T.Jonchev

В този случай оценката на Каждан ми се струва твърде сурова - може би защото обемът и телеграфният стил не допускат подробности.

Не, просто онзи пост беше много объркан. А съборът (говорим за Шестия Вселенски, нали?) се казва Трулски.

По този въпрос вижте отговора на Пандора - там е казано достатъчно за разбиращите. Историята не е математика и в нея възможните отговори обикновено са с вариации, така че всичко зависи от аргументите. А по този въпрос се считайте официално предупреден. Начинът ви на дискутиране е неприемлив и фактът, че е търпян, не е без ограничения във времето. Що се отнася до адекватността на кавичките около ерудицията на Евристей, можете и сам да я прецените по съотношението между лайковете, които е получил и броя на постовете му. Тази пропорция е сред най-високите в този форум и съм сигурен, че би била не по-ниска в който и да е друг. А собствено за мен ерудицията на Евристей е извън всяко съмнение.

По това време е малко сложно да се каже кой точно род е "царският", защото се сменят като носни кърпички. Във всеки случай - независимо, че не се знае родът на Сабин - той си е владетел, а не "временно изпълняващ" тронни функции по роднинска линия.

Извинявай, Пандора, но с този пост май верно си изгубена в Кавказ.

Аха, ясно. Ето какво значи човек да не стига до финала, когато чете. Добре, че Atom е по-внимателен.

Етнонимът "Българина" се ползва в чужбина - именно за идентификация. Вътре в самата България това би звучало нелепо. Имаме цяла дузина Омуртаговия надписи и в нито един той не се е нарекъл "българин" - как да преценяваме това: 1.че не е бил българин; 2.че "българин" не е звучало по-специално от кой да е друг етноним; 3.че е било излишно да се подчертава нещо всеизвестно;?

Но между т.нар. събор, който сваля Сабин и времето на Борис протича изключително интензивен процес на централизация на властта в ръцете на владетеля и, поне от Крум нататък, той е върховният законодател. И не управлява просто по династична даденост, нито по благоволение на първенци и събори, а по божествен избор - не е никак случайно, че Омуртаг се украсява с титуларния елемент ο εκ θεου αρχον. Следователно владетелят не престъпва закона, на който и без това не е подвластен, а го променя по свое усмотрение или (евентуално) по внушение "отгоре". Естествено, промените няма да се харесват всекиму (поради което бунтовниците обвиняват Борис, че е дал "лош закон"), но това нито е цел на тези промени, нито засяга владетеля, стига да е достатъчно силен и умел, за да парира всяко противопоставяне на волята си. От приведения цитат става обаче ясно, че дори разбунтуваните боили не оспорват на Борис правото да е законодател - просто законът не им изнася. А щом е така, не Борис нарушава закон, а онези, които вдигат бунт срещу него. Колкото до "дългосрочните негативни последици" - не знам какво точно имате предвид извън това, че всяко действие носи както позитиви, така и негативи. Но тези оценки са и въпрос на гледна точка и предпочитание - ако днес решим, че би ни било по-добре да си живеем около Кубан, с най-голямо основание можем да говорим за дългосрочни негативни последици от Аспаруховите действия.

Как мислите: бих ли бил много убедителен, ако ви кажа, че в интернет има и друга статия по въпроса, от още по-известен професор, която твърди точно обратното?

Не е случайност - там се използва за яснота, тъй като в империята има всякакви, а и Пресиян там е просто член на висшата титуларна аристокрация. В България обаче ситуацията, при това по отношение на владетеля, не е такава.

Аз съм скептичен по отношение на находка, която фактически никой не е виждал. А и не ви ли се струва странно да се акцентува на това "българин" (както впрочем и в Битолския надпис)? Какво през X - XI век би изисквало и мотивирало подобен акцент, след като фактът да си българин в България по това време е най-естествено и напълно обичайно нещо.

Г-н Пеев, не ви ли минавало поне веднъж през ум, че ексцентричните ви оценки може би са продукт на недостатъчно познаване на дадена епоха, а не на прозрение и логика? Вие просто се опитвате да мерите Средновековието с днешни юридически и морални мерки, поради което никак не е чудно, че за вас владетелите са некадърни, злонамерени и т.н. В IX - X век няма нито национални, нито държавни геополитически интереси - особено в т.нар. варварски държави. Има владетелски интереси или в най-добрия случай - интереси на владетелския кръг. А самият владетел, след като е и законодател, е над закона. Той е законът. Ето защо например можете да наречете Борис I престъпник единствено от съвременна гледна точка. В неговото собствено време никому не би хрумнало да го нарече така не защото съвременниците му са били очаровани от избиването на 52-те боилски фамилии (примерно) или от избора му за покръстването, а защото им е било ясно, че тези решения са негово владетелско право. Дори самият папа му отправя по повод екзекуциите само лек морален укор. А вие със същата логика можете да окачествите дамите от XVI-XVII век като отвратителни, защото са били дебели, само че за живелите в тази епоха Рубенсовият тип жена е истински хит и венец на красотата. Фините, които харесваме днес, тогава са считани за лесна плячка на болестите и - освен това - за неплодовити.

Ако има измислици по отношение на фактология, процентът им е пренебрежимо малък. Това обаче все още не значи, че "Джагфар Тарихи" не е фалшификат, а само, че е талантливо направен фалшификат, който старателно е взел предвид цялата разполагаема до 80-те години изворова база и че противоречията с нея - там, където има такива - са допуснати неслучайно, а с определена цел. Така може да бъде обяснен и негативизмът спрямо Аспарух: авторът подчертано утвърждава единството и естествено, негов радетел и носител ще е Батбаян - той е не само старшият брат (т.е. по общоприетите днес схващания - предопределеният приемник на властта), но и единственият, който остава в бащините земи. Следователно той трябва да е положителният герой. А щом е така, кой да отнесе кривите дърва, ако не този, който се оказва радетел на разделението, който побягва от отечеството и зарязва всичко? Колко му е да бъде представен като бунтовник срещу положителния герой и съобщник на прононсирания политически индивидуалист Шамбат? По този начин - забележи, Ресавски - авторът на епоса оневинява и хазарите (на чиято политическа и пр. слава съвременното население в тази част на Украйна е също наследник) относно гибелта на Кубратовата държава: те не са гадните завоеватели, а покровители и съюзници на законния владетел против бунтовниците. Това е само едно от възможните обяснения, естествено.

А кой (и къде) твърди, че са присъствали православни духовници или пък, че съборът (ако е събор) е свикан със съгласието на Владимир?

Не, не. Първото издание е от края на 80-те години на ХХ век. Ако би имало издание от 1868г. всичките екзотични приказки за тайни преводи на руски, изчезнали оригинали на арабски и откраднати тетрадки стават излишни.

Извинете ме за грубостта, г-н Пеев, но коментарът ви е елементарно първосигнален. Преди всичко, казах, че подобна възможност си струва да бъде проучена, а не че с едно "хоп!" съм повярвал в нея. Не правите ли разлика? А дали е имало събор, си е спорно от самото начало, защото този събор не е изворов факт, а само историографско предположение, почти столетното спрягане на което е причина неособено историографски сведущите българи да го считат за факт. Точно поради тази причина едни кръщават този т.нар. събор народен, други - църковен, а в последно време - дори църковно-народен, което в девети век е пълен нонсенс. А пък относно "преложение славянских книг" просто никакъв коментар не съм правил, за да съдите какво мисля или какво не мисля.

Личи си, че си доста изкушен от темата, но пък ако не беше, и аз нямаше да се замисля по нея. Знам го този печат и като казах "извори", имах предвид и печатите, естествено. Но точно с този печат има проблем: замонашването е доброволен отказ от всякакъв светски живот и посвещаване на Бога. В християнския свят не е най-логично някой да е хем монах, хем действащ владетел, макар че имам спомен за два-три подобни случая от западноевропейската история, само че в по-късно време. Но все пак тази хипотеза си струва едно солидно ровене, обмисляне и коментар.

Тая позиция на Ресавски ме кара сериозно да се замисля над подобна възможност, защото всъщност ние нямаме преки данни за абдикация на Борис - извеждаме я от презумпцията, че се е оттеглил в манастир. И ако допуснем, че въпреки оттеглянето си от активния политически живот и практическото управление на страната, той е запазил титлата и прерогативите, събитията от периода 892 - 907г. стават и по-ясни, и по-лесно обясними. Тогава няма да става дума за преврат и народен събор в 893г., а за решения на старшия владетел спрямо младшия (младшите). Думите, отправени към Симеон при интронизацията му, не изглеждат като закана за следващ евентуален преврат "ако...", а като "предупреждение за уволнение ". Според мен един внимателен преглед на изворите, в които се споменава Борис (особено късния му период), би могъл да хвърли повече светлина върху това.

Не взех, защото нямам прилични аргументи, за да заема позиция. Данните, които изнасяш, несъмнено сочат добри връзки между България и Рим, дори влияние и то явно без това да дразни много патриаршията - в противен случай сигурно щяхме да имаме някакво скърцане в гръцките извори (а и това е период на сравнителна симфония Рим - Константинопол). Но и не ми се вярва България да е приела папско върховенство, пък и от какъв зор? Българската църква е фактически самостоятелна и призната от 880г. нататък, само дето шефът й не е със сан патриарх. Но той не е и обикновен архиепископ (митрополит) - по ранг стои веднага след синкелите на апостолическите църкви (вж. Клиторологиона на Филотей). Поставянето му под властта на папата би било регрес и за него, и за цялата институция. Отделно, ако към 914г. се е случило подобно нещо, то неизбежно би хвърлило някаква сянка в отношенията между патриаршията и папството, защото статутът на българската църква е свързан с взаимен техен компромис, постигнат зад кулисите на Фотиевия събор, а помрачаване на отношенията им в тоя период не се забелязва в източниците. Е, доста е изкусително да допуснем, че Симеон е бил склонен да изтъргува църковната самостоятелност срещу императорска корона, но със сигурност му е било ясно, че дори коронация а ла Карл Велики няма да му отвори портите на Константинопол. Така че е можел да го направи и по начина, който Златарски предполага: обявява архиепископа за патриарх, а той него - за василевс. Трудно ми е да си представя, че към 914г. Симеон ще подчини църквата си на Рим, за да получи признание на императорска титла от папата 4-5 години по-късно (понеже първите писмени данни, че се е наричал василевс, се появяват в писмата след 918г.) А пък не ми се мисли какви пищни анатеми биха се изсипали върху папата от Константинопол в случай, че Йоан Х би признал или коронясал Симеон за василевс на ромеите. Но всичко, което казвам, е съвсем умозрителна работа и ако въобще се опира на нещо, то е само мълчанието на изворите.

Всъщност не става въпрос за съкращения и уволнения, а за обезщетения при пенсиониране. През миналата година предвидените средства не са стигнали. Няма нито драма, нито образователен геноцид в тази работа.

Вероятно защото в този откъс Лиутпрандт разказва любопитни факти от живота на семейството - виждаш, че Боян му е бил по-интересен от Петър. Владетели колкото искаш, но хора, които да се превръщат в животни, не се срещат под път и над път. Боян си е жива атракция за Лиутпрандт и той споменава Симеоновите синове всъщност заради неговите способности. Петър в случая е само за пояснение. Не мисля, че поредността тук е отражение на старшинството. Да, Михаил и Иван не са били живи. За Михаил е сигурно, а Иван и да е бил жив, вече е бил натурализиран ромей - това са повече от 30 години. Пък и тук според мен целта на автора е да представи атрактивния магьосник Боян и той го представя чрез властващия му и в момента брат Петър, който в тогавашна Европа е добре позната личност за разлика от Михаил и Иван, които, ако въобще са били известни на запад, отдавна са потънали в сенките.

Здравейте, Velloz! Казах мнението си и посочих основания. Намирам, че е достатъчно.

Всъщност не е имало регентство. Георги Сурсувул в изворите на наречен "επιτροπον τοις εαυτου παισιν" (настойник, закрилник на децата на Симеон), това е вярно, но тази му позиция обикновено се универсализира, без да се вземат предвид някои важни детайли. Преди всичко настойникът не е непременно регент - това са две различни функции. В нашата историография те се обединяват по инерция, на базата на положението с малолетния Константин VII и се приписват не само на Петър, но и на Балдуин ΙΙ, на когото например Жан дьо Бриен категорично никога не е бил регент, защото му е бил съвладетел. Освен това обичайното тълкуване за Сурсувул като επιτροπος на всички Симеонови деца и в т.ч. и на Петър, е със сигурност погрешно поне дотолкова, доколкото то е свързано със схващането за малолетие. Михаил към 927г. не може да е бил малолетен, за да му е настойник Сурсувул. Към тази година той е бил замонашен, а малолетни лица не се замонашват, защото - за разлика от кръщението - замонашването (доброволно или насилствено) изисква поне формално личното волеизявление на лицето, т.е. то трябва да е пълнолетно според стандартите на епохата. Разбира се, и самият факт, че Михаил е бил монах, изключва всякакво настойничество на светско лице. Сурсувул обаче също тъй не би могъл да е настойник и на една Симеонова дъщеря, тъй като по това време тя е била вече женена и съпругът й се споменава в хода на събитията около мира. Тъй че е редно да се постави въпросът: на кои Симеонови деца всъщност е бил настойник Георги Сурсувул? Ако се прочетат внимателно оригиналите (но дори и българските преводи) на изворовите текстове, разказващи събитията около мира от 927г., ще се види, че в тях Петър не е описан нито като малолетен, нито като недееспособен. У Скилица-Кедрин дори стои такъв текст: "Като се посъветвал със своите хора, Петър решил да предприеме поход срещу ромеите." Ролята на Петър в цялото изложение за 927г. ярко контрастира с ролята на един Константин VII във времето, когато вместо него управлява първо Николай Мистик, а след това Зоя. В събитията около българо-византийския мир Сурсувул сътрудничи на владетеля, действа заедно с него, но не го замества, което сочи, че по това време Петър може да е бил малоопитен, но не малолетен. В разказа за бракосъчетанието му с внучката на Роман Лакапин Петър е назован не просто συζυγος (съпруг), а ανδρος (пълновръстен мъж). Това е думата, с която в гръцкия се обозначава човек преминал пубертета. Тази дума не се използва за бракове между непълнолетни лица (например няма да я срещнете нито в известията за началото на брака на Константин VI, нито за началото на брака на Т.Ласкарис и Елена Асенина). И - съвсем естествено - към 931/2г. Петър вече е имал три деца, което е отбелязано в източниците. В 928г. в резултат на неуспешния си заговор Петровият брат Иван е наказан с бой и тъмница. Ако в 927г. Петър е бил малолетен, то и Иван трябва да е бил такъв и на пръв поглед боя, който е изял, прилича на макаренковски поучителен метод. Само че - ако допуснем, че Иван е бил тийнейджър - кой би подкрепил неговия заговор? И друго: преди да бъде отведен във Византия, той също е замонашен (защото "немного време" след пристигането си в Константинопол с благословията на императора се разстригва и се жени), а, както обясних, това не може да стане, ако е малолетен. Може да се предположи, разбира се, че в 927г. Иван все още не е бил пълнолетен, а на следващата вече е, но за мен такова предположение е излишно движение по ръба. В случай, че в текстовете Сурсувул бе наречен настойник на синове, предположението би имало по-солидна опора, но там стои доста обобщаващото παισιν, с което се обозначават деца от двата пола. Поради всичко това смятам, че Г.Сурсувул е настойник не на Михаил, Петър и Иван, а само на Венеамин (Боян) и евентуални дъщери на Симеон от втория му брак.

Да, имали сте, но те са подчинени на формалните показатели, изфабрикувани от министерството и няма как да не са също формални в значителна степен. Освен това комисиите много внимават да не им се налага да дават оценки, базирани на неколичествени параметри, защото това е свързано с лична отговорност, т.е. с оспорване и неприятности.

Диференцираното оценяване е абсолютен фарс - оценяват се ангажименти, а не работа, качества или резултати. Това е валидно както за учителите, така и за директорите, тъй като показателите за оценяване ги определя министерството.