Шпага

Точно това, което си написал накрая, доказва, че не си прав с възражението си срещу казаното от Дорис: "Ускорението е критерий за това кой се движи и кой остава на място". В системата на ракетния близнак, той е неподвижен, а земният прави и завоя, обаче химикалката му наникъде не полита По което ясно си проличава, че реално движещият се и правещият завоя е ракетният близнак, защото - както си казал - именно неговата химикалка полита... поради нарушаването на първия Нютонов закон и прочие.

Според мен Дорис с пълно основание се придържа към решението на парадокса чрез Общата теория на относителността, която е много по-близо до обективната реалност, отколкото СТО.

Ето например един размътен, макар и кратък, текст, който може да се тълкува по различни начини: Всеки човек -- без значение каква е сексуалната му ориентация -- може да се счита за дискриминиран, ако му бъде забранено да сключва брак с когото той /или тя/ пожелае. Което означава, че гейовете и лесбийките могат да се считат за дискриминирани в това отношение и съответно да потърсят правата си, изисквайки от страната /или страните/ да "предприемат необходимите законодателни и други мерки за подкрепа и защита на правото" им да сключат брак със своя партньор/партньорка...

Ако баща ми насилствено ме принуди да се омъжа, това ще е дискриминация спрямо мен и без да съм лесбийка. Може и да не съм права, но вече ме притеснява това толкова различно тълкуване на заложеното в конвенцията от страна на... на кого ли не? Мисля си, че ако текстовете бяха по-"изчистени" нямаше да има поводи за такива яростни спорове.

Ако наистина е "точно така", следва да отбележим, че не е коректно да се въвежда ново понятие в международен документ, без да се подчертае изрично в самия документ, че то - джендър - е просто по-кратко изразено понятие, съответстващо напълно на "stereotyped roles for men and women". Но ако не е "точно така", очевидно става дума за тенденциозно въвеждане на нов термин, който да даде възможност за удобни тълкувания, според претенциите на някои доста агресивни представители на "различните". А че съдът щял да се произнесе безпристрастно - това е само някаква мечта. Много от споменатите "различни" вече са и властимащи или "милиониимащи", така че лесно можем да се досетим накъде ще наклони въпросната безпристрастност в тълкуването.

Въобще не съм имала предвид, че ускорението влияе. Но щом не съм била достатъчно ясна - здраве да е. А часовникът с кукувичката беше излишен като ирония или каквото там си имал предвид от висотата на твоето висше физ. образование.

Обръщането, което трае 0 секунди по часовника на Б2, не може да трае 0 секунди и по часовника на Б1. По часовника на Б1 интервалът няма да е нулев, защото този часовник е подвижен относно часовника на Б1 и съответно "цъка" по-бавно спрямо Б1. Това е моят отговор на въпросът ти "кой интервал от време не е отчетен" И точно от този интервал започва неравнопоставеността/несиметричността, която в крайна сметка води до различната възраст на близнаците при срещата им.

Именно! Часовникът на ракетния близнак не съвпада по показания с часовниците в системата С. Или казано по друг начин: Часовниците в системата Б и часовниците в системата С са с различни показания както помежду си, така и спрямо земния близнак А. Откъдето следва, че когато ракетният близнак се прехвърли -- мигновено! -- от определена точка /1/на системата Б в моментно съвпадащата й точка /2/ в системата С, разстоянието от тази точка 2 до земния близнак А ще е различно от разстоянието между точка 1 и близнака А в момента на прехвърлянето. Различни показания на часовниците винаги са свързани с различни разстояния. Тоест, щом показанията на часовника в точка 1 на системата Б и показанията на часовника в точка 2 на системата С са различни, значи и разстоянията между всяка от тези точки и близнака А ще са различни. Обаче оня кретен - ракетчика - се прехвърля в системата С с показанията на часовника си от системата Б и съответно с годините си, такива, каквито са били в системата Б. Така че разликата между него и брат му, който в системата С е по-стар, отколкото в системата Б става - в момента на прехвърлянето! - по-голяма. Даже може да се каже, че спрямо кретена нещастният землянин само за миг остарява с години - 2, 5, 50 или колкото там изискват изчисленията на съотвентата задача. И при връщането пак чрез сметки и прочие се установява, че парадокс НЯМА

Опитвам се да обясня нещата като правя аналогия с прословутия пример с влака и светкавиците. Нещо от сорта, че от гледна точна на ракетния близнак земята с близнака А първо се отдалечава, така че някакъв светлинен сигнал ще стигне до Б за повече време, отколкото после в системата С, спрямо която А започва да се приближава към условно неподвижния ракетен близнак и съответно светлинният сигнал ще пристига за по-кратко време... Но най-добре ще е да "млъкна" вече, за да не се объркам съвсем

Сканер, от това, което си написал, излиза, че когато ракетният близнак смени своята система Б с тази, която е обратна по посока - да я наречем С - часовникът му ще се окаже със същите показания като тези в С. Тоест, твърдението ти всъщност е, че часовниците в системата Б са синхронни с тези от системата С. Но това просто няма как да е вярно Щом скоростта на системите Б и С е еднаква спрямо системата А, но посоките им са противоположни, значи в системата С земният близнак би трябвало да е по-стар, отколкото в системата В, защото в тази система земният близнак е по-далече, отколкото е бил в системата Б. Точно тази разлика в разстоянията на Б и на С до земния близнак е причината за различната възраст на земния близнак в тези системи.

И още относно рибката Не знам дали филмът блести с някакви впечатляващи художествени достойнства, но няма съмнение, че създателите му са с отличен търговски нюх. С прогресивното си възпитателно съдържание творбата им има големи шансове да се пласира успешно из всички джендър държави.

Ако едната система е инерциална, а другата неинерциална, бихме ли могли да приемем, че някоя от тях - например неинерциалната е привилегирована? Питам по принцип, а не във връзка с парадокса. И въобще има ли ситуации по СТО или ОТО, в които едната от системите може да бъде разглеждана като привилегирована поради някакви нейни специфични особености?

Преди малко видях навън, до контейнера за боклук, странен човек, чийто поглед някак ми напомни един мой разказ от поредицата ми "психо". За разлика от предишния /"Отиват си"/, в този разказ главният герой, освен от самота, полудява и от мизерия – от тежка битова и духовна мизерия. Това, разбира си, не е приятно за четене. Но тогава и целта ми е била такава – да не е приятно. Никак даже. Но ето го: ОЧИТЕ Помня вечерта, в която те се отвориха за първи път. Беше дъждовна, студена, кална. Бях мокър, премръзнал и отвратително изкалян. Защото тичах от спирката на автобуса до ето тази къщичка, където съм и сега. Тичах през локвите, но и нямаше как да ги заобиколя; всъщност, когато вали, целият квартал се превръща в голяма кална локва. Тичах, тичах… Ще си включа печката, ще хвърля направо на пода подгизналите си дрехи, ще се пъхна под завивката – само това си повтарях, затъпял от мокрота, студ и кал. Преди колко ли години? Пет или шест? Или седем? Интересно, вечерта помня, а годината – не. Ала най-лошото е, че и вечерта нямаше да я помня, ако не беше протекъл покривът ми. Да, да, тъкмо тогава протече. Влизам в кухнята – аз само в нея живея, иначе би трябвало да отоплявам две помещения, - паля лампата и гледам: от тавана също вали. Право върху леглото ми. Завивката отгоре - мокра, с кафеникави петна, може би и те от кал, като тия по дрехите ми. – Но аз нямам друго одеало! Преместих леглото по-настрана, а под таванния дъжд сложих една тава, доста дълбока. И включих печката. Искаше ми се да я прегърна, да я притисна до гърдите си, да я милвам. Моята топла любима! Казвам ви, все още бях само затъпял. Преоблякох се плътно до нея. Обърнах дюшека, от опаката страна беше почти сух, нахвърлях върху него каквото намерих – покривка, пуловери, хавлията си, и се сврях под тях ей така, както съм сега, с тази бархетна риза и с долнището от анцуг. Не се мих, не ядох, не четох, не мечтах, не мислих. Нищо. Просто угасих нощната лампа, после затворих очи. И тогава, в мрака, се отвориха те. Господи! Били са там, под клепачите ми! Други очи. Чужди. С лъскави като бръмбари зеници и бели ириси. Обърнати навътре чужди очи, вторачени през моите право в мозъка ми – или в душата ми? – надълбоко. А погледът им нито съчувствен, нито жесток, нито заплашителен, нито любопитен. В него има само очакване. Широко отворени, нечии очи чакат с увереност, че ТАМ – в мозъка или в душата ми – ще се случи нещо. Какво ли?… Може би е странно, но онази вечер аз не се уплаших. Единственото, което изпитах, беше срам. Лежа върху голия дюшек, увил съм се в разни дрипи, пък кухнята ми разхвърляна и бедна, бедна. Направо мизерна. Като мен самия. Трябва да стана и поне да се измия – казах си, ала капките барабаняха толкова оглушително по дъното на нащърбената стара тава, че ми се стори невъзможно даже и да помръдна. Предполагам, обърканият им ритъм ме е хипнотизирал. Така или иначе, не станах. И, мисля, това бе фаталната ми грешка. Нещо като подхлъзване, след което вече не можеш да спреш… чак до края. Сега се страхувам. Непоносимо. Ужасът отдавна мачка сърцето ми и изцежда от него всяко друго чувство - и добро, и лошо. Не, не се свиква с Очи, които пет, шест или седем години поред, вечер след вечер се разбуждат в мрака под клепачите ти и започват да чакат, вторачени с безразличие навътре в душата ти. Не се свиква и с трескавите усилия да преодолееш умората си, за да останеш буден, защото знаеш, че когато заспиш няма да сънуваш, а само ще виждаш как чуждият поглед чака, чака… Не се свиква с истината, че за цели пет, шест, седем години нищичко твое не е успяло макар и за миг да предизвика в този поглед поне искрица интерес. Страшно е! – Кой си ти? Какво чакаш? Шепна в прегръдката на тънкото си одеало и на плътната нощ. Премигвам и пред мен се появяват ту Очите, ту двата жежки реотана на печката, разкривени и червенооранжеви като широка чувствена усмивка. – Какво чакаш? – питам, въпреки че от известно време май се досещам… Заспивам и не сънувам, събуждам се и не съм радостен, ако навън грее слънце, и не се мръщя, ако вали. Правя си кафе и го пия без да се ободря. Отивам до близкото магазинче, купувам си хляб, консерва и мляко, но не съм гладен. Връщам се вкъщи, сядам до прозореца и държа в ръка книга, но не чета. Не ходя на работа, уволниха ме. На четирийсет години съм, а бъдещето ми не се простира напред; свило се е под клепачите ми в две лъскави безразлични зеници. Ето това безразличие най-силно ме ужасяваше! Докато постепенно се превърна и в моя единствен стимул. Вече си го представям като скала, препречила пътя ми, която трябва да взривя. Само че как? Напоследък все този въпрос си задавам. Как? И обмислям разни варианти, кой от кой по-кошмарни, по-свирепи, по-разтърсващи. О, ще те накарам аз да се стреснеш! Ще се облещиш и ти от ужас насреща ми! - заканвам се и чувствам как животът се връща в мен… Не посегнах към книгата, вече знаех със сигурност, че никога няма да я дочета. Време беше. Време да поставя началото си. В тази къщичка съм отраснал. Тук и съм бил заченат, сигурно на същото това старо легло с изпоолющена табла. Но тогава то не е било чак толкова старо. И таблата му е била по-малко излющена. Докосвам я: сега едва личи рисунката на нея. Някакви кичури, жълти и къдрави, част от детска бузка, част от усмихнати пълнички устни, крайче на дрешка, облачета… Ангелче ли е било или амурче? С вече мръснорозови ръчички, стиснали между пръстчетата си нещо - не се вижда какво. – Вие ще ми отговорите! Вие, които сте си позволили да ме създадете върху едно толкова грозно легло, наблюдавани от някакво си Ангелче-Амурче. Елате! Аз ви заповядвам! Аз, вашият син… И недалече оттук, в гробището със съборената ограда, със запуснатите пътечки между гробовете, със сухите безлисти дървета, настъпва раздвижване. Под земята, под кръста вляво от зеленясалата чешма. Там са те двамата, сгушени – досега покойно, в общия си гроб. Край на покоя ви! Седя си във вашата къщичка, но ви наблюдавам. Сега аз съм вашето всевиждащо Ангелче-Амурче – осакатено от студените зими и душните лета. Сега аз държа в ръцете си нещо, а не знам какво е то. – Вие ще ми кажете! Елате! Чувам, чувам ги… Потракват с кости, напират към повърхността, рият като къртици нагоре. Лазят недоволни – нарушил съм им вечния сън. Изправят се. Затварям очи: – Виждаш ги вече и ти, нали? Те се оглеждат в душата ми, не можеш да не ги видиш. Ето, тръгват, ръсейки след себе си мазна пръст, поклащат се нестабилно върху безмесите си стъпала и приближават, идват насам. Защото така им заповядах. Аз, техният син. Втурнах се в съседната стая. Отворих вратите на гардероба, ръждясалите им панти вреснаха като клани животни. Лъхна ме смрад на нафталин. Там на най-горния рафт бяха ония два пакета, увити в амбалажна хартия и завързани с канап. Често съм се чудел защо ли ги пазя, но сега разбирам: предчувствал съм, че ще ми потрябват. Занесох ги в кухнята, взех ножа и разрязах канапите. Нейният пеньоар, нейните две-три безвкусни рокли, нейните обувки с изкривени токове. Не, не, друго ми е нужно. Нощницата. Някога бяла, сега жълтеникава, памучна, дълга, конфекция, ала допълнително избродирана отпред, пък бодовете неравни… Седяла е майка ми до котлона с къкрещата на него супа и е бродирала ситни копринени цветчета върху памучната си нощница. Хвърлих нощницата на леглото. После разтворих и другия пакет. Черното сако. Чорапи, фланелки, ризи – износени до скъсване. Плетената жилетка без ръкави. По-бързо! Измъкнах от купчинката пижамата му и я метнах върху нощницата на леглото. Хайде! Сега и аз чакам. Седнах до прозореца и полека притворих клепачи. Чуждите очи се втренчиха в мен, надълбоко. Нататък се втренчих и аз. Чакаме. Заедно! Гледаме с безразличие двамата мъртъвци, които неохотно се завръщат в своя дом. Вървят, вървят. А ние ги гледаме. Те стигат до дървената портичка, също изгнила, той протяга към нея костеливи пръсти, бутва я с привичен жест, влизат. Прекосяват дворчето и тя сигурно си въобразява, че наоколо още цъфтят нейните незабравки и момини сълзи. Май вече не се сърдят заради нарушения им покой. Дори ускоряват крачки, дори се хващат за ръце… но, Боже мой, какви ръце са това! Някогашни ръце. Спират на прага. Бавят се там миг-два, после ги чувам как трополят в антрето. Вратата на кухнята проплаква и един след друг към мен пристъпват те. Застават насреща ми. Сърцето ми не трепва, изцедени са от него и мъката, и спомените… Онзи чака. От пет, шест или седем години чака с увереност, че там, накъдето се е втренчил, ще се случи нещо. Пък аз вече знам какво чака. Знам, защото от известно време чакам същото. Знам и как да взривя безразличието в очите му. И как да напълня лъскавите им зеници с ужас. Вдигам глава към двамата мъртъвци, соча им леглото с властен жест: – Сега, сега ме създайте! Нека тя ме зачене сега! Отново. Любете се! Ще бъде почти същото, каквото е било и тогава, преди четирийсетина години. Ами да! Къде е разликата? Аз лично не я откривам. Скачам от стола, грабвам нощницата с нескопосано избродираните цветчета, навличам я върху майчиния скелет, тиквам в някогашните ръце на баща си излинялата от някогашните му сънища пижама. – Хайде, лягайте си нетърпеливо! Амурчето вече не може да ви гледа, очите му са се излющили. Но ще ви гледам аз. Създайте ме отново и ми кажете какво съм държал в ръцете си… преди и то да се излющи. Те полягат върху голия, винаги влажен дюшек. Прегръщат се, жълтеникавата нощница се свлича с пърхане на пода… Целуват се, милват се безстрастно. А ние, вторачени в една и съща дълбинна посока, наблюдаваме с безразличие техния студен и костелив любовен акт. Актът на моето повторно зачеване. Бездиханно, безутробно, безсеменно, безнадеждно. И аз най-сетне усещам как в душата ми, навътре и все по-навътре пропълзява смъртта. Нея чакаше, нали? Виж я, дойде. Какво си въобразяваше, че представлява? Някакво чудо ли? Виж я, та тя е… тя е просто покой. Покой, разбираш ли? Не си струваше да бъдеш безразличен към толкова други много по-страшни неща. А сега… вече нямаш какво да чакаш. Нито в какво да се взираш нощ след нощ, година след година. Само че ти искаш да гледаш, сигурен съм, отдавна те познавам. – Искаш! Но там навътре вече няма нищо и нищо повече не може да се случи. Затова: – Погледни навън!! И Очите под клепачите ми започват бавно да се извъртат. Белите им ириси се превръщат в бели полумесеци… полумесеците тънеят… само две бели дъгички остават… две извити чертици… Тичам до огледалото, трия го с ръкав. Но все още не поглеждам в него. О, не! Първо спирам Очите върху печката с угасналите реотани-устни, после ги повдигам към тавана, чиито мокри петна наподобяват разкапани мъртъвци; свеждам ги към леглото, където съм бил заченат преди четирийсет години, плъзвам ги по мръснорозовите ръчички, които стискат ли, стискат между пръстчетата си олющеното нещо-нищо, а оттам - към пода, и към ръждясалата тава, в която някога, някога, някога баба ми вареше сладко с малко захар. И през прозореца, покрай буренясалите безцвети лехи, към гнилата портичка, която кой знае защо е открехната… Да, разхождам бавно Очите насам-натам, а накрая рязко ги приковавам в огледалото. Бели ириси. И черни, разширени от ужас зеници. Зениците на очи, които гледат навън. –––––––––––-

Натрапила ми се е представата, че изоставането на един определен часовник ще става все по-голямо с увеличаването на разстоянието между него и един определен часовник в другата отправна система - тоест, в системата, в която първият часовник е подвижен. Явно ще трябва още да осмислям въртележките около прословутия парадокс

Предполагам, че мнението ми ще изглежда много тъпо за част от участниците, но все пак да го кажа: Ако приемем конвенцията в този й вид, после ще се наложи да измъдруваме и приемем още една конвенция - този път в защита на "обикновените" мъже, които не попадат по един или друг начин под закрилата на първата, тоест Истанбулската, конвенция. Защото тези мъже твърде лесно биха могли да станат жертва на някои склонни към манипулации и набеждаване жени, каквито - уви - съвсем не са рядкост. Отвращавам се и съм против всякакво насилие над когото и да било, включително и над животни, а не само над хора, но не мисля, че въпросната конвенция ще допринесе с нещо за изкореняването му. Ще създаде обаче още по-голямо напрежение между половете. И ще поощри още повече наглост в поведението на тъй наречените "различни".

Не знам защо считаш, че в новата система - тази, която е с обратна посока, -- Б ще "завари" брат си А на същите години, на които е бил в предишната му /на Б/ система. Новата система си има друга история и когато Б се прехвърли в нея, неговите години ще си останат същите, но годините на А в тази нова система ще са различни. В тази система той ще е по-стар, отколкото е бил в предишната система на Б. Така че, въпреки относително по-бавното цъкане на неговите /на А/ часовници в новата система на Б, до момента на срещата разликата в годините им няма да бъде компенсирана. Той - близнакът А - пак ще е по-стар от пътувалия и завърнал се близнак Б.

Аз си представям нещата по друг начин: 1. В системата на Б Земята заедно с А първо се отдалечава, поради което в тази система часовниците на А "цъкат" все по-бавно. 2. После Б сменя отправната система с друга, която /дори и да е със същата относителна скорост спрямо Земята, с каквато е била и предишната му система/ вече е с обратна посока. 3. Тъй като новата система, в която Б отново може да се счита за неподвижен, е с обратна на предишната посока, значи в тази система Земята започва да се приближава, поради което часовниците на подвижния в нея близнак А започват да цъкат все по-бързо. Уточнение: часовниците на А пак ще цъкат по-бавно от тези на приетият за неподвижен Б, но в сравнение с цъкането им в предишната система на Б ще ускоряват хода си. И така при срещата на близнаците -- след съответните, непостижими за мен изчисления-- би трябвало да се получат точно 20 години за А и 16 години за Б. П.П. Гравити, не намирам блогът ти. Закрит ли е, или аз не търся правилно... Беше писал там /доста отдавна/ нещо много интересно за центробежните сили - как при определени обстоятелства изглеждат така, сякаш са реални, а не фиктивни... Не мога да си спомня точно и ми се иска пак да го прочета.

Според мен това обяснение беше предостатъчно ясно. Така и не разбрах що за "проблеми" бяха открити в него Ще препрочета пак диалога ви -- явно нещо в изчисленията ви ми е убягнало. Въпрос: моля ви да ми кажете лоренцовият фактор може ли да е по-голям от 1, или не може?

Така е, получават се понякога и в твоите писания смислени неща. Но за съжаление се оказва, че те се дължат предимно на случайността. Изглежда в твоя случай е валидна "Теоремата за безкрайната маймуна", според която, ако една маймуна произволно и неограничено по време натиска бутоните на клавиатурата, все някога ще "сътвори" и смислени неща, дори изключително смислени - като "Хамлет" например

Добавил си към постинга си, типично в твоя стил, разни назидателни псевдо мъдрости. Липсва ти чувство за мярка - напълно ти лисва

Не успях да го схвана това "чудо" Колкото и да си напрягах изтерзания мозък, все стигах до извода, че твърдението в болдирания от мен текст е НЕвъзможно...

Моето твърдение беше на елементарно ниво. Имах предвид, че и скъсяването на дължините, също както и забавянето на времето, са ефекти на СТО, без които "парадоксът" не може да бъде обяснен. Защото, говорейки за въпросния парадокс, ние всъщност говорим за относителността на едновременността, която от своя страна е следствие на споменатите ефекти. Но тези ефекти -- скъсяването на дължините и забавянето на времето -- се наблюдават винаги в приетата за подвижна система. Тоест, наблюдател, неподвижен в своята система, ги регистрира/измерва в друга, подвижна спрямо неговата система, нещо, което няма нищо общо с обясняваните от Малоум "скъсявания". П.П. Гравити, казваш за тези ефекти: "не мисля, че имат еднаква роля при парадокса за близнаците". Но според мен, след като те са неделимо свързани, просто няма как да им приписваме различна по значимост роля. Единият не е възможен без другия, така че на практика са с една обща роля.

Според мен въпросният "парадокс" въобще не може да бъде обяснен, без да се вземе предвид и скъсяването на дължините. Но този ефект в СТО е неизмеримо далече от обяснението на Малоум

УжасТ

Здрасти, Малоум, Крайно ми е неприятно, че си изтълкувал постинга ми като саркастичен! Напротив, на мен ми хареса тълкуванието ти - според твоята хипотеза - и даже отбелязах това със съответния лайк. Показах с болд и какво ми е допаднало най-много като оригинално, дръзко и прочие. В следващия ми постинг ти възразявам по други въпроси, но те са си нещо съвсем отделно...