Исках да знам как изглежда човекът, който завършва своя книга с думите – „Светът изглежда по нов начин, когато огънят обикне водата.” Исках да видя какви са очите на този човек, който се бори с предразсъдъците, градени две хиляди години, за да разкаже, че красотата на Изтока и Запада може да са различни, но са еднакво ценни и важни за света. Сигурно, защото много исках, успях да се срещна с Елиф Шафак.

Туркинята Елиф Шафак е от жените, които не трябва да заговаряш. Когато минути преди началото на пресконференцията, се сблъсках с нея в асансьора, ми трябваха точно 3 секунди, за да разбера, че ще я харесам. Не заради книгите й и мислите в тях, а заради искреността й да пише за неща, в които вярва. Издаде се – с лешниковите си очи.

Елиф има дълбоки тъмни очи и прекрасен тембър. Тя говори спокойно и смирено и непрекъснато повтаря за това колко важно е да открием себе си, да подтиснем егото си и да се отдадем на света и любимите хора в него. Пресконференцията, продължила много повече от обявения един час, беше хубава среща. По време на двудневното си гостуване в България, Елиф даде няколко „ексклузивни” интервюта. Интересно как всички те бяха „ексклузивни” при положение, че това определение се използва, само когато ти си единствената медия, която има подобен материал, но нейсе... Срещата за един час беше хубава. Много по-хубава от възможните десет минути, които бихме получили с нея. Защото по време на този час, аз наистина видях човека, който вярва във всичко, което пише. Независимо от биографията си и въпреки нея.

Елиф Шафак е родена в Страсбург, израства в Истанбул и Мадрид, а узрява някъде в самолетните полети между Йордания, Германия, Анкара и САЩ. Учи „Международни отношения” и „Политически науки” и пише. Самата тя в речта си за международната конференция TED споделя, че започва да пише от много малка. Преди дни, на срещата ни в София, разказа, че не пише за себе си, разказва чужди истории, които трябва да бъдат чути. „Ставаме по-добри, когато някой ни разкаже добрата си история”, каза на сбогуване тя. Именно така изглеждаха и oтговорите й на разбърканите и неясни въпроси - като малки истории, които носи в себе си. Искаше да чуе и нашите истории, но шейсетте минути свършиха прекалено бързо. А вярвам, искаше го искрено.

Спирам до тук. Моите мисли за нея не са важни. В случая не са важни и мненията, които имаме за трите й книги издадени у нас – „Любов”, „Копелето на Истанбул” и новия роман „Чест”. Не са важни, не защото не са добри, а защото, както самата Елиф споделя – „хиляди хора четат една и съща книга, но не всеки прочит си прилича.” Важното е другото - отваряйки една книга, ти вярваш на човека вътре. Попиваш думите, търсиш сходните разсъждения и ако те преобладават, ако емоциите в нея резонират в теб, ти прегръщаш книгата, след като затвориш задната корица. Тя става част от теб. Ако след срещата с писателя осъзнаеш, че написаното вътре всъщност не е точно онова, в което той вярва и че той е написал всичко това, защото знае, че то „се продава”, разочарованието е разрушително. Трябваха ми три секунди, в сблъсъка пред асансьора, за да разбера, че до мен стои жена, с прекрасно силни лешникови очи, която до последен дъх вярва в думите си: „Живот без любов не е живот.”

Елиф Шафак ме плени. Открих мислите си в много нейни отговори. Сега е време да потърсите и вашите.

http://www.chitatel.net/elif-shafak-interview/