Отиди на
Форум "Наука"

Иисус Христос като историческа личност


Last roman

Recommended Posts

  • Потребители

Понеже стана въпрос за "тъмния период" на Исус от 12 до 30 година, има най-различни хипотези.

Според някои той е пребивавал в Индия - http://teacher.bg/cs/forums/t/5340.aspx

Според други като помощник на Йосиф е посещавал Британия (Гластънбъри).

Въобще доста разнопосочни траектории се чертаят.

Но ако целта е била той да бъде "неузнаваем за света", това вече обяснява всичко :)

Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 167
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Потребители

Отваряте много и интересни въпроси, които може да се дискутират от различни гледни точки. :)

Според светите отци- Василий Велики, Йоан Златоуст, Христос е трябвало да остане неузнаваем за света, и точно за Дявола и неговите слуги, които са можели да нанесат превантивен удар , ако са знаели точно, кой е Месията. Затова и на девицата Мариам е бил назначен настойник.

Следователно според споменатите отци Христос, който е "Бог и Човек , в една личност , с две природи свързани неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно" е бил подвластен на Дявола?! Много интересна хипотеза, която напълно подкрепям, защото някои гностици говорят същото. Казват, че Сатаната е по-голям брат на Христос.

Моето мнение по въпроса няма никакво значение, но мнението на светите отци, не е ли твърде нехристиянско? Трябва ли да вярваме, че Бог и Дявол са двете страни на една монета?

След това няма преки указания къде е бил . Но , никой не е лъгал за неговото ''дизапиъринг'' , включително и Църквата.

Църквата е лъгала като е прикривала някои сведения за неговия живот от апокрифите. Че е давал живот на врабчета е също толково невероятно, колкото, че на 12 години е беседвал (поучавал?) с учените в храма. Сведението си е сведение - фантастично или реално - пускай да върви в обръщение, пък всеки да преценява според акъла си. Относно сведенията за Христос, изначално подходът на църквата е лицемерен и лъжлив, и няма как да печели нашите симпатии.

А най-екзестенциалната грешка на Запад, е че не прави разлика между ''същност'' и ''енергия'' на Бога. Оттам и фундаменталните изкривявания на тази философия, която не е Богоотхвърлена, но крайно неточна.

Варлаам и Акиндин не са били глупаци. Били са рационалисти и са настоявали за здрав разум по тези въпроси. Обвинявали са исихастите в суеверие.

Да имаш някакво знание за "енергия" на Бога е възможно. Да имаш обаче знание и оттам да смееш да твърдиш нещо за "същност" на Бога е нелепо. Нали Бог е непознаваем?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Следователно според споменатите отци Христос, който е "Бог и Човек , в една личност , с две природи свързани неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно" е бил подвластен на Дявола?! Много интересна хипотеза, която напълно подкрепям, защото някои гностици говорят същото. Казват, че Сатаната е по-голям брат на Христос.

Моето мнение по въпроса няма никакво значение, но мнението на светите отци, не е ли твърде нехристиянско? Трябва ли да вярваме, че Бог и Дявол са двете страни на една монета?

Иноректус, ще ми се да задам на въпроса ви, друг въпрос, който тотално да ви обърка, но ще се придържаме към ''рационализма''.

Христос не е бил подвластен на дявола. Сещаш ли се за 3-те изкушения. Дяволската сила обаче е допусната, по допущение, заради свободната воля на хората.Дявола е могъл да вредничи, подтиквайки злобните хора - Ирод Велики, разбойници и др., чрез които да се опита да не позволи , на Христос, да излезе на яве в света. Ето, защо Христос е трябвало да бъде укрит за онези, са могли да му попречат. Дявола, апропо би могъл да има власт над Христос, ако Той му я беше предоставил свободно. От това би произлязла страшна колизия, но намеренията на сатана се оказали напълно разбити.

Църквата е лъгала като е прикривала някои сведения за неговия живот от апокрифите. Че е давал живот на врабчета е също толково невероятно, колкото, че на 12 години е беседвал (поучавал?) с учените в храма. Сведението си е сведение - фантастично или реално - пускай да върви в обръщение, пък всеки да преценява според акъла си. Относно сведенията за Христос, изначално подходът на църквата е лицемерен и лъжлив, и няма как да печели нашите симпатии.

Църквата (говорим за Вселенската православна църква) , за римолатинския псевдокатолицизъм, въобще не отварям въпрос, никога не е лъгала в основните си догмати.

Ако догматите са лъжи , ако истината е лъжа, то как да си представим въобще идеята за Църквата без петно и без бръчки ???

А в посланието си великия Павел, казва - Църквата е стълб и крепило на Истината !

Ако, вие си представяте, църквата, като патриаршеската институция или като изначална човешка институция, значи нито сте запознат с историята на църквата, нито пък желаете да вникненте във въпроса.

Варлаам и Акиндин не са били глупаци. Били са рационалисти и са настоявали за здрав разум по тези въпроси. Обвинявали са исихастите в суеверие.

Да имаш някакво знание за "енергия" на Бога е възможно. Да имаш обаче знание и оттам да смееш да твърдиш нещо за "същност" на Бога е нелепо. Нали Бог е непознаваем?

Въобще сте извън концептуалния базис на въпроса. Точно обратното. Нещо като сте чели, не сте доразбрали. Именно Православните, смятат ,че за същността на Бога, не може се даде точна формулировка, защото Същността на Бога е извън всякакви човешки категории, докато от Неговата благодат (харис- енергия) ,човек се ползва.

Дяволът пък е едно творение, а не както го възвеличавате вие в степен на ''Бог''.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Не гадая кой какво е чел, а дискутирам върху текстовете от форума. Тогава, за да няма недоразумения, внимавайте какво казвате. Западът не прави разлика между същност и енергия, казвате Вие, но православието, трябва да допуснем, прави. За да правиш разлика между две неща, трябва да познаваш и двете. Какво православието знае за същността на Бог, за да говори за разлика между същност и енергия?

Дяволската сила обаче е допусната, по допущение, заради свободната воля на хората.

Което означава:

1. Сатаната е сътворен от Бог, който без друго е творец на всичко видимо и невидимо.

2. Сатаната не е сътворен, а съществува изначално, следователно наравно с Бог.

И в двата случая ще се объркам не аз, а църквата. За мен това са концепции, а не истини, каквито са за църквата.

Ако догматите са лъжи , ако истината е лъжа, то как да си представим въобще идеята за Църквата без петно и без бръчки ???

Нека църквата постави на масата за разискване всички известни текстове, да възстанови по памет изгорените апокрифи и тогава истините ще станат други, догмите ще трябва да бъдат променени. Не знам какви ще бъдат тогава новите догми, но знам, че ще бъде взето предвид всичко известно, а не само допустимото за църквата.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

На мен лично са ми по-интересни роднините на Иисус, както ни се описват в Евангелието и в преданията. Например свети Йосиф - съществуват различни мнения при западните и при източните християни. Западните казват, че той до самата си кончина бил девственик, като изобщо не бил встъпвал в брак, а източните твърдят, че той имал жена и създал деца. Данните за него в Евангелието са крайно недостатъчни за да разберем неговия живот, преди той да стане мним съпруг (или може би не съвсем мним) на Дева Мария.

Съгражданите на Иисус са считали, че Той действително има братя и сестри по плът, а следователно и е син на Баща Си Йосиф:

"Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Иакова, Иосия, Иуда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му?" (Марк 6:3).

Има едно единствено ненадеждно свидетелство на Никифор, древен гръцки историк, следвайки свети Иполит Римски, съобщава, че Йосиф се оженил на младини за някоя си Саломия и създал деца. След кончината на жена си Саломия свети Иосиф живеел във вдовство достатъчно дълго време, прекарвайки дните си в чистота до момента в който не бил определен от Бог да стане мним мъж на Мария. Като живял всичко сто и десет години, Иосиф мирно починал.

Други православни изследователи смятат, че това са деца на родна сестра на Мария - жената на Клеоп, наричан още Алфей (Иоан 19:25) и по такъв начин - братовчеди на Господ по майчина линия (Марк. 6:3, Мат. 13:55).

Трети (вкл. някои православни библеисти) вярват, че Иаков, Иосия, Симон и Иуда са родни братя на Иисус по плът, родени от Божията Майка, за Която св. Матей Евангелист казва: "И не познаваше я Йосиф, докле тя роди своя първороден Син" (Мат. 1:25).

„докле” e дума от църковнославянския език и означава „докато”.

Но ако след раждането на Иисус, Мария и Йосиф са започнали да водят нормален съпружески живот, то Мария не следва да е Приснодева.

Както е видно от горното, сред християните, а дори и сред православните няма единно мнение по въпроса за братята и сестрите Господни, защото очевидно е, че няма достатъчно исторически свидетелства за правотата на първата, втората, третата или четвъртата теза.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Исус е един от малкото личности, чиято биография изобилства от празнини, неясноти и противоречия, а може би съзнателно изменена и редактирана от последователите му.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Аз пак ще питам: може ли Богочовека да греши? Да се лута? Веднъж да казва едно, после друго? Или когато това става му се "обажда" човешката природа? С какво един Бог може да бъде изкушен? Аре сатаната не е знаел, че това е Богочовек, ама защо са били нужни 40 дни? Защо Богочовека е искал Отеца да го избави от тази "горчива чаша" (или как беше там)?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Исус е един от малкото личности, чиято биография изобилства от празнини, неясноти и противоречия, а може би съзнателно изменена и редактирана от последователите му.

Всъщност не е така, има мнооого други дет даже не са споменати, ама ако имаш предвид един от малкото дето са ...хмммм как да не богохулствам сега :(, абе дето са повлияли на, ако не на световната история то поне на световната мисъл (за добро или за лошо). На мен лично Йоан Кръстител ми е много по-интересен и си мисля, че за Християнството (като такъв тип религия) е много важен. Иизус определено е бил лечител (в еврейската религия е даже магьосник), а си мисля, че идеите за бедните, за любовта, за опрощението са силно повлияни от Йоан Кръстител. Прости ми Рицарю аз не съм Православен и подхождам към Библията като към .......примерно Именника ;) или към някоя древна хроника писана от хора. Не само към Новия, но и към Стария заввет.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Преди всичко друго този човек е бил малко бебенце преди някъде към две хиляди и десет, единадесет годинки почти :) Като всеки един от нас се е родил и се е научил на човешките неща от хората. Вероятно е бил от онези, по-чувствителните към несправедливост и болка. Затова е опитал да промени света. По един или друг начин е успял. Не случайно празнуваме рождения му ден във великия ден на Зимното Слънцестоене, когато е най-дългата нощ в годината. :)

Да сме живи и здрави и ние и всички малки бебенца, та да се раждат все повече такива хора по Земята - вероятно им трябват майки, които да ги научат на любов и бащи, които да ги приемат и обичат независимо чий ген носят.

Честита Коледа.

Аз така виждам нейния смисъл.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

А най-интересното е, че нито знаем кога се е родил, нито на колко години е бил, когато са го разпънали - въобще мистика. Но хората си падат по легендите. :smokeing:

Живот и здраве на всички християни и здравомислещи хора. :smokeing:

Редактирано от Last roman
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Има много легенди за слезли на Земята и помагащи на хората богове, но малко са историите за живи хора, които са учели другите на мъдрост и любов един към друг. Мъдреците винаги са били почитани и са останали в историята с почти мистичен ореол - от мъдростта на Иисус Христос се е възползвала една религия и е водела европейския свят по пътя му дълго време! Трябва да запомним обаче, че останалия свят през същото това време е бил воден от други мъдреци и техния глас също е важен за новото, глобално информирано човечество.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Едно леко и бързо, отговорче от моя приятел Боби Маринов, което ще излезе и в новия брой на списание ''Християнство и култура".

За ''неяснотите, нередностите и изкривяванията'' в живота на Иисус няма какво да коментирам . Досега няма античен '' герой на когото с такава точност и подробност да са описани - родословието , времето и мястото на събитията .

Но прочее да дадем думата на автора -

За историята на Бога, станал Човек, и за нейните съвременни прочити

Автор Борис Маринов, сп. "Християнство и култура"

събота, 19 декември 2009

Една история, написана преди две хилядолетия, четена толкова много пъти и по толкова различни начини, понякога най-противоречиви, става актуална всеки път на границата между старата и новата година – историята на Иисус от Назарет, на Младенеца, „Който е Христос Господ”.[1] Едновременно Божия и човешка, тъжна и радостна, необикновена и съкровено близка, тя не се натрапва, но задължава. Изисква честен отговор, но опитите да бъде прочетена докрай водят до истинско изтощение и ума, и чувствата, и волята. За читателите си представлява същинско предизвикателство, и все пак поколения наред дават най-доброто от себе си, за да успеят да решат поставената им от главния Герой на разказа задача: да разчетат не само богочовешката Му Личност, но и Неговата богочовешка история.

„А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода…”[2]

Трудно е да си представим по-непринуден и по-достоверен разказ за нечие раждане от този, който ни предоставят евангелистите. Тук са всички необходими подробности: родословието, времето и мястото на събитието, дори маловажни на пръв поглед детайли, като яслите и нощната стража на пастирите. Има обаче една подробност, която завинаги остава камък за препъване – разказано е, че Той е Син на Всевишния, Син Божи, че Той е Словото, Което „беше у Бога”, ще рече, че Той е Самият Бог, Който „стана плът, и живя между нас”.[3]

Неспособността на човека да приема факта на чудото се превръща в най-големия враг на историческия Богочовек. Така, независимо дали Иисус от Назарет ще се възприема като особено облагодатѐн, но все пак обикновен човек, или като погълнал без остатък човешката ни природа Бог, или – най-сетне – като призрак, само привидно приличал на човек, както ще приема докетското съзнание, образът на Христос от Евангелието ще бъде все повече и по все по-разнообразни начини изкривяван. Така постепенно ще бъде изкривявано и основното, донесено от Него, а това основно е отговор и разрешение на единствените истински важни въпроси – въпросите за смисъла: на живота, на тлението и смъртта, на идването ни тук и на отминаването ни и, в крайна сметка, на историята и на нейния край…

Всичко обаче започва с една лична история – част, поне според Църквата, от Божието домостроителство, от Божия план за творението; история на Бога, станал Човек; история, която – по сполучливия израз на отец Георги Флоровски – прави възможна „историята на човека”.[3] Много в тази история е свръхестествено и чудно, но само с насилие над възприятията ни разказаното може да бъде отричано като легендарно или митологично. Подобно на всеки разказ и на всяка лична история, и тази е възприемана от всеки свой читател лично. Нейният прочит – дори и най-повърхностният – неизбежно води до среща на личност с Личност. Тъкмо затова и прочитите на историята на Бога, станал Човек, са толкова много и така различни, така невъобразимо различни. Но точно в дните около Рождество Христово можем да усетим най-добре цялата реалност на разказа от Евангелието – точно в тези дни можем да проумеем и със сърцата си факта на Боговъплъщението, а така и целия смисъл на книгата „за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов”.[4]

2_2.jpgВсъщност тази книга е винаги наблизо. Когато я разгърнем, пред нас застава образът на Спасителя – потомък на пророка Давид и праотеца Авраам и в същото време Слово на Отца, Бог, за Когото евангелистът свидетелства, че „дойде у Своите Си, но своите Го не приеха”.[5] Нима обаче и до днес историята на Пророка, останал неприет в собствената Си родина, не се повтаря отново и отново? Нима описаното развитие на събитията не звучи много по-„естествено” от един сценарий, в който Израил беше приел с отворени обятия дългоочаквания свой Месия![6] Сблъсъкът с юдеите, по-точно с юдейските първосвещеници и зилоти, е една от големите теми в историята на Богочовека – тема, наситена с истински драматизъм. Картината се допълва от „външните”, ако отново цитираме отец Флоровски,[7] свидетелства. Нека поставим до Евангелието книгите на юдеите и ще видим разказа на евангелистите още по-наситен на багри. Като се започне от говоренето за Христос като за „този, когото не бива да споменаваме по име”, като за „оня човек” или „някой си”, като се премине през сведението, че Той бил увлякъл Израиля, като направил от него „изменник на вярата”, и се стигне до иронично злъчното „бен пантера”,[8] Талмудът наистина ни помага да осъзнаем действителната картина на противопоставянето срещу „ха Ноцри”,[9] за което отначало четем при евангелистите. Същевременно обаче това е повод да запитаме и сами себе си – дали и ние не отхвърляме Христос като Син Божи и Спасител? Дали и за нас Той вече не е станал просто „някой си”? Не премълчаваме ли понякога името Му от съображения за „уместност” или дори от обикновена леност? Осъзната ли е „традиционната” ни вяра в Него и доколко Го следваме в действителност? И не е ли формалното приемане всъщност още по-лошо отхвърляне? Много по-лошо от това на юдеите…

Но нека продължим нататък. Приеман или не, пред нас е образът на Иисус от Назарет: веднъж успокояващ и изцеляващ, друг път укоряващ и изобличаващ, а понякога дори и наказващ. В синагоги и по площади, във всевъзможни ситуации и при всевъзможни обстоятелства, в годините на служението Си Той не спира да проповядва Царството на Отца. Той е приел човешка плът, но не е само човек, а още и Син Божи, и Бог, и тъкмо като такъв завладява Своите слушатели по много особен начин: „Той ги поучаваше като такъв, който има власт”.[10] Едва ли в целия евангелски разказ могат да бъдат намерени думи, които по-точно от тези да ни предават начина, по който юдеите долавят – макар и все още смътно, – че пред тях не стои просто един човек. Наистина, за много от тях е крайно трудно да приемат Бога в Личността на Христос (много често това е трудно и за самите апостоли), но и за най-скептичните сред тях е налице Божията власт, не просто Неговата сила, а тъкмо властта. С тази именно власт Той изцерява недъзи и опрощава грехове, а това вече означава и намеса в конкретни, лични съдби. Нещо повече: в определен момент Той овластява и Своите апостоли – дава им да връзват и развързват,[11] което вече идва, за да ни подскаже, че Той е Господар и на историята, а следователно и на бъдещето – на края на историята и на „новото творение”, което предстои, че именно Той е Положилият „в своя власт” времената и годините.[12]

Въпреки това обаче, и тук за нас се открива една важна част от целия смисъл на Неговото идване, Той трябва да се сблъска с овластените земни управители – да бъде осмян и поруган от тях, за да успее тъкмо в унижението Си да ни разкрие, че Неговата власт е от съвсем различен характер – че е власт, която не е от този свят. Сблъсъкът Му с овластените в една провинция на Римската империя (защото това е светът, избран от Самия Него, за да влезе в историята) остава документиран вече не само в написаното от Негови ученици и последователи, но и в отделни светски хроники, в свидетелствата на хора, които не могат да бъдат заподозрени и в най-нищожни симпатии или пристрастия към Него. Сред тях е, например, Светоний, който, около 120 г., споменава за това, как в началото на 50-те години на І век имп. Клавдий (41-54) прогонил от Рим „юдеите,[13] които непрекъснато всявали смут под водачеството на някой си Хрест”.[14] Подобно е и друго свидетелство от началото на ІІ век – това на Плиний Млади, областен управител на Витиния, който се допитва до имп. Траян (98-117), как да постъпва с християните, които – по неговите думи – се събирали рано сутрин заедно, за да „пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като бог”.[15] Известен е и отговорът на императора – принципно този отговор не се различава по нищо от отговора на Понтий Пилат: християните не следва да бъдат издирвани, но – ако бъдат изобличени – трябва да бъдат наказвани. Нещо подобно присъжда и Пилат – като не намира основание за обявяване на формална вина на изправения пред него подсъдим („аз не намирам никаква вина у Тогова Човека…, нито [пък] Ирод намери…; ето, нищо достойно за смърт не е извършил”[16]), той все пак осъжда „Юдейския цар” на смърт, тъй като това изисква от него обвинението, за да запази накрая ръцете си невинни…

2_3.jpgОтношението към Христос, съответно към християните, на Пилат, Клавдий и Траян е в основата си еднакво. Можем да го определим като „дистанцирано” и по-точно като „неангажирано отрицателно”. С малко изключения това отношение остава същото и занапред, та чак до съвременните нам управители и императори. И тук нищо не трябва да учудва. Защото „Моето царство не е от тоя свят”[17] – тези думи са изречени от Самия Христос, при това точно пред Пилат, за да отекнат завинаги в ушите на всички. Колко често обаче се замисляме днес над тях? Пазим ли все още ясно съзнание за иноприродността и неотмирността на Царството, към което се стремим, или сме готови да го подменим с красотата на нашите тукашни, земни царства? Не се ли поддаваме твърде лесно на мисълта, че Божието Царство е възможно още тук и сега – в пределите на собствения ни земен живот? Не ни ли се случва често да забравяме, че „Църквата е тук, в този свят за негово спасение, но точно поради тази причина тя трябва да се противопостави и да се откаже от този свят”?[18] Успешен проект ли е въобще, исторически и в съвремието, християнската държава? Оцърковѐн ли е светът? Толкова много въпроси поставя пред нас съдът на Христос пред Пилат…

Ако наистина търсим верните отговори на всичките тези въпроси, трябва да се върнем обратно към Евангелието, към разказаната в него история на Бога, станал Човек, за да си дадем ясна сметка за цялата абсурдност на света, в който живеем – създаден „от нищо” по волята на своя Творец, свободен дори на богоборчество и, в крайна сметка, враждебен, а понякога дори безразличен (което – едва ли е нужно да се обяснява – е всъщност много, много по-лошо), към Своя Спасител…

„Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек”[19]

Така определят през 325 г. отците от Първия вселенски събор в Никея, но те само придават окончателна словесна формулировка на една вяра, с която и в която Църквата живее вече цели три столетия след Петдесетница.

В едно от своите гениални прозрения отец Флоровски пише за Символа на вярата като за една съкратена история на творението и на света – история, в която, разбира се, е разказано само най-важното, най-особените събития.[20] Тази „кратка история” започва със сътворението на света и завършва с „бъдещия век”, с края на историята и новото творение. Забележително е обаче, че най-много внимание в нея е отделено тъкмо на събитията от историята на Бога, станал Човек, на историята за дните, в които „единия Господ Иисус Христос” живя тук, между нас. И този факт намира своето обяснение в подчертаването, че Той е Този, „чрез Когото всичко е станало”,[21] както и преди това ни е обяснено в Евангелието. „Всичко” тук означава „включително и историята”. В целия текст на Символа разказът за Иисус Христос, Божия Син, единородния, заема приблизително почти половината от написаното. Едва ли би могло да се намери по-ясно свидетелство за централното значение на Боговъплъщението от това – от свидетелството на текста, който лежи в основата на цялата вероизповед на Църквата. Този „чрез Когото всичко е станало”, Словото на Отца, влиза в определен момент в човешката история, за да промени нейния ход завинаги, като покаже не само път на живот, но и последната цел, перспективата – както на историята въобще, така и на всяка отделна лична история. А тази цел е новото творение, Царството на Отца.

Със Символа на вярата, утвърден на два пъти през ІV в. и запазен неизменен и до днес, Църквата свидетелства и за още нещо – за приемството на историческия спомен и на историческата памет. Отначало паметта за тези събития се отбелязва в деня на Богоявление, но по-късно е обособен и отделен празник на Рождеството. В определен момент Църквата вече фиксира пълен цикъл от празници, посветени на най-важните събития от живота на нейния Господ и по този начин окончателно подчертава, че нейната вяра не е нещо отвлечено, а е вяра в конкретни, известни на всички, исторически събития. В това е всъщност истинският смисъл на църковните празници – че те не само символизират, но, и преди всичко, актуализират, отново и отново, в хода на всяка следваща литургична година, действителни събития от миналото. Много от тези събития могат да изглеждат необикновени и тъкмо тук се крие изкушението те да бъдат възприемани като символи, така че и днес, две хиляди години по-късно разказът за Бога, станал Човек, изисква все същата онази вяра, за която още св. апостол Павел казва, че „с вяра ходим, а не с виждане”.[22] Без тази именно виждаща вяра всеки разказ за Църквата, който неизбежно започва и завършва с историята на нейния Христос, може да бъде просто отхвърлен, както е бил отхвърлен и самият Христос. Но, както добре пише отец Александър Шмеман относно събитията, разказани от св. евангелист Лука в книга Деяния апостолски: „… Невярващият може да се съмнява в тяхната историчност. Но и той трябва да признае, че не е имало ден, когато християните да не са вярвали в това божествено начало на Църквата и че самата тази вяра вече е и основополагащият факт на нейната история, вън от който едва ли може да бъде разбрано цялото нейно по-нататъшно развитие”.[23]

Църквата и днес продължава да живее не само с опита от Петдесетница, но и с опита от личното присъствие на Богочовека: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”.[24] Ето защо и дните на Неговия земен живот продължават и днес да бъдат не просто факт от миналото, а живо настояще – една изпълнена със смисъл история, имаща своето непосредствено отношение както към живота на Църквата въобще, така и лично към всеки от нас. И днес обаче Спасителят все още ни пита, както някога Своите апостоли: „За кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?”[25] Ето го въпросът на въпросите, от отговора на който зависи всичко: „за кого Ме мислят човеците?” Ако обаче отговорът на Църквата, изречен чрез устата на апостол Петър, е повече от ясен, далеч не толкова ясен е личният отговор, който дава на този въпрос всеки от нас. Защото и до ден днешен – инкриминирани или неприкрити – под една или друга форма, продължават да живеят всички онези стари лъжеучения, с които Църквата е водила дълга борба за своя Христос, „Синът на Живия Бог”.[26]

В един от текстовете си отец Георги Флоровски коментира тъкмо това – той пише за „ново несторианство” и „ново монофизитство”.[27] И несъмнено има право, тъй като тези две тенденции – противоположни, но еднакво рушащи интегралния образ на Богочовека, успяват под най-различни форми да се промъкват и до днес, включително и вътре в Църквата. Точно и много вярно е написаното от автора, че „голяма заблуда е да се смята, че христологическите спорове от миналото не са свързани със съвременната ситуация”. „В действителност – продължава отецът – христологическите спорове продължават и се повтарят в дискусиите на нашето време”.[28] Независимо дали няма да ни достига вяра, за да приемем, че Самият Бог е възприел пълнотата на човешката природа и е живял – в конкретно време и на конкретно място – сред нас, или пък желанието за едно божествено нахлуване в историята до такава степен ще измести встрани пълнотата на човека в Христос, че тя да бъде отречена изцяло, и в двата случая ще подменяме историческия Богочовек с измислени по „наш образ” и по „наше подобие” свои спасители. Дали ще отидем в едната или в другата тенденция, зависи само от нас и нашите лични склонности и желания, но и в двата случая ние ще сме прочели погрешно историята на Бога, станал Човек – и в двата случая от Онзи Иисус от Назарет, Който е Христос Господ, ще е останала само половината.

Съществува още и опасността от докетизма.[29] Разбира се, тя отдавна вече не възприема грубите форми на докетските вярвания от първото столетие. Трудно би било да се мисли, че в началото на двадесет и първото столетие някой сериозно би виждал в Христос призрак и привидение. И все пак, не е ли релативизирането на всяка истина, което днес шества с пълни сили в почти всички области и на вярата, и на знанието, една рафинирана форма на същия онзи древен докетизъм, за който Иисус Христос е изглеждал като призрак и привидение? Да, Христос е живял тук (за това имаме достатъчно исторически свидетелства) – да, Църквата вярва, че Той е бил и Бог, и човек (в тази нейна вяра няма никакво съмнение) – да, Той е оставил след себе си учение, което претендира да е единствено истинното и т.н. и т.н. Но! Нима за същото това не претендират и други учения, нима няма и други религии, които разказват за въплътени богове, нима много от тези въплътени богове не са и те действителни исторически личности, пък и, както добре го е казал още Пилат: „Що е истина?”[30] Работата обаче е там, че където няма ясно разбиране и критерий за истина, където всичко е истина и нищо не е истински истинно, там остава място само за призраци и привидения – там няма място за нищо цялостно и плът-но, а онова, което не е в плът, би могло да бъде само призрак и привидение. Но, ето че на цялото това о-призрачаване на света Църквата отговаря от своята радост…

„Бог е Господ и ни се яви”[31]

Богослужението на Църквата и по-точно нейната вечна Литургия е времето и мястото, където може не просто да бъде прочетена, но и действително да бъде чута, видяна и преживяна историята на Богочовека. Тъкмо там, в Литургията на Църквата, може да бъде проследено отблизо всичко онова, което се случва от деня, „когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода”, до утрото при празния гроб. Именно присъствието в Литургията и участието в нея е онова, което прави онези, които са просто вярващи, пълноправни членове на Църквата, а оттам и непрекъснати читатели на историята на Онзи, Който малко преди кръстните Си страдания беше казал: „Това правете за Мой спомен”.[32] Споменът пък е въпрос на знание и на историческа памет. Но тази памет се пази само вътре в Църквата – там е и познаването на историята.

[1] Лука 2:11.

[1] Мат. 2:1.

[2] Иоан 1:1-14.

[3] „Затрудненията на християнина историк” – Във: Флоровски, Г. Християнство и култура, С., 2006, с. 71.

[4] Мат. 1:1.

[5] Иоан 1:11.

[6] Сиреч Христос, „Помазаника”.

[7] „Живял ли е Христос? (Исторически свидетелства за Христа)” – Във: Флоровски, Г. Мъдрост и Премъдрост, С., 2006, с. 309.

[8] Иронизиращо вярата на християните, че Христос е роден от Дева (παρϑένος).

[9] Назореят.

[10] Мат. 7:29.

[11] Мат. 18:18.

[12] Деян. 1:7.

[13] Разбирай „християните”.

[14] Божественият Клавдий, 25 – В: Гай Светоний Транквил Дванадесетте цезари, С., 1981, с. 201.

[15] Писма, 96 – В: Плиний Млади Писма, С., 1979, с. 208.

[16] Лука, 23:4,15.

[17] Иоан 18:36.

[18] Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, С., 2003, с. 87. На други места в своите съчинения авторът като че ли подсказва, че след Боговъплъщението светът вече лежи не в злото, а в Църквата, но това е казано в съвсем друг смисъл.

[19] Символ на вярата, 3.

[20] „Преди всичко християнството е смело обръщане към историята, свидетелство на вярата в определени събития, случили се в миналото – в исторически факти. Вярата свидетелства, че това са особени събития… Самият Символ на вярата е дълбоко историчен. В него цялата пълнота на битието е вместена в една историческа схема като „история на спасението”: от Сътворението на света до изпълнението на времената, Страшния съд и края на историята. Особено внимание се отделя на най-важните събития: Въплъщението, Пришествието на Месия, Неговата кръстна смърт и Възкресение”. (Флоровски, Г. „Затрудненията на християнина историк”, с. 37-38)

[21] Срв. Иоан 1:3,10.

[22] 2 Кор. 5:7.

[23] Шмеман, А. Историческият път на православието, С., 2009, с. 19.

[24] Мат. 28:20.

[25] Мат. 16:13.

[26] Мат. 16:16.

[27] „Изгубеното библейско съзнание” – Във: Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, с. 15-18.

[28] Там, с. 16.

[29] Гръцкият глагол δοκέομαι означава „изглеждам”, „явявам се”, „струвам се”.

[30] Иоан 18:38.

[31] Из Евхаристийния канон от Литургията на св. Йоан Златоуст.

[32] Лука 22:19.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Мнооого надменно, християнино! :bigwink:

Познание и история - в църквата, несъмнено православната, другите са невежи глупци?! Споменът не е знание, историческото знание е критика на спомените.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Мнооого надменно, християнино! :bigwink:

Познание и история - в църквата, несъмнено православната, другите са невежи глупци?! Споменът не е знание, историческото знание е критика на спомените.

Прочети статията друже, има го засегнат вътре тоя въпрос . Защо и как.

Недей бърза със заключенията ,преди да развиеш психологическите процеси на анализ, сравнение и синтеза.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Правилни разсъждения не се съвместяват с неправилно заключени; неправилни разсъждения - с правилно заключение. Не виждам никъде, дайте цитат? :book:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
За ''неяснотите, нередностите и изкривяванията'' в живота на Иисус няма какво да коментирам . Досега няма античен '' герой на когото с такава точност и подробност да са описани - родословието , времето и мястото на събитията .

Цялата работа с неяснотите е на дявола. След като рогатия не могъл да попречи на Мисията на Исус, не му е оставало друго освен да се опита да замъгли историческия му образ в спомените на хората за Него. Но и тук се е провалил.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.

Не се поддавай на изкушенията на дявола, чадо. Той няма власт над нашите мисли и чувства, освен, ако ние свободно не му ги предоставим.

Само, който основно изучи свещенната история и догмати, ще знае истината. :bigwink:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Не знам Елемаг шегува ли се или говори сериозно? Няма значение. Показва обаче много точно как действат богословите: не отговарят на въпроси, а ни пращат да четем. Ние четохме и питаме, ама никой не отговаря! :post-20645-1121105496:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.

1. Когато ми изчислите точно съотношенията между еврейско, арабско, римско и прочие време ще ти отговоря и аз на въпроса.

Много добре знаеш ,че изчисленията на Християнското време са направени от Св. Дионисий Малки през VI в. сл. н.е., скитски (или готски, както ти е удобно ) монах от съвременна Добруджа , дали е абсолютно точен в изчисленията, това като неспециалист , не смея да твърдя. .

За корелацията на +4 или -6 години си има доста изписана литература. Христос се ражда по времето на кой кесар . Направи амбивалентна връзка с Ирод Велики и с други посочени източници и ще си изчислиш времето в определения от мене обхват.

2. От Евангелието е известно, че Христос е бил много добре познат от своите близки, съседи и съграждани, т.е. той не е бил възприеман , като някой , който дълго време е бил някъде извън ойкуменето .

Диаметралното учение на Христос в сравнение с близкоизточните, персийските или индийските учения , доказват ,че той не е бил никъде извън Назарет.

1. Спрямо персийския дуализъм , имаме много ясни концептуални различия;

2. За ''прераждане'' в Евангелията ,само някой куку , като Калки от "Медикус", може да си измисля, затова нямаме допир с Тибет или Индия. Когато Далай Лама се ''преражда'' в Тибет, никой не го смята за ''бог'' в нашия смисъл.

Той е преродения БУДА- ''просветлен'' ,а не прероден бог .

Има някои тънкости в индийската религия, които не могат да се схванат от пръв поглед от религиозните анализатори. Индийската религия е пантеистична. За индийците ''Бог'' се разтваря със същноста си в творението (т.е. в света). В Юдейския контекст, Бог е ''СЫЙ ''- Вечносъществуващ, Неизменен, Личност.

Малко хора знаят ,че когато Каиафа задава прекия конкретен клетвено-съдебен въпрос към Иисус Христос-

Стига ни мъчи , кажи Кой си ти ???

Христос не отговаря - месията, христос или човека . Той отговаря - АЗ СЪМ - на юдейски - ЯХВЕ.

Най-точната интерпретация у Марка -

"Първосвещеникът пак го попита и Му рече : Ти ли си Христос, Синът на Благословеният???

Иисус му рече: Аз съм ;... / Марк 14: 61-62/

3. На въпроса на колко години е бил , отговарям недвусмислено 33 год. Някои конкретни паралели могат да се потърсят с годините на Йоан Кръстител ,който е по-голям с 6-месеца от Иисус.

Когато се ражда Йоан е бил убит първосвещеника Захария, защото се сещате, че Иродовите войници търсят и Йоан Кръстител за да го погубят наред с другите младенци , но Захария е укрил предварително сина си и те го убиват в Светая Светих между жертвеника.

Събитията в Евангелията са много добре вътрешно-исторически подплътени. Факитчески ,ако направим critica interna, няма да можем да обвиним в нищо съществено Евангелистите.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.

До трийсетата си година пътешествал из Египет, Индия, Ладак и Хималаите. Ходил съм в

Ладак и в манастира, където има библиотека с древни писания и почетна книга с

посланията на видни посетители. Тази светиня всъщност е будисткият манастир на

Ладак. Исус бил сред гостите на манастира. Описан е съвсем точно - кога е бил там, на

каква възраст бил, как изглеждал, какво учение проповядвал - всичко е описано. Тези

старинни текстове - поне на две хиляди години -са на разположение на учените, те не са

отскоро.-Ошо Библия том 1

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Рождество Христово – история на празника

Автор Венцислав Каравълчев

събота, 19 декември 2009

4Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (виж: Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали „dies natales” – "рождени дни", тоест дни, в които се раждаме за небето. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16), като не придавали никаква важност на раждането по плът. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

След установяването на празника Рождество Христово в един продължителен период от време то не се чества самостоятелно, а заедно с Богоявление и други празници, като основният акцент е бил върху Кръщението Господне. Тоест, в първите векове Църквата ни е чествала т. нар празник на Божиите явявания – Теофания (букв. Богоявление) или Епифания (букв. явяване, подразбира се - на земята), като празникът обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и Поклонението на влъхвите. Рождество Христово и Поклонението на влъхвите обаче е оставало в сянката на Богоявлението. Нещо повече, дори до 5 век е липсвало единодушие, кога трябва да се празнува Рождество. Както ще видим, различните църкви считали, че Христос се е родил в различно време - в периода от март до януари, като според предположенията си чествали и празника.

Първото споменаване на 25 декември като дата на Христовото Рождество срещаме в един откъс от св. Теофил Антиохийски (+183 г.), който е достигнал до нас само в своя късен препис на латински. В него се казва, че галите празнували Рождество Христово на 25 декември, независимо какъв ден от седмицата се пада, и поради този факт винаги празнували Пасха на 25 март, също независимо от това, в какъв ден от седмицата се случва. Автентичността на документа обаче е оспорвана от мнозина, ето защо той не може да служи като сигурно доказателство. Интересно е, че Тертулиан (+220 г.) не споменава Рождество измежду празниците, чествани от африканските църкви. Климент Александрийски (+215 г.) в края на своя земен път изброява редица предположения, които се били утвърдили сред различни групи християни, отхвърляйки ги същевременно като несериозни. Любопитно е, че той споменава за някаква група християни в Египет, които празнували Рождество на 20 май. Вероятно става въпрос за гностиците на Василид. Сам Климент Александрийски се спира на 17 ноември, в третата година от новата ера, като дата, на която се е родил Христос. През 221 г. Секст Юлий Африкан (един от първите християнски историци) изказва предположението, че Христос е заченат по време на пролетното равноденствие, с което се популяризира идеята, че Той се е родил на 25 декември. Св. Иполит Римски (+235 г.) в коментарите си към книгата на св. прор. Даниил казва, че Христос се е родил на 25 декември – сряда, във Витлеем, в 42 година от царуването на Октавиан Август. Според изследователите обаче този пасаж от текста на св. Иполит със сигурност се явява късна интерполация. Авторът на труда „De Pascha computus”, написан през 243 г. в Африка, посочва 28 март за деня на Христовото Рождество, като подробно излага и своите библейски съображения за това. Там, между другото, акцентът е върху слънцето и неговото греене, което е причина за разцъфтяването на всичко след студената зима. От тази аналогия следва, че Христос, Който е „Слънце на правдата”, също трябва да е роден на 28 март. По-късно на запад, на базата на това отъждествяване на Христос със „Слънцето на правдата”, установеният вече празник, който, както споменахме, се е чествал заедно с Богоявление на 6 януари, се премества на 25 декември. Това честване е трябвало да замести празнувания в този ден от езичниците празник, посветен според някои автори на бог Митра. На друго място в „De Pascha computus” се споменава, че това е бил празникът „Natalis invicti solis” – раждането на непобедимото слънце. В Рим съществувал култ към слънцето, а привържениците на този култ отбелязвали в края на декември периода на зимното слънцестоене, когато денят започва отново да нараства. Поклонниците на слънцето възприемали това като победа на светлината над тъмнината. Точно тази промяна започнали да отбелязват християните като Рождество на истинското Слънце, като влизане на света в духовната светлина на Бога.

6.jpg

Св. Киприан Картагенски нарича Христос „Слънце на вярата”, а св. Амвросий Медиолански „нашето ново Слънце”. Известно е също, че римляните празнували в края на месец декември Сатурналиите (Крони) - празнични дни, посветени на бог Кронос. Може да предположим, че и поради невъзможността тези чествания да бъдат заличени от народната памет, малко след Миланския едикт (313 г.) Рим въвежда честването на Рождество Христово на 25 декември. Според Дж. Тейлър това е станало преди 336 г. Това негово твърдение обаче изглежда малко пресилено, тъй като св. Амвросий Медиолански в своето „De virginibus ad Marcellinam” (За девствениците до /своята сестра/ Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356 г.) Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска. Сватбата в Кана древната Църква също е чествала на 6 януари (по-подробно виж тук).

През 245 г. Ориген в осма омилия върху „Левит” с насмешка споменава, че „само грешниците (като Фараона и Ирод) празнуват своите рождени дни”, с което изказва своето мнение, че е недопустимо християните да празнуват раждането на Христос. През 303 г. християнският автор Арнобий се подиграва с езичниците, които празнували рождените дни на своите богове, което индиректно указва, че празнуването на Рождество Христово е все още чуждо на християнството като цяло.

Най-ранното сигурно упоменаване на датата 25 декември като ден на Христовото Рождество имаме в Римския хронограф от 354 г., но там не се споменава за някакво определено честване. Вероятно много скоро след 354 г. Рождество Христово започва да се чества от почти всички църкви, като всяка една запазва собствената си традиция на установяване на датата на празника. Повод за това твърдение ни дава фактът, че докато на запад църквите първи са разделили Рождество от Богоявление, на изток двата празника продължават да се честват заедно на 6 януари. Св. Василий Велики (+379 г.) е първият архиерей, който възприема на изток западния начин на празнуването на Рождество и църквите в Кесария в периода 360-370 г. започват да празнуват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора-арианин Валент, който е убит от готите при Адрианопол (Одрин) в 378 г. Това кара някои изследователи да свързват разделянето на празника Рождество Христово от празника Богоявление с необходимостта от противопоставяне на придобиващото популярност арианство.

Възможно е подобно твърдение да е вярно, но то едва ли е основната причина за отделянето на честванията. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово да става на 25 декември. След като обаче св. Григорий напуска катедрата в Константинопол, празнуването е преустановено. Западният император Хонорий (395-423 г.) в писмо уведомява своята майка и брата си Аркадий (395-408 г.), които са във Византия, за това, как се чества празникът Рождество Христово в Рим, отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има свои отделни стихири и тропари. Източният император Аркадий и майка му препоръчали на св. Йоан Златоуст, който бил вече предстоятел на катедрата в Константинопол, да се съобрази с това писмо. Св. Йоан Златоуст веднъж вече бил въвел честването на 25 декември на изток, по времето на своето светителство в Антиохия – през 386 или 388 г. С пламенна проповед той успял да убеди антиохийците в правотата на Рим и да притъпи антиримските настроения. Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Йоан Златоуст, произнесена на 20 декември 386 или 388 г., антиохийците обвинявали Рим в идолопоклонство заради това, че чествали Рождество на 25 декември - празненство, което според тях било измислено от последователите на еретика Церентий. В тази своя проповед св. Йоан Златоуст споменава, че църквите на запад, от Тракия дори до Гадис (днешния Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа, на атлантическия бряг), честват празника на 25 декември. В Константинопол св. Йоан Златоуст около 400 г. въвежда честването на Рождество Христово да става на 25 декември.

Постепенно и другите източните църкви възприели практиката на западната църква. Това обаче не станало веднага, а в един по-продължителен период от време. В Александрийската църква това става около 440 г. Йерусалимската църква също съхранила още близо половин век старата практика на съвместно честване на Рождество Христово и Богоявление и пристъпила към тяхното разделяне едва в периода 430-440 г. Въпреки че най-накрая представителите на Йерусалимската църква се съгласяват да празнуват Рождество Христово на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение Господне (влизането на Богородица в храма с младенеца, което става на 40-ия ден след раждането, според предписаното от закона) не от 25 декември, а от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите църкви постепенно започнали да честват Сретение Господне на 2 февруари.

Йерусалимската църква обаче останала непреклонна пред увещанията на предстоятелите на другите църкви да промени честването. Наложило се дори през VІ в. император Юстиниан Велики (537-565 г.) със сила да влезе в Йерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.

6_1.jpgАрменската църква напълно съхранила източното предание и продължава и до днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари, но не по някакъв стар стил, а по старата традиция - едновременно с Богоявление. Константинополският патриарх Прокъл (436-446 г.) изпратил писмо до католикоса на Армения Сахак в периода около 440 г., в което го информирал за новото честване. Писмото обаче било предадено от недоброжелатели на персийския цар, който обвинил католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранил от престола. Въпреки това има писмени сведения, които указват на факта, че ако не всички арменци, то поне тази част, която се е намирала в пределите на Византия, приела да чества Рождество Христово на 25 декември. Това обаче било за много кратък период от около 30 години, след което се върнали към старата си практика, която съхраняват и до днес да празнуват на 6 януари.

Много автори в периода 375-450 г. като св. Епифаний Кипърски, св. Йоан Касиан, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Астерий Амасийски и др. защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, тъй като Рождество чества „раждането по плът”, докато Богоявление чества раждането в Св. Дух. В Рим малко след 400 г. е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени по време на честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество Христово и Богоявление. Трябва обаче да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават официален празничен статут от империята. Това става едва в 534 г., както се вижда от един достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Анания от Ширак (Ананиа Ширакаци). Никифор Калист (ХІV в.) в своята църковна история пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества „по цялата земя”.

От приведената дотук информация можем да обобщим, че едва от VІ век нататък е възможно да говорим за едно всеобщо, унифицирано и официално санкционирано от страна на империята празнуване на Рождество Христово и свързаните с него празници от цялата Църква.

Въпреки че празникът Рождество е бил разделенен от Богоявление преди повече от петнайсет века, до нас е достигнала една далечна реминисценция от времето, през което са се празнували заедно. Споменът за това общо празнуване се е съхранил в последованието на празника Рождество Христово, където се е запазила структурата и редица общи елементи с празника Богоявление. Предпразнеството на Рождество започва на 21 ноември. Отданието на празника е на 31 декември, но с него не приключва рождественският празничен богослужебен цикъл. През пети век Константинополският патриарх Анатолий написва едни от първите песнопения за празника. Няколко века по-късно песнопения към тържественото честване на Христовото Рождество ще продължат да добавят Йерусалимските патриарси Софроний и Андрей, св. Йоан Дамаскин, св. Козма Маюмски, Константинополският патриарх св. Герман, преп. Касия, преп. Роман Сладкопевец и много други, чиито имена не са достигнали до нас, но чрез словата на които и до днес продължаваме да възхваляваме раждането на нашия Господ и Спасител.

Не по-малко интересен и контрастен е и постът, предшестващ Рождество Христово, който понякога се нарича Филипов, защото започва след деня, в който се чества паметта на св. ап. Филип. Рождественският пост също не се е появил изведнъж и в продължителността, която имаме днес. Неговото оформяне е продължило много по-дълго, отколкото отделянето на Рождество в самостоятелен празник. Първоначално различните църкви предписвали различен пост за своите пасоми преди празника. Докато били чествани заедно Рождество и Богоявление, общият празник бил предшестван от пост, който впоследствие бил разделен. Днес спомен за този някогашен Богоявленски пост се явява еднодневният строг пост (на 5 януари) преди самия празник Богоявление. В течение на няколко столетия се оформя днешният Рождественски 40-дневен пост, който предшества празника. В първите години Рождество Христово вероятно е бил предхождан от еднодневен пост, който в някои църкви е могъл да бъде и с по-голяма продължителност - 3-5 дни. Такова предположение прави известният руски литургист И. Мансветов, като се основава на предписанията на Типика. За съществуването на пост преди Рождество Христово споменават св. Амвросий Медиолански, блаж. Августин, Филастрий и др. Св. Йоан Златоуст в своето „Слово в деня на паметта на мъченик Филогоний” говори за това, че на 20 декември започва пост, предшестващ Рождество Христово. От това свидетелство разбираме, че на изток, в Константинополската, а много вероятно и в Антиохийската църква, в края на ІV - началото на V век рождественският пост е бил петдневен. Папа Лъв Велики (440-461 г.) прави първия опит за богословско осмисляне на поста: „Рождественският пост е жертва към Бога за събраните плодове. Както Господ е щедър към нас с плодовете на земята, така и ние по време на поста трябва да бъдем щедри към бедните". Близо десет века по-късно св. Симеон Солунски ще даде нова трактовка на символиката на Рождественския пост, която показва и новата му продължителност: "Постът на Рождественската четиридесетница напомня за поста на Моисей, който, постейки 40 дни и нощи, получил каменните скрижали, на които били начертани Божиите слова. А ние, постейки 40 дни, съзерцаваме и приемаме живото Слово от Девата, начертано не на камък, но въплътило се и родено, и се приобщаваме с Неговата божествена плът".

През ІХ век преп. Теодор Студит пише, че в Студийския манастир Рождественският пост започва на 14 ноември, тоест там вече се бил оформил 40-дневният пост, който пази днес Църквата. Това съобщение на св. Теодор Студит обаче визирало само неговия манастир и не засягало Църквата като цяло. С малки изключения петдневният (на места седемдневен) пост се запазил до ХІІ век. 40-дневен става постът за цялата Православна църква едва през 1166 г., когато Константинополският патриарх Лука Хрисоверг с подкрепата на император Мануил І Комнин го въвежда официално. Около половин век по-късно Антиохийският патриарх Валсамон ще каже по този повод: „Сам светейшият патриарх каза, че въпреки че тези пости не са определени с правило, следвайки неписаното църковно предание, сме длъжни да постим от 15 ноември”.

Историята на този светъл църковен празник свидетелства за свободата, с която Църквата развива своя празничен цикъл – съобразно с богословското осмисляне на събитията от земния живот на Христос, според потребностите на църковния живот във всяка епоха, водена от учителството на Светия Дух според евангелските думи: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йоан 14:26).

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
3. На въпроса на колко години е бил , отговарям недвусмислено 33 год. Някои конкретни паралели могат да се потърсят с годините на Йоан Кръстител ,който е по-голям с 6-месеца от Иисус.

Когато се ражда Йоан е бил убит първосвещеника Захария, защото се сещате, че Иродовите войници търсят и Йоан Кръстител за да го погубят наред с другите младенци , но Захария е укрил предварително сина си и те го убиват в Светая Светих между жертвеника.

Рицар, не цитирай заучени глупости, а мисли. Възможно ли е Исус, който според евангелията е роден преди Иродовата смърт /т.е. преди 4 г. пр. н. е./ да е бил разпънат през 33 година, или на 33 годишнината си? :bigwink:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Има някои тънкости в индийската религия, които не могат да се схванат от пръв поглед от религиозните анализатори. Индийската религия е пантеистична. За индийците ''Бог'' се разтваря със същноста си в творението (т.е. в света). В Юдейския контекст, Бог е ''СЫЙ ''- Вечносъществуващ, Неизменен, Личност.

Малко хора знаят ,че когато Каиафа задава прекия конкретен клетвено-съдебен въпрос към Иисус Христос-

Стига ни мъчи , кажи Кой си ти ???

Христос не отговаря - месията, христос или човека . Той отговаря - АЗ СЪМ - на юдейски - ЯХВЕ.

Коя индийска религия? Съществуват 6 ортодоксални системи, част от които са атеистични, например Санкхя. Има и множество неортодоксални.

Индийците правят разлика между Бог и творение, Вие не правите. Когато казвате, че Христос е съществуващ, пък макар и вечно, а също и личност, не забелязвате ли, че съществуванието и личността са обективни характеристики, части от света, разтвореност в творението?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Както и става ясно, че нищо не е ясно с дата на неговото раждане. Въпроса не е кога се чества и защо (това е ясно), а кога е роден наистина.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...