Отиди на
Форум "Наука"

Йордан Йовков


Recommended Posts

  • Администратор

Намерих само това...

Людмил Димитров

"По жицата"

Знаменитият разказ на Йордан Йовков "По жицата" (1927 г.) е сред представителните текстове на неговото творчество и един от най-често интерпретираните в литературната критика. Отделните анализи, писани по различно време и различни по подход, убедителност и продуктивност, все пак успяват да се сговорят помежду си по няколко, вече смятани за безспорни, поетологични зададености на творбата. Тя най-често се чете като диалог за вярата и надеждата, олицетворени от бялата лястовица, които, за да ги внуши на болната Нонка, Петър Моканина изрича "благородна лъжа" (или "неистина" според последния евфемизъм, въведен в гимназиалната практика). Финалният вопъл на героя се тълкува като предизвикателство-упрек към отсъстващото (изчезналото) божество, безразлично към неизмеримата мъка по света. Забелязана е символиката на пътя и сватбата.

Този текст ще се опита, макар и конспективно, да огледа няколко аспекта от повествователната стратегия на разказа и да преосмисли на базата на забелязани художествени детайли финалните му послания.

Да започнем оттук, че мястото на действие, в което се разгръща сюжетът, е твърде неопределено. За читателя остава неясно къде точно са положени пространствените координати на случката, независимо от предпоставените намеци на заглавието. Преди да разберем конкретните измерения на титъра, словосъчетанието "по жицата" проспектира най-общо пътя, и то в неговата продължителност, последователност и непрекъснатост. Жицата е визуалният ориентир на движението. Но спокойно би могла да подсказва и предстоящо развитие на интригата, метафорично "разплитане" на централния казус, занимаващ се с причините, актуалното състояние и по-нататъшното действие на една болест - тази на Нонка. При това болест, която не може да бъде (из)лекувана от "дохтори", тоест не може да бъде третирана конвенционално. Пътят е подчертан само хипотетично, доколкото още първото изречение "изоставя" буквалното му следване и извървяване до определена цел и оповестява неговото (временно) прекъсване, резултат от индивидуалната воля на "пътника". Особеност на разказа е, че цялото действие протича пред очите и през съзнанието на Моканина: в случая, докато го брани от кучетата, той забелязва, че "тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй" - внушенията на първото изречение.

Много важен смислов акцент за по-нататъшната логика на случката е не толкова, че човека вероятно "го гони някаква беда" и има проблем, колкото, че се отбива, свърва от пътя. Още тук фабулата рязко се забавя, почти спира, за да даде тласък на сюжета и да провокира символно-архетипното му осмисляне. Защото отбиването очертава първата и задълго напред единствената координатна ос в иначе ахронотопния сюжет. То маркира траекторията на център и периферия (кръг), чиято окръжност е пътят, а центърът (неподвижната и задействаща гравитационни импулси точка) е самият Петър Моканина. Към него (отвън навътре в пространството на кръга) се насочва селянинът.

Едно важно уточнение. Двамата герои не се представят един на друг с имената си. За "непознатия селянин" научаваме, че се казва Гунчо през собствения му разказ, и то доста небрежно, някак между другото, но повествованието отказва да го нарича по този начин и упорито продължава да го въвежда описателно ("селянина"). Пък и "Гунчо" е не толкова същинско име, колкото звателна алоформа от "Драгун" във вариант, заличаващ семантиката на корена "драг" и засилващ усещането за безличност на персонажа, което се потвърждава и от определението "непознатия". Този детайл ще се впише в контекста на имплицитно привлечения библейски мит за заблудената овца, алегоризиращ самоотлъчилия се от вярата и изгубил своя физиономия човек, отново търсещ приобщаване към "паството" на вярващите, на пълноценните. Различни по степен на асоциативност елементи от него са разпръснати из целия разказ.

Що се отнася до Петър Моканина, забележително е, че той нито веднъж не е наречен по име пред когото и да било от останалите персонажи. Това, че е Петър Моканина, знае само читателят, и то по изричната воля на автора. Но този наративен жест позволява предварително смислово тълкуване и градене на хипотези, на(д)стройващи в определена посока рецептивните очаквания. Например в критиката много е говорено за семантичната обвързаност между "Петър" ("камък") и фигурата на селянина, внушаваща усещането за "човек планина". Камъкът е градивото на планината, двамата персонажи са знаково едноредни (хомогенни). По-късно парадигмата ще бъде допълнена от споменаването на "Канарата", ситуативно контаминираща се с фигурата на Петър. Но "Петър" е и библейски персонаж, "постамент" на Христовата вяра, а "Моканина" (през румънски "овчар") го притегля към демиургичната ипостаса на "пастиря", към когото се насочва обезвереният Гунчо. Кръгът с отбелязан център "материализира" представата за Бога като сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността й - никъде (Паскал). Следователно единствената реалност е центърът, току-що открита (постигната) от селянина.

Нека отново да припомним. Целият смисъл на тези наблюдения е валиден само поради рецептивното предимство на читателя, предоставено му от автора - да знае за героите повече неща, отколкото те знаят и разбират за себе си. Нито Моканина, нито Гунчо имат и най-малката представа за семиосферата, в която попадат. Те се привличат и сбъдват целостта на смисъла, въпреки че нямат информация един за друг. И доколкото в процеса на разказа за селянина стават ясни немалко подробности, Петър Моканина в края си остава почти същата загадка, каквато е в началото. Двамата не се познават, но се припознават по свръхестествен - интуитивен и мистичен - признак. И оттук насетне сюжетът ще формира своя стереоскопична визия: в онтологична перспектива ще се случват съвсем безинтересни неща, които ще получат своето трайно отлагане-филтриране през езотеричната енергия на Промисъла. А промисленият сюжет ще се защитава и отстоява най-вече от езика. Тоест езикът на повествованието ще изговаря неща, за които самото повествование - фактически случващото се - и не подозира.

Това личи по сложното намесване на селото Манджилари, с което са свързани надеждите на Гунчо за изцелението на болната му "момичка". То функционира като търсената Обетована земя, където може да се види "явилата се" бяла лястовица. "Манджилари" (през румънското "манджаре") не само имплицира идеята за храната (живота), от която в буквален смисъл Нонка несъмнено има нужда (снагата й, "стопена от болестта", едва личи изпод завивката), но и просфората - задължителен елемент от евхаристията: да не забравяме, че наближава Богородица. Досега Гунчо безуспешно е търсил Мястото; обикалял е в омагьосан кръг. Сред първите въпроси, които задава на Петър Моканина, е: "не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам". По време на целия им разговор селянинът е с нагласата, че след като Моканина го упъти, той ще продължи във вярната посока. Но след като разказва как кумица Стоеница настоятелно му е заръчала да върви, да заведе и Нонка, Гунчо неочаквано снема всички модалности от речта си и произнася: "И на, додохме". Миналото свършено време недвусмислено издава вътрешното му съзнание за това, че са пристигнали ("Та затова съм дошел"), че селото - в неговия символичен смисъл - е намерено. Подобно предположение демонстрира и Моканина. Първото, което произнася "на глас" в разказа, е констатацията: "Ти май болно имаш", а последното, изречено от него все още в присъствието на Гунчо и семейството му, е благословът: "Хайде, със здраве!". Конвенционалното "Хайде със здраве", равностойно на "Останете си със здраве", констатира и случилото се преодоляване на отчаянието, възвръщането на надеждата-изцеление, макар и все още неосъзната от героите. "Намереното" село е избавление от омагьосания кръг, по който те са вървели досега. Ето защо в края на разказа каруцата символично поема в обратна посока, независимо че уж продължава напред. Очертава се парадоксът на сферата: стоейки на едно място, героите са извървявали пътя на изпитанието; докато говорят, са се движели.

Този разказ, освен всички останали, до голяма степен неизбродни, поетологични дълбинности, интерпретира философията на вярата и безверието, синтезирани архетипно в притчата за Тома Неверни от Евангелието на св. Иоан (20: 20-25). "По жицата" ситуира българизираната версия на мита за необходимостта да вярваш, без да си видял. Пък и в контекста на нашата народопсихология чутото (слухът, мълвата) има много по-голяма стойност от видяното. (Поставяйки въпроса за бялата лястовица, Гунчо трепетно акцентира тъкмо върху чутото в смисловата градация: "Може да си я виждал, може да си чувал". А малко по-късно, в обърканите си разсъждения, Моканина потвърждава вероятността за това единствено с по-достоверния аргумент: "Пък и трябва да има, щом се е чуло.") Нещо повече - Моканина компенсаторно изпълнява функцията на самата бяла лястовица: досеща се, че може "съвсем да отчая тия хора" и сменя стратегията на говорене. Той е единственият, когото същите "тия хора", търсейки надежда, са срещнали по пътя си. Но това Моканина не го съзнава и не го допуска. Не го съзнава и не го допуска и Гунчо. Текстът обаче говори друго. Когато момичето поглежда към Моканина с настоятелния въпрос: "Ще я видим ли, чичо?", ремарката съобщава, че ясните му очи "светват". Приливът на светлина е не само знак за неугасналата надежда. В този миг очите на Нонка "отразяват" светлина. Светлината, идваща отсреща, където стои Моканина. Той е поел и цвета на търсената птица. За да не остава впечатлението, че последното твърдение е произволно, дължим само още няколко обяснения.

По повод на така наречената "благородна лъжа", стигаща своята кулминация в думите: "Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла", ще допълним следното. Инициативата за това какво да каже Моканина, поема Гунчо: "Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката". И на Моканина не му остава нищо друго, освен да изпълни индиректно заявената воля (подкана) на объркания баща. Но този, който заговаря в момента, не е Моканина, или поне не е Моканина, когото познаваме от разказа досега - наивник, добряк, смутен при въпроса за лястовицата, милосърден. Чрез него говори друго същество, обсебило съзнанието му. След въпроса на Гунчо за птицата, когато се поражда необходимост от потвърждение, за да не отлети и последната надежда, Моканина първоначално е "учуден", тоест вдаден в чудото, а след това: "нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха". В него се инкарнира чужда позитивна креативна енергия, друго (висше?) създание. Той неусетно преминава в транс. Репликата: "Ще я видите..." е изречена с тона на заклинание, на пророчество, на благослов. Бъдещето време е перифраза на молитвеното "Амин" ("Да бъде"). След Словото героят остава "замислен", той все още не може да излезе от унеса.

В самия финал овчарят не просто перифразира финалните думи на Исус на кръста ("Татко, защо си ме оставил"), но сам се вписва в (се разпъва на) кръст: пуска шилото (долу), тоест забива центъра, символно "закрепя носещата греда", поглежда към небето (горе), констатирайки отсъствието на Бога и се заглежда подир каруцата (хоризонтално). По този начин той "прекръства" и отдалечаващите се "мъченици" ("колко мъка има по тоя свят"), превръщайки се в "гарант" за тяхното спасение.

В българската литературна традиция от възрожденския и класическия период функционално е семантизирана опозицията потисници - роби, мюсюлмани - християни. Обикновено двата етноса са съизмервани по социален и верски признак. Ако това противопоставяне е влязло в основата на националната митология и се поддържа в редица представителни творби, в стереотипния си вид у Йовков то е невалидно. Характерно за писателя е съхраняването на външните белези на установените художествени модели, но повествователните му стратегии са по-скоро демитологизиращи. Онова, по което той прилича на своите предшественици и се възприема като национален класик, е съхранената патриархална визия за света. Въпреки това обаче Йовков звучи по новому.

Разказът "Най-вярната стража" разчита на няколко поетологични провокации, които трябва да бъдат сериозно осмислени, защото от тях зависи каква посока на интерпретация ще следваме - убедителна, защитена от текста, или маргинална, на която често й се налага да дописва текста, да досъчинява липсващи неща, или (най-важното) да активизира потенциално въведени семантични полета, които нямат пряко отношение към основния сюжет.

Към творбата можем да подходим по два начина - като към част от по-голямо повествователно цяло (цикъла "Старопланински легенди") или като към самостоятелно произведение. Според циклообразуващите принципи теоретично е напълно допустимо всеки от влизащите в състава на цикъла текстове да се чете самостоятелно, независимо от другите, тъй като притежава относителна автономност и завършеност. Като част от цялото "Най-вярната стража" е с предзададен жанр и топос: разказът е легенда и мястото на действие е Стара планина. А в контекста на приложените от Йовков циклизиращи принципи и този текст, както и всички останали, започва с епиграф, в случая "извлечен" от писмен паметник - стар летопис, подсказващ одревностеността на сюжета. Фактът, че е "откъслек", дава възможност на автора за повишена фикционалност в съчиняването на интригата и само за частично придържане към смисъла на паратекстовия цитат, който предпоставя като централна сцената на лова със соколи.

На няколко равнища (съдържателни и формални) творбата обиграва идеята за троичността: потенциално са зададени три любовни триъгълника, в чийто център е една и съща жена - Ранка; манастирът, в който служи Драгота, носи името на "Света Троица"; тримата мъже въвеждат три самостоятелни сюжетни линии, преплитащи се накрая в общ фокус; условно заглавието се състои от три думи, заключващи цялото съдържание на разказа - последната фраза повтаря заглавния паратекст; в самия финал Ранка отново остава между двама мъже, но сега това са двамата й сина. Най-сетне разказът е трети поред в цикъла, а на цялостното композиционно решение, както е известно, Йовков държи особено.

Една от трудностите при интерпретацията на произведението идва оттам, че то не разгръща някои от важните мотиви, за които загатва. Създава се ефектът на "пунктирания" сюжет - говори се пестеливо, сдържано, недоизказано, прескача се от епизод на епизод с усложнени времеви реалии, независимо дали рецептивното съзнание в един или друг момент се нуждае от повече информация. А отговорът на въпроса за какво говори и какво премълчава "Най-вярната стража", би могъл да разкрие част от механизмите, по които се конструира легендарният (мистичният) пласт на текста. Творбата задава множество контексти, голяма част от които не експлоатира. Подвеждаща, но често изкушавала критиците посока, е тълкуването на отношенията между хаджи Емин и Ранка в перспективата насилник - жертва, равнозначна на господар - робиня, турчин - българка и извикваща далечни асоциации с устойчивия сюжетен модел на поемата на П.Р.Славейков "Изворът на Белоногата". Онова обаче, което тук повествованието упорито следва, без изрично да го налага и да го обявява, е сложно протичащият и осъществяващ се до самия край на разказа сватбен ритуал. Той елиминира двама от претендентите за Ранка - Драгота и Косан - и оставя само един (достойния) кандидат, хаджи Емин, колкото на пръв поглед и смущаващ да ни се струва този избор.

Първи от героите е въведен Драгота. През погледа и съзнанието му протичат по-голяма част от събитията в разказа, при това в усложнена фабулност - и ретроспективно, и синхронно на действието. Той е свидетел, субективен "тълкувател" и участник в случващото се. Важна част от характеристиката на Драгота се оказва самото му име - от корена "драг" (мил, скъп). Героят обаче преобръща смисловата предпоставеност на името си и се разкрива не толкова като драг на останалите, колкото като драг на себе си. Той е преди всичко нарцистичен тип. Поне на две места в текста отношението на другите към него семантично отрича името му: "Те не обичаха Драгота", "Те хулеха Драгота". Освен това името съвсем не подхожда на монах. То е езическо - нещо странно и антиканонично, защото не съответства на богослужебната практика. Героят и в селото, и в манастира си остава Драгота. Оттук могат да се изведат уличаващите го в безбожност и демоничност помисли и постъпки. Той използва манастира само като укритие, временно убежище, в което зрее хитро скроеният му план за отвличането на Ранка. Във "виденията, пълни със съблазън и грях", в пъклените си тайни помисли героят вижда жената като жертва и е садистично последователен в намерението си да я оплете в паяжината си. По-късно, в руините на манастира, там, където е осквернен храмът - мистичният топос на сватбения ритуал, калугерът пристъпва към поругаването на любовта.

Косан е представен и като двойник, и като антипод на Драгота. Двамата си приличат по първичната си страст към Ранка и по факта, че са "единаци", избрали различни модели на един и същи тип поведение - на изолираността си от обществото. Единият е в манастир (тоест извън света), а другият става хайдутин (тоест извън закона). Противопоставени са в определен смисъл и според семантиката на имената си. В "Косан" може да се разчете "онзи, който се коси" или "който се държи косо" - агресивен, раздразнителен, дързък. Същата антиподност между тях продължава и в схватката им, представена зрелищно като ожесточена борба на зверове-хищници за желаната плячка (Ранка). Огънят, символ на страстта, се буквализира-изражда в пожар, алюзия за пъкъла. Двамата персонажи изгарят в него, неуспели да овладеят греховните си инстинкти. Те взаимно се неутрализират.

Според тази логика на действието ясно проличава как образът на хаджи Емин последователно е изграждан като централен. Той е единственият достоен за любовта на Ранка и неизменно подхожда към нея като към индивидуалност, с мисълта за самата нея. Възприемането му непрекъснато се допълва с нови характеристики. Началните негативни конотации: турчин ("татарски султан"), господар, друговерец, постепенно се изместват от експликацията на цялостния му естетически облик, а честото замисляне (авторефлексивност) го превръща в типичен йовковски герой.

"Най-вярната стража" сред всички разкази в цикъла най-категорично утвърждава случването на сватба, но постепенно: алегорично в началото, действително - в края. Разгърнати са преди всичко елементите от предсватбения ритуал: сгледата и годежът в тяхната контаминираност. Семантиката на лова със соколи например асоциативно кореспондира с възприетото от традицията иносказателно говорене на сватовниците. В този смисъл можем да приемем, че падналият сокол на хаджи Емин при преследването на "гургурицата", тоест на женската, е не толкова победен, колкото поразен ("ранен от любов"). Единствено султанът прониква в непристъпния за другите двама съперници чорбаджийски дом, който като по чудо се отваря широко за него. Сцената е особено интересна в два плана - тя активизира легендарния пласт на разказа и имплицитно разгръща протичането на годежа. Наблюдава се знакова наситеност: вратите се отварят "както се отварят пред цар и пред сватба"; Кара Имам метафорично влиза във функцията на сватовник; в смущението си Ранка разлива кафето пред хаджи Емин - мистичен знак за "познаване" на годеника, при което Кара Имам произнася спонтанната, но задължителна за подобен случай благословия: "Няма нищо, на хаир е!". Всичко това покрива стереотипите на българския фолклорен ритуал. Той се потвърждава още веднъж при грабването на момата от хорото. Оттук нататък разказът изненадващо престава да говори за най-важното - за любовната история. Тя може да се реконструира най-общо едва след края на творбата.

Тъкмо краят категорично отменя нагласата на читателя, че хаджи Емин е насилник и похитител и му придава неочаквано нов, но убедителен статут - на спасител. През времето, прекарано в конаците, парадоксално на обичайната логика, Ранка е имала лична свобода и сигурност. Тя не само е била охранявана, но и ухажвана. Факт, потвърждаващ подобно наблюдение, е красивото й (турско) облекло ("късо сърмено елече и атлазени шалвари... наниз от рубета по средата на челото"), когато е в килията при Драгота. Сцената в разрушения манастир е не по-малко знакова от тази на сгледата. Тук отпадат всички предразсъдъци и съмнения за отношението на хаджи Емин към Ранка. В този момент се препотвърждава взаимната принадлежност, съдбовната обвързаност между тях. Хвърлената върху лицето на героинята дреха напомня було; и двамата са ситуирани в светлина (в сиянието на огъня), а чалмата на хаджи Емин е своеобразна "корона" не само на предизвестения победител, но и на потвърдения жених. Жестовете му демонстрират волята на господаря, но и на влюбения. След преодоляното изпитание двамата герои окончателно стигат един до друг. Според същностната идея на разказа най-вярната стража на Ранка е любовта. В епилога след двайсет години не синовете са тези, които пазят майка си, а тя, кръвно обвързана с тях, не би могла и не би искала да ги напусне.

Едва сега можем да възприемем посланията на Йовковия текст, внушени чрез умишленото подменяне на важни за смисъла му мотиви: не толкова премълчани, колкото въведени в тяхната привидна противоположност: свободата като затвор, спасението като похищение, любовта като стража.

ЖЕНСКИТЕ ОБРАЗИ В РАЗКАЗА "ПО ЖИЦАТА" ОТ ЙОРДАН ЙОВКОВ

Росица Нанкова

В творчеството на Йовков жената е видяна от различни зрителни ъгли: като красота и съвършенство, като съблазън и загадка, като благослов и проклятие...

Около женските образи в творбата гравитира разказът "По жицата", за да разкрие измеренията на човешкото страдание, вяра и неверие. Образът на Нонка - дъщерята на Моканина, събира като във фокус всички гледни точки, защото чрез него текстът отправя своите послания. "По жицата" го прави център на ставащото чрез енигматичната съдба на младата жена, но не я "чува" чрез гласа й, а я "дочува" чрез чутите истории на разказващите за нея. Дъщерята е видяна през множество субективни погледи и образът й е ярко откроен, докато образът на майката е по-скоро "зърнат", отколкото "видян". Така и гласът на момичето откънтява с един въпрос, докато гласът на майката е съвършено приглушен - само плачът й на финала заговаря за безмерната й душевна болка.

"Собственият" сюжет на "По жицата" е статичен: един пътуващ селянин се отбива от пътя си, за да запита случайно срещнат пастир за някакво село, и продължава по пътя, без да научи нещо. Повествува не разказът, а "разказите в разказа", т.е. повествователят "се доверява" на персонажите и на техните гледни точки за нещата. Към обилието от гласове се прибавя и художественият факт, че читателят възприема света през очите на Моканина. Така внушенето за дистанция е разколебано и е проблематизирана възможността за безвъпросна яснота.

Историята на Нонка е неясна и необяснима и такава си остава до края. Каква е тя в началото? Моканина вижда: "Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.". Въвеждайки образа на момичето, повествованието отказва да покаже лицето му. Едно от възможните тълкувания е, че страданието няма лице, то е състояние на душата, път към себе си и други светове, за които нестрадащите не знаят нищо... И как биха чели по лицето тогава?... Страданието за непреживяващия го обаче е разпознаваемо по други знаци, на пръв поглед незначителни, като епитета "черни", приложен към възглавниците, открояващ цвета на мъката, болката, бездната в душата на човека. Красноречива е и позата: момичето "лежеше" "отзад в каруцата" - ако е здраво, защо ще лежи, при това "завито донякъде"?... Така детайлът се открива като значимото, смислопораждащото начало в текста.

Изключително ярко се откроява той при въвеждането образа на майката, на която разказът отрежда най-мълчаливата роля, защото тук езикът на дълбокото страдание е мълчанието. И преди мъжете да заговорят, жените вече мълчат, като на това си решение разказът почти не изневерява до финала. Позата на майката откроява едно смазано от болка тяло, което сякаш не може да понесе тежестта на дешевната мъка: "седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго." От вниманието на наблюдателния читател не убягва подробността, че прибраните в пазвите ръце са поза, характерна по-скоро при студено време, а текстът уточнява, че е "горещо". Сетивата на човека сякаш не "реагират" адекватно, ако в душата му е "нещо друго"... Само Моканина знае, че ако в жегата жените не са забрадени, то пак е от това "нещо друго". За четящия знаците "другото" е душевната болка, страданието, направили тази жена безразлична към всичко наоколо, загледана в собствената си мъка, затворена като скритите ръце в пазвите й. "Превита" от скръб, скършена от болка, на нея не й е "леко".

Предположението на Моканина "Ти май болно имаш.", се оказва вярно и читателят очаква положителен отговор преди още бащата да го е дал, два пъти повтаряйки глагола "имам". Това е така, защото, взиращият се в психологическите детайли текст вече го е подготвил, приучил го е да се вглежда в подробностите. Сред тях се откроява тази, че мъжете разговарят и чрез техните гласове зазвучава този на момичето и отчасти - на майката. Ако (обяснимо защо) бащата разказва личната им история, центрирана около Нонка, то гледната точка на майката остава скрита, липсва разказ за нея. Може би, защото майчиното страдание е неизговоримо, за него единствено се мълчи. Нонка "думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпооженили, а тя още стояла." Само майка и дъщеря могат да си кажат толкова интимно-съкровени тайни, да се доверят, да се чуят взаимно. Тук майчината реакция също е спестена, премълчана, а утешителните думи изговаря бащата, търсейки логично обяснение и правейки аналогии, за да утеши чедото си. Жена му е споделила с него Нонкината тревога, явила се е медиатор в тяхното общуване, за да се стигне до Нонкиното настояване: "Моля те, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата." Момичето иска разрешение от баща си по патриархално правило, и когато се връща, споделя случилото се. Читателят научава за него от преразказа на бащата, който, макар и достоверен, чрез преизказното наклонение зазвучава като приказка, но с обречен финал. За бащата "Сън ли е било, истина ли е било - не знам", но за дъщерята "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли." Усещанията на баща и дъщеря за причините на болестта са различни, но разказът на Нонка кара Гунчо да мисли, че дъщеря му тлее, защото змия я е полазила. И дори да не знае и да не вярва истина или сън е разказаното, това не променя увереността на момичето, че има връзка със змията - тя вярва, че е така. Със същата убеденост след научаването за чудотворната бяла лястовичка, "жени нали са", Нонка и майка й вярват, че в нея е спасението.

Може би и затова, чувайки гласа на баща си, приближаващ се с Моканина до каруцата, "момичето се обърна". Сега вече заедно с Моканина читателят вижда, че "слабо беше", със снага, "стопена от болестта" и "лицето му беше като восък". Само "очите му бяха още светли, още млади и усмихнати". Читателят за пръв и за последен път "чува" гласа на Нонка с въпроса й "Ще я видим ли, чичо?" и заговаря повествователят с "продума момичето и ясните му очи светнаха". Тялото тлее, но очите говорят с жажда за живот и вяра, с упование и надежда. Тези очи са светли, но след въпроса на девойката разказвачът уточнява - "светнаха", което оставя впечатлението, че момичето очаква утвърдителен отговор. Тези очи преобръщат нещо в душата на пастира, те го учат на вяра, те го променят, защото потребността от упование, вопиющата нужда от спасителното "да" са кодирани в един въпрос и един светнал поглед - погледа на надеждата за спасение!

Последното, което "вижда" читателят, свързано с Нонка, е това, което "вижда" и в началото на разказа: "...момичето легнало до нея" (майка му). Между първия и последния му поглед в тишината на разказа е прозвучала една женска реплика, един женски глас с един въпрос: "Ще я видим ли, чичо?", който след отговора не зазвучава отново... Само плачът на майката допълва енигматичната тишина на художественото пространство: "Майката стисна очи и заплака."... Тихо, разкъсващо тихо е в женските души, които мълчаливо, с крехка вяра и много болка следват пътя на надеждата за спасение...

Преобърнали представите за света чрез безмълвното си присъствие, жените от разказа се изгубват по безкрая на пътя "все по теля"...

Йордан Йовков е художник класик и обича всичко, което от векове е изкристализирало, стройно, ясно, завършено. А такива са патриархалният овчарско-земеделски бит и човек, с обичаите, мъдростта , всред които и той е израснал. Героите му са люде живи, жизнени, духовно богати, силно чувствителни към доброто и злото.

Главното за твореца е да се минат "границите на обикновеното" и да се стигне чудото, легендата, религиозно-естетическото единение със свръхестествената сила на "бога". Да се издигне временното до вечното. За Йовков свръхестествената сила е "голямата душа на народа", на "безименния герой".

“По жицата” е разказ, в който се разкрива драматичният сблъсък между доброто у човека и злото извън него, между страданието и надеждата. Писателят си служи с характерен похват. За да покаже дори откъм външната страна размера на страданието-той въвежда свидетел. Старият овчар Моканина състрадва на безкрайната човешка мъка. През неговия поглед Йовков изгражда представата за останалите действащи лица. Този образ е авторовото “аз”. Житейският му опит го е научил да преценява точно хората.

Един поглед към селянина, отбил се от пътя си, е достатъчен за Моканина да направи вярната си преценка - “че е сиромах и като че ли сиромах се е родил”. Той забелязва не само множеството кръпки по ризата, но и че те са “едро и неумело шити”. Детайлите на бедността постепенно се наслагват в портретната характеристика на Гунчо: “..поясът му оръфан, потурите-също. Беше бос.”. Читателят е подготвен едновременно и за деликатната душевност на Петър Моканина, и за по-нататъшното му милосърдие към страданието на селянина.

Контрастират ръстът на селянина и душевното му състояние. Високата, едра снага обикновено е белег за сила и увереност, но при Гунчо остава усещането за безпомощност. Окончателната представа за читателя се оформя с един фразеологизъм, използван от народа, че е от ония хора, дето”и на мравката път струват”. Доловено е нарушеното душевно равновесие и скритата причина за него -“гони го някаква беда”. Йовков успява да направи “видимо” това усещане за беда. Овчарят забелязва всички детайли, които външно изразяват емоционалното състояние на селянина. Дори с един поглед открива белезите на потискащото страдание. Вижда отпуснатите краища на ръченика на майката и безсилно положената върху черните селски възглавници глава на момичето. Жестовете също доизясняват картината на страданието.Вътрешното напрежение на бащата проличава в треперенето на дебелите му мазолести пръсти като свива цигарата. Нервни са и движенията- “затегли без нужда ту мустаците, ту брадата си”,израз на дълбока болка в душата му. Не е нужно ”някой да казва на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа”. Вижда се, че несъмнено тежък труд е съпровождал живота му. Отдавна се е отказал от външното и красивото и живее с драмата на челядта си.

Човешката драма е разкрита с разказа на бащата и се носи с дебнещата смърт. Трагизмът й е подсилен от това, че взема жертва най-милото, най-свидното – децата. Слаба е и Нонка. Стопена от болестта, лицето й като восък. Но жаждата й за живот е видима, очите й са ”още светли,още млади и усмихнати”. Сили да надмогне болката в стопената снага й дава неугасващата жажда на младостта за живот.

Образът на майката е олицетворение на безнадеждното страдание. За майчината мъка говори не само черната забрадка с отпуснати краища, а и това, че не проронва нито дума. Единствен израз на нейното присъствие са сълзите./”Майката стисна очи и заплака”/

Героите носят в себе си драматичното противоречие – съзнават трагизма на положението си и въпреки това търсят опора за надеждата си в една красива илюзия. Безпомощни пред съдбата, те не се примиряват. Трагичността им се обуславя и от това, че не носят никаква вина за страданието си, а бедността, болестите и смъртта са станали тяхна орис.

След докосването на змията, символ на злото и нещастието, остава надеждата за спасение в един друг символ - бялата лястовица. Никой не я е виждал . Чуло се е, че се е явила и тя недвусмислено символизира доброто, красотата и щастието.Такъв е и смисълът на белия й цвят.

Здравата селска логика на Гунчо го кара да се съмнява в истинността на красивата легенда. Но бащината обич и вяра, че ако подкрепи надеждата у момичето, може и животът да укрепне в крехкото му тяло, го изправят на пътя.

Безкрайността на пътя символизира и безкрайността на човешката надежда за спасение. “Все по теля” изстрадалото семейство ще се среща с добри хора, който да подклаждат пламъчето на изцелението. Необходимостта да се даде надежда Моканинът бързо усеща с доброто си сърце. Признанието му ,че не е виждал такава лястовица преминава в твърдение, че може, а после и че трябва да има. Овчарят е дълбоко отзивчив към човешката болка. Затова сърцето му трепва при мисълта, че може да нарани с нещо страдащия човек. Благородното му и отзивчиво сърце подсказва най – невинната и хуманна лъжа: “Аз я видях, ще я видите и вие.” Тези думи са равностойни на лекарство за отчаяната душа. Те са светъл лъч на надежда, който ще свети по пътя на болното момиче. Искрена и човешка е молитвата за оздравяване на Моканина към момичето:”Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш..я млада си.” Задъханата му реч издава вълнението в душата му заради желанието да помогне в оздравяването на това младо момиче. Подигането на нещото в гърдите му, което го задушава и премрежва очите му е истинската съпричастност със страданието на непознатите. Безкрайната човешка мъка естествено прелива от душата на доскоро непознатия селянин в душата на Моканина. Страданието, болката и необходимостта хората взаимно да си помагат в беда сближава тези хора, които съдбата е срещнала случайно.

Авторът е използвал умело и пейзажа, за да се покаже тъжното в човешкото съществуване. Усеща се широк хоризонт, вижда се просторното поле, долавя се неизразимо леката тъга на гаснещото вече лято – и по незрими пътеки идва и от пейзажа внушение за мъката, идва мисълта за безкрайното народно тегло. Едно тежко страдание се носи по света и извиква тежкия стон на Моканина: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”

Именно чрез съпричастието хората могат да бъдат разпознати доколко са добри и способни да помогнат на страдащия. Двамата герои в разказа “По жицата” взаимно се разкриват един пред друг. Моканинът оценява точно и мъдро Гунчо още в началото, Гунчо пък му се доверява, защото разбира, че е добър и състрадателен човек.

Чрез опознаването на болката, която е навсякъде по света, хората се сближават. Тази човешка близост е може би най-голямата човешка сила и ценност в живота. Добротата по безкрайния път на страдащото семейство ще ги зарежда с нови и нови надежди, ще подържа огънят в душите и сърцата им. Тази доброта е отличителен белег на народа ни и е въздействащо предадена и в това произведение на класика

Link to comment
Share on other sites

  • 5 years later...
  • Глобален Модератор

moje li nqkoi da mi nameri harakteristika za Guncho Petar Mokanina maikata i dashterqta molq vi

като за начало се научи да пишеш на родната си азбука. Освен това - който търси - винаги намира. Така че успех.:)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

used http://forum.abv.bg/abv/lat2cyr.php

Четейки Смирненски, Вапцаров, Йожеф Аттила, Радноти човек има впечатлемнието, че историята се повтаря...

Например:

По статистически дани тази година са омрели от студ 99 души....в Унгария

Да, но в статистиката не се пишат тези които в болниците са умрели в последствие на простудияване....

И. И от тези 99 дучи 57 са замръзнали в дома си...

Винаги ми идат на ум думите за босоногите деца "те са свикнали...."

:book: :book: :book:

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Това има малко общо, обаче ;)

Социалните моменти в българската поезия се появяват след икономическите затруднения, причинени от краха на България през ПСВ, не на последно място и на репарациите. Тъй като няма пари, те са изплащани, особено на братска Гърция, с добитък - два или три милиона агнета, телета и т.н. Кожите поскъпват. Еми там са обувките на "босоногите деца". Не бива да се изключва и безотговорността на родителите на последните.

В руската и българската литература има едно такова "сиромахомилство" - види поетът босоноги деца и започва да обвинява всички, но не вижда дали баща им е пиян от сутринта, а причината най-вероятно е точно там.

Разбира се, комунистическото литературоведение веднага обвинява за тези поетични страдания буржоазията и капитализЪма...

Което не пречи поетите да са на изумително ниво и да ни предлагат забележителна литература, много по-дълбока от обикновеното "ах" и "ох":

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити - глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити - дебне каменния град.

Снимката е оттука: http://photo-forum.net/index.php?APP_ACTION=GALLERY_IMAGE&IMAGE_ID=1228629 (Хванал го е автора! )

Безверието на 20-тте години, погледнато с много бистър поглед на много богат с морал човек.;) Литературното майсторство отделно.

post-727-098948200 1336797204_thumb.jpg

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Всички забравят една малка, но важна подробност - цялата поезия на Христо Смирненски се пише по времето, в което България е управлявана от Ал. Стамболийски - ... .

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Повтаря в този смисъл, че както след 1. световна война сме ограбени, и оцелелите ресурси отиват в джоба на победителите, така и сега е същото. Нямаме капитал за да развиваме, смислено икономиката...Всичко на версия и адхок върви. Всяко правителство импровизира....А хората...Около 100 000 чакат да ги изселят от домат или квартирата им...

Имам колега преди 4 годинди купи кола с 2 000 000 заем.

Има още 6 години около 4 000 000 да изплаща колата.

Каза, че сте ми я даде безплатно само да му купя дълга....А колата е шкода октавя....

Фактически семейства които нямат банков заем и двамата рабоят с две деца едвам могат да изплащат месечните си масрафи...

Практицсески на всеки светофар стоят просеци. И не всичките са алкохолисти...Откакто затвориха централната лудница (беше в местност подбна около Бояна) от тогава се увеличиха клошарите. Пратиха лудите да се явяват в кварталните полилиники за лекуване....

Менталитетът ме безпокои...Разговарям с млад колега "те бедните сами са си виновни", до неко друг плуциганин пак "за каво говориш, бях на 13 когато баща ми /унгарец/ умира от инфаркт. трябваше да отида да крада от горат дърва за да не замръзна през зимата с майка и останалита 4 браита и сестри".

Същото и е от страна на западните държави и техните елити...

Затова са толкова бездушни и безпощадни спрямо нашите икономически проблеми.....

:post-70473-1124971712: :post-70473-1124971712: :post-70473-1124971712:

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...