Шпага

Ако виртуалните частици са само "модели, умствени абстракции", лъчението на Хокинг остава без обяснение. Но ето какво казва Хокинг за тези частици във връзка с тъй нареченото "изпаряване на черни дупки": "Как е възможно черна дупка да излъчва частици, когато знаем, че нищо не може да избяга от нейния хоризонт на събития? Отговорът, казва квантовата теория, е, че частиците не идват от вътрешността на черната дупка, а от „празното“ пространство извън хоризонта на събития на черната дупка! Можем да разберем това по следния начин: пространството, което приемаме като „празно“, не е съвсем празно, защото това ще значи, че всички полета, например гравитационното и електромагнитното, ще трябва да са точно нулеви. Но стойността на едно поле и неговата скорост на изменение с времето са като скоростта и положението на една частица: принципът на неопределеността твърди, че колкото по-точно знаем едната от тези две величини, толкова по-неточно ще знаем другата. Така че в празното пространство полето не може да бъде фиксирано точно на нулата, защото тогава би имало точна стойност (нула) и точна скорост на изменение (също нула). Трябва да има някакво минимално количество на неопределеност или квантови флуктуации в стойността на полето. Бихме могли да си представим тези флуктуации като двойка частици светлина или гравитация, които се явяват едновременно в някакъв момент, раздалечават се и после отново се сближават и анихилират една друга. Тези частици са виртуални, подобно на частиците, носещи гравитационното действие на Слънцето: за разлика от реалните частици те не могат да се наблюдават директно с детектор на частици. Но техните косвени влияния, като например малките изменения в енергията на електронните орбити в атома, могат да се измерят и се съгласуват изключително точно с теоретичните предсказвания. Освен това принципът на неопределеността предсказва съществуването на подобни виртуални двойки от материални частици като електроните и кварките. В този случай обаче единият член на двойката ще е частица, а другият античастица (античастиците на светлината и гравитацията са еднакви с частиците). Понеже енергията не може да се създава от нищо, единият от партньорите в двойката частица/античастица ще има положителна енергия, а другият — отрицателна. Този с отрицателна енергия е обречен да бъде краткоживееща виртуална частица, тъй като в нормални условия реалните частици имат винаги положителна енергия. Поради това той ще търси партньора си и ще анихилира с него." https://chitanka.info/text/834/9#textstart

Малоум, ти май си открил пътя към вечната младост Влизаме за месец-два в някоя центрофуга и после излизаме оттам хем физиологично възстановени, хем подмладени. А аз досега си мислех, че при големи ускорения "био-процесите" стават опасни за оцеляването на индивида...

Преди няколко дни същото написах и аз, след което получих и нещо като "отговор" от теб. Така че обяснението ти тук вече ми изглежда като тези, които без никакъв смисъл ги даваш на Астралопитека

Този въпрос отдавна терзае и мен

Всеки се "бори" по различен начин с този проблем. Ето ти например се опитваш да го запълниш - голямото празно в себе си - чрез пристъпи на логорея в злополучно съчетание с все по-чести крясъци "тишинаааааааа"Дерзай.

Ако за нагледност отново се възползваме от близнака -- все едно дали ще е земният или ракетният -- казаното от теб аз го разбирам така: На колкото години е близнакът в своята система /тази, в която е неподвижен/, на толкова ще установим, че е, след съответните изчисления, без значение в коя система ще направим тези изчисления. Например близнакът е на 30 години в своята ОС. И значи от всяка друга система - след правилни изчисления/преобразувания - ще бъде установено, че в неговата си система той е на 30 години. Без значение с каква относителна скорост се движи в тази система и на колко години е в тази система. Обобщено,това, разбира се, се отнася до всеки часовник - показанията му в системата, в която е неподвижен, трябва да се получат абсолютно едни и същи във всяка друга система - чрез правилното прилагане на обратните лоренцови трансформации. В този смисъл ускоренията наистина нямат никаква роля, тъй като всяка неинерциална система може да бъде разглеждана като поредица от инерциални системи.

Заглавието на темата е "Близнаци и ускорение", което означава, че освен игнорирането на ускоренията, когато разглеждаме "парадокса" чрез СТО, вече е време да обърнем внимание на същия "парадокс" и от гледна точна на ОТО.

Рибар, не крайната, а постоянната скорост на светлината е от значение в случая. Чрез С = константа се измерват интервалите между събитията.

Ще си "изръся" тук мнението. А също и двоуменията Да. Би било абсурдно при коректни сметки във всяка от системите да се получат различни резултати. Ако за прегледност "заземим" и двата близнака, като качим единия от тях на някоя кола, а другият оставим на шосето, не бихме ли могли да определим по разхода на енергия, че движещият се в тази конкретна двойка системи е именно онзи в колата? Не е нужно да се отбелязва безспорното - че и онзи на шосето се движи спрямо небето, луната, звездите или каквото и да е друго. Това негово движение е без значение в разглеждания случай. Освен това, ако се придържаме по-стриктно към близнаците, като към реални персонажи в задачката, трябва да вземем под внимание и факта, че -- за разлика от прехвърлянето на часовниковите показания -- пътуващият близнак не би могъл да смени системата моментално. Ускорението му всъщност ще бъде много дълга поредица от моментални /но не и нулеви!/ смени на системите. И така, докато стигне до някаква достатъчно голяма скорост, след която да премине /може би/ в инерциално движение, та после пак да се ускори, завивайки, и съответно минавайки отново от система в система... и т.н. А защо да игнорираме принципа на еквивалентност? Щом часовниците забавят хода си при усилване на гравитацията, значи ще го забавят и при нарастващото ускорение. А това забавяне ще се добавя към резултата, който би се получил по правилата на СТО, тоест без ускоренията. Малко ми е трудно да си представя как близнакът или каквото и да е тяло/обект/ може да промени посоката по такъв начин... без да се разпадне Но нали за това са абстракциите. Както например и с влака, светкавиците и перона

Всъщност без промяна на големината на скоростта, но със смяна на посоката, времето на всеки от близнаците се променя в системата, в която той е подвижен. Така че ако вземем например една поредица от 10 часовника на земния и ги разгледаме в системата на ракетния преди смяната на посоката, часовникът на земния, който е най-отдалечен от ракетния ще показва да речем 14.00 часа, а най-близкия - 17.00ч. Но когато ракетният се озове в системата с обратна посока - в която според него земният ще започне са се приближава - ще установи, че в тази система часовниците на земния са "разменили" показанията си. Тоест, земният часовник, който в предишната система на ракетния е показвал 17.00 в тази нова система ще показва 14.00. И обратното -- часовникът който преди е показвал 14.00 в тази нова система ще показва 17.00ч А този часовник е именно най-близкият до земния близнак! Или казано накратко: В този пример самата смяна на системата ще е причината земният близнак да се окаже остарял "внезапно" с три часа. Внезапно е в кавички, защото в тази нова система земният е остарявал съвсееем бавно и плавно, а "скокът" във възрастта е само спрямо ракетния. И пак се оказва, че парадокс няма. понеже и симетрия няма.

Благодаря Опитвам се да преосмисля нещата, макар че никак не е лесно - особено като се вземат предвид стресиращите "прогнози" за новите възпитателни методи в училищата... Но, разбира се, както казва и Дора: Да, по тези въпроси никакъв спор не трябва да има, без значение дали става дума за хетеро или хомосексуални, или каквито и да е... човеци.

Точно това, което си написал накрая, доказва, че не си прав с възражението си срещу казаното от Дорис: "Ускорението е критерий за това кой се движи и кой остава на място". В системата на ракетния близнак, той е неподвижен, а земният прави и завоя, обаче химикалката му наникъде не полита По което ясно си проличава, че реално движещият се и правещият завоя е ракетният близнак, защото - както си казал - именно неговата химикалка полита... поради нарушаването на първия Нютонов закон и прочие.

Според мен Дорис с пълно основание се придържа към решението на парадокса чрез Общата теория на относителността, която е много по-близо до обективната реалност, отколкото СТО.

Ето например един размътен, макар и кратък, текст, който може да се тълкува по различни начини: Всеки човек -- без значение каква е сексуалната му ориентация -- може да се счита за дискриминиран, ако му бъде забранено да сключва брак с когото той /или тя/ пожелае. Което означава, че гейовете и лесбийките могат да се считат за дискриминирани в това отношение и съответно да потърсят правата си, изисквайки от страната /или страните/ да "предприемат необходимите законодателни и други мерки за подкрепа и защита на правото" им да сключат брак със своя партньор/партньорка...

Ако баща ми насилствено ме принуди да се омъжа, това ще е дискриминация спрямо мен и без да съм лесбийка. Може и да не съм права, но вече ме притеснява това толкова различно тълкуване на заложеното в конвенцията от страна на... на кого ли не? Мисля си, че ако текстовете бяха по-"изчистени" нямаше да има поводи за такива яростни спорове.

Ако наистина е "точно така", следва да отбележим, че не е коректно да се въвежда ново понятие в международен документ, без да се подчертае изрично в самия документ, че то - джендър - е просто по-кратко изразено понятие, съответстващо напълно на "stereotyped roles for men and women". Но ако не е "точно така", очевидно става дума за тенденциозно въвеждане на нов термин, който да даде възможност за удобни тълкувания, според претенциите на някои доста агресивни представители на "различните". А че съдът щял да се произнесе безпристрастно - това е само някаква мечта. Много от споменатите "различни" вече са и властимащи или "милиониимащи", така че лесно можем да се досетим накъде ще наклони въпросната безпристрастност в тълкуването.

Въобще не съм имала предвид, че ускорението влияе. Но щом не съм била достатъчно ясна - здраве да е. А часовникът с кукувичката беше излишен като ирония или каквото там си имал предвид от висотата на твоето висше физ. образование.

Обръщането, което трае 0 секунди по часовника на Б2, не може да трае 0 секунди и по часовника на Б1. По часовника на Б1 интервалът няма да е нулев, защото този часовник е подвижен относно часовника на Б1 и съответно "цъка" по-бавно спрямо Б1. Това е моят отговор на въпросът ти "кой интервал от време не е отчетен" И точно от този интервал започва неравнопоставеността/несиметричността, която в крайна сметка води до различната възраст на близнаците при срещата им.

Именно! Часовникът на ракетния близнак не съвпада по показания с часовниците в системата С. Или казано по друг начин: Часовниците в системата Б и часовниците в системата С са с различни показания както помежду си, така и спрямо земния близнак А. Откъдето следва, че когато ракетният близнак се прехвърли -- мигновено! -- от определена точка /1/на системата Б в моментно съвпадащата й точка /2/ в системата С, разстоянието от тази точка 2 до земния близнак А ще е различно от разстоянието между точка 1 и близнака А в момента на прехвърлянето. Различни показания на часовниците винаги са свързани с различни разстояния. Тоест, щом показанията на часовника в точка 1 на системата Б и показанията на часовника в точка 2 на системата С са различни, значи и разстоянията между всяка от тези точки и близнака А ще са различни. Обаче оня кретен - ракетчика - се прехвърля в системата С с показанията на часовника си от системата Б и съответно с годините си, такива, каквито са били в системата Б. Така че разликата между него и брат му, който в системата С е по-стар, отколкото в системата Б става - в момента на прехвърлянето! - по-голяма. Даже може да се каже, че спрямо кретена нещастният землянин само за миг остарява с години - 2, 5, 50 или колкото там изискват изчисленията на съотвентата задача. И при връщането пак чрез сметки и прочие се установява, че парадокс НЯМА

Опитвам се да обясня нещата като правя аналогия с прословутия пример с влака и светкавиците. Нещо от сорта, че от гледна точна на ракетния близнак земята с близнака А първо се отдалечава, така че някакъв светлинен сигнал ще стигне до Б за повече време, отколкото после в системата С, спрямо която А започва да се приближава към условно неподвижния ракетен близнак и съответно светлинният сигнал ще пристига за по-кратко време... Но най-добре ще е да "млъкна" вече, за да не се объркам съвсем

Сканер, от това, което си написал, излиза, че когато ракетният близнак смени своята система Б с тази, която е обратна по посока - да я наречем С - часовникът му ще се окаже със същите показания като тези в С. Тоест, твърдението ти всъщност е, че часовниците в системата Б са синхронни с тези от системата С. Но това просто няма как да е вярно Щом скоростта на системите Б и С е еднаква спрямо системата А, но посоките им са противоположни, значи в системата С земният близнак би трябвало да е по-стар, отколкото в системата В, защото в тази система земният близнак е по-далече, отколкото е бил в системата Б. Точно тази разлика в разстоянията на Б и на С до земния близнак е причината за различната възраст на земния близнак в тези системи.

И още относно рибката Не знам дали филмът блести с някакви впечатляващи художествени достойнства, но няма съмнение, че създателите му са с отличен търговски нюх. С прогресивното си възпитателно съдържание творбата им има големи шансове да се пласира успешно из всички джендър държави.

Ако едната система е инерциална, а другата неинерциална, бихме ли могли да приемем, че някоя от тях - например неинерциалната е привилегирована? Питам по принцип, а не във връзка с парадокса. И въобще има ли ситуации по СТО или ОТО, в които едната от системите може да бъде разглеждана като привилегирована поради някакви нейни специфични особености?

Преди малко видях навън, до контейнера за боклук, странен човек, чийто поглед някак ми напомни един мой разказ от поредицата ми "психо". За разлика от предишния /"Отиват си"/, в този разказ главният герой, освен от самота, полудява и от мизерия – от тежка битова и духовна мизерия. Това, разбира си, не е приятно за четене. Но тогава и целта ми е била такава – да не е приятно. Никак даже. Но ето го: ОЧИТЕ Помня вечерта, в която те се отвориха за първи път. Беше дъждовна, студена, кална. Бях мокър, премръзнал и отвратително изкалян. Защото тичах от спирката на автобуса до ето тази къщичка, където съм и сега. Тичах през локвите, но и нямаше как да ги заобиколя; всъщност, когато вали, целият квартал се превръща в голяма кална локва. Тичах, тичах… Ще си включа печката, ще хвърля направо на пода подгизналите си дрехи, ще се пъхна под завивката – само това си повтарях, затъпял от мокрота, студ и кал. Преди колко ли години? Пет или шест? Или седем? Интересно, вечерта помня, а годината – не. Ала най-лошото е, че и вечерта нямаше да я помня, ако не беше протекъл покривът ми. Да, да, тъкмо тогава протече. Влизам в кухнята – аз само в нея живея, иначе би трябвало да отоплявам две помещения, - паля лампата и гледам: от тавана също вали. Право върху леглото ми. Завивката отгоре - мокра, с кафеникави петна, може би и те от кал, като тия по дрехите ми. – Но аз нямам друго одеало! Преместих леглото по-настрана, а под таванния дъжд сложих една тава, доста дълбока. И включих печката. Искаше ми се да я прегърна, да я притисна до гърдите си, да я милвам. Моята топла любима! Казвам ви, все още бях само затъпял. Преоблякох се плътно до нея. Обърнах дюшека, от опаката страна беше почти сух, нахвърлях върху него каквото намерих – покривка, пуловери, хавлията си, и се сврях под тях ей така, както съм сега, с тази бархетна риза и с долнището от анцуг. Не се мих, не ядох, не четох, не мечтах, не мислих. Нищо. Просто угасих нощната лампа, после затворих очи. И тогава, в мрака, се отвориха те. Господи! Били са там, под клепачите ми! Други очи. Чужди. С лъскави като бръмбари зеници и бели ириси. Обърнати навътре чужди очи, вторачени през моите право в мозъка ми – или в душата ми? – надълбоко. А погледът им нито съчувствен, нито жесток, нито заплашителен, нито любопитен. В него има само очакване. Широко отворени, нечии очи чакат с увереност, че ТАМ – в мозъка или в душата ми – ще се случи нещо. Какво ли?… Може би е странно, но онази вечер аз не се уплаших. Единственото, което изпитах, беше срам. Лежа върху голия дюшек, увил съм се в разни дрипи, пък кухнята ми разхвърляна и бедна, бедна. Направо мизерна. Като мен самия. Трябва да стана и поне да се измия – казах си, ала капките барабаняха толкова оглушително по дъното на нащърбената стара тава, че ми се стори невъзможно даже и да помръдна. Предполагам, обърканият им ритъм ме е хипнотизирал. Така или иначе, не станах. И, мисля, това бе фаталната ми грешка. Нещо като подхлъзване, след което вече не можеш да спреш… чак до края. Сега се страхувам. Непоносимо. Ужасът отдавна мачка сърцето ми и изцежда от него всяко друго чувство - и добро, и лошо. Не, не се свиква с Очи, които пет, шест или седем години поред, вечер след вечер се разбуждат в мрака под клепачите ти и започват да чакат, вторачени с безразличие навътре в душата ти. Не се свиква и с трескавите усилия да преодолееш умората си, за да останеш буден, защото знаеш, че когато заспиш няма да сънуваш, а само ще виждаш как чуждият поглед чака, чака… Не се свиква с истината, че за цели пет, шест, седем години нищичко твое не е успяло макар и за миг да предизвика в този поглед поне искрица интерес. Страшно е! – Кой си ти? Какво чакаш? Шепна в прегръдката на тънкото си одеало и на плътната нощ. Премигвам и пред мен се появяват ту Очите, ту двата жежки реотана на печката, разкривени и червенооранжеви като широка чувствена усмивка. – Какво чакаш? – питам, въпреки че от известно време май се досещам… Заспивам и не сънувам, събуждам се и не съм радостен, ако навън грее слънце, и не се мръщя, ако вали. Правя си кафе и го пия без да се ободря. Отивам до близкото магазинче, купувам си хляб, консерва и мляко, но не съм гладен. Връщам се вкъщи, сядам до прозореца и държа в ръка книга, но не чета. Не ходя на работа, уволниха ме. На четирийсет години съм, а бъдещето ми не се простира напред; свило се е под клепачите ми в две лъскави безразлични зеници. Ето това безразличие най-силно ме ужасяваше! Докато постепенно се превърна и в моя единствен стимул. Вече си го представям като скала, препречила пътя ми, която трябва да взривя. Само че как? Напоследък все този въпрос си задавам. Как? И обмислям разни варианти, кой от кой по-кошмарни, по-свирепи, по-разтърсващи. О, ще те накарам аз да се стреснеш! Ще се облещиш и ти от ужас насреща ми! - заканвам се и чувствам как животът се връща в мен… Не посегнах към книгата, вече знаех със сигурност, че никога няма да я дочета. Време беше. Време да поставя началото си. В тази къщичка съм отраснал. Тук и съм бил заченат, сигурно на същото това старо легло с изпоолющена табла. Но тогава то не е било чак толкова старо. И таблата му е била по-малко излющена. Докосвам я: сега едва личи рисунката на нея. Някакви кичури, жълти и къдрави, част от детска бузка, част от усмихнати пълнички устни, крайче на дрешка, облачета… Ангелче ли е било или амурче? С вече мръснорозови ръчички, стиснали между пръстчетата си нещо - не се вижда какво. – Вие ще ми отговорите! Вие, които сте си позволили да ме създадете върху едно толкова грозно легло, наблюдавани от някакво си Ангелче-Амурче. Елате! Аз ви заповядвам! Аз, вашият син… И недалече оттук, в гробището със съборената ограда, със запуснатите пътечки между гробовете, със сухите безлисти дървета, настъпва раздвижване. Под земята, под кръста вляво от зеленясалата чешма. Там са те двамата, сгушени – досега покойно, в общия си гроб. Край на покоя ви! Седя си във вашата къщичка, но ви наблюдавам. Сега аз съм вашето всевиждащо Ангелче-Амурче – осакатено от студените зими и душните лета. Сега аз държа в ръцете си нещо, а не знам какво е то. – Вие ще ми кажете! Елате! Чувам, чувам ги… Потракват с кости, напират към повърхността, рият като къртици нагоре. Лазят недоволни – нарушил съм им вечния сън. Изправят се. Затварям очи: – Виждаш ги вече и ти, нали? Те се оглеждат в душата ми, не можеш да не ги видиш. Ето, тръгват, ръсейки след себе си мазна пръст, поклащат се нестабилно върху безмесите си стъпала и приближават, идват насам. Защото така им заповядах. Аз, техният син. Втурнах се в съседната стая. Отворих вратите на гардероба, ръждясалите им панти вреснаха като клани животни. Лъхна ме смрад на нафталин. Там на най-горния рафт бяха ония два пакета, увити в амбалажна хартия и завързани с канап. Често съм се чудел защо ли ги пазя, но сега разбирам: предчувствал съм, че ще ми потрябват. Занесох ги в кухнята, взех ножа и разрязах канапите. Нейният пеньоар, нейните две-три безвкусни рокли, нейните обувки с изкривени токове. Не, не, друго ми е нужно. Нощницата. Някога бяла, сега жълтеникава, памучна, дълга, конфекция, ала допълнително избродирана отпред, пък бодовете неравни… Седяла е майка ми до котлона с къкрещата на него супа и е бродирала ситни копринени цветчета върху памучната си нощница. Хвърлих нощницата на леглото. После разтворих и другия пакет. Черното сако. Чорапи, фланелки, ризи – износени до скъсване. Плетената жилетка без ръкави. По-бързо! Измъкнах от купчинката пижамата му и я метнах върху нощницата на леглото. Хайде! Сега и аз чакам. Седнах до прозореца и полека притворих клепачи. Чуждите очи се втренчиха в мен, надълбоко. Нататък се втренчих и аз. Чакаме. Заедно! Гледаме с безразличие двамата мъртъвци, които неохотно се завръщат в своя дом. Вървят, вървят. А ние ги гледаме. Те стигат до дървената портичка, също изгнила, той протяга към нея костеливи пръсти, бутва я с привичен жест, влизат. Прекосяват дворчето и тя сигурно си въобразява, че наоколо още цъфтят нейните незабравки и момини сълзи. Май вече не се сърдят заради нарушения им покой. Дори ускоряват крачки, дори се хващат за ръце… но, Боже мой, какви ръце са това! Някогашни ръце. Спират на прага. Бавят се там миг-два, после ги чувам как трополят в антрето. Вратата на кухнята проплаква и един след друг към мен пристъпват те. Застават насреща ми. Сърцето ми не трепва, изцедени са от него и мъката, и спомените… Онзи чака. От пет, шест или седем години чака с увереност, че там, накъдето се е втренчил, ще се случи нещо. Пък аз вече знам какво чака. Знам, защото от известно време чакам същото. Знам и как да взривя безразличието в очите му. И как да напълня лъскавите им зеници с ужас. Вдигам глава към двамата мъртъвци, соча им леглото с властен жест: – Сега, сега ме създайте! Нека тя ме зачене сега! Отново. Любете се! Ще бъде почти същото, каквото е било и тогава, преди четирийсетина години. Ами да! Къде е разликата? Аз лично не я откривам. Скачам от стола, грабвам нощницата с нескопосано избродираните цветчета, навличам я върху майчиния скелет, тиквам в някогашните ръце на баща си излинялата от някогашните му сънища пижама. – Хайде, лягайте си нетърпеливо! Амурчето вече не може да ви гледа, очите му са се излющили. Но ще ви гледам аз. Създайте ме отново и ми кажете какво съм държал в ръцете си… преди и то да се излющи. Те полягат върху голия, винаги влажен дюшек. Прегръщат се, жълтеникавата нощница се свлича с пърхане на пода… Целуват се, милват се безстрастно. А ние, вторачени в една и съща дълбинна посока, наблюдаваме с безразличие техния студен и костелив любовен акт. Актът на моето повторно зачеване. Бездиханно, безутробно, безсеменно, безнадеждно. И аз най-сетне усещам как в душата ми, навътре и все по-навътре пропълзява смъртта. Нея чакаше, нали? Виж я, дойде. Какво си въобразяваше, че представлява? Някакво чудо ли? Виж я, та тя е… тя е просто покой. Покой, разбираш ли? Не си струваше да бъдеш безразличен към толкова други много по-страшни неща. А сега… вече нямаш какво да чакаш. Нито в какво да се взираш нощ след нощ, година след година. Само че ти искаш да гледаш, сигурен съм, отдавна те познавам. – Искаш! Но там навътре вече няма нищо и нищо повече не може да се случи. Затова: – Погледни навън!! И Очите под клепачите ми започват бавно да се извъртат. Белите им ириси се превръщат в бели полумесеци… полумесеците тънеят… само две бели дъгички остават… две извити чертици… Тичам до огледалото, трия го с ръкав. Но все още не поглеждам в него. О, не! Първо спирам Очите върху печката с угасналите реотани-устни, после ги повдигам към тавана, чиито мокри петна наподобяват разкапани мъртъвци; свеждам ги към леглото, където съм бил заченат преди четирийсет години, плъзвам ги по мръснорозовите ръчички, които стискат ли, стискат между пръстчетата си олющеното нещо-нищо, а оттам - към пода, и към ръждясалата тава, в която някога, някога, някога баба ми вареше сладко с малко захар. И през прозореца, покрай буренясалите безцвети лехи, към гнилата портичка, която кой знае защо е открехната… Да, разхождам бавно Очите насам-натам, а накрая рязко ги приковавам в огледалото. Бели ириси. И черни, разширени от ужас зеници. Зениците на очи, които гледат навън. –––––––––––-

Натрапила ми се е представата, че изоставането на един определен часовник ще става все по-голямо с увеличаването на разстоянието между него и един определен часовник в другата отправна система - тоест, в системата, в която първият часовник е подвижен. Явно ще трябва още да осмислям въртележките около прословутия парадокс