Във връзка с тази тема се зачудих защо - за разлика от другите полета - гравитационните не могат да бъдат екранирани. Мина ми през ума и въпросът дали невъзможността за екраниране всъщност не доказва, че гравитоните не съществуват? В смисъл че ако полетата имат частици-носители, би трябвало да има и прегради, които са непреодолими за тези частици.
Така, покрай тези въпроси, открих статията на Джордж Гамов. И ето към края й какво пише той:
Антигравитация
В един от своите романи Херберт Уелс описва британски изобретател, мистър Кейвър, откривател на материал – кейвърит, който е непрозрачен за гравитационната сила. Точно така, както лист от мед може да екранира едно тяло от действието на електричната сила, а железен лист може да го екранира магнитната сила, един лист от кейвърит, поставен под едно тяло, го екранира от гравитационното привличане на Земята. Мистър Кейвър построява голям кораб с щори от кейвърит от всички страни. Една нощ, когато Луната е високо в небето, той влиза в кораба, спуска всички щори, обърнати към Земята и отваря тези към Луната. С прекъсването на земната гравитация и при наличието на привличане от страна на Луната, корабът се устремява в пространството и евентуално доставя мистър Кейвър на нашия спътник.
Защо е невъзможно подобно изобретение? Или то наистина е възможно? Има голяма прилика между закона на Нютон за всеобщото привличане и законите, които управляват взаимодействията между електричните заряди и магнитните полюси. Ако е възможно да се екранират електричните и магнитните сили, защо да не може да се направи същото и с гравитационните? За да отговорим на този въпрос трябва да разгледаме механизма на електричното и на магнитното екраниране. Всеки атом или молекула във всяка тяло е система от положителни и отрицателно електрични заряди; в металните проводници има свободни електрони, които могат да се движат между възлите на кристалната решетка, образувана от положително заредените йони. Когато металът се постави в електрично поле, свободните електрони се насочват към едната стена на тялото, придават й отрицателен заряд, а противоположната стена остава положително заредена. Тази поляризация създава едно допълнително електрично поле, чиято посока е противоположна на посоката на началното поле и двете полета се компенсират взаимно. По подобен начин магнитното екраниране зависи от факта, че атомите на магнитните материали представляват миниатюрни магнитчета, чиито северни и южни полюси се ориентират така, че създаденото от тях поле да бъде с посока, противоположна на посоката на външното магнитно поле. В този случай екраниращият ефект отново се дължи на поляризацията на атомните частици.
Гравитационна поляризация, която би направила възможно екранирането на гравитационните сили, изисква наличие на два вида частици: едни с положителни гравитационни маси, които се привличат от Земята, и други – с отрицателни гравитационни маси, които се отблъскват от нея. В природата количествата на положителните и на отрицателните електрични заряди, както и на северните и на южните магнитни полюси, са равни, но частици с отрицателни гравитационни маси все още не са открити, поне в структурата на обикновените атоми и молекули. Следователно обикновеното вещество не може да се поляризира гравитационно и не може да служи за екран на гравитацията.
Съществува обаче друг вид материя – антиматерия, която в много отношения е обратна на обикновената материя, включително нейните електрични и магнитни свойства. Възможно е античастиците да имат също и отрицателна маса. На пръв поглед може да изглежда лесно да се провери дали това е така. Трябва само да се пусне в хоризонтално направление сноп антинеутрони от един ускорител, и да се види дали в земното гравитационно поле те се отклоняват надолу или нагоре. На практика обаче подобен опит е невъзможен. Получените в ускорителите частици се движат със скорости, близки до скоростта на светлината. За километър път гравитацията би ги отклонила, независимо от това, дали нагоре или надолу, само с около 10-12 cm, колкото е диаметърът на едно атомно ядро. Нито пък е възможно те да бъдат забавени чрез удари с ядрата на някакъв “забавител”, както се забавят неутроните в атомните реактори. Ако античастиците се сблъскат със своите обикновени двойници, и двете частици изчезват чрез анихилация. По такъв начин от експериментална гледна точка въпросът за знака на гравитационната маса на античастиците остава мъчително отворен.
От теоретична гледна точка този въпрос също е отворен, доколкото няма теория, която свързва гравитационното и електромагнитното взаимодействие. Ако един бъдещ експеримент покаже, че античастиците наистина имат отрицателна гравитационна маса, той ще нанесе смъртоносен удар на цялата релативистична теория на гравитацията, тъй като ще обори принципа на еквивалентността. Една античастица би могла да подскочи нагоре в едно реално гравитационно поле, но едва ли би могла да направи това в Айнщайновия ускорено движещ се космически кораб. Ако го стори, външният наблюдател би регистрирал, че тя се движи с два пъти по-голямо ускорение от ускорението на кораба, при това без да й действа никаква сила. Откриването на антигравитация би ни принудило да избираме между закона на Нютон за инерцията и принципа на еквивалентност на Айнщайн. Авторът искрено се надява, че няма да ни се наложи да правим това.
https://phys.uni-sofia.bg/~cpopov/Almanah-pdf/III chast/01 statii fizika/27 Gamov gravitaciya.pdf