T.Jonchev

Бъдещия Бела III ли имаш предвид?

Вечно подозрителен и съмняващ се! Погледнах какво е написал Караянопулос. Макар да не е най-ясно казано, наистина така пише: първо син, после брат. Доста странно, защото изворите свидетелстват за обратното и ако преводач беше някой друг, а не Кирил Павликянов, бих помислил, че е проблем на превода. Но Павликянов има перфектен гръцки, така че не е това. Не знам, не мога да кажа.

Графе, не се занасяй. Разбира се, че "духовен брат" стои по-високо от "духовен син". В дипломацията "духовен брат" е наричан дори халифът, макар че не е християнин и титлата му да не може да се съизмерва пряко с тази на императора. "Семейството" е едно помощно средство, патерица, с която василевсите допълнително укрепват изключителното си положение сред останалите владетели. "Родството" в това "семейство" не дублира византийската гледна точка относно титуларните позиции, а позволява на ромеите по-голяма дипломатическа гъвкавост: от двама владетели с еднакви титли, единият е примерно "духовен син", другият - "духовен внук". Т.е. първият е по-високо в семейството, бидейки по-близък на главата му. В практически план това нищо особено не значи, но фактът, че йерархичните структури и разнообразието на титлите са се запазили векове наред, сочи, че хората (владетели и не само) са проявявали много висока чувствителност към тях, следователно това средство е действало доста ефективно. Така че, използвайки обръщението "духовен брат" в писмата, Роман Лакапин не понижава Симеон, а го възвисява. Принуден е от обстоятелствата. Възвисява го дори в титуларно отношение, като му пише, че не възразява Симеон да се нарича василевс, но не и василевс на ромеите. Ситуацията е точно като при Михаил Рангаве - Карл Велики: признават му титул "imperator", но не "imperator romanorum". Както и на Петър впоследствие. По този начин и по двете линии - титуларната и семейната - хем се запазва уникалността на константинополския император като единствен и върховен, хем се погъделичква конкурентът - ако кандиса на втората позиция, естествено. Но Симеон не кандисва и конфронтацията продължава именно защото той не търси равенство (в това отношение се съгласявам абсолютно), а претендира за трона, на който седи Лакапин. На печатите Симеон се нарича "в Христа василевс на ромеите" и най-вероятно само липсата на място е попречила да се изпише цялата официална формула "в Христа Бога благочестив василевс и автократор на ромеите". А Петър е само "василевс на българите" и - съвсем естествено - в семейството е "духовен син". От ромейска гледна точка това обаче също е възвисяване, защото реалното родство на Петър с Роман Лакапин е внук.

Инерция, приятелю ...

Не разбирам защо трябва да се ядосваш? Не оспорвам желанието на Симеон да бъде ромейски василевс. По-скоро бих оспорил т.нар. идея за българо-ромейска империя, базирана върху изрази от същите тия писма, но непотвърдена от моливдовулите. Оспорвам приписваната му тактика да го постигне чрез брак на своя дъщеря - тази тактика изцяло представлява историографска измислица. Но, разбира се, за темата това не е особено съществено, съгласен съм.

Фружине, това е една от много любимите български фантастики и все пак е само фантастика. А е фантастика, защото не е възможна. В цялата история на империята няма такъв случай. Дори и случаят с Жан дьо Бриен (който все пак не се отнася за Източната империя) не е такъв, защото той не е действащ чужд владетел, когато е калесан за съимператор, а само бивш такъв. А пък титлата "василеопатор" сама по себе си не дава абсолютно никаква власт, камо ли - регентски функции.

Има. И изпити има.

Руската Википедия ли реди тези умности? Каква четиригодишна уния, какъв поместен събор?

Маджарите, разбира се. За едно столетие - приблизително от средата на девети до средата на десети век - Източната империя изобщо нито е активна, нито опасна за България. През част от това време е вярно обратното.

Да, но това е различна действителност: в единия случай говорим за утвърдена европейска стационарна държава, а в другия - за степна азиатска в процес на устройване. Може би Кубрат или някой от предшествениците му да е мислил и говорил като Билге Каган, но Крум, Омуртаг и приемници - надали. Това преминаване "от единия бряг на другия" е добре представено в един ранен разказ за Хлодвиг, в който той иска да вземе освен традиционно полагащата му се част от плячката една красива чаша, Обикновен войн обаче възроптава от това нарушение на традицията и разсича чашата с меча си. Хлодвиг не реагира. Но на мартенските поля следващата година намира нередност в оръжието на същия войн и го посича на свой ред с думите: "И ти постъпи така с чашата". Никой не реагира на тази сцена - т.е. Хлодвиг от племенен вожд се превръща в господар на франките.

Мнението на Енчо Матеев по отделни частни въпроси, засегнати в този текст, е приемливо, но генералното му внушение буди усмивка. Докато четях какво според него би трябвало да бъде поведението на "правилния" български владетел, ми изникна спомена от един доста стар учебник, в който като главна причина за неуспеха на Ивайло (чието въстание се разглеждаше като антифеодално навремето) се сочеше фактът, че през XIII век нямало буржоазна класа, която да оглави борбата с феодалния строй. Та и Енчо Матеев разсъждава на аналогичен принцип. Този човек е безкрайно далеч от средновековната епоха, от манталитета й. На нея той гледа от позицията на модерното време и изисква средновековните владетели да мислят и действат по начина, по който очакваме и се надяваме да действат настоящите отговорни и избираеми държавници (макар че те също не действат така). Абсурдно е да се вменява на владетел от Х век да има мисъл и грижа за развитието на народността, за утвърждаването й или за нейния просперитет, защото след 200 - 300 години тя ще е набрала потенциал за велики дела. Такива процеси протичат наистина, но това става спонтанно и неуправляемо, по естествен път с всичките му кривулици, но не и като държавна политика. Владетелят управлява и употребява държавата си както намери за добре и в свой собствен интерес, защото тя е негова собственост, а не в интерес на бъдещето на народа. Нито Борис и Симеон, нито Крум и Омуртаг са разсъждавали или постъпвали по желания от Е.Матеев начин - просто защото подобна политика не би могла да бъде техен приоритет през онова време. От друга страна Матеев очевидно се намира в плен на разни исторически митове, които сериозно са повлияли при формирането на позицията му - напр. този, че Византия основно се занимава с лукави и злостни кроежи против българското величие и поради това непременно трябва да бъде унищожена. Или онзи за съсипателното византийско влияние. И т.н., и т.н.

Aбсолютно подкрепям. Немалка част от тези изкривявания си стоят и до ден днешен, а маниерът безпардонно да се преиначава историята по линията на идеология, предпочитания, удобство и пр. съображения се оказа великолепна школа за настоящите пишман-историци.

Като чета темите с генетичните изследвания (в генетиката съм абсолютен лаик), ми се струва, че твърде много се залита в тази посока и това се превръща в някаква мода. На първо място, както многократно беше споменато, този тип изследвания обикновено са поръчкови или спонсорирани, което (поне за нас, българските Тома-неверници) хвърля някакво съмнение върху крайните изводи. Второ, доколкото мога да съдя от прочетеното, резултатите от разните изследвания са доста противоречиви, което също е причина за скептичност. Трето, дори изследванията да са суперточни, това едва ли значи, че (примерно) дадена средновековна общност се е чувствала еди каква си или наследник на еди кого си, само защото носи преобладаващи негови гени. Дори да нося гени на Джордж I, това нито ме прави англичанин, нито пък ще ме накара да се чувствам роднина на кралицата.

Границата е създадена още през античността именно като бариера и Е бариера - в противен случай нямаше да я има. В наше време и в рамките на ЕС вече се говори за границата като мост, но това - поне засега - е повече евфемизъм, отколкото реалност. Моето мнение поне е такова. Но понеже трябва да пишете есе по темата, т.е. това ви трябва за училище - ето и практични съвети: 1.Ако сте свикнали да отстоявате собственото си мнение, дори с риск поради това да не се харесвате много на преподавателите си - напишете есето така, както вие виждате този въпрос и го аргументирайте по съответния начин. 2.Ако есето е просто една домашна работа, която ви трябва, за да получите висока оценка - съобразете какво иска да прочете вашият преподавател по "Свят и личност". В случай, че той е нестандартен човек и харесва нестандартните мнения - пишете за границата като бариера (но не като крепостна стена, разбира се, не като пречка за общуване с останалия свят), т.е. като териториален, национален, езиков, културен, битов разграничител, дори като средство за съхраняване на идентичност. Ако обаче вашият преподавател е стандартен, ако ви преподава по учебника, ако в часовете набляга особено много на интеграцията ни в ЕС, на очакваното ни влизане в Шенгенската зона, на въвеждането на еврото у нас и т.н. и не споменава примерно, че интеграцията е свързана с ограничаване на суверенитета, тогава пишете есето по линията "границата - мост" и бъдете сигурна, че колкото повече превъзнасяте границата като фактор на сближение и единение със съседи, с другите страни в ЕС и с целия свят, толкова повече есето ще му допадне. А най-голям успех ще пожънете, ако прогнозирате бъдещо премахване на границите в глобалния свят (естествено, след определена подготовка, която да изключи неприятната страна от ефекта на скачените съдове). Успех!

Убийствено критичен си. Поколението на Венедиков слагаше всички източни християнски автори под общ знаменател "византийски/ромейски", но това не означаваше, че не разбира разликата.

Твърде строга и определено несправедлива присъда. Не ми е работа да отговарям от името на другите, но все пак не смятам, че някой от редовните пишещи във форума си поставя подобна подривна задача. Явно имаме различно виждане за историята и обществената й роля. За мен историята е миналото - такова, каквото е било: добро и лошо, значимо и безлично, велико и жалко - без подбор, харесвания или предпочитания, а не вечно цъфнала напарфюмирана китка, бодната на ухото на нацията. От моя гледна точка историята служи да си обясняваме нещата, които са се случвали и се случват и - евентуално - да правим изводи и да вадим поуки (ако можем). Мисля, че ако в днешния си ден сме значими, силни и перспективни, историята ни - дори да е много маргинална - няма как да ни направи незначими, слаби и безперспективни. А пък ако е обратното, дори най-бляскавата история не е в състояние да ни привдигне - тя най-много може да създаде такава фикция. Всеки историк разбира това, ако е наистина историк. Ако изводът не беше верен, в никоя национална история нямаше да има нито подеми, нито спадове и развитието би вървяло единствено по права линия, предопределяно от историческото величие или от липсата на такова. В България непрекъснато се опитваме да използваме историята като допинг и понеже ефектът всъщност не се получава (освен по посока на претенции и очаквания, които стават толкова по-комични, колкото повече усърдие се влага), дозата непрекъснато расте с надеждата някой ден желаният резултат да бъде постигнат на базата на класическото марксово определение за количествените натрупвания и качествените изменения. Но не става и не става и няма да стане никога, защото просто начинът не е този. А дозата вече е конска (виж твърденията за траките/българите, които стояли в основата на месопотамската, египетската, китайската и т.н. цивилизации) и по всичко личи, че ще стане и слонска. Всичко това издава дълбоки комплекси и в очите на света ни прави смешни. Никога не бих си позволил да бъда част от това.

Не се сърди, Дорис, но българските предели не само не са предадени точно: те не могат да бъдат предадени точно, колкото и да се старае човек, защото всъщност не са уточнени и няма как да бъдат уточнени при наличните данни. Но понеже от 100 години все пак се посочват граници, минаващи еди къде си (мен ако питаш, колкото по-малко знаем за една граница, толкова по-фриволно раздута е тя на популярните карти) и се правят исторически карти на България - човек просто свиква да вижда едни и същи (или приблизително едни и същи) гранични линии, престава да мисли за достоверността и приема картите за издържани и точни. А всъщност не са и когато стъпим върху тяхната погрешност (или - хайде - относителност), за да разсъждаваме, да строим хипотези и да правим изводи, просто мултиплицираме грешката. Макар че това се случва всъщност отчайващо често и не само по отношение на граници и карти, сигурен съм, че не може да одобряваш или приемаш подобни практики, особено пък когато не са неволни. Вярно, че такива неща се срещат не само у нас, но ние за жалост попадаме в една особена категория страни, при които историческите амбиции (най-често равни на историческата неудовлетвореност) допускат всевъзможни волности дори в науката, а това е абсолютно недопустимо. Би трябвало да е недопустимо. Все в тоя ред смятам, че темата, която разискваме тук, е безсмислена от научна гледна точка, макар че поставянето й е разбираемо, доколкото това е форум, а не академична конференция. Но кое прави подобна тема актуална? Не е ли същата тази неудовлетвореност, която споменах по-горе? Дали твърдението, че България е най-старата или не, практически е без значение, но на нас ни трябва поне в нещо да сме първи, да сме "отгоре", за да се чувстваме по-значими. И като потърси човек - естествено ще намери. А ако няма нещо очевидно и безспорно, такива параметри на търсенето ще сложим, че да се получи точно онзи отговор, който ни е нужен (нещо като известната милиционерска кръстословица с "българска река, започваща с "Д" и завършваща на "унав"). Всъщност цялото обсъждане в темата е точно този тип. Но да приемем, че твърдението е вярно (всъщност от гледна точка на името "България" си е така) - какво от това? Някакъв научен принос ли се явява този извод, придвижва ли напред изследването на средновековната ни история, дава ли ни по-добро разбиране на тази история? Не мисля. Е, за какво ни е тогава, освен за да се "кокошиним"?

Обичам точното око - а Thorn го има!

Енодий е някой, но у него не виждам българи да са наречени "мизи". А който вижда - цитира съответния текст с издание и страница, както е коректно да се прави. В противен случай става дума за голословие и несъстоятелни подхвърляния, които не почиват на факти.

То е просто неудобно да се коментира. Историята не е статистика, нито класации, а ние все повече избиваме в някакви такива посоки, та дано ни стане по-харно. Думи нямам - още повече че в тази работа се замесиха и квалитетни специалисти. Какво начало на народност и държавност може да е 165г.? Първо, тази година е резултат на елементарна аритметика, а не на научно изследване. Тя може да се коментира евентуално като ера на "Именника", но какво общо би могла да има с началото на държавността? Дори сам текстът го изключва: според него излиза, че 165г. (евентуално, но, хайде, нека е тая) е рождена година на т.нар.Авитохол - каква държавност, каква народност? Грам наука няма в това предложение. То самият факт, че могат да бъдат правени предложения от кой момент да се брои една държавност, е твърде показателен за нивото. Не ни допадат вече 1300, малко ни се струват, пишем ги 1850. Утре и това ще ни се види малко - ще предатираме към времето на Вахаршак или към някое друго, по-атрактивно. После ще се чудим защо автохтонци нямат хилядолетията за нищо. Това не е наука, а водевил.

Дааа, важна е, но се пита: удовлетворява ли ни такава, каквато е била или непременно трябва да е била по-велика, за да ни удовлетвори?

И ако приемем, че е така - какво от това? Ще се утешаваме, че може да сме най-зле, най-бедни, най-сбъркани, най-неуважавани и т.н., ама пък сме най-старата европейска държава, която ... Това е просто най-кристалният вариант национална комплексарщина - нищо повече!

На прима виста се сещам за още 5 случая на подобни "бракове", освен Кератамар: в 1346г. - дъщерята на Иоан VI Кантакузин е дадена на Орхан; в 1389г. дъщерята на сръбския крал Лазар е дадена на Мурад I; в 1409г. Мирчо Стари дава своя дъщеря на Муса, а в 1413г. същото прави и графът на Кефалиния Карло Токо; в 1435г. дъщерята на деспот Георги Бранкович, т.нар. Деспина Хатун, е дадена на Мурад II.

Много е възможно царуването на Севар да не е продължило 15г. - включително и по причините, които отбелязвате. Грешка при Кормисош няма, а тази при Винех е банална преписваческа - той е бил на власт не 7 години, а шест.

Явно трудно можем да си сближим позициите...