Шпага

За мен това - цитираното по-горе - е някакво неконтролируемо разсипване на изобилни количества от наукообразна плява в която тук-там са поръсени зрънцата на всеизвестни, а поради това и отдавна станали банални "истини". Възможно е обаче и да съм пропуснала или недоразбрала нещо ценно - ново, проницателно, мъдро и т.н., с което Рамус се опитва да ни въздигне... поне до подножието на своя интелектуален ВРЪХ.

Но така се оказва, че от нашия избор дали да измерим по едно и също направление два или три от сплетените електрона, ще зависи и това дали единият от тези електрони ще има със сигурност спин -1/2 -- при измерване на два електрона, другият от които е със спин +1/2. Или същия този електрон ще има спин, различен от -1/2, ако измерваме три електрона. Тоест, щом сумарният спин на групата сплетени електрони трябва да е нула, значи при измерен спин +1/2 на първия електрон, спинът на втория електрон ще зависи от това дали ще измерим само него... или после ще ни хрумне да измерим и трети електрон?! П.П. Ясно ми е, че проявявам някаква несхватливост, но се чудя в какво ли точно се състои...

Общо взето, религиите отмират там, където цари спокойствие и сигурност. Стане ли "напечено", Господ веднага възкръсва

Зависи. В много случаи именно запазването на "идентичност" изисква влагане на енергия. А най-лошото е, че колкото и енергия да вложим, статичността винаги ще си остане непостижима. "Всичко тече, всичко се изменя и нищо не остава едно и също." Така че, ако разглеждаме идентичността в този смисъл, тя за абсолютно всяко материално нещо може да просъществува само в един-единствен кратък миг. Или казано по друг начин: Нищо не може да остане идентично дори на самото себе си за повече от миг... равен на "планковото време" /възможно най-краткия интервал от време във Вселената/

Ами ако сплетените електрони са три - напр. А, В, С? Тогава какво ще се получи? Два от електроните - напр. А и В - ще са в пълна корелация, а третият - С - в корелация само с единият от другите два - напр. с А. Обаче ако игнорираме двойката А/С и разглеждаме само двойката В/С корелацията ще се окаже направо нулева

Скенер, повишаването на температурата не води ли до повишаване на честотата?

Скенер, щом честотата /дължината/ на вълната зависи от интензитета, а интензитетът от своя страна зависи от вида на материала, как може честотата да не зависи от материала?

За съжаление, ние не можем да вярваме в това, в което искаме, без значение дали имаме право, или някой се опитва да ни забрани. Не можем и да обичаме или мразим това, което искаме, нито този, когото искаме. Просто нямаме власт над такива наши основни чувства, та да си ги налагаме с "искане". Ето защо изразът "Не, вие нямате право да вярвате в това, което искате" ми се струва безсмислен.

Здрасти, Сканер, Под "затворен съд" имам предвид, да речем, бутилка с тапа. И като казваш, че при охлаждане на водата, ние отнемаме енергия - да, така трябва да е. Но ако разгледаме нещата по друг начин: Охлаждаме водата в бутилката до образуването на лед и приемаме, че този лед извършва работа, като предизвиква счупването на бутилката. Същата работа обаче ще бъде извършена и ако загреем водата в бутилката до образуването на пара. А при това положение защо не можем да считаме, че охлаждайки водата до лед, ние всъщност не й отнемаме, а й придаваме енергия - енергия, достатъчна, за да бъде извършена работата по счупването на бутилката. Иначе не се ли получава се нещо като парадокс - отнемайки енергия, повишаваме способността на водата да извършва работа, за която е необходима по-голяма енергия... Засега не ми идва наум как да се изразя по-ясно, така че, ако се наложи... ще пробвам пак

Ще използвам тази тема, за да задам един навярно глуповат въпрос: Ако в затворен съд охладим определено количество вода до превръщането му в лед, това ще повиши ли енергията му? И ако отговорът е "да", тази енергия ще бъде ли съпоставима с енергията, която би се получила, ако нагреем същото количество вода до превръщането му в пара?

"Обединява" ни нихилизмът, а ни разединява завистта. Като обратното също е вярно. П.П. Нихилизъм: "Гледна точка, която отрича духовните основи на битието, т.е. обществените норми, моралните принципи и културното наследство, изтъква безсмислието на живота, призовава към преоценяване на всички ценности."

Във Вселената "властват" строго определени закономерности, а ние - в една или друга дълбочина - ги откриваме. И ги изразяваме чрез думи, числа, формули, уравнения... В този смисъл, според мен, човешки творения са само "драскулките" /или звуците/, с които си служим, за да обозначим това, което сме открили. Но пък си е изцяло човешко постижение/творение/, а понякога и престъпление, когато открием рационален начин, по който да използваме за свои цели същите тези натрапени ни от Твореца закономерности

Да, но това, което се "изкривява", би трябвало да е реално съществуващ материален обект, а на пространство-времето трудно бихме лепнали такъв -- материален -- етикет. Значи, до едно време обектът бил реален, а после - хоп! станал нереален. Нещо от типа на "дотука го има, оттука го нема" Мда, знаех си аз, че на реалностите не трябва да се вярва повече, отколкото на приказките...

О, сили небесни! Но и възможно ли е въпросната орбита никак да не зависи и от масата на обекта?

Попаднах на тази статия и ми се стори доста интересна - поне като за моя "хуманитарен" ум Ето част от нея, а който има време и желание, може да я дочете тук -- http://fmi-plovdiv.org/GetResource?id=1890 ВСЕЛЕНА И МАТЕМАТИКА 1. ЗАГАДКАТА. Преди години професор М. Ливио изнася лекция в Университета Корнел, като един от слайдовете в презентацията му е озаглавен: „Математик ли е Бог?" Веднага щом той се появява на екрана, един от студентите на първия ред ужасено възкликва: „Силно се надявам, че не е!" По късно професорът пише: Моят реторичен въпрос не целеше да предложи философска дефиниция на понятието за Бог, нито пък беше част от хитро замислен план за сплашване на онези слушатели, които не обичат математиката. По-скоро целта ми беше да представя една загадка, която в продължение на столетия са се опитвали да разрешат някои от най-блестящите умове на света - универсалността и привидното вездесъщество и всемогъщество на математиката. Такива качества обикновено свързваме с божественото, или както пише английският физик Д. Джийнс (1877-1946): „Изглежда вселената е била проектирана от някой, който се е интересувал от чиста математика". Фактите:  Наистина, математиката изглежда подозрително успешна в описването и обясняването не само на космоса като цяло, но дори и на някои от привидно хаотичните човешки постъпки.  Независимо от това, дали математиците се опитват да формулират теории за вселената, дали анализаторите на стоковите борси се мъчат да предскажат следващия борсов срив, дали невробиолозите създават модели на функционирането на мозъка, или статистиците се опитват да оптимизират разпределението на ресурсите, всички те неизбежно използват някаква математика.  Нещо повече, дори учените да прилагат формални системи, разработени без връзка една с друга, те все пак се позовават на една и съща обща и вътрешно съгласувана математика. Какво придава на математиката такива невероятни възможности? Този въпрос си е задавал и Айнщайн: „Как е възможно чистата математика, която е плод на независимото от опита човешко мислене , да пасва така добре на материалните обекти?" Това чувство на пълно объркване съвсем не е ново. Още някои от философите на древна Гърция, най-вече Питагор и Платон, са благоговеели пред очевидната способност на математиката да оформя и направлява развитието на вселената, като в същото време остава отвъд силите на хората да я изменят, направляват или да и влияят по какъвто и да било начин. В този аспект световно известният специалист по математическа физика Роджър Пенроуз например разграничава три различни „свята":  свят на съзнателното възприятие - светът, който приютява всички обитаващи съзнанието ни образи;  материален свят - него обикновено обозначаваме с понятието „материална действителност“;  Платоновия свят на математическите идеи - който според Пенроуз е също толкова действителен, колкото световете на материята и съзнанието, е родината на математиката. Тук откриваме естествените числа 1, 2, 3,, 4,..,, фигурите и теоремите на Евклидовата геометрия, Нютоновата теория на движението, струнната теория, теорията на катастрофите и математическите модели на динамиката на фондовите борси. Според Пенроуз налице са следните три загадки: 1. Материалният свят изглежда се подчинява на закони, които обитават света на математическите идеи. Тъкмо това някога е озадачило Айнщайн, както и носителя на Нобелова награда за физика Юджийн Вигнер (1902-1995), според когото: „приложимостта на езика на математиката за формулиране на физическите закони е чуден дар, който нито разбираме, нито заслужаваме. Трябва да сме благодарни за него и да се надяваме, че той ще продължи да ни съпътства в бъдещите изследвания и ще обхване, за добро или лошо, за радост или почуда, още повече клонове на нашето знание“. 2. Второ, самите ни съзнаващи умове, които са обиталището на съзнателното възприятие - по какъв начин те възникват в рамките на матетиалния свят? Как е възможно умът да се роди от материята? Що бъдем ли някога в състояние да формулираме теория за дейността на съзнанието, която да бъде също толкова вътрешно съгласувана и убедителна, колкото съвременната теория за електромагнетизма? 3. Въпросните възприемащи умове по необясним начин успяват да получат достъп до света на математиката, откривайки, създавайки или описвайки съкровищницата на абстрактните математически и идеи и понятия. За съжаление Пенроуз не предлага обяснение за нито една от тези три загадки. Вместо това заключава лаконично: „Без съмнение световете са не три, а само един, но понастоящем нямаме дори бледи идея за него" Това е далеч по-скромно признание, в сравнение с отговора на учителя от пиесата на А. Бенет „Цели четиридесет години“ , отнасящ се до донякъде сходен въпрос: Фостър: Все още не съм съвсем наясно по въпроса за Светата Троица, господине. Учителят: Три в едно, едно в три, съвсем ясно е. Ако имаш съмнения по въпроса, обърни се към учителя си по математика. Как се е почувставал ученика след това „обяснение“ всички можем да си представим. В действителност има два различни аспекта, свързани с успеха на математиката в обясняваното на света около нас (които Вигнер обозначава като „необяснимата ефективност на математиката"), като единият от тях е много по-изумителен от другия. Първият можем да наречем „активен". Когато физиците се лутат из лабиринта на природата, те осветяват пътя си с помощта на математиката - инструментите, които използват и разработват, моделите, които развиват и хипотетичните обяснения, които въвеждат, неизменно са математически по своята природа. Например Нютон е наблюдавал падаща ябълка, луната и вълните по брега на морето (поне се твърди че ги е наблюдавал), а не математически уравнения. Въпреки това той успява да извлече от тези природни феномени ясни, стегнати и невероятно точни математически закони, на които се подчинява природата. Аналогично Джеймс Кларк Максуел (1831-1879) разширява рамките на класическата физика, като включва в нея всички електрични и магнитни явления, известни през шестдесетте години на XIX в. Това той успява да направи с помощта на едва четири математически уравнения. Но загадъчната ефективност на математиката има също и „пасивна" страна, която е толкова удивителна, че „активната" й страна бледнее пред нея. Понятия и отношения, изследвани от математиката без да е имано предвид каквото и да било външно приложение, след десетилетия (а понякога след цели векове) ни дават решение на въпроси, формулирани по повод изследването на материалната действителност! Как е възможно това? Един от елитните математици Г. Х. Харди (1877-1947) е бил така горд от това, че изследванията му се ограничават в областта на чистата математика, че гръмко обявил: „Нито едно мое откритие не е допринесло ни най-малко и вероятно няма да до-принесе, пряко или непряко, за добро или лошо, за благоустрояването на света". Както можете да предположите, оказало се, че греши. Едно от откритията му се е превъплътило в закона на Харди-Вайнберг , който е един от фундаменталните принципи, използвани от генетиците при изучаването на еволюцията на биологичните популации. Така дори Харди, един от най-гласовитите противници на приложната математика, е бил насила въвлечен в производството на практически приложими математически теории. Това обаче е само върхът на айсберга. Кеплер и Нютон откриват, че планетите в нашата слънчева система при движението си около Слънцето описват елипси - геометрични фигури, изследвани от гръцкия математик Менехъм ( около 350 г.пр.Хр.) т.е. цели две хилядолетия по-рано. Новите видове геометрии, чието начало поставя Б. Риман (1826-1866) в класическата си лекция от 1854 г. се оказват точно това, което е нужно на Айнщайн за описване на тъканта на космоса. Резултатите на Галоа (1811-1832) създадени с единствената цел да се изследват решенията на алгебрични уравнения, днес са се превърнали в инструмент използван от физици, инженери, лингвисти и дори антрополози за описване на твърде различни по вид симетрии в природата. През 1975 г. Файгенбаум, тогава млад специалист по математическа физика, изследвайки числено асимптотичното поведението на решението едно уравнение (с калкулатор) установил че получените числа клонят към 4.669.... Това се получило и при редица други уравнения. Файгенбаум бързо заключил, че това откритие разкрива някаква универсална закономерност, макар че не разполагал с никакво приложно обяснение за това явление. Нещо повече статията му посветена на този проблем е била отхвърлена от редица научни списания. Не след дълго обаче резултатите от различни експерименти показали, че поведението на втечнения хелий при загряване съвпада със закономерността, установена от Файгенбаум. Оказало се, че това не е единственото явление в природата, при което се наблюдава тази закономерност. Забележителното число на Файгенбаум се появило отново в изследването на прехода на течности към състояние на турбулентност и дори било използвано за описване на процесите, които протичат в капещите чешми. Списъкът на такива математически „предвиждания", служещи за целите на различни научни дисциплини може да бъде продължаван неопределено дълго. 2. ОТКРИТА ИЛИ ИЗМИСЛЕНА Както стана дума необяснимата ефективност на математиката поставя пред нас множество вълнуващи въпроси като: Наистина ли математиката съществува независимо от човешкия ум? С други думи, откриваме ли ние истините на математиката, също както астрономите откриват непознати галактики или пък математиката не е нищо повече от човешко творение? ... ... ...

Все пак на въпроса "Реално ли е изкривяването на пространство-времето?" едва ли можем да отговорим "Да, реално е" с такава категоричност. При положение, че още не знаем какво всъщност е "време", нито какво означава "тъкан" на пространство-времето. Не сме наясно дори и колко са измеренията на света, в който живеем -- май според Струнната теория са 9 или 11 Пък и в случая какво точно се има предвид под "изкривяване" също не е описано достатъчно убедително от физична гледна точка. А математически, макар че нещата навярно са изрядни, нека си напомним, че има и доста стойностни теории, според които пространството и времето въобще не съществуват! П.П. Би било интересно, ако някой знае нещо повече за т. нар. "некомутативна геометрия" на математика Ален Кон, чиито схващания за пространство и за разстояния между точки са коренно различни от общоприетите. Чудя се как ли неговия "мат. апарат" описва въпросното изкривяване... на това, което според него не съществува - не и по начина, по който е според теорията на Айнщайн!

Според мен дори и за единичен атом ентропията има смисъл, въпреки че е нула, защото, ако се откажем от нея, би трябвало да се откажем и от нейния антипод - редът, подредеността. А именно подредеността е една от основните характеристики на всеки атом. И друго - спонтанното разпадане на атомните ядра едва ли се осъществява без да го съпътстват и някакви топлинни процеси.

Да, но отделните атоми и молекули също са системи, а те би трябвало да имат ентропия точно нула независимо от температурата. Което означава, че при всякакви условия, включително и при температури близки до абсолютната нула, такива микросистеми ще се различават и по величината на ентропията от макросистемите. И така пак се появява някаква граница между микро и макро света, която може би "крие" тайнствена връзка между ентропията и декохеренцията П.П. Сканер, това не е възражение срещу написаното от теб. Не споря, а просто споделям накъде се... олюляват разсъжденията ми.

Е, браво? Ти пак блесна с твоя нестандартен начин на мислене! Според мен това, което си написал, има своята стабилна, макар и странна, логика, но какво ли ще кажат физиците?...

Бях започнала постинга си с "ако вземем предвид факта...", но после и аз си зададох същия въпрос, поради което замених "факта" с неутралното "това". Май няма откъде да се знае, ама... така е прието

Сканер, ако вземем предвид това, че Вселената всъщност е затворена система -- т.е. няма околна среда, с която да обменя топлина, -- как можем да си обясним нарастването на ентропията и "прокобите" за топлинната й смърт? Нали в крайна сметка промяната на количеството топлина във Вселената би трябвало да е нула, поради което и промяната на ентропията би трябвало да е нула.

Сканер, много ценен постинг Благодаря ти!

Извинявайте, но съвсем се залутах из тази ентропия! Например: Намираме се в затворена стая, където въздухът вече е в термодинамично равновесие, поради което ентропията в тази стая е максимална. Какво ще се получи, когато пуснем вътре вентилатор? От една страна, вкарвайки енергия, ние ще намалим ентропията в стаята, но в същото време ще увеличим безпорядъка, което пък означава, че фактически ще увеличим ентропията... обаче това би трябвало да е невъзможно, тъй като преди пускането на вентилатора, тя вече е била максимална

Зависи какво ще имаме предвид под "полезна работа". Фактът, че говорим за изтичане и втичане на водата - тоест за нещо, което "тече", - означава, че е налице и постоянен поток от енергия. Не можем ли /въпреки еднаквите нива на язовира и на реката/ да я използваме и да ни свърши полезна работа, например като стесним отворите на втичане и изтичане, за да увеличим по този начин интензитета на потока, налягането и т.н.

Е, да, де Обаче въпросът всъщност беше: След като системата вече е в термодинамично равновесие, дали частите й пак могат да си взаимодействат, или вече не могат. Взаимодействали са, докато системата е била в термо-неравновесие, стигнало се е до равновесие и... "моженето" да си взаимодействат остава ли? Или напротив?