Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Потребител

Култура и език

Бих искал да представя особеностите на езика ни в една, типично за мен, нова светлина – каква е връзката между културата и формите и особеностите на езика. Сигурен съм, че подобен подход ще бъде интересен. Темата за езика и културата е особено актуална напоследък, край 24 май, а и по принцип. Говори се опростачване на езика, избягване на книжовните форми, рязък спад на езиковата грамотност и др. Въпреки, че по никакъв начин не оспорвам тези тенденции, ми се иска да погледна въпроса за езика от друг ъгъл.

Едва от скоро има лингвисти, които се интересуват от влиянията на културата върху структурата, граматиката и използването на езика. В това онтошение може да се твърди със сигурност поне едно нещо засега – най-голямо влияние върху споменатите особености на езика има културното измерение колективизъм-индивидуализъм (универсализъм-ексклусионизъм). Например, в много от езиците на колективистични култури има две форми на “ние”. Едната се отнася за хората, на които се говори в конкретния момент,а с другата се означават тези, които говорят. В такива култури тези, които слушат в конкретния момент обикновено използват местоимение “ ние”, различно от местоимението “ние” на говорещите. Подобни инклузивни и ексклузивни местоименни форми за именителен падеж са залегнали силно в предписмените езици на силно ексклусионистки култури, предимно племенни, като тези на Австралия, Индия, Сибир, Африка на юг от Сахара, и части на Америка. Този феномен е преди всичко културен и не толкова лингвистичен. Съществуват и някои индоевропейски езици, като марати, говорим в Индия, които също се отличават с инклузивни и ексклузивни местоимения. (Минков, What makes us different and similar,2007,page 94).

Разпадането на рода се отразява ясно в езиковата еволюция на повечето европейски езици. В някои от тях, като старонорвежкия, хроники, писани между 1 100-1 400 г. сл.н.е документират използването на местоимението “ Ние”, отнесено към един човек на мястото на “Аз”. Използването на Ние за първо лице ед.ч се прави, за да покаже, че индивидът се възприема като част от колектив, който подрепя твърденията му, или че цялата група или част от нея е съгласна с тях. Такава употреба може да се обясни и със стремежа на индивида да бъде възприет като достоен или важен, човек с много сподвижници. Съвременните скандинавски езици са загубили тези си особености успоредно с разпадането на рода и колектива.

Това обаче не може да се каже за славянските или романските. В съвременния португалски език и до днес е прието да се употребява местоимението “Nos’ – ние, на мястото на “ Eu’ – аз. Това се обяснява със стремежа към скромност у говорещия. И не само това. Португалците считат за невъзпитана употребата на местоимението “Аз” и “ ние” в редица ситуации. Много често, вместо Аз или Ние се използва думата “A gente” – хората, като успешен заместител на двете. Например вместо да кажем “Eu quero ver o filmo” – Искам да гледам филма, в което изричната упореба на местоимението Аз се въприема като липса на скромност, се казва “A gente quer ver o filmo’ – хората искат да гледат филма, което се отнася както за Мен, така и за Нас. Тук ясно личи ролята на колективистичната култура, където желанията на индивида се представят като желания на колектива, който задушава личната изява.

Редица славянски езици, като българския, все още използват местоимението Ние вместо Аз. Нормалната българска или руска конструкция за Аз и Ти, или Ти и Аз, което на английски звучи като “Me and you’ или “You and I” в споменатите езици е “Ние със теб. Докато Аз и Ти акцентират върху Аз като индивид и ти като такъв, то Ние с теб акцентира върху колектива. Тези разлики отново потвърждават заблягането на индивидуалността у индивидуалистичната английска култура и идеята за колектив или заедност у колективистичната българска или руска.

Друг важен аспект на родовите култури (колективистични), който влияе върху формите и граматиката на езика, е приписаното обществено положение. В повечето европейски езици учтивата форма е в 2 л. Мн.ч. Употребата на второ лице множествено число е израз на уважение към един човек. Обяснението – към важните хора трябва да се обръщаме по различен начин, защото те не са обикновенни. Те са отговорни за голям брой подчинени или зависещи от тях. Следователно, като използваме множествено число, обръщайки се към един такъв човек, предполагаме, че той има подчинени или зависещи от него, и следоветелно заслужава специално уважение.

Така причислявайки индивида към определен колектив засвидетелстваме уважението си. Култури със подчертано родови отношения държат на специфичните форми на обръщение, които да почертаят статуса им. Например, в съвременния португалски, съществуват редица форми на обръщение, за които човек трябва да е особено внимателен, за да не обиди събеседника си. С формата “Tu” – ти, се обръщаме само към хора, които са на нашата възраст или по-малко, заемат сходни или по-нисши социални позиции и образователен ценз и са ни особено близки. С формата “Voce’ – се обръщаме към хора, които също са ни равни по възраст, образование, социална позиция , но не ги познаваме така добре, за да ги третираме на ТИ. Така чрез тези две форми се разграничава ясно кръгът от близките и не толкова близките. Към всички останали хора се обръщаме с формите “O senhor”, “A senhora”, “Os senhores as senhoras”- Господинът, Госпожата и тн., а ако ни е известно социалното им положение, направо с придобитите титли – Господин-доктор за хора с висше образование, Ваше превъзходителство, Ваша милост и тн. Всеизвестни са формите Don и Donha на испански за обръщение към по-възрастен. В португалския тя е само в женски род - Dona за по-възрастна жена. Формата Dom e запазено само за краля.

В този ред на мисли, важно значение за формите на обръщение има и друго културно измерение – властовото разстояние или равновластие-неравновластие (Хофстеде). В неравновластните култури хората държат чрез езика да поддържат разстояние между себе си и околните, особено когато имат власт. В равновластните скандинавски култури началникът не си придава изкуствена важност поради позицията, която заема. Единствен немският език от безродовите култури прави изключение с това, че е запазил официални отношение:обръщението в официално писмо е “Многоуважаеми Господине”, докато в английско или американско е “Скъпи” дори когато се обръщаме към напълно непознати хора и парвим бизнес с тях. Скандинавското писмо пък се започва директно без обръщения, тъй като самите скандинавци, особено норвежците, понякога се чудят как да се обърнат към непознат, след като нямат официалности. Те почти не употребяват учтивата форма – на норвежкия крал се говори направо на ТИ, а към началник се обръща по име – например Пер или Йон. Дори и в официална Германия, въпреки езиковите формули, в общуването с висшестоящ не се придава изкуствена важност. В същото време човек дълго би си напъвал ума перди да се обърне към 30 годишен португалец – с обръщението трябва да се държи сметка за неговия статус, възраст и характер на отношенията ни. За да избегнат тези терзания дори самите португалци често използват неформални изречения, когато се обръщат към някого – вместо да кажат на някого – Искате ли да гледате филма, или Искаш ли да гледаш филма – са казва просто – Мария или еди кой си, иска ли да гледа филма, говорейки на самата Мария. Така вместо 2 лице ед.ч или 2 л.мн.ч се използва 3 л.ед.ч.

Различията между родовите и безродовите култури са видни и в роднинската терминология. За всички е ясно, че тя е изключително бедна в Английския и немските езици, и прогресивно се обогатява в романските и славянските езици, за да достигне забележително езиково богатство в персийската езикова група, и повечето езици в Източна Азия и Африка на юг от Сахара. Например българският език има специални думи за "брат на бащата" – чичо, и "брат на майката" – вуйчо. И в двата случая на английски се употребява думата aunts, а на испански – tios. Съответно сестрата на майката е леля, а сестрата на бащата е вуйна, като в английския и испанския се употребяват същите думи. Подобно е положението и с думи като кака и батко, които нямат съответсвие на повечето евпопейски езици. Да не говорим за смайващия генеалогичен лексикон за съпругата на брата на мъжа, сестрата на съпругата, брата на съпругата, сестрата на лелята на тъщата и тн. – зълва, тетка, тетин, уйкя, баджанак, етърва, девер, все думи, които не могат да се преведат на чужд език без описателни синтагми. Изобщо самата дума "род" трудно би се превела на друг език, ако искаме да запази смисъла, които влагаме в нея на български. Например "Той ни е рода" и "He is from our kin", макар и етимологично верни, се различават семантично.

Староанглийският има сложна система от роднински лексикон и пази думи като sweor – свекърва, snoru – снаха, които са изчезнали от съвременния език. Старонорвежкият има думи, които представят различни аспекти на роднинството – fedgar баща и син, maedgur майка и дъщеря, maedgin майка и син, systkin брат и стестра (Минков, 2007). Всички етзи думи по настоящем са изчезнали.

Все пак белезите на феномена в западна Европа се проявяват в литературата. Повечето европейски саги от Средновековието започват с описание на цялата генеалогия на героя, което може да заеме няколко страници – пример е "Os maias" на великия португалски писател Еса де Кейрош и в по-ново време "Сто години самота".

Влиянието на културата върху употребата на езика

Употреба на езика на работното място

Досега говорехме за формите на езика и влиянието на културата върху тях. Сега да кажем нещо и за влиянието на културата върху употребата на езика. Смятам, че това ще бъде по-интересно. Едно от съществените различия между родовите и безродовите култури е прякото и непрякото общуване. Като цяло, в родовите страни, като България, се използва повече непряко общуване. Тъй като личните и служебните отношения се смесват и не могат да се разделят, се полага особено старание между членовете на една организация или просто между събеседниците да има хармония – един доста объркващ термин, който непросветеният чужденец трудно би разбрал. В родовите или колективистичните култури под хармония се разбира преди всичко език и начин на общуване, който избягва пряк сблъсък. Ако нещо не ни хареса, например как се правя някой наш служител, не можем да му кажем това направо, както в Америка. Американецът не би се обидил ако му кажем, че не сме доволни от работата му. Той ще се стресне, но следващата му мисъл ще е как да направи така, че да изтрие лошото впечатление и да не бъде уволнен. Така е и Северозападна Европа и сходните нея култури. В останалите места по света обаче хората са по-обидчиви. Възможно е шефът ви да изтълкува молбата ви за напускане като лична обида, и да не ви поздрави ако ви срещне след това. В Америка е напълно нормално, след като напуснете, да ви наемат за консултант в същата фирма. Защото бизнес и лични отношения не се смесват.

При отношенията в родовите култури, като българската, нещата не бива да се казват откровено. Това важи най-често в случаите, когато общуваме с колеги или приятели, и особено с шефа. Понеже те са хора от “нашата in-group” т.е колектив, трябва да използваме езика си много внимателно. Огромна грешка е да се каже: “Твоята фирма не работи добре, затова се местя другаде”. Това се превежда като “Вие тука сте некадърни” и е обида. Или “ти плащаш ниски заплати” , което се тълкува като “Ти си баща, който не се справя добре, и затова си търся друг”. Когато напускаме, в родовите култури обикновено се говори с недомлъвки – казва се “Жена ми има проблеми и трябва да се преместим в родния й град” или “болен съм и не мога да работя както преди” или пък “Искам да опитам да се развивам в някоя нова сфера”. Независимо дали разваляме отношения с партньор или работодател, това се очаква да бъдат нащите думи. Това не означава, че хората в родовите култури са тъпи и не могат да се сетят за истинската причина за напускането. Но те имат нужда да запазят “лицето си”. Прякото обявяване на причината се смята като лично нападение или обида и не се прощава.

Така стоят нещата и с критиката. Когато един немски началник не е доволен от подчинените си, той им казва директно и точно защо и от какво точно не е доволен. Ако в българия направимо такова нещо, разваляме не само личните си отношения, но и мотивацията на служителя. Препоръчителен начин за критика в родовите общества е непрекият. Някои автори наричат това общуване “общуване във висок подтекст”. Например, вместо да се развика направо на подчинения си, шефът прави това в негово отсъствие пред други, като се надява те после да му кажат. Също може да събере група хора, сред които е и провинилият се, и да каже: “Някои хора тука си мислят, че....”.Може дори са се разкрещи на човек, който няма нищо общо със случая, в присъствието на виновния, като се надява той да се сети за какво става въпрос.

Сега малко за употребата на езика извън работното място.

Дори при общуване между познати в родовите култури като нашата, общуването често се провежда не да се размени някаква смислена информация, а просто да се поддържат социални връзки. При такова общуване всеки слуша преди всичко себе си. Възможно е дори събеседниците да говорят за две съвсем различни теми.

Една от съществените разлики между употребата на езика в западните култури и остатъка от света е описана от американския социолог E. Hall. В западния свят общуването е ясно и прямо, макар и често облечено в деликатни изрази, и малка част от смисъла трябва да се разгадава. Извън Запада, като например в България, в общуването често има преднамерено или неволно недоизказване и завоалиране, което замъглява посланието. Т.е говори се с недомлъвки. Съществува принципът “Думам ти дъще, сещай се снахо”. В България човек рядко би изразил открито негодуването си така, както става в Германия или САЩ, освен ако не е побеснял от яд. Защо в България говорим с недомлъвки и открито прикриваме и завоалираме това което искаме да кажем. Причината е ясна.

В тардиционните родови общества хората общуват активно предимно с близки и познати. Те познават начина ни на изказ, мимиките и жестовете ни, и затова разбират какво искаме да кажем, дори когато говорим с недомлъвки. В същото време ние умело подбираме думите си и говорим с намеци, за да не обидим или засегнем събеседника, който ни е приятел или роднина. На Запад хората от доста време общуват активно с непознати. За да бъде комуникацията гладка, е необходимо тя да придобие универсални правила, сред които е изчистването й от неясноти.

Тези културни особености се отразяват на езиковите структури. Германските езици, както и френският, се отличават с твърд и прав словоред, който не е типичен за българския или руския. Твърдият словоред гарантира яснота на изказа.В България словоредът става все по-объркан. Често се чуват или четат безсмислени изречения от рода: “Трима бандити заловиха полицаите”. Подобно нещо е невъзможно на английски или немски. Там има строги правила за мястото за подлог, сказуемо, допълнение, напожени от нуждата езикът да е ясен. А тази нужда се налага от индивидуалстичната им култура – понеже говорим често с непознати, всичко трябва да е ясно. Те не ни познават, за да разгадаят по тона или жестовете ни какво искаме да кажем.

Друга характерна черта на германските и френския езици, е това, че нямат безподложни изречения. Задължително се споменава кой е подлогът в изречението. Това е така дори и когато изречението е безлично, т.е няма подлог. Тогава на английски задължително се използва местоимението It, на немски формата Es (regnet), на френски Il y a, Il est с т.н, на италиански C`e. Това няма нищо общо с липсата на глаголни окончания в езици като немския или английския, или сходното им произношение във френския (във френският формите за 1,2,3 ед ч. И 3 мн.ч са трудно разграничими в речта). Японският, китайският, корейският, тайският, както и някои амазонски езици също нямат глаголни окончания, но позволяват употребата на безподложни изречения, както при българския. Освен това глаголните окончания изобщо не правят изказа по-ясен – например в изречението “От министерството съобщиха, че” изобщо не е ясно кой точно е съобщил. На английски такава конструкция е невъзможна. Там задължително се употребява подлогът, а ако е неизвестен - се казва: “Неназовани източници от министерството...”.

Изследователи като Kashima (2003) обръщат внимание на факта, че местоимението “Аз” не се изпуска в повечето езици на индивидуалистичните култури. Какот вече споменах в текса, употребата на Аз в португалския език често се свързва с липса на скромност или неуважение към събеседника.

Историческият анализ на явлението доказва културния му характер. Старите идноевропейски езици се характеризират със свободен словоред. Средновековните английски и скандинавски, както и латинският, са с много по-свободен словоред от днес. Дори английският от 17 век е със свободен словоред, макар че глаголните окончания са практически същите като днес. Френският език е позволявал изпускането на местоимението Аз до Ренесанса, когато индивидуалистичните ценности започват да се развиват. Недоизказаността е типична и за германските говори и наречия до края на Средновековието. Едва след това, в следствие на културни промени, те придобиват характеристиките, за които говорим – прав и твърд словоред, задължителна употреба на подлог за всички лица (за първо лице тя винаги е била задължителна), ясен изказ. Все пак, задължителноо използване на местоимението Аз в германските езици още в ранното средновековие се дължи на различни причини (Минков, 2007). Всички тези езици претърпяват трансформации, докато българският не. Въпреки, че в българския има определени правила, на практика е възможно да разкъсаме изречениета на части и да ги разбъркваме по всевъзможни начини – например “Отивам на кино” може да стане и “На кино отивам”. И двете форми са допустими, макар, че имат различни нюанси. На английски има само един възможен начин – “I`m going to the movies”, но не и “To the movies am going I” или “I to the movies am going”. Словоредът в някой езици с колективистични култури може да бъде още по разбъркан. Например на езикът нециклик, говорен от ескимосите в Грендландия, се казва:”Igdlor-ssua-tsia-lior-fi-gssa-liar-qu-gamuik” което означава: “Къща-голяма-постори-място-отиде-принуди-той-го” – “Той го принуди да отиде на мястото, където можеше да се постои по-голяма къща” (Oswald,1986,p.232).

Тенденцията за ясен език на Запад има и друг аспект – тя корелира със стремежа на членовете на западните култури да се идентифицират с непознати и да покажат емпатия и загриженост към тях. Говорещите на Запад очевидно правят съзнателно или не, усилие да се изразят по такъв начин, че събеседникът им, често непознат или недостатъчно близък, да няма сериозни трудности при дешифрирането на съобщенията им. Подобно отношение към непознатите събеседници липсва в незападните общества. Тя липсва и в западната средновековна и антична проза. Често тези произведения са написани оп такъв начин, че дори да е използван перфекно разбираем език, на читателя е трудно да схване логиката на събитията, поради множеството препратки, неясноти, повторения, вмъкването в разказа на предходни случки и т.н

В славянските езици обаче и до ден днешен същестуват и процъфтяват непълни и орязани изрази като “ти къде”, “ти какво”, “ти са направо”, “аз такова”, “аз сега”, “ами то...”, “вьй куда” и др. който са невъзможни на английски, скандинавски или френски. Но българинът или руснакът обикновено разбират за какво става дума в тези случаи. Изрази от рода на “ми аз просто така” или “ти си направо”, чието значение не се схваща дори от контекста, не са рядкост в българския или руския. Пропуските и елипсите са нещо напълно нормално в славянските езици. На сръбски и словенски се казва “Какво ще? (ядете, пиете, поръчате)”. Подобни еклиптични форми са характерни и за класическия латински, например в “in vino veritas” – “във виното (е) истината” и безброй други сентенции.

В редица случаи в България се употребяват и набързо стъкмени изрази, чийто буквален смисъл няма нищо общо с намеренията на говорещия. Когато пътуваме в пълен автобус често питаме:” (Извинете) Ще слизате ли?”, сякаш наистина ни интересува за намеренията на хората около нас. Рядко някой съобщава истинските си намерения – “Извинете, мога ли да мина?”.

Сега малко за книжовния език. В редица езици, като български, испански, португарски има ясни норми за това, кое е книжовен език и кое не. Обикновено тези норми се задават от съответната академия на науките. Напромер в Испания книжовният език се нарича кастилска норма – езикът и произношението, говорени в Кастиля и по-конкретно от жителите на Мадрид (ясно разпознаваем от жители на другите райони на страната). В България за книжовен език е обявен източният говор – това ни прави единствената държава, която за официален език и норма е избрала езикът на провинцията си, а не този, характерен за столицата. Това има своето политическо значение – официалният ни език е трябвало да бъде възможно по-далечен от сръбския, тъй като вече сърбите имат езикови претенции към шопския диалект. Въпросът обаче е друг.

Едно от културните измерения, което навярно влияе върху книжовния, или правилния, език, е тревожността, или “избягването на несигурността” – едно от най-важните измерения, открити от Хофстеде. Тревожните народи, като тези на Южна и Източна Европа, се оптват да избегнат несигурността и тревогата си, като налагат ясни правила, ограничения, изрични забрани или разрешения, процедури, за да направят живота си подреден и предсказуем. Писано е много по това. Сега де се спрем на един от аспектите му.

Тревожните култури имат по правило стандартизирани езици, съвсем в духа на това, което беше казано по-горе. Има само еди правилен френски, немски, италиански, български, испански. Правилният немски се нарича Hochdeustch и е един и същ в Австрия, Германия, Швейцария. Правилният фрески също е еднакъв за Франция, Белгия и Швейцария. Това не значи, че няма местни говори и диалекти, говорим за официалната позиция на академията на науките. Трудно ще се чуе човек с провансалски или бретонски диалект по телевизията – това води до присмех. Така както ние се смее на някои родни депутати с тяхното – “Въх, въй мъ убихти”. Правописът и пунктуацията на френски, немски и български също са строго регламентирани.

На английски няма такова нещо. Радиото и телевизията допускат всякакви акценти. А къде се слагат запетаи – за разлика от българския, в английския това е оставено на усмотрението на пишещия. Това обаче е чуждо за българската или немската психика. Да оставиш всеки да решава кое е правилно и кое не, буди неизвестност, несигурност и трябва да се избегне. Отворим ли френски речник, той посочва кое е препоръчителното призношение – вариантът на Френската Академия. В американските речници обаче има различни произношения, без да се казва кое е вярното. В авторитетен речник за датското произношение се твърди:”Да се вярва, че един езиков вариант е по-правилен от друг, е толкова безсмислено, колкото и твърдението, че африканския слон е по-правилен от индийския” (Минков, стр.106,2007).

Естествено, българската култура споделя френското схващане за нещата и отива още по-напред. Варианти на произношението не се допускат дори в киното и театъра, което води до комични ситуации. Например актьори от бургас да говорят с провилния софийски акцент – нещо ,което в американското и във френското кино се счита за аматьорско и липса на натуралност.

Норвегия не само, че няма единен национален език, а ползва два сродни езика – bokmal и nynorskq никой от които не е точно стандартизиран. Всеки от тях се ползва с примеси на най-различни наречия.

Въпросът за езика и влиянието на културата е сложен и отчасти портиворечив. Едно явление може да се обясни по различен начин от двама наблюдатели. Все пак ефектите, които има културата върху формите и синтагмите на говоримия и писмен език, както и върху начина му на употреба, са безспорни. В тази тема бе разгледано влиянието, което имат поне две културни измерения – колективизъм-индивидуализъм и тревожност-спокойствие, върху езика. Има още много, което може да бъде написано.

Източници:

Минков, “Защо сме различни” ,2007,София

Минков,”Защо сме различни”,2002 , първо издание, София

Минков,”България върху културната карта на света”,2007, София

Minkov, “What makes us different and similar”, 2007, V.Turnovo

Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 52
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

Posted Images

  • Потребител

Много интересно представена тема..

Какво е твоето мнение: еднаквостта в английския език на формите в единствено и в множествено число - "уоu", (ти, вие, на теб, ти, на вас, ви, тебе, те, вас, ви), "your" (твой, ваш) - реликта /проява/ на неравновластна или пък колективистична култура ли е .., или друго (например проява на противоположни тенденции и култура)?

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Навярно трябва да се направи по-задълбочен исторически анализ на езика, за да се даде задоволителен отговор на този въпрос. Засега бих могъл да кажа само едно - английската култура е една от първите равновластни, наред със скандинавските и старогерманските, в Европа, и със сигурност е първата индивидуалистична култура в историята. В този случай имаме отношение на индивида спрямо другите, който приравнява събеседника с колектива. Мисля, че става въпрос за еднакво отношение към познати и непознати, защото местоимението ТИ/ВИЕ отправено към събеседника е идентично с местоимението ТЕ, всички останали. Тук трябва да видим дали формата за 3 л.мн.ч е пренесена спрямо 2 л.ед.ч и 2 л.мн.ч както е в колективистичните култури, или обратно - тази за 2 л.ед.ч се заема и за 2 л.мн. ч. и 3л.мнч. Във втория случай има идентифициране на колектива с индивида. Според мен, колкото повече алтернативни форми и начини на обръщение имаме в един език, толкова по-голямо е разграничението, което говорещият прави между другите другите хора и по-различно е отношението му към тях. Така например в темата по-горе личи, че силно колективистичните култури имат по 4-5 форми за Вие, поне 3 за ти, 2 за ние и 3 за Аз. Следователно обратната тенденция към редукция на формите на обръщение би могло да се третира като белег на индивидуализъм и безродовост - към всички се обръщаме по един и същи начин. Изобщо ще е много интересно да се види дали ижобщо езикът е имал различни форми за споменатите лица и ако да, в кой точно период. За съжаление нямам толкова дълбоки исторически познания по този език. Каквито и влияния да са имали споменатите културни особености върху формите на езика, те са толкова отдавна и дълбоко залегнали в английсакта култура, че влиянието им то вече е осъществено окончателно. Затова съм склонен да мисля, че английският език окончателно се е отърсил от белезите на колективистичната култура.

Освен този въпрос, мисля че ще бъде интересно да се разсъждава и по други. Например белег на каква културна особеност е отпадането на глаголните окончания в английския - след като имаме само 2 форми за сегашно време, и една за миналите. Докато в английския отпадането е експлицитно, то във френския е имплицитно - макар че съществуват окончания или флексии, често те се произнасят по един и същи начин. Трябва да имаме предвид, че Франция преминава към индивидуализъм сравнително късно и все още пази някои колективистични черти, макар и малко.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Навярно трябва да се направи по-задълбочен исторически анализ на езика, за да се даде задоволителен отговор на този въпрос. Засега бих могъл да кажа само едно - английската култура е една от първите равновластни, наред със скандинавските и старогерманските, в Европа, и със сигурност е първата индивидуалистична култура в историята. В този случай имаме отношение на индивида спрямо другите, който приравнява събеседника с колектива. Мисля, че става въпрос за еднакво отношение към познати и непознати, защото местоимението ТИ/ВИЕ отправено към събеседника е идентично с местоимението ТЕ, всички останали. Тук трябва да видим дали формата за 3 л.мн.ч е пренесена спрямо 2 л.ед.ч и 2 л.мн.ч както е в колективистичните култури, или обратно - тази за 2 л.ед.ч се заема и за 2 л.мн. ч. и 3л.мнч. Във втория случай има идентифициране на колектива с индивида. Според мен, колкото повече алтернативни форми и начини на обръщение имаме в един език, толкова по-голямо е разграничението, което говорещият прави между другите другите хора и по-различно е отношението му към тях. Така например в темата по-горе личи, че силно колективистичните култури имат по 4-5 форми за Вие, поне 3 за ти, 2 за ние и 3 за Аз. Следователно обратната тенденция към редукция на формите на обръщение би могло да се третира като белег на индивидуализъм и безродовост - към всички се обръщаме по един и същи начин. Изобщо ще е много интересно да се види дали ижобщо езикът е имал различни форми за споменатите лица и ако да, в кой точно период. За съжаление нямам толкова дълбоки исторически познания по този език. Каквито и влияния да са имали споменатите културни особености върху формите на езика, те са толкова отдавна и дълбоко залегнали в английсакта култура, че влиянието им то вече е осъществено окончателно. Затова съм склонен да мисля, че английският език окончателно се е отърсил от белезите на колективистичната култура.

Освен този въпрос, мисля че ще бъде интересно да се разсъждава и по други. Например белег на каква културна особеност е отпадането на глаголните окончания в английския - след като имаме само 2 форми за сегашно време, и една за миналите. Докато в английския отпадането е експлицитно, то във френския е имплицитно - макар че съществуват окончания или флексии, често те се произнасят по един и същи начин. Трябва да имаме предвид, че Франция преминава към индивидуализъм сравнително късно и все още пази някои колективистични черти, макар и малко.

Моите разсъждения за феномена са /бяха/ аналогични.. Попитах те главно, тъй като ти си лингвист..

Предполагам, че би могла да се намери и изследва етимологията (развитието) на тези форми - чрез подобните (коренните) в другите германски езици.. В нидерландския имаме различни форми за "ти" и за "вие"..

# Dank je/u = Благодаря/Благодаря Ви

# Ik hou van je. = Обичам те

# Hoe heet je/u? = Как се казваш/казвате?

# Hoe gaat het met jou? = Как сте?

Хипотетично- Ако предположим че английското "you®" е с общ корен с холандското "jou" /вие/, то вероятно имаме пренасяне на формата за 2л. мн.ч- във 2 л.ед.ч. - т.е. такова, каквото имаме и в колективистичните и неравновластни култури ..От друга страна мен също ме съмнява че културата е запазила своите колективистични и "неравновластни" черти и особености - и в тази връзка се питам дали това пренасяне (И АКО не греша в етимологията, т.е доколкото същесвува такова точно пренасяне) не е направено в обратен, в "универсалистки" контекст и връзка: нещо със смисъл например: "аз" съм си "аз", "ти" си като другите, ти си другите т.е. "вие"..

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Моите разсъждения за феномена са /бяха/ аналогични.. Попитах те главно, тъй като ти си лингвист..

Предполагам, че би могла да се намери и изследва етимологията (развитието) на тези форми - чрез подобните (коренните) в другите германски езици.. В нидерландския имаме различни форми за "ти" и за "вие"..

# Dank je/u = Благодаря/Благодаря Ви

# Ik hou van je. = Обичам те

# Hoe heet je/u? = Как се казваш/казвате?

# Hoe gaat het met jou? = Как сте?

Хипотетично- Ако предположим че английското "you®" е с общ корен с холандското "jou" /вие/, то вероятно имаме пренасяне на формата за 2л. мн.ч- във 2 л.ед.ч. - т.е. такова, каквото имаме и в колективистичните и неравновластни култури ..От друга страна мен също ме съмнява че културата е запазила своите колективистични и "неравновластни" черти и особености - и в тази връзка се питам дали това пренасяне (И АКО не греша в етимологията, т.е доколкото същесвува такова точно пренасяне) не е направено в обратен, в "универсалистки" контекст и връзка: нещо със смисъл например: "аз" съм си "аз", "ти" си като другите, ти си другите т.е. "вие"..

Подобни разсъждения са интересни и полезни. В крайна сметка немския също има различни форми за Ти и Вие. Логично е пренасянето да е станало от множеството към индивида, тъй като всяка култура е била колективистична някога в миналото. Интересното обаче е, че дори това пренасяне да е станало точно така, успоредно с него е отпаднала формата за Ти в английския, докато в другите езици Вие замества Ти само при учтивост, т.е имаме две форми за обръщение към един човек - едната ако ни е близък, или по нисш, и другата - ако е непознат или с по-висок статус. Това не значи ли, че англичаните заместват своето Ти със Вие и говорят на абсолютно всички хора на Вие, без значение дали ги познават или не, дали са селяни или адвокати. И ако е така, значи отново имаме еднакво отношение на уважение и зачитане към всички хора, основен белег на индивидуалистичната култура.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

За по-голяма изчерпателност, следва да се спомене и за влиянието на едно друго културно измерение върху езика – мекост/твърдост. Твърдите култури, като американската, немската, японската, освен всичко друго, имат предварително оформени стереотипи и разбирания за мястото, ролята и поведението на мъжа и жената в обществото и семейството. Мъжът трябва да бъде твърд, силен, безстрашен, ориентиран към себедоказване, склонен да влиза в междуличностни съревнования и да надделява над другите, забранено им е да демонстрират чувства и да плачат. За жената са характерни състраданието, склонността към сътрудничество и взаимопомощ, както и ориентацията към личните отношение, които доминират над професионалното израстване. Тези културни особености се отразяват и на езика. В Япония, която е една от най-твърдите и мъжествени култури, мъжете говорят рязко, насечено и агресивно – чрез езика се подчертава ролята, която има мъжа в обществото и семейството. Жените пък говорят нежно, тихо и спокойно, сякаш чуруликат. Много от тях дори преправят гласа си, за да звучи по-нежно. Не им е позволено да повишават глас. С това те демонстират нежността си и ориентацията към състрадание. Такова различно ползване на езика от мъже и жени е характерно и за САЩ до 60-те години, особено в киното. Изисканият женски говор подражава на британските акценти и интонации, и е подсилен със женствени маниери. Мъжете американци пък говорят с американски акцент и твърд и равен глас. В меката Португалия езикът се използва еднакво от мъже и жени. Португалците рядко повишават глас, говорят тихо и спокойно, като в интонациите им липсва всякаква нотка на агресия. Мекостта на културата им се проявява и по друг начин – португалският език изобилства от умалителни имена, образувани чрез добавяне на умалителния суфикс inho, zinho, след съществителното. Прекомерната употреба на умалителни от мъже и жени е израз на мекостта на културата. Същестуват дори редица думи, които се употребяват само в умалителна форма – като cozinha, vizinho, azevinho, passarinho и др. Съществува едно, макар и спорно сведение за съобщение до португалски генерал по време на колониалните войни в Ангола. Съобщението гласяло в буквален текст: “Генерале, войничетата са готовички за битчица”. Испания, която също се определя като мека култура, също отделя голямо значение на употребата на умалителни, чрез наставки като ito, cito и др., макар и не в такава степен, както португалците.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
За по-голяма изчерпателност, следва да се спомене и за влиянието на едно друго културно измерение върху езика – мекост/твърдост. Твърдите култури, като американската, немската, японската, освен всичко друго, имат предварително оформени стереотипи и разбирания за мястото, ролята и поведението на мъжа и жената в обществото и семейството. Мъжът трябва да бъде твърд, силен, безстрашен, ориентиран към себедоказване, склонен да влиза в междуличностни съревнования и да надделява над другите, забранено им е да демонстрират чувства и да плачат. За жената са характерни състраданието, склонността към сътрудничество и взаимопомощ, както и ориентацията към личните отношение, които доминират над професионалното израстване. Тези културни особености се отразяват и на езика. В Япония, която е една от най-твърдите и мъжествени култури, мъжете говорят рязко, насечено и агресивно – чрез езика се подчертава ролята, която има мъжа в обществото и семейството. Жените пък говорят нежно, тихо и спокойно, сякаш чуруликат. Много от тях дори преправят гласа си, за да звучи по-нежно. Не им е позволено да повишават глас. С това те демонстират нежността си и ориентацията към състрадание. Такова различно ползване на езика от мъже и жени е характерно и за САЩ до 60-те години, особено в киното. Изисканият женски говор подражава на британските акценти и интонации, и е подсилен със женствени маниери. Мъжете американци пък говорят с американски акцент и твърд и равен глас. В меката Португалия езикът се използва еднакво от мъже и жени. Португалците рядко повишават глас, говорят тихо и спокойно, като в интонациите им липсва всякаква нотка на агресия. Мекостта на културата им се проявява и по друг начин – португалският език изобилства от умалителни имена, образувани чрез добавяне на умалителния суфикс inho, zinho, след съществителното. Прекомерната употреба на умалителни от мъже и жени е израз на мекостта на културата. Същестуват дори редица думи, които се употребяват само в умалителна форма – като cozinha, vizinho, azevinho, passarinho и др. Съществува едно, макар и спорно сведение за съобщение до португалски генерал по време на колониалните войни в Ангола. Съобщението гласяло в буквален текст: ”Генерале, войничетата са готовички за битчица”. Испания, която също се определя като мека култура, също отделя голямо значение на употребата на умалителни, чрез наставки като ito, cito и др., макар и не в такава степен, както португалците.

В един рускоезичн (руски) форум, на един българин му се беше наложило да обяснява че умалителните окончания в българските имена са естествени (или - често срещани) в разговорната реч, и че за разлика от руския език, в българския умалителното окончание - не изразява обида..В същия форум и в същатата тема (условно "българските имена") една руска жена беше шокирана от израза "Наташка", и тя обясни че самото име "Наташа" е умалително (от Анастасия, Настя)..

Интересно е къде се намира българската култура в показателя мекост/твърдост..; Доколкото съдя например по фирмените отношения - болшинството от колегите се назовават (назоваваме) със съкратените си и с умалителните си имена, то културата (фирмената- ако я наречен така) би следвало да е повече мека, отколкото твърда.. (или греша?)..Какви са въпросите при теста за определяне на мекостта/твърдостта на една култура?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Според повечето изследвания, българската, а и по-голямата част от източноевропейската култура, се определя като мека. Въпросите за търдост и мекост карат хората да степенуват важността на неща като пари, семейство, приятели, въпроси, свързани със състраданието към бедните, например дали трябва да се помага на неуспелите с помощи, или сами са си виновни. Част от тези въпроси обаче се интерпретират по различен начин от богати и бедни страни, а и отговорите биха могли да се обяснят с други културни измерения. за да няма подобни грешки, за топределяне на върдост и мекост учените прилагат и друг метод: наблюдава се социалната система в обществото, размера на данъците, има ли и не смъртно наказание, как става възпитанието в семейството и училището, как стават съкращенията - светкавично ,като в САЩ, или по-плавно, какъв процент от бюджета е насочен към армията, и тн. Темата за твърдост и мекост е доста обширна, и за да бъде анализирана и подкрепена с научни данни трябна цяла тема. :)

Доколкото си спомням от часовете по руски, който въобще не говоря, руският също използва много умалителни. Друг е въпросът, че може да считат за обидна конкретна употреба. Така е и в португалския - въпреки изобилието от умалителни, за тях е обидно да се умаляват имената на хора - например Julito както е в испанския - всъщност в португалския това почти не се прави. В испанския умалителните лични имена на хора изразяват ирония, сърказъм, при нас обаче ако кажеш Петърчо това е привързаност.

Link to comment
Share on other sites

  • 1 месец по късно...
  • Глобален Модератор
За да избегнат тези терзания дори самите португалци често използват неформални изречения, когато се обръщат към някого – вместо да кажат на някого – Искате ли да гледате филма, или Искаш ли да гледаш филма – са казва просто – Мария или еди кой си, иска ли да гледа филма, говорейки на самата Мария. Така вместо 2 лице ед.ч или 2 л.мн.ч се използва 3 л.ед.ч.

Обаче такава форма на обращение има и Консей от "Капитан Немо", а той е северняк, фламандец и литературен герой, но все пак...

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Култура и език

При отношенията в родовите култури, като българската, нещата не бива да се казват откровено. Това важи най-често в случаите, когато общуваме с колеги или приятели, и особено с шефа. Понеже те са хора от “нашата in-group” т.е колектив, трябва да използваме езика си много внимателно. Огромна грешка е да се каже: “Твоята фирма не работи добре, затова се местя другаде”. Това се превежда като “Вие тука сте некадърни” и е обида. Или “ти плащаш ниски заплати” , което се тълкува като “Ти си баща, който не се справя добре, и затова си търся друг”. Когато напускаме, в родовите култури обикновено се говори с недомлъвки – казва се “Жена ми има проблеми и трябва да се преместим в родния й град” или “болен съм и не мога да работя както преди” или пък “Искам да опитам да се развивам в някоя нова сфера”. Независимо дали разваляме отношения с партньор или работодател, това се очаква да бъдат нащите думи. Това не означава, че хората в родовите култури са тъпи и не могат да се сетят за истинската причина за напускането. Но те имат нужда да запазят “лицето си”. Прякото обявяване на причината се смята като лично нападение или обида и не се прощава.

Така стоят нещата и с критиката. Когато един немски началник не е доволен от подчинените си, той им казва директно и точно защо и от какво точно не е доволен. Ако в българия направимо такова нещо, разваляме не само личните си отношения, но и мотивацията на служителя. Препоръчителен начин за критика в родовите общества е непрекият. Някои автори наричат това общуване “общуване във висок подтекст”. Например, вместо да се развика направо на подчинения си, шефът прави това в негово отсъствие пред други, като се надява те после да му кажат. Също може да събере група хора, сред които е и провинилият се, и да каже: “Някои хора тука си мислят, че....”.Може дори са се разкрещи на човек, който няма нищо общо със случая, в присъствието на виновния, като се надява той да се сети за какво става въпрос.

Трябва да те запозная с бившия ми шеф, нямаше никакви недомлъвки, правеше си те крив директно, при това по арогантен начин :)

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Тези културни особености се отразяват на езиковите структури. Германските езици, както и френският, се отличават с твърд и прав словоред, който не е типичен за българския или руския. Твърдият словоред гарантира яснота на изказа.В България словоредът става все по-объркан. Често се чуват или четат безсмислени изречения от рода: “Трима бандити заловиха полицаите”. Подобно нещо е невъзможно на английски или немски. Там има строги правила за мястото за подлог, сказуемо, допълнение, напожени от нуждата езикът да е ясен.

Според мен просто става дума за неграмотни и средноинтелигенти журналисти, които се намножиха много у нас последните години. Както и става дума за немарливи текст редактори и коректори.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Трябва да те запозная с бившия ми шеф, нямаше никакви недомлъвки, правеше си те крив директно, при това по арогантен начин :)

а отричаш ли че в България се общува именно по описания начин. Защото един шеф не са милиони българи.

Защото пък моят шеф говори именно по описания начин.

Ако нямаш сериозни аргументи, а само лични впечатления от шефа си, по-добре не пиши.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Според мен просто става дума за неграмотни и средноинтелигенти журналисти, които се намножиха много у нас последните години. Както и става дума за немарливи текст редактори и коректори.

А защо тука има немарливи редактори и коректори, а в Германия няма. Не е ли пак въпрос на култура?

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

а отричаш ли че в България се общува именно по описания начин. Защото един шеф не са милиони българи.

Честно да ти кажа, шефовете, които съм имал, са били все като този последния. Каквото имат да ти казват, ти го казват, а не "кажи на еди кой си еди какво си". Единствено са прибягвали до този метод, когато не им се е разправяло с тебе. Например казва на прекия ти началник: "кажи на еди кой си да не закъснява за работа".

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Честно да ти кажа, шефовете, които съм имал, са били все като този последния. Каквото имат да ти казват, ти го казват, а не "кажи на еди кой си еди какво си". Единствено са прибягвали до този метод, когато не им се е разправяло с тебе. Например казва на прекия ти началник: "кажи на еди кой си да не закъснява за работа".

Е мойте шефове пък са били като първия ми. Всичките. Не можеш да отречеш че явлението за което говорим, общуването във висок контекст, същестува в България, и го няма никакво в Германия и САЩ.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Е мойте шефове пък са били като първия ми. Всичките. Не можеш да отречеш че явлението за което говорим, общуването във висок контекст, същестува в България, и го няма никакво в Германия и САЩ.

Не знам, не съм работил в Германия или САЩ. Един приятел обаче обича да казва: "Който не е работил при частник много не е видял, но който не е работил при частник англичанин или немец, нищо не е видял". Пък той е работил.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Не знам, не съм работил в Германия или САЩ. Един приятел обаче обича да казва: "Който не е работил при частник много не е видял, но който не е работил при частник англичанин или немец, нищо не е видял". Пък той е работил.

Е и?

С какво точно оборваш тезата.

Аз пък съм работил в Германия. Никой не говори във висок контекст. И хората във фирмите си крещят. За да бъде всичко точно и ясно.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

А защо тука има немарливи редактори и коректори, а в Германия няма. Не е ли пак въпрос на култура?

А това, че езикът ни има свободен словоред и позволява такива съчетания отрича ли се?

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Е и?

С какво точно оборваш тезата.

Аз пък съм работил в Германия. Никой не говори във висок контекст. И хората във фирмите си крещят. За да бъде всичко точно и ясно.

Нищо не оборвам, просто отбелязвам. Слабо ме вълнува дали шефът ми ще ме соли лично, или ще праща зам. шефа си да ми каже, че съм сгазил лука. Явно тебе това те вълнува.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Нищо не оборвам, просто отбелязвам. Слабо ме вълнува дали шефът ми ще ме соли лично, или ще праща зам. шефа си да ми каже, че съм сгазил лука. Явно тебе това те вълнува.

Да, вълнува ме. Затова съм го описал. Това е културно различие.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 месеца по късно...
  • Потребител

Аlvassareiro,много интересна статия наистина.Факт,че езикът като "жив" организъм е отражение на мисленето,психологията и историята на даден народ.Доста интересни цивилизационни аспекти са засегнати.Бих поспорил само с едно:

Напромер в Испания книжовният език се нарича кастилска норма – езикът и произношението, говорени в Кастиля и по-конкретно от жителите на Мадрид (ясно разпознаваем от жители на другите райони на страната). В България за книжовен език е обявен източният говор – това ни прави единствената държава, която за официален език и норма е избрала езикът на провинцията си, а не този, характерен за столицата. Това има своето политическо значение – официалният ни език е трябвало да бъде възможно по-далечен от сръбския, тъй като вече сърбите имат езикови претенции към шопския диалект.

България е избрала езика на провинцията си, а не този, характерен за столицата,просто защото когато се формира книжовният език не е имало столица(по-точно е имало,но е била Цариград).При така изказано твърдение местата на причината и следствието са разменени.Освен това,книжовният език не е съставен само от източни диалекти(всъщност само балкански),къде забравихме деепричастията,"твърдото" произношение,все неща взети от западните говори?Така или иначе е резултат на компромис,което го прави един от най-демократичните книжовни езици.Сърбите имат претенции не към софийския шопски,а към говорите,които се говорят от двете страни на границата и които се водят преходни.Въобще повечето страни налагат столичната норма,защото са силно централизирани и имат ясно средище от векове.Ще дам за пример още две държави,при които книжовния език не е столичния:Германия-саксонско наречие и Италия-тосканско наречие.И двете имат проблема на България-липса на централизирана власт и съответно национално средище.

Вариативността при изговора на английски е провокирана и от факта,че този език има поне два мощни и престижни национални варианта-британски и американски,докато при френския Франция няма конкуренция и държи само на своята форма.В Италия и Германия,доколкото знам ,често се допускат и регионални форми в литературата,а дори и в медиите,наред с книжовната.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Аlvassareiro,много интересна статия наистина.Факт,че езикът като "жив" организъм е отражение на мисленето,психологията и историята на даден народ.Доста интересни цивилизационни аспекти са засегнати.Бих поспорил само с едно:

България е избрала езика на провинцията си, а не този, характерен за столицата,просто защото когато се формира книжовният език не е имало столица(по-точно е имало,но е била Цариград).При така изказано твърдение местата на причината и следствието са разменени.Освен това,книжовният език не е съставен само от източни диалекти(всъщност само балкански),къде забравихме деепричастията,"твърдото" произношение,все неща взети от западните говори?Така или иначе е резултат на компромис,което го прави един от най-демократичните книжовни езици.Сърбите имат претенции не към софийския шопски,а към говорите,които се говорят от двете страни на границата и които се водят преходни.Въобще повечето страни налагат столичната норма,защото са силно централизирани и имат ясно средище от векове.Ще дам за пример още две държави,при които книжовния език не е столичния:Германия-саксонско наречие и Италия-тосканско наречие.И двете имат проблема на България-липса на централизирана власт и съответно национално средище.

Вариативността при изговора на английски е провокирана и от факта,че този език има поне два мощни и престижни национални варианта-британски и американски,докато при френския Франция няма конкуренция и държи само на своята форма.В Италия и Германия,доколкото знам ,често се допускат и регионални форми в литературата,а дори и в медиите,наред с книжовната.

Но официалният език е обявен като такъв след Освобождението, когато вече има столица. Защо не е решено да се казва снег, а не сняг, след като векове наред двете форми са били дублетни, и са се пишели с носовка. Избира се една от двете форми за книжовна и това е. И това не е софийският, а източният вариант, и това става доста след Освобождението.

Примерът с Германия и Италия, който даваш може да се обясни с фактът, че до към края на 19 век не е имало единни немска и италианска държава. След националното си обединение се приема официален език, който все пак не е от другия край на държавата.

Фактът, че има регионални говори, радиостанции, списания и диалекти, е нещо различно от липсата на твърди правила и поливалентността на официалния език.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Точно в случая със сняг/снег, хляб/хлеб и т.н. е решено да се признават и двете....

Прословутото "Е двойно", обединяващо българския народ :)

post-727-1254158583_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Точно в случая със сняг/снег, хляб/хлеб и т.н. е решено да се признават и двете....

Прословутото "Е двойно", обединяващо българския народ :)

Решено е до определен период. Предполагам знаеш кога едното е обявено за грешно. доста след като София става столица. И въпреки че в столицата Екат, се решава да се Яка.

Мисля, че въпросът е изчерпан.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...