Ще цитирам пак, понеже всичко така се омаза, че е за триене.
Ще се опитам да пиша минимално, понеже се явява храна за реплики и дуплики в ущърб на нормална форумна дискусия и в ущърб на темата, а ще ползвам цитати.
Започваме от книгата:
„Царството на славяните - Мавро Орбини -"
Първо се казва, кои са славяните и са изброени славяните, включително авари. От тук ставаме славяни за всички народи, за които тази книга е дала началото. Превежда се 1722 г. в Русия. Книгата създава:
„Ново възрожденско начало
Произведението бележи началото на т.нар. илиризъм или илирийско движение поставящо си за цел постигане на духовно и политическо пробуждане сред южните славяни. Ето как авторът определя произведението си:
„
Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (т.е. роби). История от дон Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден, в която се вижда произходът на почти всички народи, говорещи славянски език, с многото и различни войни, които те са водили в Европа, Азия и Африка, напредъкът на техните царства, древната им религия и времето на покръстването им в християнска вяра. И преди всичко се виждат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, Рашка и България.
Руското издание на книгата е сред основни източници на Паисий Хилендарски за написването на знаменитата „История славянобългарска“.[2] „
“
Лошото е, че България тогава я няма. Каквото са написали това си остава.
„Итак, под¬ чинив своей власти всю Сарматию, славянское племя разделилось на не¬ сколько колен и получило разные наименования. Как пишет Ян Дубравий в «Истории Богемии» (I), звались они венеды, славяне, анты, верлы, или герулы, аланы, или массагеты, гирры, скирры, сирбы, эминхлены, даки, шведы, фены, или финны, пруссы, вандалы, бургундионы, готы, остроготы, визиготы, геты, гепиды, маркоманы, квады, авары, певкины, бастарны, роксоланы, или русские и московиты, поляки, чехи, силезцы и болгары. Все эти народы были одного славянского племени, которое и сегодня (как пишут Давид Хитреус в «Саксонии» (III), Павел Иовий в «Законах Мос¬ ковии», Георг Вернер и Лаврентий Сурий) больше всех остальных, посколь¬ ку славянами по племени и языку являются не только те, кто живет в Дал¬ мации, Иллирии, Истрии и Карпатах, но и многие другие величайшие и могущественнейшие народы: болгары, расы, или рашане, сербы, боснийцы, хорваты, пятигорцы, то есть живущие у пяти гор, русские, подолии, Поли¬ ны, московиты и Черкассы, а также поморяне и те, кто живет у Венедского залива вплоть до реки Эльбы, остатки которых и сегодня германцы назы¬ вают славянами или вендами, или виндами; и, наконец, это лужичане, ка¬ шубы, моравы, поляки, литовцы, силезцы и богемцы.”
После се описва хрониката на Йорданес, с поселищата на венетите. Когато се стига до поселищата на българите хрониката е отрязана и присвоен термина отнесен за българите.
„
„Вислы на огромных просторах расположилось многолюдное племя венедов…… Немного да¬ лее он пишет: «Венеды, происходя из одного корня, известны ныне под тремя именами: венедов, антов, славян; которые, при Божьем попуститель¬ стве за грехи наши, свирепствуют повсеместно»."
После се описва азбуката/ките на славяните. Там за българи дали става дума вижте:
„Славяне имеют два вида букв, чего нет ни у греков, ни у латинян. Один вид был найден Кириллом и называется кириллицей (СЬіигіІіга), другой — блаженным Иеронимом, и он называется буквицей (ВисЬиіха).
Два этих вида письма были найдены (как мы сказали) Блаженным Иеро¬ нимом и Кириллом, о чем осталась непреходящая память у славян, в осо¬ бенности у чехов и поляков. Оба этих королевства произошли от этого сла¬ вянского племени, которое, овладев Иллирией, вывело свои колонии даль- ше на север, то есть в Чехию и Польшу. Случилось это так (как пишет Ян Дубравий (I)).”
Развитие на кирилицата в Русия
„През 1708 г. руският цар Петър I провежда реформа на писмената система, целяща улесняване на книгопечатането. Начертанията и типографското оформление на буквите копират тогавашния шрифт, използван в Холандия (раннобарокова антиква). Премахнати са писането на ударения и тилди, както и различните изписвания на букви в началото и средата на думите, буквеното означаване на числа е заменено с арабски цифри, пунктуацията е изравнена със западноевропейската.
Буквата Ѧ е заменена с Я, произлизаща от ръкописната форма на Ѧ, но и съвпадаща огледално с латинско R. От азбуката са изхвърлени буквите ѕ, ѯ, ѱ, ѵ, Ȣ. Изхвърлена е и буквата „з“ и е заменена с „s“, но след няколко години „s“ бива отново заменена със „з“.
Тази латинизирана азбука (разработена в холандско печатарско ателие) е въведена като задължителна в Русия през 1708 г. под името „гражданский шрифт“. Именно „гражданският шрифт“ е известен днес като „кирилица“ и е в основата на всички кирилски азбуки. …
Азбуката, традиционно използвана в България до първата четвърт на ХІХ в., е старата форма на кирилицата, като в нея спорадично се използват и буквите Ћ и Џ, изобретени в Западна България и Сърбия през XIV – XV в. Гражданската азбука е усвоена първо от сърбите в Австро-Унгария (от т.нар. славяносръбски език) около 1780 г., а след това и в България (около 1830-те). Преминаването от старата кирилица към руската гражданска азбука е улеснено от материалното превъзходство на руската литература (печатна преса, книгоиздаване) и от разпространените тогава панславянски идеи. Българската гражданска азбука взема обратно от старата кирилица и буквите Ѫ, Ѭ, Ѥ и Ꙗ,[11] които липсват в руската, за сметка на това Э липсва в българската.
В началото на ХХ в. е създаден стандартен украински и беларуски правопис, базиран на руския граждански шрифт. През 1945 г. е създаден и стандартен македонски език с писмена система, базирана на сръбската азбука.
Съвременната руска кирилица добива окончателната си форма, когато след Октомврийската революция в Русия биват изхвърлени буквите Ѣ и Ї, Ѳ, Ѵ, а Ъ спира да се изписва в края на думи, завършващи на твърда съгласна. Реформата е повторена в България през 1945 г., като са изхвърлени и буквите Ѣ и Ѫ.[12] „
За пръв път старобългарския е наречен славянски от
„Йозеф Добровски издава ранни славянски текстове и първи в славистиката прилага сравнителния метод в своите изследвания. Той предлага и отстоява идеята си за създаване на една обща наука, която да изучава езика, историята и литературата на славянските народи, а именно славянска филология, като в основата на тази комплексна наука той поставя старобългарския език, наричан от него lingua slavica. В този смисъл той е основополжник на кирилометодиевистиката.[5]
През 1792 г. Йозеф Добровски критикува Август Шльоцер, че отделя българския език от славяносръбския.[6]
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D1%84_%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
„
Ситуацията в Сърбия:
„Славяносръбският език (славяносербскій, словенскій) (и на сръбски: Славеносрпски језик) е стара книжовна разновидност на сръбския език, използвана в края на 18-и и началото на 19-и в. от образованите градски слоеве и като официален език на сръбската държава до 1868 г.
Йозеф Добровски през 1792 г. критикува Август Шльоцер, че отделя българския от славяносръбския.[1]
Стематографията на Христофор Жефарович от 18 век е написана на славяносръбски език.
С голямото преселение по Военната граница на Австрийската империя в края на 17, и началото на 18 век, пречанските сърби в рамките на Хабсбургската монархия попадат под натиска на Хабсбургската империя за въвеждане на форма на илирийски език на латиница. Тези опити са изтълкувани като нападение върху сръбската народноверска същност и като форма на отпор, православната църковна йерархия се обръща за помощ към Русия на Петър Първи, който изпраща книги и учители. По същество, езикът който идва от Русия, е тогавашният руски църковнославянски език, който заменя сръбския църковнославянски език. Тъй като тези две форми по онова време се различават значително, скоро възниква реакция от страна на образованите слоеве на сръбското общество. Така възниква славяносръбския език като компромис между руския църковнославянски език и говора на сърбските граждански слоеве във Войводина. Самонаименованието на този език е словенскій (което ще рече славянски), но то не се използва, за да не се бърка със съвременния словенски език.
Благодарение на делата на Вук Караджич (под менторството на Ерней Копитар, който прокарва книжовната южнославянска политика на Балканите на Австрийската империя), славяносръбският е изтласкан от употреба посредством неговата езикова и книжовна реформа, която е окончателно въведена за официална в Княжество Сърбия през 1868 г. по времето на разтурянето на Втората българска легия с крайното изгонване на турците от Белградската крепост (последвано от убийството на княз Михаил Обренович в края на тази 1868 г.). „
Допълнително има намерен Уваров препис на именника от 1861 в Русия, където са наречени князе, дали са били така никой не знае:
„Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега.”
За някой корекциите може да изглеждат малки. Но излизането от ситуацията е сложно.
Та това имах предвид.