Отиди на
Форум "Наука"

Легенда за Сигурд и Гудрун


Recommended Posts

  • Администратор

ЛЕГЕНДА ЗА СИГУРД И ГУДРУН

Дж. Р. Р. Толкин

Под редакцията на Кристофър Толкин

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41564

*билингва издание

Формат: 70/100/16 (163*230) + 8 см крилца

Обем: 336

ISBN: 978-954-28-1455-9

Цена: 19,90 лв.

Превод от английски: Ангел Игов

Излиза: 10.02.2014

Tolkin-cover.jpg През 2009 г. – 35 г. след смъртта на фентъзи писателя Дж. Р. Р. Толкин бе публикувана неговата последна и неизвестна досега книгаЛегенда за Сигурд и Гудрун.Написана е в периода на 20-те и 30-те години на ХХ век, когато Толкин преподава англосаксонски в Оксфордския университет. Макар Легенда за Сигурд и Гудрун да е написана двайсет години преди да завърши трилогията си заВластелинът на пръстените, Кристофър Толкин, син на писателя, я намира в архива на баща си едва преди няколко години. Книгата представлява поетична интерпретация за северните разкази за вьолсунга Сигурд и падението на нифлунгите (нибелунгите).

Първата поема се нарича „Сага за вьолсунгите” и съдържа 339 стиха по 8 реда и разказва за великия герой Сигурд, който посича дракона Фафнир и му отнема съкровището, а втората – „Песен за Гудрун” – се състои от 166 стиха и пресъздава съдбата на Гудрун след смъртта на Сигурд, женитбата й с краля на хуните Атли, за смъртта на братята й и нейното отмъщение.

Като общо въведение към „Старата Еда“ в тази книга съм цитирал пространно една по-завършена лекция с такова заглавие, а след нея съм прибавил кратки коментари върху текста на поемите, стихотворната форма и някои други теми.

По този начин, използвайки докрай бележките на баща ми и някои записки върху „старонорвежките въпроси“ и трагедията на вьолсунгите и нифлунгите, колкото и да са набързо нахвърляни и незавършени, аз съм се стремил съзнателно да направя тази книга в целостта й дотолкова негово дело, доколкото е възможно. За нейния характер не трябва да се съди според преобладаващите в съвременния академизъм гледища. Тя е замислена по-скоро като представяне и свидетелство какбаща ми е възприемал, в съответното време, една литература, която дълбоко ценеше.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41564

Кристофър Толкин

ПРЕДГОВОР

В своето есе „За приказните истории“ (1947 г.), баща ми пише за книгите, които е чел в детството си, и там казва следното:

„Нямах почти никакво желание да търся скрити съкровища и да се бия с пирати, и „Островът на съкровищата“ ме остави равнодушен. Червенокожите индианци ми харесваха повече: там имаше лъкове и стрели (изпитвам и до днес напълно неудовлетворения копнеж да стрелям добре с лък), и непознати езици, и сцени от архаичен начин на живот, а най-вече, имаше гори. Но още повече харесвах земите на Мерлин и Артур, а най-много от всичко – безименния Север на Сигурд и вьолсунгите, и княза на всички дракони. Такива страни определено бяха за предпочитане“.

Несъмнено е отчетено, че древната старонорвежка поезия, позната под името „Старата Еда“ или „Поетичната Еда“, си остава дълбока, ако и да било подводна, сила в по-късното му творчество. Със сигурност е добре известно, че той извлича имената на джуджетата в „Хобит“ от първата поема в „Едата“ – „Вьолуспа“, предсказанието на пророчицата. По този повод с леко саркастичен, но свойствен за него тон, той отбелязва следното в писмо до свой приятел от декември 1937 г.:

„Аз самият не одобрявам особено „Хобит“, предпочитам своята собствена митология (която там е едва загатната) с нейния последователен ред... пред тази орда джуджета с едически имена от „Вьолуспа“, новоизлюпени хобити и ам-гълове (съчинени в безделни часове) и англосаксонски руни.“

Но със сигурност не е добре известно, дори почти никак не е известно (макар че може да бъде открито сред съществуващите публикации), че той е написал две тясно свързани поеми, занимаващи се с легендите за вьолсунгите и нифлунгите (или нибелунгите), използвайки съвременен английски език, адаптиран към старонорвежката метрика, които надхвърлят петстотин строфи. Тези поеми не са публикувани до днес, нито пък е цитиран някой ред от тях. Те се наричат Volsungakvi.a en nyja, „Нова песен за вьолсунгите“, и Gu.runarkvi.a en nyja, „Нова песен за Гудрун“.

Ерудицията на баща ми в никакъв случай не се ограничаваше до „англосаксонския“, а достигаше до превъзходно познаване на поемите от „Старата Еда“ и старонорвежкия език (термин, който в общата употреба е като цяло равносилен на староисландски, тъй като основната част от старата норвежка литература достига до нас в исландски препис). Всъщност в продължение на много години, след като става професор по англосаксонски в Оксфорд през 1925 г., той е също така и професор по старонорвежки, макар да не съществува такава титла; изнася лекции и семинари по старонорвежки език и литература от 1926 г. поне до 1939 г.. Но въпреки постиженията му в това поле, особено признати в Исландия, той никога не е писал за публикация нещо специфично на норвежка тематика – освен навярно двете „Нови песни“; и, доколкото ми е известно, за други такива текстове няма никакви доказателства, освен ако съществуването им не се подсказва от един запис, диктуван за машинопис, с неизвестна датировка и непредставляващ иначе интерес. Обаче съществуват много страници с бележки и чернови за лекциите му, макар в голямата си част да са написани много бързо и често на границата на нечетливото, или дори я преминават.

„Новите песни“ са възникнали от тези изследвания и принадлежат на същото време. Изкушавам се да ги датирам не от ранните, а по-скоро от късните му години в Оксфорд преди Втората световна война, но това не е нищо повече от незащитима интуиция. Двете поеми, които според мен са съчинени почти една след друга, представляват много съществено дело, и ми изглежда възможно, макар да е само предположение, лишено от каквито и да било доказателства, че баща ми се е обърнал към старонорвежките поеми като нов поетически проект след като е изоставил „Песен за Леитиан“ (легендата за Берен и Лутиен) към края на 1931 г.

Тези поеми се намират в сложно отношение със своите древни източници, те не са в никакъв случай преводи. Самите източници, разнообразни по характер, изобилстват от неясноти, противоречия и загадки, и тъкмо от съществуването на тези проблеми идва решимостта на баща ми да напише „Новите песни“.

Впоследствие той много рядко (доколкото ми е известно) говори за тях. Аз лично не си спомням нито един разговор с него по темата чак до последните дни от живота му, когато той ми каза за тяхното съществуване, и безуспешно се опита да ги издири. Но той мимоходом споменава тези произведения в писма до У. Х. Одън. В писмо от 29 март 1967 г., като благодари на Одън за изпратения превод на „Вьолуспа“, той изразява надежда в отговор да му изпрати „ако мога да се добера до него (дано не е изгубено) нещо, върху което работих преди много години, когато опитвах да изуча изкуството да се пише алитеративна поезия: опит да се обединят песните за вьолсунгите от „Старата Еда“, написани в старата осемстишна строфа fornyr.islag (под това име е позната метриката на старонорвежките алитеративни строфи, използвана в повечето от „едическите“ поеми, „стародавният стих“). А през следващата година, на 29 януари 1968-а, пише следното: „Ако не греша, тук някъде имам една дълга непубликувана поема, наречена Volsungakvi.a en nyja, написана в осемстишни строфи fornyr.islag на английски: опит да се организира едическият материал за Сигурд и Гунар.“

Да се „обедини“, да се „организира“ материалът от песните на „Старата Еда“: така се изразява около четирийсет години по-късно. Ако говорим конкретно за Volsungakvi.a en nyja, неговата поема като повествование представлява на практика подреждане и изясняване, кристализиране на последователна схема или структура. Но не трябва никога да се забравят следните негови думи: „Хората, които са написали всяка от тези поеми [от „Едата“] – не събирачите, които по-късно са ги преписали и обобщили – са ги написали

като отделни, индивидуални произведения, които да се слушат всяко само за себе си, като се има предвид някакво фоново знание за историята.“

Може да се каже, така ми се струва, че той представя своята интерпретация на източниците по начин, който да се възприема независимо от съмненията и споровете на „едическите“ и „нибелунговите“ изследвания.

Така че самите „Нови песни“ – изкусни поеми, плътно следващи както по метрика, така и по маниер „едическите“ песни – силно се открояват; тук те са представени като чист текст, без никаква редакторска намеса; всичко останало в книгата е допълнение.

И все пак това, че книгата съдържа още толкова много, изисква известно обяснение. Би могло да се допусне, че е добре да се даде някакъв коментар върху това, кое точно е своеобразното в начина, по който баща ми третира легендите. Да се предложат изчерпателни сведения за пространно дискутираните проблеми, които той се е опитвал да реши, би довело твърде лесно дотам, че „Новите песни“ да бъдат за пръв път издадени след около осемдесет години с увиснали на шиите воденичните камъни на академичната дискусия. Това изобщо не стои на дневен ред. Но ми се струва, че публикацията на тези поеми предлага възможност да чуем самия автор, посредством бележките, по които е подготвял лекциите си, да го чуем как говори (тъй да се каже) с характерен тон за същите онези елементи на несигурност и затруднение, които се откриват в старите легенди.

Трябва също да се каже, че неговите поеми не винаги са лесни за четене и това произлиза в частност от природата на старите поеми, които са били негови образци. В една от лекциите си той отбелязва: „Староанглийските текстове се стремят към широта, пълнота, размисъл, елегичен ефект.

Старонорвежката поезия се стреми да улови ситуацията, да нанесе удар, който ще се запомни, да освети момента с ярка светкавица – и съответно често е сбита, плътно сгъстява езика в смисъла и формата му... “ Това „улавяне на ситуацията“ и „осветяване на момента“, без ясно разгръщане на последователно повествование или други неща, наблягащи върху „момента“, ще бъдат видени като отличителна характеристика на „Новите песни“; и затова може би ще има нужда от някакво водачество в допълнение към

кратките бележки в проза, които той е добавил към някои от разделите на Volsungakvi.a en nyja.

По тази причина след дълги размишления добавих след края на всяка поема коментар, предназначен да изясни отпратките и епизодите, които навярно изглеждат мъгляви; а също и да посочи значителните отклонения на баща ми от старонорвежките източници, или пък между различните им варианти, като в тези случаи се указват неговите възгледи, където е възможно, с позоваване на казаното в лекциите му. Трябва да се подчертае, че нищо в тези негови чернови не подсказва, че е писал или че е имал намерение да пише собствени поеми по темата; от друга страна, както и би могло да се очаква, често се наблюдава съвпадение между гледищата, изразени в бележките за лекциите, и обработката на старонорвежките източници в неговите поеми.

Като общо въведение към „Старата Еда“ в тази книга съм цитирал пространно една по-завършена лекция с такова заглавие, а след нея съм прибавил кратки коментари върху текста на поемите, стихотворната форма и някои други теми.

По този начин, използвайки докрай бележките на баща ми и някои записки върху „старонорвежките въпроси“ и трагедията на вьолсунгите и нифлунгите, колкото и да са набързо нахвърляни и незавършени, аз съм се стремил съзнателно да направя тази книга в целостта ѝ дотолкова негово дело, доколкото е възможно. За нейния характер не трябва да се съди според преобладаващите в съвременния академизъм гледища. Тя е замислена по-скоро като представяне и свидетелство как той е възприемал, в съответното време, една литература, която дълбоко ценеше.

В коментарите наричам двете поеми „Песен за вьолсунгите“ (Volsungakvi.a) и „Песен за Гудрун“ (Gu.runarkvi.a). Но в заглавието на книгата, „Легенда за Сигурд и Гудрун“, възприех подзаглавието, което баща ми дава на Volsungakvi.a на първата страница на ръкописа – Sigur.arkvi.a en mesta, „Най-дългата песен за Сигурд“.

Ще бъде забелязано, че в книгата не се споменават оперите на Рихард Вагнер, познати под общото название „Пръстенът на нибелунгите“ или просто „Пръстенът“.

За своето дело Вагнер е разчитал предимно на старонорвежката литература. Неговите основни източници, които е използвал в превод, са песните от „Поетичната Еда“ и „Сага за вьолсунгите“, също както при баща ми. Голямата епическа поема „Песен за нибелунгите“, написана около началото на тринадесети век на средногорнонемски, съвсем не е била източник за либретите на Вагнер по същия начин, по който старонорвежките

творби, макар това да е на повърхността прикрито от употребата на имена в немска форма (Зигфрид, Зигмунд, Гюнтер, Хаген, Брюнхилде).

Но Вагнеровата трактовка на старонорвежките варианти на легендата е не толкова „интерпретация“ на древната литература, колкото нов и преобразяващ импулс, който взима елементи от старата северна концепция и ги поставя в нови отношения, адаптира, променя и изобретява с широк размах, според собствения си вкус и творчески намерения. Така че либретите на „Пръстенът на нибелунгите“, макар да се въздигат върху древни основи, трябва да се гледат не като продължение или развитие на стародавната героическа легенда, а по-скоро като ново и независимо произведение на изкуството, към което по своя дух и цел Volsungakvi.a en nyja и Gu.runarkvi.a en nyja нямат особено отношение.

ВЪВЕДЕНИЕ

Преди много години баща ми се позова на Уилям Морис* за както той го нарича „Големия епос на Севера“, който според него трябвало да бъде за нас „онова, което е било за гърците троянският епос“ и който за много десетилетия напред щял да бъде „за нашите наследници също толкова важен, колкото е за нас преданието за Троя“. По този повод баща ми забеляза: „Колко далечни и остарели звучат днес думите на Уилям Морис!

От неговото време насам разказът за Троя изпада в забрава с изумителна скорост. Но вьолсунгите не са заели неговото място.“

Очевидно е желателно една тема и жанр, станали толкова екзотични, да бъдат по някакъв начин „въведени“; и сметнах, че при тази първа публикация на „старонорвежките“ поеми на баща ми, ще бъде както любопитно, така и уместно да се предложи подобно въведение от автора, а не от редактора.

Никъде в бележките му по старонорвежки не се открива какъвто и да било намек за „Новите песни“, като изключим четири хвърчащи листчета с неизвестна дата, на които баща ми набързо е записал интерпретативни забележки за тях (включени са по-нататък в това издание). Макар да са особено интересни сами по себе си, те не представляват някакво мащабно гледище за стила и същината на неговите старонорвежки песни в исторически контекст; и тъй като напълно отсъстват подобни текстове, осмелих се да включа тук значителна част от уводната лекция (озаглавена „Общо въведение“) към курса, изнесен от него в Английския факултет в Оксфорд под наслов „Старата Еда“.

Нека се има предвид, че това представлява ръкописът и записът на лекция изнесена пред малка аудитория. Не би могло дори да се подозира намерение за публикация. Целта му е била да очертае своето гледище с широки и ясни движения. Поместил е насила „Едата“ в обширен времеви контекст и красноречиво е предал своята собствена концепция за тази по-езия и мястото ѝ в историята на Севера. В други лекции върху конкретни поеми или специфични въпроси той, естествено, се изразява предпазливо; но тук е могъл да прояви смелост и дори екстравагантност, и не е застраховал с квалификации всяко свое твърдение по тема, в която споровете около съмнителните сведения минират всяка стъпка. Всъщност изрази като „навярно“ и „вероятно“, като „някои твърдят“ и „би могло да се сметне“ красноречиво отсъстват от това негово писание.

Моето впечатление е, че става дума за относително ранен текст; а по-късно той е добавил немалко квалификации към първоначалните си твърдения. Оцеляла е също така по-ранна и много по-сурова чернова на лекция, озаглавена „Старата Еда“. Тя е била изнесена по спешност пред неназован „клуб“, но на нейна основа е съставена много по-прецизната лекция, която е отчасти приведена тук. Баща ми се е отнесъл към онзи първи текст по характерен за него начин: задържал е някои фрази, но много е пренаписвал и добавял, и в резултат се е получил нов ръкопис. Не подлежи на съмнение, че тъкмо тази по-ранна форма на лекцията е прочел под това заглавие пред Есеистичното общество на колежа Ексетър на 17 ноември 1926 г. Но колко време е минало между двата текста, е невъзможно да се каже.

Помествам го тук в по-късния му вариант най-вече за да се чуе гласът на автора на публикуваните поеми, тъй както е писал (с намерение да говори) лично и живо за „Поетичната Еда“ – тема, по която никой не го е чувал след последната му лекция по старонорвежки в Оксфорд преди около седемдесет години.

Текстът е написан набързо и не навсякъде е напълно четим, тъй че тук е внимателно редактиран и леко съкратен, като в квадратни скоби са добавени няколко обяснения и бележки под линия.

Начало

В дни стародавни

без дъно бе светът:

нямаше бряг,

нито бурно море,

без стени бе земята,

без свод – небето,

зейнала бездна

без злак, без стръкче.

Тогава се потрудиха

тежко боговете,

сияйния свят

строиха здраво.

Над вълните възлезе

величавото слънце,

тучната трева

в утрото огрея.

Те високо възправиха

сводове, кули,

с подпори полирани,

с позлатени стълбове,

в скалата изсякоха

стръмни валове,

ковачници, крепости

скроиха нетленни.

В чертозите почнаха

чудно веселие,

твориха човеци,

като тях изкусни;

под небесните хълмове,

нависоко сградени

без злост заживяха

в забравено време.

Страховити сенки

от сумрака плъзнаха

над мъгливите ридове

край Морето без бряг,

врази вековечни,

воини на мрака,

от прастара пустош,

първични, древни.

Война се отпочна:

великани превзеха

зидове, замъци,

замря радостта.

Планини се преместиха,

прогърмя Океанът

силно и страшно,

Слънцето изтръпна.

Боговете се сбраха

в бисерни зали,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха,

ориста да отвардят,

вразите да смажат,

лек да добият,

та лъчи пак да бляснат.

В разгорения огън

от гняв нажежен

бе сръчно изсечен

чукът най-тежък.

Гръм и мълнии

могъщият Тор

размаха сред тях –

разделени, сразени.

Вековечни врази

веднага побягнаха,

от стените отблъснати,

със страх се загледаха;

заехтя Земята,

зарева и морето,

и ледните ридове

по ръба на света.

Песен поде

пророчица древна,

заслушаха замъците –

тя застана високо.

За съдбовност и смърт

словата ѝ бяха,

за последната битка,

що боговете чака.

„Рогът на Хеймдал

реве в ушите ми;

Огненият мост

се огъва под конници;

Ясенът страда,

треперят ръцете му,

Вълкът се събужда,

воини яздят.

Мечът на Сурт

морав дими;

Змеят заспал

замърда в морето;

от пристан в пъкъла

призрачен кораб

стоварва легиони

за сетната битка.

Вълкът Фенрир

вече чака Один,

а пламъкът на Сурт –

прекрасния Фрейр;

дълбокият дракон

дебне Тор –

нима загива

Земята вече?

В ден съдбовен

дойде ли някой,

от смъртта вкусил

и вече безсмъртен,

погубил змея,

потомък на Один,

не ще загине

Земята тогава.

Шлем ще носи,

а в шепата – мълния,

ще е лумнал духът му,

а ликът – царствен.

Сурт ще се сгърчи,

ще се скрие Змеят,

Вълкът ще се срине

и свят ще има.“

Боговете се сбраха

на било високо,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха.

Слънцето спретнаха,

сребърната луна,

задружно заплаваха

по звездни моря.

Фрейр и Фрея

фиданки насадиха,

жилави треви

и живи цветя;

Тор в колесницата

трещеше отгоре им,

през дверите бързаше

към бърдата от камък.

По земята зелена

закрачи Один,

морен от мъдрост,

мора предвидил,

Господ на господарите,

гордите богове,

пръсна семето си,

прадед на герои.

Съгради Валхала,

величава и бляскава,

с колони от копия,

с керемиди от щитове.

Оттам засноваха

над земята гарвани,

а орел на вратите

остана да чака.

Многото гости

мрачно пееха,

медовина преглъщаха

и месо от глиган:

могъщи воини

в метални ризници,

сбрани в чертога,

чакат Избраника.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41564

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Великолепна книга! Ето и моето интервю с преводача Ангел Игов:

Какво представлява „Легендата“?
„Легендата“ ни показва Толкин от друг ъгъл – поет, филолог, страстен почитател на древния европейски Север. Тук не става дума за Средната земя, потапяме се в автентичната атмосфера на старогерманските предания. Толкин не е имал намерение да публикува тези стихове, но те представляват изключително амбициозен проект – да се възстанови в поетичен текст сагата за Вьолсунгите, която е стигнала до нас във фрагментиран вид. Сега и българският читател получава тази творба, при това в двуезично издание.

Би ли ни припомнил най-интересните заглавия, които си превеждал досега?
Ако говорим за поезия, превел съм „Лирически балади“ на Уилям Уърдзуърт и Самюъл Тейлър Колридж – книга, в която влиза и прочутата „Балада за Стария моряк“. Иначе доста по-често превеждам проза. Сред авторите, които съм превеждал, са Пол Остър, Иън Макюън, Анджела Картър, Джон Банвил...

Как се вмества „Легендата“ между останалите ти преводи?
Вмества се като нещо наистина различно. По принцип не обичам да правя едно и също. Рутината е опасно и досадно нещо, човек трябва да опитва различни неща и да покорява различни територии, за да не му заспива мозъкът. Но аз изобщо навремето започнах да се занимавам с преводи именно като превеждах поезия. Така че, мисля, имам и необходимия опит.

Това е необикновена поезия. Може би не толкова авторска, колкото опит за реконструкция на стила на песните от скандинавската Стара Еда, а и на сагата за Вьолсунгите, както казваш. Къде е удоволствието за преводача и читателя?
Действително необикновена. На съвременен английски език, Толкин майсторски работи със старогерманското тоническо и алитеративно стихосложение. И то трябва да се предаде по някакъв начин на български език, защото в противен случай би се получило нещо съвършено различно, което не би било коректно да наречем превод. Тук предизвикателството, но и удоволствието за преводача е огромно. Първо, нямаме никаква традиция в превода на такъв стих. Второ, той неслучайно е характерен за старите германски езици, защото напълно отговаря на редица техни характеристики: кратки думи, почти повсеместно ударени на първата сричка, често срещани звукосъчетания и т. н. Очевидно, че българският език чисто морфологически предлага съвсем различен материал, така че съхраняването на стихотворната форма изискваше големи усилия и съсредоточеност. Не твърдя, че резултатът е перфектен, но мисля, че се получи добре. Оттук нататък, ако някой реши да преведе на български „Беоулф“ или „Старата Еда“ в оригиналното им стихосложение, вече има на какво да стъпи.

В 2002 Михаил Минков публикува антологията „Съдба не се сменя. Викингска поезия“, в която влизат части от Старата Еда. Според теб кой е българският читател на Едите, сагите и изобщо на старогерманското наследство? Филолозите? Метълите? Феновете на Толкин? Читателите на гръцката митология?
Навярно във всички изброени категории има читатели на тези текстове. Всъщност, въпросните категории не се ли пресичат много често? В България има хора, които силно се интересуват от европейско Средновековие, аз постоянно срещам нови такива хора, а произведенията, които посочваш, са знакови за тази епоха. В крайна сметка и Толкин е движен именно от своята страст по стария Север. А аз съм убеден, че и тези, които зачетат „Легендата“ просто защото обичат Толкин, ще усетят как пред тях се отваря широко вратата към този необятен свят.

В 1910 Жозеф Бедие „реконструира“ легендата за Тристан и Изолда като един вид мистификация на рицарски роман. Това ли прави Толкин? Една модерна Еда?
Може да се направи такъв паралел. Също като Бедие, Толкин се е водел от желанието си да събере разпокъсаните фрагменти в цялостно произведение. Но отново правя уговорката, че това произведение е било предназначено за чекмеджето му – негово лично интелектуално забавление. Аз лично съм предоволен, че имах възможността да участвам в него.

Добър поет ли е Толкин?
Без, разбира се, да е някакъв велик поет, Толкин е и сръчен, и вдъхновен стихотворец – нещо, което добре знаем от така разнообразните стихове и песни във „Властелина“ и в „Хобит“, а познавачите сигурно са запознати и с „Леитиан“ - поетичния разказ за Берен и Лутиен. Поезията в „Легендата“ е много различна, но е също така впечатляваща и вярвам, че ще е от голям интерес не само за твърдото ядро фенове.

Как се отнася „Легендата“ към останалото творчество на Толкин?
Макар че вътре няма нищо за Средната земя, почитателите на Толкин със сигурност ще разпознаят някои важни негови мотиви и ще им бъде любопитно да ги проследят тук. Дори идеята за гибелния, прокълнат пръстен се корени в тези предания. Има и други сюжетни моменти, които са сходни, да не говорим за общия колорит, например в бойните сцени. Някои имена на лица и местности също прескачат между Легендата и Средната земя – например Mirkwood,
Мраколес, но тук това е кралството не на горските елфи, а на готите.

Кристофър Толкин, синът на писателя, издаде и ''The Fall of Arthur'' из архивте на баща си. Това отново е епическа поема, този път за келтския легендарен крал, но написана в стила на староанглийските епически поеми. Би ли превел и нея?
Не знаех за това, но ми звучи любопитно. Защо не, стига да има издателски интерес.

Има ли смисъл да четем поезия?
Зависи що за хора сме! За голяма част от човеците принципно няма смисъл да правят каквото и да е, камо ли такова странно занимание като четене на поезия. То е фантастично пътешествие, но – като всяко пътешествие – иска някаква подготовка, усилие, желание. Нещата опират до това, какво искаш от живота си.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...
  • Дарение

  • Подобни теми

    • От Р. Теодосиев
      Караниците около четенето

      Автор: Александър Кьосев
      ISBN: 978-954-28-1253-1
      Страници: 668

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40997


      Това е интердисциплинарна книга, която описва и коментира научните дискусии, публичните дебати и институционалните конфликти около един възлов въпрос на съвременността – съдбата на четенето и читателя. Тя проследява настоящото равнище на тази проблематика в различни национални ситуации и различни научни полета – литературна наука, културни изследвания, социология, история на книгата, психология, когнитивистика. Разнообразните подходи кулминират в няколко важни питания: какво точно е четенето; как не само да научим, но и да мотивираме децата да четат; какви са политиките на четенето; и какво точно трябва да разбираме под „грамотност“ и „читателска компетентност“. В последната глава те са разгледани на фона на глобализацията, новите медии и дигиталната революция, които променят основните културни, образователни и технологични условия на читателския акт – а с това и самия него.
      През призмата на този проблем Караниците около четенето разказва за историята на хуманитарните и социалните науки от края на XXвек до днес: за техните неравни противоборства с „точното знание” и за произтичащите от това конфликти за авторитет и власт в образователните политики, научните институти и университетите.
      Настоящият труд е част от двутомник, посветен на четенето – авторът подготвя втория том, озаглавен „Читателски практики в България”, където теорията е приложена върху родни тревоги.

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40997
    • От Р. Теодосиев
      Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет

      Автор: Реза Аслан
      Преводач: Красимира Матева
      ISBN: 978-954-28-1490-0
      Страници: 360

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42210


      Цяло чудо е, че изобщо знаем нещо за човека, наричан Иисус от Назарет. Първото писмено свидетелство е от посланията на апостол Павел. В тях се споменават три събития: Тайната вечеря, разпъването на кръста и възкресението. Тези сведения са добър източник, ако ни интересува само периода на ранното формиране на християнството, но не ни помагат за разкриването на историческия Иисус. Дългият процес на трансформирането му от евреин-националист и революционер в мирен духовен водач трае цели три века – когато римският император Флавий Теодосий прави движението на странстващия еврейски проповедник официална религия на държавата – православното християнство. Тази книга е опит да се възстанови историческият Иисус, Иисус преди християнството. За някои подобно начинание е загуба на време, защото смятат, че той е безвъзвратно изгубен и няма как да бъде възстановен. Реалният Иисус вече не е от значение. Прието е, че би трябвало да се съсредоточим върху достъпния за нас Иисус Христос. Ако подложим твърденията на евангелията на прецизен исторически анализ, може да пречистим писанията от литературната и теологичната им украса и да изковем много по-точен образ на историческия Иисус.

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42210
    • От Р. Теодосиев
      СКРИТИЯТ ПОХОД
      НА БЪЛГАРСКИТЕ КРЪСТОНОСЦИ
      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41661
      ПОДБОР, ПОДГОТОВКА, ПОСВЕЩЕНИЕ И ПОДВИГ НА СВЕЩЕНИТЕ ВОИНИ

      Христо Буковски
      Стр. 340
      Цена 15 лв.


      Свещените воини на българите не са въоръжени убийци, скрити под плащ с изписан кръст на него, а кръста носят тайно в пазвата си, за да атакуват неотразимо с него. Тяхна­та тай­н­с­т­ве­на си­ла обър­к­ва османската им­пер­с­ка ад­ми­нис­т­ра­ция. След поредица от подвизи те придобиват та­ка­ва мо­­щ, че все­ки свой на­бег бе­ле­жат със све­ще­на кръв. При то­ва не на­па­дат из кли­су­ри­те на Бал­ка­на. Не се про­мък­ват но­щем. През охранявани­те заг­раж­де­ния не пре­ми­на­ват пъл­зеш­ком. Ата­ку­ват Ца­риг­рад или важ­ните гра­дове в про­вин­ци­и­те. На щурм се хвър­лят ви­на­ги по­е­ди­нич­но. Нах­лу­ват в де­ня и часа, ко­га­то вът­ре има много мюсюлмани. До­мог­ват се до па­ша или ка­дия и го зас­та­вят да иг­рае спо­ред ро­ля­та, която му е отредена в Пла­на, който те следват. Тях никой не може да ги спре. Няма какво да ги отклони. Те няма да отстъпят, нито да се прикрият. Те неизменно побеждават.
      Те са най-честитите ученици на посветените, защото Бог би се гордял с тях дори повече, отколкото с техните високоучени учители. Те не печелят триумф, на който могат да се насладят. Те се развихрят в него и са неговата същност. Те са духовете, на които Бог би желал да даде нови тела, за да продължат да Му служат. Където и да са!
      Историците непременно ще отрекат този прикрит поход на българските свещени воини по условието на службата си. Те спадат към хората, заради които се скриват най-удивителните тайни планове срещу удовлетворението за участвалите в тях, че са успели да сторят всичко без издънки.
      На църковниците дори няма да им хрумне, че могат да обсъждат такова Дело – те ще останат верни на трудно извоюваните си, но пък завинаги спечелени права да четат само каквото подготвените от тях автори са писали.
      Но останалите сме длъжни да прочетем великата и надживяваща хилядолетията книга на предците си и като проумеем нарочно потулваните тайни, да продължим тяхната свещена мисия – в живота, а когато настане Часът – и в смъртта.

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41661

      ВДЪХНОВЯВАЩАТА СИЛА НА КРЪСТА

      Преди две столетия тяхната тайнствена сила обърквала османската имперска администрация. След поредица от подвизи те придобили такава мощ, че всеки свой набег бележели със свещена кръв. При това не нападали из клисурите на Балкана. Не се промъквали нощем. През охраняваните заграждения не преминавали пълзешком. Атакували Цариград или важните градове в провинциите. На щурм се хвърляли винаги поединично. Но – право в турските съдилища. Нахлували там в деня и часа, когато вътре имало много мюсюлмани. Домогвали се до паша или кадия и го заставяли да играе според ролята, която му била отредена в Плана, който те следвали.
      Властта бързо разбрала, че тези странни воини идвали от една школа. С времето дори се затвърдило отначало плахото подозрение, че тези непоколебими нападатели са съблекли монашески раса, преди да се предрешат за атаката. Но никоя инструкция към имперските слу­жители как да ги обезсилват, не се оказала ефикасна. Щом призваните застанели лице в лице срещу съдиите, които сами са обрекли за целите на своето изпитание, нямало светска сила, която да ги спре.
      Аз знаех за подвизите на много от тях. Но – поотделно. Не по­дозирах, че – толкова неовладяеми от властниците! – те явно са били подчинени на общ център. Не ми хрумваше дори, че зад тях може да стои тайна организация, въпреки натрапчивите факти за следвана ми­сия. Не бях попадал на книга, в която някой да беше писал за това.
      А ключът се оказа наръки. Направо мога да кажа, че го намерих сякаш под зтривалката на натрапваната ни официална история...
      Но за да изложа всичко, е нужен разумен ред. В учебниците по история и в енциклопедиите кръстоносните походи са обяснени като експедиции за „освобождаване на Божия гроб от властта на неверни­ците“. През ноември 1095 г. в Клемон, Южна Франция, на голям чер­ковен събор папа Урбан II обявил своята благословия за воините хри­стияни, които биха се решили да освободят Палестина. Без да изчакат рицарите, първи на следващата пролет поели опълченските отряди от бедняци и селяни с авантюристичен дух, оглавени от непрокопсалия рицар Валтер Голтака. След тях вървели и последователите на Петър Пустинника. През есента стигнали до Никея и там били разбити от турците.
      По това време тръгнало елитното рицарство на Западна Европа начело с благословените си предводители херцог Готфрид Булонски, граф Роберт Фландърски, херцог Роберт Нормандски и граф Раймонд Тулузки. Те също пресекли древните земи на траките, през юни 1097 г. превзели в Мала Азия столицата на Иконийското султанство Никея, през следващата година в Едеса създали Едеското графство, а в Антиохия – Атиохийското и на 15 юли 1099 г. влезли в Йерусалим, където обявили Йерусалимско кралство.
      Когато през 1114 г. загубили Едеското графство, абат Бернар Клервоски призовал европейските владетели да застанат зад нов по­ход. Следващите рицари потеглили подир три години, поведени от германския император Конрад III и френския крал Людвик VII. Но те не успели дори да навлязат в Иконийското султанство и след тежко сра­жение при Дорилеон се оттеглили. Оцелелите не постигнали успех и при обсадата на Дамаск, след което оживелите – кой както могъл – се завърнали по домовете си.
      На свой ред египетският султан Саладин завзел Йерусалим на 2 октомври 1187 г., та през 1189 г. натам потеглили със свои те рицари германският император на Свещената Римска империя Фридрих I Барбароса, френският крал Филип II Август и английският крал Ричард I Лъвското сърце. Този Трети кръстоносен поход се раз­пилял обаче в Мала Азия и угаснал в Каликия.
      Организираният и благословен от папа Инокентий III Четвърти кръстоносен поход бил оглавен от италианския маркиз Бонифаций Монфератски. В негова подкрепа тръгнал със своите френски и фла­мандски рицари Балдуин Фландърски. Но вместо да преминат морето с обещаните им венециански кораби, от Рим дошло нареждане да поемат пак по суша към Тракия. Още на 1 май 1203 г. обаче френски и фламандски рицари, германци, сицилийски нормани, англичани и унгарци от същия кръстоносен поход, транспортирани с венециански кораби, пре­взели остров Корфу и през Крит се отправили към ромейската столица Константинопол. Първият им щурм срещу най-големия и най-богат град в Европа бил на 17 юли 1203 г., а го превзели на 9 април следващата годи­на. Тогава там основали Латинската империя, просъществувала до 1261 г.

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41661
    • От Р. Теодосиев
      Грег Лумис
      ТАЙНАТА НА БОНАПАРТ
      Цена 16 лв.
      ISBN 978-954-28-1261-6
      Превод Цветана Генчева


      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39668
      Биография
      Грег Лумис е адвокат, специализиран в търговското право, бивш автомобилен състезател и е работил в сферата на рекламата. Писателската му кариера стартира през 1991 година, а оттогава е издал седем романа на историческа тематика. Пише статии и разкази и е номиниран за писател на годината от Асоциацията на писатели в Джорджия. Книгите му са безспорни бестселъри в САЩ с повече от половин милион продадени екземпляра.
      ДВАМА ВЕЛИКИ ЗАВОЕВАТЕЛИ И ЕДНА ТАЙНА, ОСТАНАЛА СКРИТА ПОЧТИ ДВА ВЕКА…

      Най-ценното притежание на Наполеон крие тайната към забележителните му успехи и военни победи. Било е скрито в продължение на почти два века, но ето че една нация няма да се спре пред нищо, за да го открие. Ланг Райли е единственият, който стои на пътя им, и трябва да бъде отстранен. От Венеция до Порт о Пренс, от Александрия до Париж Ланг се опитва да избяга от убийците и да им попречи да се доберат да ключа към световно господство.
      Ланг Рейли е бивш агент на ЦРУ, който мечтае да води по-спокоен живот като адвокат. Но приключенията сякаш сами го намират. Мощите на свети Марко са откраднати от едноименната катедрала във Венеция, но скоро след началото на разследването се оказва, че това всъщност са останките на Александър Велики, които крият могъща тайна. Мистериите около похода на Наполеон в Египет най-сетне за разкрити. Оказва се, че великият завоевател е притежавал мощно оръжие, гарантиращо успеха му, оръжие останало скрито почти два века. Сега ключът към световното господство е на път да попадне е неподходящи ръце и само Рейли е способен да попречи това да се случи. През Италия, Александрия, Франция и САЩ героят ще трябва да се движи една стъпка пред враговете си.
      Потопете се в този изпълнен с динамика исторически трилър, които ще ви запознае с тайни, пазени на различни места по света векове наред.
      „Смяната на локациите и динамичният сюжет, в комбинация с интелигентния и емоционален герой, ще накарат почитателите на „Шифърът на Леонардо” да останат доволни”
      Publisher’s Weekly
      “Почитателите на Дан Браун ще се насладят на този роман”
      I Love a Mystery
      „Завладяващ трилър, грабващ читателя от първата страница до зашеметяващия финал. Прекрасен роман”
      Fresh Fiction

      Бележки на автора

      Книгата на Андрю Майкъл Чъг „В търсене на гробницата на Александър Велики” не само ми подсказа идеята, че мумията на Александър е била объркана с мощите на свети Марк, но ме запозна и с много исторически факти. „Гробницата на Александър” на Никълъс Дж. Сондърс също ми помогна.
      Луи Етиен Сен Дени е историческа личност. Често сочен като „втория слуга” на Наполеон, копист и библиотекар, той е син на семейство прислужници от Версай и нещо, което е необичайно за времето, високо образован човек. Придружава Наполеон както на Елба, така и на остров Света Елена. Връща се във Франция, установява се в Санс и живее типичния за представител на средната класа живот. Доколкото ми е известно, никога не е бил личен секретар на Наполеон, но нали все някой трябваше да поеме ролята в книгата, така че Сен Дени ми се стори подходящ.
      Моля да ме извинят всички, които са забелязали неточности в описанието ми на Хаити - страна, където съм прекарал съвсем малко време. Докато пишех книгата, на Хаити имаше умиротворителни сили на Обединените нации, а неконтролируемото насилие отдавна е останало в миналото. Страната, или поне северният бряг, е едно от най-прелестните кътчета в Карибския басейн, а старата крепост наистина съществува както е описана и изкачването до нея не е лесно начинание. Интересно е, че известна линия за круизи спира на един от островите в края северния бряг на Хаити, което, надявам се, означава, че туризмът постепенно се завръща, макар служителите да не казват на пътниците, че са в Хаити.
      Искам да изкажа специална благодарност на приятеля си и наемодател Майк Маниачи. Без проявеното от него търпение, без помощта му и компютърните му умения, щях неведнъж да изтрия или изгубя части от книгата. Благодаря и на Дон Д`Ория, моя издател, който с един поглед забелязваше недостатъците в сюжета. Всичко, което той посочваше, подобряваше книгата ми.
      Както винаги, искам да благодаря на съпругата си Сузан за умението й да открива неизвестни (поне за мен) факти.
      Октомври, 2009

      Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39668
  • Теми

  • Последно разглеждащи   0 Потребители

    • No registered users viewing this page.

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...