Отиди на
Форум "Наука"

Разкази , истории и филми за/от различните съвременни армии по света


Recommended Posts

  • Потребител

По идея на deaf

Разкази , истории и филми за/от различните съвременни армии по света

 

 

 

http://www.extremecentrepoint.com/archives/5700

Един българин в Морската пехота на САЩ

by ExtremeCentrePoint on Friday, 26 February, 2010 · 24 comments

in Aрмия, USA, общество

marinesМоля при цитиране на откъси от статията да се посочва източника ExtremeCentrePoint. Личните данни в статията са променени, но историята и процедурата за влизане в Морската пехота е автентична.

Здравейте. Казвам се Павел. Аз съм сержант от Морската Пехота на Съединените Американски Щати и нося на народите свобода и демокрация … или поне така казват в новините по CNN.

В тази история искам да ви разкажа най-вече за BCT (Basic Combat Training) или на български – Курс за обучение на младия боец. Ще споделям само личния си опит. Започвам с кратко въведение за това какво ми се случи преди влизането в BCT (Basic Combat Training), ще добавя и някои детайли за самия Basic Combat за да се избегнат недоразумения.
През есента на 2004 г., с 200 долара в джоба, вашият покорен слуга стоеше на входа на летище Мидуей Чикаго(Chicago Midway Airport). Само три дни по-късно той вече чакаше в приемната на Recruits Station Marine Corps за да се запише доброволец. Сега вече е сержант от морската пехота на САЩ.
И така, какво ви е нужно за да се запишете за доброволец? Изброявам: необходимо е да пребивавате легално в САЩ – Green Card, Social Security Number, high school diploma, да сте от 17 до 32 години, да нямате сериозни правонарушения и федерални престъпления, да не взимате наркотици, да имате добро здраве и голямо желание защото Marine Corps – това далеч не е за всеки.
В САЩ има 5 вида Сили: USMC – Морската пехота, ударния юмрук на чичо Сам, USArmy – редовни войски, USAF – крилата на чичо Сам (Да, да чичо Сам има крила ), US Coast Guard – Бреговата охрана и USN – флотът на САЩ. Ако доброволецът има посочените по-горе документи и спецификации, може да влезе във всеки от петте вида Сили. Всички те заедно се наричат Въоръжени сили на Съединените американски щати(United States armed forces). Ето защо е погрешно да се каже, че човек се е записал в USArmy, ако е бил приет в корпуса на Морската пехота.

Първият ви контакт ще бъде с човекът, който ви приема  за събеседване. По нататък тези хора ще ги наричаме „рекрутери”. След разговор с рекрутера, трябва да преминете AFCT(Armed Forces Classification Test.) – тест за класиране във въоръжените сили. Според резултатите от този тест, рекрутерът ще реши дали си струва да се занимава с вас. По време на разговора, рекрутерът като мазен циганин ще ви обяснява прелестите на този род войски, в който искате да се запишете, ще ви дрънка за високата заплата, бонусите, красивите момичета по плажовете на Калифорния и т.н. Ако издържите този тест, рекрутерът ще бъде страшно доволен, ще вземе вашите документи и ще ги предаде в MEPS — Military Entrance Processing Station. Ще ви се наложи да ходите там няколко пъти. Ако трябва да сме точни, то вие ще се окажете в най-близката база на Морската пехота. MEPS — Military Entrance Processing Station е организация за комплексно обслужване на Министерството на отбраната на САЩ, окомплектована с граждански и военни служители. Нейната мисия е да се определи физическото и психическо качество на кандидатите в съответствие със стандартите на Министерството на отбраната, на въоръжените сили и федералните закони. В навечерието преди заминаването, вие ще прекарате нощта в хотел платен от Корпуса, не пийте алкохол, който ще ви предлагат другите кандидати. В MEPS ще премине втората част на подбора. Вие ще трябва да преминете през няколко теста за интелигентност, да говорите с психолог, щателен медицински преглед, преглед на зъбите и най-важното – да преминете втория тест, който ще реши бъдещето ви като американски войник (аз ще продължа да пиша морската пехота, защото тя е за него ) – ASVAB(Armed Services Vocational Aptitude Battery). Тест ASVAB се състои от 9 глави и е доста труден.

General Science (GS) — 25 въпроса за 11 минути лимит.
Arithmetic Reasoning (AR) — 16 въпроса за 36 минути лимит.
Word Knowledge (WK) — 35 въпроса за 11 минути лимит.
Paragraph Comprehension (PC) — 15 въпроса за 13 минути лимит.
Auto & Shop (AS) — 25 въпроса за 11 минути лимит.
Mathematics Knowledge (MK) — 25 въпроса за 24 минути лимит.
Mechanical Comprehension (MC) — 25 въпроса за 19 минути лимит.
Electronics Information (EI) — 20 въпроса за 9 минути лимит.
Assembling Objects (AS) — 16 въпроса за 9 минути лимит.

От резултатът на теста зависи вашата бъдеща специалност, военна служба и бонусите. На този тест аз набрах 61 точки при необходим минимум от 31 точки. Добрите резултати ми позволиха по български лакомо да се налапам с всевъзможни бонуси и да избера не лоша във финансов план и като кариера MOS( Military Occupational Specialty) – на български: военно отчетна специалност. В MEPS ще прекарате един ден и много ще се изморите. В края на този дълъг ден ще трябва дълго да чакате събеседването ви с counselor (съветник), който ще работи конкретно с вас и ще ви предложи различни срокове за договора, вид служба, специалности, места за учене и тренинг. Всичко това ще зависи от вашите документи и резултатите от теста ASVAB, а от резултатите от разговора със съветника ще зависи цялата ваша служба и условията за нея в договора. Ако подпишете договора за ангажиране, още същата вечер стягате мешката и заминавате в конкретно място за BCT (Basic Combat Training). В никакъв случай не се съгласявайте да ви запишат в резерва! Резервистите от Морската пехота получават много малко, почти нямат бонуси, а на война заминават много бързо. На рекрутерите им е изгодно да ви запишат като резервист, за това той ще получи повече пари. По тази причина рекрутерът ще се помъчи да ви измами и запише в резерва, разбира се с ваше съгласие. Мен не успя да излъже. Аз подписах договор за 5 години Active Duty и 3 години в Reserve.
В офиса след всички тестове и подписани договори, рекрутера, хитрата маймуна, ми каза, че с този контракт ще бъда принуден да отида на война в една от страните на деплоймента – Ирак или Афганистан. Искаше в последния момент да ме убеди да остана в резерва. Отговорих му с шега , че от това не ме е страх – той не ме разбра. Въобще много често забелязвам, че по принцип в американците чувството за хумор често липсва.

И така, след подписването и завеждането на договора, изборът на специалност Basic Training не беше много голям – аз избрах артилерията. Тя се счита за шибана специалност, но е по-добре платена и с повече бонуси. От Чикаго до Сан Диего три пъти сменяхме самолета. Това ме разби. На летището в Сан Диего ни качиха в автобус, раздадоха ни инструкциите и потеглихме. Беше страшно – предстояха ни 12 тежки седмици.

Веднага щом пристигнахме бяхме прехвърлени на Рецепцията – мястото където дават униформа, стрижат, провеждат окончателен медицински преглед, формират взвода,  IST и т.н. Веднага след пристигането ни дадоха телефонни карти и казаха да се обадим на родителите си и да кажем, че ние сме добре, а също така да им кажем името и фамилията на дрила, който отговаря за нас. На рецепцията имаше 4 апарата и преди да те включат в линия трябваше да се каже – “recruit mother” или “recruit father”, на други беше забранено да се звъни.  Роднини в Щатите аз нямах и затова дадох картата си на друг новобранец.  На много от рекрутите(новобранците) след медицинския преглед им дадоха специално очила, които ги наричат  “BC Glasses” или “birth control glasses”. С такива очила на носа нито една жена не би ти пуснала, но за сметка на това те са много здрави – да се счупят е много трудно, а точно това е важно за обучението.

След като ни остригаха и ни провериха за заболявания, дриловете започнаха с провеждането на Initial Strength Test (IST) от резултатите, на който се решава къде ще бъдем изпратени. Това е или Physical Conditioning Platoon, или нормална казарма. Physical Conditioning Platoon е за тези, които не успяват да направят коремно набиране и се откажат повече от 5 пъти. В този лагер най-злите дрилове ви хранят на корем и в същото време така ще цедят физически, че стомашен сок потича и от ушите ви. Програмата по физическата подготовка продължава 21 дни, но всъщност тя спира едва в момента, в който успеете да направите поне три коремни, 40 лицеви опори и да пробягате 3 мили за по-малко от 28 минути. Ако медицинските прегледи са показали, че сте прекалено слаб (в килограми) то дрилът ще ви назначи “double-rations”, а ако сте по-дебел от нормата ще се радвате на “Diet Tray” – ще кльопате малко, но ще тичате много с винтовка на шията. В този лагер(Physical Conditioning Platoon) аз не попаднах защото покрих всички физически нормативи. Чаках недълго, около седмица и след това нашият взвод беше формиран и настанен в казармата.

Basic Combat Training (BCT)

Тук ще ви разкажа за самия Basic Combat Training (BCT)
Базовият тренинг на морските пехотинци е най-сложния от всички. Обучението на морските пехотинци продължава 12 седмици, но не забравяйте, че времето прекарано на рецепцията не се смята, така че вие ще прекарате с миличките дрил-сержанти цяла вечност.

Сержантите от морската пехота се отличават с гнусен характер и проблеми със слуха. Те са предимно закалени бойци с доста мисии в страните на деплоймента. Дриловете живеят с новобранците в една казарма и много строго следят за дисциплината. Ако има някакъв проблем между рекрутите(новобранците), сержантът ще накаже виновните, но и целия взвод. За бой много бързо ще се окажете на гауп-вахта за седмица и ще бъдете лишен от месечната си заплата. За всеки подобен инцидент или за извращения на службата наказанията са много строги. Вие винаги сте под погледа на дрила и той е пред вас. За дрил-сержанта вие не сте нещо по-различно от детска градина, неговата задача е да ви направи бойци, а тези бойци след това да отидат в деплоймента в Ирак или Афганистан и това изисква качествена подготовка, в която няма място за извращения или побоища….въпреки това ние се биехме редовно ;-). Аз също участвах веднъж – лишиха ме от заплата и за малко не бях арестуван от военната полиция.

В общи линии, веднага щом слязохме от автобуса дриловете ни проведоха инструктаж, че трябва да се обръщаме към тях само със “Sir”, а за положителен отговор се смята само “Yes Sir” или “Aye, aye, Sir”, а също така ни разказаха за задължителните параграфи на военната юрисдикция. Те са само три – 86, 91, 93.

Когато нашата група пристигна, ние започнахме да подреждаме дрехите по шкафчетата. Между нас като бесни кучета сновяха 3 зли дрила, ровеха по дрехите ни и взимаха всичко, което не е необходимо на морския пехотинец, а това е почти всичко, което сте донесли с вас нелегално – парченце шоколад, дъвка, бисквити. Когато дрилът намираше в новобранец “Сникерс” или “Марс”, той ги показваше на всички и казваше, че този рекрут подрива дисциплината в взвода и целият взвод ще прави лицеви опори докато виновникът яде сникерса. Това се случваше често, но ние не биехме провинилите се завити в одеяло както се показва в холивудските филми. След като дриловете приключат да се забавляват с новобранците те ще назначат на всеки по “battle buddy”, обикновено това е този, който спи на горния етаж на леглото. Бойният ти другар(battle buddy) ще носи твоето оръжие когато ти не можеш, ще те носи и теб самия ако ти получиш травма, ще коригира стрелбата ти и т.н. Процесът на преминаване на обучението BCT може да се опише с две думи – TOTAL CONTROL. Дриловете стават с новобранците сутрин и ги съпровождат до леглото вечер, те непрекъснато проверяват състоянието на рекрутите и външния им вид. И не дай Боже дрилът да открие в джобовете на новобранеца непозволена вещ.

Обучението в казармата започва почти веднага – на другия ден след пристигането ви. През първия ден се изучават чиновете в Корпуса на Морската пехота, много е примамливо да се заспи, но званията трябва да се познават. След това сержантът раздава бланки с “The 11 General Orders of a Sentry as required in Marine Corps Boot Camp (and after, when performing sentry duty)” и това трябва също да се научи. След това дрилът казва, че трябва да се научат няколко run to cadence songs и всеки получава съответните куплети. Песните на Морската пехота винаги са ми харесвали. Особено “I Got a Girl in a Mississippi Town”, а и нашият дрил също я харесваше така че тичахме основно с нея.
Но това още не е всичко. В началния етап на обучението трябваше да научим още “USMC Core Values” и  “Marine Corps history”, а след това и винтовката M16A4. Можем да добавим още и кодексът за поведение на морския пехотинец(Code of Conduct), който си е нещо като устав, а MCRD (Marine Corps Reruits Depot), както казваше нашия дрил – „това са само цифри”. В него всичко е описано дори и взимането на душ и миенето на главата:

1. Line up
2. March to shower head
3. Pull the ring and wet your head
4. Soap your head and face thoroughly
5. Rinse
6. Soap your left arm. Etc.

Това страшно много ми хареса защото аз обичам порядъка и не харесвам когато нещо е неопределено или се прави така като не трябва. В Корпуса на Морската пехота всички действия са регламентирани, има много правила и инструкции, които строго трябва да бъдат спазвани. И ако ти правиш нещо много лошо, ще го тренираш и повтаряш докато не го направиш добре.  И още: „Инициативата ебе инициатора” в MCRD – така казваше нашия дрил. В същото време целият апарат на Въоръжените сили на САЩ е изграден върху строга формалност и йерархична бюрокрация. Например само за да си получиш заплатата е необходимо да се подпишат 25 формуляра.

Началната подготовка в MCRD е в три фази:

1. Basic Learning(physical and mental)
2. Rifle Training.
3. Field Training.

Първата седмица от обучението се нарича „Формиране”.

Дрил-инструкторите „формират” новобранците чрез процеса “total immersion”. Този период продължава от 3 до 6 дни. През това време рекрутите наистина опознават дрил-сержантите си и разбират с кого точно си имат работа.  Изучава се строева подготовка, сглобяване и разглобяване на винтовката, носенето на униформата и т.н. Този процес е много важен защото подготвя новобранците за по следващото физическо обучение в MCRD. В същото време този период е доста труден защото през цялото време ти се спи, намираш се далече от къщи, нямаш познати. Да слушаш тричасовите лекции на дрила не е достатъчно – трябва и да ги запомняш. Наказанието за този, който заспи беше доста тежко. В същото време на мен не ми достигаха познания по английски, защото лекциите на сержанта бяха пълни със сленг и типични военни термини. Дрилът, като стара печена лисица, веднага надуши проблема ми и без дума да каже на другия ден до мен седеше колега, който ми превеждаше думите му на разбираем битов английски.

И още – НИКОГА, чувате ли?, НИКОГА не звънете и не чукайте на врата на офиса на дрил-сержанта защото това е неговия дом. Освен това никога не трябва да се говори за него като “D.I.”, може само “Sir”, Drill-Instructor и званието и името.

На дрил-инструкторите им е забранено да бият новобранците, забранено им е дори да ги пипат с пръст извън местата, които са упоменати специално в устава. Но злите езици разказват, че в Перис Айланд не всичко е точно така. Аз обаче не им вярвам, въпреки че със свещ не съм им светил и не мога да го оборя с факти. Въпреки тези ограничения сержантите успяват да подържат жестока дисциплина в тълпата неорганизирани американски подрастващи. Всеки взвод има по три дрила и те действат в пълен синхрон като ефективна група. Старшият D.I. отдава повечето от командите, вторият D.I. или “second hat” или “Heavy A” наблюдава тези, които имат проблеми да изпълнят командите и с помощта на гласа си и яки попръжки ги мотивира допълнително. Например така се постига резултатът от 10 секунди за разглобяване и сглобяване на винтовката M16. Третият D.I. или “Third Hat,” се занимава с “quarter-decking” или IPT (Incentive Physical Training). Или по български казано – тъпче новобранците така, че слюнката им става на кисело мляко. Много от тях откриват неподозирани дарби в себе си – например да тичат 3 мили за 9 минути, да има и такива. ( световният рекорд за 5 км е 12 мин и 37 сек).

По време на обучението новобранците не успяват да правят нищо правилно и непрекъснато са подложени на “quarter-decking”. По време на обучението ще бъде избран и лидер на взвода – (platoon leader). Той ще бъде избран по ръста си, обикновено най-високия за да води другите. Ще бъде избран и “administrative assistants” на Старшия дрил, който ще му помага в административната работа.

Има в Корпуса една много хубава и вярна фраза, която сержантите обичат да повтарят: „It’s a whole lot easier to get into Marine boot camp than it is to get out of it.” При финалната атестация не успяват да преминат между 10-20 души от 60-70 кандидата, но да се откажеш от финалните изпити това означава отказ от изпълнение на заповед, а това пък те води директно пред Военен съд.

Почти всеки ден рекрутите правят физически тестове – РТ. Това са шест упражнения по различно време и сутрешна физзарядка “daily dozen”. Всяко упражнение се изпълнява до 15 пъти, с три подхода – например марш на скок в пълно бойно съоръжение. При това всички упражнения са универсални и не търпят модификации, т.е. те не зависят от моментното настроение на сержанта. Сънят – това е болното място на всеки новобранец. Иска ти се да спиш навсякъде и по всяко време. На хартия се полага сън от 8 часа, но на практика е не повече от 5.

Всеки ден има и т.н. “free time”. В това време новобранците не трябва да правят нищо служебно. Обикновено повечето пишат писма, други чистят оръжието, трети гледат instructional television (ITV) или се къпят и бръснат. Лично аз пишех писмата си нощем. Писмата ме спасяваха. Когато пишех забравях, че съм на BCT в MCRD, но още по-приятно беше когато получавах отговори. Тогава бях най-щасливият човек на света с писмо от майка или приятелката. Моят боен другар(buttle buddy) – Джон Стивънс беше сирак и затова получаваше писма от сиропиталището където беше отраснал. Жал ми беше за него, но нищо, той беше взел правилното решение да се запише в USMC. Къде е той сега, никой не знае, надявам се да не са го убили. Прекрасен приятел беше и жалко, че беше останал без родители.

По празници и уикенда има повече свободно време и може дори да се прочете нещо. В събота получавате 2 часа свободни допълнително, а в неделя -4. Пощата се получава всеки ден преди “free time”. Можете да се обаждате всеки ден в къщи с карта. В базата има и военен магазин PX, в който можете да купите каквото ви е необходимо. Всяка седмица в неделя вярващите новобранци отиват заедно със свещеника на служба в града.  Аз не ходех защото за съжаление в базата нямаше православен свещеник.

Няколко думи за съревнованията. Всички взводове на практика се съревновават един с друг по всички аспекти на обучението – маршове, тренировки, PT, строеви прегледи. Всички награди, които спечели взвода се излагат във витрина на видно място. Въпреки, че на пръв поглед изглежда несериозно, дрил-инструкторите се отнасят към съревнованията изключително сериозно. Всички се стремят да спечелят тази или друга награда и D.I’s придават на това голяма внимание. Нашият взвод спечели за 12 седмици 2 купи.

През третата седмица започва обучението в MCRD(Marine Corps Recruit Depot).

По време на обучението се изучава първа медицинска помощ и няколко часа за запознаване с оръжията. През третата седмица на обучението се формират и отделните групи, които ще оказват медицинска помощ по време на дългите походи. Рекрутите трябва да преминат и през “Confidence Course” – полоса с 11 препятствия където всяко препятствие е по-сложно от следващото:

1. Dirty name
2. Run, Jump & Swing
3. The Inclining Wall
4. The Confidence Climb
5. Monkey Bridge
6. The Tough One
7. Reverse Climb
8. Slide for Life
9. The Hand Walk
10. The Arm Stretcher, and
11. The Sky Scraper.

Обикновено всеки взвод преминава полосата за 50 минути, но понякога работата се запича и продължава повече от час и тогава дриловете започват да „помагат” на новобранците, а от тази помощ след това нищо добро не чакайте. Преминавайки през това изпитание, аз си дадох сметка, че мой най-голям проблем в MCRD не са дрил-нструкторите, а другите рекрути-колеги.

4 седмица на обучението в MCRD

През четвъртата седмица, ударението пада върху усвояване на близкия бой и “pugil”. Важен момент тук е, че през тази седмица вашият взвод ще бъде оценен, одитиран и ако   се е представил добре ще бъде предложен за награда. Награда ще получат достойните, а тези, които не я получат ще обикалят около помещенията с М16 на шията с каски и екипировка, а след това ще чистят казармата. Най-добре е твоят взвод да бъде награден защото ако не е, дрил-сержантите ще бъдат много разочаровани и в лошо настроение, а лошото настроение на D.I. означава много лицеви опори и бягане на място през следващите няколко дни.

5 седмица на обучението в MCRD.

Най-важният момент на петата седмица е, че взводът започва да преминава през “Combat Water Survival”. Всички морски пехотинци трябва да преминат тест за преживяване във вода(CWS) иначе няма да завършат обучението си. Лично за мен това беше най-тежката и най-омразната част от обучението. Аз плувам лошо, а трябваше да се плува много. Дрил-сержантите активно се сменяха да ми „помагат” и сигурно само благодарение на тях и успях, но и досега продължавам да плувам лошо. Тестът през тази седмица изисква от новобранците да усвоят как да преживеят във вода и се състои от 4 нива. Ако новобранецът достигне ниво CWS-4, то той може да продължи да усъвършенства уменията си – да преминава CWS с каска и винтовка, бронежилетка и медицински пакет. И през тази седмица взводът е разделен на класове и медицинското обучение продължава, а също през тази седмица се провежда и 5 милен марш със задача да се отработи ориентирането в непозната местност.

 6 седмица на обучението в MCRD.

През тази седмица вие ще спите с пушката си. Дори ще я кръстите с име защото през тези 7 дни това ще е единствената приятелка, която ще можете да погалите. Това се нарича – Weapons Training. За няколко дни ще изстреляте над 1000 бойни патрона и над 3000 халосни. За мен това беше любимата част от обучението. Изстрелваш всички патрони и викаш: „Давай още!”, а сержанта ти дава новите и казва: „Взимай синко и стреляй точно.”  Изпразваш един пълнител и веднага получаваш друг. Стреляш дотогава докато не почнеш да правиш 10 от 10 и никой не се стиска за патроните. Стрелбата се води с M16A2. Първата седмица се води Snap-In Week. В това време рекрутите се учат да стрелят от 4 основни положения:

1.    Прави
2.    На колене
3.    Приседнали
4.    Легнали

По време на тези стрелби взводът е разделен на класове и към всеки клас е прикрепен Primary Marksmanship Instructor. Той обяснява как трябва да се стреля, как правилно се обслужва оръжието, как правилно се заема позиция за стрелба и накрая ще оценява вашата точност. Ще има и специален курс за стрелба при различни метеорологични условия, затъмнено помещение, през нощта и през деня. Провеждат се и стрелби в Indoor Simulated Marksmanship Training machine. Това позволява на новобранците да отработят различни разстояния до целта – 200, 300 или 500 ярда. В края на седмицата старшият дрил провежда квалификационни тестове. Освен това заедно със стрелбите рекрутите получават базово обучение за използване на гранати и други видове оръжия.

7 седмица на обучението в MCRD

С нея започва заключителната фаза на обучението. Част от това обучение се нарича Field Firing Range (FFR). През тази седмица рекрутите се учат да използват оръжието си при полеви условия. Научават се да стрелят по движещи се цели, стрелба с пълно бойно снаряжение и противогаз. Провежда се и нощен 6 мили марш за отработване на стрелбата в полеви условия и нощното ориентиране.
Така бавно, но славно стигаме до десетата седмица на обучението. Тя преминава напълно в полеви условия и е най-близко до реални бойни действия. В продължение на тази седмица се провежда Basic Warrior Training (BWT). Тук всичко е като на война и затова често го наричат “practice war”. Учи се правилното разгръщане на лагер, установяването на връзка между частите, формират се патрулни групи за охрана на лагера и т.н. Основната част от тренинга се извършва в ITB – Infantry Trainig Batallion.

В MCRD Всички новобранци получават необходимото базово обучение в simulated combat environment. Неразделна част от това е преминаването през газова камера. Газовата камера е много гадна работа. От страни е много смешно да се гледа на излизащите от нея бойци омазани в сълзи и сополи и давещи се в спазматична кашлица. Някой от D.I’s използват газовата камера като сауна и влизат в нея за да се лекуват от хрема и простуда. Газовата камера има за цел да изработи в новобранците психологична и физическа устойчивост пред реална заплаха. Обикновено след второто влизане в нея страхът пред gas chamber вече изчезва. Камерата е задължителна за всички – през нея преминава целия взвод без изключения.

11 седмица на обучението в MCRD

През тази седмица вие вече сте почти морски пехотинец. Укрепнал сте физически и психически и сте готов за основното състезание – The Company Commander’s Inspection. Трябва да изглеждате идеално – ръбовете на униформата, огледално лъснати обувки, избръснат като бебе, подстриган и не забравяйте най-важното – освен вас офицерите ще оценяват и вашия D.I. и затова ако не искате да си имате много големи неприятности трябва да положите всички усилия прегледът да е успешен за вас.
Веднага след прегледа започва най-тежкото физически и психически изпитание – The Crucible.
Тези които успеят да го преминат стават Морски пехотинци. Този изпит е решаващ в обучението. The Crucible продължава 54 часа без прекъсване като за сън са отделени не повече от 4 часа.  Новобранецът изминава 40 мили с оръжие и пълно бойно снаряжение. Изпитанието включва няколко основни аспекта:

1.Warrior Stations
2. Confidence Course
3. Reaction Course
4. Movement Course

То завършва с церемонията Morning Colors и “Warriors Breakfast” – на края от гората след два дни и половина излизат вече Морски пехотинци.

Eagle, Globe and Anchor Ceremony

Церемонията “Eagle, Globe and Anchor” се провежда веднага след The Crucible. На Морските пехотинци се връчва емблемата на Корпуса – орел, котва и земно кълбо. Това означава, че новобранецът се е превърнал в морски пехотинец, член на Великото Братство на Морската Пехота, сега и завинаги. Навярно това е най-емоционалния момент от живота на войника и като че беше днес си спомням сълзите в очите на почти всички до мен и думите на дрила, който ми връчва значката „Good Luck, son” както и моя отговор по инерция “Sir, yes, sir”. Сержантите външно не показват никаква емоция, но в душата си се радват повече от всички, гордеят се с нас, вложили са в нас цялата си душа, нерви и част от живота си. Сержантите помнят поименно всички бойци преминали през тях – феноменална памет.

“Once a Marine, Always a Marine” – това го знаят всички морски пехотинци. Бивши при нас  няма.

Единадесетата седмица се нарича още “Transformation Week”, защото през нея се променят много неща – започвате да давате наряди, а тези, които са получили награди по време на Boot Camp, pvt and pvt first class, получават по-голяма отговорност и по-сложни задачи. Контролът от преподавателите и сержантите намалява, дриловете започват да позволяват да се обръщате към тях по звание, към свободното време се добавя още един час. През тази седмица става трансформацията на новобранеца в боец. Искам да отбележа, че след Boot Camp морският пехотинец не е длъжен да се обръща към старшия с “Sir” и може да се обръща към него само по звание. Вече не е необходима и употребата на трето лице в общуването.

12 седмица – Graduation Day

През тази седмица D.I’s престават да крещят и прогресивно снижават тона си – започват да общуват с вас като с равни. До този момент сте били просто червеи в краката им дръзнали да постъпят в Корпуса, но вече сте доказали, че имате пълно право да служите тук. В четвъртък или в петък през тази седмица ще се проведе Battalion Commander’s Inspection и след това сте готови за Graduation Day, след който ще напуснете MCRD като морски пехотинец.

И така, за да приключите успешно MCRD трябва да сте отговорили на следните изисквания:

1.Pass the physical fitness test and be within prescribed weight standards
2. Qualify for Combat Water Survival at level 4 or higher
3. Qualify with the service rifle
4. Pass the batallion commander’s inspection
5. Pass the written tests
6. Complete the Crucible

Ако се провалите само на един от тях MCRD няма да ви даде необходимата атестация и ще останете да повтаряте в друг взвод докато вашите другари ще са напуснали лагера.

Мислите ли че това е лесно? Хмъъъ, ето тези 13 седмици по часове:

# Core Values / Academics / Values Reinforcement: 41.5
# Physical Fitness: 59
# Close Order Drill: 54.5
# Field Training: 31
# Close Combat Training: 27
# Conditioning Marches: 13
# Administration: 60
# Senior DI Time (nightly free time): 55.5
# Movement Time: 60
# Sleep: 479
# Basic Daily Routine: 210
# Chow: 179
# Total: 1518 hours

Списъкът от заданията, които трябва да изпълните е над 150. Ако сте добър като мен може да получите награди в следните области:

1. Physical Fitness
2. Marksmanship
3. Leadership
4. Motivation
5. Academics
6. Field Skills

Graduation Day е грандиозно събитие. Идват роднини, гаджета, лели дядовци и т.н. Въобще събира се много народ.  При мен от Бургас пристигна майка ми и бях много доволен. Веднага след церемонията я настаних  в един хотел, а вечерта излязохме с приятелите. За 12 седмици бяхме станали братя.  Три дни след зверското напиване в бара, заминах за camp Pendlenton където продължих обучението си в School of Infantry и  MOS. След това заминах за Ирак.

Чичо Сам ни разпръсна по различни места. Знам, че Дeйвид Джонс, Стив Тейлър и Майкъл Трюдър са загинали в Ирак и Афганистан, а още няколко от моите приятели бяха ранени. Част от тях станаха инвалиди и бяха демобилизирани. Останалите всички служим. Аз въобще не съжалявам, че постъпих в Корпуса на Морската пехота. Запознах се с много хора, чуках готини мацки, изгубих приятели  –  това е живота и трябва да го приемаме такъв какъвто е.

Semper Fi, devil dog yut, yut, OORAH!

414_Marines_in_Fallujah

 
==============================================
Прочети също:

 

by ExtremeCentrePoint on Thursday, 17 September, 2009 · 8 comments[edit]

in Aрмия, USA, Тенденции

50% от редниците в американската армия(т.е. без офицерския корпус) принадлежат към 40% от най-заможните семейства в САЩ. Само 10% от наборниците произлизат от 20% на най-бедните семейства.
Средният доход на редниците леко превъзхожда средния доход на семействата в Америка.
Семейства влизащи в 20% най-богати в САЩ дават 22,9% от наборниците за армията. 20% от най-бедните семейства дават 13,7% от редниците.
Динамиката на процеса е следната: след 2000 година процентът на редниците от бедната и по-ниска от средната класа продължава да намалява; при средната и наг средната класа процентът на наборниците продължава да расте.

untieetled

 Расово-етническят състав на армията като цяло отговаря на тази на страната.  Испано говорещите са най-слабо представени в армията на САЩ .

untffitled 

untairrtled
По качеството на обрасованието, „висококачествените” наборници представляват 57% в 2001 година, 67% в 2004 година, 64% в 2006 година. Висококачествен се счита випуснкик, който  има средно образование(12 години) и е получил над средния резултат при тестовете за влизане във въоръжените сили. Наборниците с най-ниско образование(„да им дадем шамс, но без особенни надежди”) представляват само 4,4%.
По-малко от 1% от наборниците нямат диплома за завършено 12 годишно средно образование(high school, K-12), в същото време сред населението на САЩ при младежите на възраст между 18-24 година подобна диплома нямат 21% от тях.

unthhitled
Редниците в американската армия произхождат най-вече от средната класа, като пропорционално най-силно е представена висшата класа.
Американските войници са по-добре образовани от средното ниво на младежите в страната.
Етническите малцинства нямат по-голямо участие в американската армия отколкото в структурата на населението на страната.
Фактите и статистиката не потвърждават спекулациите, че голяма част от младежите постъпват в армията заради липсата на възможност да направят друга кариера. Пред средно статистическият новобранец в американската армия би имало привлекателни перспективи в часния сектор ако той би избрал този път.
http://www.heritage.org/Research/NationalSecurity/cda08-05.cfm
http://www.defenselink.mil/news/Dec2005/d20051213mythfact.pdf
http://freakonomics.blogs.nytimes.com/2008/09/22/who-serves-in-the-military-today/
http://creativedestruction.wordpress.com/2006/10/31/us-military-recruits-from-all-classes-races/
http://www.nationalpriorities.org/Publications/Military-Recruitment-Race-and-Ethnicity-2.html
В армията на САЩ служат децата на богатите и хората от американския елит. Това е повод да се замислим. А в България как е?

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

"50% от редниците в американската армия(т.е. без офицерския корпус) принадлежат към 40% от най-заможните семейства в САЩ. Само 10% от наборниците произлизат от 20% на най-бедните семейства"

Нещо не ми пасва. Ако имат пари за полу и више защо им е армията -нали това са без офицерите-, няма логика. Защото латиносите- за подънство- или бедните-за възможното безплатно образование- влизат в армията. Да вземат занаят. Защото иначе армията плаща много по-зле от цивилната или спортната индустрия....

Нещо не ми пасва....🤔

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 7 часа, Skubi said:

"50% от редниците в американската армия(т.е. без офицерския корпус) принадлежат към 40% от най-заможните семейства в САЩ. Само 10% от наборниците произлизат от 20% на най-бедните семейства"

Нещо не ми пасва. Ако имат пари за полу и више защо им е армията -нали това са без офицерите-, няма логика. Защото латиносите- за подънство- или бедните-за възможното безплатно образование- влизат в армията. Да вземат занаят. Защото иначе армията плаща много по-зле от цивилната или спортната индустрия....

Нещо не ми пасва....🤔

Пасва ми вече. Много добре пасва.

С. С. Татишчев, 1890: Да постъпим с България като с Полша - да я разчленим, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята!

http://extremecentrepoint.blogspot.com/2018/03/1890.html

Този сайт е като сусамки да тези които имат зъбки да хрускат всичко сладко на душата им което е свързано с русофобията.....

Има леви и десни екстремисти, защо да няма и екстремни центристи? Ние сме за лична свободата, либерална икономика, правова държава, запазване на християнските корени. Не харесваме комунизма, ислямизма, тоталитаризма, конспирационизма, националсоциализма. Не сме политически коректни и ще се стремим да казваме истината, такава каквато я виждаме от гледната точка на екстремни центристи. Copyright terms: All Rights Reserved.

http://www.extremecentrepoint.com/за-нас

:dance3:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Я, че хубава тема :)

Хрумна ми само да припомня - Американската военна академия в Уестпойт има няколко български абсолвента. Някои от тях бяха офицери в НАТО преди България да е станала член :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 31.05.2019 г. at 22:17, nik1 said:

Един българин в Морската пехота на САЩ

За аналогичен случай, четох през 1 988 год.Тогава се бях абонирал за сп. Огоньок защото там пишеха интересни неща.Перестройката беше започнала и само в няколко вестника и списания публикуваха подобни материали, които бяха забранени до тогава от цензурата.Беше много лесно да се абонираш за руски вестници и списания.Даже ако искаш да се пишеш за в. "Стършел" трябваше да поемеш в пакет и някоя руска газета.Та и аз получавах "Крокодил","Огоньок" и в. "Вечьорная Москва."

Публикуваха се много писма на читатели.Тогава за пръв път разбрах за Големия глад и лагерите в Сибир.По това време излезе и "Един ден на Иван Денисович".

Та като почна перестройката едно младо момче, журналист постъпи в армията на САЩ за да напише нещо за службата там(Форт Браг?).Май направиха размяна, някакъв американец отиде да служи в "червената армия".

Общо взето същото каза и руснака, като нашия българин.Тогава ми направиха впечатление няколко неща.

Американската войнишка столова е нещо като закусвалня. Има меню и войниците могат да избират примерно от 7-8 ястия .

Имат и жени във войската. Не съм много сигурен дали правилно съм запомнил, но девойките май спят в едно и също помещение с младежите.

Най интересно ми беше, че всички трябва да покриват определен норматив за физическа подготовка.И 55 годишния бригаден генерал трябва да пробяга няколко километра и да прави коремни на лоста колкото младия боец.Казват ,че когато американците са въвели това изискване, голяма част от офицерския състав са били уволнени.

Виждал съм нещо такова през 69 година.Тогава нашия командир на полка в Грудово, нещо се беше ядосал и пусна целия офицерски състав да бяга по трасето на 2 км. .Трябваше да направят няколко обиколки около една от двете големи сгради.За нас ,войниците това беше голямо шоу.Наредихме се по цялото трасе и започнахме да окуражаваме състезателите.(Фазаните не участваха маратона.)

Най добре се представиха офицерите до старши лейтенант. От там до подполковник прогресивно изоставаха в колоната и ние с кеф ги окуражавахме с викове .Но най много пръхтяха старшините. Между тях имаше няколко много шкембести индивида, които често спираха и трябваше да ги насърчаваме и заплашваме, че ще ги кажем на полковника, за да не се откажат. :bi:

То тогава имаше дисциплина и никой не смееше да спре да тича.Но нас ни доставяше удоволствие да ги гледаме, защото те  често ни наказваха  да бягаме по същото трасе. :bp:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 1.06.2019 г. at 7:53, Skubi said:

Пасва ми вече. Много добре пасва.

С. С. Татишчев, 1890: Да постъпим с България като с Полша - да я разчленим, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята!

http://extremecentrepoint.blogspot.com/2018/03/1890.html

Този сайт е като сусамки да тези които имат зъбки да хрускат всичко сладко на душата им което е свързано с русофобията.....

Има леви и десни екстремисти, защо да няма и екстремни центристи? Ние сме за лична свободата, либерална икономика, правова държава, запазване на християнските корени. Не харесваме комунизма, ислямизма, тоталитаризма, конспирационизма, националсоциализма. Не сме политически коректни и ще се стремим да казваме истината, такава каквато я виждаме от гледната точка на екстремни центристи. Copyright terms: All Rights Reserved.

http://www.extremecentrepoint.com/за-нас

:dance3:

Да правилно - това беше целта на Европа и частично се постигна на Берлинският Конгрес. Същото искаха Труман и Чърчил след Вт Св В , но Сталин не разреши подялбата на България и разчленяването и между Гърция и Югославия. 

 

image047.png

Полша беше разчленена по искане на Берлин и Виена, за да не попадне под руско влияние. Тази част от полша която остана в Русия стана ЦАРСТВО ПОЛША , тази която остана в Прусия и Австрия бе ликвидирана както Полша. Благодарение на Русия Полша няколко пъти бе спасявана от тотално немско унищожаване. 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 31.05.2019 г. at 21:17, nik1 said:

По идея на deaf

Разкази , истории и филми за/от различните съвременни армии по света

 

 

 

http://www.extremecentrepoint.com/archives/5700

Един българин в Морската пехота на САЩ

by ExtremeCentrePoint on Friday, 26 February, 2010 · 24 comments

in Aрмия, USA, общество

marinesМоля при цитиране на откъси от статията да се посочва източника ExtremeCentrePoint. Личните данни в статията са променени, но историята и процедурата за влизане в Морската пехота е автентична.

Здравейте. Казвам се Павел. Аз съм сержант от Морската Пехота на Съединените Американски Щати и нося на народите свобода и демокрация … или поне така казват в новините по CNN.

В тази история искам да ви разкажа най-вече за BCT (Basic Combat Training) или на български – Курс за обучение на младия боец. Ще споделям само личния си опит. Започвам с кратко въведение за това какво ми се случи преди влизането в BCT (Basic Combat Training), ще добавя и някои детайли за самия Basic Combat за да се избегнат недоразумения.
През есента на 2004 г., с 200 долара в джоба, вашият покорен слуга стоеше на входа на летище Мидуей Чикаго(Chicago Midway Airport). Само три дни по-късно той вече чакаше в приемната на Recruits Station Marine Corps за да се запише доброволец. Сега вече е сержант от морската пехота на САЩ.

...

Graduation Day е грандиозно събитие. Идват роднини, гаджета, лели дядовци и т.н. Въобще събира се много народ.  При мен от Бургас пристигна майка ми и бях много доволен. Веднага след церемонията я настаних  в един хотел, а вечерта излязохме с приятелите. За 12 седмици бяхме станали братя.  Три дни след зверското напиване в бара, заминах за camp Pendlenton където продължих обучението си в School of Infantry и  MOS. След това заминах за Ирак.

Чичо Сам ни разпръсна по различни места. Знам, че Дeйвид Джонс, Стив Тейлър и Майкъл Трюдър са загинали в Ирак и Афганистан, а още няколко от моите приятели бяха ранени. Част от тях станаха инвалиди и бяха демобилизирани. Останалите всички служим. Аз въобще не съжалявам, че постъпих в Корпуса на Морската пехота. Запознах се с много хора, чуках готини мацки, изгубих приятели  –  това е живота и трябва да го приемаме такъв какъвто е.

Semper Fi, devil dog yut, yut, OORAH!

414_Marines_in_Fallujah

 
==============================================
Прочети също:

 

by ExtremeCentrePoint on Thursday, 17 September, 2009 · 8 comments[edit]

in Aрмия, USA, Тенденции

50% от редниците в американската армия(т.е. без офицерския корпус) принадлежат към 40% от най-заможните семейства в САЩ. Само 10% от наборниците произлизат от 20% на най-бедните семейства.
Средният доход на редниците леко превъзхожда средния доход на семействата в Америка.
Семейства влизащи в 20% най-богати в САЩ дават 22,9% от наборниците за армията. 20% от най-бедните семейства дават 13,7% от редниците.
Динамиката на процеса е следната: след 2000 година процентът на редниците от бедната и по-ниска от средната класа продължава да намалява; при средната и наг средната класа процентът на наборниците продължава да расте.

untieetled

 Расово-етническят състав на армията като цяло отговаря на тази на страната.  Испано говорещите са най-слабо представени в армията на САЩ .

untffitled 

untairrtled
По качеството на обрасованието, „висококачествените” наборници представляват 57% в 2001 година, 67% в 2004 година, 64% в 2006 година. Висококачествен се счита випуснкик, който  има средно образование(12 години) и е получил над средния резултат при тестовете за влизане във въоръжените сили. Наборниците с най-ниско образование(„да им дадем шамс, но без особенни надежди”) представляват само 4,4%.
По-малко от 1% от наборниците нямат диплома за завършено 12 годишно средно образование(high school, K-12), в същото време сред населението на САЩ при младежите на възраст между 18-24 година подобна диплома нямат 21% от тях.

unthhitled
Редниците в американската армия произхождат най-вече от средната класа, като пропорционално най-силно е представена висшата класа.
Американските войници са по-добре образовани от средното ниво на младежите в страната.
Етническите малцинства нямат по-голямо участие в американската армия отколкото в структурата на населението на страната.
Фактите и статистиката не потвърждават спекулациите, че голяма част от младежите постъпват в армията заради липсата на възможност да направят друга кариера. Пред средно статистическият новобранец в американската армия би имало привлекателни перспективи в часния сектор ако той би избрал този път.
http://www.heritage.org/Research/NationalSecurity/cda08-05.cfm
http://www.defenselink.mil/news/Dec2005/d20051213mythfact.pdf
http://freakonomics.blogs.nytimes.com/2008/09/22/who-serves-in-the-military-today/
http://creativedestruction.wordpress.com/2006/10/31/us-military-recruits-from-all-classes-races/
http://www.nationalpriorities.org/Publications/Military-Recruitment-Race-and-Ethnicity-2.html
В армията на САЩ служат децата на богатите и хората от американския елит. Това е повод да се замислим. А в България как е?

Понятие си нямам как е в американската армия , но гледах един блогер на младо яко момче , на руски език , разказва почти същото ! Даже ми беше интересно да погледна къде служи нашият български боец ? Рускоговорящия служи на ... ХАВАИТЕ в Хонолулу . Готино , плаж , със семейството си живее на Хаваите, там служи , плажове пари , не служба а мечта... Интересно говорше, надарен блогер. 

На Български сайт пък узнах , от нашенци които живеят в Америка , че в американската армия служат не децата НАД средната класа и нагоре а ... главно МЕКСИКАНЦИ ?1?   Не ми се вярва мексиканците да са над средната класа и нагоре, макар че и сред тях има богаташи и милиардери.

После гледах друг блогер на руски , човека кара голям камион трек ( или как му казват ) , обиколил е цяла Северна Америка от Калифорния до Нюфълленд. Отива в Канада след гимназията , младо момче над 190 см кандидат майстор по бокс. Сега е на около 45 - 50 години - 25 години милиони километра зад кормилото по САЩ и Канада... Също разказва интересно , докато е зад кормилото или по време на почивките . 

Оказа се, че и двамата и шофьора и войника (сержанта) са украинци , но говорят на абсолютно чист руски език, мисля че украински и двамата не знаят. Понякога за развлечение ги слушам по Ю Туба. Шофьора казва , че разказите на сержанта са чиста пропаганда и даже е възможно да му плащат за реклама , или просто да взема пари за съвети. Също казва и сержанта за канадският шофьор че се е продал на Кремъл ) Кой е прав и кой крив не зная, ама и двамата са интересни сказочници .

145328484_w640_h640_kartina-maslom-ohotn

Работатта ми е с документи и често по Ю туба слушам разказите им по мобилния със слушалките.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 31.05.2019 г. at 17:58, Skubi said:

"50% от редниците в американската армия(т.е. без офицерския корпус) принадлежат към 40% от най-заможните семейства в САЩ. Само 10% от наборниците произлизат от 20% на най-бедните семейства"

Нещо не ми пасва. Ако имат пари за полу и више защо им е армията -нали това са без офицерите-, няма логика. Защото латиносите- за подънство- или бедните-за възможното безплатно образование- влизат в армията. Да вземат занаят. Защото иначе армията плаща много по-зле от цивилната или спортната индустрия....

Нещо не ми пасва....🤔

Ако пообщуваш повече с американци (говоря за форуми) ще ти пасне. Хората не го крият. За голяма част е въпрос на семейна чест. Бащата мможе да е лекар, или успешен програмист, или дори наследствен богаташ, но е служил в Морската Пехота. Както и дядото и пра-дядото. Съответно за сина е важно да мине по пътя на баща си и той да се запише, нищо че баща му може да му плати образованието.

Друг стимул е изключително скъпото дори за средната класа образование. Ако армията ти спести студентския заем, това е сериозен стимул. 

Ако пък си се оженил прекалено млад, армията пак се грижи за теб. Осигуряват ти безплатна къщичка в района на базата, или ако желаеш да живееш навън, плаща ти наема до някакъв таван.

За някой предполагам е важно, че намират нещо като семейство. Заплатата не е голяма, но са покрити отвсякъде - от качествено медицинско обслужване до храна и дрехи. 

Друго за което се сещам, е че доста от полицаите са бивши морски пехотинци. Та Морската Пехота вероятно отваря вратите към тази доста желана професия. 

Колкото до латиносите и образованието, от тези които познавам, образованието, особено висшето, хич не им е преоритет. За тях желани професии са по-скоро техничарски общински колежи, медицински сестри и т.н. Проблема им е, че много трудно научават истински английски, а той е нужен за истински колеж.

Редактирано от Amazonski
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Nik, мисля че готината тема и статия, само биха се обогатили от една глава от известната книга "Войната"  на Гуин Дайър. Главата се нарича: ДАЙТЕ НИ СИНОВЕТЕ СИ — КОЙТО И ДА Е, ВСЕ ЩЕ СВЪРШИ РАБОТА

 

Цитирай

Същността и ефикасността на военната институция се базират преди всичко на неизчерпаемите й възможности да изтръгва от своите членове най-вече подчинение — подчинение както до смърт, така и за причиняване смъртта на другите. Методите и стратегиите на принудата, с които борави, са, разбира се, изключително мощни. Но важна тяхна характеристика е фактът, че цялата власт в крайна сметка се основава на взаимен консенсус. В днешно време задачата по изтръгването на този консенсус от нейните членове като че ли става все по-трудна, което се дължи на все по-разширяващата се пропаст между света на цивилните и този на военните. Цивилните граждани вече не възприемат заплахата от жестока смърт като ежедневен риск на своето съществуване, а категориите хора, включени в моралната забрана за убиване, са се увеличили дотолкова, че обхващат цялата човешка раса. При все това въоръжените сили на всяка една държава все още са в състояние да приемат в редиците си който и да е млад гражданин от мъжки пол и само за няколко седмици да го превърнат във войник, заедно с всичките му присъщи рефлекси и подходящото отношение към нещата. Новобранците в армията рядко могат да се похвалят с повече от двадесетина години житейски опит на този свят, а преобладаващата част от тях са все още деца, докато самата армия има зад себе си цялата човешка история, позволила й да обогати практиката си и да доведе своите методи и техники на обучение до съвършенство.

 

Нека сега си помислим как се отнасят към войника. Докато е все още дете, го затварят в казармата. По време на обучението му непрекъснато го люшкат насам-натам. Ако допусне и най-нищожната грешка, го бият — един изгарящ удар върху тялото му, друг в окото, нищо чудно и рана в главата. Войникът непрекъснато е подложен на бой и издевателства. По време на поход на врата му увесват тежки товари, сякаш е магаре.

Египетски военачалник, около 1500 г. пр.н.е.[1]

В мига, в който си позволя да заговоря пред новобранците за родните им места, сякаш попадам на сухопътна мина. Затова се старая да си държа езика зад зъбите. Вместо това се опитвам да направя от тях войници. От сутрин до мрак превръщам живота им в ад. Те започват да проклинат , да проклинат цялата армия, да проклинат цялата държава. После започват да проклинат в един глас — и се превръщат в напълно сплотена група, в единица — бойна единица.

Израелски военачалник, около 1970 г. н.е.[2]

Човешките същества са относително ковки като материал, особено в ранна възраст, а всеки млад мъж разполага с качества, върху които армията спокойно може да надгражда — това са повече или по-малко осъзнатите унаследени ценности и отношение към света на първобитния воин, които всяко малко момче се старае да копира и изяви. Вярно е, че анархичното мъжкарство на примитивните воини не е сред нещата, от които съвременните армии се нуждаят, но все пак то се превръща в изключително благодатен суров материал за трансформацията, която трябва да претърпи всеки новобранец.

Пътищата, по които тази трансформация се постига, варират както през вековете, така и през границите на отделните държави. В изцяло милитаризираните общества — Древна Спарта, кастата на самураите в средновековна Япония, областите, контролирани от организации, като например съвременните „Тигри за Освобождение на Тамил Илам“ — обучението започва още през пубертета, ако не и по-рано. Малкото момче автоматично попада в изключително дисциплинирано общество, където единствено допустимите са военните ценности. В големите модерни общества процесът е по-кратък и по-концентриран, а начините, по които той оперира — далеч по-видими. По своята същност обаче това е процес на покръстване — почти в религиозния смисъл на думата — и, подобно на всички такива явления, и тук емоциите придобиват много по-голяма тежест, отколкото специфичните идеи.

 

Когато бях ученик, всеки ден в училище започвахме с Клетвата за вярност. В днешно време вече не го правят. При нас идват деца, които въобще нямат представа какво е това Клетвата за вярност към националното ни знаме. И това е… как да се изразя… това е като смъртен грях. Докато навърши три години, дъщеря ми ще знае Клетвата. Сега е на две и вече се труди упорито, за да я запомни. Според мен всеки трябва да има добра основа — базисните неща, откъдето трябва да се продължи с изграждането на морала на всяко дете.

Инструктор по строева и физическа подготовка от Морската пехота на САЩ, Военно-учебна база на остров Парис, 1981 г.

 

Преобладаващата част от войниците чувстват необходимост от някакво патриотично или идеологическо оправдание за нещата, които вършат. Ала има ли на света държава или идеология, които да се възприемат като по-малко значими от другите?! Мъжете се бият и умират точно толкова храбро и всеотдайно както за „Червените кхмери“, така и за „Бог, цар и отечество“. И макар че хората, които изпращат войниците на война, обикновено изхождат от висши национални и морални ценности, мотивацията на повечето мъже на бойното поле често се свежда до далеч по-основни цели. Колкото по-близо се намираш до фронтовата линия, толкова по-малко абстрактни понятия ти остават в главата.

Силата, която позволява на войниците да се бият, е тяхното себеуважение — един специфичен вид любов, който няма нищо общо както със секса, така и с идеализма. Когато е настъпвал моментът, само шепа хора са умирали било то за Съединените американски щати, било за каузата на комунизма, било дори за дом и семейство. Ако хората на предните линии въобще са разполагали с някакъв избор, то те са избирали да умрат един за друг и за начина, по който самите те са се възприемали.

 

Щом веднъж се озовеш там и си дадеш сметка, че някакъв тип стре.ш срещу теб, първата ти, инстинктивната ти реакция, независимо от обучението, което си получил, е, че трябва да живееш… Обаче не можеш просто ей така да се обърнеш и да побегнеш в обратната посока. Натискът отгоре си казва думата. Защото тук, до теб, има хора, които вероятно са ти спасявали кожата стотици пъти, или пък ще ти я спасят, така че не можеш да им обърнеш гръб.

Ветеран от Виетнамската война, Морска пехота на САЩ

 

Сигурно ще ви прозвучи много странно, обаче по време на битка се поражда една особена любов към човека до теб — ти зависиш от него за най-важното нещо, с което разполагаш — своя живот, и ако той те изостави, или ще те ранят, или направо ще те убият. Ако ти допуснеш някаква грешка, същите тези неща ще сполетят и него. Затова доверието трябва да бъде непоклатимо. Бих казал, че подобна връзка е изключително силна — по-силна от повечето други връзки, с изключение на тази между родител и дете. Тази връзка е много по-силна от връзката между съпруг и съпруга — животът ти е в ръцете на човека до теб, и ти му доверяваш най-ценното нещо, което имаш. Със сигурност ще установите, че повечето хора, които търсят афродизиака на битката или както там искате го наречете, са на предните линии, защото са приятели — същите тези хора са рамо до рамо, един до друг, война след война.

Капитан Джон Ърли, бивш офицер от американската армия във Виетнам, бивш наемник в Родезия

 

Джон Ърли е интелигентен и чувствителен мъж, който се превръща във военно хили („Аз съм едно огромно терминологично противоречие — защо е така, не мога да обясня.“) И като такъв е огромна рядкост. За повечето войници доверието и интимността, които се пораждат в малкото войсково подразделение по време на битка, въобще не са в състояние да компенсират страха и отвращението. Но по време на бой именно самопожертвователната идентификация на войника с останалите хора в неговата бойна единица е онзи фактор, който кара армиите да изпълняват своите задачи. Ала основите на тази безкористност трябва да бъдат положени още в мирно време. „Битката е социално изкуство, базиращо се на колективна дейност, сътрудничество и взаимопомощ — отбелязва един израелски войник. — Това пълно опиране на другите е интегрална част от усилието да се изправиш достойно срещу врага, независимо от рисковете, и именно то се оказва решаващо за готовността на мъжете да рискуват живота си по време на атака… Накратко казано, пред лицето на смъртта рядко може да се появи братско чувство, ако то не е съществувало още в мирно време.“[3]

Начините, по които армиите създават това братство чувство още в мирно време, са залегнали в основното обучение на всеки войник. Те представляват апотеоз на психологическа манипулация от най-висш порядък, която е толкова последователна в своята успеваемост и толкова универсална, че често пропускаме нейната забележителност. В държавите, където армиите са принудени да набират своите новобранци в края на пубертета — независимо дали като доброволна или като задължителна военна служба, изтръгвайки ги от едно цивилно обкръжение, което въобще не споделя военните ценности, основното обучение включва кратко, но изключително интензивно индоктриниране. Основната цел на това индоктриниране е не толкова да даде на новобранците военни умения, а по-скоро да промени техните основни житейски ценности и пристрастия. „Вероятно спокойно можем да кажем, че в известна степен ние им промиваме мозъците — признава един инструктор по строева и физическа подготовка от американската морска пехота. — Но иначе те са добри хора.“

Продължителността и интензитетът на основното обучение зависят в огромна степен от вида на обществото, от което произлизат новобранците, както и от вида военна организация, към която се зачисляват. Безспорно е много по-лесно да обучиш мъже, израснали в общество с военна нагласа, отколкото произлизащи от среди, чиито доминантни ценности са цивилни и търговски. Много по-лесно е също така да боравиш с доброволци, отколкото с вечно хленчещи наборници. Трябва да признаем все пак, че наборниците не винаги влизат неохотно в армията — в редица държави тя е изключително популярна по икономически причини.

В зараждаща се модерна Европа например военната служба е била по правило крайно непопулярна сред огромните маси от населението. Поради тази причина преобладаващата част от войниците били набирани от най-бедните и най-отчаяни групи социални съсловия. През XIX век тази ситуация внезапно се променя и зачислението в армията, както и задължителната военна служба се сдобиват с нарастваща популярност. Причината за този неочакван бум се крие отчасти и в ожесточения национализъм, характеризиращ деветнадесетото столетие, но не тя е единствената.

Призованите на задължителна военна служба получавали месо два пъти дневно, по два чифта ботуши и два ката бельо — неща, с които повечето от мъжете рядко разполагали в своята бедна селска къщурка или в затънтения си градски квартал. И днес голяма част от армиите на Третия свят продължават да черпят дивиденти от подобен вид популярност, поради което за всяко свободно място има от пет до десет кандидати (а в някои страни дори се налага да подкупиш човека, който набира войниците, за да те запише). Но дори и в съвременните индустриални държави, където средният стандарт на живот отдавна е надминал този на войника и където горещата вълна на национализма е като цяло утихнала, армиите не срещат трудности в набирането на новобранци, било то на задължителна или доброволна военна служба.

Далеч по-сложен обаче е въпросът в какъв точно вид войник (дали моряк, или летец) трябва да бъде превърнат новобранецът. Отговорът на този въпрос все по-често се търси по посока нарастващите изисквания за добри технически познания, наложени от модерните оръжия. Но това не е проблем, касаещ основната военна подготовка. Истинската сърцевина на проблема е типът социално обкръжение, в което войникът ще трябва да се бие.

През преобладаващата част от човешката история та чак допреди петдесетина години средата е била все една и съща — изключително пренаселена, с всички бойни другари, скупчени наблизо. В римския батальон, на оръдейната палуба на бойния кораб от XVII век или в пехотните батальони на Наполеон мъжете са се били все рамо до рамо. Присъствието на толкова много хора около теб, които са подложени на същите изпитания, е представлявало както, огромна морална подкрепа за всеки войник, така и морален императив да си играе добре ролята. Ако успееш да обучиш новобранеца до степен на досада да използва своя меч, оръдие или мускет, ако му втълпиш дълбоко чувството за лоялност към неговия легион, кораб или полк, и ако насадиш в душата му смъртен страх от висшестоящите, то можеш да си сигурен, че по време на битка той вероятно ще се представи добре.

Екипажите на модерните кораби и самолети (дори и танковете) — все мъже, които се бият заедно от вътрешността на машини — в много голяма степен все още обитават същата социална среда, макар че са забележително намалели по своята численост. И когато хората влизат в бой в присъствието на равни, същите добре познати принципи на подготовка дават абсолютно същите резултати. Светът на пехотата обаче, която столетия наред се е била рамо до рамо, се е обърнал с главата надолу.

Дори и през Първата световна война пешаците все още са можели да видят с очите си как цялата им рота влиза в атака. Но разгърнатостта на строя, наложена на сухопътните войски от съвременната огнева мощ, е свела броя на хората, които биха могли да се видят или чуят по време на бой, до десетина, та и по-малко. А дори и те обикновено са разпръснати. За войника пешак бойното поле днес се е превърнало в отчайващо самотно място — измамно празно на пръв поглед, но жужащо от скрити заплахи, където той не може да очаква нито преките напътствия от своя командващ офицер или сержант, нито успокояващото присъствие на група войници до него.

Най-изтънчените форми на основната строева и физическа подготовка в съвременните сухопътни войски изхождат именно от този факт. Поради тази причина в напредналите фази на обучението те поставят основното ударение върху „динамиката на малката група“ — изграждане на чувство за солидарност в „първичната група“ от пет до десет човека, която по време на бой ще бъде единственият източник на подкрепа за индивида и единствената публика на неговите проявления на бойното поле. В съвременните методи на обучение се залага далеч повече на инициативността на отделния войник, както и на неговата мотивация — елементи, за чието прецизиране армиите полагат все по-големи усилия. В Съединените щати, където контрастът между аскетичността, йерархичната структура и дисциплината на военния живот и този в цивилното общество е най-ярък, върху основната военна и физическа подготовка — тоест превръщането на младите цивилни във войници — се поставя най-голямо ударение в сравнение с всички останали армии по света. В американските сухопътни войски, които изхождат от презумпцията, че всеки техен войник при определени обстоятелства ще се озове в бойна зона, се залага на седемседмична основна строева и физическа подготовка, следвана от индивидуално специализирано обучение по родове войски. А в морската пехота на САЩ се изискват дванадесет седмици строева и физическа подготовка от всеки мъж и жена, които изберат да се запишат в нея.

Морската пехота е изключително старомодна по дух организация (последна в списъците на американските въоръжени сили, когато се опре до получаване на каквито и да било нови оръжия), която се придържа неотклонно към убеждението, че абсолютно всеки морски пехотинец трябва първо и най-вече да умее да стреля с автомат, дори и ако впоследствие се специализира като готвач или снабдител. Наред с това морската пехота е елитна нападателна военна единица, чиято бойна доктрина приема като естествена необходимостта понякога да се жертва живот за време. Въобще цялостната ориентация на морската пехота е насочена към изискванията на боя — той дефинира всичко, което тези войски правят.

Всички тези характеристики правят морските пехотинци крайно нетипични както за останалата част от съвременните въоръжени сили на САЩ, така и за армиите по света, които обикновено се състоят от изключително голям брой псевдо-военен личен състав, изпълняващ технически и административни задачи, та дори и отговарящ за връзките с обществеността. По своята численост този състав обхваща далеч по-малобройни истински бойни единици. А морската пехота се състои почти изцяло от такива. По същата тази причина обаче те са превъзходно поле за изследвания за начините, по които действат методите на строевата и физическа подготовка. Пехотинците извличат своите войници от най-екстравагантното и инвидивидуалистично цивилно общество в целия свят и само за дванадесет седмици успяват да ги превърнат в елитни бойци.

Най-лесно е, ако успееш да ги изловиш, докато са още млади. Вярно е, че и по-възрастни мъже могат да бъдат превърнати във войници — правило се е във всяка война. Ала тях никога не би успял да накараш да повярват, че онова, което правят, им харесва. Точно тук се корени и основната причина, поради която преобладаващата част от армиите по света се стараят да набират своя боен състав от момчета, все още ненавършили двадесет години.

Младите цивилни доброволци, които са кандидатствали и са били приети в Морската пехота на САЩ, пристигат на остров Парис — базата за основна военна подготовка, с която войските разполагат по източното крайбрежие на страната, изпълнени едновременно с огромно вълнение и тревога. Повечето от тях са напълно наясно, че им предстои да преживеят нещо изключително необичайно и трудно. Но те не се придвижат сами до базата. Пристигат поединично с различни полети на летище Чарлстън, в деня, в който е обявено събирането на техния взвод, където биват държани до късно през нощта в състояние на все по-нарастващо нервно напрежение. Когато най-сетне пристигнат автобусите, които трябва да ги извозят за останалите сто и двадесет километра до остров Парис, обикновено вече минава полунощ. И това въобще не е административно недоглеждане. Знае се, че шоковото обучение, което им предстои, ще даде най-ефективни резултати върху хора както изтощени, така и леко дезориентирани.

 

Организацията на основната военна строева и физическа подготовка е машина, която ежемесечно смила по няколко хиляди млади мъже. Всеки неин аспект, както и всяко винтче и болтче от тази машина са създадени с единствената цел да превърнат цивилния в морски пехотинец колкото е възможно по-успешно. При условие, че машината разполага с тотален контрол над телата и обстановката на тези момчета за период от приблизително три месеца, покръстването им е почти гарантирано. Остров Парис осигурява контролирана околна среда, извън която новобранците въобще не могат да припарят. Напускат я едва след дванадесет седмици, вече като редници от морската пехота.

Позволено им е да поддържат контакт с близките си, стига нещата да не излязат извън контрол. На всеки три седмици имат право да се обаждат вкъщи, за да са спокойни, че всичко е наред освен ако вече са получили писмо, както и при някои особени обстоятелства. В случай че за тях има спешно съобщение, позволява им се да го получат. Ако не е спешно, някой от моя състав го получава.

Понякога се обаждат родители, които очевидно не са успели да свикнат с факта, че синът им се е откъснал завинаги от тях — защото в повечето случаи става точно така. Армията им дава възможност да напуснат дома си и да продължат живота си в една доста сигурна обстановка.

Капитан Брасингтън, Морска пехота на САЩ

 

За младите новобранци основната военна подготовка е единственото, което обществото може да им предложи като заместител на ритуала по съзряването. Тази институционална характеристика продължава без прекъсване още от първобитното общество, когато младите мъже е трябвало да преминат тежки изпитания, за да бъдат приети като членове на воинската общност на племето.

Строевата и физическа подготовка не цели да обучи хората на кой знае какви умения. Главната й цел е да ги промени така, че после да могат да правят неща, за които доскоро не са и сънували. Тя действа чрез прилагане на огромен физически и психологически натиск върху мъже, изолирани напълно от нормалното си цивилно обкръжение и поставени в такова, където им е позволено да мислят и да действат само по начина, по който армията изисква от тях. Ключовата дума, чрез която хората, управляващи тази машина, описват процеса, е мотивация.

Аз мога да мотивирам новобранец до такава степен, че на третата фаза, ако му кажа да скочи от третата палуба, той ще скочи. Както вече споделих, аудиторията ми е доста впечатлителна и поддаваща се на обработка, така че няма никакъв проблем да я обуча. Мога да накарам всеки от хората си да направи всичко, което искам от него… Добри деца са момчетата и са се заели с правилното нещо. Отвреме навреме ни се случват и лоши хлапета, но нали знаете — имаме си начини да отсеем плевелите. Мотивацията — това е главното. Основната военна подготовка е в състояние да мотивира всички да правят всичко, което командирът пожелае.

Инструктор по строева и физическа подготовка от Морската пехота на САЩ, остров Парис

 

Първите три дена от престоя на зелените новобранци на остров Парис са всъщност относително лесни, въпреки че непрекъснато ги бутат насам-натам и им крещят. През това време им изготвят документите, слагат им ваксини, раздават им униформи и ги научават на основните строеви заповеди, които ще дадат възможност на младите американци (иначе напълно непривикнали към този аспект от живота) да вършат всичко едновременно в големи групи. Но най-важното от нещата, случващи се по време на това „форматиране“, е предаването на личните дрехи, на косата — все физически доказателства за индивидуалността и самоличността им.

За период от само седемдесет и два часа, през които почти не им се разрешава сън, новобранците изоставят предишния си живот в серия скоростни ритуали (като например избръсването гола глава). Те са доста наясно със символичното значение на тези ритуали, макар да са целенасочено лишени както от достатъчно време за размисъл, така и дори от намек, че биха могли да обърнат гръб на избраното от тях поприще. Мъжете, които отговарят за тях пък знаят колко е нестабилно въжето, по което вървят, защото на този етап новобранците са все още току-що изловени цивилни, които не са се подчинили съзнателно и доброволно на дисциплината на армията.

Форматиращ ден номер едно обикновено доста ме изнервя. Пред теб се разстила съвсем нова тълпа новобранци, някъде шестдесет-седемдесет на брой, които не знаят абсолютно нищо. И човек няма никаква представа каква ответна реакция ще предизвика, когато ги постави на необходимия стрес. Ето това ме притеснява най-много. Няма да ви лъжа — случват се какви ли не неща. Всичко може да стане. Някой новобранец може да реши, че тази работа не е за него, и да те нападне. Или нещо още по-лошо. В ситуации като тази трябва да се решава на момента и точно това ме тревожи.

Инструктор по строева и физическа подготовка

Подобни неща всъщност се случват доста рядко. Оживената суматоха през първите три дена има за цел да не оставя на новобранеца никакво време, през което би му хрумнало да се съпротивлява на ставащото с него. И така, новобранците са приети в системата и се появяват в редиците й, лишени от цивилните си дрехи, лишени от собствената си коса и най-вече — лишени и от малкото увереност в идентичността си, с която вероятно са успели да се заредят през краткия си, осемнадесетгодишен живот, преди желанието да придобият самоличността на морски пехотинци да ги е завладяло.

Първата фаза от всеки един процес по покръстване е пълното унищожение на предишните убеждения и ценности на индивида, последвано от свеждането му до положение на безпомощност и нужда. Три дни не са в състояние да заличат наслояваното в продължение на осемнадесет години — мислите и основните черти на характера не могат да се изтрият така лесно, — ала новобранците вече са научили, че единственото приемливо поведение в тази среда е да потискаш всяка по-необичайна своя мисъл и да се опитваш да имитираш характера, който морската пехота изисква. Не че момчетата изпитват особена неохота да го правят — като цяло, те искат да бъдат пехотинци. От мига, в който пристигнат на остров Парис, неясното усещане, предавано генетично от хиляди поколения мъже преди тях, че, за да си мъжествен, трябва да бъдеш воин, се превръща в категоричен, непрекъснато проповядван канон: да бъдеш мъж означава да бъдеш морски пехотинец.

Повечето момчета на осемнадесет години са надъхани с достатъчно много романтични идеи за това какво значи да си мъж, така че морската пехота разполага с достатъчно слаби места, върху които да работи. И тя започва да натиска тези бутони още от първия ден на същинското обучение. Офицерът, командващ съответното подразделение, се появява пред тях в пълния блясък на своята парадна униформа, по възможност и с медалите си, и им обяснява как могат да станат мъже.

 

Вие сте взели най-важното решение в своя живот, като сте отдали своето име, своя живот и своята вярност на правителството на Съединените щати, а още по-важно — на Морската пехота на Съединените щати, която е братство, елитно подразделение. Вие ще се превърнете в част от неговата история, неговите традиции, неговата организация — но само ако притежавате онова, което е необходимо за тази цел.

Всеки от вас смята, че може да го направи, само като се подпише като мъж. Но в Морската пехота ние казваме, че създаваме мъже. И по-конкретно — ние довеждаме до максимална прецизност онези инструменти, с които вече разполагате. Всеки от вас ги има в известна степен, при това още в този момент. Ние ще ви дадем готов план и ще ви покажем как се създава морски пехотинец. А останалото трябва да свършите вие. Разбрахте ли ме?

Капитан Пингрий. Морска пехота на САЩ

И втренчените в него новобранци, с блеснали от възторг и страхопочитание очи, крещят едновременно: „Да, сър!“ — точно както са ги учили. Те го правят с огромно желание, защото са доброволци. Но дори и задължителните донаборници притежават този романтичен плам на доброволците, ако са само на осемнадесет години. Основното военно обучение, независимо от трудностите, които го придружават, е бърз начин да станеш мъж сред мъже с безсъмнен статус на такива, а като изключим първоначалното желание и съгласие да минеш през него, то не изисква повече никакви решения от твоя страна.

Тъкмо бях завършил гимназия и не правех нищо особено, освен да се мотая по улиците, точно както правеха и повечето тийнейджъри на моята възраст. Но после ми дадоха нова възможност. Сержантът, който вербуваше войници, ме срещна, поговори с мен, след което каза, че в Морската пехота ще бъда много добре, че там имам бъдеще. И понеже до този момент живеех при родителите си, реших, че това е прекрасен шанс да започна свой собствен живот и най-сетне да порасна.

Новобранец в Морската пехота

Много харесвам ръкопашния бой и други подобни неща. Сега ми идва малко нагорно, защото съм доста крехък, обаче искам да се превърна в смъртоносна машина. Бих искал да стана всичко онова, на което ни учат тук.

Новобранец в Морската пехота

 

За повечето от новобранците самото обучение — когато наистина започне — е изключително непосилно, а с всяка следваща седмица става все по-трудно и по-трудно. Те са подложени на непрекъснат обстрел от обиди и издевателства, чиято главна цел е да сломи гордостта и по този начин да унищожи способността им да се съпротивляват на трансформацията на ценности и убеждения, която военните са предназначили за тях.

Същевременно изискванията за постоянна бдителност и автоматично подчинение нарастват главоломно, а стандартите, по които се оценяват облеклото и поведението на младите войници, стават все по-безпощадни. Ала всичко това е внимателно обмислено и изчислено от хората, които ръководят военната машина. Ето как размишляват те относно стреса и натиска, който налагат върху новобранците: „Вземаме достатъчно количество стрес и го вкарваме в кръвта на всеки новобранец. Те трябва да бъдат и малко уплашени, и малко несигурни, но като цяло се приспособяват.“ Целта е обучението да бъде достатъчно трудно, но в рамките на издръжливостта на преобладаващата част от момчетата. Едно от най-забележителните постижения на инструкторите по строева и физическа подготовка е създаването и поддържането на илюзията, че тази подготовка е уникално предизвикателство и автоматично ще открои над останалите всеки, който я премине успешно, макар че накрая почти всички завършват.

Да не забравяме, че още преди започването на същинското обучение, има предварително отсяване на потенциалните редници, което безспорно цели да елиминира неподходящото малцинство. Някои от тях действително се провалят и биват изпращани обратно вкъщи — или поне в мирно време. Стандартите за приемлива успеваемост във въоръжените сили на САЩ — така, както и в повечето военни организации по света — се повишават или понижават обратно пропорционално на броя и качеството на наличните новобранци, необходими за запълването на войските до ниво хора, имащи право да вземат решения. Но ако армията реши да инвестира достатъчно сили и време в обучението, малцина ще бъдат онези, които не могат да бъдат превърнати в сносни войници. За причиняване на тази трансформация не е необходима дори физическа сила, макар че през вековете повечето армии са прибягвали до употребата й доста често.

 

Нашето общество се променя така, както се променят и повечето общества. Нашето общество прецени, че дори и поучителните тренировъчни методи могат да постигнат същите цели. Като се замисли човек, нещата стоят точно така… Нашите 100 кубически сантиметра стрес са наистина всичко, което ни е необходимо — а не цели два галона от него, както е било някога… В някои случаи при част от по-младите ни инструктори по строева и физическа подготовка то е по-скоро въвеждане, отколкото същински тест. Затова назначихме допълнителен брой офицери и сега подбираме инструкторите си по уменията им за „фина настройка“.

Капитан Брасингтън, Морска пехота на САЩ

 

Действително съществува огромна доза фина настройка в ролите, които преките командири са длъжни да играят по време на обучението на разнородните групи млади новобранци. На най-простото ниво се прилага манипулация от типа „доброто ченге, лошото ченге“, целенасочено формираща отношението на новобранците към хората, които ги ръководят. Тримата по-млади инструктори, които съпровождат всяка „серия“ по време на престоя й на остров Парис, са обикновено твърде близо до възрастта на самите новобранци, но и абсолютно безмилостни в изискванията си за все по-добри постижения. Но старшият инструктор — обикновено достатъчно зрял мъж, за да им бъде баща, играе по-благосклонна и съчувстваща роля и е неизменно на тяхно разположение за индивидуални срещи и съвети. И обикновено извън сцената, ала неизменно присъстващ в картината, е ротният командир — невероятно строг и почти богоподобен персонаж.

Или поне това са образите, които се представят пред новобранците, макар че всички тези мъже работят в неизменен синхрон и сътрудничество за една основна цел. И я постигат — накрая те се превръщат не само в образи, достойни за подражание и в кумири, но и във фокус на все по-задълбочаващата се лоялност на новобранците към военната организация.

Предполагам, че страхът винаги съществува, особено в началото, защото те нямат представа какво да очакват… Мисля, че отначало ни мразят, или поне в продължение на една-две седмици, но постепенно това се превръща в уважение… Те съзнателно търсят дисциплината, нуждаят се от някого, който да ги ръководи, защото у дома си обикновено не го получават… С нетърпение очакват да им се каже какво да направят, а и има някой, който заповядва какво да им кажат да направят. Получава се нещо като игра между баща и син, през цялото време е така. Независимо дали искат или не, постепенно те започват да възприемат своя пряк командир — инструктора — като баща.

Сержант Карингтън, Морска пехота на САЩ

 

Дори само физическата тренировка, налагана в големи дози, скоро помага на новобранците да се почувстват по-силни и много по-умели от преди. Инспекциите, провеждани по няколко пъти на ден, бързо изграждат уменията им да носят добре униформата и да се държат като истински пехотинци, което е забележителен източник на гордост за тях. Наред с това тези инспекции спомагат за изграждане на нов мисловен модел у всеки новобранец — модел на безпрекословно подчинение на висшестоящите във военната йерархия. Да седиш застинал, изпънат като струна, вперил поглед напред, докато някой те разглежда подробно и за най-дребния пропуск, е може би максималният ритуален акт на подчинение, който човек би могъл да изпълни с дрехите на гърба си.

Но новобранците не се подчиняват безропотно само на грубия сержант, който прави крайно нелицеприятни забележки за космите в носа им. Около тях непрекъснато се демонстрират символи на идеализираната организация, на „братството“, в което ще бъдат приети само ако се подчинят и приспособят изцяло към него: знамената и отличителните знаци по време на прегледа на войската, военната музика, маршируващите наоколо военни подразделения и напевните призиви на инструкторите. Няма друго място във въоръжените сили на Съединените щати, където военните церемонии да се спазват толкова стриктно, където униформите на наличния състав да са до такава степен безупречни (някои сержанти — инструктори се преобличат по няколко пъти на ден) и където ритуалните аспекти от военния живот да са до такава степен видими, както е във военноучебните бази на Морската пехота.

Дори и привидната безсмисленост на преките заповеди играе важна практическа роля в процеса на трансформация. Повече от столетие ни дели от времето, когато големите войскови формирования са били решаващи звена на бойното поле, но и до ден днешен всяка армия по света продължава да провежда стриктна строева подготовка на своите войници, особено по време на основното военно обучение. И това е така, защото движението на всички тела по един и същ начин, в един и същ момент, е директен физически метод боецът да научи две важни неща, които всеки като него трябва да знае — че заповедите трябва да се изпълняват автоматично и моментално, и че ти вече не си индивид, а част от групата.

Най-важният урок, който новобранците получават, е пълната идентификация с останалите членове на техния взвод — цел, към която са насочени всички средства и методи на обучението. Момчетата прекарват заедно почти всеки миг — самотният новобранец е почти аномалия в подобна обстановка — и през по-голямата част от времето са подложени на почти еднакви по тип изпитания. Наред с това те търпят колективни наказания, доста често заради пропуски или прегрешения само на един от тях (говорене в строя, неизпънато легло по време на проверка и други) — метод, доказал своята безспорна ефективност за потискане на склонността към индивидуализъм. После идва, разбира се, и безмилостното съревнование с останалите взводове, на което инструкторите изключително много държат. Вероятно за страничния наблюдател гледката на група анонимни новобранци, които маршируват и пеят нещо от рода на: „Горе главите, дръжте ги високо, 3313 минава покрай вас!“ би се сторила достойна единствено за съжаление, но бъдете сигурни, че мъжете в строя изобщо не мислят така.

Ала нищо не е така ефективно при изграждане на висок боен дух и чувство на солидарност в групата, колкото постоянното захранване с малки успехи. Още в началните етапи на основната военна подготовка новобранците вършат неща, които на пръв поглед изглеждат доста опасни: спускане по въже от 150-метрови кули, преминаване с ръце по жици, опънати над пропаст (познато като „Спускане на смъртта“) и други подобни изпитания. Общоприето мнение е, че всички тези дейности безспорно всяват страх, но в действителност не са особено опасни — двойните въжета няма да позволят на никого да пострада, падайки от кулата, а под „Спускането на смъртта“ има басейн с идеално изчислена дълбочина, напълно достатъчна, за да омекоти удара на падащ човек, но не чак толкова, че той да се удави. Целта на военната машина е не да убива новобранците, а да изгради тяхната самоувереност както като индивиди, така и като група, като им даде възможност да преодолеят привидно страховити препятствия.

 

Тук, на остров Парис, вие имате враг. Врагът, срещу който ще трябва да се изправите на остров Парис, е във всеки един от вас. Нарича се страхливост. Най-голямата награда, която ще получите по време на обучението си тук, е всяка вечер да застанете в строя, да се погледнете в очите и да можете да си кажете с очи: „Измина още един добър ден! Ние победихме страхливеца в нас!“.

Капитан Пингрий, Морска пехота на САЩ

По списък в строя, сър, четиридесет и петима. Високо мотивирани, изцяло отдадени, луди, бесни, жадни за кръв, вманиачени да убиват новобранци от Морската пехота на Съединените щати, СЪР!

Песен на морските пехотинци, остров Парис

Ако някой не успее да премине конкретен тест, той обикновено е единствен. Критериите са съвсем съзнателно занижени така, че повечето новобранци да успеят да ги покрият, стига да се постараят достатъчно. Във всяка една по-голяма група хора обикновено винаги има по една черна овца — някой, чиято интелигентност или обноски, или липса на физическа издръжливост го белязва с провал и презрението на околните. Обиграният инструктор по строева и физическа подготовка, без привидно да отделя този нещастен индивид, използва провала му, за да подсили солидарността и самоувереността на останалите. Например, когато един безпомощен младеж падна от „Спускането на смъртта“ в басейна, неговият инструктор изкрещя обичайната за случая жлъчна обида: „Хайде, по-бързо излизай от водата! Не я заразявай с тялото си!“, а след това произнесе присъдата: „Върви и се преоблечи! Точно сега си напълно безполезен за своя взвод!“.

Фразата „безполезен за своя взвод“ е ключова и всички новобранци са напълно наясно, че истинското й значение е „безполезен в боя“. Инструкторите от Морската пехота на САЩ, които работят на остров Парис, въобще не са хора от задните ешелони, назначени на приятна служба, а най-всеотдайните и интелигентни сержанти, които армията е в състояние да намери. Морската пехота има абсолютно ясна представа за онова, в което обучава своите новобранци — реалния бой — затова прави всичко възможно хората, които извършват това обучение, винаги да имат предвид тази крайна цел.

Сержантите инструктори подлагат своите подчинени на огромен стрес, хранят ги с ежедневни порции синтетични победи над привидни препятствия, като нито за момент не забравят, че главната цел е да положат основите на инстинктивните самоотвержени реакции и на безпрекословната лоялност към групата, от която войниците ще се нуждаят, ако заминат на бойното поле. Те са манипулатори от най-висша класа — нещо, за което напълно си дават сметка и от което въобще не се срамуват. Защото знаят, че хлапетата пред тях са се записали доброволно в Морската пехота и че най-вероятно ще излязат в истински бой — а ако искат да останат живи, точно това е начинът, по който трябва да мислят.

Виждал съм във Виетнам да идват момчета откъде ли не. До един бяха.хора, които се плашеха — някои от тях са били уплашени през целия си живот и все още си оставаха такива. Но когато влязоха в бой, реагираха по един и същ начин — 99% от тях реагираха като един… Голяма част от това се дължи на обучението тук, на остров Парис, насочено към оцеляване. Те знаят, че ако не се приспособят — така го наричам аз, — ако не реагират по абсолютно същия начин, по който и другите, няма да оцелеят. Това е. Защото, ако не се действа като един, никой няма да оцелее.

Инструктор по строева и физическа подготовка,

остров Парис, 1982 г.

 

Когато постъпих в лагера за специална военна подготовка, ни казаха, че ако попаднеш в засада, единственото, което трябва да направиш, е да се обърнеш в правилната посока — наляво или надясно, в зависимост от това, от къде идва огънят, и да нападнеш. Тогава си казвах: „Човече, ама това е истинска лудост! Никога няма да направя нещо толкова глупаво!“.

Когато за първи път попаднахме под вражески обстрел — на кота 1044 в Лаос, го направихме автоматично. Точно както поглеждаш часовника си, за да видиш колко е часът. Обърнах се в правилната посока, нападнахме хълма — укрепена позиция с бетонни бункери, автомати и картечници — и го превзехме. Убихме доста хора по време на това нападение — около тридесет и пет северновиетнамски войници, а от нашите загубихме само трима. Да, мисля че бяха само двама или трима, а около осем бяха ранени.

Трябва да ви кажа, че обикновено не можеш да осъзнаеш онова, на което те учат, до момента, в който трябва да го използваш, макар че иначе ти е някъде в главата. Нещо подобно на въпроса: „Какво правиш, когато стигнеш до знак «Стоп»?“ Именно защото ти е някъде в главата, ти реагираш машинално.

Сержант от Морската пехота на САЩ, 1982 г.

За онези, на които съдбата е предопределила да влязат в сухопътен бой, ключовият въпрос е дали основното военно обучение наистина ги е подготвило за него. А отговорът е категоричен: и да, и не. Не защото нищо не е в състояние да подготви човек за реалността на боя, а защото най-трудната задача си остава убиването.

Мисля, че ако на войниците, които сега си тръгват оттук, се наложи да влязат в бой, ще им бъде необходим някой с боен опит, някой, който е бил на бойното поле и наистина е трябвало да убива — за да ги мотивира до степен такава, че да го направят и те. Щом падне първият и нещата ще станат значително по-лесни.

Инструктор по строева и физическа подготовка,

остров Парис, 1982 г.

 

Но също така и да, защото обучението на остров Парис е снабдило новобранците с всичко, което могат да се надяват да имат, преди да влязат в реален бой: с уменията и реакциите, които ще подпомогнат личното им оцеляване, с виждания, които бързо ще трансформират бойната единица в затворен кръг, сплотен от чувството за лоялност, както и с почти смехотворна самоувереност, която ще ги изведе максимално напред на фронтовата линия.

 

Искам да бъда първият, който стъпва на брега. Изобщо не ме е страх, защото когато пристигнах тук, си мислех, че никога не бих могъл да скоча от сто и петдесетметрова кула или да хвърля граната. Тук инструкторите те зареждат със самоувереност. Точно в този момент имам чувството, че бих могъл да направя абсолютно всичко.

Завършващ редник от Морската пехота, остров Парис, 1982 г.

Този човек се чувства по такъв начин, макар стотици пъти да му е повтаряно, че неговата работа е много близо до смъртта. Възможно е тази идея все още да не е успяла да достигне съзнанието му — осемнадесетгодишните рядко вярват във вероятността да умрат, докато и освен ако не участват в реален бой и не преживеят достатъчно, за да проумеят какво точно става. В морската пехота не се опитват да избегнат този въпрос. Точно обратното — там всички полагат забележителни усилия да напомнят на новобранците защо са длъжни при определени обстоятелства да дадат и живота си, ако трябва. Това става на по-късен етап от обучението им, когато постепенно започва да се набляга върху поведението на пехотинците в боя. И въпреки че те може би все още не са в състояние да проумеят логиката, която кара индивида да жертва живота си в името на организацията, в този момент са повече от готови да го приемат емоционално.

 

Един пехотинец лежи в средата на оризището, ранен. Той не реве за майка си. Само е ранен. Вероятно леко простенва, или ругае силно, защото е откачил. Друг пехотинец, който е в относителна безопасност, защото е успял да се прикрие зад дигата и реално е невредим, започва да пълзи по посока на средата на оризището, за да издърпа ранения пехотинец зад дигата. Рискува живота си, макар да знае, че раненият пехотинец може и да не оживее. Той ще умре! А може би и онзи, който излиза от прикритието си и се опитва да го спаси, също ще умре!

Защо става така? Вероятно мнозина от вас сега си задават този въпрос. На никого не минава през ума да провери името му или откъде е… Единственото, което ви интересува, е че е пехотинец и че е от вашия взвод. Той е един от вас!

Капитан Пингрий, Морска пехота на САЩ, 1982 г.

Макар и не винаги, но твърде често поведението на войниците по време на бой е точно такова. И със сигурност точно това е начинът, по който Морската пехота изисква от своите войници да се държат по време на битка. Причината е безмилостно практична — бойците ще проявят далеч по-голяма готовност да рискуват живота си, ако са сигурни, че останалите членове на тяхното бойно подразделение ще предприемат абсолютно същите рискове, за да ги спасят, в случай че се окажат в беда. Но практичната необходимост и романтичните илюзии на войниците непрекъснато се преплитат. По време на битка подразделението на пехотинеца се превръща в единственото важно нещо в неговата вселена. Извън нея нищо друго няма значение. А саможертвата за другарите е невероятно велика.

Спомням си случай, когато при нас дойдоха двама офицери от друго подразделение. Държаха се прекалено началнически и арогантно и искаха да знаят къде точно е фронтът. Сержантът им каза: „Ето там, долу“. Те се запътиха натам и веднага бяха разкъсани от японските картечници. На цивилните им е доста трудно да проумеят подобно нещо, но ветеранът го разбира перфектно. Просто, ако някой не е от твоите, ти не го обичаш.

Изправяш се пред прекомерна любов и омраза, а сред мъжете, които се бият заедно, любовта е особено силна. С тях ти си по-близък, отколкото с всички други хора по света, с изключение на семейството ти, когато си бил малък… Не бях особено храбър младеж, но след като ме раниха, отново се върнах, защото разбрах, че моят полк напредва към областта зад японската фронтова линия и реших, че ако съм там, бих могъл да спася живота на мъже, които са спасявали моя много пъти. Мисълта да не бъда до тях бе направо непоносима. Те лш липсваха, копнеех за тях — както се казва, все нюанси на любовта. Каква радост изпитах, когато се събрах отново с тях! Но това не продължи много дълго — само два дни по-късно ме уцелиха, при това значително по-сериозно, така че се наложи завинаги да изляза от строя.

Уилям Манчестър

Единствено реално преживеният бой е в състояние да породи подобна всеотдайност и самопожертвувателност у един човек, но основното военно обучение е база, без която никой не може. Въпреки промените с оглед на новите реалности на бойното поле, което обитават съвременните войници, и обществата, в които служат, строевата и физическата подготовка е останала на практика почти същата. Това е така, защото на този етап тя работи със същия суров материал, с който е боравила открай време — момчета в края на пубертета, с по-трудно или по-лесно стаявана агресия, силна склонност да общуват с групи и с отчаяно желание да бъдат приети в тези групи. Войниклъкът отнема далеч по-голяма част от живота на човека, отколкото която и да е друга професия, но специфичното при него е, че той не изисква някакви специални качества — дайте ни синовете си — който е да е, все ще свърши работа.

Изключително важно е да се отбележи, че мъже като капитан Пингрий например, които обучават новобранците как да убиват и как да умират, не проявяват цинизъм в стремежа си да манипулират умовете на впечатлителните тийнейджъри — те си вярват на всяка една дума, която изричат. Ако човек приеме необходимостта от съществуване на въоръжени сили по света — така, както е приел и капитан Пингрий, — то тогава той е абсолютно прав. Дори нещо повече — той е достоен за възхищение, защото не изисква от своите подчинени нищо, което самият той не е готов да направи. Войниците не са престъпници. В преобладаващата си част те са изключително почтени мъже, посветили живота си на трудната и често ужасяваща работа, която ние, останалите, сме ги помолили да вършат. Ние непрекъснато се обръщаме към тях да убиват заради нас, а те нямат нищо против да го правят — нещо, което само по себе си казва достатъчно както за нас, така и за същността на човешката природа. А какво точно е то?

 

Съществува понятие „родени войници“ и това са хора, които получават най-голямо удовлетворение от мъжкото другарство, от непрекъснатото вълнение и от преодоляването на физически и психологически препятствия. Подобен човек по принцип не е изпълнен с желание да убива хора, но не би имал нищо против да го прави, ако подобно действие се появи в моралната рамка, която оправдава убийството — войната — и ако точно това е цената за получаване на достъп до обкръжението, за което той копнее. И до ден днешен не мога да си отговоря на въпроса дали подобни мъже се раждат или създават, но истината е, че повечето от тях се оказват в крайна сметка в армията (а мнозина от тях по-късно стават наемници, защото редовната армия в мирно време е единствено рутина и досада).

 

Повечето наемници стават такива заради приятелите си. Там са, защото така се чувстват важни и защото обичат да побеждават, а и защото играят своята игра. Боят е терен, на който енергията ти просто бликва.

Има някакъв еуфоричен ефект всеки път, когато влезеш в близък контакт с врага или пък си попаднал в засада, усещаш нарастването на интензитета на огъня и знаеш, че всяко решение, което вземеш, трябва да бъде абсолютно правилно, защото ако не е, някой ще бъде убит или ранен, а това е ужасяваща отговорност.

И през повечето време те е страх. Когато си член на патрулен отряд, никога не знаеш какво може да ти се случи, а това изостря сетивата ти. Те са напрегнати до такава степен, че почти усещаш плътността на въздуха около себе си, а това те кара да се чувстваш истински жив. Това се харесва на доста хора.

Капитан Джон Ърли

Ала мъже като Джон Ърли се срещат изключително рядко. Дори и в професионалните армии те представляват само незначителна част от общия състав, обикновено събрана във формирования със специално предназначение от типа командоси. А в големите донаборни армии те на практика се губят под тежестта на огромния брой обикновени мъже. Именно тези обикновени мъже, които въобще не обичат битките, са основните обекти на внимание за армията, които тя е длъжна да убеди да убиват. А само допреди едно поколение на никого не му е хрумвало, че трябва да убеждава когото и да било.

Армиите са приемали за даденост факта, че веднъж получил подходящото военно обучение за боравене с оръжията, средностатистическият войник веднага ще започне да убива на бойното поле, без да му е необходим никакъв друг стимул, освен съзнанието, че това е единственият начин да защити собствения си живот. В крайна сметка никъде в хрониките не е записано, че римските легионери са отказвали да използват мечовете си или че пешаците на граф Марлбъро са отказали да стрелят с мускетите си срещу врага. Но с течение на времето строят на бойното поле става все по-разгърнат и всеки от стрелците остава доста далече от непосредственото наблюдение на неговите другари. И когато полковникът от американската армия С. Л. А. Маршал накрая си прави труда да провери какво точно прави неговата пехота на фронтовата линия през 1943–1945 година, той установява, че средно само 15% от обучените стрелци използват оръжието си по време на бой. Не че останалите бягат — просто отказват да убиват. Дори и когато обстрелват собствените им позиции и собственият им живот е изложен на непосредствена опасност.

 

Нещата стоят така — от стотина мъже, разположени по огневата линия в период на бойни действия, само петнадесет вземат участие в тях със своите оръжия. Това е истината, независимо дали бойните действия продължават един или два-три дена. В най-агресивните роти на пехотата, при най-интензивен натиск от страна на командирите, цифрата на участниците рядко надхвърля 25% от наличния състав — от началото до края на бойните действия.

Полковник С. Л. А. Маршал[4]

 

Маршал провежда както индивидуални, така и групови разговори с повече от четиристотин пехотни роти и в Европа, и в централната част на Тихия океан, веднага след като войниците са участвали в близък бой с немски или японски войски. И всеки път резултатите са едни и същи. И шокират ротните командири и самите войници точно толкова, колкото и Маршал. Всеки войник, който не е стрелял с оръжието си, си е мислел, че единствен е дезертирал от своите задължения.

Още по-показателен за протичащите процеси е фактът, че почти всички оръжия, обслужвани от екипажи, са стреляли. Всеки мъж, който е бил обучаван да убива, е бил наясно, че задължението му е да убива, и докато се е намирал в присъствието на други войници, които биха могли да го видят какво прави, той си е вършел работата, за която е бил на бойното поле. Ала преобладаващата част от стрелците, всеки от тях незабележим за останалите в тесния си окоп, са избрали да не убиват, въпреки че това тяхно решение увеличава стотици пъти вероятността точно те да бъдат убити.

Налага се изводът, че средностатистическият индивид, намиращ се в добро общо здравословно състояние — тоест човекът, който е в състояние да издържи на умственото и физическо напрежение на битката — все още притежава вътрешно и обикновено неосъзнато съпротивление спрямо мисълта да убие друг човек. Подобен човек никога не би отнел човешки живот по своя собствена воля, стига да е възможно да загърби тази своя отговорност… В сюблимния момент той се превръща в лице, отказващо се от военна служба по религиозни причини, без да си дава сметка за това.

Държа да припомня, че по време на Първата световна война огромното облекчение, което е обземало войските, когато били прехвърляни в по-тихи сектори от фронта, като например старата фронтова линия при Тул, се е дължало не толкова на осъзнаването, че там нещата са по-спокойни, а по-скоро на блажената мисъл, че там няма да бъдат задължени да отнемат човешки живот. „Пускай ги! Ще ги хванем някой друг път!“ е реплика, която се е чувала доста често в случаите, когато врагът е проявявал небрежност и се е подлагал на техния прицел.

Полковник С. Л. А. Маршал[5]

Първоначалното становище на Маршал е, че тази дълбоко вродена неохота за убиване, макар и открай време заложена генетично в човека, се е превърнала в основен фактор по време на война едва в последните десетилетия — поради все по-голямото разгръщане на стрелците по бойното поле и възможността да избегнат прякото наблюдение на техните другари. Подобно нещо, разбира се, би било напълно невъзможно за войниците, строени в плътни формации и въоръжени с барутни мускети — те никога не биха могли да избегнат от задължението си да стрелят, защото е трябвало да извършат сложна серия движения, докато заредят оръжието си, което от своя страна при изстрел изригвало плътен черен облак. Проучванията, направени за този период обаче показват, че дори и при подобни обстоятелства не всички войници са стреляли — от 27 574 изоставени мускети, събрани след битката при Гетисбърг през 1863 година, над 90% били заредени, въпреки че съотношението девет към едно между времето за зареждане и времето за стрелба би предположило, че само 5% от мускетите трябва да са заредени и готови за стрелба в момента, когато собствениците им са ги пуснали. Вярно е, че почти половината от този брой пушки — дванадесет хиляди — са били зареждани повече от един път, а шест хиляди от тях са били зареждани между три и десет пъти. Единственото логично заключение, което се налага от тези проучвания, е, че огромен брой войници, участвали в битката при Гетисбърг — както от страна на Конфедерацията, така и на Съюза — са отказали да използват оръжията си дори и в класическия бой лице в лице, на къса дистанция. Същите вероятно са се занимавали да зареждат, удължавайки периода прекалено дълго, или дори са се правели, че стрелят, когато някой наблизо все пак е произвеждал изстрел, за да прикрият психологическото си дезертиране от процеса на убиване. А мнозина от онези, които все пак са стреляли, вероятно целенасочено са се целели във въздуха.[6]

Колкото и невероятно да звучи, този извод важи дори и за формированията рамо до рамо на пехотата от XVIII век, която си е разменяла изстрели от изключително близка дистанция. Процентът на убитите от онова време е далеч по-нисък, отколкото логиката подсказва, особено като се има предвид точността на тези оръжия на близки разстояния.[7] Затова няма причина да смятаме, че заключенията, до които Маршал стига във връзка с американската армия през Втората световна война, са по-различни от ситуацията в германската, съветската или японската армия. Засега не съществуват анализи, които дават възможност за съпоставка, но повече от явно е, че ако по-висок процент от японците или немците са били склонни да убиват, то обемът на огъня, който биха произвели, е щял да бъде три, четири, та дори пет пъти по-голям от този, който се предполага въз основа на числения състав. А той не е бил такъв.

Хайн Северлох е бил двадесетгодишен редник от войските на Вермахта, отговарящ за картечница, охраняваща брега Омаха в Нормандия в деня на десанта, когато атакуват американските войски — 6 юни 1944 година. Неговият бункер — WN62 е един от малкото, неразрушени от бомбардировките на Съюзниците и обстрела на корабните оръдия, а картечницата му отговаря най-малко за половината от 4 184 американци, които умират пред бункера на редник Северлох в този негов пръв и последен ден на бойното поле. Той е стрелял в продължение на девет часа, спирал е само, за да смени цевите, когато загрявали прекалено, покосявайки войник след войник от американската армия, докато слизали от десантните си кораби и навлизали в плитчините на около километър и половина от бункера. „От това разстояние ми приличаха на мравки“ — разказва Северлох, който очевидно не е чувствал никакви угризения заради онова, което прави. Но внезапно един млад американец, който някак си успял да избегне касапницата, се втурнал нагоре по брега по време на поредното затишие на огъня. Северлох грабнал пушката си. Куршумът попаднал право в челото на американеца, каската му литнала нагоре и той се строполил на земята. От това разстояние немският войник вече виждал много добре разкривените черти на лицето на противника. „Едва тогава си дадох сметка, че през цялото това време съм убивал хора — споделя той. — До ден днешен сънувам този войник (до 2004 г.). Само като си помисля за това, и веднага ми прилошава.“

Когато са принудени, хората убиват. Те ще сторят абсолютно всичко, ако знаят, че точно това се очаква от тях и се намират под силния обществен натиск да се съгласят. Огромна част от тях обаче не са родени убийци. В този смисъл представлява интерес и изводът, до който стигат американските военновъздушни сили по време на Втората световна война — че по-малко от 1% от техните пилоти стават „асове“, тоест имат по пет попадения във въздушна битка, и че същите тези пилоти са отговорни за около 30–40% от всички вражески загуби във въздуха, докато преобладаващата част от военните пилоти не са свалили нито един вражески самолет. Почти всички военни пилоти са летели в едноместни самолети, където никой не би могъл да ги наблюдава отблизо и следователно да разбере какво точно правят, а по време на Втората световна война все още са били в състояние да забележат, че в кабината на вражеския самолет има друго човешко същество. Вероятно същите тези задръжки, които са попречили и на болшинството от пехотинците да убият човек, са действали и във въздуха.[8] Като цяло обаче разстоянието е достатъчен буфер — артилеристите се мерят с мерника си и друго не виждат, подводниците изстрелват торпедата си към „кораби“ (и някак си не по хората в тях), а съвременните пилоти пускат управляемите си ракети някъде далече, по някоя „мишена“.

Бих посочил една съществена разлика между бойния пилот и някой, който се бие с врага лице в лице на земята. Въздушната обстановка е като болничната, изключително чиста, и въобще не е толкова песонализирана. Виждаш другия самолет или просто целта някъде далече на земята. Не се намираш очи в очи с потта и емоциите на наземния бой, затова нещата за теб не са чак толкова емоционални и лични. Според мен, в този смисъл, нашата работа е много по-лесна, защото не си толкова афектиран.

Полковник Бари Бриджър, Военновъздушни сили на САЩ

 

При сухопътните войски убеждаването на войниците да убиват в днешно време се счита за централен проблем в процеса на обучение, фактът, че само една пехотна рота от Втората световна война е в състояние да причини подобни опустошения със само една седма от войниците си, склонни да използват своите оръжия, е ярко доказателство за смъртоносното действие на модерните стрелкови оръжия. Ала веднъж осъзнали какво всъщност става, армиите автоматично се заемат да повишат процента на стрелящите. Част от методите, които подпомагат постигането на целта, е такъв вид военна подготовка, която създава чисто рефлекторни пътища в психиката, някак си подминаващи моралния цензор, заложен у всеки човек. Обширните тревисти полета с мишени, забодени в края, отстъпват пред бойни симулатори с човешки силуети, които остават в полезрението на обучаемия само за кратко — ако стреляш автоматично и точно, те падат; ако се поколебаеш, след няколко секунди те така или иначе изчезват. Създаването на условни рефлекси обаче не изчерпва постигането на целта. От огромно значение е и работата върху психологическата неохота за директно убийство. Защото в наши дни войниците биват обучавани ни повече, ни по-малко точно в това — да убиват.

Почти целият обем от тази работа се извършва още на първия етап от военното обучение. Промяната на възгледите на новобранците по отношение на реалната жестокост започва още в началните фази, с едно упражнение, известно като „боксови пръчки“. Войниците се групират по двойки, слагат им се шлемове и ръкавици, дават им добре подплатени пръчки и ги карат да се бият един с друг по начин, който със сигурност би причинил много смърт, ако пръчките не са подплатени. А пледоарията на инструктора прави повече от ясна задачата, която се изисква от тях.

 

Трябва да бъдете изключително агресивни!Щом веднъж накарате противника си да побегне, вие тръгвате след него и му нанасяте първия си смъртоносен удар. Но не спирате дотук! Само защото вече сте влезли в контакт с него, не означава, че трябва да спрете. Не му позволявате да се опомни! Не му оставяте време да си поеме въздух! Скачате върху него и продължавате да нанасяте удари с тази пръчка! Това означава, че наоколо не трябва да има нищо друго освен стонове, хленчения, изпаднали очни ябълки — въобще, наоколо трябва да се търкалят глави!

 

В по-късната фаза новобранците прекарват голяма част от обучението си в изучаване и практика с оръжията, които ще бъдат после оръдия на техния занаят: пушки, байонети („режете по пунктираната линия“), гранати и други подобни. При тези оръжия, разбира се, не може да има разделяне на новобранците по двойки. С тях няма как момчетата да бъдат оставени да се държат така, както би трябвало в истинска битка. Но щом в периода на основното военно обучение не можеш наистина да разбиеш главата на своя противник, то със сигурност ти се позволява да се насладиш на перспективата от неговата смърт, при това във възможно най-ярки краски.

 

Така. Първо, какво е това мина? Мината, редници, е нищо повече от експлозивна или химическа субстанция, създадено да унищожава и избива врага… Вие искате да му изтръгнете очите, искате да разкъсате на парчета оная му работа, искате да го унищожите, редници! И не искате от него да остане абсолютно нищо! Искате да го изпратите вкъщи на майка му в найлонов чувал!

Хора, никаква милост към врага, защото и той няма да има никаква милост към вас! Морските пехотинци са родени и обучени убийци! И това трябва да го доказвате всеки божи ден!Ясен ли съм?!

Лекция по използването на мини, остров Парис, 1982 г.

 

И войниците започват да мърморят високо и ентусиазирано, точно както са ги учили, макар че повечето от тях биха повърнали или припаднали, ако внезапно зърнат пред очите си човек, чиито гениталии са били отнесени от мина. Преобладаващата част от езиковите средства, използвани на остров Парис за описание на радостта от убиването на хора, са на пръв поглед доста кръвожадни, ала нищо повече от безсмислена хипербола. Новобранците си дават ясна сметка за това, макар да се наслаждават на този език. Въпреки това тези езикови средства спомагат в значителна степен за лишаването им от чувства по отношение страданията на „врага“, а в същото време те биват индоктринирани по най-очевидния начин (за разлика от обучението на войниците от предишните поколения) с идеята, че тяхната цел е не само да бъдат храбри или да се бият добре — тяхната цел преди всичко е да убиват хора.

 

Виетнамската ера тогава беше в своя възход и всички бяха повече или по-малко мотивирани с онова, нали се сещате, да убиват. Сутрин, докато провеждахме физзарядката, трябваше непрекъснато да пеем: „Убивай, убивай, убивай“. Тази дума до такава степен се беше забила в мозъците ни, че ни се струваше, когато нещата наистина стигнат дотам, на никого няма да му мигне окото. Е, с първия винаги е трудно, но после като че ли става все по-лесно, но не е, защото продължаваш да се притесняваш с всеки следващ, защото го убиваш, или защото могат да те убият.

Сержант от Морската пехота на САЩ (ветеран от Виетнам), 1982 г.

 

Преди да пристигнат на остров Парис, повечето от новобранците не са виждали мъртъв човек (освен може би в ковчег) и при напускането на базата нещата си остават същите. Но те вече са въведени в един илюзорен свят, в който не само са виждали мъртви хора, но и са ги убили със собствените си ръце — при това отново и отново. И не виждат нищо лошо, че са го „правили“, защото им е било повтаряно отново и отново, при това от всички, които уважават, че врагът, независимо кой е той, не е истинско човешко същество като тях, следователно е напълно достойно и позволено да го убиеш.

 

Когато за първи път дойдох тук, мисълта аз да убия човек ми изглеждаше просто… нечувана, никой не го прави. Все едно да ловиш катерички без разрешително — човек просто не върши подобни неща. Но щом веднъж дойдеш тук, започват да те мотивират, всеки ден те карат да мислиш за това, когато дойде моментът да си тръгнеш, убиването пак си остава нещо, което не искаш да правиш, но са ти втълпили, че искаш да го правиш, при това са го втълпили толкова дълбоко, че когато се наложи, тръгваш напред и го правиш. Изглежда далеч по-лесно заради мотивацията, която ти дават тук.

Випускник на остров Парис, 1968 г.

 

Понякога инструкторите те карат да се чувстваш така, сякаш ще ти хареса. Като например войната — да тръгнеш напред и да убиваш хора. Те ти формират психиката вместо теб… аз не съм го правил. Не мога да кажа дали ми харесва или не, защото никога не съм убивал никого. Но ако трябва, сигурно ще го направя.

Випускник на остров Парис, 1982 г.

 

Подготовката дава резултати. „С огромна неохота сме длъжни да признаем, че по своята същност войната е бизнес, свързан с убиване“ — пише Маршал през 1947 година. Но днес подобна истина се признава с готовност. Когато по-късно изпращат Маршал да направи същите проучвания по време на Корейската война в началото на 50-те, той установява, че след новия тип обучение 50% от пехотинците използват оръжията си, а в някои особено кризисни ситуации почти всички.[9] До годините на Виетнамската война, вследствие на по-задълбочените модификации на военната подготовка, около 80% от американските войници са стреляли, за да убиват. В интерес на истината, една от главните причини за трайното превъзходство на западните армии, изправени на бойното поле срещу други въоръжени сили, не е толкова технологичната пропаст между техните оръжия (която понякога въобще не е толкова голяма), а фактът, че повечето съвременни западни армии обучават войниците си съвсем недвусмислено и категорично да бъдат убийци, докато останалите армии по света не го правят. Този ефект често бива замаскиран от факта на съкрушителното въздушно и артилерийско превъзходство на западните армии, в резултат на което преобладаващата част от жертвите на противника са причинени от далекобойни оръжия. Но при бойна обстановка, като например войната на фолкландските острови, където горепосочените фактори не играят чак такава роля, яркото несъответствие между броя на жертвите от британските и аржентинските войски вероятно се дължи почти изцяло на факта, че британските войници са обучавани по новия метод, а аржентинските — не. А най-впечатляващият пример са подразделенията на командосите от армията на Родезия през 70-те години, действащи срещу храбрите, но иначе зле обучени партизански сили — те надали са можели да се похвалят с прикритие от артилерийски или въздушен огън, при това са използвали почти същите оръжия като партизаните, но въпреки това командосите са успели да постигнат съотношение на убитите между тридесет и пет до петдесет на един.[10]

И така, как трябва да тълкуваме факта, че хората толкова лесно могат да бъдат превърнати в убийци? Все пак остава успокоението, че преобладаващата част са дотолкова зашеметени от ужаса при мисълта, че трябва да сложат край на живота на друго човешко същество, че, стига да могат, избягват да го правят. Дори нещо повече — ако армиите успеят да ги подмамят да го правят посредством съвременните си методи на обучение, върху раменете на онези войници, които са сторили онова, което им е било заповядано, ляга допълнителен товар. В наши дни все повече се налага мнението, че именно високата степен на участие в реални бойни действия по време на Виетнамската война е пряко отговорна за изключително високия процент на заболели от „посттравматичен боен стрес“ американски ветерани от Виетнам

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Цитат от "Война и мир" на гениалният Толстой:

"...на двадесет и четвърти юни силите на Западна Европа преминаха границите на Русия и почна войната,тоест стана събитие противно на човешкият разум и човешката природа. Милиони хора извършваха един срещу друг такъв неизчислим брой злодеяния,измами,измени,кражби,фалшификации,пускане на фалшиви книжни пари,грабежи,палежи,изнасилвания и убийства,каквито летописът през цял век на всички съществуващи в света не би могъл да събере и които през този период от време не бяха смятани за престъпление от хората,които ги извършваха..."

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
On 6.06.2019 г. at 1:29, Amazonski said:

Армиите са приемали за даденост факта, че веднъж получил подходящото военно обучение за боравене с оръжията, средностатистическият войник веднага ще започне да убива на бойното поле, без да му е необходим никакъв друг стимул, освен съзнанието, че това е единственият начин да защити собствения си живот. В крайна сметка никъде в хрониките не е записано, че римските легионери са отказвали да използват мечовете си или че пешаците на граф Марлбъро са отказали да стрелят с мускетите си срещу врага. Но с течение на времето строят на бойното поле става все по-разгърнат и всеки от стрелците остава доста далече от непосредственото наблюдение на неговите другари. И когато полковникът от американската армия С. Л. А. Маршал накрая си прави труда да провери какво точно прави неговата пехота на фронтовата линия през 1943–1945 година, той установява, че средно само 15% от обучените стрелци използват оръжието си по време на бой. Не че останалите бягат — просто отказват да убиват. Дори и когато обстрелват собствените им позиции и собственият им живот е изложен на непосредствена опасност.

 

Нещата стоят така — от стотина мъже, разположени по огневата линия в период на бойни действия, само петнадесет вземат участие в тях със своите оръжия. Това е истината, независимо дали бойните действия продължават един или два-три дена. В най-агресивните роти на пехотата, при най-интензивен натиск от страна на командирите, цифрата на участниците рядко надхвърля 25% от наличния състав — от началото до края на бойните действия.

Полковник С. Л. А. Маршал[4]

 

Маршал провежда както индивидуални, така и групови разговори с повече от четиристотин пехотни роти и в Европа, и в централната част на Тихия океан, веднага след като войниците са участвали в близък бой с немски или японски войски. И всеки път резултатите са едни и същи. И шокират ротните командири и самите войници точно толкова, колкото и Маршал. Всеки войник, който не е стрелял с оръжието си, си е мислел, че единствен е дезертирал от своите задължения.

Още по-показателен за протичащите процеси е фактът, че почти всички оръжия, обслужвани от екипажи, са стреляли. Всеки мъж, който е бил обучаван да убива, е бил наясно, че задължението му е да убива, и докато се е намирал в присъствието на други войници, които биха могли да го видят какво прави, той си е вършел работата, за която е бил на бойното поле. Ала преобладаващата част от стрелците, всеки от тях незабележим за останалите в тесния си окоп, са избрали да не убиват, въпреки че това тяхно решение увеличава стотици пъти вероятността точно те да бъдат убити.

Налага се изводът, че средностатистическият индивид, намиращ се в добро общо здравословно състояние — тоест човекът, който е в състояние да издържи на умственото и физическо напрежение на битката — все още притежава вътрешно и обикновено неосъзнато съпротивление спрямо мисълта да убие друг човек. Подобен човек никога не би отнел човешки живот по своя собствена воля, стига да е възможно да загърби тази своя отговорност… В сюблимния момент той се превръща в лице, отказващо се от военна служба по религиозни причини, без да си дава сметка за това.

Държа да припомня, че по време на Първата световна война огромното облекчение, което е обземало войските, когато били прехвърляни в по-тихи сектори от фронта, като например старата фронтова линия при Тул, се е дължало не толкова на осъзнаването, че там нещата са по-спокойни, а по-скоро на блажената мисъл, че там няма да бъдат задължени да отнемат човешки живот. „Пускай ги! Ще ги хванем някой друг път!“ е реплика, която се е чувала доста често в случаите, когато врагът е проявявал небрежност и се е подлагал на техния прицел.

Полковник С. Л. А. Маршал[5]

Първоначалното становище на Маршал е, че тази дълбоко вродена неохота за убиване, макар и открай време заложена генетично в човека, се е превърнала в основен фактор по време на война едва в последните десетилетия — поради все по-голямото разгръщане на стрелците по бойното поле и възможността да избегнат прякото наблюдение на техните другари.

Първоначалното становище на Маршал е, че тази дълбоко вродена неохота за убиване, макар и открай време заложена генетично в човека, се е превърнала в основен фактор по време на война едва в последните десетилетия — поради все по-голямото разгръщане на стрелците по бойното поле и възможността да избегнат прякото наблюдение на техните другари. Подобно нещо, разбира се, би било напълно невъзможно за войниците, строени в плътни формации и въоръжени с барутни мускети — те никога не биха могли да избегнат от задължението си да стрелят, защото е трябвало да извършат сложна серия движения, докато заредят оръжието си, което от своя страна при изстрел изригвало плътен черен облак. Проучванията, направени за този период обаче показват, че дори и при подобни обстоятелства не всички войници са стреляли — от 27 574 изоставени мускети, събрани след битката при Гетисбърг през 1863 година, над 90% били заредени, въпреки че съотношението девет към едно между времето за зареждане и времето за стрелба би предположило, че само 5% от мускетите трябва да са заредени и готови за стрелба в момента, когато собствениците им са ги пуснали. Вярно е, че почти половината от този брой пушки — дванадесет хиляди — са били зареждани повече от един път, а шест хиляди от тях са били зареждани между три и десет пъти. Единственото логично заключение, което се налага от тези проучвания, е, че огромен брой войници, участвали в битката при Гетисбърг — както от страна на Конфедерацията, така и на Съюза — са отказали да използват оръжията си дори и в класическия бой лице в лице, на къса дистанция. Същите вероятно са се занимавали да зареждат, удължавайки периода прекалено дълго, или дори са се правели, че стрелят, когато някой наблизо все пак е произвеждал изстрел, за да прикрият психологическото си дезертиране от процеса на убиване. А мнозина от онези, които все пак са стреляли, вероятно целенасочено са се целели във въздуха.[6]

Колкото и невероятно да звучи, този извод важи дори и за формированията рамо до рамо на пехотата от XVIII век, която си е разменяла изстрели от изключително близка дистанция. Процентът на убитите от онова време е далеч по-нисък, отколкото логиката подсказва, особено като се има предвид точността на тези оръжия на близки разстояния.[7] Затова няма причина да смятаме, че заключенията, до които Маршал стига във връзка с американската армия през Втората световна война, са по-различни от ситуацията в германската, съветската или японската армия. Засега не съществуват анализи, които дават възможност за съпоставка, но повече от явно е, че ако по-висок процент от японците или немците са били склонни да убиват, то обемът на огъня, който биха произвели, е щял да бъде три, четири, та дори пет пъти по-голям от този, който се предполага въз основа на числения състав. А той не е бил такъв.

Хайн Северлох е бил двадесетгодишен редник от войските на Вермахта, отговарящ за картечница, охраняваща брега Омаха в Нормандия в деня на десанта, когато атакуват американските войски — 6 юни 1944 година. Неговият бункер — WN62 е един от малкото, неразрушени от бомбардировките на Съюзниците и обстрела на корабните оръдия, а картечницата му отговаря най-малко за половината от 4 184 американци, които умират пред бункера на редник Северлох в този негов пръв и последен ден на бойното поле. Той е стрелял в продължение на девет часа, спирал е само, за да смени цевите, когато загрявали прекалено, покосявайки войник след войник от американската армия, докато слизали от десантните си кораби и навлизали в плитчините на около километър и половина от бункера. „От това разстояние ми приличаха на мравки“ — разказва Северлох, който очевидно не е чувствал никакви угризения заради онова, което прави. Но внезапно един млад американец, който някак си успял да избегне касапницата, се втурнал нагоре по брега по време на поредното затишие на огъня. Северлох грабнал пушката си. Куршумът попаднал право в челото на американеца, каската му литнала нагоре и той се строполил на земята. От това разстояние немският войник вече виждал много добре разкривените черти на лицето на противника. „Едва тогава си дадох сметка, че през цялото това време съм убивал хора — споделя той. — До ден днешен сънувам този войник (до 2004 г.). Само като си помисля за това, и веднага ми прилошава.“

Когато са принудени, хората убиват. Те ще сторят абсолютно всичко, ако знаят, че точно това се очаква от тях и се намират под силния обществен натиск да се съгласят. Огромна част от тях обаче не са родени убийци. В този смисъл представлява интерес и изводът, до който стигат американските военновъздушни сили по време на Втората световна война — че по-малко от 1% от техните пилоти стават „асове“, тоест имат по пет попадения във въздушна битка, и че същите тези пилоти са отговорни за около 30–40% от всички вражески загуби във въздуха, докато преобладаващата част от военните пилоти не са свалили нито един вражески самолет. Почти всички военни пилоти са летели в едноместни самолети, където никой не би могъл да ги наблюдава отблизо и следователно да разбере какво точно правят, а по време на Втората световна война все още са били в състояние да забележат, че в кабината на вражеския самолет има друго човешко същество. Вероятно същите тези задръжки, които са попречили и на болшинството от пехотинците да убият човек, са действали и във въздуха.[8] Като цяло обаче разстоянието е достатъчен буфер — артилеристите се мерят с мерника си и друго не виждат, подводниците изстрелват торпедата си към „кораби“ (и някак си не по хората в тях), а съвременните пилоти пускат управляемите си ракети някъде далече, по някоя „мишена“.

Бих посочил една съществена разлика между бойния пилот и някой, който се бие с врага лице в лице на земята. Въздушната обстановка е като болничната, изключително чиста, и въобще не е толкова песонализирана. Виждаш другия самолет или просто целта някъде далече на земята. Не се намираш очи в очи с потта и емоциите на наземния бой, затова нещата за теб не са чак толкова емоционални и лични. Според мен, в този смисъл, нашата работа е много по-лесна, защото не си толкова афектиран.

Полковник Бари Бриджър, Военновъздушни сили на САЩ 

Това е разковничето

Писал съм във форума, и съм напълмно убеден, че за да имаме истинска и ефективна пехота (пехотна армия) трябва да копираме едно към едно структурата и огранизацията на морската пехота на САЩ у нас, с нейните методи на обучение и служене...

Мен няма кой да ме чуе, но се надявам някога в България да има политици и лидери да като теб - образовани, интелигентни, непредубедени и честни
(Русоробството е  са най-лошия тип предубеденост, защото унищожава  когнитивните способности, другото такова е некро-партиотарщината)

Апропо ,подхванах да чета едни материали от интервюта на служещи (наборници) в израелската армия, които са решили говорят пред журналисти, запазвайки анонимността си .

Нещата не са така лъскави и "красиви", както си ги представяме.  Момчетата и момичетата отиват там по задължение , неподготвени са за това, с което се сблъскват, и като цяло им е трудно да отрегират адекватно в ситуации извън зоната им на комфорт. 

 

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Nat Geo: "Рестрепо" (OutPost "Restrepo") бг аудио

https://www.natgeotv.com/bg/restrepo/about

 

Филмът проследва разгръщането на един взвод в долината Коренгал в Афганистан, и съдържа сцени с военни действия и с по-груб език

част 1 https://www.vbox7.com/play:58d84c1864

част 2 https://www.vbox7.com/play:a580f25ba8

част 3 https://www.vbox7.com/play:d4808d7785

част 4 https://www.vbox7.com/play:8abdde6de8

 

 

Редактирано от nik1
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...