Отиди на
Форум "Наука"

Турското нашествие в Исландия (1627 г.)


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

Време за сензации. :w00t:

Няма шега, няма измама! :vertag:

Действително е имало турско нападение над Исландия през 17 в. Айде не чак турско, но

алжиро-мароканско, а Алжир тогава е част от Османската империя. По това време в
Западна Европа има тенденция всички мюсюлмани да се наричат турци, но разбира
се падишаха в Истанбул не е и разбрал за въпросното нашествие. И все пак самите
исландци така го наричат това събитие – Туркйаранид (Турското нападение, или
похищение).

Цяла книга по въпроса, ама на турски - http://www.tinaturk.org/THE_TURKISH_RAID_SAGA.pdf


Накратко - става въпрос за серия от пиратски набези състояли се през юни и юли 1627 г. Та първото го ръководи холандец – Ян Янсон, известен като Мурат Рейс младши, който по подобен начин е бил похитен и отвлечен след берберски пиратски набег на Канарите. Изглежда през

периода пиратството е бил доходоносен, а и приключенски бизнес, не само край
Карибите.


Водач на експедицията е някой си Паул - датчанин, също така отвлечен в робство преди това и реално – подстрекател на експедицията. Първоначално берберските пирати не смятали за

рентабилно да се юрнат към най-отдалечената заселена земя, знаейки, че и
плячката няма да е голяма. Но на датчанина му се отдало да ги убеди, воден от
надежди за край на робството си.


Обектът на нападението е малкото рибарско селце Гриндавик, а плячката – доста оскъдна – известно количество осолена риба и кожи, както и 15 пленника. При напускането на обекта

плавайки под фалшив флаг ”турците” успяват да пленят и един датски търговски
кораб. А в последствие и да нападнат резиденцията на датския губернатор на
Исландия в Бессастадир. Но укреплението удържа атаката и опитът за десант на
това място е осуетен с оръдейна стрелба по пиратите, които в крайна сметка
решават да се върнат в базата си в Сале (Мароко), където взетите пленници са
продадени в робство.


Малко по-късно, на 4 юли

същата година, е извършено второ нападение. Този път над Югоизточния бряг. В
продължение на около седмица берберските пирати вилнеят из фьордите северно от
Хвалснес, от където отмъкват овце, сребро и други блага, както и общо 110
исландски пленници. Те също успяват да пленят датски търговски кораб и след
оплячкосването му го потопяват. Северно от Фаскрудсфьордур те се натъкват на
бурни ветрове и обръщат отново към южното крайбрежие на Исландия, където към
тях се присъединява още един пиратски кораб и заедно пленяват английски
риболовен кораб плаващ в района.


Ново нападение на три алжирски кораба е фиксирано на 16 юли 1627 г. над

Вестманнаейар, група островчета с рибарски поселения край южното крайбрежие.
Пиратската атака трае 3 дни, през които в робство са отвлечени 234 исландци, а
34 – убити, сред които и един от министрите на Исландия. Друг министър – Олафур
Егилсон е откаран в Алжир заедно с другите отвлечени исландци, а в последствие
изпратен обратно за да преговаря с краля на Дания за техния откуп, голяма част
от оказалите съпротива, както и по-старите и болните хора загиват.


Около 400 души общо са били отвлечени от Исландия и продадени като роби в Африка по

време на „турските рейдове”, като това си е била масова практика през периода,
но нападенията са извършвани предимно по бреговете на Испания и Англия.


Една от по-забележителните отвлечени исландки е Гудридур Симонардоттир, продадена

като робиня в Османски Алжир, а в последствие откупена от крал Кристиян ІV
Датски. Тя по-късно се жени за най-популярния тогава исландски поет Халлгримур
Петурсон. Но това е от малкото хепи енд истории, както вече посочихме, голяма
част от пленниците свършват като роби на особено жестоки мюсюлмански господари
из Магреб.


Въобще в исландските летописи се твърди, че откакто острова бил заселен, всичките

земетресения, вулканични изригвания, епидемии и граждански войни, които го
съпътствали през вековете не можели да се сравняват с бедите настъпили по време
на турското нашествие.

Редактирано от Warlord
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ами виждаш как го пишат на английски - "The Turkish Raid Saga". Естествено за заглавие използвах по-помпозния термин в типично бг жълтовестникарски стил ;)

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Ако водим пиратите за войски, значи условието е изпълнено.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Е естествено, че ако тръгна да пиша статия или книга, няма да използвам този термин в заглавието, горе си е пояснено за какво иде реч. Целта е запознаване с малко известни събития и стряскане на форумната аудитория със сензационно-конспиративни заглавия ;)

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Нашествие си е! Заради разстояните най-малкото, но най-вече заради факта, че не е едно нападение, а много!!

Е това наистина е много невероятно! Предвид разстоянието. Велики са исландците, защото са обичали да пишат и да четат!!!

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Нашествие си е! Заради разстояните най-малкото, но най-вече заради факта, че не е едно нападение, а много!!

Както и да го въртиш, в историята, и в политическата реч това не се нарича нашествие, а пиратски рейд..

(Нашествениците "шестват"... пиратите "взимат" и бягат)

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Да, може да се каже така. Но е масово, не е инцидентно. От такива рейдове други притати са си основали цели държави. Тези не са могли, защото е далече, хладничко е за тях и им е оказана съпротива.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Е, ти изби рибата вече.. Искали са да основат държава, но не са могли?

Тези не са могли, защото е далече, хладничко е за тях и им е оказана съпротива.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Време за сензации. :w00t:

Накратко - става въпрос за серия от пиратски набези състояли се през юни и юли 1627 г. Та първото го ръководи холандец – Ян Янсон, известен като Мурат Рейс младши, който по подобен начин е бил похитен и отвлечен след берберски пиратски набег на Канарите. Изглежда през

периода пиратството е бил доходоносен, а и приключенски бизнес, не само край

Карибите.

Водач на експедицията е някой си Паул - датчанин, също така отвлечен в робство преди това и реално – подстрекател на експедицията. Първоначално берберските пирати не смятали за

рентабилно да се юрнат към най-отдалечената заселена земя, знаейки, че и

плячката няма да е голяма. Но на датчанина му се отдало да ги убеди, воден от

надежди за край на робството си.

Обектът на нападението е малкото рибарско селце Гриндавик, а плячката – доста оскъдна – известно количество осолена риба и кожи, както и 15 пленника. При напускането на обекта

плавайки под фалшив флаг ”турците” успяват да пленят и един датски търговски

кораб. А в последствие и да нападнат резиденцията на датския губернатор на

Исландия в Бессастадир. Но укреплението удържа атаката и опитът за десант на

това място е осуетен с оръдейна стрелба по пиратите, които в крайна сметка

решават да се върнат в базата си в Сале (Мароко), където взетите пленници са

продадени в робство.

..............................

Въобще в исландските летописи се твърди, че откакто острова бил заселен, всичките

земетресения, вулканични изригвания, епидемии и граждански войни, които го

съпътствали през вековете не можели да се сравняват с бедите настъпили по време

на турското нашествие.

Сега ми стана ясно откъде Рафаел Сабатини е взел голяма част от идеята си за романа "Морският ястреб". Действието се развива в края на ХVІ век и главният герой сър Оливър Тресилиън, бивш полупират и участник в разгрома на Непобедимата армада, е продаден като роб на капитан Джаспър Ли от полубрат си Лайонел, който е убил в дуел брата на годеницата на Оливър - Розамунд. С изчезването на Оливър всички съмнения падат върху него, а Лайонел остава незаподозрян.

При испанските брегове обаче корабчето на Джаспър Ли е пленено от испанците и сър Оливър е прикован за 10 месеца на испанска галера. При едно нападение на алжирски пирати е освободен и скоро поради храбростта и огромната си сила става дясна ръка на Асад, пашата на Алжир, и се прославя като най-страшния средиземноморски пират под името Сакр-ел-Бар. След 5 години той организира експедиция до Англия, за да отвлече бившата си годеница Розамунд и полубрат си и да накаже него, а на нея да разкрие дълго критата истина.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

НАПАДЕНИЕТО

В устието на реката Фал, малко встрани от Смитик, в самата сянка на височините, увенчани от прекрасната сграда на Аруинак, гордо се поклащаше на котва великолепен кораб, в направата на който бяха участвували най-надарените строители и за който не бяха щадени никакви средства. Той се готвеше за далечен път и от дълги дни вече се работеше по натоварването на припасите и бойното снаряжение, така че около малката ковачница и купчинката къщурки на рибарското селце се забелязваше необичайно оживление — нещо като залог за голямото движение, което щеше да се разрасне на това място в бъдните дни. Защото сър Джон Килигрю като че ли най-сетне беше в навечерието на своето възтържествува-не и скоро щеше да сложи основите на чудесното пристанище на своите мечти.

За всичко това голям дял се падаше на приятелството му с мастър Лайонел Тресилиън. Съпротивата, оказвана на намеренията му от сър Оливър и поддържана главно по негово внушение от Труроу и Хелстън, беше напълно спряна от Лайонел; нещо повече — Лайонел дотолквва се увлече в противоположното, че дори подкрепи сър Джон в изложенията му до парламента и кралицата. И така, както съпротивата, оказвана от сър Оливър на този лелеян кроеж, беше станала семе на раздора между Аруинак и Пенароу, тъй сега поддръжката на Лайонел се превърна в корен на непоклатимо приятелство, възникнало между него и сър Джон.

Наистина Лайонел нямаше проницателния ум на брат си, но в замяна на това беше лукав. Той разбираше, че макар да е възможно някой ден Хелстън, Труроу и имотът на Тресилиъновци да пострадат поради развитието на едно тъй изгодно разположено пристанище, все пак това надали щеше да стане през неговия живот; междувременно срещу това той трябваше да спечели поддръжката на сър Джон за брака си с Розамунд Годолфин и по този начин да присъедини имотите на Годолфиновци към своите. Тази сигурна непосредствена печалба си заслужаваше, според мастър Лайонел, възможните бъдещи загуби.

Не бива да се предполага обаче, че ухажването на Розамунд беше протекло гладко и лесно. Господарката на Годолфин Корт не проявяваше към Лайонел никаква благосклонност и главно за да избегне досадното му увъртане, беше помолила и получила разрешението на сър Джон Килигрю да придружи във Франция сестра му, която отиваше там със своя съпруг, назначен за английски посланик в Лувър. Настойническата власт на сър Джон беше влязла в сила със смъртта на брат й.

След заминаването й мастър Лайонел се омърлуши, но насърчен от уверенията на сър Джон, че ще спечели накрая, също напусна Корнуол и тръгна да види широкия свят. Известно време прекара в дворцовите среди в Лондон, ала, изглежда, не можа да отбележи голям успех и отиде във Франция да поднесе почитанията си на дамата на своите мечти.

Неговото постоянство, смирението, с което я ухажваше, очебийната дълбочина на чувствата му започнаха най-после да рушат съпротивата на тази млада благородничка, както водните капки рушат камъка. Все пак тя не можеше да си наложи да забрави, че той е брат на сър Оливър — брат на мъжа, когото беше любила, и брат на мъжа, убил собствения й брат. И тъй, разделяха ги две неща: сянката на старата й любов и кръвта на Питър Годолфин.

Розамунд напомни това на сър Джон при завръщането си в Корнуол след близо двегодишно отсъствие и наблегна на тези съображения като причини, които трябваше да направят невъзможен брака й с Лайонел Тресилиън.

Сър Джон съвсем не беше съгласен с нея.

— Мила моя — каза той, — трябва да се мисли за твоето бъдеще. Сега си пълнолетна и господарка на постъпките си. Въпреки това не е удобно за една жена, и при това благородничка, да живее сама. Докато аз съм жив или пребивавам в Англия, всичко ще върви добре. Можеш да продължиш да живееш тук, в Аруинак, неопределено време и смятам, че ти постъпи много разумно, като се отказа от усамотението на Годолфин Корт. Но не забравяй, че ще се намериш пак в тази самота, когато няма вече да ме има.

— Бих предпочела самотата пред обществото, което искате да ми натрапите — отвърна му Розамунд.

— Неблагодарни приказки! — възмути се той. — Това ли е признателността ти за пламенното обожание на този момък, за неговото търпение, за неговото благородство и всичко друго!

— Той е брат на Оливър Тресилиън — отговори девойката.

— Не изстрада ли той вече достатъчно заради това? Няма ли край на изкуплението, с което трябва да изплаща греховете на брат си? Освен това не забравяй, че в края на краищата те дори не са и братя. Те са родени от различни майки.

— И въпреки това родството им е твърде близко — възрази Розамунд. — Щом трябва непременно да ме омъжите, ще ви моля да ми намерите друг съпруг.

На тези думи той отговори, че ако се обмисли разумно, не би могло да се намери за нея по-добър съпруг от този, когото й е избрал. Той изтъкна съседството на двата им имота и колко хубаво и изгодно би било да се слеят те в едно.

Сър Джон настояваше и настойчивостта му се засили, когато у него се породи мисълта отново да тръгне по море. Съвестта не би му позволила да вдигне котва, преди да я види омъжена и под закрилата на брака. Лайонел също настояваше по тих, почти обезличаващ се начин и с нищо не се налагаше на търпението й, поради което с него бе по-трудно да се бори.

Накрая тя отстъпи пред натиска на волите на тези двама мъже и го направи с най-голямото благородство, за което можа да събере сили, решена да заличи в сърцето и ума си единствената истинска пречка, за която от срам не беше споменала на сър Джон. Работата беше там, че въпреки всичко любовта й към сър Оливър не беше угаснала. Наистина тази любов бе сломена дотолкова, щото самата тя вече не можеше да разбере, че това е любов. Ала девойката се улавяше, че мисли за него често и с тъга, улавяше се, че го сравнява с брат му и макар да беше помолила сър Джон да й намери друг съпруг вместо Лайонел, ясно съзнаваше, че всеки друг ще бъде подложен на същото сравнение и неизбежно отблъснат. Самата тя се порицаваше за това. Напразно бичуваше съвестта си с напомнянето, че сър Оливър е убиецът на Питър. Всъщност с течение на времето беше започнала да намира извинения за някогашния си възлюблен; признаваше, че Питър го беше предизвикал към това, че заради нея сър Оливър беше понасял обида след обида от страна на Питър, докато, както у всеки смъртен, чашата на търпението бе преляла и като му омръзна да се подлага на ударите на противника си, обхванат от гняв, той се бе разбунтувал и го бе сразил на свой ред.

Тя се упрекваше за подобни мисли, но не можеше да ги пропъди. В действията си умееше да прояви сила — например начина, по който постъпи с писмото, изпратено й от Оливър от Варвария по Пит, — но на мислите си не можеше да се наложи и тези мисли много често изневеряваха на волята и. В сърцето й се таяха копнежи по Оливър, които не можеше да заглуши, и тя живееше с вечна надежда, че някой ден той ще се върне, макар и да съзнаваше, че от такова връщане не би могла да очаква нищо.

Когато сър Джон окончателно разруши надеждата за това завръщане, той постъпи по-мъдро, отколкото сам можеше да допусне. След изчезването на Оливър нито веднъж не бяха чували за него, докато най-после Пит се яви в Аруинак с това писмо и със своя разказ. Бяха чули, както и целият свят, за корсаря Сакр-ел-Бар, ала никога не бяха подозирали, че може да има нещо общо между него и Оливър Тресилиън. След като чрез показанията на Пит се установи истината, лесно беше да се убеди съдът да го признае за мъртъв и да узакони за Лайонел мечтаното наследство.

Това нямаше голямо значение за Розамунд. Но туй, че сър Оливър бе мъртъв пред закона и че трябваше действително да умре, ако се решеше някога да сложи крак на английска земя, имаше огромно значение. То окончателно угаси у нея чудновато безнадеждната и почти подсъзнателна вяра, че един ден той ще се върне. Така може би то й помогна да се примири и да приеме бъдещето, което сър Джон бе решил да й наложи.

Годежът бе оповестен и тя се прояви ако не като пламенно влюбена, то поне като покорна и внимателна годеница спрямо Лайонел. Той беше доволен. Съзнаваше, че в момента не може и да иска повече, и се утешаваше с увереността на всеки влюбен, че времето и благоприятният случай ще му посочат начин да събуди нейната взаимност. И трябва да се признае, че още през годеничеството им той доказа, че надеждите му са били основателни. Тя беше самотна, а Лайонел разпръсна тази самотност с пълното си отдаване; сдържаното му и предпазливо, почти коварно напредване по пътя, който всеки по-несръчен мъж би преминал с един скок, направи другарството между тях възможно и много приятно за нея. На тази почва привързаността й постепенно се разрасна и когато забеляза, че те са често заедно и че стават добри приятели, сър Джон се поздрави за предвидливостта си и се зае да довърши хубавия си кораб „Сребърната чапла“ за предстоящото пътуване.

Ето че до сватбата оставаше само една седмица и сър Джон олицетворяваше самото нетърпение. Сватбените камбани щяха да бъдат знак за неговото тръгване; щом те замлъкнеха, „Сребърната чапла“ щеше да разпери своите криле.

Беше първи юни, вечерният камбанен звън беше заглъхнал във въздуха и в просторната трапезария на Аруинак, където щеше да се състои вечерята, започнаха да палят светлините. Бяха най-близките. Само сър Джон и Розамунд с Лайонел, който се беше забавил този ден, и лорд Хенри Гоуд, нашият хроникьор, кралският управител на Корнуол, със съпругата си. Бяха на гости у сър Джон и щяха да останат в Аруинак още една седмица, за да почетат предстоящата сватба.

Горе в къщата цареше голямо оживление поради приготовленията за заминаването на сър Джон и неговата питомка, тя — към пристанището на семейния живот, а той — към непознатите морета. В стаята в кулата десетина шивачки се трудеха над венчалните дрехи под ръководството на същата Сали Пентрит, която с не по-малко усърдие се бе трудила при ушиването на пелените и другите неща в навечерието на деня, когато Розамунд се появи на този свят.

В същия час, когато сър Джон поведе гостите си към трапезата, сър Оливър Тресилиън стъпваше на брега едва на една миля от тях.

Беше сметнал за по-разумно да не заобикаля нос Пенденис. И тъй, щом се сгъстиха вечерните сенки, той пусна котва в залива над Суонпул, на източната страна на този нос. Беше спуснал двете лодки на кораба и с тях пренесе тридесетина от хората си на брега. Лодките се върнаха още два пъти, докато сто от корсарите му стояха наредени на този чуждестранен бряг. Другите сто бяха оставени от него на стража на борда. Взимаше толкова много хора за нападение, за което щяха да бъдат достатъчни четвърт от тези корсари, за да предотврати така всяко ненужно насилие.

Той ги поведе, незабелязани от никого, нагоре по склона към Аруинак през падналия вече мрак. Стъпването отново на родната земя насмалко не го накара да се просълзи. Колко позната бе пътеката, по която вървеше тъй уверено в нощта, колко познати бяха всеки храст и всеки камък, край които водеше безмълвните си корсари! Кой би могъл да му предскаже подобно завръщане? Кому би могло да мине през ума, когато е бродил тук на младини с кучета и ловна пушка, че някоя нощ ще се промъква по тези дюни като вероотстъпник мюсюлманин начело на орда неверници, за да нападне дома на сър Джон Килигрю от Аруинак?

Тези мисли го разколебаха, но той бързо се съвзе, когато през ума му премина всичко, което беше несправедливо изстрадал, когато помисли за всичко, за което беше дошъл да си отмъсти.

Първо в Аруинак при сър Джон и Розамунд, за да ги принуди да чуят поне истината, а след това в Пенароу при мастър Лайонел, за да си уреди сметката. Това бе намерението, което го разпали, победи слабостта му и го накара да забърза, безпощаден, напред и нагоре към възвишенията и укрепената къща, която ги увенчаваше.

Той намери тежката, обкована с желязо порта заключена, както и трябваше да се очаква в този късен час. Когато почука, страничната вратичка веднага се отвори и се показа фенер. В същия миг фенерът бе блъснат настрани и сър Оливър прескочи през прага в двора. Стиснал гърлото на вратаря, за да заглуши и най-малкия звук, той го изблъска навън при своите хора, които бързо му запушиха устата.

Свършили с това, те безшумно нахлуха през черния отвор на вратичката в просторния двор. Почти бегом той ги поведе нататък, към високите многокрили прозорци, които с поток златиста светлина като че ли ги канеха да се приближат.

Със слугите, които срещнаха в предверието, постъпиха по същия бърз и безшумен начин, както и с вратаря, а устремът и предпазливостта на движенията им бяха такива, че сър Джон и гостите му дори не подозираха присъствието им, докато вратата на трапезарията не се отвори с трясък пред очите им.

Гледката, която се разкри пред тях, за няколко мига ги остави объркани и смутени. Лорд Хенри ни разправя как отначало взел това за някаква весела пантомима, изненада, приготвена за двамата годеници от селяните на сър Джон или от жителите на Смитик и Пеникъмуик, и добавя, че това предположение се подсилило от обстоятелството, че не видял блясъка на никакво оръжие в цялата тази орда отвъдморски пришълци. Макар и да бяха дошли за всеки случай напълно въоръжени, по заповед на техния водач нито един нож не бе изваден от ножницата. Всичко, което имаше да се върши, трябваше да бъде сторено само с голи ръце и без кръвопролитие. Такива бяха заповедите на Сакр-ел-Бар, а нарежданията на Сакр-ел-Бар не бяха от онези, които можеха да бъдат пренебрегнати.

Сам той стоеше отпред, начело на това множество от мургави мъже, облечени с дрехи във всички цветове на дъгата и с увити на главите чалми във всевъзможни оттенъци. Той загледа вечерящите с мрачно мълчание, а те с изумление гледаха този исполин с чалма, с волево лице, почерняло до цвета на махагона, с черна чаталеста брада и тези необикновено светли очи, блестящи като стомана изпод черните му вежди.

Няколко мига протекоха в мълчание, а после с неочакван стон Лайонел Тресилиън се отпусна на високия си стол, сякаш изгубил всички сили.

Ахатовите очи го стрелнаха с жестока усмивка.

— Виждам, че поне ти ме позна — каза Сакр-ел-Бар с дълбокия си глас. — Бях сигурен, че очите на братската обич ще ме разпознаят въпреки промяната, която ми наложиха времето и неволята.

Сър Джон скочи на крака, силна руменина изби по слабото мургаво лице, а от устата му прозвуча проклятие. Розамунд продължаваше да седи като скована от ужас, втренчена в сър Оливър с широко отворени очи и с ръце, вкопчени в масата пред нея. Сега вече и те го бяха познали и разбраха, че това не е представление. Сър Джон нито за миг не се усъмни, че тук се подготвя нещо злокобно. Но не можеше да си представи какво ли ще бъде то. За пръв път разбойници от Варвария се появяваха в Англия. Прочутото им нападение върху Болтимър в Ирландия стана едва тридесетина години след този ден.

— Сър Оливър Тресилиън! — възкликна Килигрю.

— Сър Оливър Тресилиън! — като ехо повтори лорд Хенри Гоуд и добави: — По дяволите!

— Не сър Оливър Тресилиън — бе отговорът, — а Сакр-ел-Бар, бичът на морето, страшилището на християнския свят, отчаяният корсар, в какъвто вашите лъжи, алчност и лицемерие превърнаха някогашния корнуолски благородник. — Той включи всички тях в изобличителното движение на ръката си. — И ето ме тук с морските ми ястреби, за да уредя отдавна пресрочената сметка.

Като пише за всичко видяно със собствените си очи, лорд Хенри ни разказва как сър Джон се хвърлил да грабне някое от оръжията, украсяващи стените, как Сакр-ел-Бар изръмжал една-едничка дума на арабски и как при тази дума пет-шест от жилавите му арапи се нахвърлили върху благородника като хрътки на заек и го проснали сгърчен на земята.

Лейди Гоуд изпищя: съпругът й, изглежда, не е направил нищо или скромността го кара да мълчи по този въпрос. Розамунд, побеляла до устните, продължаваше да гледа, докато изгубилият самообладание Лайонел закри лицето си с ръце от безграничен ужас. Всички до един очакваха пред тях да се извърши някакво страхотно кърваво престъпление, така хладнокръвно и безсърдечно, както се откъсва главата на угоен петел. Но нищо подобно не се случи. Корсарите просто обърнаха сър Джон по лице, извиха му назад ръцете, вързаха ги и свършили тази работа с бърза и мълчалива сръчност, се оттеглиха.

Сакр-ел-Бар наблюдаваше действията им с мрачно усмихващи се очи. Когато свършиха, той пак проговори и посочи Лайонел, който скокна, обзет от внезапен ужас, с някакъв съвсем нечленоразделен вик. Жилави кафяви ръце се сплетоха около него като множество змии. Безсилен, той бе вдигнат във въздуха и бързо отнесен. За миг се намери сложен лице срещу лице с брат си. Очите на вероотстъпника се забиха като две ками в тази пребледняла, скована от страх човешка маска. Тогава преднамерено, като истински мюсюлманин, какъвто беше станал, сър Оливър го заплю.

— Махнете го! — изръмжа той; в тълпата корсари, които изпълваха хола зад него, светкавично се откри пътека и Лайонел бе погълнат, изгубен за погледа на останалите в стаята.

— Убийство ли възнамерявате да извършите? — викна неукротимият сър Джон. Той се беше изправил и стоеше, запазил мрачното си достойнство дори и след като беше вързан.

— Нима ще убиете и собствения си брат, както убихте моя? — възкликна Розамунд, която проговори сега за първи път и се изправи при тези думи, а лека руменина покри бледите й страни. Тя го видя да изтръпва, видя подигравката, злорадството и гнева да изчезват от лицето му и да го оставят за миг безизразно. После то пак се помрачи от ново решение. Нейните думи бяха напълно променили реда на намеренията му. Те събудиха у него глух, стръвен бяс. Те възпряха обясненията, които беше дошъл да даде и които не се унижаваше да изложи след това оскърбление.

— Изглежда, че сте влюбена в това… псе, това нещо, което е било мой брат — процеди той с презрение. — Питам се дали ще продължавате да го обичате, след като го опознаете по-отблизо. При все че, кълна се, нищо не би ме изненадало у една жена и нейната любов. Все пак бих искал да видя… бих искал да видя… — Той се изсмя. — Склонен съм да си доставя това удоволствие. Няма да ви разделям… поне засега.

Сър Оливър се приближи към нея.

— Елате с мене, госпожице! — заповяда той и й протегна ръка. Изглежда, че сега лорд Хенри се реши да действува, макар и безплодно.

„Тогава — пише той — аз се хвърлих между тях, за да я прикрия.

— Псе такова! — извиках аз. — Ще има да пострадаш.

— Да пострадам ли? — запита той и ми се присмя с гръмливия си смях. — Аз вече съм пострадал. Именно затова съм дошъл тука.

— И ще пострадаш отново, разбойнико от преизподнята! — предупредих го аз. — Ще пострадаш за това издевателство, господ да ми е свидетел!

— Наистина ли? — запита той много спокойно и зловещо. — Бих искал да зная, кой ще ме накаже?

— Аз! — изревах тогава, изпаднал вече в истинска ярост.

— Ти ли? — присмя ми се той. — Ти ли ще се бориш с Ястреба на морето? Ти ли, тлъста яребицо? Махни се! Не ми пречи!“

И лорд Хенри добавя, че сър Оливър отново изрекъл същата къса заповед на арабски и веднага десетина арапи дръпнали кралския управител и го вързали за един стол.

Сега сър Оливър застана лице срещу лице с Розамунд — лице срещу лице след цели пет години, и изведнъж разбра, че през цялото това време нито за миг не се е съмнявал, че ще има някаква подобна среща в бъдеше.

— Елате, госпожице! — рече той сурово.

Тя го изгледа за миг с омраза и отвращение от ясните дълбини на бездънните си сини очи. Сетне със светкавично движение грабна от масата нож и замахна с него към сърцето му. Ала неговата ръка също така светкавично я хвана за китката и ножът издрънча на земята, без да изпълни предназначението си.

Тогава от гърдите й се изтръгна сърцераздирателно ридание, в което се изля ужасът от несполучилия й опит и от мъжа, който я държеше. Ужасът се разрасна, обхвана я всецяло, тя неочаквано залитна към него и загуби свяст.

Несъзнателно ръцете му я обгърнаха, за миг той я задържа така и си припомни последния път, когато девойката беше лежала на неговите гърди една вечер преди пет и повече години край сивите стени на Годолфин Корт, над реката. Кой пророк би могъл да му предскаже тогава, че следния път, когато ще я държи така, обстоятелствата ще бъдат такива? Всичко бе смешно и невероятно като фантастично бълнуване на някакъв болен ум. Но всичко бе вярно и тя отново бе в неговите прегръдки.

Сър Оливър отмести ръце към кръста на девойката, вдигна я на мощното си рамо, като да беше торба с жито, и рязко се обърна; работата му в Аруинак бе свършена — всъщност по-добре, отколкото беше възнамерявал, а донякъде и малко по-зле.

— Назад, назад! — извика той на разбойниците си и те се устремиха назад тъй бързо и безшумно, както бяха дошли, без някой да изрече дума, с която да им попречи.

Този човешки поток се понесе през предверието и двора, изви се навън и по билото на хълма, после надолу по склона, към брега, където ги чакаха лодките им. Сакр-ел-Бар тичаше тъй леко, сякаш безчувствената жена, която носеше, не беше нищо повече от метната на рамото му дреха. Пред него вървяха пет-шест корсари, които носеха вързания му и със запушена уста брат.

Сър Оливър спря само веднъж, преди да се спуснат от височините на Аруинак. Спря да погледне над бляскащите в мрака води към гората, която закриваше от погледа му сградата на Пенароу. Както знаем, беше смятал да я посети. Сега това не се налагаше и той усети болката на разочарованието, копнежа още веднъж да види своя дом. Но сякаш за да отклонят мислите му, тъкмо тогава към него се приближиха двама от неговите офицери — Отмани и Али, които бяха шушукали дотогава помежду си. Когато го настигнаха. Отмани докосна неговата ръка и посочи надолу, към мъждукащите светлини на Смитик и Пеникъмуик.

— Господарю — възкликна той, — там трябва да има момци и моми, за които бихме получили тлъсти цени в Сук-ел-Абийд.

— Без съмнение — отвърна Сакр-ел-Бар почти без да му обърне внимание, без да обръща внимание на каквото и да било в света, освен на копнежа да види Пенароу.

— Е, тогава, господарю, да взема ли петдесет правоверни и да ги нападна? Това ще е лесно, както не подозират нашето присъствие.

Сакр-ел-Бар се отплесна от размишленията си.

— Отмани — каза той, — ти си глупак, истински баща на глупците, иначе щеше да разбереш досега, че хората, които някога са били мои съотечественици, които живеят на родната ми земя, са святи за мен. Тука няма да взимаме други роби освен тези, които вече имаме. Напред в името на аллаха!

Но Отмани още не се беше укротил.

— Нима опасното ни пътуване по тия непознати морета, до тая далечна езическа страна не ще бъде възнаградено с нещо повече от тия двама пленници? Нима това е нападение, достойно за Сакр-ел-Бар?

— Остави Сакр-ел-Бар да съди за това — бе краткият отговор.

— Но помисли си, господарю: има и друг, който ще съди. Как ще те приеме нашият паша, славният Асад-ед-Дин, когато се завърнеш с такава жалка плячка? Какви въпроси ще ти постави и как ще отговаряш за това, че си изложил на опасност по моретата живота на всички тия правоверни зарад такава малка печалба?

— Той ще ме пита каквото пожелае, а аз ще му отговоря каквото аз пожелая и каквото ми подскаже аллах. Върви, ти казвам!

И те потеглиха напред. Сакр-ел-Бар мислеше само за топлината на това тяло на рамото си и не знаеше — толкова объркани бяха неговите преживявания — дали то разгаря у него любов или омраза.

Стигнаха брега, стигнаха кораба, присъствието на който все още оставаше неподозирано. Имаше силен вятър и те веднага отплаваха. По изгрев слънце от тях нямаше по-голяма следа, отколкото беше имало по залез, нямаше никакво указание за посоката, в която бяха отплавали, както и за посоката, от която бяха дошли. Като че ли бяха паднали през нощта от небето на корнуолския бряг и ако не беше следата, останала от бързото им и безшумно преминаване, ако не беше отсъствието на Розамунд и Лайонел Тресилиън, можеше да се сметне, че всичко това е било само сън на малцината, които го бяха видели.

На борда на кораба Сакр-ел-Бар настани Розамунд в кабината на кърмовата част, като се погрижи да заключи вратата към прохода отзад. А Лайонел заповяда да хвърлят в тъмната дупка под палубата, да лежи там и да размишлява за постигналото го възмездие, докато брат му реши неговата съдба — защото това бе въпрос, по който вероотстъпникът още не се беше установил.

Сам той прекара тази нощ легнал под звездите, замислен за много неща. Едно от тези неща, което има известно значение за разказа, макар че вероятно е занимавало ума му само между другото, бе внушено от думите, казани от Отмани. Как ли наистина щеше да го посрещне Асад, ако стигнеше в Алжир само с тези двама пленници, които отгоре на всичко смяташе да задържи за себе си, без никаква друга плячка от това дълго пътешествие, след като бе изложил на опасност живота на двеста правоверни? Как ли щяха да използуват това обстоятелство враговете му в Алжир и жената на Асад — сицилианката, която го мразеше с цялата сила на ненавистта, изникнала от плодородната почва на завистта?

Вероятно това го подтикна в прохладната сутрин към много смелото и отчаяно начинание, което съдбата изпречи на пътя му във вид на холандски кораб с високи мачти, потеглил на път за родината. Сакр-ел-Бар се спусна да го преследва, макар и да съзнаваше съвършено ясно, че за търсената от него битка корсарите му са съвсем неопитни и биха се поколебали да се впуснат в нея с всеки друг предводител освен със самия него. Но звездата на Сакр-ел-Бар бе звезда, която винаги водеше към победа, а вярата им в него, в това оръдие на аллаха, надделя над всички съмнения, които биха могли да изникнат, когато се намериха пред кораб от непознат вид и сред бурно, непознато море.

Този бой е обрисуван много обширно от лорд Хенри според подробностите, дадени му от Джаспър Ли. Но той не се отличава с нищо особено от други морски сражения и нямам намерение да ви отегчавам с подобни описания. Достатъчно е да спомена, че бе страшен и ожесточен, повлякъл големи загуби за двете страни, че топовете взеха малко участие в него, защото Сакр-ел-Бар знаеше качествата на хората си и побърза да настигне противника и да се закачи за него. Разбира се, той победи, както побеждаваше винаги: само със силата на своята личност и влиянието на личния пример. Той пръв скочи на борда на холандския кораб, облечен с ризница и размахал огромния си ятаган, а неговите хора се втурнаха по следите му, като крещяха в един дъх неговото име и името на аллаха.

Ожесточението, с което се хвърляше в битките, заразяваше и въодушевяваше последователите му. Тъй стана и този път и проницателните холандци схванаха, че тази езическа сган е като тяло, чийто ум и душа е той. Те го нападаха яростно на групи, решени на всяка цена да го сразят, инстинктивно уверени, че успеят ли да повалят него, победата лесно ще бъде на тяхна страна. И накрая сполучиха. Холандско копие проби няколко брънки от ризницата и му нанесе мускулна рана, която Сакр-ел-Бар не забеляза във вихъра на боя; холандска рапира намери пробива в бронята, промуши го и го повали облян в кръв на палубата. Въпреки това той се надигна, понеже знаеше не по-зле от тях, че поддаде ли се, всичко ще бъде загубено. Въоръжен сега с къса брадва, която беше докопал при падането, той си проби път до борда, опря гръб на преградата и с прегракнал глас, прежълтяло лице, опръскан с кръв от раната си, продължи да насърчава своите хора, докато те изтръгнаха победата — и за щастие това стана скоро. А после, сякаш е бил поддържан единствено от силата на волята си, се строполи между мъртвите и ранените, натрупани до бордовете на кораба.

Поразени от скръб, неговите корсари го пренесоха обратно на караката. Ако той умреше, победата им щеше да е напълно безпредметна. Положиха го на постеля, приготвена по средата на кораба, на главната палуба, където люлеенето се усещаше най-малко. Мавритански лекар дойде да се грижи за него и заяви, че раната е тежка, но не чак толкова лоша, щото да пресече пътя за надеждата.

Това изявление вдъхна на корсарите оная сигурност, от която имаха нужда. Те не можеха да допуснат, че небесният градинар тъй скоро ще откъсне този благоуханен плод от градината на аллаха. Милостивият трябваше да пощади Сакр-ел-Бар, за да продължи той славата на исляма.

Едва когато стигнаха до Гибралтарския пролив, треската му мина и съзнанието му се възвърна и чак тогава той научи как е завършило рискованото сражение, в което беше хвърлил тези деца на пророка.

Отмани го осведоми, че холандският кораб върви подир тях с Али и някои други на борда, като неотстъпно следва испанската карака, управлявана все още от назарянското куче Джаспър Ли. Когато Сакр-ел-Бар научи стойността на плячката, когато му съобщиха, че освен стотина здрави мъже под палубата, които ще бъдат продадени в Сук-ел-Абийд, имало и товар от злато и сребро, бисери, кехлибар, подправки и слонова кост и такива неща като пищни копринени тъкани, надминаващи по богатство всичко виждано досега по моретата, той се убеди, че пролятата от него кръв не е отишла напразно.

Сега можеше спокойно да се завърне в Алжир с тези два кораба, и двата пленени в името на аллаха и неговия пророк — единия тъй богато натоварен търговски кораб, цяла плаваща съкровищница, — и нямаше защо да се страхува от онова, което неговите врагове и коварната, злобна сицилианка са изковали против него през време на отсъствието му.

След това запита за двамата си английски пленници и научи, че грижата за тях била поета от Отмани, който продължавал да се отнася с тях така, както бил наредил самият Сакр-ел-Бар още при докарването им на кораба.

Беше доволен и се унесе в лек, здравословен сън, докато горе на палубите последователите му възнесоха благодарствените си молитви към аллаха, благия и милостивия, господаря на съдния ден, който единствен е всемъдър и всезнаещ.

http://chitanka.info/text/6270/12#textstart

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ми...без датските и холандски навигатори не е имало шанс да направят епизода.

На алитата в тия ширини им се смръзват некои работи.

Както и не обичат да играят хокей.. :grin:

Редактирано от kramer
Link to comment
Share on other sites

  • 2 седмици по-късно...
  • Глобален Модератор

Е то и Кортес без местните водачи не би се оправил в Мексико ;)

Книгата за Турската сага може и да се поръча - http://www.amazon.com/Tyrkjar%C3%A1ns-Saga-Bj%C3%B6rn-J%C3%B3nsson/dp/110310795X :)

Link to comment
Share on other sites

  • 1 месец по късно...
  • Потребител

Има и друга книга с подобен, макар и не същия сюжет : ,,Алжирските пантери" на Емилио Салгари. Един мюсюлмански пленник при замъка на графиня Сантафиора, разположен на малък остров, на име Зулейк бен Абад, довежда пиратите на този остров, като са отвлечени много християни, сред които и графинята, годеница на малтийския рицар Карло ди Сан Елмо. Отчаян, той решава да я спаси и отива в Алжир. Придружават го приятелят му Желязна глава, един нормандец, който се занимава със спасяването на християни в арабски плен и един мюсюлмански духовник, който както се оказва, е бил християнин, отвлечен като младеж от алжирците. http://chitanka.info/text/2725-alzhirskite-panteri

Заслужава си четенето. :)

1522.200.jpg

Редактирано от Петър Петров
Link to comment
Share on other sites

  • 3 седмици по-късно...
  • Потребители

Сага за турския рейд (Линк)
Правилно сте прочели. Става дума за исландска домашна сага от седемнадесети век, разказваща за нападение на вероятно заблудени берберски корсари на османска служба. Така де, освен Пири Реис и Ерик Червенокосия, съществуват и други герои на мореплавателния абсурд.

Отдавна знам за рейда (но мислех, че е бил в шестнадесети век). Знаех и че има късно писани домашни саги в Исландия. Но това тук надминава и най-разюзданите ми представи smile.gif Всъщност бях чувал и за така наречената "Турска сага", но не вярвах, че съществува наистина. Е, съществува. Напълно достъпна за прочит на английски в линка по-горе. Получих линка от Warlord и съм му адски благодарен.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

A ето и мястото, където според легендата за първи път са дебаркирали алжирските пирати:

1170923_10151615988489952_1923312457_n.j

16286_10151615988679952_1854913609_n.jpg

Link to comment
Share on other sites

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...