артур Артур и Беоулф

[glishev]

Нахвърлях едно есе, което може да ви е любопитно. Темата е евентуална среща между Артур и Беоулф. Както и някакъв опит за приближаване на двата образа.

Артур и Беоулф

„Каква му е Хекуба?“

Въпросът за един милион безанта е дали Артур би могъл да се срещне с Беоулф. Нека помислим за значението на тази възможна или невъзможна среща. Какво й е важното? На първо място – това е литература. Двамата най-вероятно никога не са живяли, поне не извън въображенията на народите, които са родили легендите за тях. Но вътре в тези литератури... е, това са Ахил и Хектор на северния свят. Най-значимите фигури на големите некласически митологии. Разбира се, някой ще се сети за Зигфрид или за Роланд, но Артур и Беоулф са по-големи от самия живот: свръхличности, chevaliers sans peur et sans reproche, идеални във всяко отношение. Така че срещата помежду им, ако е възможна, би била подобна на тези между Рустам и Сухраб, Одисей и Телемах, Арджуна и Кришна, Еней и Латин, Христос и Лазар, Один и Мимир, Хамлет и Лаерт, Фродо и Арагорн, Джон Силвър и Били Боунс, Олд Шетърхенд и Сам Хокинс, Шекспир и Марлоу, Муад’Диб и светата майка, Аякс и Хектор, Йоан Рилски и цар Петър... списъкът може да бъде ужасно дълъг. Една от наистина големите възможни срещи между цели светове и то светове, които историята е противопоставила един на друг, а това не е без значение. Хекуба не ни е безразлична и съдбите на големите персонажи ни вълнуват – иначе нямаше да си струва да четем легенди. В най-лошия случай мисленето и говоренето на подобна тема е упражнение по стил, раздвижване на литературното сетиво. В най-добрия е повод за вдъхновение. Робърт Грейвз, покровителят на поетите, вероятно би бил благосклонен към такъв опит, така че да пристъпим уверено.

Сигурно би било хубаво да можехме да се превърнем в червея в дръжката на Артуровото копие по време на тази среща и да чуем какво биха си казали двамата северни герои. Но възможна ли е тази среща? Буквално – не. Нека повторим: такива личности най-вероятно не са съществували. Но това всъщност не е от значение, защото те не са просто някакви случайно издигнали се величия, а въплъщават два човешки идеала, при това толкова по-значими, колкото по-примитивни са. И всъщност има момент във времето, когато срещата между тях не е изключена, защото в историите и за двамата се появяват едни и същи трети лица, техни съвременници – например прочутият Хенгист, предводител на саксите в Британия. Докато например Зигфрид и като квазиисторически, и като легендарен персонаж очевидно принадлежи на много по-древен период. В „Беоулф“ Хенгист принадлежи на относително близкото минало като някогашен отмъстител за датската чест. В „История на британските крале“ от Галфрид Хенгист е саксонски вожд поколение преди раждането на Артур. От Англосаксонската хроника знаем, че Хенгист загива около средата на пети век. А у Григорий от Тур намираме, че чичото на Беоулф загива в първата половина на шестото столетие, оставяйки героя за свой наследник. Отново от Галфрид научаваме, че Артур живее най-дълго от простосмъртните и умира в средата на шести век. Така че двамата живеят поколение след Хенгист, срещата помежду им е възможна във времето и Артур определено е по-възрастният от двамата.

След като не е изключена във времето, има ли как да се осъществи тази среща в пространството? Вероятно да: от една страна, литературният Артур царува не само на Острова, а покорява и големи части от континента. И понеже говорим за литература, а не за история, можем да вземем аргументация от всички налични авторитетни източници – авторитетни в случая ще бъдат почитаните старинни книги, от които някои писатели и досега черпят вдъхновение. Така според Малори Артур става император на Рим, но и на Галия, Германия и „Дакия“, а „Дакия“ в западното Средновековие обикновено е ползвана като заместител на Дания. Това личи например в прозвището на схоластика Боеций Дакски, който всъщност е датчанин. Не го смесвайте с късноантичния философ Боеций. Та – Артур може би завладява и Дания, точно както и Фин МакКул (Артуровият герой-близнак от ирландската традиция) завладява страната на лохланите, тоест отново на скандинавците. А Беоулф определено има приключения в Дания и двамата могат да се срещнат там. От друга страна – самият Беоулф пътува много, опознава чужди дворове и обичаи като бащата на всички пътешественици Одисей; а Артуровото гостоприемство в Камелот, Кардуел и Карлиън привлича храбреци от цял свят. Така че Беоулф би могъл да бъде гост на Артур в Британия. Но не само гост – ако се придържаме към тезата, че поемата за Беоулф произлиза от средата на скандинавски изгнаници, на потомците на победените гаути, които се включват в adventus Saxonum, тогава Беоулф би могъл да бъде и нашественик: един от варварите-езичници, които нападат британското крайбрежие, при все че точно тази възможност е най-малко вероятна. Все пак поемата за Беоулф разказва смъртта му и поражението на неговия народ в Скандинавия настъпва едва след нея. Затова можем да си представим срещата по-скоро тогава, когато Артур заминава на някой от походите си на север или пък когато младият гаут пристига в Артуровия двор: макар бритите и германските варвари обикновено да враждуват, поне по време на примирие всички воини са братя, нали така? Но тук вече опираме и до самата възможност за диалог... или до невъзможността му.

И така, двамата се срещат. Но те принадлежат на различни светове. Беоулф е тевтонски герой – мрачен, изпълнен с чувството за смърт и с една горчива мъдрост, според която всяка стара вражда отново може да избухне, всяка стара рана боли, всяка сила е преходна и само посмъртната слава (може би) има някакъв по-траен смисъл. А Артур? Та той не е един. Има много образи на краля. Всъщност има много Артуровци. Един е неуловимият квазиисторически водач на бритите от пост-римския период, борецът срещу саксите, защитникът на свиващото се в себе си островно християнство. Друг е триумфиращият император, домакинът на Кръглата маса, куртоазният монарх от френските романи. Трети е рогоносецът, старият келтски крал, излъган от жена си и най-добрия си воин. Съвсем различен – може би примитивният бог, мистично пребиваващ ту тук, ту в отвъдното. При всички случаи Артур е многолик и сложен. Противоречив е, същински Протей. Може би за Беоулф Артур би бил подобен на Локи – бляскав, мъдър и пълен с изненади. С кого от тези Артуровци би се срещнал нашият прям скандинавец? От това зависи и какво биха могли да си кажат двамата. Разбира се, това зависи и от стила, който изберем за описание на срещата. Този на уелските бардове или на разказвачите от „Мабиногион“ би бил пълен със загадки, но с измамно делничен тон като „Сънят на Ронабуи“. Този на англосаксонските поети – несдържано елегичен. Най-неподходящ би бил този на исландските саги с неговата съвършено подвеждаща обикновеност или пък на френските романи, които съдържат само сянка от силата на старите митове. Може би ирландските разкази за Фианата са с най-подходящата атмосфера на неизвестност и напрежение, подходяща за описание на разговора между младия тъжен воин и стария изменчив властелин.

Всъщност и двамата са хора на оръжието. Ризницата на Беоулф е кована от самия Уейланд, тоест от Воланд, все още непосетил Москва. Мечът на Артур е изработен на Авалон. Огърлицата на Беоулф прилича на тази, която някога някой е откраднал от готския крал Ерманарих или дори от самия Уоден (или Один, или Вотан, както предпочитате). Копието на Артур никога не пропуска целта си. Предметите, притежавани от двамата имат свои имена и своя история. И двамата са крале – във всеки случай Беоулф става крал. И двамата са последните крале на своите народи, преди над тях да се спусне мракът на поражението. Тоест – и двамата са рожби на един и същи копнеж по по-доброто минало. Те са и почти съименници: Артур почти със сигурност е наречен с дума, която на уелски означава „мечка“, а Беоулф е „Пчелен вълк“ или по-скоро „Звяр за пчелите“, тоест отново мечка. Кой знае, възможно е да разположим срещата им в Уорик, близо до Ардънския лес – места, чиито имена все още носят спомена за Мечката може би като свещено животно. Да не говорим, че недалеч е и Уинчестър, който според някои автори е някогашният Камелот. Пък и самото споменаване на Ардънския лес подсеща едновременно за Шекспир и Зелазни, а това само по себе си е привлекателно. Няма как да избягаме и от мисълта за Толкин, който споделя мнението, че Уинчестър е Камелот; който обича град Уорик; и който пише за Артуров поход към Германия в стил, близък до този на англосаксонските поети.

Разбира се, трябва да стане дума за преходността. Светът е крехък и тук сме за кратко. Животът изтича между пръстите ни и трябва да постигнем нещо, докато все още е тук. Но какво да постигнем? Слава? Не на всяка цена; не и без полза за народа, за свитата и клана. Но и тази полза не би била вечна. Нищо, дори когато знаем това, трябва да продължаваме да събираме с шепи пясъчна стена срещу идващите вълни. Би могъл да се получи прекрасен диалог между умерения оптимист Артур, който намеква и за отвъдния свят и умерения песимист Беоулф, който се съгласява единствено с някоя и друга дума за Бога, нищо че сам е езичник. Или пък, напротив, Беоулф трябва да е човекът на силата, човекът на действието – а Артур мълчаливо да сочи залеза, за да покаже било настъпващата нощ, било надежда, която не е от мира сего.

Но Артур никога не е сам. С него винаги има блестяща свита рицари: там са сенешалът Кей със своите просташки маниери, изисканият Гауейн, наивният Пърсивал, непорочният Галахад, гостуващият и винаги замислен Тристан, дори късно присъединилият се двузначен Ланселот - да не говорим за мрачния Мордред или веселия Гарет. Името им е Легион. Как биха посрещнали те Беоулф? Гарет – дружелюбно, както всичко в живота. Кей – с насмешка. Пърсивал, Гауейн, Ланселот и Тристан – най-вероятно със спокойна добронамереност. А Беоулф знае как да се държи в кралски дворове, както личи и от епизода със срещата му с датския владетел. Би отвърнал на Кей с още по-жестоки подигравки, би седнал редом с останалите, би говорил красиво пред краля и дори би поздравил кралицата (варварството не изключва учтивостта, даже я формализира в още по-голяма степен). Да, вероятно маниерите му ще са малко провинциални, но на това особено Гарет от Готварницата и Пърсивал Глупака всъщност биха се зарадвали. Шутът Дагонет и глумливият Кей биха забавлявали Беоулф така, както в Дания го е забавлявал злословещият Унферт. Разказът за смъртта на Беоулфовия приятел Хандшьо би била посрещната почтително като новината за раняването на бедния Грифлет. Верният Беоулфов оръженосец Уиглаф би бил подобаващо настанен при по-младите рицари-придружители на големите Артурови шампиони.

Разбира се, турнирите са немислими. Беоулф не би схванал що за чудо е това. Неговата стихия е сражението, а не показността. Никакви особени погледи към дамите, никакви шалове и ръкавици. Шести век е. Навън се смрачава. Разговорът трябва да бъде сериозен. Но в паузите между две разливания някоя и друга песен винаги е добре дошла.

И понеже темата ми е на сърце, вчера пък бях надраскал стихотворение по нея. Не е много добро, но поне е упражнение, а от упражненията понякога илиза и нещо хубаво.

Приятно четене. Ще се радвам на коментари, естествено. Ако есето представлява интерес за списанието - още по-добре.

[КГ125]

Машалла, Глишоолу Манол!!!!

[T.Jonchev]

Страхотен си, Маноле! Толкова те бива, че от възхищение човек дори не може и да ти завиди. :thumbsup:

[Южняк]

Глишев има моменти, в които, като хване перото - в случая клавиатура си - е като шаман с тъпана. Такава емоция и контрол едновременно. Това с Артур и Беоулф е от тия - ами магически - моменти.

[glishev]

Мерси, мерси Приятно ми беше да го пиша, самата идея ми се стори наистина интересна. Ако мога, ще се опитам наистина да го направя на диалог, естествено, в подражание на стар стил - било англосаксонски елегичен, било ирландски прозаичен. Радвам се, че ви е харесало. Но и дискусийка ако можеше да стане, ех

[glishev]

Южнякът се е вдъхновил от есето (което определено ме ласкае) и ето ни нова тема за дискусия:

Ускорената еволюция - сарматските рицари на крал Артур (от блога му Антропология и социология, поглед отдясно)

Не намерих подобна тема във форума, а напоследък това, за което Южнякът пише, е популярна хипотеза: че има близост в редица сюжетни мотиви на нартския епос в Кавказ и "Артуриадата" от Уелс и Бретан; близост, създадена може би заради присъствието на сарматски части в късноримските гарнизони в Британия.

Ето моя коментар по темата на Южняка:

"Пасторалисти" на български звучи малко странно и вероятно има друг термин за номади-животновъди у нас;
разбира се, името на римския автор трябва да бъде предадено като Касий Дион;
пиенето на мляко е код за варварски начин на живот още у Омир, когото Дион добре познава - в "Одисея" с мляко се прехранва "варварският" народ на циклопите;
тезата за оцеляването и влиянието на сарматите в Британия определено се нуждае от още аргументация;
а сходството между отделни сюжетни мотиви може да идва по много пътища - не е задължително непременно сармати в римската армия да ги предават на уелските бардове Сещам се за поне още две възможности, които си заслужават изследването - общ стар източник, например в самата структура на индоевропейските митологии или пък пък в някакъв трети корпус легенди, повлиял и в Кавказ, и в Британия. Няма да се учудя, ако например някъде в гръцката митология открием вълшебен предмет, който помага на героя да изпълни мисия, но после трябва да бъде върнат на боговете. В търсенето на неочакваното не бива да забравяме добрата мраморна класика, защото в нея често има отговор на предполагаемо новаторските ни питания За Артур примерно много пише Галфрид Монмаутски, а у Галфрид влиянията от Вергилий са очевидни. Няма нужда да се обяснява, че Вергилий пък пряко подражава на Омир. Рано или късно цялата европейска литература опира до него. Всяко пътуване е одисея, а през половината време рицарите на Артур пътуват. Ирландските герои от Фианата, които по много неща приличат на Артуровите рицари, често направо пътуват по море, съвсем като Одисей. Няма да се учудя, ако и при нартите се намерят сюжетни мотиви за пресичане на море, езера, река и така нататък. Ето я тук възможността за проверимост на тезата за общата индоевропейска структура.

Това са козметични неща, разбира се. Темата е безумно интересна, именно защото не е изключено в чепкането й да излезе наяве я някой факт за структурата на индоевропейските митове, я поне още някое еднакво разпространило се от Кавказ до Британия гръцко литературно влияние. Така че не е никак лошо, дето другарите съвременни британски изследователи са наблегнали на сюжетно сходство в уелската и нартската традиция. От ей такива малки съвпадения понякога се раждат големи теми.

П. П. Ето една размяна на реплики между Южняка и мен по темата:

Южняка:

първото, което ми хваща окото в коментара ти, е за галактофагите на Омир; не мисля, че става въпрос за езикова конвенция относно варварите, за поетичен код или за циклопи; Омир им отделя доста страници и ги споменава повече от веднъж - вкл., междувпрочем, като еталон за морал на ахейците, за хора, които спазват "стария морален код", със стриктност, който ахейците са изоставили (по подобен начин Тацит ще опише германците по-късно); индоевропеистиката отделя доста страници на омировите млекоядци (Малори например) и консенсусно ги идентифицира със скитите - предшествениците на сарматите от причерноморската степ. Така че, съм склонен да се съглася с Малори. Паралелите между артуровите саги и нартския епос не се изчерпват с ръката, която се подава от езерото - има и други и за мен са мистерия. Може да са сарматите на римска служба, може стар индо-европейски мит, както казваш, а може и нещо друго. Но си напълно прав - далеч не е сигурно, че са сарматите, нито е *необходимо* да са те. Същото се отнася и за появата на гена на лактозната толерантност в Британия. не е задължително да се е случило през сарматските конници - както отбеляза Римлянина, там са служили и тракийски войници, примерно, а може и да са и саксонските нашественици. Сарматите са една от няколко вероятности, които съществуват. Същото се отнася и за артуровите саги. Защо подчертавам ролята на сарматите? Защото е напълно възможна.



Глишо:

Навремето писах една курсова за Омировия епос, защото ми беше направило впечатление, че всички "хора" ядат хляб, месо и вино, а всички "варвари" ядат мляко и сирене.

Скитите и изобщо останалите степни народи естествено са свързвани с яденето на мляко, а за смесването с кръв - това си става общо място у римските автори при описание на варвари от степите. Таман "вампири", както казваш

Артурови "саги" в тесен смисъл няма, а и сагите, както и най-старите източници за Артур са в проза. Поетични са най-вече френските версии на старите британски легенди.

Не знам как е записан нартският епос и съм адски любопитен за превод на английски, френски, руски или италиански - ще ми се да видя сам къде какви съвпадения има с Артуровия цикъл легенди. Пък и ми се ще да прочета нещо за осетинците - примерно как е предположена приемствеността между тях и сарматите.



Южняка:

За връзката между артурианския епос и нартските саги на осетите в качеството им на медиатор между сарматските племана от античността и съвременния свят, можеш да погледнеш примерно The Sarmatian connection: New light on the origin of the Arthurian and Holy Grail legends
CS Littleton, AC Thomas - The Journal of American Folklore, 1978 - JSTOR
... Iranian-speaking Sarmatian clans might have preserved this name in their hero tales seems
possible, if ... the Cotini and other Eastern Celts might have been in contact with some
Sarmatians.24 There ... But Ossetia is still a long way from Central Europe, to say nothing of southern ..." хиперлинк
http://www.jstor.org/discover/10.2307/539571?uid=3737608&uid=2&uid=4&sid=21102646693991

C. Scott Littleton and Linda A. Malcor's From Scythia to Camelot
VH Mair - The Heroic Age, 1999 - mun.ca
... It was this large infusion of Sarmatians that brought the first layers of the Arthurian cycle to Britain ...
It is worth noting that the major dialect of the Ossetians, Iron, is ... an almost completely Celtic intrusion
into what otherwise appears to be a cycle of largely Alano-Sarmatian origin with ..." или тук:From Scythia to Camelot: A radical reassessment of the legends of King Arthur, the Knights of the Round Table, and the Holy Grail
CS Littleton, LA Malcor - 2000 - Taylor & Francis

Не помня точно в коя тема nik1 беше аргументирал някаква теза с откъси от Литълтън и Малкор, аз пък бях скептичен на основание цитати от "Мабиногион". Във всеки случай си намерих книгат им и сега я разглеждам.

Редактирано Септември 22, 2013 от glishev