Българската магьосница Ладика

[Aspandiat]

Българската магьосница Ладика

(старинно чешко предание)

"Имало едно време" – така започват обикновено приказките. Историята на магьосницата Ладика, живяла през ХІІІ век, също би могла да започне така, ако приемем, че сказанието от средновековна Бохемия, записано през 1858г. в украсен с добавени романтични елементи вариант, е само красива легенда. Преданието за Ладика обаче съдържа толкова голямо зърно историческа достоверност, че не може да бъде разглеждано само като като приказка.

И тъй, в началото на ХІІІ век в далечна Бохемия, на левия бряг на река Сазава близо до Прага, имало рицар на име Милохнев, който владеел старинната крепост Дуб, заобиколена от родовото имение Коморни. През 1217 г. рицарят Милохнев пришил кръст към гърдите си, яхнал верния си жребец и потеглил заедно с войските на маджарския крал Андраш ІІ (Андрей ІІ) да освобождава Светите земи от властта на неверниците. Смелият Милохнев дотолкова се понравил на краля, че станал част от неговата свита. На връщане от неуспешния поход оредялата дружина на крал Андраш била спряна от войнството на българския цар Иван Асен ІІ. Срещу позволение да продължи към родината Андраш се съгласил да даде на българския владетел дъщеря си Ана за съпруга и да върне на България Белградската и Браничевската области като зестра.

По време на принудителния престой на кръстоносците в България младият рицар Милохнев често излизал на лов в компанията на знатния български болярин Богорис. Един ден обаче ловкостта изневерила на бохемеца и той попаднал в смъртоносната прегръдка на огромна мечка. За щастие другарят му Богорис убил звяра и отнесъл ранения младеж в дома си, където го поверил на грижите на дъщеря си Ладика. Дни наред Милохнев изгарял в треска и се лутал между живота и смъртта. В просъница усещал добрите и нежни ръце на Ладика да сменят превръзките му и да му дават лечебни отвари, долавял топлите й милувки върху пламналото си чело. Скоро благодарение на грижите на красивата Ладика бохемският рицар се изправил на крака. И както става обикновено в приказките, а и в живота, скоро между двамата млади се разгоряла пламенна любов.

В стаята на Милохнев имало необичайна лапма. Той усещал присъствието й още докато се мятал в треска в постелята си. Лампата имала странна форма на чаша и била изкована от метал. На дръжката на светилника имало изобразени 12 мъже, държащи в ръцете си полукълбо, по което имало причудливи и неразгадаеми знаци. Лицето на първия мъж било красиво и благородно, вторият имал по-сурови и неприятни черти, а всеки следващ ставал все по-грозен и зловещ. Дванадесетият мъж направо хвърлял в ужас Милохнев със страховития си вид. Докато лежал ранен, той постоянно имал видения, че човешките фигури по светилника отвреме на време оживялали и нещо си шепнели. Веднъж му се сторило, че те се завъртяли в призрачен танц, а смехът им накарал рицаря да изтръпне целия. Накрая ужасеният младеж изгубил свяст от ужас.

На въпроса каква е тази страшна лампа любимата му Ладика му признала, че тя е най-скъпата вещ, завещана от майка й, тя била получила лампата от своята майка, а тя – от Асла, прабабата на Ладика. Девойката заклела любимия си повече никога да не я пита за този магически предмет, след което двамата се отдали на плътска любов.

Дните и седмиците минавали, крал Андраш се застягал за път. Милохнев обаче поискал да остане в страната на възлюбената си Ладика. Кралят кимнал с разбиране и пришпорил коня си към родния замък в Естергом.

Един ден Милохнев бил поканен на пир у един от другарите на своя побратим Богорис. На масата гостът с ужас видял, че всички пият един след друг от чаша, направена от човешки череп. Когато тя дошла до него, той с погнуса я отблъснал. Всички присъстващи гневно скочили на крака и извадили мечовете си. Само думите на Богорис, че младежът не познава техните обича иуспели да успокоят готовите да посекат бохемеца българи.

На връщане Богорис обяснил на Милохнев странния обред. При българите се смятало за превисока чест да предложат на гост вино в обкована като чаша череп на прочут неприятел и отказът са се пие се смятал за тежка обида. Тогава пък Милохнев рекъл, че тази чаша напомня за чудноватия светилник до неговото легло. Богорис признал, че той самият не може да проумее силата на лампата, останала от бабата на покойната му жена, но сигурно тя била много по-тайнствена от чашата-череп. От покойната си жена понякога Богорис бил чувал странни и неразбираеми думи, а откакто светилникът отишъл при Ладика, тя придобила невиждани умения и могъщество и успявала във всяко свое начинание. При тези думи бохемецът се замисли, Ладика вече не му изглеждала толкова невинна, той започнал да подозира, че тя му е направила магия, за да привърже завинаги сърцето му към нейното.

Още на другият ден обърканият Милохнев поискал да потегли за родината си. Със сълзи на очи Ладика го заклевала да не тръгва и да остане при нея поне още един ден. Гостът не устоял на сълзите на девойката и слязъл от коня. На утрото Ладика му доверила, че чака дете от него и развълнуваният рицар й дал клетва, че ще се върне и ще отведе и нея, и детето в своя дом в Бохемия. Но прощаване Ладика отметнала дългите си черни коси, втренчила зелените си магьоснически очи в рицаря и прошепнала: "Ако не се върнеш до два месеца, аз няма да избегна бащиния гняв и тогава отмъщението му ще те преследва навсякъде, дори и след смъртта ти."

Като се прибрал в замъка Дуб, рицарят бързо забравил за чакащата го да се върне Ладика. Само понякога тя се явявала в сънищата му, но Милохнев отдавал това на магията й и бързал да отпъди образа й от съзнанието си. Една нощ обаче Ладика се явила в съня му със зееща рана в гърдите и мъртво дете на ръце. Призракът на мъртвата Ладика подал светилника в ръцете на Милохнев с думите: "Сега ти си моят наследник и трябва да поемеш бремето на лампата и нейното проклятие!" За ужас на рицаря сънят се повторил и потретил през следващите две нощи.

Минали няколко години, Милохнев се оженил за някоя си Берта, дъщеря на съседния феодален господар. В деня на сватбата младоженците получили много подаръци. По едно време към тях пристъпило красиво и смъртно бледо момиче, което поднесло на Берта изкусно изработена лампа. Докато възхитената невеста разглеждала дара, загадъчната девойка изчезнала като вдън земя. Когато Берта показала вещта на съпруга си, той изпаднал в ужас, защото веднага разпознал светилника на забравената вече Ладика. Въпреки настояванията на Милохнев съпругата му да изхвърли подаръка, тя решително се противопоставила, защото усещала, че колкото повече гледа в лампата, толкова повече тя й харесва и по неясна причина я привлича. Преди първата брачна нощ Берта я запалила и удивена гледала красотата и преливащите й цветове. Рицарят обаче видял как от пламъка й израства силуетът на Ладика, държаща мъртво дете в скута си. А дванадесетте мъже от светилника кривели лицата си в пъклени усмивки.

На сутринта Милохнев закопал лампата на скришно място, но с ужас вечерта я открил пред леглото си. Колкото пъти след това понечвал да се отърве от светилника, все не успявал: хвърлял го в кладенец, давал го на ковач да га претопи, но подобно на безплодните опити на Балзаковия герой Валантен да се отърве от шагреновата кожа, така всяка вечер лампата се озовавала в спалнята на съпрузите. Накрая нещастният Милохнев разказал на жена си историята на светилника, тя не му повярвала, но въпреки това обещала да не влиза повече в спалнята. Бракът им обаче пропадал от ден на ден, двамата често се карали и в гнева си Берта изтичвала до заключената стая, вземала лампата и я носела при съпруга си, будейки пред очите му кошмарни видения. Накрая той се разболял тежко и починал в големи мъки. Но малко преди смъртта си предрекъл на Берта, че неин ред е да наследи злокобния светилник и виденията, които той предизвиквал. Пророчеството се сбъднало, не минало много време и Берта в състояние на умопомрачение се хвърлила от стените на замъка.

После Дуб опустял. Дори разбойниците се бояли да приближат до прокълнатото място, за да не срещнат сенките на Ладика, Милохнев и Берта. Проклятието на светилника било снето чак през 1420 г., когато новият господар на замъка княз Ванке с помощта на много молитви успял да прогони нечистата сила. Вечно светещата лампа на Ладика угаснала и се пръснала на хиляди късчета.След това замъкът бил разрушен, но преданието носело мълвата, че духът на българската чародейка продължавал да витае из руините му. И до днес (1858 г.) местните жители си припомнят тази стародавна история, нашепват името на Ладика и приписват всички загадъчни видения в околностите на проклятието на българката...

Взето (и лекинко художествено пипнато от бай Спандю ) от: Кой кой е в средновековна България. С., 1999, а там – от Zdenĕk, Ur. Stoleti českéhokalendáře. Svoboda. Praha, 1987

П.П. Пускам този текст не само като приятно четиво, но и с идеята да предизвика дискусия около историческите елементи в сказанието.

[Galahad]

Ами тоя, дето го е съчинил е имал под ръка нещо за Крум и Борис, като в зепадните източници не е прокарано много ясно колко време ги дели. Болярина взима името Богорис, т.е. така както в някои чужди извори се дава името на Борис, пък черепа е "взет" от Крум. Проблемът разбира се е бил какво търси чешки рицар от Дуб в ПБЦ. Тъй че събитието е трябвало да стане по време на ВБЦ и престоят на крал Андрей е бил чудесния повод. Трябвало е обаче от една страна по-екзотична държава, дето да бъка от магии, но също така да е и християнка, та да е нямало проблем рицаря да се венчае за нея.

Но ако са били ползвани черепи-чаши и по време на ВБЦ, то нашите гръцки "приятели" непременно щяха да опишат колко справедливи войни са водили за да се премахне тази вещерска практика. Да не говорим, че и унгарците не биха пропуснали да пишат на папата от какво зло се мъчат да избавят Белградска и Бранчевска област.

Редактирано Януари 28, 2011 от Galahad

[КГ125]

Историята е много красива, но някои неща ми правят впечатление.

1/ Имената са доста небългарски, като изключим името Богорис, известно от Паисивата история.

2/ Легендата за чашата с черепа е от същия източник. Няма никакво сведение (поправете ме, ако бъркам) в късносредновековна България някой да е пил с чаши;

3/ Доколкото разбирам, първият източник на легендата е записването от 1859 г. Това време в Чехия наистина е време на записване на много предания и легенди, процес, инспириран в началото на 19 век от братя Грим в Германия и станал начало на цяло течение в изкуството на 19-ти век, в процеса на търсене на различни национални корени.

Дали обаче записването е автентично? Никак не изключвам авторска намеса, стилистиката много напомня "Старинни чешки предания" на чешкия класик Алоис Ирасек. Последният е събрал в сборник много чешки предания.

(Впрочем не беше ли включено и това там??)

Стилистиката обаче съдържа и доста от романтичния и фантастичен деветнайстовековен мелодраматизъм и не звучи никак средновековно...

От друга страна, като фен на тезата, че всяка крушка си има опашка, никак не бих се учудил някой чех да е донесъл нещо от българските земи по време на кръстоносните походи и легендата да е тръгнала.

Във всеки случай, историята е много добра!

[glishev]

Тази история се разказва в няколко версии... от Йордан Андреев. Ще ми се да видя чешкия източник, който я излага, инак честно изпитвам съмнения в автентичността й. Ще ми се да остана приятно изненадан и в най-лошия случай да се окаже романтична чешка литература от ХIX в.

Но че е хубава - хубава е. Всъщност е подходяща за филмиране в стила на "Кралицата на езичниците" или "Старинно предание".

Уви, не, това у Ирасек го няма.

Редактирано Януари 28, 2011 от glishev

[КГ125]

Поправиха ме току що, обаче - сведения за обработване на черепи в чаши имало на Балканите вкл. до 18-ти век.

Другото, което ме смущава обаче е стилистиката на образите от лампата. Някак си силно не-европейски и не-чешки.... Отиват към изтока доста, така както са описани, и то не към ориенталската стилистика ами към някаква по-стара... Не ме стреляйте, но ми прилича на ирански магове някакви (не го казвам от плосък иранизъм, наистина ми приличат!)

???

Редактирано Януари 28, 2011 от КГ125

[glishev]

Прекрасно, българщинката не умира (но кара други да се лишават от главите си).

[КГ125]

Но че е хубава - хубава е. Всъщност е подходяща за филмиране в стила на "Кралицата на езичниците" или "Старинно предание".

Много са красиви, наистина! Бях позабравил богатството на романтизма. )

[Щекн Ичр]

Чел съм я като ученик, преди много години в книжката на Алоис Ирасек, още по време на соца.

Според мен е късно творчество от 19 в. романтизъм, духове, магии, ако щете и панславизъм, чех-българка! Нещо като фантасмагориите за Дракула.

За западноевропейците Балканите винаги са били диво и странно място!

[Aspandiat]

Ами тоя, дето го е съчинил е имал под ръка нещо за Крум и Борис, като в зепадните източници не е прокарано много ясно колко време ги дели. Болярина взима името Богорис, т.е. така както в някои чужди извори се дава името на Борис, пък черепа е "взет" от Крум. Проблемът разбира се е бил какво търси чешки рицар от Дуб в ПБЦ. Тъй че събитието е трябвало да стане по време на ВБЦ и престоят на крал Андрей е бил чудесния повод. Трябвало е обаче от една страна по-екзотична държава, дето да бъка от магии, но също така да е и християнка, та да е нямало проблем рицаря да се венчае за нея.

Но ако са били ползвани черепи-чаши и по време на ВБЦ, то нашите гръцки "приятели" непременно щяха да опишат колко справедливи войни са водили за да се премахне тази вещерска практика. Да не говорим, че и унгарците не биха пропуснали да пишат на папата от какво зло се мъчат да избавят Белградска и Бранчевска област.

Тъй, бай Спандю натъпка проклетото черво адово и има сили да влезе в полемика.

Абстрахирам се от романтичните наслоения - любов, нарушена клетва, призраци, видения. Хващам се за фактите. Почитаеми Галахад, сир, мисля, че доста прибързано "реши" нещата.

1. Чашата-череп. Галахад, именно нашите гръцки "приятели" са описали тази практика, която на свой гръб е изпитал благородният фландърски император Балдуин. Ето какво пише кир Георги Акрополит, ГИБИ VІІІ, с. 155:

"Понеже италийците не знаели това, те били надвити и победени от скитите, така че самият император Балдуин бил пленен от тях и докаран в окови при царя на българите Йоан. Неговата глава, казват, подир убиването му, служела на варварина за чаша, след като била очистена от цялата й вътрешност и наоколо била покрита с украса."

Мисля, че откъсът, описващ събития, случили се 12-13 години преди историята на Ладика, категорично показва, че такава практика е съществувала при българите през ХІІІ век.

2. Относно избора действието да се развива "по-екзотична държава, дето да бъка от магии, но също така да е и християнка".

Ами от Йерусалим до Маджарско единствената християнска страна, в която може да има неизживяни остатъци от езичество е именно България. На първо място, Калоян ако и да е бил християнин, че даже и "католик", явно изобщо не се е стеснявал от старите езически обичаи. Имам някакъв спомен, но не мога да цитирам откъса от архиепископ Теофилакт Охридски, защото нямам текста, че по негово време (между 1084-1107 г.) населението на Македония все още не е дотам християнизирано.Ще отскоча малко на изток, за да потърся аналогия на този проблем. Армения се покръства през 301 г., но дълго след това в нея има население, което все още не е християнизирано. Не става дума за отделни вероотстъпничества на аристократи през втората половина на ІV век, а за сведения за цели групи население. В планинската област Голтн например през последното десетилетие на ІV век населението все още е било езическо. През 451 г., в нощта на 25 срещу 26 май преди битката на Аварайрското поле, част от мъжете в арменската въстаническа войска се покръства, което значи, че явно не са били християни. Това го пише участвалият лично в битката Йелише: "И като издигнал [светият йерей Левонд] олтар, извършили пресветото тайнство, поставили купел и колкото оглашени имало сред войнското множество, всички се покръстили през нощта, а на зазоряване приели светото причастие и така се облекли в одежди от светлина като на великия господен [празник] Великден". Един друг, вярно късен автор от ХІІІ век, Вардан Аревелци, говорейки за събитията в Армения от 70-те години на VІ век, пише: "А като ишхани след Межеж започнали да назначават перси. Първо Деншапух, при когото се разрастнало кучепоклонството". "Кучепоклонството" най-вероятно е култ към древните арменски духове-божества Арлалез, които имали вид на кучета, но може и да е някаква индикация за митраистки реликти. Но не това е най-важното, а фактът, че почти 300 години след официалното си покръстване в Армения все още има езичници. Тя е била открай време основно планинска страна и този нагънат и суров релеф би обяснил трудното проникване на християнството и църквата в високите и трудно достъпни райони.

Да видим обаче къде се развива романът между Ладика и Милохнев. Единственото място, където през 1218 г. Иван Асен е можело да блокира Андраш, е проходът Траянови врата. Там и преди 800 години, и сега, е пущинак, гора. Мястото може да се потвърди и от сведението, че чехът ходел заедно с Богорис на лов за мечки. Мечки по Дунава няма да намериш, но Рила е съвсем наблизо и вероятно двамата там са гонели дивеч. И какво се получава - районът на Ихтиманско и Рила е доволно откъснат и труднодостъпен в онези времена и е напълно възможно езичеството да е продължило да съществува. Сега дори се замислям дали свети Иван Рилски случайно е избрал мястото на подвижничеството си. Вероятно не, а може би отива там, за да напътства във вярата местното все още езическо население.

Изглежда обаче населението в района на Самоков и Ихтиман в подножията на Рила не е било напълно или достатъчно християнизирано дори и към времето на турското нашествие. В същия район през ХVІІ век англичанинът Пол Рико говори за павликяни, но е напълно възможно част от предците им да са били направо криптоезичници. Ето откъсът:

"Оттам се отправих към София и преминах през планината Хемус, наречена от турците Капъ Дервент, което означава врата на таен път... Сред тези българи има едни, които те наричат павликяни, в миналото те са имали странно объркани понятия за християнството – твърдяли, че следват учението на св. Павел, използвайки огън в тайнството кръщене и предпочитали този апостол пред неговия учител Христос. Но някои католически духовници забелязали невежеството на тези бедни хора и желанието им да бъдат обучавани, възползвали се от това предимство и покръстили всички в католическата вяра, на която сега всички са верни и суеверни последователи..." (Пол Рико.Съвременно състояние на Османската империя и на гръцката църква. С., 1988, с.174–175).

3. Личните имена на българите в историята за Милохнев.

КГ отбелязва, че името Богорис се срещало чак при Паисий и това е един маркер за късна компилация на преданието за Милохнев. Да, ама не, както казва един наш журналист. Ето два примера, като посочвам и източник и точна страница, за да не бъда обвинен в измама:

а) Богоран (град Велико Търново, 1541–1545 г.) (Красимира Мутафова. Старопрестолният Търнов в османотурската книжнина. В.Т., 2002, с. 154)

б) Борко Богорино (село Дедино, югозападно от Радовиш, 1570 г.) (Струмичка нахиjа. ТДИМН 5. Кн. 3. Скопjе, 1982, с. 185)

За името Ладика. То също не е фантазно, засвидетелствано е обаче като мъжко име в периода ХVІ-ХVІІ век. Ето 2-3 примера:

а) Лади Панайот (Град Мелник, 1570 г.) (Нахиjа Мелник. ТДИМН 5. Кн. 4. Скопjе, 1985, с. 28)

б) Лагос Ладин (Град Скопие, 1568–1569 г.) (Скопска нахиjа. ТДИМН 6. Кн. 1. Скопjе, 1984, с. 55)

в) Ладка Марин (Село Радловци, Софийска област, около 1642 г.) (Поименен списък на мъже, оглавили джизие ханета в Кюстендил и Кюстендилско. Около 1642г. ТИБИ 8. С., 2001, с. 108)

За мен най-голяма загадка представлява женското име Асла. Негов паралел не съм открил досега, а нямам намерение да коментирам наивното обяснение на Йордан Андреев, че било прабългарско, защото можело да се изведе от турското "арслан", тоест Асла значело Лъвица, име, "подходящо за толкова прочута магьосница".

4. Описанието на светилника.

То е особено интересно. Броят 12 на мъжете смятам, че не е избран случайно, в това число аз виждам астрологоческо-календарни намеци, например за 12-те зодии от прабългарския животински зодиак. Интересно е уточнението, че лицето на първия мъж е благородно и красиво, а на всеки следващ все по-грозно, като 12-ят вече е направо страшен. Тук може да се види идеята за времето и неговото движение, тези 12 мъже са 12-те месеца, първият мъж е първият месец, "млад месец" и постепенно годината изтича и стига до края си в лицето на последния мъж (месец), който вероятно въплъщава идеята за края на цикъла, за края на времето смъртта, предшестваща ново рождение и затова е страшен и грозен.

5. Двата месеца път до Бохемия и обратно.

Според мен дори това споменаване е ценно от историческа гледна точка, защото дава данни за колко време конник е пътувал от България до Централна Европа през ХІІІ век - 1 месец в едната посока. Сведението може и да хвърли светлина върху достоверността на съобщението на Михаил Сирийски за двата месеца, през които българите на Булгариос пътували през зимата на 587/588 г. от Имеон (Памир-Хиндукуш- Тян Шан) до река Дон (Танаис). При всяко положение Имеон не е бил районът на Ставропол, както, ако не ме лъже паметта, твърдеше в този форум уважаваният проф. Добрев.

[glishev]

Бре, да не би пак да съм избързал тогава? Нямам спомен да съм я чел у Ирасек, но я най-добре да си погледна още веднъж книжката.

[Щекн Ичр]

Асла - в чувашки услан, аслан е лъв, също в чувашки асла означава голям, израстващ. В чувашки аslă - велик, обширен, широк, голям, просторен, старши, главен, знаменит, аslălа – величая, аslălаn/аslаn – увеличивам, расширивам, аslăš – величина. Тюркски съответствия: кримскотатарски, караимски, чагатайски äsli - голям, силен (чаг.), възрастен (крим.тат.), азърбайджански ässilli - възрастен, голям, старши на възраст (Радлов)

Чувашки м.им.:Асламас Аслампей Аслан Асланпей Аслапат, чув.ж.им.: Аслăпике - буквпр. господарката Асла, или голямата велика господарка, пике озн. господарка, аналог на хазарското пех но во ж.р., тюрк.бег

[КГ125]

И аз нямам спомен за там, ама от друга страна не съм сигурен!

Бравос, бай Спандю!!!!!

Редактирано Януари 30, 2011 от Aspandiat

[Aspandiat]

Асла - в чувашки услан, аслан е лъв, също в чувашки асла означава голям, израстващ. В чувашки аslă - велик, обширен, широк, голям, просторен, старши, главен, знаменит, аslălа – величая, аslălаn/аslаn – увеличивам, расширивам, аslăš – величина. Тюркски съответствия: кримскотатарски, караимски, чагатайски äsli - голям, силен (чаг.), възрастен (крим.тат.), азърбайджански ässilli - възрастен, голям, старши на възраст (Радлов)

Чувашки м.им.:Асламас Аслампей Аслан Асланпей Аслапат, чув.ж.им.: Аслăпике - буквпр. господарката Асла, или голямата велика господарка, пике озн. господарка, аналог на хазарското пех но во ж.р., тюрк.бег

Тази работа с чувашкото аслан обаче ми се струва малко съмнителна. Не за друго, а защото не съм уверен, че такава дума е имало при прабългарите изобщо. А да се ползват чувашки примери от ХІХ-ХХ век за доказване на наличие на дадена лексика от ІХ век например... съмнителен подход. Но признавам, че не мога да предложа нищо насреща по отношение на Асла.

[Щекн Ичр]

Да но има езическо българско име Уславнос, т.е. Услан - лъв(?)

[Aspandiat]

Да но има езическо българско име Уславнос, т.е. Услан - лъв(?)

Само че в Ославнас началното О- е гръцки определителен член, така че ни остава Славнас.

[glishev]

Е, че то какво по-славно от лъва

[Ka40]

1. Чашата-череп. Галахад, именно нашите гръцки "приятели" са описали тази практика, която на свой гръб е изпитал благородният фландърски император Балдуин. Ето какво пише кир Георги Акрополит, ГИБИ VІІІ, с. 155:

"Понеже италийците не знаели това, те били надвити и победени от скитите, така че самият император Балдуин бил пленен от тях и докаран в окови при царя на българите Йоан. Неговата глава, казват, подир убиването му, служела на варварина за чаша, след като била очистена от цялата й вътрешност и наоколо била покрита с украса."

Мисля, че откъсът, описващ събития, случили се 12-13 години преди историята на Ладика, категорично показва, че такава практика е съществувала при българите през ХІІІ век.

С подобен род мотиви в изворите, човек трябва да бъде крайно предпазлив. Има цяла серия подобни клишета, които скачат във времето и пространството. Спомни си добре известният случай с кошутата, която превела кого ли не през Таманския пролив. Или историята със снопа с пръчки/копия (който разбира се в нито един извор не е свързан с Кубрат, но С.Бобчев поправил този пропуск ). Така че е напълно нормално един византийски хронист от 13в. да си бутне в текста каквото му дойде на акъла. Обаче в случая е по-важно друго - "казват", т.е. явно той е отразил някакви слухове, а както знаем очите на страха са големи.

Имам някакъв спомен, но не мога да цитирам откъса от архиепископ Теофилакт Охридски, защото нямам текста, че по негово време (между 1084-1107 г.) населението на Македония все още не е дотам християнизирано.

Това сведение е за времето на Климент Охридски, който като бил изпратен там от княз Борис, намерил и езичници. Иначе си има сведения за еретици. В оцеляването на езически вярвания и обреди няма нищо странно, в цял свят го има. Те са навлезли дори в официалната църква.

Изглежда обаче населението в района на Самоков и Ихтиман в подножията на Рила не е било напълно или достатъчно християнизирано дори и към времето на турското нашествие. В същия район през ХVІІ век англичанинът Пол Рико говори за павликяни, но е напълно възможно част от предците им да са били направо криптоезичници. Ето откъсът:.

Оттам се отправих към София и преминах презпланината Хемус, наречена от турците Капъ Дервент, което означава врата на таен път... Сред тези българи има едни, които те наричат павликяни, в миналото те са имали странно объркани понятия за християнството – твърдяли, че следват учението на св. Павел, използвайки огън в тайнството кръщене и предпочитали този апостол пред неговия учител Христос. Но някои католически духовници забелязали невежеството на тези бедни хора и желанието им да бъдат обучавани, възползвали се от това предимство и покръстили всички в католическата вяра, на която сега всички са верни и суеверни последователи..." (Пол Рико.Съвременно състояние на Османската империя и на гръцката църква. С., 1988, с.174–175).

В каква посока се е движил П. Рико? От Ниш през София за Пловдив и Одрин или обратно? Ако се е движил по посока София-Пловдив, въпросните павликяни са павликяните които живеят в няколко села северно от Пловдив. Тези са българизирани потомци на арменските павликяни заселени тук от Йоан Цимисхий. Ако се е движил в обратната посока е по-интересно, защото означава, че павликянска група е имало и в района на Ихтиман, а такава поне доколкото знам, до момента не е известна.

3. Личните имена на българите в историята за Милохнев.

КГ отбелязва, че името Богорис се срещало чак при Паисий и това е един маркер за късна компилация на преданието за Милохнев. Да, ама не, както казва един наш журналист. Ето два примера, като посочвам и източник и точна страница, за да не бъда обвинен в измама:

а) Богоран (град Велико Търново, 1541–1545 г.) (Красимира Мутафова. Старопрестолният Търнов в османотурската книжнина. В.Т., 2002, с. 154)

б) Борко Богорино (село Дедино, югозападно от Радовиш, 1570 г.) (Струмичка нахиjа. ТДИМН 5. Кн. 3. Скопjе, 1982, с. 185)

За името Ладика. То също не е фантазно, засвидетелствано е обаче като мъжко име в периода ХVІ-ХVІІ век. Ето 2-3 примера:

а) Лади Панайот (Град Мелник, 1570 г.) (Нахиjа Мелник. ТДИМН 5. Кн. 4. Скопjе, 1985, с. 28)

б) Лагос Ладин (Град Скопие, 1568–1569 г.) (Скопска нахиjа. ТДИМН 6. Кн. 1. Скопjе, 1984, с. 55)

в) Ладка Марин (Село Радловци, Софийска област, около 1642 г.) (Поименен списък на мъже, оглавили джизие ханета в Кюстендил и Кюстендилско. Около 1642г. ТИБИ 8. С., 2001, с. 108)

.

Личните имена в османските регистри са доста опасен извор. Една неправилно сложена точка и отиде конят в ряката. Лади като нищо може и Влади да е бил, но писарът да е мислил за кокошката, която селяните са му пекли в този момент и да се е объркал.

[Ka40]

Само че в Ославнас началното О- е гръцки определителен член, така че ни остава Славнас.

И всеки може да се досети какъв по произход е бил въпросният Славнас.

[Пандора]

Тази работа с чувашкото аслан обаче ми се струва малко съмнителна. Не за друго, а защото не съм уверен, че такава дума е имало при прабългарите изобщо. А да се ползват чувашки примери от ХІХ-ХХ век за доказване на наличие на дадена лексика от ІХ век например... съмнителен подход. Но признавам, че не мога да предложа нищо насреща по отношение на Асла.

И тука се споменават татарски имена: мъжко АСЛАЙ — Подлинный, настоящий, чистый. и женско АСЛИЯ — Главная, ценная, истинная, настоящая.

http://tatarisem.narod.ru/tatarskie-jenskie-imena.html

[glishev]

Ладика би могло да бъде и чешко име. Среща се като фамилно.

Качо е прав за общите места в ср. в. литература - но е дно е сигурно, българите най-малкото са имали славата, че правят чаши от черепи.

[Kuna]

А "Ладица"?

[Eньо]

Тази история се разказва в няколко версии... от Йордан Андреев. Ще ми се да видя чешкия източник, който я излага, инак честно изпитвам съмнения в автентичността й. Ще ми се да остана приятно изненадан и в най-лошия случай да се окаже романтична чешка литература от ХIX в.

Но че е хубава - хубава е. Всъщност е подходяща за филмиране в стила на "Кралицата на езичниците" или "Старинно предание".

Уви, не, това у Ирасек го няма.

На масата гостът с ужас видял, че всички пият един след друг от чаша, направена от човешки череп.

На връщане Богорис обяснил на Милохнев странния обред.

При българите се смятало за превисока чест да предложат на гост вино в обкована като чаша череп на прочут неприятел и отказът са се пие се смятал за тежка обида.

Сега ми ставя ясно, на какво изпитание са били поставени славянските вождове докарани на канското празненство, когато ги накарали да пият от обкованият в сребро череп на Никифор...

[Aspandiat]

С подобен род мотиви в изворите, човек трябва да бъде крайно предпазлив. Има цяла серия подобни клишета, които скачат във времето и пространството. Спомни си добре известният случай с кошутата, която превела кого ли не през Таманския пролив. Или историята със снопа с пръчки/копия (който разбира се в нито един извор не е свързан с Кубрат, но С.Бобчев поправил този пропуск ). Така че е напълно нормално един византийски хронист от 13в. да си бутне в текста каквото му дойде на акъла. Обаче в случая е по-важно друго - "казват", т.е. явно той е отразил някакви слухове, а както знаем очите на страха са големи.

В каква посока се е движил П. Рико? От Ниш през София за Пловдив и Одрин или обратно? Ако се е движил по посока София-Пловдив, въпросните павликяни са павликяните които живеят в няколко села северно от Пловдив. Тези са българизирани потомци на арменските павликяни заселени тук от Йоан Цимисхий. Ако се е движил в обратната посока е по-интересно, защото означава, че павликянска група е имало и в района на Ихтиман, а такава поне доколкото знам, до момента не е известна.

Личните имена в османските регистри са доста опасен извор. Една неправилно сложена точка и отиде конят в ряката. Лади като нищо може и Влади да е бил, но писарът да е мислил за кокошката, която селяните са му пекли в този момент и да се е объркал.

Ка40, дай да ги видим тия клишета във византийската книжнина (всъщност призовавам народа тук, който смята, че я познава). Има ли такива топоси за други народи, през кой период се срещат? А за това, че Акрополит използва думата "казват", то е съвсем разбираемо. Не е светил на джелатите, докато са душали или обезглавявали Балдуин и на мастойрите, докато са обковавали черепа му. Сведението му явно е достигнало чрез някакво изтичане на информация от Мизия. Латинските автори май не споменават, че от черепа на Балдуин е направена чаша, но това е разбираемо, все пак унижението с такова, нанесено от "варварите" на гордите западни благородници, е било прекалено голямо и е било по-добре да се премълчи.

Рико се е движил от Тракия към София.

За Ладо и прочее в османските регистри. Доверявам се на хората, които са ги разчитали. Точката няма как да промени обаче от Владо на Ладо, по-скоро може да лъсне някой Надо вместо Ладо.

[Aspandiat]

И тука се споменават татарски имена: мъжко АСЛАЙ — Подлинный, настоящий, чистый. и женско АСЛИЯ — Главная, ценная, истинная, настоящая.

http://tatarisem.nar...skie-imena.html

В линка има и: АСИЛЯ — Благородная, знатная, ценная.

За тези 2 имена някакво етимологично обяснение има ли? Питам, защото в списъка например виждам и името "АСФИРА — 1. Желтый (цвет). 2. Заботящаяся о ком-либо, переживающая из-за кого-либо", което на мен ми прилича на заемка от руско-библейския ономастикон, а не татарско име. Имам предвид еврейското женско име Esther или Esthir с типичната за руския замяна на гръцката буква "тита" с "ф" като например Феодосия, Феодор, Фома и т.н.

Отделно че от списъка в линка по никакъв начин не може да се разбере кои от тези имена са исторически засвидетелствани при татарите в предходните столетия и кои са резултат от модни увлечения от ХХ век.

[glishev]

За чашата-череп ще си позволя просташки да насоча към научно-популярен източник: http://en.wikipedia.org/wiki/Skull_cup

Темата е влязла чак в поп-културата, очевидно. Инак в статията са цитирани доста източници, така че може да се проследи този общ топос на другостта в доста литератури.

За главата на Балдуин съм доста любопитен.

Колкото до Ладика, най-вероятно става дума за романтична история от XIX в., написана по вдъхновение от исторически източници. Просто вътре не липсва нищо от добрата готическа атмосфера. Толкова е хубава, че не ми се вярва наистина да е средновековна легенда Иде ми да си пусна "Nevermore" на Едгар По в изпълнение на Кристофър Лий като се сетя за тая история. Добре че не си я е измислил самият Йордан Андреев

Георги Акрополит не може да не е чел Теофан Изповедник (Теофан е светец, страхотен авторитет).