Отиди на
Форум "Наука"

Капитан Петко войвода - факти и легенди


Elemag

Recommended Posts

  • Потребители

Петко Кирков (Киряков) Калоянов е роден 1844 г. в с. Доганхисар. От 1861 г. е предводител на хайдушка чета в Източните Родопи и Беломорието, която по-късно през 1873 г. придобива революционнен характер - Нарича се „Първа българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г. Участник в Критското въстание и в Руско-турската освободителна война. След Освобождението е репресиран от стамболовистите. Умира през 1900 г.

БИТКАТА В СЕЛО ПЛАВО НА 2 ЮНИ 1878 ГОДИНА
По разказа на Капитан Петко Войвода
(обн. в.”Тракия”, бр.3, 1927 г.)

Беше около 15/27 май. Аз бях извикан в руското комендантство в Одрин, а момчетата ми бяха пръснати на няколко отряда покрай демаркационната линия и зад нея, за да дават отпор на постоянно увеличаващите се Сенклерови башибозуци. В това време в руското комендантство в Одрин идвали нарочно пратеници от село Плаво, Димотишко (дн.Пелевун, Ивайловградско), за да молят защита от русите против башибозуците, които заплашвали селото им с опустошаване. Плаво не беше много далеч от демаркационната линия, ала не беше и твърде близо, тъй че русите не можаха нищо да направят. От комендантството ми дадоха четири конника казака под моя заповед и ми възложиха да отида в Плаво, и ако има възможност, да изведа селяните и ги прекарам отсам линията. Зех си и двама от моите момчета, а из пътя случайно ли, как ли, не зная, присъединиха се и още трима одринчани, които отиваха уж и те за Плаво да купуват тютюн. Те беха въоръжени с мартинки. След това аз поръчах на моята дружина да бъде готова при първо известие от моя страна, какво да прави, като предизвестих, де отивам. На 20.І.юинй стигнах благополучно в Плаво, без да забележим по пътя нещо, па и в селото никой не бе идвал. Свиках първенците начело със свещеника и им казах кой ме е пратил и защо, като ги поканих, ако се опасяват и ако искат да приготвят селяните на другия ден да напуснат селото и ги заведем зад демаркационната линия, дето няма от що да се боят. Въпросът остана окончателно да се реши на утрото, когато по случай празника св. Константин ще бъдат всички в черква. Сутринта бяхме на литургия в черква, когато ми известиха, че край селото приближават башибозуци и ни обграждат от всички страни. Стана голяма паника между всички в черквата, аз заповядах на мъжете никой да не мръдне от черквата, а същевременно да усмиряват жените и децата, доде видим каква е работата и какво трябва да правим.

“Черквата беше хубава каменна сграда, с широк наоколо двор, тоже обграден с каменни зидове. На единия край имаше и висока камбанария, на която аз се изкачих с двамата си другари, а на казаците поръчах да пазят тишина в черквата, като заповядах да им доведат конете от квартирата. От камбанарията аз видят, че работата съвсем зле отива: башибозуците са оградили вече цялото село наоколо, но още не навлизат, а при това са и голяма сган. За мене беше лесно, но за селяните аз мислех, като какво ли да се стори, за да не станат жертва на турския фанатизъм. Нямаше какво, зех бързо решение какво да се прави и обявих на другарите си и тримата въоръжени наши спътници, че ще се противим и браним селяните, додето ни дойде помощ, която скоро ще стигне. Друго оръжие нямаше, за да имаме помощ и от самите селяни. След това разпоредих всичките жени и деца да стоят в черквата, мъжете да ги успокояват, като им казах, че който се опита да излезе вън или не се покорява, ще бъде на минутата застрелян. В това време почнаха да приидват изплашени и други жени, деца, бабички, които не бяха по-рано в черква. Заповядах да ги пущат, па пратих 5-6 по-сърцати бабички да обикалят из селото и предизвестят и на другите хора, които биха се намерили из къщите. В същото време написах четири еднообразни записки до близкия руски военен пост и моята дружина, па ги връчих по една на всеки казак и им заповядах по четири посоки да излезат от селото и се постараят да стигнат колкото се може по-скоро на местоназначението си. Казаците се метнаха на конете си, прекръстиха се и пуснаха конете си към четири страни точно тъй, както им заповедах, а аз наблюдават от камбанарията. Когато се щурнаха през редовете на башибозуците, нададоха се изстрели и в дима аз не можах да видя никого от четиримата, сполучи ли да мине някой от тях през колелото. Отпосле се оказа, че тримата паднали убити, убили и конете им, а четвъртият сполучил да избяга невредим, ала без кон и поради това пеш и чак след пладне едва стигнал и занесъл записката на руския военен пост и оттам на дружината ми”.

“По едно време башибозуците почнаха да навлизат в селото и като видяха де са хората, занаближиха към черквата. В черковния двор имаше струпани дъски и дървета, готвени от селяните да си строят училище. Аз заповедах всичките да ги залостят на двете врати на черквата, оставих по един от въоръжените ми другари на пет места около черквата на позиции и им поръчах, щом доближи някой от башибозуците, да стрелят на месо, а аз се покачих изново на камбанарията. Започна се ожесточена битка и десятки трупове вече се търкаляха около черковната ограда, а в черквата жените и децата пищят. Трябваше да се дава отпор на две страни: на башибозуците отвън и на хората отвътре, които по едно време почнаха да насилват да се предават. Наближаваше вече икиндия (навеждаше се слънцето на запад), а нас патрони не останаха, а пък башибозуците сполучиха да запалят струпания дървен материал при едната врата. Аз пък бях ранен в бузата и рамото и когато ме видяха хората в черквата привързан, още повече се отчаяха и обезумяха. Тогава аз прибегнах до следната хитрост: дигнах от камбанарията бяла кърпа в знак, че се предаваме. Гърмежите престанаха и настъпи едно весело брожение между обсадителите. В това време извиках да дойдат при горящите врата двама души да се уговорим. Дойдоха не двама, десетина, на които казах, че повече нема да се противим и че сме в техните ръце вече, обаче, да ни дадат два часа време да поусмирим изплашените жени и деца и да приберем оръжието и да убедим тези, които биха ни упорствали на предаването. Това време аз исках, защото се надявах, че все ще могат да пристигнат момчетата, ако би да им е отишло с време известието за положението ни, или ако не, да се засмрачава и се опитаме да избягаме.”

“Като направихме договора, аз влезох в черквата, успокоих обсадените и им казах, че ако жалят живота си, да ме слушат и изпълняват каквото им кажа. В това време башибозуците се разшаваха из селото, напостлаха черги близо до черковния харем на една хубава поляна и след малко насядаха големците им водители, на които донесоха ракия и разни мезета. Тогава аз извиках моите двама другари скритом на камбанарията и им посочих кой кого ще застреля, когато им дам знак, от наседалите башибозушки големци. Аз избрах и познах кои им са водителите, като гледах на кого най-напред подават да черпят, като знаех как строго се пази и почита йерархическия ред и чин на турците. Слънцето вече залезваше зад хоризонта, а нашите обсадители беха се вече добре уталожили, па сигурно и попрекалили в пиенето си. В това време аз заповедах на другарите ми да изпразнят пушките си, и в същия час трима от големците башибозуци –водители се търколиха на местата си. Това неочаквано убиване внесе една паника между всички башибозуци и както се разбра, помислили си, че са ги нападнали наши хора, наново пристигнали в селото. В един миг оставиха всички черги, убитите и всичко друго, що имаше на поляната, а някои и оръжието си, и с един устрем се подбраха и излезоха към края на селото. Почна и да се смрачава. Тогава обаждам на селяните в черквата да излизат и без да се отбиват или делят, да следват подире ми, ако искат да бъдат избавени от башибозуците. На двамата въоръжени одринчани (единият беше убит вече) казах да вървят напред, а аз с другарите и още некои от селяните, на които дадохме по някое оръжие от оставеното от башибозуците, останахме най-отдире. След като изведохме по тоя начин всички селяни от селото вън, упътихме се из нивите по прек път по-скоро да доближим линията. След два часа ни посрещнаха моите 200 момчета, между които имаше и 10-ина руски войници, изпратени тутакси след пристигането на оцелелия казак.”

“Ние бяхме след това вече спасени.
Селяните изпратихме с няколко момчета зад демаркационната линия, а аз с дружината, макар и ранен на две места, гонихме през нощта башибозуците. Влезохме в селото Плаво, жив човек не намерихме и не видяхме. Подминахме Плаво и преди разсъмване сгащихме башибозуците между селата Демирлер и Миселим, съседни на Плаво. Схватката беше кръвопролитна: башибозуци паднаха 200 души, ранени неизвестно, а от нашите 1 убит и 4 ранени. Башибозуците се разбягаха и от тоя ден в Димотишко и Дедеагачко на Сенклеровите золуми се тури край”.

Послеслов: Църквата в с. Пелевун е съхранена и основно ремонтирана от СТДБ през 1989-1991 г. Запазени са и следи от куршумите. Пред нея, на площада, е издигнат величествен паметник на героя. В съседното, старо училище е създадена музейна сбирка за Капитан Петко войвода.

Пушката на Капитан Петко войвода - РИМ Смолян

b3eddff8f85ded97d26dca5aaa34bda8_XL.jpg

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

За Капитан Петко Войвода и Сенклер сме дискутирали също тук:

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6866

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=968&page=3

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11037&page=12

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Да, но те засягат само отделни части от биографията на Петко войвода.

Той е най-популярен с книгата на Н. Хайтов Капитан Петко войвода, която обаче не е нито биография, нито научна.

Биографични данни за Петко войвода са почерпени от Стою Шишков, който е известен краевед - родоповед.

Те могат да се видят на този много хубав сайт "Родопски старини" - Стою Шишков, Избрани произведения (1965) част 1, глава 3.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Така е :) сложих линковете за да се види какво сме бистрили до сега за да не се повтаряме излишно.

Мисля, че с най-голям принос за популяризирането на Капитан Петко войвода е сериалът по книгата на Н.Хайтов, той имаше феноменален успех.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Във филма а и в повечето биографии се премълчава факта че през 1885 г. капитан Петко войвода отказва да вземе участие в Сръбско- българската война..Заявява че е руски офицер и като такъв му е забранено да участва във войната.Той големия патриот се обявява против Съединението защото било против волята на руския император.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Значи, Ресавски, ти виждам, че се пишеш по-голям патриот от него (демек човек направил нещо мнооого за държавата...интересно КВО?). Явно и на вашто форум ще дам ънлай.

Редактирано от kramer
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Значи, Ресавски, ти виждам, че се пишеш по-голям патриот от него (демек човек направил нещо мнооого за държавата...интересно КВО?). Явно и на вашто форум ще дам ънлай.

И къде по-точно се вижда това?

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Той че си е бил руски човек бил е, но заслугите му преди 1878 г. и по време на войната са факт.

В Хайтовата книга обаче се смесват някои мотиви от спомените на Филип Тотю.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

И какво би правила една чета на Петко Киряков при Трън и Драгоман, след като знаем мястото и е в Източна Тракия? На западния фронт дал господ чети и войводи колкото душа иска.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

И какво би правила една чета на Петко Киряков при Трън и Драгоман, след като знаем мястото и е в Източна Тракия? На западния фронт дал господ чети и войводи колкото душа иска.

Каквато работа свършва и четата на Коста Паница да речем.Всяка пушка е била важна в тази война.На Западния театър при Видин има силен недостиг на чети.В крайна сметка е можел да отиде на турската граница Петко войвода която в един момент е съвсем оголена.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

кап. Петко определено заема твърда русофилска страна в данданията. Лошото е, че на Хайтов не може да се вярва и не знаем дали е вярно Стамболов да му е предлагал поста областен управител на Варна, дали така са се отнесли с него наистина в затвора и т.н.

Спас Турчев например няма нищо общо с реалния си образ. А извън филма и книгата на Хайтов нищо не знаем.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Хайтов например спестява факта че Малък Петко след 1878 г. постъпва на служба като турско заптие.Нищо че е бивш хайдутин.А фактът че Малък Петко е убит във Варна е напълно измислен.Също малко правдоподобен е и предлагането на поста областен управител на Петко Киряков.Той е активен член на Демокатическата партия която си е откровена опозиция на Стамболов.Позицията на Петко войвода от 1885 г. няма как да е била неизвестна за Стамболов.Е как да му повери отговорен пост като във всеки един момент той може да реши че е повече руски офицер отколкото български патриот.И то във Варна откъдето се очаква да почне руската окупация на България.

Редактирано от resavsky
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Наистина е малко вероятно. Много интересно, във филма как ясно се усеща лъжливостта на историите след освобождението. Първите серии си бяха много правдиви само дето се оказа, че Хайтов ги е смесил със спомените на Филип Тотю. Например тая история с чувалите вълна, които държи пред себе си излизайки пред стрелящите турци си е негова, на Ф.Тотю.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Че дали е Демократичната партия или на Стамболова партията, не е ли все политика? Или ти Ресавски ще ни вменяваш кое е българско и кое антибългарско?

Редактирано от kramer
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Наистина е малко вероятно. Много интересно, във филма как ясно се усеща лъжливостта на историите след освобождението. Първите серии си бяха много правдиви само дето се оказа, че Хайтов ги е смесил със спомените на Филип Тотю. Например тая история с чувалите вълна, които държи пред себе си излизайки пред стрелящите турци си е негова, на Ф.Тотю.

Това е интересно, но тази история за ярината (козята вълна) и Петко е разказана от Стою Шишков, виж линка, който съм дал горе на неговите избрани съчинения - стр. 86. Тук това не е добавено от Хайтов, той следва плътно Шишков, като неговата поредица от статии излиза 1905 г., (сп. Родопски напредък), а до колкото помня спомените на Филип Тотю излизат за първи път 1900 г. Не съм чел спомените на Филип Тотю, обаче, ако можеш за пуснеш точен цитат от тях ще бъде добре да се сравни.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Дадох ги на Warlorda преди 230 години, но там го прочетох, както и някои други мотиви. Много интересно каква е тая работа. Стою Шишков да предава невярна информация - абсурд.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Че дали е Демократичната партия или на Стамболова партията, не е ли все политика? Или ти Ресавски ще ни вменяваш кое е българско и кое антибългарско?

Нямам такива претенции.И демократите и народно либералите са еднакво българи.Но самата история че Стамболов ще предложи пост на доказан русофил е неправдоподобна.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...