву - Сйявушиди. Връзката юечжи-канагари-алани не подлежи на съмнение. Аланите са продукт на сложна миграция и етногенеза, а усуните (асите) играят роля на обединителен център, заключава авторът. /ТГ-АКО/ Той смята че етнонимът „алани” носи събирателен характер: двата основни изходни компонента са юечжите-тохари и усуните-асии, които дълго време живеят като съседи по северните граници на Китай, докато са прогонени на запад от хунну в Седморечието и Кангюй. В качеството си на трети компонент към тях се присъединява и местното, заварено късносакско население на Средноазиатското междуречие (Кангюй), където се извършва формирането на аланите и прабългарите.

Култът към Сйявуш е типичен за Средна Азия, но не и за западните иранци – персите. Толстов проследява корените му. Сйявуш винаги се изобразява като конник в статична, величествена поза пробождащ диво животно с копието си. Такъв е конникът от хоремзийските монети. Раджпутите, потомците на ефталитите в Северна Индия също секат свои монети през средновековието. В канона на изобразяване почти винаги присъствуват два персонажа, непознати от предходните времена. Единият е на Конния бог, т.нар „раджпутски конник”. Изобразява се в спокойна величествена поза с вдигнат десен крак на коня. Конникът държи в ръката си копие. Начинът на изобразяване е идентичен с „хоремзийския конник” и нашия „мадарски конник”.

В своите произведения Г.С.Раковски споменава за Сива, Сиво като стар езически бог на българите, чието празнуване обхваща времето между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Раковски е един от първите наши етнографи и събирачи на народни песни. В коледна песен от Охридско той вижда спомена за този езически персонаж: ”Сива, Сива, Василица, Къде си се овасилила ? Тамо горе на Бей-бунар (местност до Охрид). Тамо горе на Бел Дунав. Шчо има , шчо нема. Златна чаша на коната! Божик ми е по небеса. Слава му е пасла земя”. Според Раковски: ”Сива е наш стар бог. Кога се е изменил и станал Василица, т.е. празникът на Сива-бога се е превърнал в празник на св.Василий. Вместо сурва в Охридско се поздравяват със Сива, Сива, Василица.” Нашият възрожденец ни дава нагледен пример за сливането на стари езически представи с наложената по-късна християнска обрядност. Раковски е един от първите ентусиасти който търси индоевропеиското начало в генезата на старите българи. Под влияние на модното, тогава схващане в Европа, че прародината на индоевропейците е Индия, той приравнява Сива с индийския бог Шива. Шива е едно от трите главни божества в индийския пантеон. Той обитава ”златната планина Кайласи” отговаряща на Хималаите. Култът към Шива индийците свързват с плодородието. Неговата божествена съпруга е Дева-Парвати, наричана още Кали, Дурга, Чандика. Нейният образ се свързва със Свещенната планина. Тя е дъщеря на Свещенната планина и покровитерка-превъплащение на свещенната река Ганг. /ГР-СС-т.4,стр362-365,591-592/ Виждаме че Раковски съвсем правилно се е ориентирал в съпоставката на езическите божества. Пропуснал е само ”златната чаша върху иконата”, божествен символ разпространен при скити и келти изразяващ божествения произход на царската власт. Мадарският конник също е изобразен държащ чаша. Аналогично в българските народни песни от Родопите, включени в твърде оспорваният сборник ”Веда Словена” (по-точно е да се каже ”Веда Булгара”) откриваме същият бог Сива: ”Седелъ ми Сива фъ пещере-та, Седелъ ми сега малу Сега малу три нидели, Я ми веке ни седи. Фъ рока му златна тоега, Златна тоега Златица, Яхналъ си барза-та коне Барза-та коне лестувица, Чи ни му е веке змийница, Съсъ змии гу ни припасалъ, И съсъ змии и съсъ смоци, Я му на глава три пилета, Три пиле-та лестувици, Та са шета пу земе-та, Припуща си барза-та коне Та си на дори слева, Та си качи на потоне. И си флева фафъ черица, Та седнува на йогнище, Де си гответъ малки моми. Ду вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница, Та седнува на трапеза; Де си фтегне десна рока Да си куси Суровъ Бадникъ…”. По-нататък виждаме как бог Сива прогонва зимата, за да дойде пролетта и да се събуди живота: ”Налютилъ са Сива Бога, Я си сабе ни фарле, Лу си фарле люта срела, Люта срела на поле-ту, Та си поле погурева Погурева полумева;Ни са ражда бела пшеница, Ни си пасе сиву стаду, Сиву стаду волове-те, Волове-те иници-те Иници-те и крави-те, Та са поле запустилу”. В друга песен се вижда директния двубой между бог Сива и змея, ламята, символ на зимата: Та си слезалъ Сива Бога Та си седналъ фъ пещере-та. Фафъ рока му златна тоега, Златна тоега буздугана, Та си ударилъ Царна Бога, Царна Бога Сура Ламица, Ударилъ гу прогонилъ гу…”. По-нататък се описва как момите и момците подготвят празничната трапеза, за да посрещнат бог Сива: ”Да си готви Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница: Чи ша дойде Сива Бога Да си седне на йогнище, На йогнище на трапеза На трапеза на вечере, Да вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница…”. Аналогично на примерът даден от Раковски и в представите на родопските българи, атрибут на Сива е златната чаша със свещенната вода: ”…Фъ десна хи рока златна каната, Фафъ каната жарна вода, Фафъ лева хи рока златна чеше. Служба служи Сива Бога…”. Празникът на бог Сива е Сурвата, по-късно се слива с християнската Коледа. /ВС-2/ Друг далечен реликтов спомен за Сйявуш е народния празник Сивуйница, Совойница. Обичаят е познат във Великотърновско и в някои родопски села и наподобява коледуването. Изпълнява се преди Йордановден, само от моми. Една от тях е преоблечена като булка и покрита с червено було, а другата¬ като момък в мъжки дрехи. Цялата група обикаля домовете, булката ръси с мълчана вода. Вярва се, че сивойнишката вода прогонва караконджолите (бълг. караконджур, караконджул произлиза от турското кара-конджур – черен змей, от средноперсийски gundir - дракон). Древен сюжет отразяващ борбата на Бога-Слънце и Дракона, символ на тъмнината, сюжет познат от индоиранската митология, показващ борбата на Доброто и Злото, Индра и Врита.

Според изследователя на предислямски Хорезъм, С.Толстов, източноиранският Сйявуш е пряка аналогия на тракийския Сабазий – богът на вечно обновяващата се природа, символ на живота. Той винаги се явява в обкръжението на богинята-майка Нана, респ. При траките Кибела.

Предвид ясната връзка на Сйявуш с юечжите-тохари, може да смятаме че именно те, като родственици на предците на траките в „Индоевропейската прародина” са разпространителите на този култ в Азия. Възможно е първоначланта етимология на името Сйявуш да е свързано с представата за живота. В тох./б/ sāāw, sāāy, sāāwe, sāāyau – жив, жизнен. В тохарски /а,б/ sāw – велик, силен. /DA-DT-b/ В санскрит saws, sew, sūwaite – възхвала, слава. В тракийски zi, хетски sius, siu, siwali, ликийски zbali – бог, етруски swal – жизнен, жив. /EG/ В угрофинските езици, във фински siva, естонски siivakas, sivvakas, хантски sьγ, siγ, протоформа *śiwa – чист, спретнат, красив. /UE/ Сравни с българското свяст – съзнание. В чувашки savăk, тюркменски sapaly – весел, жизнен, също в чувашки sav, гагаузки sevmдд, турски sevmek, узбекски sevmoq - любов. /VS-ETD/ Старостин посочва изходното алтайско *sálo/˜z/, тунгусоманчжурското *sali, корейското *saràŋ японското sású-p – любов и протоалтайското sal(b)i, тюркското sel, монголското sel(b), *salb, тунгусоманчжурското *sala, корейското *sэr – свободен. /S-АE/ Алтайските форми показват недвусмислен произход от тохарското salpatar – свободен. От тохарски произход е и тюркменското sag, турското sag`, узбекското soglik, гагаузкото saa, тувинското, хакаското, киргизкото sao, sau, карачаевобалкарското, татарското, казахското soo – здрав, в чувашки sыvъ, sъw – здрав, жизнен. /VS-ETD/

Интересен паралел откриваме и в осетинския „Нартски епос”. Единият от нартските родове се нарича Саумаратж. Негови родоначалници са Кандс и сина му Сжва, Сжвай. Зад Саумаратж явно се крие етнонима сармати. Неговата етимология е отдавна известна на науката, от осетинските sau – черен и rom – руно, кожух, т.е. ”с черни кожуси”, облечени в черно, в осетински rujmon – рунтав. Явно Херодот е имал предвид точно сарматите като е означил един от скитските народи с името меланхлени, което на гръцки означава „облечени в черно”. Други автори тълкуват сармати от осетинските sau – черен и mжr – обработваема земя (бълг.мера), т.е. жители на чернозема, на територия отличаваща се с богати черноземни почви, каквато е Южна Украйна. Трета версия пък свързва сармат с угорското mat – страна, т.е. сармати – хора от черната страна, което смислово е еднакво. Интересен е главата на този нартовски род – Кандз и сина му Сеуай, Севай, които според легендата дошли от земите на р.Едил (Волга). /ЮД-КТН/ Виждаме ясна податка за сарматите, техния родоначлник Кандз, респ. Канг, Кангюй на китайските хроники и синът на Кандз - Сеуай, Севай или Сйявуш.

В друга легенда от „Епоса за нартите” се разказва интересната история на героят Сауасс: „… В ранно утро, Бог създал човек и го изпратил на Зынджыбардуаг (Духът на Огъня), с думите: „Закали го на езиците на твоите пламъци”. Закалил Духът на Огъня, човека и го потопил в реката, за да го направи стоманен. Духът на огъня нарекъл този герой Сауасс”.Виждаме раждането на Герой, божи син, закален в огън и вода, свещенните стихии за иранците. „...След като го заткалил, Духът на Огъня казал: Господ те сътвори, аз те закалих, сега върви по своя път. А Сауасс отвърнал: няма да си тръгна просто така, дай ми възможност да работя с огън за да приготвям жертвено месо и оръдия на труда. Духът на Огъня му дал две вълшебни огнива и го научил как да си получи огън. Така Сауасс получил от Бога възможност да владее огъня. Той слязал при хората и ги научил на ковашкия занаят, сами да си изготвят оръжия и сечива, да изготвят метални острия за стрели и да ходят на лов. Сауасс бил първия Ас, т.е. родоначалник на асите, подобно авестийския Йима, или скандинавския Один. Още по-интересен е следващия епизод от живота на Сауасс: „Веднъж отишъл Сауасс на лов. Много обикалял по планинските клисури, но нито едно животно не срещнаал. Много уморен се добрал до брега на една река, където засплал. Събудил се и видял бял елен дошъл на водопой. Прицелил се и опънал лъка, еленът клекнал и стрелата профучала край главата му. Втори път стрелял Сауасс. Скочил елена и стрелата минала под него. Така еленът се скрил в гората”. Еленът има особено значение в „звериния стил”, като символ на Слънцето. Но още по-интересен е краят на сказанието. Еленът се оказал вълшебен. Това било кошута, в която се била привърнала сестрата на водния бог Донбетир. Тя се влюбила в Сауасс и Донбетир вдигнал голяма свадба. И заживали младите в мир и съгласие. „Кошутата” родила на Сауасс трима сина, най-големия Бора, средния Дзылау и най-малкия Болатбарж. Според Д.Макеев, името Сауасс означава носител на дневната светлина, на утрото, на истината, от осет. Sжw – утро и жss – истина (сравни с бълг.дума съвест!) и персонажа е синонимен на авестийскитe герои Сяоши, Сйаваршани – спасители, носители на истината и правдата. Сйаваршан е синоним на персонажа Сйявуш, а Сйявуш е символ на честността и справедливостта. /ДМ-ТАНЭ/ Самото осетниско Suжwжss, Sauжss, има много по-точен превод като създател на истина, създател на спаведливост, от suжwыn – сътворявам, създавам. Сравни с Митра – пазител на истината и угрофинския му аналог Верт! Названието Верт е аланска заемка, от осет. uart – чит, бълг.вардя – пазя.

Това осетниско предание, поставя твърде интересни въпроси и аналогии. Сауасс е прародител с божествен произход, от който произлизат асите, респ. аланите, аналогично на Зиези. Кошутата се явява негова жена, тотемен персонаж, прародителка. А прабългарския Авитохол също се явява син на кошута!!! Сауасс, аналогично на Сйявуш и Митра е защитник на справедливостта и истината. В Хорезъм Сйявуш е наричан Sievus и Šauš! Така че връзката между Sauжss и Зиези не подлежи на съмнение!

Представата за Сйявуш еволюира с вековете и миграциите на носителите на култа. Първоначлно е бог на везръждащата се природа и живота. После се превръща в закрилник на войните, конното божество, богът-конник, символ на Слънцето, което вижда всичко, защитник на истината и справедливостта навсякъде по света, както и своя чисто ирански аналог Митра.

Йованес Драхсанакертци в своята „Итория на Армения” дава твърде интересна информация. В гл.26 пише за мъченически загинал в името на вярата християнин в 608 г. на име Степанос. Стапанос по прозвище Кон (хон?) бил от рода (племето) Севордик. Севордите произлизали от прародител на име Севук. Севордик на арменски означава черни синове, черни деца”. В гл.65 авторът обяснява че севордиките са част от жителите на гавара Утик. /ЙД-ИА/ Под името севордики авторът има предвид част от арменизиралите се и християнизирани савири. Гаварът Утик, около гр.Халхал е един от центровете на савирското заселване. Самият етноним савири се превежда като черни ири, черни вари, от сау-черен. Далечни техни потомци са суварите във Волжка България, от които произлизат чувашите. Сравни Севук и чувашкото savăk – здрав, жизнен. Сирйските хроники наричат савирите, подобно на ефталитите - ”бели хони”. М.Каланкантуаци съобщава за савирите че почитали Аспандиар, наречен още Тангрикан изобразен като конник на когото принасяли в жертва коне. Светилищата им се наричали ”даркон”. Имали чудни обичаи двама братя да имат една жена. Последното е изключително характерно за кушаните и ефталитите. Даркон, осет. аркон, означава храм и отговаря на памирското алхон – храм на огъня. Персонажът Аспандиар или Аспандиат е посочен като конен бог, който почитат савирите.

При осетинците е много силен култа към Вак-Устарджи, както те наричат Св.Георги. Но това е късно пренасене на по-стар езически култ към бога-конник, върху християнският светец, изобразямван по същия начин. Аналогичен култ има и у българите, християни и българо-мохамедани към Св.Георги. През 19, началота на 20 в. Мадарският релеф се е възприемал от местното българско население като изображение на Св.Георги.

Така че митологичният прабългарски Зиези е същият този конен бог, защитник на истината и справедливостта, изобразен върху Мадарския релеф, превъплащение на тохаро-източноиранския Сйявуш.

2). Вънд/Вунд е друг полулегендарен прабългарски владетел, чието име е свързано с народа внъндур-болгар, споменат от арменския хронист Мовсес Хоренаци. Това е и първото споменаване на етнонима „българи” в неговата „История на Армения” завършена към 482 г.: По времето на арменския цар Вахаршак, на север от Армения се появяват „диви племена, занимаващи се с разбойничество”. Вахаршак ги извиква и „убеждава” да оставят разбойничеството и да се заселят в плодородна страна, където да живеят постоянно за да му плащат данък. Тази страна се простира от планината Пархар(!?), където свършват земите на понтийците и егерите (мингрелите), до областта Кол/Кох. Там няма големи летни горещини, има много ливади и лозя и самия Вахаршак идвал тук през лятото на лов. Сред планинските клисури на Кавказ, в областта Шар, наричана още „Безлесен” (т.е. гол, без гори) или Горен Басеан, той заселва този северен народ, който се нарича Влъндур или Внъндур-болгар, по името на предводителя им Вунд (по-точно Вънд, Въндо). По- късно цялата област става известна като Вананд, по името на заселниците и много селища носели името на потомците на Вунд. Това е съобщението на арменския хронист, твърде подробно за да определим мястото и времето на въпросното събитие. Следващото съобщаване на „ванандаците” (внъндури) е свързано с големи размирици които станали в техните земи. Част от тях се отдали на предишният си занаят, разбойничеството, затова арменският цар Хосров ги прогонил на юг, към „Четвърта Армения” и границата със Сирия. Събитието е датирано към 387 г. когато Армения е поделена между Византия и Персия. Така че при всички случаи заселването им е преди тази дата!

Планината Пархар е южно предгорие към най-западната част от Кавказ, наподобяващо подкова, вървящо паралелно на югоизточния черноморски бряг. В античните гръцки източници е наречена Париадар, страната на понтийците и егерите е Аджария и Мингрелия, част от Грузия, Кол е част от Древна Армения, разположена около изворите на р.Кура, областта Басеан обхваща изворите на р.Аракс. Плиний я нарича Паригеритска планина. С.Глинка предава названието и като „Баркара/Пигария” (Исторiя арменского народа, М., 1832 г., с. 159). Николай Адонц, посочва че в началото на 20 в., тази планина се нарича Болхар, което е повече от показателно. Виждаме че внъндурите обитават най-западните части на Кавказ, около изворине на р.Кура, като са съседи на грузинските и абхазо-адигските племена. Някои автори обясняват Пархар със значението му в гръцки като планина с плоско било, но преименуването на Париадар в Пархар/Болхар е явно свързано със заселването на българите.

За датирането на тези събития, трябва да се знае че в арменската хронографска традиция, съвсем закономерно се приравнява династията на Аршакидите с по-ранната династия на Арташесидите, като събития станали във 2-1 в.пр.н.е. се преписват на владетели от по-късната Аршакидска династия. Според Хоренаци, Вахаршак е брат на третия партянски цар Аршак Велики. Неговия дядо Аршак Храбри, се възцарява над партите, в страната на кушаните (т.е. в източните предели на Иран), 60 години след смъртта на Александър Македонски, или 323 г.пр.н.е – 60 = 263 г.пр.н.е. тогава е началото на въстанието на партите срещу властта на гръко-македонските завоеватели, историците определят събитието около 250 г.пр.н.е. Смята се че начело на въстанието застават двамата братя Аршак и Тиридат. В 247 г.пр.н.е. Аршак става цар на Пратия, родоначалник на пратянската династия Аршакиди и годината на възцаряване става 1 година от Аршакидската ера.

Мовсес Хоренаци посочва че партянския Аршак е управлявал 31 години, т.е. по неговата хронология, от 263 до 232 г.пр.н.е., наследен е от сина си Арташес, управлявал 26 години, или от 232 до 206 г.пр.н.е., който също е наследен от сина си Аршак, наречен Велики. Този цар воюва с македонския владетел от династията на Антигинидите, Деметрий ІІ и го пленява около 139 г.пр.н.е., като разгромява и Антиох ІІ Сидет-Евергет (138-129 г.пр.н.е.). По това време назначава брат си Вахаршак или наречен още Валараш за цар на Армения. Той управлява 22 години, или прибилизително от 139 до 117 г.пр.н.е. Наследен е от сина се Аршак І, управлявал 13 години, или от 117 до 104 г.пр.н.е. по време на неговото царуване настъпват смутове в „страната на българите” и част от тях се преселили на юг от Кол/Кох, т.е. в същинска Армения. Аршак І е наследен от сина си Арташес І, който пък е наследен от Тигран ІІ Велики (95-55 г.пр.н.е.). През неговото управление, Армения и Партия са нападнати от Рим, но в 54 г.пр.н.е., римският пълководец Марк Лициний Крас загива в битка с пратяно-арменските войски при Кара в Месопотамия. Такива са данните на Мовсес Хоренаци за този период. /МХ-ИА/ Наблюдават се доста неточности с царуването на партянските царе, Аршак І умира още в 247 г.пр.н.е., наследен е от брат си Тиридат, управлявал до 211 г.пр.н.е, наследен от Артабан I (211-191 г.пр.н.е.).

Хоренаци е писал за арменската династия на Арташесидите (189 пр.н.е.-52 н.е.), предвид наличието на владетелите Арташес, Тигран ІІ Велики. Още повече че посочва Арташес като партянски цар, баща на Вахаршак/Валараш, който става първи аршакидски цар на Армения. Явно владетелят при който се заселват българите е Арташес (Артаксий) I, цар от (189-159 г.пр.н.е.), стратег (спарапет) от 200 г.пр.н.е. Неговата личност и управление съвпадат напълно с Вахаршак на Хоренаци. Приблизително съвпадат и посочените от Хоренаци, години на управление, съотв. 22 за Валараш и 30 за Арташес. Но така или иначе, заселването на българите, предвид контекста на посочените събития, може да отнесем в периода 2-1 в.пр.н.е., т.е. по времето на Арташесидите. Поради тясното сътрудничество между Армения и Партия, Мовсес Хоренаци, е слял династията на Арташесидите със следващата династия на Аршакиди или Аршакуни (52-428 г.). Тази тенденция се открива и при другите арменски хронисти.

Иначе Арташес е сатрап в Селевкидската д-ва. През 201 г.пр.н.е. заедно със Зарех, като военачалници на Антиох ІІІ, разгромяват арменския владетел Ерванд ІV и присъединяват земите му към Селевкидската държава. Но по-късно в 190 г.пр.н.е. вдигат бунт и се провъзгласяват за независими владетели, възползвайки се от поражението на Антиох ІІІ в битката при Магнезия, нанесено му от Рим. Арташес става владетел на Армения, а Зарех – на Софена. Самият Арташес е родственик на сваления Ерванд, защото в арамейски надпис е посочил че е син на Зарех Ервандян Добрия.

Поради завоевателните си походи, Арташес предизвиква съпротивата и консолидацията на дагестанските племена ути (утии, удини), гаргари (вайнахи, предците на ингушите и чеченците, както и на дагестанските народи), лбини (албани) и шаки (саки?), довела до създаването на държавата Кавказка Албания (Алуанк, Агуанк, Агвания).

Според Мовсес Каганкатваци в неговата „История на Алуанк (Кавказка Албания)”, съгласно преданието, народът утии се смятат за потомци на митическия албански родоначалник Аран, назначен за владетел на Албания, от арменския цар Валараш. Виждаме ясно приравняване на личността на Арташес, към Валараш, защото именно Арташес воюва с племената създали Кавказка Албания, най-значителното от които е на утиите (съвр.удини). Самите утии обитават първоначално земите южно от р.Кура, в съвр.Северен Азърбайджан, наричана от античните автори (Плиний) с названието Отена, т.е. „стратна на утиите”. Според В.Ф.Минорский Отена е обхващала районите на съвр. Гяндж, Шамхор и Тауз в Азърбайджан. Г.Капанцян я локализира южно от р.Аракс, а С.Т.Еремян смята че утиите обитават долините на р.Тертер и р.Кура, т.е. района на Нагорни Карабах, На тази територия, помества Отена и К.В.Тревер. Ареалът на распространение на удините е бил доста обширен, но с времето се е свил до поречията на реките Арак, (Арцах) Кура. /ЯЯ-ЭКА/ Разбира се въпросните утии нямат нищо общо с много по-късните прабългари-утигури! Утиите са носителите на държавността и на официалния, писмен език на Кавказка Албания. Самото название Албания се свързва или с лбините, едно от въпросните племена, създатели на тази дагестанска общност, или с митичния персонаж Алупу, трети син на Яфет и техен родоначалник, а Аран е син на Алупу. В митологията на лакците Алпан е бог на мълнията, гръмовержеца, носител и защитник на справедливостта (един вид аналог на Митра и Сйявуш). /ЯЯ-ЭКА/ Вероятно зад Алупу се крие представата за бог Алпан, чието име е дало названието на страната. Съвпадението на гръцко-римската транскипция Албания, със съответната балканска страна е чисто външно и изцяло случайно.

Същият владетел (Арташес) присъединява района на Париадар/Пархар към Армения. Според Леонтий Мровели „Арменският цар Арташан, със своите войски нападнал Мцхетия (Грузия) и разбил войските на съюзените грузини и овси (алани)”. Страбон уточнява че Арташес е воювал и победил сирите, т.е. сираките (голяма сарматска общност, установила се в Западен Кавказ в 3-2 в.пр.н.е.). Установено е че Мовсес Хоренаци, в своята „История” смесва личностите на Арташес и Валараш, като събитията и деанията на Арташес се преписват на Валараш. /НТГД-ПДА/ Причината поради която всички арменски хронисти смесват Арташесидите и Аршакидите се дължи на следната легенда, разказана от Вардан Аревелци: ”Ние сме слушали и чели че Вахаршак е бил не брат, а син на Аршак Велики и ето в какво се състои този разказ: ”Царят парсийски (персийски) поискал мраморната колона, намираща се в Мцбини в двореца на арменските царе. Като взели колоната, намерили на нея гръцки надпис: ”Писах аз, Агатангел: Аршак Велики имал четири сина: първият той възцарил над Теталите (кушаните, ефталитите), вторият над Лирикийците (?), третият над Партевите, четвъртият над Арменците, на който дал във владение да завоюва Хайк за себе си и чедата си”. /В-ВИ/ Виждаме че в представата на арменските хронисти личността на Арташес, завоювал Хайк (Армения) от предишната династия на Ерванидити се приравнява към сина на партянския Аршак, откъдето вече идват закономерно всички по-нататъчни обърквания на събития и владетели!

Предвид войните на на Арташес с овсите или сирите, възниква логичния въпрос, не се ли крият тука загадъчните „внъндури”, които Валараш/Вахаршак/Арташес, „убедил” да оставят предишнша си начин на живот и заселил в Басеан. Обикновено арменските царе са заселвали в пограничните райони покорени племена, в случая Басеан току що е завоюван от Грузия и съюзните и „овси”,т.е. аси, в случая сираки?!

Оказва се че не само Хоренаци е забелязал българите! Гай Плиний Секунд (23/24-79 г.) в своята „Естествена История” съобщава че: ”Около устието на р.Кира в Каспийско море, живеет каспиите. От Себастопол (Диоскорида, съвр.Сухуми) на 70 000 крачки, живеят ахейците (Ашуя, ашуйци предци на съвр.абхази), мардите, керкетите (абхазо-адигски племена, смята се че керкити е най-ранната известна форма на етнонима черкези, респ. Черкасия, обитавана от наследниците им кабардинците), а зад тях, във вътрешността серите (сираките), кефалотомите (букв.превод главорези). Богатият град Питиунт (Пицунда) е разграбен от гениохите (цени, цанари – грузинско племе). Зад него в клисурите на Кавказките планини, живее сарматския народ на епагеритите, а до тях - савроматите. /ППК/ При последните избягал Митридат, при (по времето на) император Клавдии. Той (Митридат) разказва че в съседство с тях живеят талите (двалите, дуласите), които на изток достигат до устието (всъщтност залив) на Каспийско море, като този залив изсъхва при морски отлив”. В своята „География” Клавдий Птолемей (2в.), описва различните народи. По посока от Причерноморието към Рипейските планини (Урал): агатирси, зад тях аорси и пагерити/пагорити, под тях – савари (саври, саубри, саури, респ.народа шави у Плиний, или савири? За появата на които е твърде рано) и боруски (борани) до Рипейските планини. Пагерити/пагорити е форма идентична с по-късното ”пугури” (форма на българи) във византийските източници. То фигурира и в Картата на Касторий или „Певтингеровите таблици” под формата пархаци или пархаки. Птолемей помества в земите на пагеритите град Серака, което е ясна податка за близост със сираките, победени от Арташес.

В това отношение е интересна легендата на осетинците от Куртатинската теснина, записана от Пфаф. Според нея, преди техните деди да се заселят тук, е обитавал загадъчния народ Бурдартж или Бурсартж. Местното население си го обяснява като русокоси, жълтокоси, от осет. bur – жълт, светъл. Всъщност Бурдартж би означавало бурдари и Бурсартж – бурсари, тъй като –тж е частица за мн.ч. В преданията на осетинците-дигори има мъгляви спомени за митичната област Бурка, намираща се в близост с техните земи, където обитавал някакъв митичен народ царциатж, загинал от природни бедствия и глад. По записите на Мусо Цаллагов „Фолклорни материали”, от разказа на Ягор Бигулаев (1932 г.) се казва че в Северна Туалетия (Двалия, Двалетия) живял някога силния народ царцата, който бил постигнат от някаква заразна болест и те умирали със стотици. Нартите и царца, в друго осетниско сказание, се приравняват като един народ, но тъй като били горди и силни, разсърдили боговете и те ги наказали. (И.Джанаев, запис в с.Кесаты Кау, 1932 г.). В Санибанската теснина „ущелье” народните предания твърдят, че на север от селата Старая и Верхняя Саниба, по пътя към село Верхнее Кани, на планинския склон и близо до реката се намират древните селища на народа царциата, който загинал от чума (рын). Умрелите погребвали в катакомби. Това станало преди 2000 години според разказвача Гатази Дзусов.

Според Борис Алборов е съществувала реална област „Бурка” разположена в Западен Кавказ, в земите на съвр.Балкария и Дигория. Дори Албаров смята че родът Бората от нартския епос, всъщност отговаря точно на загадъчните бурка.

В арменската география „Ашхарацуйц” ясно е посочен народ пурка/пурку, обитаващ в съседство с цанарите (саунартж) в равнината до ардозците (обл.Ардоз при изворите на р.Терек), близко до Аланските врата (прохода Дарйял). Пурка се поместват между зихите и цанарите, следователно, народа Пурка е живял някъде на Моздокската равнина, простирайки се до зихите на Черно море. Това е територията на съвр.Северна Осетия и Кабардино-Балкария. Пурку от „Ашхарацуйц” точно отговаря на осетино-дигорското Бурку. /БА-ЭЦОНС/ Или ако продължим логичните разсъждения на Алборов виждаме че загадъчнтите бурка/пурка отговарят точно на плиниевите епагерити, птолемеевите пагерити, пархаците от Певтингеровите таблици, или това е едно от първите споменаванията на българския етноним в Кавказ!!! Част от прабългарите обитават точно Балкария, Дигория и Западен Кавказ и са съседи на абхазците (зихи). Съставителя на „Ашхарацуйц” един път е съобщил за известните му купи-болгар в Западен Кавказ и втори път е преписал птолемеевите пагерити, под формата пурку, без да подозира че става дума за един и същи народ!

Прокопий Кесарийски, в своята „История на войните с персите” казва: „Зад пределите на абасгите (абхазите родствени на зихите) до Кавказкия хребед живеят брухи, намират се между абасгите и аланите. По крайбрежието на Понт Евксински са се утвърдили зихите... Зад тях живеят сагините. Приморската част на страната им, по-рано се е владяла от римляните. Там те са построили двете крайморски крепости Севастопол и Питиунт, намиращи се една от друга на два дена път.”

В нашата литература П.Добрев изказва интересната хипотеза че зад въпросните „брухи” се крие българския етноним. Повечето рускоезични изследователи ги причисляват към абхазо-адигските племена, други - към сармато-аланските племена. Интересна гледна точка според Гаглойти, е че етнонима произдлиза от осет. bыru – преграда, укрепление, вал, крепост. В това отношение заслужива внимание, че едно от убихските племена се нарича в средновековието ”алани”.

Псевдоариан в своето описание на Черно море, споменава река Брухонта (Βρούχοντα), отговаряща на съвр.Мзимта, намираща се на територията на Абхазия, аналогично на птолемеевата р.Бурка: ”Зад Коркондам, на Понта, зад град Ампсалис е река Бурка”.

Трето споменаване на този топоним е от Агатий, който в своята „История за царуването на Юстиниян” съобщава за крепост между земите на лазите и аланите, наричащо се Бухлоон и че принадлежи на апсилите (абазгите).

Четвъртото споменаване на този етноним е от Плано Карпини (13 в.), в своята „История на монголите”, сред народите в Кавказ, покорени от монголите: „каси (касоги), якобити, алани или аси, обези (абазги) или георгиани (грузинци), несториани, арменци, кангити (кангари), комани, брутахи, които са иудеи…”. Виждаме че брутахите са същите брухи, или са едно от абхаските племена, или в крайна сметка асимилирани прабългари, в случая са посочени че изповядват юдаизма. Етнонимът брухи, традиционно в рускоезичната литаратура се свързва с убихите, които са част от абхасците. Самоназванието им звучи като пьок, пьох, бьох. /НВ-ЭПНСК,стр.59-69/ Днес убихите обитават същите райони, където са посочени от Прокопий, но по-голямата част от тях, поради ислямската си религия, през 19 в. е изселена в Турция, известни ни като сборната кавказка мюсюлманска общност „черкези”.

Така че много по-достоверно е приравняването на етнонимите брухи (бурки) и българи. Например Новоселцев също свързва брухите с българите, предвид сходния район на обитание, Западен Кавказ, на границата, между абазгите и аланите. Смятам че основателно може да търсим връзка между брухи и бурдари, бурсари, бурки, пурка, пагерити. Това са различни названия на един и същ народ! А последните остатъци от тях, са били асимилирани от абхасците.

В същия географски район, Захари Ритор посочва ”бургари със свой език, народ езически и варварски” обитаващ на север от Капийските врата (в случая Дарйял), а от Каспийските врата до морето е страната Базгун /Барсилия/. /ЗМ-И/ Бургарите на Ритор съвпадат напълно по локализация с пагеритите/бурка/пурка/брухи.

Следователно внъндур-болгар за които пише Хоренаци са всъщност „българите на Вунд или Вънд” участващи в сиракската общност, с които воюва Арташес І, а римските автори ги наричат епагерити/пагерити. Появата на сираките в Кавказа е свързано с мащабната промяна на етническата обстановка в Средна Азия в 3-2 в.пр.н.е. свързана с установяването на юечжите-тохари, усуните-асиани и кангюйците-пасиани по поречието на р.Сърдаря. Самите сираки се свързват със споменатия четвърти народ, участвал в съюза на тохари, аси/асиани, пасики/пасиани, известен като сакаравали или сакарауки. Хаусиг смята серите за тохари и ги свързва с едно от племената учавствало в юечжийско-усунския съюз, завладял Гръко-Бактрия: племето сакаравали или сакарауки. Той вижда в това название двусъставна дума sarag и тох./а/ wla, тох./б/ wāl – цар, владетел, т.е. царски сери. /ВС-К,стр.69-71/ В гръко-римската географска традиция с етнонима сери се обозначават тохарите, съседи на Китай. Китайското чи-ди е аналогично по значение – червени ди, потвърждаващо сери = червени. В тохарски ark, arkwi, arsi – сребро, блестящ, санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски лuhra, средноперсийски suxr, осетински sirх, surх – светъл, блестящ, червеникав, ормури sowrb, пущунското sara – чист, светъл, свят. /L-IAIL/ В съвр.български сур означава светъл, пепеляв, сивкав, но насурял означава зачерван, зреещ. Напълно е възможен преход в тохарски arsi – sarsi – sartas – rtar - червен. Тибетците наричали тохарите белоглави, светлокоси, червенокоси, жълтокоси, т.е. сери, в тибетски ser – червеникав, жълт, в искашимски surkhun, пущунски surh, sur, sra, означават блестящ, светлочервеникав, рижав, черевеникав, а пущунското sursarey – риж, червенокос. Вероятно осетинското sirx, sirxu, стои в основата на етнонима сираки, който в Кавказ е известен и като сири, сери, суракийци. Не приемам версията на В.Абаев че сираки произлиза от осет.sirak – чужденец.

Самото име Вунд/Вънд съвсем не е случайно. То отразява една обща закономерност за която ни съобщават с учудващо постоянство китайските хроники. Управляващото племе при юечжите се наричало Хун-е (хиони, хиаона от Авестата), а управляващият род или династия Вен. Когато хуните разгромили юечжите, последните се преселили на запад, където създали нови държави. Но при всички начело застанали предсатавители на династията Вен, която водила началото си от града Чжоаву (града на Сйявуш, намирал се някъде до Хотан, според Фирдуоси). Родът Вен е управлявал всички кангюйски владения по поречието на р.Сърдаря и Фергана (Даван). Нещо повече, „малките юечжи” т.е. тези тохари които останали в Синцзян и се подчинила на хуните, се управлявали от „веноуто-ван” в по-късна транскрипция е даден като „венюцзян-ван” като ван е китайска титла означаваща подчинен княз, а веноуто е самоназванието на народа, явно по името на управляващата династия. Като използува анализите на В.С.Таскин и Н.И.Крадин, Габуев доказва че йероглифа на изписване на Вен, от израза Веноуто-ван е един и същ с йероглифа означаващ управляващата династия в кангюйските земи и Даван, както и със синонима на Аланя – Уананшана/Венаншана. Така през 4-5 в. се неричат земите около Аралско море в китайските хроники (Бей-ши). /ТГ-АКО/ Оказва се че коренът „вен” не е случаен и има своето сходно обяснение както в тохарските, така и в иранските езици. В етимологичния речник на Дъглас Адамс, wntare означава изключителен, важен, winānne – победа, wināsk – чест, поклонение, wincane – най-силен. Като първооснова той посочва прототохарското *weonduru – силен, славен, велик, водещ, управляващ. Паралели в хетски uлent, uen, латински venus, старовисоконемски winida, кимвърски gwent, um-wan, санскрит vaānats, vanati, авестийски vanaiti, vantor, vanaiti, староперсийски vantan, *vanat – желая, стремя се, искам, боря се, заповядвам, владея, в пехлеви winārbeg – разпредител, заповядващ. /P-IEW/ В авестийски van, vanaсt, средноперсийски wjn`r, winar, winrg – победоносен, порядък, процъфтяване, winner – заповядващ, вахански wыnыar – устойчив, силен, съвр.персийски wеnd – държа. /Ch-DIV/ Също виж осетинското wajыn/wajun (изговаря се като уайын/уайун) – управлявам, fжnd – говоря, заповядвям, управлявам, ръковода, fжndоn – воля, желание, uжndоn – смелост, победа. /VS-ETD/,/ОРС/ В осетински дигорски uenddug – виден, представителен, известен, също в иронски wыnd (uыnd), дигорски windж (uindж) – с представителен, хубав, привлекателен вид. /ВА-С-4,стр.110,116/ В искашимски wanuw – призовавам, шугнански wintao - побеждавам. /IED/ В пеласгийски, в надписите от Микена wanaka – господар, владетел. При етруските е съществувал бог наречен Vanth. /ВГ-ДЕЕ,стр.17/ В палийски viňňū – мъдър, знаещ, viňňati - известен, vineti – водещ, управляващ. Тези примери напълно прилягат на рода Уин/Вин – победоносен, най-силен, почитан, най-важен изобщо водещ, управляващ и осетинското (аланско) вънд/винде – с представитилен, важен вид. За връзката на внъндур с Вен говори и титлата на владетеля на малките юечжи Веноуто-ван, владетел на народа веноуто – венетери, внъндури. По-късните форми са, уногондури, в-н-н-т-р, нандор! Внъндури-веондуру, е максимално близко до тохарското понятие! Появата на внъндурите в Кавказ, посочени от М.Хоренаци, е синхронна с първата юечжийска вълна от 2 в.пр.н.е., оставила и топо- и етнонима тохари в Кавказ, разселила се в Средна Азия и Средноазиатското междуречие. В кушанобактрийския език ванандо означава победител, Ванинда е богиня на победата. Българското име Въндо (Вунд) отразявя тази древна тохарска и иранска етимология!

А.Стаматов посочва че в 59 г. по времето на император Нерон, римският пълководец Домиций Корбулон при обсадата на Тигранакерт, обезглавява плененият съюзен на арменците варварски владетел носещ титлата мегистан, megitanes. Както обяснява К.Тревер името му е било Вананд. /АС-ТІРБИ,гл.2/ Спорно е, това ли е българският Вананд, по-вероятно е негов наследник. Но титлата мегистан – владетел на съюзен народ по това време е разпространена при партите. Факт показващ че в 1в. внъндурите са в Кавказ. Още при Тигран ІІ започват сблъсъците на Армения с римляните, така че напълно възможно е внъндурите като съюзници на Армения да са пострадали от римското нашествие, свалило от власт и самия Тигран ІІ.

Акад. Я.А.Манандян, изследвайки главните пътища на Армения според „Tabula Peutingeriana” или „картата на Касторий” стига до извода, че станционните пунктове в Армения са носили имената на областите, в които се намират и обслужват. Между тях се споменават „Banantea”, „Arachia” (изв. като „Archene” у Плиний) и „Artaza” (Ардоската равнина, в осет. жrdoz е високопланинско пасище, аналогично на старобълг. рудина), (Манандян Я.А., Круговой Путь Помпея в Закавказье, ВДИ, кн. 4/1939 г., с. 81). Интересуващата ни станция е била разположена в Горен Басиан и е изписана като „Barantea”. Я.А.Манандян я чете „Banantea” с пояснение, че отговаря на древноарменското „Vanand” - в род. пад. „Vanandeay”. Без колебание споменатите станции и области той идентифицира с „Вананд”, „Харк” и „Артаз”. Но това значи, че когато са били създавани Певтингеровите таблици (вт. пол. на 2 в. - нач. на 3 в., с окончателна редакция в 4 в.) областта „Вананд” вече е носила своето българско име. /АС-ТІРБИ,гл.5/ Трябва да уточним че въпросната римска пътна карта, съставена от 11 пергаментни листа, е изготвена още в 1 в. по поръчение на император Октавиан Август. След това е допълвана до времето на император Константин Велики. Става известна като „Певтингерови таблици” едва в Ренесанса, когато препис от нея става собственост на Конрад Певтингер (Konrad Peutinger 1465-1547 г.) – немски учен енциклопедист и историограф от Аугсбург, който пръв я отпечатва и публикува, като я прави достояние на научната общественост.

Или още в периода 1-4 в. вече имаме утвърдено название Вананд в Армения отговарящо на областта в която били заселени българите на Вънд, впоследствие арменизилрали се и станали неделима част от арменския народ. Всъщност основната маса българи (внъдури, в.н.н.т.р., нандор, уногундури, купи-болгар) продължава да обитава на север от Кавказ и става държавнотворческия елемент в бъдещата Кубратова България. Арменските българи във Вананд са една малка част, вероятно пленена и заселена том от Арташес І. Аналогично съседна на Вананд е областта Артаз, заселена с пленени алани, а топоним Ардос съществува и днес в района на Сев.Осетия. А самият Вънд и неговите потомци са представители на същия юечжийски род Вен управляващ в Средна Азия.

Б). ИМЕНАТА НА ВЛАДЕТЕЛИТЕ ОТ „ИМЕННИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ КАНОВЕ”

Именникът на българските канове (князе) е кратък летопис или владетелски списък към несъхранила се хроника, съдържащ имената и родовете на няколко ранни български владетели. В него са посочени също и датите на възкачването им на престола и продължителността на тяхното управление, която включва и времето когато са били съвладетели или в гражданска война. Интересното е, че титлата кан не се споменава при нито едно от изброените имена. Единствената спомената титла е „княз”, с която са наречени Испор (Аспарух) и петимата му предшественици.

Именникът е открит през 1861 г. от руския учен Александър Попов при изследването на руски летописи. Тогава са открити три руски преписа на документа: най-ранният от тях — Уваровият, е от края на 15 в., а другите два — Погодинов и Московски, са от 16 в. Между трите преписа има някои различия в транскрипцията на имената на владетелите. Текстът на творбата е вмъкнат в книгата „Елински и римски летописец”: между първата част – „Четвърта книга на царете”, и третата – „Хроника на Георги Амартол”, без да бъде отделен от тях.

Текстът е твърде кратък: „АВИТОХОЛ живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година (на завземането на властта) дилом твирем. ИРНИК (ЕРНИК) живя 150 години. родът му Дуло, а неговата година дилом твирем. ГОСТУН 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем. КУРТ управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем. БЕЗМЕР 3 години, а родът му Дуло, а годината му шегор вечем. Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега. АСПАРУХ (ИСПОР, ИСПЕРИХ) княз 60 и една година (управлява). Родът му Дуло, а годината му верени алем. ТЕРВЕЛ 21 години. Родът му Дуло, а неговата година текучитем твирем. СЕВАР 15 години. Родът му Дуло, а неговата година тох алтом. КОРМИСОШ 17 години. Родът му Вокил, а неговата година шегор твирем. ВИНЕХ 7 години. Родът му Укил. А неговата година шегор алем. ТЕЛЕЦ 3 години. Родът му Угаин, а неговата година сомор алтем. УМОР (управлява) 40 дни. Родът му Укил, а годината дилом тутом”.

Първоначално ще се спра на етимологията на владетелските имена, В следваща глава ще разгледам календарните термини.

1). Авитохол. Той е първи подред във „владетелския списък”. Традиционно привържениците на хунския или тюркския произход на древните българи, смятат че това е хунският вожд Атила. Дори на пръв поглед е твърде съмнително, предвид съвпадението само на три звука при сравняването на имената – „а”, „и”, „л”. Атила е известен от германските саги като „Етцел” и „Атли” в скандинавските, но никой никога не го е наричал Авитохол. Самият факт че в „Именника” за него са отредени 300 години на управление, показва че се касае не за историческа личност, а за митологичен персонаж, прародител. В представите на аланите, 300 години е една завършена епоха от развитието на света. За етимологията на името мога да предложа няколко версии”:

а). Авитохол - син на сърната. Тази версия е популяризирана от П.Добрев, аргументирайки се със съответната легенда за българския княз отгледан от кошута, фиксирана от източниците: „От една старинна литовска хроника, записана през 14-15 век, личи че българите са разказвали една легенда за своя произход - те вярвали, че създателят на техният народ е бил отгледан в горският пущинак от една милосърдна кошута”. /ПД-ППЕКстр.92/. Той посочва хипотетичното прабългарско-памирско афи, аху – сърна, кошута и тофъл, тафъл – дете. Съотв. в авестийски āba, санскритски ābhā, персийски āf, āhū, ahwal, пехлеви āhūg, пущунски аfi, аhu, aosī, осетински хъuaz, хинди-урду āhū, gawaz, искашимски ахvi, кашмирски āhō, раджахстхански aphandī, белуджи ask – елен, в осетински кошута. В тох./б/ aiyye, aineye – антилопа, елен. /DA-DT-b/ В келтските езици, кимвърскои ewig, корнуелски euhik – сърна. За тофъл, откриваме в кюрдски tifal, пущунски tiflak, персийски tefl, taulīh, гилянски, таджикски, шугнански tifl, сариколски tēxēl, кховарски tвьkur, хинди-урду totlā, totlānā – дете, в средноперсийски tola – новородено животно. /VS-ETD/ В авестийски toχm, пехлеви tōhm означава семе, род, племе, семейство. В ингушки tīexьe – потомък. /РИС/ Аналогично в някои варианти на аланския „Нартски епос”, героят Батраз, притежаващ много от характеристиките на Бога-войн, Бога-гръмовержец, като новороден е бил откърмен от кошута, а в друг вариант, майката на Батраз е родена от бяла кошута. /АД-РГ/ както видяхме Сауасс (Зиези) също се жени за кошута. И.Добрев, оспорва извода на П.Добрев, посочва че тафъл е арабска дума, вторично заета в иранските езици, след ислямизацията. Авторът се аргументира с ”мащабната арабизация на всички ирански езици, с изключения на осетинския”, настъпила по пътя на излямизацията. Той смята че, зад Авитохол се крие Яфет-оглани, т.е. потомък на легендарния прародител Япет, Яфет, или ”тюркобългарското” авит е форма на общотюркското aba – баща, прародител, т.е. Авит-охол е ”син на прародителя”, а охол е „тюркобългарската” форма на общотюркското ogul – син. /ИД-ПХА/ И.Добрев явно не знае, че и в осетински присъства думата tаlа – фиданка, младо дръвце, за което В.Абаев посочва унгарското fia-tal – кълн, зародиш, млада клонка, младо дръвце, като стар алано-унгарски изоголос (Blьten), така че е съществувала аналогична на другите ирански езици, аланска дума talfa/tulfж, аналогично на осетинското tжrыn което означава, младенец, отрок, потомык, а в другите ирански езици е със значение свежа трева, млада клонка. /ВА-С-3,стр.225/ Или имаме древен ирански корен, а не късна арабска заемка, което автоматически отхвърля категоричността в извода на И.Добрев. Коренът tafl/tefl си е ирански, зает от арабите, както и много др.ирански думи, а не обратното. Аналогичният семитски корен е *wld, акадски walādu, арамейски yld, юдейски yэlēd, yэlīd, арабски wld, walad, етиопски walada, wдlдdд – новородено, дете. /SE/ Всъщност иранските tulfa, tifl, tefl и хипотетичното прабългарско тохол, тух(ол), са иранските разширения на същия древен корен, със значение син, потомък.

б). Авитохол – прародител, защитник, покровител. В тох./б/ awe – дядо, прародител, етруски apa – баща, латински avus - дядо. /DA-DT-b/,/EG/ С общ произход са староиндийското avi, авестийското avaiti – благосклонен, защитник, закрилник. Също в авестийски aiwyвxshayeiсti, aiwi-xshi – ръководещ, управляващ. /JP-DCAW/ Изхождайки от общоиндоевропейското *avi – прародител и общоиранското *toχm – род, семе, потомство, в български тужар – потомък, туканъ – сродник, респ. осетинското иронско tug, дигорско tog – кръв, което също е производно на *toχm, в Авитух, Авитохол може да се види „прародител на рода”. Също в дигорски ахil - род, поколение, близки родственници по кръв, от персийското xail, xīl – род, поколение. /ДРС/,/ВА-С-1,стр.90/ Тогава Авит-охол – прародител, защитник на рода, племето, респ. прабългарското *oхолъ е аналог на дигорското *aхил – род или Ави-тог-хил – прародител по кръв.

в). Авитохол – прародител на двалите, дуласите, Дуло. В ”Именника на българските канове” ясно е посочено че митичният Авитохол е пръв от управляващия род Дуло. Съществува голямо основание, както смята Гадло, да смятаме че ”родът Дуло” всъщност е сарматското племе двали, дуласи, тали, туласи, чийто далечни наследници са съвр. осетинци двали, двал-дигор. Двалите или туласите са непоследствени съседи появили се съвместно с прабългарите от групата внъндур-болгар в Кавказ. Така че Ави-тохол, респ. Ави-тул, може да се разглежда и като ”прародител на Дуло”, дуласите.

г). Авитохол – Авдул, богът-покровител на елените и дивите кози. Днес съществува мъжко осетинско име Авдул. При цахурите и дагестанците се среща персонажа Абдал, а при лакците той се нарича Авдал, който е покровител на дивите кози, елените и туровете. Авдалът може да открадне неродено дете от майчината утроба и да го направи пастир на елените и туровете. Като порастне детето същ става Авдал. При осетинците този персонаж се нарича Афсати. В Дагестан, когато ловец убие дива коза или елен, сърна, трябва после да занеса костите на животното обратно в гората, за да се възроди то отново. /ГГ-ДВНД,стр.161/ Аналогичен обичай е съществувал и в Гилгит (Памир) сред дардите, също и при осетинците. Когато ловец убие дива коза, то трябва да занесе костите и кожата и в гората, за да се „съживи” животното. В Гилгит и Таджикистан се смятало че дивата коза е най-чистото и свято животно. При язгулемците, когато ловецът убие дива коза, оставя месото и в гората и след края на лова изпраща друг човек, който не е участвал в лова, да донесе месото в селището. Така се смятало че духът на животното ще се прероди отново. При памирските таджики, богът покровител на дивите кози и елени са нарича Брух. /БЛ-ККМ,стр.144-145/ При дардите и нуристанците, покровителката на дивите кози и елени е самата върховна богиня Крумай или наречена още Муркум, която пък при кавказките аварци се нарича Мера. Или корените на този култ не са кавказки, а източноирански и Авдал е аланско (и аварско) божество, възприето от съседните кавказки народи. В българските народни вярвания също има засвидетелствана почит към елена и се смята че убиването на елен носи нещастие. Може да мислим, предвид легендата за кошутата, че прабългарският Авитохол, също е накакво превъплащение на този много древен култ. Особено интересно е мнението на В.Абаев за произхода на осетинския Жfsati. В карачаевобалкарски се сраща като Afsatэ, Apsatэ, в свански Apsat е бог на лова, паралелно с богинята Dal, в абхазки Ažweypšaă, чеченски Elta – бог на лова. Абаев превежда мнението на Н.Марр, че названието е възникнало в Кавказ, върху основата на арменското aspac`, aswac` - бог, покровител, защитник, явно свързано с по-древното трако-фригийско Sabazios – Дионис (Вакх, Сйявуш), респ. с преход sabad-aspat. /ВА-С-1,стр.108/ Показва прилика с шумерския Cипад/Шипад (Sipad) полубога, получовека, съпруг на богинята Инана, умиращ с настъпване на зимата и възраждащ се с идването на пролетта, символ на вечно възраждащата се природа. Самото име Шибад произлиза от шумерското šib-ad – пастир, пасище.

2). Ирник. Той е втори подред във владетелския списък. Царувал е 150 г., точно половината от годините на Авитохол. Това показва половин епоха, т.е. отнова имаме митологичен персонаж. Привържениците на тюркската теория го приравняват към хунския вожд Ернах, син на Атила, без да имат някакви доказателства за това.

В надпис от Танаис, от 2 в. Фасмер разчита аланското име Арнак (Άρνάκης). На Таманския п-в, през 1910 г. е открита надгробната плоча на Ирак – главния преводач на боспорския цар Савромат ІІ (174/175 - 210/211г.). /ВК-ИА,гл.3/ От този корен са името Ирник в Именника. Сходно по звучене, но различно по значение е името на хайландурския (олхонторски) вожд Еран в Кавказ, около 450 г., свързан със самоназванието на част от осетинците – ирони. П.Голийски посочва че в арменските източници, името Еран се пише с аспирално „х” което показва че трябва да се чете Херан. А в областта Еретия, на границата между Грузия и Кавказка Албания (Алуанк) също в арменските източници се споменава народа „херан”. /ПГ-БКА,стр.326/ Според В.Абаев, областта Еретия, в груз. Hereti, носи названието си от етнонима ирони, ири, източни алани, съвр.носители на иронския диалект са техни наследници, защото чеченците, аварците и андийците и днес наричат иронските си съседи hiri – „хири”. /ВА-С-1,стр.546/ Така че напълно реално Херан/Еран, вероятно е отразявало етнонима ири/ирони – алани, което показва че хайландурите/олхонторите (олхонтор-болгар), всъщност са алани-ирони!!! Според П.Добрев, именно този Еран, живял в 5 в. е Ирник от „Именника” което е трудно доказуемо.

В.Стоянов посочва сред турските регистри от Ксантийско и Драмско от 15 в. българското име Хърнак, далечен аналог на Ирник. /ВС-КПАБ,стр.217/ Интересно е че в прехода Арнак-Ирник, откриваме същата закономерност както между протоаланското *ar- и съвр.осетинското *ir- . От тюркският корен jerne – млад, силен мъж, вероятно произлиза името на хунския вожд Ернах. Но коренът *ar-/*er-/*ir- човек, мъж, хора е общоностратически, показващ паралелно семантично развитие в ностратическите езици, което обяснява присъствието му и в иранските и в алтайските езици. Етимологично обяснение на Ирник/Арнак/Хърнак може да се изведе от осетинското жrnжg – див, яростен, тох./б/ arāni, хотаносакски ārānaia – див. /ОРС/,/DA-DT-b/ В авестински auruna, `rsna, древноиндийски arаna, алански arnak, согдийски ārak – див, чужд, яростен. /ВА-С-1,стр.179/ Сравни согдийската форма с Ирак, което показва че то е форма, вариант на изходното Арнак. В.Кузнецов смята Ернах, като форма на аланското име Арнак и директна аланска заемка. В случая имаме тъпично алано-сараматско име със заплашваща етимология, „да бъде яростен към враговете”.

3). Гостун е третият владетел в „Именника” на фона на управлението на предходните, за него е отреден срок от две години, като се посочва че е бил наместник и принадлежи към друг род – Ерми. Неговото намесничество е мезду 603 и 604 г. и предхожда управлението на Кубрат. Затова се свързва с аварската зависимост и се приравнява към съобщения във византийските източници Органа, който е бил чичо на Кубрат. Явно Кубрат в твърде ранна възраст е седнал на трона, което е налагало регентско управление. На пръв поглед имената гостун и Органа се отличават твърде много за да се свържат с едно лице.

В.Бешевлиев посочва няколко версии за етимологията на прабългарското име Гостун. Според Куник името Гостун е идентично с иранските имена Γαστεις, Γαστειν и произлиза от староперсийското gasta, съвр.персийски gast – отвратителен, лош, осетински иронски gоzе, gоdzа – изпражнение, което е нереално, или от хипотетичното аланско gasti – гост, според В.Абаев, аналогично на в ягнобски, пущунски gašt, шугнански, язгулемски gax't, кюрдски geşt, талишки gкšt, гилянски gкštкn, персийски gдšt – отивам, вървя. /VS-ETD/ Окончанието –ун, отговаря на осет. окончание –on, древноиранското –ān/āna за мъжки лични имена. /ВБ-ИЕП/ Според Вернадски Гостун най-вероятно е бил славянин ант, което не можем да приемем, предвид рода му Ерми. Възможно е и друго заначение на Гостун – силен. Етимологични паралели: В пехлеви gōshn – сила, т.е. силен. В осетински иронски gоcъеf, дигорски gucъеf, guэštiэfi, ягнобски qaiš, кюрдски gыc, сариколско kыč, хинди-урду quwwat, означават силен човек. От осетински заето в адигски guašaie, кавказки аварски guč, лакски, лезгински guž – сила, мощ. Явно от ирански думата е попаднала и в старотюркски gьз – сила, мощ. /АШ-ЭСАЯ-1,стр.110/ Дигорската форма е производна и на ciахъ – великан, guc+ ciахъ – силен великан. /ДРС/ Може да се свърже с българското Гочо, Гоце, които са явни предхристиянски прабългарски имена, впоследствие прикрепили се към християнското Георги, преминали в умалителни форми. При осетинците се срещат фамилните имена Гоцъатж, Гоцъойтж, съответно в руски вариант Гоциеви, Гоцоеви, аналогично на българското Гоцеви, Гочеви. Така че Гостун най-вероятно е свързан със сила, а Гоце и Гочо са съвремените му форми.

Откриваме и сходна етимология на името Органа. Можем да се свърже със санскритското oganaŕ, пракритското ogr.naā, санскритските форми ugrāna, ugrānā, urgana, ugraā, авестийските ugra, aoggar.n, староперсийските ugraka, протоиндоиранското hugra – силен, най-силен, черезмерно силен. Сходно по произход е протоиндоиранското haugas, авестийското aojah, хотаносакското uxšnaā, староперсийското ŷz, белуджи jor, бенгалски ugra, маратхи ugira, ugrata, orataghana, кашмирски zonguru – здрав, силен. /L-IAIL/ В ирландски urchуid – застрашаващ, убиващ. /EDGL/ Тези примери обясняват етимологията на прабългарското име Органа, както и на думата ургулешката – грубо, непохватно, разрушаващо. Аналогично в дигорски urgъu – непохнватен, груб, urgъujаu – разсипан, разпилян. /ДРС/ Вероятно от същия корен е етнонима угри – силни, иранска заемка. Самоназванието на унгарците magyar означава същото – хора юнаци, храбредци.

Или Гостун и Органа се явяват смислови синоними, означаващи силен човек. Ако се приеме версията че това са две имена на един човек, не може да кажем защо са били използвани.

4). Курт е четвърти подред в „Именика”. От старобългарската форма Коуъртъ, според Бешевлиев, би следвало че оргиналното произнасяне е било Коувратъ, аналогично на гръцкия запис Κούβρατος. /ВБ-ИЕП/ Етимологията на името е разгледана от В.Бешевлиев. То естествено няма тюркски аналози. К.Мюленхов свързва Кубрат с авестийското huroda – хубав, красив. В осетински kurdiat – надарен. Според В.Мюлер произлиза от авестийското hvar – слънце и осетинското uta – легло. Фасмер го свързва с авестийското hu-urvada - приятел, а Юсти посочва смислово сходното hva-urvada – обичан, имащ приятели. В.Абаев предлага друго смислово тълкуване, от осетинските xor – слънце и wac – дума, слово, т.е. ”предвестник на слънцето”. Фасмер го свързва с авестийското haurvati – пазя. Може да посочим и иронското rаtu kжnыn, дигорското rаtu kжnun – извършвам, rаttжg – творец. /ОРС/,/ДРС/ Кубрат или Хоуврат (както е запизано името в арменските източници (Ашхрацуиц) вероятно означава „създаващ добро” от общоиранското *xub – добро. В староирландски cob – щаслив, успешен. Виж също българското ратувам – желая.

5). Безмер е записан като следващ владетел в „Именика” управлявал само три години. Историците обвързват Безмер, като славянизиран вариант на известния от византийските данни най-голям кубратов син Батбаян или Баян. Въпреки че това е много спорно, защото името Безмер не е славянско, а иранско. В.Бешевлиев обяснява името Безмер от Именника като Боз-Михр, (Bozmixr), скъп на Митра, също с помощта на осетински. Възможно е изобщо кончанието -мер, в прабългарските имена да означава Михр, подобно на санскритските имена, завършващи на -митра. Със славинизацията -михр, -мер преминава в -мир. /ВБ-ИЕП/ В осетински иронски boz означава скъп, обичан, благороден, bozi – водя, вожд, buz, buzn – благодарност, признателност. /ОРС/. В дигорски bоznж – благодарност, bоzdzijnаdж – благодарност, признателност. /ДРС/ Абаев въстановява аланската форма būznyg, санскрит bhunj, староирански bauzna, авестийски baošnah, согдийски βuzn – благодарност, признателност. /ВА-С-1,стр.275/ В скитски *βāša – прекрасен. /КВ-СЯ/ От същия индоевропейски корен е и английското boss – най-важен, респ.началник. Осетинските понятия стои в основата и на друго прабългарското име Бузан. А в езика на прабългарите *бозъ/*безъ е означавало скъп, обичан, почитан, благодарен, или водач, вожд.

6). Аспарух, Испор, Исперих – следващ по ред владетел в „Именика”, основател на Дунавска или Балканска България. Авторът на „Именика” отбелязва че до Аспарух, българските вледетели са управлявали „оттатък Дунава”. Арменската география ”Ашхарацуйц” използува формата Аспархрук, а формата Аспарух е използувана в хрониките на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник. В „Анонимната българска хроника” се използва формата Испор или Испор-цар. В Московския и Погодиновия препис на „Именника” името на Аспарух е предадено като Исперихъ, респ. Есперерихъ, а в Уваровия препис то е Есперихъ. Според В.Бешевлиев етимологията на имено е иранска. Свързва се с корена *asp – кон. Предлагат се няколко етимологични варианта:

а) от aspa+urga означаващо „мощен кон”, според В.И.Абаев, Томашек, Хармата и Згуста, обясняват името Ασπουργος, което в съвр.осетински е жfsъurg/жfsarg производно на аланското *aspurg - име на легендарна порода коне. /ВА-С-1,стр.112/ Съществувало е и име на сарматско племе „аспургияни” – силноконни, имащи силни коне. Един от най-видните владетели на Боспорското царство, също носи името Аспург (Ασπουργος), управлявал (8 г.пр.н.е.-38 г.). /КС-БНПб-М-1-2005,стр.28/

б) от aspa+rauka което означава „светъл, бял кон” според друга версия на В.Абаев. Той вижда същото име, в името на грузинския цар от 2 в. Asparug (Aspacures у Амиан Марцелин) от *Asparug. Във 2 в. в Грузия (Иверия) живеее и управлявя питиахът (княз) Аспарукх, за който се знае че е от алански произход. /DL-AfI/

в) от староперсийското *aspabāra, средноперсийски asvār (’swb'l) – конник, предложено от Юсти.

г) Хибридна ирано-тюркска етимология предлага Алтхайм, от *aspar – конник и и тюркската дума oq – стрела, в значение „племенно поделение”. Цялото име значи според Алтхайм „лице, чиято племенна част са конници”. Подобна хибридна етимология предлага и П.Д.Скорчев, приемайки че името Аспарух е съставено от персийската дума asp - кон и арабската рих, рух - вятър, вихър, т. е. „вихрен кон” или „кон вихрогон”. /ВБ-ИЕП/

Привържениците на тюркската теория предлагат несериозното съчинителство: еш-берю – другар на вълка, или връзка с древнотюркското име Ъшбара, което или е също иранска заемка, от *aspabāra, или както смята С.Клящорний Ъшбара е калка от крорайнското (тохаро-индийското) usvara – господар, управник.

Името Аспар което е аланско и съвр.осетинско е фиксирано и в българските данъчни регистри в първите векове от турското робство. Среща се при чувашите под формата Ишпар, Аспар, Йашпар, Еспер.

Въпроса със съществуването на втория вариант на името Испор, Исперих, дава основания и за други етимологични решения. Според О.Прицак, монограма „ЕСПОР” от „Орела в Перешчепина”, е оргиналната форма на името на българския владетел. Той я свързва с иранската дума *espor – орел, във вахнски bispьr, кховарски bisbar – орел.

П.Добрев извежда еспор от партянското ispurr, ispurrig – чист, извисен, в латински pur – чист, в тох./б/ āsrap – чист, безгреховен. В кховарски ishperu – свят, справедлив. В персийски ispuroz, aspuroz – висок планински връх.

Смятам че за името Исперих/Аспарух може да се предложи и друга етимология. Етимологични паралел: В тох./б/ spārtо, spertte – успех. /DA-DT-b/ В латински рrоsреr, *рrоsраrоs – успешен, общогерманското *spara-, *sparōn, *spare, означава икономичен, пестелив. В ирландски spаirn, spбirn, sbбirn – борба, стремеж, усилия, норвежки sporna, sperna, английски spar – усилия, борба, в ирландски spиiread – сила, храброст, английски spread - разширявам (се), разпространявам. В латвийски spara, spars, литовски spartù – бърз, енергичен, старолитовски sparta-s – юзда, повод, управление. В санскрит sparh, sprha, sphirás, авестийски spar, средноперсийски spur, пехлеви и съвр.персийски spur, spurdan, партянски `upaspar, гилянски ispurdan, ispur, исфахански espartan, separ, пущунски spārāl, шугнански sipŷrt, вахански ыspыrd, осетински жfsжrst/жfsard – желая, заповядвам, управлявам, настъпвам, санскрит āspardh – боря се, āspar – печеля, изгода, пехлеви uspurrīg – пълен, обилен, авестийски spārādā, согдийски `sp`r`t, хотаносакски spa`tti, spalāri – усърдие. /Ch-DIV/ В хетски ispar, isparra, авестийски sparкĝa, осетински spar означава настъпвам, завладявам. В пехлеви spar, spurdan – ограничавам, владея. Виж славянския аналог *sроrъ – успешен, благоприятен, в староруски споруй – успешен, украински спо́рий, чешки, словашки sporý, полски, лужицки spory – значителен, сърбохърватски спор, -а, -о, словенски spoлr, spóra – излишък, български спорно, спори ми - успех. /D-SIL/,/IEE/ В това отношение В.Абаев посочва съвр.осетинска фамилия Жfsжrжgtж, произлизаща от името Жfsжrжg, което е съвр. форма на аланското Aspаrak, идентично с българското Аспарух, Исперих. Също осетинското фамилно име Жfsжrжgontж, производно на личното имяе Жfsжrжgon, съвр. форма на алнското Aspаragan. За Абаев, те са производни на иранското spar – настъпвам, завладявам, управлявам, което дава в авестийски spar, хотаносакски āspar, согдийски anšpar, осет.иронски жfsжrыn, дигорски жfsжrun, шугнански nisparam, съвр.персийски sparidan – настъпвам, напирам. /ВА-С-1,стр.483/ Името Испор, Исперих означава управляващ, владеещ, заповядващ, напиращ, настъпващ, усърден, печелещ. Старостин посочва индоевропейската протоформа *(a)sparag-, *(a)sprāg-ph- стремеж, бяг, настъпление, натиск. /IEE/ В този аспект виждаме че Испор е вероятния точен аналог на тракийското име Спартак и названието на гръцката милитаристична държава Спарта. Независимо от различните варианти за значението на Аспарух/Исперих, името е с явна иранска (сарматска) етимология, нямаща нищо общо с тюркските езици. Същото казва и В.Бешевлиев: „От всичко изложеио до тук се вижда, че иранският произход на името Аспарух стои извън всякакво съмнение. И въпреки изтъкването на този произход в продължение на повече от сто и двадесет години никой от турколозите, които са се занимавали с етимологията на Аспарух, не споменават, че съществуват ирански етимологии. Това може да се обясни само с обстоятелството, че съществуването на ирански имена у първобългарите им се е виждало по начало изключено.” /ВБ-ИЕП/

7). Тервел, следващ по ред владетел в „Именика”. П.Добрев предлага връзка с памирското тербиел – възпитан. В таджикски tarbija – възпитание. /DRT/ Думата е заимствана и в татарски като tērbijalе – възпинан. /РТС/ В санкритски turai - силен, trayate – устойчив, здрав. В ирландски derb, *dervo, англосаксонски treуwe, съвр.английски truth, немски treu – устойчив, истински. /EDGL/ В угрофинските езици, в марийски tyre, фински, естонски terve, вепски t'erveh – силен, вероятно индоевропейска, иранска заемка. /VS-ETD/ В славянските езици, в полски trwać, чешки trvati, словашки trvat`, украйнски трiвати, сръбски траjати, български траен – устойчив, здрав. В.Стецюк, смята че в славянските езици, това е стара ”скито-сараматска” заемка, от староиранското *tarvaya - здрав, устойчив. Изводът на украинския лингвист е твърде интересен. Предвид и угрофинските примери, може да мислим за индоирански произход на понятието, което обяснява прабългарското име Тервел – траен, здрав, респ.съвр.българско име Трайо, представлява по-далечен славянизиран израз на същата иранска основа.

8) Севар – наследник на Тервел. Може да се изведе от осетинското иронско sжvжrыn, дигорското isжvжrun – налагам, запавядвам, наричам, постановявам. /ОРС/,/ДРС/ Във връзка със санскритското sver, swaira, персийското sarv, кашмирското shrūtsarun, swātantryatā – свободен. Възможна е и друго значение, от савир/сувар, като етноним. Като трета възможност е от иранското сувар/севар – конник, ездач. В кюрдски suwar, персийски sдvar, siwār, suwār, пущунски sparlanaey, шугнански sawor, гилянски sкvar, язгулемски sкwer, рушански и хуфски sawōr, сариколски sыvur, белуджи zawбr, кашмирски suwār, ashowār, хинди-урду, непалски sawār, suwār, непалски ashowār, маратхи svari, svarmi, бенгалски sōуāra, āsōbāra – конник, ездач. /VS-ETD/,/IED/

9). Кормисош и Кормесий. Според едно сведение на Теофан Изповедник се говори за искане да бъде подновен договор, сключен между император Теодосий III (715-717 г.), патриарх Герман (715-730 г.) от една страна и ”Кормесий, господарят на българите по онова време.” В.Златарски произволно определя 716 г. като годината на сключване на договора. Единственият му довод за това е импелатор Теодосий III „е царувал само през тая пълна година”, но това не е от съществено значение. Важното е че за разглеждания период има данни за български владетел с името Кормесий. За него се споменава като ”Крумесис, архонта” и в надписа от Мадарския конник. В.Златарски обявява за анахронизъм споменаването на Кормесий от Теофан, тъй като го отъждествява с кан Кормисош, властвал по-късно. Г.Цанкова-Петкова, базирайки се основно върху сведенията на хронисти, също достига до извода, че след Тервел е управлявал кан с името Кормесий. Тази теза косвено се потвърждава и от сведението на монаха Алберих: ”Година 750, Над българите пък....вече царувал трети владетел, на име Кормесий”. Годината съвпада с управлението на Кормисош (737-754 г.) Така нещата стават още по-заплетени, а в случая данните на Алберих се потвърждават отчасти и от „Именика” за трети подред владетел, респ. В „Именика” се пада четвърти. В случая най-вероятно имаме двеме владетели с това име, което е и причината за объркването от страна на хронистите. Този кан Κορμέσιος е посочен в „Именника” след Севар, като представител на друг род – Вокил. Х.Менгес, се опитва да го обясни от тюркски, където обаче няма съответно лично име и затова допуска все пак възможността да бъде тюркизирана форма на иранското име Hormuz или Hormizd (средноперсийски форми на авестийското Ahurфmazdвo - Ахурамазда) което се среща в уйгурски (манихейска заемка) като Qormuzda, Qormizda. /ВБ-ИЕП/ Ахурамазда е богът символ на доброто, светлината, ясното небе, слънцето. Ако приемем че Кормесий и Кормисош са две форми на едно и също име, то най-вероятно е звучало като Кормузд/Кормизд. Съгласно Менгес и Бешевлиев, това е форма на средноперсийското Хормузд, аналог на древноперсийския Ахурамазда. Съгласно „Авестата” името Ахура-мазда означава „мъдър бог”. В авестийски аxura означава бог, в санскрит аsura има значение на зъл демон, лошо божество. Предполага се че първоначалното значение на думата е било ahuras/asuras – жреческо съсловие, от asha – истина, защитници на истината. Като индоевропейски аналог на думата се посочва скандинавското жser – бог. Втората част на името е със значение „ум, способности”. В санскрит majjaān, тох./а,б/ msāsāut, протоиндоирански mazgha, авестийски mazga, хотаносакски māstai, согдийски m`z, средноперсийски mazd, осетински magъz/magжz, белуджи maj`g, пущунски m`zāā, язгулемски mul`z – ум, мозък. /L-IAIL/, /DA-DT-b/

Като друго решение може да се приеме че името произлиза от общоиранското *xor – слънце, В пехлеви xwarshēd, осетински xūr, xor, khour, ягнобски xur, кюрдски hыr, гилянски haši, персийски xoršid, шугнански xīr, язгулемски xкwur, сариколски xer – слънце. /VS-ETD/ Името е явно двусъставно, от *xor – слънце, съответно формите завършващи на - shēd/šid, в пехлеви и персийски озн. „сияещо, блестящо слънце” (тъй като shēd/šid – блясък, *saja – сияе, в осетински дигорски sаjnжg – сияние, siau - сияе) и осетинското иронско жmхuыzоn, дигорско жmхuzоnаdж – подобие, прилика, като бълг.диал. мясам - приличам. /ОРС/,/ДРС/ Кормисош – подобен на слънце.

10 ). Винех – следващ представител на рода Вокил. Етимологията на името може да се обясни с осетинското иронско uыnаg, дигорско uinаgж, inаgж (wыnаg/winаgж, поради прехода w-u от алански в съвр.осетински) – зорък, със силен поглед. /ОРС/,/ДРС/ В пехлеви wēn - виждам, wēnāk – виждащ, глаголът *wēn/win – вждам е общоирански. /ВА-С-4,стр.118/ Вероятни наследница са имената Винко, Венко и производните им форми.

11). Телец - според „Именика” управлявал три години, представител е на рода Угаин. Византиййските автори посочват за край на управлението на Телец в 763 г., когато бил разбит от византийците в битка, провела се на 30.06.763 г. на Анхиалското поле. Както пише Никифор, ”Българите като видели злощастието на Телец, въстанали, убили го и поставили за свой господар едного от своите първенци, комуто името било Сабин.” Етимологията на името може да се свърже със старата българска дума телот – злато, съхранена в народните песни като „наниз телотен” – златен наниз, показващи безспорен източноирански произход. /ПД-ЕАКБ,стр.142/ В санскрит haltika, ягнобски telaŷti, кюрдски tila, пущунски tкly, tilā, талишки tāla, персийски tillo, tilā, шугнански tкle, гилянски tilo, рушански, хуфски tillo, язгулемски tilu, искашимски tila, вахански tille, сариколски, йидга tilla, бенгалски tila, кашмирски tilā, tol, белуджи tanka, tanga - злато. /VS-ETD/,/IED/ В маратхи tola – мярка за злато и сребро, непалски tilari – златна огърлица, в хинди-урду tilarī – огърлие, от коприна и златни висулки. Санскритската форма протоиндоевропейското *alэwih, хетското hali/uwant – жълт, респ. общославянското *olovo, производно на балтийското литовското álvas – светъл, бял метал, олово. /IEE/ Явно от същия произход е и името Телериг на следващ владетел управлявал преди Кардам. Самото име Телериг означава владетелят Теле, тъй като окончанието –риг, означава владетел и е най-вероятно готска заемка. Така че името Телец/Теле означава ”златен”. Но може да посочим и друг етимологичен паралел, в чувашки teley, teleylě – щастие, щаслив.

12) Умор – последен владетел в „Именика”, от рода Вокил, управлявал само 40 дни. В осетински umar означава жизнен, респ. в таджикски umr – живот, а в персийски umūr - красив. /ВА-СЕИ,стр.29/,/DRT/ Това обяснява напълно значението на прабългарското име – жизнен, красив. Също можем да посочим сходното тохарски ymor – работа, дейност.

В). ИМЕНА НА ВЛАДЕТЕЛИ ОТСЪСТВАЩИ ОТ „ИМЕНИКА” И УПРАВЛЯВАЛИ СЛЕД СЪСТАВЯНЕТО МУ

1). Сабин. Управлявал в 764 г., наследил Телец. Вероятно е вариант на записване на Сивин – прабългарско име, открито върху надпис от сребърна чаша ”Господи помози + Сивин, велик жупан в България”. В.Бешевлиев го разчита като Савин. Съществуват няколко версии за етимология на името: 1.тюркска, свързана с тюркското sevin - обичам, sдvin, sдbin – радвам се (б.а. тюркските думи са тохаризми от sāāw – живот, жизнен). 2.романска, издигната от румънски учени, свързвайки Сивин с латинското име Сабин. /ВБ-ИЕП/ 3.аланска: предлагам връзка с осетинското иронски suжwыn – сътворявам, правя, т.е. Сивин – творящ, създаващ. /ОРС/

2) Паган – управлявал в (764-765 г.) след Сабин. Никифор съобщава за него, че след като бил свален от боилите избягал във Варна, където бил убит от слугите си „Друг едни вожд техен, когото наричали Кампаган (кан Паган), избягал във Варна, както се види, за да се спаси бил убит от собствените си слуги”. Не е удачно да се свързва с поганъ – езически, езичник, нечист. В осетински иронски и дигорски paka, pаkаgоnd – широк, обширен. /ОРС/ Също в хинди-урду pahnā, персийски bahw, pakhch, пущунски pahan-dār, кашмирски bakhēra, белуджи prāh, непалски *phakka – широк. За В.Абаев етимологията е неизвестна, вероятно звукоподражателна? /ВА-С-2,стр.236/ Й.Заимов посочва и Пако, Пакул – стари бълг.имена. Вероятното значение е голям, широкоплещест. В осетински се среща фамилията Пагатж, Погатж, Поготж – Пагаеви, Погаеви, Погоеви, производни на името Пага, Паго срещащи се и при балкарците.

3). Токт – за този владетел управлявал между 765-766 г., Никифор съобщава: „В 766 г. българите свалили от власт, както съобщава пак същият извор, владетеля Умар (Умор), поставен от Савин (Сабин), който избягал в Цариград, и провъзгласили на негово място „Токт, мъж българин, брат на Баян”. /ВБ-ПЕП,стр.155/ Привържениците на Тюркската теория, произволно променят името на Токту, предвид аналогичното татарско име. Името Токту (Tуktos) Куник, Фиркович сравняват с татарското име Тохтамыш; този хан по монети се среща като Тохта, Мир Тохта, Тохтогу, Тохту-Бег, у русите Тогта, Тохта. И други татарски владетели носят имената Токта, Токтаи. /КИ-ИБ,стр.158/ В осетински се срещат формите Токкитж, Токгж, Токкатж, Тохтиатж (Токкиевы, Токговы, Токаевы, Тохтиевы), в български Токови, Й.Заимов посочва Токан, Токо, Тока, Токал – бълг.имена от 16 в., както и съвр.фамилия Токов. От същия корен е аланското име Τοκού (Токой), отбелязано в надпис от Боспор, а в надпис от Керч (2 в.) е записано аланското име Τόκωνος (Токон). /ПГ-БКА,стр.213/ Както и името на кушанския владетел Вима Такту. В тох./б/ tāks, в хотаносакски takc, санскрит taks, кюрдски taşin, пущунски t`yā, tožel, талишки toše, персийски tiše, гилянски tкx', парачи thā, ягнобски taš, шугнански tax, рушански tixt, tyw, бартангски tjx, сариколски tuxno, tux', язгулемски taw, texnot, tex't, вахански tы - сека. /Сh-DIV/,/VS-ETD/,/DA-DT-b/ Също в сходното алтайско toku, тюркски tok, древнотюркски toqп, монголски togsi, тунгусоманчжурски tokta, корейски tuk – поразявам, удрям. В древнотюркски toquš – битка. /ДТС,стр.576,578/ В марийски tuγe – удрям. Коренът е палеолитен, в синотибетски *tōk, протосемитски *tuk-, акадски takāku, арабски tkk [-u-], *thok, америндското *tok – удрям, размазвам. /S-AE/

В осетински иронски tых, дигорски tuxж – сила, мощ, удар, tыхжj – насилие, toxun - борба. /ОРС/,/ДРС/ Аналогично в старобългарски т@гъ означава сила, мощ, по- т@ка – битка, сражение. Според В.Абаев осетинските форми произлизат от общоиранското *tаk – бързо движение, устремявам се, tаgъd – бърз. Също в иронски tыxun, дигорски toxun – бия се, сражавам се, tugъd – война, борба, tugъdon – войн, виж и кимерийското име Тугдам, означаващо „силен войн” от *tugd – войн и *ama - силен. Според Абаев формите toxun и tugъd са производни на смислово близък древноиндоевропейски корен *teuk/*tuk – бия, удрям, дало и древногръцкото τύκος – бойна брадва, а приликата с древнотюркски toquš – битка, смята за случайна „контаминация” или замърсяване, наслагване. /ВА-С-3,стр.306, 307,314/ Така че името Токт е от алански произход и означава войн, удрям, сека, поразявам.

4). Кардам – владетел наследил Телериг, управлявал е между 777 и 802 г. В.Бешевлиев вижда сходство между българското име Кάρδαμος и алано-грузинското Kartham (Кαρτώμης). /ВБ-ИЕП/ Леонтий Мровели съобщава за един от ериставите на Картли, който бил от алански произход и се наричал Картам. Според М.К.Андроникашвили името произлиза от осетинското karzan – жесток, убиващ. /ФГ-РАЗИ/ Под формата Ξάρταμος (Ксартамос), името е открито като аланско, върху надпис от Олвия. Показва идентичност с алано-грузинското Картам. Хармата го извежда от авестийските *šara – власт, господар, кшатрий и *ama – силен, мощен, т.е. Ксартам – силен господар. Може да посочим и алтернативно решение: В тох./б/ kertte, в тох./а/ kāreid – меч, ker – отрязвам, karšmi - отрязък. /DA-DT-b/ В осетински kardжid – меч, иронски kжrdin, karst, дигорски kжrdun, шугнански kirh, йидга keroh – режа, нож, авестийски karta, санскритски kartana, пехлевийски kārd, съвр.персийски kard, kurt, таджикски kord, kordčа – нож, меч. Заето и в татарски като koral – оръжие. /РТС/ В славянските езици, този корен се проектира в руското скорода – брана, оскорд – брадва, словенското oskrd – чук за наклепване на коса, чешкото oškrd - точило, полски oskard - кирка. Гръко-римските автори използуват термина картазии – меч на асите, от карта и аси. Ст.Младенов посочва албанската дума korδ-a – меч, която в албано-немския речник на проф.Вайганд (Лайпциг, 1914 г.) е посочена като българска заемка. Прабългарското име Кардам може да се изведе най-точно от аланските (осетински) *kard – меч и *ama – силен, мощен. Несъмнено означава сечащ, поразяващ, със силен меч. Възможно е Кардам и Ксартам, Картам, да не са различни форми на едно име, а смислово различни алански имена.

5) Крум – велик български владетел наследил Кардам, Крум-бат, владетел на хионитите (хоногурите) в Согдиана, Крум е име останало и от Алцековите българи. /ВД-БИ/ В осетински се среща име на род Курмтж – Крумови. При нуристанците върховната богиня се нарича Крумуй. Възможна връзка със санскрит grāma – село, авестийското grāāma – стопанин, господар, в пехлеви grāmīg – ценен, почитан. В нуристанските езици krum – покрив. В тох./б/ kw.r, kur - масивен, голям, старши, почитан. /DA-DT-b/ Възможно значение почитан, господар.

6) Мортагон, Муртагон, Μορτάγων – вариант на прабългарското владетелско име Омуртаг. И.Добрев отбелязва че окончанието -ων е окончание за родителен падеж в средногръцкия език. /ИД-ЗСБХ,стр.133/ Така че името е звучало като Муртаг. Връзката която правят тюрколозите с тюркското yumurta – яйце и напълно изкуствена, без логически смисъл, вложен във всяко име. В.Бешевлиев посочва иранското име Μουρδαγος фиксирано в надпис от черноморския град Олбия. Милор го извежда от осетинското murdag, murtad, murttakk – езичник, идолопоклонник. /ВБ-ИЕП/,/ОРС/,/ДРС/ В пехлеви и съвр.персийски murdār – пропаднал човек, което е навлязло в български като турска заемка (от персийски) - мундар, мръсен, долен човек. Очевидно е че подобни етимологии са недопустими за име на човек, камо ли за владетел. Или ирландското murrtha – богат, muire, muiredach – благородник, знатен. /EDGL/ В тох./б/ murtas.s.e – висок, величествен, отнася се за планински връх. /DA-DT-b/ Напълно обяснява името на българския кан, особено формата Муртаг(он). Трябва да отбележим че в Източен Тяншан, на изток от Турфан и Урумчи и до днес съществува връх Омуртаг. В санскрит mirdhān, протоиндоирански mrhdhan, персийски mutūĥ, кашмирски mudār, mŏdarun, непалски mūrdhā – планински връх, било. В.Стоянов посочва българското име Мурто, съхранено в османските регистри от 16 в. /ВС-КПАБ,стр.267/ Това е явна умалителна форма от Муртаг. В угрофинските езици, в естонски murd, murdus, лапландски moarast, moarašt, фински marasto, мордвински mar, хантски mora, селкупски margэ, marge – планина. /UE/ Смятам че тохарската етимология е най-удачна – величествен, планински връх.

7) Маламир, наследил Омуртаг. Като производно може да посочим редките, все още срещащи се български имена Малам и Мальо. Откриваме ирански корени. В осетински иронски milжngоm, mжlжtы, дигорски mеlжngоn, пущунски maluk, персийски maleh, гилянски mкlih – красив, или кюрдското melыm, гилянското malum – открит, правдив. /VS-ETD/ В пущунски mal, meelma - приятел. /HP-PD/ В пракрит malya, кашмирски masāl – възхвала. Малам-михр е означавало ”красив, или правдив като Митрa”, или ”приятел, възхваляващ Митра”.

8) Пресиян (Пресиам), Персиян – владетел наследил Маламир, също името Пресиян ІІ носи пристолонаследника на цар Иван Владислав. В 1978 г. в Михаловце (Словакия) надгробен надпис гласящ: „Тук лежи княз Персиан [Пресиан], [роден] в годината 6505 [996/997], [починал] в годината [1060/1061]”, което показва че българският принц е завършил живота си като емигрант в Унгарското кралство. Според В.Бешевлиев етимологията на ивмето е обяснена най-удачно от името ПЕРСИАНЪ (Περσιανος, Περσιαμ). Това име Иван Дуйчев свързва напоследък с народностното име на персите, като приведе за доказателство славянските форми ПЕРЪС НИНЪ, ПЕРЪСIАНИНЪ, ПЕРСIАНIНЪ, ПЕРС НИНЪ - персиец. /ВБ-ИЕП/ Като аланско име е засвидетелствано и в Боспорското царство – Περσίαν (Персиан). /КС-СНПб-М-1-2005,стр.28/ Като втора възможност предлагам връзка с тох./б/ parsāntse, в тох./а/ p.rs – пъстър, красив, великолепен. Д.Адамс го свързва със санскритското prsani – пъстър. /DA-DT-b/ В осетински fжruxs, кюрдски ferik, ferx, пущунски pкraq, гилянски pеr – бляскав, светъл. /VS-ETD/ Възможно е Персиян да отразява индотохарското пъстър, красив, великолепен, светъл. Трета възможност може да се посочи в осет.иронски fжrsыn, дигорски fжrsun – възхвалявам, говоря, чета, гадая, правя магия. Аланският първообраз е persin, persan и показва връзка с авестийски pэrэs, древноперсийски pras, пехлеви pursītan, съвр.персийски pursidan, согдийски a`pr`s, хотаносакски, ягнобски purs, кюрдски pirsin, белуджи pursaγ, мунджански pэrs, йидга p`rs, вахански pцrs – питам, говоря, искам. /ВА-С-1,стр.454-455/ Или Персиян да отразява това древно значение на гадател, знаещ.

9) Борис (Богорис) – български владетел. Според Бешевлиев, името му Βορης, Βορίσης, Βόγορις, може да се сравни с иранските имена посочени от Абаев: Βορυς (надпис от Горгипия), Βορασπος (в надпис от Танаис, от bor-asp – риж кон), Βωρακος (Burag), които се извеждат от осет. bыur/bor, персийски, гилянски bur, кюрдски, пущунски bor, ягнобски, белуджи bewr – жълт, червеникъв, риж, светъл. Аналотично аланското име Βοχρης може да се свърже с осетинското bыurxil/borxжlж - светлокос, блондин, Bыurxor/Borxuar – бог на урожая, на житото. Според Абаев то същия корен е и името на рода Бората (Bыuratж/Boratж) от „Нартския епос”. В преданието представителите му са богати, земеделци, т.е. богати на жито. /ВА-С-1,стр.271,273/,/ВБ-ИЕП/ Според Х. Менгес, ако името има тюркски произход, би могло да произлиза от тюркското bars - тигър, пантера, леопард, което се среща како лично име в Орхонските надписи: Bars-beg, Bars-Tegin. Н отгава трябва да очакваме Барс или Барис, а не Борис. /ВБ-ИЕП/ Така че едната версия за значението на името и риж, светлокос, блондин. Фасмер също посочва старобългарския произход на името, но търси връзка с монголското bogori – малък (Томашек, Паули).

В руските предания св.Борис се смята че носи щастие, приходи и затова празникот му се нарича още ”Боришь день”, което кара някои учени (Унбегаун, Савинов, Калужняцкий, Jagic, Festschrift) да виждат първоосновата в тюркското bariš – приход, данък. В българското народно творчество се среща старинния израз „Не боре ве, войници от войска!”. Не-боре означава нов късмет. П.Добрев посочва памирското bori, келтското, гойделско bor – щастие. /ПД-ЕАКБ,стр.142/ Етимологични паралели показват санскритското barh, авестийските barāz, barez, barezahi, barezangh, bareshna, bareshnu, bэrэzant, средноперсийското bwlc, burz, партянското bwrz, осетинското bжrzond – възвеличаван, издигнат, висок, авестийското bereja – благословен от боговете, bairišta – най-добър, в пехлеви abrāz – висок, abrāzīdan – издигам се, burzishīg – похвала, burzīdag – превъзнасян, согдийското br`s, br`s`ym (bārz, bārzīm) – възхвалявам, издигам, възвеличавам, в хинди-урду bar, bariyāī, baŗāījatānā, bor, baur, съвр.персийски bārāna, bāznāna, непалски bharak, baŗo – възхвала, в остеински дигорски bаjrаjжg – поздравен, радостен, почетен, санскрит bhrsa – силен, протоиндоевропейски *bher- добър, доблестен. /Ch-DIV/,/IEE/,/JP-DCAW/,/ВА-С-1,стр.254/ Виждаме че в коренът barz, в различните ирански езици, със значение висок, издигнат, възвеличаван, настъпва промяна на гласната а в е, ж, u. Всички тези примери показват че етимологията на българското име Борис, може да се разглежда и като възхваляван, възвеличаван, най-близко до иранските форми. От същия индоевропейски корен, са ирландското borr, *borso, bhorso – величествен, горд и borrach – надменен. /EGDL/ Името Борис – възхваляван, благословен, богат, щаслив, носещ удача и късмет, показва ясен паралел със старинното боре – щастие, късмет, изясняващ напълно въпроса за етимологията, още повече че в разговорния език, Боре, Борьо, Борил, славянизираното Борислав, са широко използвани умалителни, или производни форми на Борис. От същия корен са българското женско име Боряна и осетинският му аналог Борена. Така че правилно русите са съхранили значението на името – носител на щастие, удача, богатство, но са го заимствали директно от българите, а не от тюрките, при които думата е явен иранизъм, или по-старо ностратическо понятие, сродно с древнотюркското bar – имам, притежавам. /ДТС,стр.83/

10). Расате, езическото име на княз Владимир. Етимологията е иранска. Има връзка със старобългарското р снота, ръзъ – правда. Реснота – истина, е заета в староруски, сръбскоцърковнославянски р снотивъ, словенски rе•s истина, re•snotа сериозност. Фасмер търси връзка с литовското raiškus – ясен, явен. Селишчев посочва албанското rešit – прощавам, като заемка от старобългарското ръзъ - честност. /АС-СНА,стр.192/ Има мнение (невярно) че е турцизъм от турското irz – чест. /СИ-РРОД,стр.434/ Ив.Дуйчев посочва аналогичното име на персийски пълководец Ραζάτης. /ВБ-ИЕП/ В санскритски rjuā, ārjava, протоиндоирански hrjāu, авестийски razišta, rāšta, rita, хотаносакски rras.ta – право, истина, rrāsā.te – управляващият по право, по закон. В пехлеви rāst - справедлив, rastīh – правда. В авестийски ratu, пехлевийски rat – съдия. /ДС-КЛДИ,стр.145/ В партянски rās, rasta – прав, истински, согдийски r`t - правда, r`tyk - истински, rēž – обичан, хоремзийски rz – прям. /Ch-DIV/,/L-IAIL/ В кашмирски rāstī, rцstī – справедливост. В осетински rast, ягнобски rost, кюрдски rast, пущунски rust, талишки ros, персийски rast, шугнански rost, гилянски rеst, язгулемски razg', сариколски rust – истина. /VS-ETD/ В рушански и хуфски rizo, ягнобски rizogi – съгласие. /СИ-РХТ/, /МА,ЕП-ЯТ/ В осетински иронски rжst – добър, правдив, rжstаg, rжstжj, rаcжugж – истински, rаsоg – неопетнен, чист, rrаjž – разум, разсъдък, в дигорски rast – правда, истина, rasti – праведен, справедлив, истински, rastжnжg - праведник. /ОРС/,/ДРС/ Всички те са производни на древноиранското *rašta – направлявам, което дава в иранските езици и понятието за дясно, т.е. дясното е истинската, правата, вярната посока. /ВА-С-3,стр.350-351/ Тези примери изясняват детайлно етимологията на прабългарското име Расате – справедлив, правдив, обичан, законен владетел, неопетнен, чист.

Г). ИМЕНА НА ВЛАДЕТЕЛСКИТЕ РОДОВЕ

1). Дуло – първият известен владетелски род, започващ от легендарния Авитохол. Според Грегоар, може да се търси връзка между прабългарския Дуло и името Δουλας открито в надпис от Танаис. Според Фасмер името е сходно с осетинското име Dula, което се споменава от O.Marquart. Според Згуста обаче името произлиза от гръцката дума δούλος – роб, което е неприемливо. /ВБ-ИЕП/ Превържениците на тюркската теория свързват нереално Дуло с тюрките от Източния Тюркски каганат, наричащи се племената Дулу, само че те нямат никакво отношение към събитята свързани с прабългарите. Смятам че връзката трябва да се търси със сарматското племе двали, тали или дуласи, които са били непосредствени съседи на внъндурите-пагерити в Кавказ. Пръв Плиний, живял в 1 в.пр.н.е. съобщава туалите, двалите под формата talos и walos, обитаващи от Кавказ до Каспийско море, съседи на епагеритите, разположени на юг от ”долните/южните” аорси, (осет. туал, двал, груз. двали, дуални, двални, в арменски дуалк, респ. Дуло, дуласи, двал-дигор). Локализацията на ”южните” аорси в Централното Предкавказие и непосредствените им съседи с туалте (двалите), показва че между 2-1 в.пр.н.е. сарматското население вече е усвоило предгорията и самия Западен и Централен Кавказ. /ЮГ-А-1/ Спорид Плиний „От Кавказките врата в Гурдинските планини (?) живеят валите и суавите, диви племена добиващи злато в рудниците”. Птолемей в общи линии повтаря казаното от Плиний и също нарича двалите вали, а в съседство с тях поставя саври, саури които са най-вероятно аналог на плиниевите шави. Твърде вероятно шави да произлиза от осет.sau – черен, което да отразява вътрешно делене на двалите, на бели и черни? Виждаме и известно препокриване със земите на въндурите-пагерити – изворите на р.Кубан! В арабските източници си пишат като *tulas – дуласи, двали. В ”Худуд Ал Алам” се съобщават народите тулас и луг.ри (лугар), обитаващи планините на Хазария, отричаващи се със своята войнственост и добра въоръженост. Не остава съмнение че тулас са двалите, дуласите/дуло а лугар, е една деформирана форма на етнонима българи! А.В.Гадло също стига до извода че най-вероятно владетелският род при прабългарите Дуло, произлиза от етнонима дуласи, двали. Той се аргументира с факта че прабългарските владетели носят ирански, алански по произход имена. Както видяхме внъндурите и дуласите са непосредствени, близкородствени съседи, като най-вероятно поради неизвестни нам междуплеменни отношения, в един момент начело на прабългарското обединение застават представители на дуласите-двали. Според унгарската легенда, братята Маджар и Хунор (маджари и оногури) се оженили за дъщерите на князете Алан-Дуло и Белар - аланите двали, (съвр.осетински tual, чийто наследници са южните осетинци, известни в ранното средновековие като тулас, дулас) и прабългарите. Самият етноним Алан-Дуло, ни кара да мислим че всъщност българската династия, управленчески род Дуло, произлиза от двалите, дуласите, днес част от осетниския, но тогава сарматско племе преселило се в Кавказ, още във 2 в.пр.н.е. заедно с пагеритите или внъндур-болгар (в.н.н.т.р, уногундури, основното прабългарско ядро). Също топонимът „маджар” илюстриращ реално унгарско присъстви в района е често срещан на територията на съвр.Кабардино-Балкария и по поречието на р.Кума. Етимологията на „дуло”, „двали” е спорна. Смятам че тя е във връзка с пущунското ddбla, осетинското dzыle – хора, народ, племе, явно староаланското (сарматско) dual/dwal/tual/twal, е аналог на пущунското понятие, вероятно производни на общоиранското *tulf - син, потомък, с разширение в осетински *tala – млада клонка. Аланско име Δουλασ е открито сред надписите от Боспорското царство. Й.Заимов посочва българските имена от 15 в., Дуле, Дульо, Дулчо, Дуля, Дулян. А Дулатж, Дулитж, Дулутж (Дулаевы, Дулиевы, Дулуевы) са съответните осетински аналози на това име. Съществува мнение, че в осетински, думата е местна кавказка заемка, от адигски žile, čile, džъыle – селище, група хора, общност, грузински džilagi, удински cil – род, фамилия, арменски čeł – род. /АШ-ЭСАЯ-1,стр.197/ Типичен пример за наслагване на древни предностратически корени и понятия, в случая ностратически със синокавказко, предвид по-късното влияние.

Ю.Гаглойти вижда в туласите, предци на съвр.южни осетинци, наричащи се двал, двал-дигор, а областта им на обитаване – Двалетия, до скоро в грузинските предели. Г.С.Ахвледиани смята двалите за първата осетниска вълна проникнала южно от Кавказ.

Осетинската фамилия Тлиаг, Тлиагтж, (т.е. тулаг) се смята че също произлиза от древния етноним, тъй като е разпространена в Двалетия.

Според В.Н.Гамкрели, в двалската етногенеза участва и един по-древен местен субстрат, най-вероятно от вайнахски произход, дал според него и името двали. Г.А.Меликишвили посочва че в свой надпис, асирийският цар Тигратпаласар І, съобщава племето туали, като живеещо в страната Наири (Урарту). /ВК-ИА,гл.9/ Обиковенно хипотезата за неиранския произход на двалите се подкрепя предимно от грузински учени. На това мнение и Абаев. /ВА-С-3,стр.326/ Но Плиний и Птолемей недвусмислено посочват че талите/вали са сарматски народ!

Може съвсем уверено да смятаме че част от дуласите/двали са взели твърде важно участие във формирането на прабългарската общност в Кавказ, при това дали и първата ни известна българска владетелска династия.

В този аспект особенно ценна информация дава Я.Рейнегс, който в 19 в. посещава Кавказ. Той съобщава за осетинското общество (род, племе) „уитигури”, които са съседи на „народа бадил” (балкарците) и принадлежи към осетинската група „тигур”. Според Клапрот, няма съмнение че групата уитигури е част от „остенците-дигори”! /МИ-ДДОЯ,стр.31-32/ Виждаме че тази част от утигурите, която е останала в Кавказ, по-късно се е сляла с близкородствените си дигори, към които принадлежат и двалите!

2). Ерми – родът на наместника Гостун. Името Ерми (Έρμη) е засвидетелствано и в сарматското Боспорско царство. /КС-СНПб-М-1-2005,стр.28/ В староосетински жrmi-rmi означава събиране на данъци. Във връзка с дигорското жrmаrmi, иронски жrm-жrmы – букв.зн. „от ръка в ръка”. /ДРС/,ИРС/ Възможна етимология на прабългарското родово име Ерми – бирник, събирач на данаци, възникнало като прозвище, или има пряка връзка с аланското *arm/жrm - ръка. Вероятно далечни наследници на това име са посочените от Й.Заимов, стари бълг. имена Ярмо, Ярма, Ярмен, Ярмин, Ярмил и съответните им заподнобългарски „Е”-форми: Ермо, Ерма, Ермин, Ермил. /ЙЗ-БИ,стр.359,148/ Т.е. първоизточникът е бил Эрми. (разб.э-е "двойно")

3). Вокил, или Укил – родът сменил династията Дуло. Векил, Вико, Викул, Векул – стари български имена. /ЙЗ-БИ,стр.70,63/ Гаркавец посочва куманската дума uakil – със значение пратеник. В древнотюркски elči – посланик, пратеник. /ДТС,стр.169/ В османотурски също се среща понятието vekil – поръчител, надзорник. /СИ-РРОД,стр.54/ Аналогично в осетински иронски uakъel, дигорски uоkil (wakъel/wоkil)– представител, уполномощен, доверен, свидетел, пратеник. /ДРС/ Според В.Абаев думата е от арабски произход wakīl, проникнала в осетински и другите кавказки езици през тюркски, респ.кумански. В грузински vekili, wāčīl, със същото значение. /ВА-С-4,стр.45/ Ако примем това мнение, няма как името Вокил/Укил, звучащо еднакво с осетинските форми, да присъства в езика на прабългарите, преди още „тюркската” форма от арабски произход да е проникнала в Кавказ. Вероятното етимологично обяснение е свързано с индоиранското *wak –глас, говор, в санскрит wak, vaāc, vacanah, палийски vacana – говоря, протоиндоирански uāč, авестийски vāx, vāci, vāxš, wāz, персийски waza – дума, сариколското w`ga – говоря, согдийското wāxš, wātāk, хоремзийското wsāk, хотаносакски avācā – говоря. /L-IAIL/, /Ch-DIV/ В тох./б/ wek, в тох./а/ wak – глас, шум, wektark – говорещ, крещящ, watk – говоря. /DA-DT-b/ В осетински uaz, wac, ягнобски waast, талишки vož, персийски vāz – глас. В пехлеви, средно- и съвр.персийски āwāz – глас, оратор, ēwāzīn – реч, ēwāz – дума, wāz – изречение, в пущунски zzagh - глас. Сходно е осетинското uаc, uаcхъuжd – известие, uаzжg – покана, гостуване. /ОРС/ Както и името на божеството Уацил – божествения пратеник, но и бог на гръмотевицата и бурите. При източните иранци е съществувал бог Вак, Вахш, дал римското Бакхус, тъй като според гърците иранския Вахш, кушанския Охшо, отговаря на гръцкия Дионис, т.е. Вахш е синоним на Сйявуш. Името Уацил (Wacilld/Wacelia) според Абаев означава точно пратеник на Елия. А Елия е „гръмовержеца, бога на бурята” аналогично на Св.Илия, християнския светец, приравнен към по-старото езическо божество при славяните. /ВА-С-4,стр.31/ Интересно е че при тохарите е съществувало подобно божество Илай (Yllaiy) свързвано точно с бурите, името на което е съхранено в тохарските текстове. Така че Вак-Илай или Уацил си е изцяло езическо божество съществувало преди християнизацията. Самата дума wak при аланите, както и при хоремзийците и согдийците е придобила и второ значение „свят, божествен” (Вак-Устарджи – осет.Св.Георги). В български съществува и думата викам, викам му – говоря, говоря му, (или диал. баткам, набатквам – мънкам, налучквам, пелтеча, ср.с тох. watk, согдийски wātāk – говоря) която няма славянски аналогии, респ. си е прабългарска по произход. Ето защо смятам че Векил/Укил е означавало пратеник, вестоносец, упълномощен, довереник, но има собствено развитие в езика на прабългарите и аланите, въз основата на корена *wak/*wac – глас, дума, вест, а в арабски и тюркски да имаме ирански заемки.

4). Угаин – родът сменил Вокил/Укил. Името показва интересни осетински паралели: uag – закон, ред, правдивост, порядък, uаgdžыn – порядъчен, честен. /ОРС/ В дигорски uаggin – състоятелен, нормален, порядъчен, uаggun - честен, uаgж - нрав, характер, норма, традиция, поведение, порядък, положение, състояние. /ДРС/ Абаев посочва като най-близък паралел хоремзийското wāk, āβwāk – нрав, характер, ūβwāk – добронамереност, добри отношения.

[RIZAR]

Войников , защо продължавате да упорствате ?????????

Ясно е че българските имена имат аналози сред кавказките народи , но сам виждате колко по-близко стоят келтско-готските , спрямо вашите второ разредни посочки !!!

Знаете ли кои са началниците на родословието на царете управлявяли Боспорското царство??? Това са ТРАКИТЕ от аспейската династия !!!!

Ще ви пусна едно надписче от Кунино,3век , за да се убедите къде стои първо подобно на името на легендарния родоначалник на българите, :

"Аур.N....Zeiсeio kai [M]ousan Ingenoo[o c]unbion avton...M[a]sklos kai Zeizeis kai Aleksandros ton gonaion minmosunon.

С този надпис се отхърлят всички спекулации с мнимата "романизция" на траките.

Бащата има римски номен,а майката чието име не се чете абслотно сигурно ,е дъщеря на някой си Ingenuus.Дядото носи тракийско име от което произлизат Българите ,също двамата от синовете са траки,като единия е наследил името на дядо си,а третия е с историческо македонско име.

Надписа е публикуван в

Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae ed. G.Mihailov,Serdicae,I-III,1 и 2 ,1956-1964.

Ako Бешевлиев беше сравнил тогава Латинския козмограф с този надпис щеше да отиде в Белене ...

[протобългарин]

Рицаре, прабългарите идват от Кавказ, а преди това от Средна Азия. По пътя на индоевропейските корени, ще стигнеш до сходство, (напр.Спартак и Исперих) но да твърдиш че прабългарите са траки, е меко казано неграмотно и невежо, или просто искаш да ни пробуташ фантасмагориите на Ганчо Ценов!