Отиди на
Форум "Наука"

Погледи върху литературата и изкуството


Recommended Posts

  • Администратор

Симеон Радев и неговите „Погледи върху литературата и изкуството“

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44469

Видният български писател, дипломат, историк и публицист Симеон Радев ни предлага своя поглед върху елита на българската култура и разглежда работата на редица западни творци от първата половина на миналия век в изданието „Погледи върху литературата и изкуството“ (ИК „Изток-Запад”).Книгата е изпълнена с увлекателни психологически портрети и е написана на великолепен език.

pogledi_vurhy_litaratyrata_cover.jpg

Симеон Радев е роден през 1879 г. в гр. Ресен (дн. Македония). Учи в родния си град, в Охрид и в Битоля. След това постъпва в прочутия френски лицей Галата сарай в Цариград. Завършва право в Женева. Владее френски, английски, немски, турски, арабски. След краха на България в Балканските войни е въвлечен в дипломацията и там свирепо защитава българската кауза. Като посланик е представлявал България в Лондон, Брюксел, Хага, Анкара, Вашингтон. Той е първият български делегат в Обществото на народите в Женева. Роден и живял във време на политически интриги, дипломатически комбинации и противоборства, съпътствали изграждането на новата българска държава, Симеон Радев е известен преди всичко с произведението си „Строители на съвременна България“, което в голяма степен изгражда образа му на историк и писател. Автор е още на „Ранни спомени“, „Това, което видях от Балканската война“, „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ – издадени в общо издание през 2012 г. – „Македония и Българското възраждане“ и др. Наред с това Радев е и блестящ публицист. Още като студент в Швейцария издава вестниците „Effort“ и „Mouvement Macedonien“. Впоследствие работи във в-к „Реформи“ (издаван от Върховния македоно-одрински комитет) и „Вечерна поща“, на който след време става главен редактор. Основател е също на всекидневника „Воля“ и популярното за времето си списание „Художник“, което издава съвместно с проф. Александър Балабанов.

Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и художественото слово. Той се проявява като критик от най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичния живот на страната ни. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях са поместени в ценния труд „Погледи върху литературата и изкуството“ (с подзаглавие „Лични спомени“). В книгата се срещат имената на Иван Вазов, Антон Митов, Николай Лилиев, Елин Пелин, д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и много други представители на българския културен елит, с които Радев е общувал.

Езикът на Симеон Радев носи остроумието на високообразованите българи от тази епоха, а неговата тънка ирония и богатият му речник впечатляват силно читателя. Критик и стилист от най-високо ниво, авторът обрисува с фини щрихи брилянтните словесни портрети на знакови културни дейци. Благодарение на Симеон Радев и неговите лични спомени в „Погледи върху литературата и изкуството“ се срещаме с плеяда български творци от началото на ХХ век, огряли българския културен небосклон и поставили основите на съвременната българска култура. Наред с това се запознаваме и с впечатляващи анализи на Югославянската художествена изложба в Загреб, на съвременната карикатура във Франция, а Радев отделя специално внимание на Йожен Кариер и Клод Моне.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44469

Откъс от „Погледи върху литературата и изкуството“, Симеон Радев
Политическото красноречие
в България[1]

Дали красноречието принадлежи към книжнината? Не е ли престанало то да бъде литературен род, за да се обърне изключително в едно оръжие на борба, подобна на журнализма? Подобно на журнализма наистина, бидейки насочено да завладява мисълта и по-често да вълнува страстите в една широка вече среда, съвременното политическо красноречие клони да се отчужди твърде бърже от изящната книжнина било като се превръща в една проста беседа, в подострен сегиз-тогиз с духовните бележки тон, било като се изражда в бойния безвкусен патос на площадните оратори.

По-малко отвсякъде може би политическата реч в България отразява някакви книжовни намерения. Тя е не само оскъдна въобще от художествени похвати: в нея отсъства най-често дори и следа от някаква обща замисъл, от план. Тя е безформена. Една дума, подхвърлена от противник, една внезапна мисъл, срещната на път, една сцена на буйство, едно ръкопляскане, всичко може да отклони у един наш оратор потока на мислите му.

Тоя безпорядък, който е първото впечатление, що дава въобще една политическа реч в България, може да се припише, без съмнение, преди всичко на общия навик на нашите оратори да импровизират. Импровизацията често пъти е една необходимост в парламентарните борби. В известна доза злото, което тя причинява на красноречието, е значи неминуемо. Но и когато всяка случайност е изключена, нашите оратори чакат да ги вдъхнови последният час. Би могло да се каже, че импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е изкуство, което се осъществява непосредствено.

У латинската раса наклонността към импровизация, особено в живото слово, е естествен дар. Тя произхожда от излишък на блестящи качества и от неудържими пориви. У нас – нищо подобно. Нам ни липсва всичко, за да бъдем щастливи импровизатори. Липсва ни особено книжовната култура и в по-широка смисъл – естетическото възпитание. А то е, което тъй тясно свързва мисълта с художествените вълнения. В страни с високо духовно развитие, особено във Франция, даже речите по граждански процеси, тъй сухи по своето естество и тъй неподатливи за възвишено вдъхновение, отразяват постоянна грижа за външно съвършенство. Тя се вижда в строежа на фразата, във внимателния избор на думите, в образите дори. И понякога в тая малка доза на чувства, които дават нужния релеф на доказателствата. Владеещите художествени течения налагат там своя печат дори и върху площадните витийства на търговската реклама.

Риторическият похват става в известна смисъл навик. По свойствата на тоя навик ние можем да причислим ораторите към тяхното време. Няма съмнение, безграничната разновидност на естествените дарби, особените свойства на темперамента, личното художествено възпитание, добито под разни влияния, дават особена физиономия на всеки оратор. Литературният вкус на епохата поддържа обаче между всичките тия разновидни физиономии нещо общо, по което ги разпознаваме, един изглед на роднинство, което ги свързва с определено книжовно течение. Има ли оратори по-разнообразни от ония, които роди Френската революция? Може ли да се помисли по-голяма разлика в темперамента и в дарбите от оная, която съществуваше между Камил Демулен и Робеспиер, между Дантон и Сейес, между Марат и Вернио? А при това, когато четем техните речи, не можем да не забележим една поразителна прилика в стилистичните ефекти, в риторическия дух, особено в образите. У всичките тях има нещо общо, нещо, което ни напомня, че те са произнасяли своите речи, след като Русо бе писал „Общественият договор“ и бе ридал в „Нова Елоиза“...

Литературният вкус е явление на старите култури, един вид самообладание на творчеството и предполага зрелост. Вкусът е едно тайнствено законодателство на красотата. Той съответства на гения на езика и свойствата на психологията на един народ. Най-висшият негов израз се намира в класическите творения. Това ни напомня, че против него има често пъти бунтувания в литературата. Появяват се тъй наречените революционни школи. Тия школи обогатяват духа на един народ, разширяват неговата художествена традиция, но подир тях пак се възвръща течението към старото равновесие на класическия вкус. Френската литература ни дава многобройни примери в този смисъл.

У нас красноречието има изобщо твърде слабо сродство с литературата: едва ли то отива по далече от факта, че литературата създаде новия ни език, с който си служат нашите оратори. Естествено, за нас е твърде рано да имаме установен литературен вкус. Ние сме още в младенческия период на кипеж. Всевъзможни въздействия се срещат на гостоприемната арена на нашата художественост. Специално за нашия литературен език тия въздействия са крайно очебиещи и би било много любопитно те да се опишат.

В първите години след нашето Освобождение се забелязваше едно кръстосване на разнородни влияния, идещи от националните центрове през време на последните моменти на робството: внимателният език, образуван под влиянието на турската цензура, се сблъскваше с неосмирената още революционна фраза, пренесена от Букурещ. После постепенно тия влияния угасват. Само тоя патриотичен слог, който създаде Вазовата поезия, като призова спомените на древната ни история и възпя новите подвизи, се оказа по-траен. Но и той е почнал да губи своя лъх на свежест. Може да се каже, че сега красноречието няма у нас никакво прямо съприкосновение с изящната ни книжнина. Затова пък, откакто се създаде ежедневният печат, политическата ни реч е под силното влияние на публицистиката.

Слабо засегнати въобще от художествени влияния, ораторите са позвани, от друга страна, да говорят пред една публика, малко взискателна. Може ли ораторът да Ј говори с изящен език? Той не е мечтател. Той е човек на действието и неговата цел, говорейки, е да подчини волята на своите слушатели, като възбуди техните страсти. Така в известна смисъл е роб на тия, които мисли да пороби духовно, защото не може да въздейства върху своята публика, ако не добие широко съприкосновение с нея; а това е невъзможно, без да се доближи до нейното равнище. Ораторът ще трябва да намери доказателствата, достъпни за нейния ум, акцентите, способни да я развълнуват, образите, действащи на нейното въображение, громките думи, при които тя трепти, и понякога този род поезия, който може да я упои. Без съмнение, има оратори, които с най-прости средства на езика могат да издигнат духа на слушателите до високите проблеми на човечеството и до най-чистите вълнения на душата, но това са великите оратори, гениите, и да бих­те поискали да ги назова, едва бих могъл да посоча мнозина, след като спомена веднъж Демостен. Колкото за ораторите на новото време, тяхната слава е голяма, но как трудно е да се четат сега техните речи! У най-знаменитите се съзира действие като в някоя драма, чувства се понякога силно движение на мисълта и риторическият дух повява сегиз-тогиз, буден и трептящ, но заедно с това пък каква тежка маса от велеречиви фрази! Невъзможно е да четем докрай, за свое удоволствие, например нито една реч на Гамбет. А знайно е как могъщо той е действал на слушателите си.

[1] В настоящата статия са направени съкращения в увода, който, прекалено дълъг, смазваше композицията ми, както и на други места, където имаше пасажи, сега в моите очи излишни. Има и две малки прибавки за П. Р. Славейков и д-р Н. Генадиев, за да станат техните образи по-пълни.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...