Отиди на
Форум "Наука"

Берлинският конгрес разпокъсва Санстефанска България


Recommended Posts

  • Потребители

СЪДЪРЖАНИЕ

Част първа

1.1. Руските пълномощници на конгреса

1.2. Инструкции за руските пълномощници

1.3. Пълномощниците на другите държави

1.4. Откриване на конгреса

1.5. Англия предлага Гърция да вземе участие в конгреса

Част втора

2.1. Северна България ще бъде самостоятелно княжество, Южна България – турска провинция с широка автономия

2.2. София и Варна ще са към Българското княжество, Южна България ще се казва Източна Румелия, Македония остава на Турция

2.3. В Източна Румелия няма да има турски войски

2.4. Събрание за изготвяне на органически устав (конституция) на княжеството, избор на български княз, временно управление. Граждански и религиозни права на населението

2.5. Срокът на окупацията ще бъде намален, България ще изплаща част от дълговете на Турция, договорите с чуждите държави ще останат в сила

2.6. Граници на Княжество България и Източна Румелия

Част трета

3.1. Босна и Херцеговина ще бъдат окупирани и управлявани от Австро-Унгария, но остават на султана

3.2. Сърбия получава Враня и Пирот

3.3. Черна гора ще има пристанище на Адриатическо море

3.4. На Гърция се признава правото да получи части от Тесалия и Епир

Част четвърта

4.1. Румъния връща Южна Бесарабия на Русия, получава Северна Добруджа

4.2. Корабоплаването по река Дунав и събарянето на турските крепости

4.3. Териториалните придобивки на Русия в Азия - повод за Англия да окупира Кипър

4.4. Режимът на плаването през Босфора и Дарданелите се запазва. Подобряване положението на арменците

Част пета

5.1. Военните обезщетения на Русия

5.2. Права и свободи на населението в Османската империя

5.3. Предложение за контрол на изпълнението на договора

5.4. Гробище за прослава на загиналите на Шипка

5.5. Окончателен вид на Берлинския договор

5.6. Закриване на конгреса

Използвана литература

Използвана литература по части и глави

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Част първа

След подписването на 18/30 май 1878 г. в Лондон на спо­разумението между Солсбъри и Шувалов английското правителство дало съгласието си за участие в Берлинския конгрес.

На 22 май/3 юни посланиците на Германия в държавите, подписали Парижкия мирен договор от 1856 г., връчили покани до съответните правителства. Текстът бил идентичен и гласял: „В съответствие с инициативата, предприета от австро-унгарския кабинет, правителството на Негово величество императора на Германия има честта да предложи на страните, имащи правомощия по договорите, подписани през 1856 и 1871 г., да се срещнат на конгрес в Берлин, за да обсъдят разпоредбите на предварителния договор от Сан Стефано, сключен между Русия и Турция. Правителството на Негово величество, като отправя тази покана до правителството на ..., предполага, че приемайки я, правителството на ... се съгласява да приеме свободното обсъждане на цялото съдържание на договора от Сан Стефано и е готово да участва в обсъждането. В случай на съгласие на всички имащи правомощия страни, правителството на Негово Величество предлага да се определи заседание на конгреса на 13 юни."

Конкретно в Лондон поканата била подписана и връчена от германският посланик Мюнстер на английския външен министър Солсбъри. Тя била отправена до „правителството на Нейно Британско Величество“.

Предложението било прието и на 31 май/12 юни представителите на поканените страни – Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция, пристигнали в столицата на германската импе­рия. За делегати били опреде­лени ръководители на съответните правителства, министри на външните работи, посланици в Берлин. Без да бъдат официално поканени, там пристигнали представители на Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора. Те не са допуснати да участват в работата на конгреса. Някои от тях са били поканени в залата на заседанията, но само да прочетат предварително подготвените изявления на своите правителства.

В оригиналните документи от времето на Берлинския конгрес твърде често Австро-Унгария се отбелязва само като Австрия. Авторите, пишещи по темата по-късно, се опитват да поправят несъответствието, но задачата е непосилна и често води до изкривяване на историческите факти. Когато се цитира даден документ, би трябвало да се посочва точно какво е записано в него, а отделно да се правят бележки, които да обясняват, че под Австрия се разбира Австро-Унгария. Още по-сложно е да се обясняват моментите, когато в изворовия текст е отбелязано „австрийци“, като всъщност става дума общо за населението на Австро-Унгария. Сред което преобладават австрийци и унгарци, но има и славянски народности. Всички те не могат да бъдат наречени „австро-унгарци“. В настоящето изследване се среща посочено както Австро-Унгария, така и само Австрия и австрийци. Наименованията са еднозначни.

Също еднозначни са наименованията Турция и Османска империя, които са употребявани в документите, спомените и историческата литература.

1.1. Руските пълномощници на конгреса

В записката си от 1880 г. за Берлинския конгрес Пьотър Шувалов обяснява:

„В течение на последните преговори не веднъж ми минаваше през ума, че ако сполучим да свикаме конгрес, ще ме заставят да взема участие в него. Много ми се искаше да отклоня това задължение. Аз не исках да участвувам в конгреса заедно с княз Горчаков или генерал Игнатиев. Тези две лица, така да се каже, по своето положение бяха призвани да участват в разрешаване на Източния въпрос. По-късно, положението на работите, което заварих в С. Петербург и мненията, които ми се случи да чуя от влиятелни лица, ме накараха да променя намерението си... Аз имах горещо желание да се оттегля настрана след подписване на споразумението с Англия, ако успеех да извоювам това. Още тогава предвиждах, че лицето, което ще се изпрати в Берлин като представител на Русия, ще бъде длъжно преди всичко да избави родината си от продължаване на войната и да изпълни поръченията на правителството, без да се съобразява със стремежите на толкова много засилената славянофилска партия. Това лице в даденото положение ще бъде изкупителна жертва и признавам, че тази роля не ми харесваше особено. Но, както вече казах, всички онези песимистични мнения, които чух в С. Петербург от устата на лица, компетентни в политическата, финансовата и военната области, във висша степен възбудиха моите патриотични чувства и ме накараха да приема неблагодарната роля на пълномощник на конгреса. При всичката си скромност мога да кажа, че по това време аз бях единственият държавник в Русия, който можеше да доведе това дело до благополучен край, както благодарение на приятелските отношения, които съществуваха между мене и княз Бисмарк, така и благодарение на доверието, което ми оказваха в Лондон и Виена.“

Шувалов е бил определен от Александър II за пръв руски пълномощник на Берлинския конгрес, когато е бил в Санкт Петербург, за да предаде на руския император английските предложения за подготвяното споразумение между представителите на Русия и Англия. „Като се сбогуваше с мене, императорът ми съобщи за намерението си да ме прати на конгреса като главен пълномощник, като ми дадè за помощник Убри“, е отбелязъл Шувалов в записката си.

От дневника на Милютин става ясно, че по това време не е било сигурно, дали в работата на конгреса ще участва руският канцлер и външен министър Горчаков. Затова пък е било ясно, че няма да участва Игнатиев. На 5/17 май на съвещание при Александър II бил засегнат „щекотливия“ въпрос за лицата, които ще се определят за представители на Русия на конгреса, в случай, че той се състои. Тогава в руската столица вече бил пристигнал Шувалов и се разглеждали английските предложения за промените в Санстефанския договор. Ако те се одобрят и се сключи споразумение с англичаните, щяло да има конгрес, е отбелязал в дневника военния министър. „Граф Игнатиев е окончателно оттеглен - пише по-нататък Милютин относно взетите на съвещанието решения. - Участието на Горчаков е съмнително. В случай, че той не е в състояние да отиде на конгреса, пръв представител на Русия ще бъде граф Шувалов, втори – Убри, и в тяхна помощ зад кулисите - Кумани (секретар на посолството в Париж) и полковникът от генералния щаб Боголюбов. Граф Шувалов настоява да бъде назначен и Нелидов, в качеството на трети руски пълномощник.“

Участието на канцлера било под въпрос, защото той дълго време бил на легло. На 15/27 април Милютин е записал, че по време на страстната седмица Горчаков се разболял. Не се отбелязва от какво е бил болен, но той не се явявал на ежедневните политически заседания. Замествал го Гирс. Биографът на Андраши, Вертхаймер, като отбелязва, че Горчаков рядко се явявал в конгресната зала в Берлин, обяснява, че той не се чувствал достатъчно добре, за да участва пълноценно в дебатите, тъй като едва наскоро бил станал от болничното легло след инсулт. В телеграма до Шувалов от 12/24 април Гирс го информира, че канцлерът бил на легло с висока температура.

На 23 май/4 юни руският император решил да посети канцлера и да го отклони от намерението да пътува до Берлин за конгреса. Обаче заварил Горчаков, макар и да бил още на легло, в много добро състояние. „Старецът“ така настойчиво обяснявал необходимостта да участва лично във вземането на решенията по източния въпрос, че императорът отстъпил от първоначалното си намерение и се съгласил на конгреса да има трима руски представители: Горчаков, Шувалов и Убри. „Нашият канцлер пак се оживи и отново се увлече в розови мечти за ролята, която той ще изиграе на конгреса“, коментира Милютин.

Военният министър, обаче, продължавал да се съмнява в способността на руския канцлер да участва пълноценно в работата на конгреса и то не по здравословни причини. На 27 май/8 юни Милютин е отбелязал: „Що се отнася до княз Горчаков днешното съвещание показа, че той вече e стар човек. Говори малко и всеки път, когато се опита да каже нещо, то беше не на място. Той вече не е в състояние да схване мисълта на говорещия; не може да вникне в същността на нещата: умът му спира да работи. Как ще играе той на конгреса ролята на първи представител на Русия? Граф Шувалов не крие раздразнението си от предстоящето пътуване на канцлера в Берлин и не без основание се притеснява, че неговите неуместни постъпки могат да навредят на хода на делата.“

Към тези сведения Шувалов добавя, че в Берлин руският канцлер на практика се превърнал в обикновен пълномощник. Поставил му условие да не изпраща в С. Петербург от свое име никакви служебни донесения. И обяснява: „Състоянието на умствените способности на княз Горчаков в момента на неговото отпътуване от С. Петербург внушаваше такива страхове, че аз получих разрешение да употребявам шифъра на Военното министерство за предаване в случай на нужда на ония сведения, които сметна за необходимо да скрия от него. Аз не се ползвах от това средство, но исках и от него същото. Това искане бе изпълнено в буквален смисъл, но не по същество. По-късно аз узнах, че редица писма, уж частни, които са имали за цел да ми навредят, не веднъж са били предавани на императора.“

Горчаков много разчитал на Игнатиев. Императорът на 30 март/11 април изявил намерение да изпрати последния за извънреден посланик в Цариград, но Горчаков заявил, че не искал да чува за такова предложение. Няколко пъти той повторил, че не може да замине за Берлин сам, без Игнатиев. Колкото и Александър II да обяснявал, че като се свика конгреса, Игнатиев ще успее да пристигне в Берлин, канцлерът продължавал да настоява на своето. В крайна сметка за Цариград заминал един от заместниците на Горчаков, княз Алексей Лобанов-Ростовски, който през 1859-1863 г. също бил посланик в турската столица, а за повторното му назначение бил подкрепен от престолонаследника Александър Александрович.

В едно писмо на Горчаков до Шувалов от 6/18 март по повод тогавашната идея на Бисмарк да проведе в Берлин предварителна конференция с пълномощници втори ранг или с посланиците на шестте големи държави, за да подготвят програмата с въпросите, които ще бъдат обсъждани на конгреса, също става дума за Игнатиев. „Императорът назначи за участие в предварителната конференция граф Игнатиев, който ще ме придружава като втори делегат на конгреса“, е написал Горчаков.

Причината Игнатиев да не участва в работата на Берлинския конгрес не е била политическа, както твърдят писалите по въпроса. Подробности, свързани със съдбата на Игнатиев, непосредствено преди започване на работата на конгреса, но изтълкувани в погрешна посока, привежда руският историк Владилен Виноградов. Според него първоначално се предполагало Н. Игнатиев да замине за конгреса, което било съвсем логично, тъй като той бил съставил Санстефанския договор и бил много добре запознат с Балканите. Именно неговата осведоменост по тези въпроси и това, че той бил автор на договора, който щял да се преразглежда, предизвиквала у австро-унгарските и британските управляващи нежелание да видят Игнатиев на конгреса, твърди Виноградов.

В подкрепа на тезата си той привежда ръкописна бележка от 4/16 март 1878 г., публикувана в „Die grosse politik der europäischen kabinette, 1871-1914. 2 Band “. Виноградов определя съдържанието на въпросната бележка като „протест на германския император против появата на Игнатиев в Берлин и молба към Бисмарк да осуети пристигането му“.

Реакцията е била предизвикана от телеграма на германския посланик в Петербург Швайниц, от 28 февруари/12 март, в която той съобщил, че Горчаков решил да вземе Игнатиев на конгреса в Берлин. В ръкописната бележка е отбелязано: „Телеграмата на Швайниц, според която има опасност Игнатиев да бъде на конгреса, е обстоятелство, което може да ме разболее. Не е ли възможно Убри или дори самият Швайниц да намекнат, че аз лично намирам появата на Игнатиев тук за много неприятна и че тя ще се окаже в ущърб на успеха на преговорите. Надявам се, че той няма да дойде на конгреса и че ще бъде потвърдено по-ранното съобщение на Горчаков, че няма да идва.“

Ръкописната бележка не е подписана. Озаглавена е „Кайзер Вилхелм I до имперския канцлер княз фон Бисмарк“, но в нея не се споменават имената на подателя и на получателя. Вероятно тези обстоятелства са накарали Виноградов да не приема, че лично германският император е протестирал срещу присъствието на Игнатиев на конгреса. Това било по-скоро инициатива на германския канцлер, която той „облякъл във формата на императорско пожелание, на което руската страна трудно щяла да се възпротиви“. Затова и кандидатурата на Игнатиев отпаднала, е логическия извод на Виноградов.

Той открива „обяснение“ за отпадането в едно по-късно писмо, като погрешно тълкува неговото съдържание. „След неговите [на Игнатиев] неуспешни преговори във Виена през март 1878 г. – пише руският историк – германският посланик в Петербург генерал Швайниц писал на 19/31 май 1878 г. на Бюлов, че „Игнатиев бил болен от българска треска“. Правейки връзка между посочването на „неуспешните преговори“ на Игнатиев и разболяването му, Виноградов очевидно е възприел последното като благовиден предлог авторът на Санстефанския договор да не участва в конгреса.

Швайниц обаче, още на 5/17 март, след като получил „протеста“ срещу Игнатиев, отговорил, че Горчаков останал много ядосан, като разбрал желанието на Берлин. Казал, че той не бил променил виждането си за предварителната конференция, но императорът искал и затова щял да изпрати Игнатиев, защото той имал необходимите знания по въпроса.

При внимателен прочит на двата документа от февруари-март 1878 г. се вижда, че в съдържанието им има разминаване. В изпратената от Берлин телеграма става дума за конгреса, а в отговора от Петербург се говори за предварителната конференция, за чието провеждане Горчаков бил против, но Александър II приел идеята. Освен това в съобщението на Швайниц от май месец няма дори намек, че Игнатиев дипломатично е обявен за болен, за да не бъде на конгреса.

Съобщението на Швайниц от 19/31 май се отнася до пребиваването на Шувалов в Санкт Петербург, за да се реши въпросът за споразумението със Солсбъри. „Граф Шувалов беше на 12-ти т. м. – пише Швайниц. - Пристигна тук вечерта и тръгна вчера по обяд на 18-ти, очевидно доволен. Във всеки случай посланикът е постигнал една от съществените цели на своето пътуване, а именно отслабването на влиянието на Игнатиев; това беше особено важно по това време, когато принц Горчаков е твърде болен, за да управлява ведомството, и въпреки това не е достатъчно болен, за да се налага да го предаде изцяло на заместника си, хер фон Гирс. Сега и генерал Игнатиев също е болен; той има българска треска. Влиянието на бившия посланик е също толкова периодично, колкото и атаките на тази болест. Твърдението, че знанието е сила, доказва своята стойност при него, когато става въпрос за подробности от географски или етнографски характер; по тези въпроси той е едноокият сред слепите. Чрез призоваването на г-н Кумани неговият монопол може да бъде отнет...“

Всъщност тези подробности, в които личат внушенията на Шувалов спрямо делото на Игнатиев, нямат съществено значение за установяване на истината. А тя е, че Игнатиев действително се е бил разболял и то именно от българска треска. Тежко болен е бил и затова е отписан, като участник в работата на конгреса. Изглежда пак поради тази причина не е назначен и за посланик в Цариград.

Милютин е отбелязъл на 2/14 май, че в Петербург бил пристигнал Шувалов с „английските условия“. От тяхното приемане или неприемане, щяло да стане ясно ще има ли война или не? Когато преди съвещанието при императора военният министър решил да посети Игнатиев с мисълта, че той може да знае нещо повече по въпроса, го заварил да лежи в постелята обхванат от силна треска.

Самият Игнатиев в своите записки е дал следното сведение:

„На 26 април (8 май) легнах болен от силната периодична треска, която хванах в България и която ме преследваше почти цяла година. Помолих да ми дадат отпуск, докато се излекувам, и щом пристъпите на треската престанаха, тръгнах за двореца на 11 (23) май да се сбогувам с господаря. Предния ден, на 10 май, в отговор на моето писмо до граф Адлерберг с молба за отпуск, получих от него следното писмо: „Бързам да Ви уведомя, че господарят съгласно изразеното от Вас желание Ви разрешава да заминете при Вашето семейство в Киев, за да въстановите здравето си, което толкова силно е разклатено..“

Независимо от политическите виждания на Игнатиев, не се знае, ако не се е бил разболял, дали е щял да бъде оттеглен от участие на Берлинския конгрес. Все пак той е бил най-добре запознатия със Санстефанския договор, който трябвало да бъде ревизиран. Познавал е добре и обстановката на Балканите. Затова и Горчаков е държал на присъствието му на конгреса. Тази констатация е в разрез с твърденията, че уж Горчаков е бил против Игнатиев да вземе участие на Берлинския конгрес.

Шувалов е посетил Бисмарк трети път, вече в Берлин, когато отново е отивал за Петербург, за да участва в инициираното от него съвещание с руското правителство за изясняване на позиците на руските пълномощници на конгреса. Вече бил получил височайша заповед да замине за Берлин за откриването на конгреса, на който той щял да присъства като главен пълномощник на Русия. Там щял да намери предназначени за него инструкции. „Времето не чакаше, до 1 (13) юни оставаха няколко дни, но въпреки това аз заявих, че не мога да изпълня възложената ми задача, ако не получа устни инструкции от императора“, обяснява Шувалов. Затова заминал за Петербург, където престоял две денонощия.

На минаване през Берлин, отишъл при Бисмарк. Той бил настроен твърде доброжелателно по отношение на делото, което Шувалов трябвало да защитава и останал доволен от избора му за пръв руски пълномощник. Считал го за единственото лице в Русия, на което може напълно и изцяло да се довери и с което ще му е приятно да води делови преговори. Шувалов можел да разчита на него и той щял да съумее по време на конгреса да докаже искрените чувства, с които отдавна се отнасял към него.

Бисмарк още не бил свършил да говори, когато му донесли разшифрована телеграма от германския посланик в Санкт Петербург генерал Швайниц. В нея се казвало, че руският император направил посещение на княз Горчаков с цел да му обясни, че отиването му на конгреса е невъзможно поради състоянието на здравето му. Отстъпвайки, обаче, на настояванията на канцлера, Негово величество в края на краищата се съгласил да го назначи за главен пълномощник, вместо Шувалов. При тази новина, прочетена на глас от Бисмарк, изразът на лицето му бързо и многозначително се изменило. „Обстоятелствата се промениха съвсем - казал той на Шувалов, – ние лично ще си останем приятели по време на конгреса, но аз няма да позволя на княз Горчаков втори път да се качи на раменете ми, като ги употреби за пиедестал“.

Шувалов дълго убеждавал германския канцлер, че не става дума за личните отношения между него и Горчаков, а за приятелското разположение на Германия към Русия и за изпълнение на задължанията, които имала към нея в Съюза на тримата императори. Той дори отишъл още по-далеч и възобновил направеното на Бисмарк година по-рано предложение за нападателен и отбранителен съюз между Германия и Русия, уверявайки го, че това ще бъде най-доброто средство, за да се предотвратят всякакви коалиции срещу Германия, от които канцлерът много се страхувал. Защото без участието на Русия никоя коалиция не можела да представлява опасност за Германия.

Бисмарк се съгласил с това и казал, че преди началото на Източната криза той сам предложил такъв съюз на княз Горчаков. Германия щяла да се задължи да подкрепя Русия против Турция не само нравствено, но и материално, с допълнителна армия от 100 000 човека. В замяна Русия трябвало да гарантира териториалната цялост на Германската империя, коsто била застрашена от Франция.

„Тези 100 000 човека щяха да ви бъдат много полезни при Плевен“, отбелязъл немският канцлер пред Шувалов, но веднага след това добавил, че сега се радвал, че предложението му не било прието, защото едва ли след това е щял да получи съгласието на райхстага. „Освен това – продължил разсъжденията си Бисмарк, - ако Германия беше пожертвала приятелските си отношения с всички останали държави, за да сключи съюз с Русия, то при всяка проява на „реванш“ от страна на Франция или Австрия и с нейното географско положение, тя скоро щеше да попадне в опасна за нея зависимост от Русия, особено при политиката на княз Горчаков с нейните диктаторски, чисто азиатски прийоми.“

Шувалов отговорил, че Горчаков вече нямал никакво влияние. Ако той продължавал още да води формално делата, това се дължало на уважението на императора към неговата старост и към предишните му заслуги. „За какво могат някога да спорят сериозно помежду си Русия и Германия?“ - попитал Шувалов. Нямало нито един наистина важен въпрос, който може да стане предлог за това. Бисмарк се съгласил с този аргумент, но припомнил някои минали събития от времето на Седемгодишната война, когато Прусия и Русия били противници. И изразил мнение, че освен Горчаков, много руснаци трудно ще припознаят в Германия равноправен приятел и че съвременна Русия се характеризира не само с методите, но и с претенциите на настоящия ѝ канцлер. В края на разговора Бисмарк отклонил предложения му от Шувалов избор между Австрия и Русия, и препоръчал да си останат в съюза на тримата императори или поне да запазят мирните отношения между тях.

Тези подробности за предложението на Бисмарк (ако е имало такова) за подпомагане на Русия във войната ѝ с Турция, са предадени от С. Татишчев в книгата му „Император Александр II. Его жизнь и царствование. Том 2“, издадена през 1903 г. Авторът е посочил, че е взел цитираните сведения от „Ръкописни записки на граф Шувалов“. Любопитното е, че в отпечетаната през 1933 г. записка на Шувалов за Берлинския конгрес, тези сведения, липсват. Освен това, според цитирания от Татишчев текст, описаната среща се е състояла не в Берлин, както посочва Шувалов, а във Фридрихсруе, по времето, когато Шувалов се връщал в Лондон, за да подпише споразумението със Солсбъри. Тогава Горчаков още не е бил утвърден официално за пръв пълномощник на конгреса.

В отпечатаният текст на записката са приведени следните думи на Шувалов:

„Германският канцлер два пъти ми разказва – веднъж във Фридрихсруе, друг път в Берлин – за предложението, което направил на императорското правителство в началото на Източната криза (не мога точно да си спомня по кое време) – предложение останало без отговор. Според неговите думи, той ни предлагал морална и материална поддръжка против Турция, като давал на наше разпореждане до сто хиляди души, в замяна на гарантиране от страна на Русия на ненарушимостта на германската територия. „Тия сто хиляди души биха ви били много полезни по време на плевенските събития“, казваше князът, като добавяше винаги, че в него момент той е много доволен, че неговото предложение не е било прието, тъй като той щял да поеме много върху себе си с него и че много трудно ще добие съгласието на Германския райхстаг за изпращането на тия сто хиляди души. Аз си позволих да запитам императора по този повод, но той не знаеше абсолютно нищо за това предложение. Ще трябва да се предположи, че княз Горчаков нарочно се е престорил на глух, или пък генерал Швайниц е говорил с него в един от ония дни, когато той, поради болезненото си състояние, нищо не е запомнил.“

В заседанието в Петербург, проведено на 27 май/8 юни, било решено при пълномощниците на конгреса да има и няколко лица, които да дават необходимите справки и сведения за малко познатите места на Балканския полуостров и обстановката там. Като такива лица били определени: Нелидов - по дипломатическата част, генералите Анучин и Бобриков, както и поковник Боголюбов – по военната част.

В първите си спомени за Берлинския конгрес Г. И. Бобриков обяснява, че „военният елемент сред чиновниците от дипломатическия корпус“, които били изпратени на конгреса в Берлин, се появил съвсем случайно. На извънредното съвещание, свикано от Александър II на 12/24 май 1878 г. преди заминаване на руските пълномощници, инициаторът на споразумението с Англия, Пьотър Шувалов, чистосърдечно заявил, че не е достатъчно добре запознат със съвременното положение в България и с географските и типографските особености на страната, за която трябвало да води дебати. Тогава императорът се обърнал към военния министър Дмитрий Милютин, да предложи подходящи лица, които да бъдат в помощ на пълномощниците, защото бил уверен, че има такива.

„В същия ден – отбелязва Бобриков – бяха назначени в разпореждане на граф Шувалов: Д. Г. Анучин, бивш най-близък сътрудник на княз Черкаски по организацията на управлението на българските провинции; А. А. Боголюбов, пребиваващ на черногорския театър по време на войната в качеството си на руски военен пълномощник при княз Никола; и аз, изкусил се да участвам във всякакъв вид поръчения на Балканския полуостров.“ Според записаното в дневника на Милютин, който дава сведението за назначаването на военните специалисти, като случило се малко по-късно - на 27 май,  Бобриков познавал Турция, а в последно време бил представител при сръбските войски.

И Анучин също привежда сведения за своето назначение. На последното заседание на специалния комитет, състояло се при императора, Милютин си спомнил, че Анучин току.що пристигнол от Сан Стефано. Затова го препоръчал като запознат с българския въпрос и можещ да даде всички необходими справки по него. Тогава било решено да го командироват в Берлин. За въпросите по Черна гора бил командирован полковникът от генералния щаб Боголюбов, а по делата в Сърбия – генерал-майорът от генералния щаб Бобриков, който също известно време бил към гражданското управление и бил предвиден за заеме длъжността на Пловдивски губернатор.

Макар да отбелязва, че княз Горчаков по своето положение бил призван да участва в разрешаването на Източния въпрос и затова логично е трябвало да вземе участие в Берлинския конгрес, Шувалов на друго място в записката си прави следното уточнение:

„Императорът знаеше, че княз Горчаков е абсолютно нищожество, известни му бяха враждебните чувства, които княз Бисмарк имаше към руския канцлер. Неговото присъствие в Берлин можеше само да навреди на нашето дело. Всичко това беше очевидно и все пак на княз Горчаков бе разрешено да замине за Берлин. Що се отнася до мене, аз трябваше да взема участие в конгреса, понеже се ползувах с доверието на Европа, но мене не трябваше да ме изпращат като главен пълномощник... Моята предишна политика не беше популярна в Русия. Не можеха да ми простят защитата, която направих на интересите на прибалтийските провинции против ултраобединителните тенденции в С. Петербург. Укоряваха ме, че се противих на провеждането в полските провинции на репресивните мерки, несправедливи и заразени от радикализъм. Беше известно, най-после, че бях противник на панславистичните тенденции, а също и на последната война. По този начин в очите на известни кръгове аз бях подозрителна личност. Императорът трябваше да избере лице, напълно запознато с положението на работите, но известно с националистическите си виждания. Човекът, така да се каже, предназначен за това, бе генерал Милютин. Неговото присъствие на конгреса не би изменило, разбира се, нищо в положението на нещата, но същият този Берлински договор не би се оказал толкова непопулярен в Русия, а би бил приет благосклонно, ако на него стоеше подписът на Милютин.“

Непосредствено преди откриването на конгреса, на 31 май/12 юни 1878 г. Анучин е направил следната кратка характеристика на групата на руските пълномощници, с които се е запознал него ден: „Видях и тримата наши пълномощници, говорих с тях и нашето дело ми се представи в още по-голяма мъгла, отколкото преди. Изглежда няма подробна инструкция, разясняваща виждането на Русия и определяща това, което тя желае. Самите пълномощници, както се вижда, не са съгласували още своите виждания помежду си и изказват различни мнения. Съдейки по думите на Шувалов, той изглежда смята себе си за главното действащо лице, а Горчаков – за декорация. Впрочем такова ми е първото впечатление. Горчаков само се хвали, бърбори и разказва нелепи анекдоти, а Шувалов казва – днес ще се съберем при мен; вие сте на служба при мен; Бисмарк ми обеща и проч.“ 

Бобриков разказва, че докато пътували с влака от С. Петербург до Берлин, Шувалов му признал „чистосърдечно“, че той по призвание бил военен и станал дипломат по волята на императора. Като пълномощник, той щял да работи сред висшите авторитети на цяла Европа по международните въпроси, но нямал никаква подготовка в дипломатическата дейност, което си признавал откровено. Затова помолил Бобриков да го запознае подробно, като начеващ ученик, с обстановката на Балканския полуостров.

Шувалов казал на помощниците си, че родителите му се погрижили той да научи преди всичко чужди езици. Затова говорел френски, немски и английски по-добре от руски. С това се ограничавали неговите положителни знания – извън езиците нищо друго не знаел. Затова той искал да му помагат. Всеки път преди заседание на конгреса, или когато се налагало, помощниците трябвало да се събират при него. Той щял да посочва какво ще се обсъжда, а те трябвало да се изказват по въпросите. Щял да ги слуша внимателно и ще се постараел да разбере за какво става дума. След това щял да предава това, което е разбрал на френски език, както щял да го каже след това на конгреса. Барон Жомини, като дипломат щял да следи дали Шувалов не нарушава езика на дипломацията, и ако има нещо такова, ще го поправя.

„Макар и според пословицата „смирението е за предпочитане пред гордостта“ – пише Анучин на 4/16 юни, вече променил отношението си към Шувалов - но няма да скрия, че с тези искренни молби граф Шувалов ми се понрави. Той още на първото съвещание доказа, че схваща бързо дадените му обяснения, лесно усвоява новите за него факти и превъзходно говори френски. При завършването на нашата беседа барон Жомини отбеляза, че той е напълно излишен като цензор. Шувалов не само, че не се нуждаел от ръководството на стария редактор на дипломатическите ноти, но сам можел да служи като прекрасен пример за всеки дипломат.

Налице е и една откровена характеристика на първия руски пълномощник, направена от Шувалов с уговорката, че той така виждал нещата.

„Макар княз Горчаков да блестеше в известен период на живота си, той, според мене, никога не е бил делови човек – пише Шувалов. - Притежаваше дар слово, но винаги се придържаше към общоприетите приказки. Служих с него в течение на десет години и ни веднъж не съм го виждал сериозно да изучи някой въпрос, било в областта на вътрешната или дори по външната политика. Когато той участваше в някои разисквания в Държавния съвет или пък в Министерския съвет, той още с първите си думи показваше пълното си непознаване на въпроса, който се обсъждаше. Бидейки съветник и сътрудник на императора в епохата на най-важните реформи, той едва ли ги знаеше дори по наименование, а с механима на действие на правителството на Русия бе съвсем незапознат. Негова особеност беше, че той, така да се каже, беше скаран с географските карти. Няма да преувелича, ако кажа, че още преди да отслабнат физическите му сили, той не беше способен да посочи на картата, макар приблизително, различните държави на Балканския полуостров, или пък, например, местата, където се намират Карс и Батуми...“

1.2. Иструкции за руските пълномощници

На 27 и 28 май (8 и 9 юни) в Санкт Петербург се състояло „специално съвещание“ под председателството на Александър II, на което били обсъдени проблемите, които ще имат руските пълномощници на конгреса в Берлин и позициите, които те трябва да отстояват.

Според информацията на Милютин първият ден съвещанието се провело „при княз Горчаков“. Взели участие императорът Александър II, наследникът цесаревич Александър Александрович, великият княз Владимир Александрович, княз Горчаков, Гирс, Жомини, княз Адлерберг, Милютин и посланиците граф Шувалов и Убри, които пристигнали от чужбина. Шувалов прочел споразумението, което подписал на 18/30 май със Солсбъри, като по всяка точка имало по-кратки или по-продължителни дебати. На другия ден в кабинета на Александър II - той, Милютин, Гирс и Шувалов, окончателно изяснили някои въпроси, останали незасегнати на съвещанието от предния ден.

Второто съвещание изглежда е имало секретен характер, защото освен, че на него са присъствали по-малко, очевидно доверени лица, но и Шувалов не го отбелязва в записката си. Написал е: „Императорът ни събра само веднъж. На това заседание, което продължи по-малко от два часа, бяха утвърдени инструкциите на пълномощните представители – инструкции, съставени същия този ден по спешност. Княз Горчаков, който току-що се беше оправил от болестта, бе дотолкова отслабнал умствено, че не разбираше онова, което се говореше. Заседанието бе обявено за приключено, когато много съществени точки още не бяха засегнати. Но трябваше да вървим, инак рискувахме да закъснеем за откриването на конгреса.“

Шувалов се оплаква в записката си, че не е получил достатъчно инструкции, които да му помагат в заседанията на конгреса. И на двете съвещания в руската столица, обаче, участниците освен че са дискутирали въпросите от споразумението му със Солсбъри, са изготвили и инструкции, които са запазени в руските архиви. Съставената на 27 май/8 юни е озаглавена: „Инструкция от специалното съвещание при Александър II за руските пълномощници на Берлинския конгрес 1878 г.“ Документът от 28 май/9 юни носи заглавие: „Допълнение към инструкцията от специалното съвещание при Александър II за руските пълномощници на Берлинския конгрес, отчитащо бележките на П. И. Шувалов.“

В първата инструкция са разгледани трудностите, които очаквали пълномощниците на конгреса и са определени максимума и минимума отстъпки от Санстефанския договор, които могат да бъдат направени от тяхна страна. За основа са приети „английските меморандуми“, т. е. двете части от споразумението между Солсбъри и Шувалов. Отчетени са и исканията на Австрия (Австро-Унгария). От инструкциите става ясно, че поради различните интереси на държавите, които ще участват в конгреса, било трудно да се предвиди как ще реагират те по повечето от въпросите, които ще се дискутират. Впоследствие на конгреса не всичко е протекло в унисон с предварителните инструкции, чието съдържание е предадено по-нататък, обособено тематично.

Босна и Херцеговина

Русия обещала на Австрия да я подкрепя за анексирането на Босна и Херцеговина, но при определени обстоятелства. В Райхщадт се имало предвид възможността от разпадане на Османската империя. А в политическото споразумение се предвиждало и териториални изменения в резултат на война. Именно последната възможност се осъществила.

Австрия имала основание да иска присъединяването на Босна и Херцеговина, за да се въстанови равновесието, след като Русия щяла да придобие Южна Бесарабия. Съвсем очевидно било, че виенският кабинет имал намерение да осъществи анексирането с благословията на Европа. Но Англия допускала окупацията на двете области да бъде само временна, като тя се ограничи в срока на пребиваване на руските войски в България. Оставането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина след това, било под съмнение, тъй като Англия отхвърляла трайното им присъединяване към Австрия. Така че, можело да има възражения срещу анексията.

Отчитайки факта с подписването през януари 1877 г. на Будапещенската конвенция, специалното съвещание постановило да не се възразява срещу „временната“ анексия на Босна и Херцеговина от Хабсбургската монархия, но да се противодейства на претенциите ѝ да окупира Стара Сърбия, отделяща Сръбското княжество от Черна гора. „Не трябва да се позволява на Австрия да пусне немско-маджарската си лапа да навлезе навътре в Балканския полуостров“, изразил Милютин своето негодувание в дневника си.

Решено било Русия да не поема инициатива за анексирането на Босна и Херцеговина, но ако Австрия или някоя друга държава предприеме тази инициатива, руските пълномощници трябвало да обявят, че нямат възражения. Ако по собствено решение или следствие на възражение на другите държави, Австрия се откаже сама от двете области и започне да възразява на връщането на Русия на крайдунавските части на Бесарабия, пълномощниците следвало твърдо да настояват за изпълнението на това условие и да заявят, че Русия е готова да го защитава със сила.

Черна гора

По отношение на Черна гора мненията на държавите, участващи в конгреса, били още по-разнопосочни. Англия признавала условията на Санстефанския договор, предвиждащи разширяването на границите на княжеството. Солсбъри намирал за справедливо, то да притежава и икономически оживено пристанище. Австрия, обаче, се съгласявала да предостави само малкото крайморско селище Спица и оспорвала пристанището Антивари и басейна на река Лим. Италия уведомила Русия, че не възразява Черна гора да има достъп до крайбрежието. Възниквал въпроса какво ще бъде решението на конгреса, ако само Австрия откаже на княжеството правото да владее Антивари, тъй като принципът на мнозинството не бил приет на тези европейски събрания? Въпросът се усложнявал от факта, че черногорците владеели Антивари и са декларирали, че ще го освободят, само ако бъдат принудени със сила. Но кой можел да ги принуди? Портата, обвързана с Русия чрез Санстефанския договор, не можела да го направи, тъй като щяла да предизвика продължаване на войната. Русия пък, нямало да позволи на Австрия да упражни натиск над Черна гора, било със сила, било чрез подлагане на населнието на гладна блокада.

Австрия и другите държави трябвало да се убедят, че е справедливо и навременно за всеобщия мир, на Черна гора да се отстъпи крайбрежието. На Австрия трябвало да бъде предоставена възможността да си осигури търговски и митнически споразумения със съседните княжества. Ако и след това, виенският кабинет запази позицията си в името на своите интереси, линията на поведение на пълномощниците трябвало да бъде следната: да не се подкрепя какъвто и да е натиск върху княз Никола, имащ за цел да го накара да се откаже от завладените територии; да се забрани на Портата, по силата на Санстефанския договор да се опита да си ги върне със сила; да не се дава съгласие Австрия да предприема каквито и да било действия или враждебен натиск, с цел да принуди черногорците да отстъпят; да се използва авторитета на конгреса, за да се предотвратят каквито и да са мерки от страна било на Турция, било на Австрия, които могат да доведат до подновяване на войната..

Трябвало да се направи опит за постигане на споразумение с Андраши по спорните въпроси. Можело да му предложат да запази пристанището на Спица, можело да се съгласят с коригирането на северната граница и границите на анклава (ивицата земя между Сърбия и Черна гора, част от т. н. Стара Сърбия), както той иска, но да се отстоява Антивари. Ако въпреки всичко Андраши продължава да се съпротивлява за Антивари или категорично поиска прехвърлянето на анклава към Австрия, въпросът трябвало да бъде предаден за разглеждане на императора.

Батуми

Въпросът за предаването на Батуми на Русия не трябвало да поражда възражения от страна на която и да е държава, но въпреки това можело да се предвидят някои затруднения. Съгласно условията на Санстефанския договор Портата не може да откаже да предаде Батуми. Но възниквал въпроса дали тя ще приеме, че договорът от Сан Стефано остава в сила, след като вече е свикан конгрес за неговото изменение? Турското правителство демонстрирало нежелание да се откаже от тази територия с очевидната надежда Европа да обезсили това положение. Дори великите сили да не го отменят и да потвърдят предаването на Батуми на Русия, те със сигурност няма да се наемат да принуждават Портата да стори това, ако тя реши да протестира. Султанът, под натиска на фанатиците националисти в Турция, можел да заяви, че ще отстъпи, само ако срещу него се употреби военна сила. Трябва ли тогава Русия да прибегне до това крайно средство и ще се съгласи ли конгресът на него? Имало вероятност турските войски да откажат да се евакуират и от земите, които не са вече техни. Може това да бъде последвано от всеобщо възобновяване на военните действия. В случай, че Турция откаже да предаде Батуми, на пълномощниците се препоръчвало да заявят на конгреса, че Русия ще изпълни всички негови решения, само след като султанът ѝ предаде Батуми.

Санстефанският договор след Берлинския конгрес

В хода на дискусията на съвещанието възникнал въпроса какво значение ще има Санстефанският договор след Берлинския конгрес? Този договор, макар и предварителен и подлежащ на промяна, е бил ратифициран от двете подписали го страни. Той е задължителен за тях и предвижда по-нататъшното му превръщане в окончателен договор. Каквато и да е позицията на конгреса по този въпрос, Русия трябва да се придържа твърдо към своя гледна точка.

Мирът, който ще е резултат от конгреса, ще бъде непълноценен и малко ще съответства на цената, която Русия е заплатила за войната. Въпреки това, той ще представлява значителен прогрес за християнските народи на Изтока. Такъв е бил резултатът от всички предишни войни на Русия с Турция. Въпреки, че Русия е побеждавала, тя никога не е можела да завърши делото си - винаги е била принудена да спре пред препятствията, издигнати от Европа. Но всяка война е била още една стъпка към освобождаването на християните и отправна точка за по-нататъшно развитие, което последователно да доведе до пълното освобождаване на по-голямата част от Балканския полуостров.

Русия има безспорното право да изисква това да бъде така и този път. Колкото повече тя е проявявала умереност, спирайки се при победното си движение напред, колкото повече отстъпки е правела, съкращавайки набелязаните предварителни мирни условия от уважение към интересите и гордостта на великите държави и за поддържане на европейското съгласие, толкова повече тя има право да иска постигнатите и приетите от Европа резултати да бъдат окончателни, да бъдат защитени от всякакви посегателства и по този начин да станат отправна точка за траен мир и благополучно развитие на християнския Изток. По същество това е единствената реална компенсация, която Русия ще получи за дадените жертви и за умереността на исканията си.

Русия не може да се откаже от това. Ако резултатите, спечелени от предишните ѝ войни, са били все пак сигурни и ползотворни, това се е дължало на факта, че тогава Русия е преговаряла сама с Турция и бидейки въоръжена със сключените споразумения и предоставените ѝ от тях права, тя е можела сама да се грижи за делото си, да го защитава и да постига неговата плодотворност. Нееднократно тя е трябвало да го защитава или срещу агресия от страна на турците, или срещу проявите на нетърпение от страна на християните, но тя винаги честно е изпълнявала своя дълг.

За 25 години ситуацията се била променила. В Кримската война Европа оспорила правото на Русия, основаващо се на договорите ѝ, сключени директно с Портата, и наложила изискването на Изток да се спазва едно определено статукво. В договора от 1856 г. Европа си присвоила това право и го използвала колективно.

Какво последвало след това? Колективният контрол се оказал много по-малко ефективен от индивидуалния, както по отношение на турците, така и по отношение на християните. Необходимостта от постигане на единодушие парализирала европейския контрол, което довело до бездействието, причинило настоящата криза. И когато тази криза избухнала под формата на отделни изолирани въстания, които са били лесни за потушаване, всички усилия на европейската дипломация, предприети в продължение на две години, се провалили по една причина - липсата на принудителни санкции. Поради липсата на тези санкции, непокорните християни отказали да повярват на обещанията на турското правителство, а Портата от своя страна, знаейки, че Европа чрез Парижкия договор си е била вързала ръцете с деклариране на вътрешната независимост на Османската империя, постоянно отхвърляла съветите, решенията и постановленията на великите сили. Руският императорски кабинет напразно умножавал усилията си да изведе Европа от този омагьосан кръг, за да предотврати ужасните последствия, които той предвиждал; напразно предлагал да се извършат принудителни действия, на които да се придаде сила чрез колективни демонстрации, достатъчни да успокоят християните и да сплашат турците, като предоставят на Европа желаните гаранции за сигурност. Тези предложения са били отхвърляни в името на договора от 1856 г. и Русия е била принудена да поеме задължението да води война, за да сложи край на ситуацията, която заплашвала да доведе до постоянно и системно унищожаване на християнските народи или до изтребителна борба.

Русия не можела да се съгласи съдбата на този въпрос да зависи от решението, което ще бъде взето от конгреса, каквото и да е то. За нея е важно преди всичко това решение да се основава на принудителни санкции, които до този момент са липсвали на Европа при изпълнението на нейните решения. Това е било основната цел на Санстефанския договор. Той изобщо нямал предвид да разреши Източния въпрос, тъй като е предварителен договор. Не е имал и за задача да решава въпросите без участието на Европа, тъй като всички проблеми, имащи общ европейски интерес са били отложени до решаването им на предстоящия конгрес от всички държави. Целта на Санстефанския договор била да положи основите за бъдещия европейски договор и да обвърже неотменимо турското правителство. Ето защо договорът е бил ратифициран, въпреки предварителния му характер, и признат като обвързващ и за двете страни

След като бъде изменен със съгласието на държавите, той трябвало да се превърне в окончателен и да запази своя характер, т. е. характера на специално задължение, обвързващо двете страни към неговите решения и за тяхното изпълнение извън общото европейско задължение. Така е било през 1856 г., когато Англия, Франция и Австрия на 3/15 април се обвързали със специалнао задължение да бъдат гаранти за целостта на Турция извън общото задължение, произтичащо от споразумението от 18/30 март. В конвенцията, подписана от трите сили, се казвало, че нарушението на Парижкия договор ще се разглежда като повод за война. При наличие на специално задължение, Русия ще бъде уверена, че Османската порта не може нито да се отклони от споразумението, нито да наруши или изопачи това споразумение, което има за цел да закрепи резултатите от последната война, без да поема отговорност за нарушаване на другите споразумения.

Ако Европа откаже да признае правото на Русия да има своя специална отделна санкция, която би съживила реда на нещата, съществували преди Кримската война, от нея трябвало да се изисква да поеме положителни и практически задължения, за да се гарантира изпълнението и въведе възможната принуда, необходима за осигуряване на колективните решения, която им е липсвала в миналото.

Само при това задължително условие Русия можела да се съгласи да смеси специалните задължения на Санстефанския договор с общите задължения, приети на конгреса, и специалната си санкция, с колективната санкция на Европа.

България

С приемане на отдалечаването от Егейско море на южните граници на двете български провинции, предложени на Цариградската конференция, и ограничаването на западната граница по линията от Нови Пазар до Круша Балкан, се налагало да се разчита твърдо на спазването на общия принцип за мнозинството на населението. Този принцип бил толкова ясен, справедлив и практичен, че било трудно да се оспори. Ако той бъде приет от конгреса, задачата за контрола на неговото прилагане по места ще бъде възложена на международна комисия, и ако в някои случаи се правят опити за отклонение от този принцип въз основа на политически или местни съображения, това може да предизвика конкретна дискусия.

В инструкцията от 27 май/ 8 юни било записано, че тъй като Русия е запазила правото си да поиска меридионално разделение на България, необходимо е било то да бъде защитавано с всички аргументи, поставени на Цариградската конференция, в духа на пожеланията и интересите на българското население и с цел да се изработи решение, което да е справедливо и да може да се запази дълго време в бъдеще. На съвещанието на следващия ден, обаче, било обърнато внимание, че ако западната граница бъде определена съгласно британското предложение от Нови Пазар до Круша Балкан, то тъй като тя ще остави извън меридионалната граница, предложена от конференцията, ивица територия, която е твърде малка, за да представлява жизнеспособна държава, в този случай било по-добре разделянето да бъде по линията на Балкана.

Що се отнася до организацията на княжеството, основите, поставени от временното руско управление в България, които са базирани на съществуващия турски закон за вилаетите, били толкова умерени и рационални, че нищо не можело да се възрази срещу тях. Участието на Европа в административната организация и на двете Българии, което по принцип е неизбежно, щяло да създаде на практика големи неудобства. Европейските комисии винаги са били разсадник на съперничество и интриги. За да се избегнат те, може би следва разработването на принципите, които ще се развият след това от събранието на видните граждани под контрола на руския комисар, да се повери на конференцията на посланиците в Цариград. По-късно този контрол ще бъде заменен от контрола на консулската комисия. По този начин местните интриги на второстепенните агенти ще бъдат премахнати, а конференцията на посланиците ще предостави големи гаранции за споразумяване.

Ако тази комбинация не бъде приета, пълномощниците можело да се съгласят на създаване на консулска комисия, веднага след сключването на мира, но само за Южна България. С оглед, че Северна България трябва да има пълна автономия, организацията там ще остане поверена на събранието на нотабилите.

За автономните институции в Южна България се предвиждало по донесенията на княз Черкаски и дадените вече инструкции от Петербург, да бъде съставен проект, който щял да бъде предаден на конгреса.

Назначаването на командирите на милицията от Портата очевидно означавало възстановяване на пряката власт на султана и в двете провинции. Европейското одобрение позволявало да се наложи вето в случай на съмнителен избор. Може би при развиването на тази разпоредба е възможно да се поиска, тя да бъде ограничена до южната част, която получава само административна автономия, и да не се разпростира на Северна България, която трябва да бъде дарена с политическа автономия. Освен това може да се изиска назначаването от Портата да не е пряко, а да се извършва по списък с кандидати, номинирани от местното събрание или избрани, и всички кандидати да са българи.

По отношение на определянето на името на южната провинция, това изискване показва желание за денационализация на южната част на България. Това очевидно е основната цел на целия английски план. Може да се възрази, че от момента, в който разграничаването на провинцията бъде определено така, че да не включва небългарското население, няма причина тя да бъде лишена от името Южна България. Във всеки случай името, което ще бъде избрано, трябва, доколкото е възможно, да се приближава до това име.

Относно оттеглянето на турските войски от Южна Българи и случаите, в които турското правителство може след това да ги въведе извънредно (при въстание или нахлуване отвън), както и правото за разполагане на турска войска по границата на южната провинция, било направено заключението, че от тях личало намерението да се затвори пътя на руските войски към Цариград. От което не следвало, обаче, че отбранителните мерки трябвало да отварят пътя за турска агресия в България.

В случай на въстание принципът на Парижкия договор от 1856 г., позволяващ военна намеса на Турция във васалните княжества само с единодушното съгласие на държавите-гаранти, трябва да се спазва стриктно по отношение на двете части на България. Що се отнася до случая с нахлуването, той предполага състояние на война, което отменя договорите и предоставя пълна свобода на действие. Но да се допусне тази свобода в случай само на заплаха от нахлуване, би означавало да се отвори път за злоупотреба с правомощието. Тази гледна точка трябвало да бъде ясно изразена. Що се отнася до правото на султана да разположи войски по границите на южната провинция, това било неотменно право на върховната власт. Не трябвало обаче да се допуска, под предлог за предприемане на предпазни мерки, да се провокират сблъсъци, които е желателно да се избягват. Било добре, в това отношение силите да запазят правото си на контрол и представителство.

Конкретно за предложението за разполагане на турски войски на Балкана било решено, то да бъде отхвърлено като несъвместимо с принципа за извеждане на турските войски, което е най-добрата гаранция за българската автономия. Ако на конгреса се настоява за необходимостта да се даде гаранция на Портата срещу неизбежната тенденция Северна България да погълне Южна, може да се предложи тази гаранция да се предаде на Европа, която да се ангажира да възпрепятства опитите за сливане.

Ако въпреки това се появят подобни опити, Портата ще има право да изпрати войски в Южна България със съгласието на държавите. Веднъж възстановен законния ред, Портата ще бъде длъжна да изтегли войските си и ще може да установи постоянно разполагането на войски, само в случай, че държавите признаят абсолютната необходимост от това и дадат за това своето съгласие. В такъв случай е необходимо да се постигне съгласие относно разполагането на военните на квартири, техния брой, броя на окупационните войски и условията на тази окупация, която не трябва да причинява щета на административната автономия на провинцията. Ако тези комбинации бъдат категорично отхвърлени, пълномощниците трябва да се обърнат за решение към императора, преди да се съгласят с предложението за разполагане на турски войски.

Окупация на България и евакуация на руските войски

По отношение на продължителността и характера на руската окупация на България, на конгреса можело да бъде изложен принципът, залегнал в основата на предложенията, които вече били направени на виенския кабинет. Той определял продължителността на престоя на руските окупационни войски до момента, в който могат да се свикат събранията на знатните лица и се определят институциите на страната. Една година срок за окупацията може да бъде предложена, като компромис между шестте месеца, както искала Австрия, и двете години, заложени от руското правителство в Санстефанския договор. Трябвало да се настоява за минимум 50 000 души численост на руските окупационни войски. Що се отнася до съкращаването на срока и числеността на войските в зависимост от хода на събитията, следвало да остане в сила принципът на съгласие чрез посредничеството на посланиците в Цариград.

Относно правото на преминаване през Румъния трябвало да се има предвид, че съществуващите споразумения не засягали продължителността на войната и нейната ликвидация, т. е. репатрирането на войските, боеприпасите, ранените, болниците, провизиите и т. н. В споразумението между Русия и Румъния не се казвало нищо по този въпрос и изпълнението трябвало да се уреди от специални споразумения.

Ако румънското правителство имало намерение да избегне преминаването, тогава, очевидно, когато конгресът приеме временната руска окупация като необходимост, той трябва да накара Румъния да се съгласи на това. Ако обаче Русия овладее пътя по море и ако отстъпената част от Бесарабия бъде върната, това задължение може да не е толкова обременяващо за Румъния.

Било възможно обсъждането на този въпрос да получи по-широко тълкуване и да има за цел да оспори правото на преминаване на руснаците през румънска територия в бъдеще, когато тази държава бъде обявена за неутрална. Което ще е равносилно на постоянно затваряне за Русия на сухопътните подходи към Балканския полуостров. Това било идеята на договора от 1856 г., това било и желанието на румънците. Можело да се очаква тази идея да бъде повдигната. Русия имала свободата да не се съгласи с неутрализацията на Румъния, което вероятно ще предизвика противодействие от другите страни. След като стане независима, Румъния, както всяка държава, ще бъде обект на военни инциденти. Ако някога Русия се окаже във враждебни отношения с Турция, Румъния ще трябва да избере между съюз с нея и съюз с Портата, и да изтърпи последиците от своя избор.

Тъй като Русия според Санстефанския договор си запазвала правото да замени Добруджа срещу откъснатата през 1856 г. част от Бесарабия, съществувала възможност тази замяна да се свърже със споразумение, уреждащо правото на преминаване през Добруджа. Не било сегурно обаче, че такова споразумение може да се постигне на конгреса, с оглед на настроенията на румънците. В такъв случай Русия трябвало да запази за себе си пълна свобода на действие и отношение с Румъния като независима държава.

Корабоплаване по Дунав и Проливите

По отношение на правото на обсъждане на въпроса за корабоплаването по Дунав и устията му, което Англия е записала във втория меморандум, в инструкцията било отбелязано, че ако става дума за съществуващите гаранции или гаранциите, които трябва да бъдат добавени за свободата на корабоплаването по Дунав, императорският кабинет нямало какво да възрази. Но било възможно тази дискусия да има за цел да издигне нова бариера между Русия и Турция, като постави първата държава пред международни споразумения, които биха направили невъзможно руската армия да преминава река Дунав. Към този въпрос трябвало да се подхожда изключително внимателно, тъй като било възможно да не се запазят временните привилегии за Русия в случай на бъдещи войни. Трябвало да се избягва всяко европейско задължение, което не може да бъде отменено при условията на война между Русия и Турция, тъй като в този случай ще се даде на Европа правото да ограничи правата на Русия като воюваща страна.

Англия нямало да се съгласи с първите два параграфа на чл. XXIV на Санстефански договор, постановяващ, че корабоплаването в проливите ще остане свободно както в мирно, така и във военно време за неутралните търговски кораби, които идват от руските пристанища на Черно море, или се насочват натам. Тя ще отстоява правото си да може да блокира вражеските пристанища, от което никога не се е отказвала.

Англия ще може да блокира южните ни пристанища само като навлезе в Черно море или като установи блокада на входа на проливите. Първият случай, обаче, ако Турция не е във война с нас, би бил явно нарушение на принципа за затваряне на проливите. Второто би означавало връщане към фиктивната блокада, осъдена от Парижката декларация, която не би могла да бъде разрешена, дори Турция да участва във война срещу Русия.

Що се отнася до останалите детайли, упоменати в английските бележки, препоръката за тяхното разлеждане била пълномощниците да се придържат към общия принцип: да се следи, щото нито редакцията на членовете, нито включването на нови условия или уговорки да не намаляват постигнатите резултати или гаранциите, които ги съпровождат, и те да отворят пътя за възможна в бъдещето намеса, имаща за цел да се възстанови стария ред на нещата.

Принципи на автономията на България и нейното бъдещо държавно устройство

Основните решения за Берлинския конгрес били приети с англо-руското споразумение от 18/30 май 1878 г., като някои въпроси, отнасящи се до автономията на двете части на България били набелязани само в общи черти (например, правата на султана в южната част на България). По част от въпросите пък, не била постигната дори обща догово­ренност (за статута на турските войски в Южна България, за наименованието на тази провинция, за устройството на милицията в областта и пр.). Освен това английското правителство си запазило правото на конгреса да поиска Европа да вземе участие при определяне на административното устройство на двете български провинции. За подпомагане на дискусията по устройството на двете части на България, Министерството на външните работи на Русия на 30 май/11 юни  1878 г. съставило за ориентация на руските делегати на конгреса записка, в която били изложени принципите за автономията на България и бъдещото ѝ държавно устройство.

В записката се казва:

„Предвиждайки, че на конгреса ще се проведе дискусия относно бъдещата организация на България и другите християнски провинции, които трябва да бъдат надарени с повече или по-малко автономни институции, е полезно да се определи какво трябва да се разбира под думата „автономия“. Това понятие може да означава различна политическа организация - от пълна независимост до аналогична на съществуващата в някои английски колонии организация, при която съществува зависимост от метрополията, но се запазва вътрешното самоуправление. Страната може да бъде зависима от чуждата суверенна власт по правилата на васалните задължения или вследствие на други, по-тесни и по-преки връзки, но това не трябва да ограничава дейността на автономните институции.

Същността на автономията се заключава в елиминирането на всеки чужд елемент във вътрешната администрация на провинцията или васалното княжество. Това е самоуправление на населението, което не зависи от каквито и да са задължения, наложени му отвън.

Що се отнася до християнските провинции в Турция, наченки на местна автономия, която трябва да им бъде гарантирана, вече съществуват в закона за вилаетите, съставен при турския режим. Законът е оценен като добър и единственият му недостатък е, че не е приложен практически. Той предоставя на общините, кантоните (нахиите), окръзите (каазите) и губерниите (санджаците) на провинциите широки привилегии, ефективен контрол върху техните вътрешни работи чрез местно представителство и достатъчна независимост от централната власт. Лошата администрация на Турция е причина всичко това да остане само на книга. Днес става дума за това, как да се приложат на практика благата, отдавна обещани в закона.

Същото съображение се отнася и за организацията на правосъдието. Достатъчно е да се позволи на вече съществуващите съдебни институции да функционират свободно, без да се намесват в тях по произволен начин, както е било при турския режим.

Народното образование и задоволяването на религиозните нужди на населението никога не са били предмет на особена грижа от страна на османското правителство. Тези въпроси винаги са били оставяни на свободната инициатива на общините. Следователно, те естествено принадлежат към областта на местната автономия. Самата администрация, правосъдието, народното образование и култа е необходимо да бъдат представени в централното управление на провинцията или княжеството със съответните секции и отдели, които да ги контролират. Това важи и за финансите. Въпросът не е в това, че данъчната система, съществувала при турският режим трябва да бъде напълно изменена. Но онези крещящи злоупотреби, които тя в крайна сметка е породила, и които са се превърнали в основна причина за недоволството на населението и размириците, причинени от това недоволство, могат да изчезнат само под действието на местната администрация, която е заинтересована да ги премахне, за да укрепи собственото си положение.

И накрая, поддържането на реда в страната, снабдена с автономни институции, се поверява естествено на милиция, съставена от местни жители. Каквато и да е структурата на централната власт на автономната провинция, независимо дали тази власт се представлява от васален княз или от губернатор, избираемо събрание, съставено от представители на населението, трябва да съществува наравно с него като противотежест и при необходимост като спирачка. Събранието трябва да има повече или по-малко широка законодателна власт и право на гласуване по въпроса за данъците. Това са принципите, които временната администрация, въведена в българските провинции на Турция, окупирани от руските войски, е имала предвид по въпроса за бъдещата организация на тези области и които тя вече частично прилага, доколкото обстоятелствата позволяват.

Досега са формирани 8 санджака: Свищовски, Русчукски (Русенски), Тулчийски, Търновски, Раховски (Видински), Софийски, Пловдивски и Сливенски. Тези санджаци са разделени на 56 области (каази). Границите на административното деление, съществувало при турския режим, са запазени навсякъде. Пристъпено е, доколкото е възможно, към избора на административни и съдебни съвети в общините, областите и градовете в съответствие с османския закон за вилаетите. Предишните данъци се събират от местните власти, доколкото обстоятелствата позволяват, с изключение на десятъка, който по специална заповед трябва да бъде заменен от поземлен данък. Системата за откуп на данъците е напълно ликвидирана.

Според проектите за вътрешна организация, разработени от княз Черкаски, представителите на всички религии, председателите на административните и съдебните съвети, както и други влиятелни лица, трябва да се съберат на събрание на знатните лица (нотабилите), след като бъде осъществена предварителната организация на страната. Те трябва да разработят избирателен закон. Съгласно горепосочените проекти, този закон трябва да гласи, че всеки гражданин на възраст над 25 години, който притежава собственост или плаща данъци, може да бъде избирател; и всеки, който притежава собственост над определена квалификация (различна в зависимост от населеното място), всеки свещеник или учител може да бъде избран. След обнародването на избирателния закон незабавно трябва да се сформира събрание от избраните представители, които да започнат да изготвят законите, необходими за постояното управление на княжеството. Изборът на княз трябва да се извърши след година или 18 месеца.“

Отговорност на руските пълномощници

Независимо от получените инструкции, Шувалов признава, че макар руските пълномощници да са участвали непосредствено в даването на предложения и вземането на решения на конгреса, те не са носели пълната отговорност за тях. Съвсем добросъвестно в записката си той обяснява: „Добри или лоши бяха резултатите, те не бяха достигнати от руските пълномощни представители на тяхна отговорност. За всяко заседание на конгреса веднага се предаваше по телеграфа в С. Петербург отчет и всяка точка, която се подлагаше на обсъждане, преди да се утвърди, получаваше одобрението на императора.“

Ил. 1.1.jpg

1.3. Пълномощниците на другите държави

На Берлинския конгрес пълномощниците на Русия - Горчаков и Шувалов, защитавали Санстефанския договор, а пълномощниците на Англия и на Австро-Унгария – Бийкънсфийлд, Солсбъри и Андраши оспорвали неговите решения и предлагали на тяхно място нови. Представителите на Франция и Италия се държали неутрално, като подрепили някои от исканията на Русия. Пълномощниците на Турция били под почти непрекъснатата критика на председателя Бисмарк, който дори не дал думата на втория турски пълномощник.

Домакинът от Германия, Бисмарк, поел ролята на председател на конгреса с декларацията, че ще бъде „честен посредник“. И с фигурата си, и с поведението си той доминирал над останалите участници в контреса, като се опитвал да бъде политически неутрален към претенциите им. Успял да удържи дебатите, които продължили по-дълго време, отколкото се предполагало и конгресът завършил своята работа с подписване на договор между великите сили, с който опасността от война била отстранена.

Британската делегация на Берлинския конгрес била една от най-многочислените. Тя наброявала около 40 участници - дипломати, военни съветници, секретари, асистенти и др. Уполномощени да представят Великобритания на заседанията били главата на делегацията, премиерът лорд Бенджамин Дизраэли граф Бийкънсфийлд (официално назоваван лорд Бийкънсфийлд), министърът на външните работи лорд Робърт Сесил маркиз Солсбъри (назоваван също и лорд Солсбъри, тъй като бил член на английската камара на лордовете) и английският посланик в Берлин Одо Ръсел. В Лондон в отсъстието на Бийкънсфийлд ролята на глава на английското правителство поел Стафорт Норткът.

Въпросът за английското представителство на Берлинския конгрес бил повдигнат от наследникът на английският трон, принцът на Уелс Алберт Едуард. В писмо до кралица Виктория от 16/28 май 1878 г. той обърнал внимание, че от ден на ден нараствала вероятността конгресът да се състои. Затова възниквал въпросът кой ще представялява Англия на него. Министърът на външните работи Солсбъри бил умен и способен, но самият той се чувствал неуверен, след участието си в Цариградската конференция, което окачествявал като фиаско. Подходящ бил лорд Лайънс, но той не бил министър, а посланик в Париж. Ако го назначат него, щял да се обиди посланикът на Англия в Берлин Одо Ръсел. Освен това, ако за главен пълномощник се назначи посланик, всички предложения на конгреса трябвало да се изпращат в Лондон за решение от висшестоящата инстанция.

При тези обстоятелства, заключил принц Алберт, министър-председателят бил не само най-подходящият да представлява Англия на конгреса, но той бил и единственият, който можел да покаже на руснаците, че английкото правителство се отнася сериозно към решаването на възникналите проблеми. Солсбъри също настоявал Бийкънсфийлд да бъде главен представител на Англия. Само той можел да се изправи лице в лице с държавници като Горчаков, Андраши и най-вече Бисмарк. Привеждайки тези доводи, Уелският принц препоръчал на кралицата да напише до кабинета меморандум, в който да изяви своето желание „лорд Б. да отиде на конгреса“.

Всъщност Бийкънсфийлд нямал нужда от допълнителна подкрепа, защото като министър председател бил длъжен да участва в работата на конгреса. Напредналата му възраст и влошеното здраве, обаче, предизвикали колебание у кралица Виктория. Тя считала, че участието на конгреса в Берлин ще бъде непосилно за него, а той бил най-верния нейн политически поддръжник и любимец. „Лорд Биконсфийлд е на 72 години и вече не е така силен – написала на 18/30 май кралицата на Уелския принц. – Той твърдо и мъдро управлява правителството и е моята голяма подкрепа и утеха, не можеш да си представиш колко е привързан към мен! Здравето и животът му са изключително ценни за мен и страната, и в никакъв случай не бива да бъдат рискувани. Берлин е прекалено далеч и аз му изтъкнах това. Писах му по темата преди два дни и още не съм получила отговор.“

Самият Бийкънсфийлд бил обхванат от амбиция да представи достойно страната си на големия европейски форум. В отговора си до кралицата от 19/31 май написал, че нищо не можело да се направи относно мястото на конгреса. Другите държави щели да бъдат представени на него от своите министър-председатели и затова Англия не може да се задоволи да изпрати човек с по-нисък ранг, пък бил той голям специалист. Бисмарк нямало да му обърне достатъчно внимание. Затова Бийкънсфийлд предложил: „нейно величество да бъде представена на конгреса от нейния главен министър и нейния държавен секретар (министъра на външните работи)“. Уверил кралицата, че той няма да се „пресилва“, ще пътува сам с личната си свита четири дни, така, че да пристигне със свежи сили в Берлин. След това ще присъства на първите заседания на конгреса и ще разговаря с всички по-важни държавници, за да добият те впечатлението, че Англия застава решително зад своите предложения. След което щял да се върне, като остави на Солсбъри да довърши подробностите, с които той бил много добре запознат.

Кралицата реагирала веднага и произнесла последната си дума. В телеграмата до Бийкънсфийлд от същия ден, тя написала, че с провеждането на конгреса се постигал голям напредък. Но тя не вярвала, че може да има трайно уреждане на мира, докато не влязат в битка и не победят руснаците. Само ще отложат трайното решение. Все пак щяла да бъде истински щастлива, ако предвижданията ѝ се окажат погрешни и се предприемат такива средства и мерки, които ще разрешат източния въпрос, поне по отношение на руската намеса. Кралицата отново обмислила отиването на лорд Бийкънсфийлд на конгреса, ако той се състои. Нямало съмнение, че никой друг не бил в състояние да осъществи вижданията и предложенията на английското правителство на кралицата, освен той, тъй като никой нямал такава тежест и сила да помирява, и по-силно чувство за чест и защита на интересите на неговия суверен и държава.

На 20 май/1 юни кабинетът на кралицата определил Бийкънсфийлд и Солсбъри за пълномощници на конгреса, като към тях следвало да се присъедини и английският посланик в Берлин Одо Ръсел. Същият ден германският посланник в Лондон, Мюнстер, изпратил телеграма до Бисмарк, в която го уведомил, че Бийкънсфийлд и Солсбъри ще присъстват на конгреса. Бийкънсфийлд трябвало да пътува бавно, и затова искал конгресът да бъде открит в четвъртък, 1/13-ти юни. Шувалов бил съгласен с това искане, тъй като щял да има повече време в Петербург, за където заминавал.

В Берлин Бийкънсфийлд се стремял да укрепи максимално престижа на Англия и да постигне признанието ѝ като първенствуваща сила при урегулирането на международния ред. Основната му задача била да ограничи максимално резултатите от Руско-турската война, отразени в клаузите на Санстефанския договор. Тях той считал за изгодни за Русия и неизгодни за Англия. Не трябвало да се допуска образуването на единна българска държава, съществено трябвало да се съкрати нейната територия и се отдалечат границите ѝ от Егейско море. Бийкънсфийлд в писмо до заместващият го канцлер на хазната Стафорд Норткът написал: „Шестият член на Санстефанския договор е основната причина за свикването на конгреса… От неговата трактовка ще зависи, дали Турция ще бъде в Европе или не“. Член VI на договора се отнася до България.

Солсбъри по отношение на Русия не бил настроен толкова войнственно, колкото Бийкънсфийлд. В хода на цялата Източна криза, маркизът, като член на английското правителство,  последователно се придържал към позицията, че Англия може да бъде принудена да започне война, но само в случай, че руските войски завземат Цариград. Позицията на Солсбъри била умерена, спрямо тази на войнстващите министри и тези, които били за мирен изход на събитията. И все пак била достатъчно антируска, което го сближавало с позицията на премиера.

Сред основните задачи на английските пълномощници били също: защита на гръцкото население от опасността да бъде погълнато от славянския елемент; намаляване на срока на пребиваване на руските войски в окупираните територии; осигуряване на политическо и военно влияние на султана в земите на юг от Балкана.  

Намаляването на срока на руската окупация било предложение на Андраши, което съгласно двустранното споразумение Англия се съгласила да подкрепя. Истинското отношение на англичаните към въпроса за окупацията било малко по-различно и е изяснено в писмото на Солсбъри до посланик Хенри Елиът от 15/27 април 1878 г.

„Що се отнася до въпроса за продължителността на руската окупация - е написал английският външен министър -  аз ви телеграфирах по принцип, че сме готови да подкрепим възгледите на граф Андраши. Но макар, че сме готови да настояваме за намаляване на тази окупация, не можем да я считаме за въпрос от първостепенно значение или да я съпоставяме с въпроса за границите на България. Бъдещото влияние на Русия в България не зависи от това, дали окупацията ще трае шест месеца или две години. Фактът, че Русия ги е освободила, лекотата, с която тя може да стигне при тях, религиозното общуване, фактът, че всичи образовани хора в България досега са търсели и все повече ще търсят обучение в Русия, руските чиновници, надеждата за Цариград, висяща пред очите им като бъдеща награда за добро поведение (?), това са нещата, които ще накарат новата славянска държава смирено да слугува на Русия. Престоят на руските войници, след като се види какво представляват те, може да има обратен ефект."

Освен да защитават позициите, изложени в споразумението между Шувалов и Солсбъри, английските пълномощници се гласяли да протестират срещу присъствието на руските войски непосредствено пред стените на Цариград. Възнамерявали също да настояват за приемането на Гърция като член на конгреса и били склонни да приемат като такива Румъния и Сърбия.

При обсъждането на Санстефанския договор Великобритания нямала жизненоважен интерес към границите на Сърбия и Черна гора, но по отношение на Босна и Херцеговина, английските пълномощници се ангажирали „да подкрепят всички законни предложения, които имат за цел да укрепят Австро-Унгарската монархия". Като по тези въпроси те не трябвало да се противопоставят на условията на Санстефанския договор чак толкова, че да се разтури конгресът.

В изпълнение на посочените цели още с пристигането си Бийкънсфийлсд се опитал да се сближи по дипломатическа линия с Бисмарк, тъй като това му давало възможност от една страна да внася раздор в Съюза на тримата императори, а от друга - да оказва натиск над руските делегати. Само час, след като пристигнал късно вечерта на 30 май/11 юни 1878 г. в Берлин, английският премиер посетил германския канцлер, който го очаквал. Един от основните въпроси, който Бийкънсфийлд поставил пред Бисмарк, бил за разполагането на турски гарнизони на Балкана и на брега на Бургас, като поискал председателят на конгреса да  подкрепи по този въпрост Англия в спора ѝ с Русия. Бил склонен да предложи да има турски полкове с християнски войници.

Солсбъри тръгнал на 29 май/10 юни и пристигнал в Берлин на 31 май/12 юни. Същият ден се срещнал с Шувалов, Бисмарк, Бийкънсфийлд и Андраши. От съдържанието на писмото, което изпратил на съпругата си, става ясно, че и той имал притеснения относно разполагането на турски гарнизони на Балкана и на брега на Бургас. При преговорите с Шувалов в Лондон Солсбъри се съгласил в Южна България да няма такива, но Бийкънсфийлд е бил на друго мнение. Затова и английският външен министър отбелязва в писмото си, че се налагало да направи „благоприятен завой“ в позициите си.

Тъй като присъствието на Бийкънсфийлд на конгреса се решило почти в последната минута, то било неочаквано не само в Европа, но изненадало и английските политически кръгове. В тогавашната преса се коментирало, че в първия момент решението произвело неприятно впечатление, но имало и мнения, че опасенията са неоснователни. Английският премиер бил наясно с какво недоверие към неговите виждания по източния въпрос се отнася не само Европа, но и английската партия на мира. Приемайки доброволно да участва в работата на конгреса, Бийкънсфийлд трябва да е бил наясно, че поема и голям риск - заключават анализаторите. Всяко появило се усложнение или неуспех на конгреса, щели да бъдат приписани на неговото влияние и на действията му, и ако съвещанията не доведат до мирна развръзка, всички единодушно ще обвинят него.

Поемането на този риск означавало, че Бийкънсфийлд е бил убеден в благополучната развръзка на Берлинския конгрес. Без да са знаели за постигнатото споразумение между Англия и Австро-Унгария, политическите наблюдатели са били уверени, че последната ще поставя на конгреса само такива условия, за които е сигурно, че ще бъдат подкрепени от английските представители. Оценката „благополучна“ касае европейските държави. Иначе в Русия отрано усетили какви неприятности ще имат техните представители на конгреса от възможното взаимодействие между Австро-Унгария и Англия.

Ръководител на делегацията и първи пълномощник на императорското правителство на Австро-Унгария в Берлин бил външният министър Дюла Андраши. Хайнрих Хаймерле, посланик в италианския кралски двор, бил определен отначало за втори пълномощник. Третият пълномощник Алайош Кароли, обаче, останал недоволен. Той бил посланик в Берлин и предположил, че третата позиция в състава на австро-унгарската делегация ще се отрази на репутацията му. Затова заявил, че по-скоро ще отиде на почивка по време на преговорите, вместо да изпълнява ролята на наблюдател на конгреса. Андреши също разчитал на сътрудничеството на берлинският посланик и не искал да участва без него. Считал, че Хаймерле не бил много популярен в Берлин и не бил подходящият човек за директен контакт с германските държавници. Затова в последния момент била направена промяна: Кароли станал втори, а Хаймерле бил назначи за трети пълномощник.

На 30 май/11 юни Андраши заминал за Берлин. Предприел пътуването, изпълнен с надежда и в добро настроение, уточнява неговият биограф. Искал да пристигне в германската столица ден преди откриването на конгреса, за да може да се свърже с Бисмарк и Бийконсфийлд. При първите си срещи Андраши използвал всяка възможност, за да направи пропаганда на своите виждания. В задълбочени разговори той искал да спечели Вадингтон и Солсбъри и да ги убеди, че в провинциите в Европа, които останат за Турция, нейната политическа и военна власт трябва да бъдат запазени, доколкото е възможно. От друга страна Портата трябвало да жертва онези области, които вече не можела да задържи. Няма сведения да е давал допълнителни уточняващи обяснения, но очевидно, че е имал предвид Босна и Херцеговина.

Основна фигура сред пълномощниците на Германия бил Бисмарк. Той като председател на конгреса, така и като шеф на германските представители, се показал в нова светлина. Постигнал преди това успех във Френско-пруската война, на конгреса вече се изявил като голям миротворец. Разбира се това се дължало на факта, че много от възловите въпроси били вече в голяма степен решени на предварителните преговори между основните велики сили. От друга страна Германия не проявявала интерес към Балканите.

Бисмарк не криел, че неговото желание било конгресът да приключи работата си колкото се може по-скоро. Той възнамерявал да ускори максимално преговорите и си представял, че заседанията ще продължат само три дни. Бил третия „старец“ на европейския форум. Участието в конгреса го принудило да отложи ежегодната си почивка в любимия му курорт с минерални бани Кисинген и силната жега в Берлин усложнявала кожната му болест. По собствено признание, единственото средство, което му помагало да понася болката, било каничката портвайн, която той си подготвял за всяко заседание на конгреса.

Бисмарк председателствал конгреса с определена военна твърдост, коментира Шувалов, която у никого не предизвиквала неодобрение и представителите на всички държави я приемали и се подчинявали, включително и двамата английски министри, от които той очаквал да проявят повече гордост. Към представителите на балканските държави се отнасял с нескривано презрение. Той не криел, че според неговата гледна точка балканските народи били извън европейската цивилизация. Съдбата на Турция му била напълно безразлична. Обяснявал, че ако си губел времето, като участвал в работата на конгреса, то било за да предотврати конфликтите между великите държави и осигури мира на континента.

Вторият германски пълномощник Хоенлое добавя, че председателят бил недоволен от турските делегати. Натяквал им, че бъркат, като си мислят, че конгресът се е събрал, за да запази Османската империя. И уточнил, че всъщност „великите сили щели да се възползват от края на войната, за да се възнаградят за сметка ня Турция“.

Първият италиански пълномощник Луиджи Корти, бил спокоен, умерено мислещ държавник. Той не бил истински политик и не бил запознат добре с нуждите на отечеството си. Когато бил призован да поеме министерството на външните работи, заемал поста на посланик в Цариград. Приема да стане външен министър, като заявява, че го прави с условието, че Италия ще се откаже от всякаква авантюристична политика и ще поддържа приятелство с Германия и Австро-Унгария. На конгреса обаче приел неутрална позиция.

Френските представители имали трудната задача да представят страната си на конгрес, проведен в Берлин под председателството на Бисмарк, само няколко години след франко-пруската война. На конгреса Франция имала роля, далеч по-маловажна, отколкото тази, през 1856 г. Първият френски пълномощник Вийан Вадингтон не бил професионален дипломат, но познавал спорните въпроси и преценките му били добри. Той бил представител на дясното крило на републиканците и сменил руската ориентация на френската политика на английска и германска. Поддържал на конгреса Англия, надявайки се на сътрудничество в колониалното поприще и в предстоящото урегулиране на турските дългове. Неговият приятел и колега Шарл дьо Сен Валие бил дипломатически агент към германската окупационна армия във Франция, което го правело пристрастен към позицията на Бисмарк и Германия.

Турското правителство първоначално решило да изпрати като представител на конгреса министъра на външните работи Сафвет паша. След като султанът го назначил за велик везир, на негово място за първи турски пълномощник бил избран Садък паша, който трябвало да бъде придружаван от Едхем паша. По неизвестни причини тази комбинация не се състояла. В крайна сметка на Берлинския конгрес Османската империя била представена от две лица с нетурски произход: гъркът Александър Каратеодори, който за случая бил възведен в ранг паша, и германецът Мехмед Али паша, който не бил известен в дипломатическите среди. Трети делегат бил посланикът в Берлин Садулах паша.

Бисмарк възприел като обида избора на заместника на Каратеодори, Мехмед Али Паша, който бил роден като Карл Детройт в Бранденбург, на няколко километра от Берлин. В късните си тийнейджърски години дезертирал от кораба, на който работел в Цариград, за да се спаси от издевателствата на тираничния си капитан. В турската столица станал протеже на Али Паша, основна фигура от времето на Танзимата. Преминал към исляма, което му дало възможност да се издига в йерархията на османските военни сили. Станал турски военен герой в Сръбско-турската война от 1876 г. Бил включен в турската делегация поради обширните си познания за географията и политиката на Балканите. На практика не успял да сподели знанията си с останалите делегати, тъй като Бисмарк му отнемал думата и не му позволявал да вземе сериозно участие в дебатите.

Първият турски пълномощник Каратеодори паша получил от султана и великия везир устни инструкции, които той съобщил на своите колеги. Задачите били: линията на Балкана и крепостта Варна да останат за Турция; да се предотврати твърде голямото разширение на Черна гора и Сърбия към страната на Албания; Батуми и Алашкертската долина да се върнат на Турция; Турция да се освободи от всякакви парични обезщетения към Русия.

В Берлин турските пълномощници установили, че тяхната програма съвпадала с тази на английските пълномощници, с изключение на точката за Варна. Което показало, че англичаните са оставили Варна на България. Затова една от първите задачи на османските пълномощници била да направят опити да спасят Варна и околността ѝ. Успели да убедят англичаните да подкрепят това им искане, даже им хрумнало да предложат и Българското княжество да бъде разделено на две, като източната част на Дунавския вилает от Янтра до Черно море, включващ четириъгълника на крепостите, бъде към Турция. Убедили се обаче, че Англия и Австро-Унгария нямало да подкрепят тази идея и си останали само със стремежа да запазят Варненската област.

Каратодори имал стриктни разпореждания да не отговаря на каквито и да било предложения без предварително да съгласува всичко с Цариград. Понякога му се налагало да чака цели дни преди да получи отговор от преднамерено бездейното си правителство и да отблъсква нетърпеливите настоявания на Бисмарк, постоянно критикуващ турската мудност. Заплашена с изхвърляне от хотела си, поради липста на пари, за да плати престоя си, турската делегация е принудена да изпрати оставката си до Портата, преди тя най-после да изпрати пари за издръжката на пълномощниците си.

Политическите наблюдатели коментират, че въпреки формално равния им статут около голямата конгресна маса, османските пълномощници на практика били поканени на конгреса по една-единствена причина – за да отстъпят големи парчета територия на всеки, когото великите сили счетат за подходящ.

Без да бъдат официално поканени, в Берлин пристигнали представители на Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора. От тях на конгреса били допуснати да направят изло­жения, без да участвуват в разискванията, само представителите на Гърция и Румъния.

До конгреса били подадени меморандуми от Сърбия, Черна гора и Албания, в които се изтъквало недоволството от решенията на Санстефанския договор и се предявявали те­риториални претенции. Твърди се обаче, че никой от пълномощниците не си направил труда да прочете някой от тези меморандуми.

За съдбата на меморандумите (без прочетените от представителите на Гърция и Румъния) красноречиво говори записаното от Анучин. На 16/28 юни Боголюбов попитал: „на кого Божо Петрович и Радонич са длъжни или могат да предадат черногорския меморандум?“ Шувалов отговорил, че съдбата на тяхното дело е в неговите ръце и ако него ден техния въпрос не се разреши благоприятно, могат да подават меморандума на когото искат.

В том VI на История на България се отбелязва, че българите били лишени от възможност да из­ложат и защитят пред Берлинския конгрес своите искания за запазване на извоюваната национална свобода. Протестът им против ревизирането на Санстефанския договор обаче бил чут в Берлин, твърдят в изданието в главата „Санстефански мирен договор и Берлински конгрес“. Това се виждало от един списък на изложения, ходатайства, молби и други документи, адресирани до конгреса, в който списък били записани няколко документа, изразяващи протести против евентуално ре­шение на конгреса, което би отделило Македония от българското княжество. Очевидно оценката, че протестите са били чути, не е вярна, тъй като Македония остава на Турция. Като виждаме каква е била съдбата на меморандума на Черна гора, можем да бъдем сигурни, че едва ли някой в Берлин си е направил труда дори да прочете въпросните протести.

Г. Бобриков е отбелязъл в спомените си следното свое впечатление: „Представителите на балканските народи се явиха на Берлинския конгрес не като силна, единодушна с нас съюзна група, а недоволни, с нескончаеми жалби и искания към нас. Ние не успяхме да примирим интересите в рамките на родствения кръг, тъй като участниците в него ревниво следяха за най-малкото териториално увеличение на една или друга държава.“

1.4. Откриване на конгреса

Берлинският конгрес трябвало да разреши по мирен начин политическите конфликти между великите сили, възникнали след края на Руско-турската война. Към времето на неговото откриване обаче, продължавали да са налице някои условия, които създавали военно напрежение.

Турските войски още не били започнали да се изтеглят от Шумен и Варна. Английската ескадра продължавала да пребивава в Мраморно море, в Измитския залив, намиращ се на 50 км от Цариград и Босфора. Което оправдавало и присъствието на руската армия в околностите на турската столица. Допълнително напрежение пораждали действията на Австро-Унгария. Тя се въоръжавала и подготвяла мобилизация на армията си. Завзела турската военна крепост, разположена на дунавския остров Ада Кале, тя създавала заплаха за разположената срещу острова Сърбия, която участвала във войната като съюзник на Русия. В Трансилвания били съсредоточени австро-унгарски войски, въпреки, че нямало чужда заплаха за областа. На военните власти в Пеща била изпратена по телеграфа заповед да бъдат готови за настъпление при първа заповед.

Независимо от тези обстоятелства, в руската преса в началото на юни 1878 г. коментират оптимистично: „Така или иначе, конгресът се събра и само този факт е доста силна гаранция против възникването на нова война“.

Както бе споменато, германският канцлер Бисмарк изразил пред френският пълномощник дьо Сен-Валие мнението си, че заседанията ще продължат само три дни. Английският пълномощник лорд Одо Ръсел също написал на своето правителство, че „добре информирани лица“ в Берлин вярват, че цялата работа ще бъде уредена до десет дни. Тези настроения очевидно са били породени от информацията, че руското и английското правителство са сключили споразумение относно решенията на конгреса. Обаче това впечатление се оказало илюзорно и работата на конгреса продължила цял месец.

Радзивил.jpg

Конгресът е открит в 14 ч. на 1/13 юни 1878 г. в двореца Радзивил в Берлин, който тогава бил официална резиденция на германския канцлер Ото фон Бисмарк. Участвали са пълномощниците на силите, които са подписали Парижкия мирен договор от 18/30 март 1856 г. и Лондонската конвенция от 1/13 март 1871 г., с която се променяли някои клаузи от договора, отнасящи се до корабоплаването в Босфора и Дарданелите. Държавите-участнички в Берлинския конгрес са: Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция. Делегациите се възглавявали от министър-председателите или министрите на външните работи на съответните правителства. Турция била представена от специален посланик.

Съставът на делегациите бил:

Германия - княз Ото фон Бисмарк (Otto von Bismarck), канцлер; Бернхард фон Бюлов (Bernhard von Bülow), държавен  секретар в министерството на външните работи; княз Хлодвиг цу Хоенлое-Шилингсфюрст (Chlodwig zu Hohenlohe-Schillingsfurst), посланик в Париж;

Австро-Унгария (в документите се споменават най-често само Австрия и австрийски пълномощници) - граф Дюла Андраши (Gyula Andrássy), министър на външните работи; граф Алайош Кароли (Alajos Károlyi), посланик в Берлин; барон Хайнрих фон Хаймерле (Heinrich von Haymerle), посланик в Рим;

Франция - Вийан Вадинггон (William Waddington), министър на външните работи; граф Шарл Раймон дьо Сен Валие (Charles Raymond de Saint-Vallier), послан­ик в Берлин; Феликс Иполит Депре (Felix Hippolyte Desprez), пълномощен министър;

Великобритания – лорд Бенжамин Дизраели граф Бийкънсфийлд (Benjamin Disraeli Earl of Beaconsfield), премиер-министър; лорд Робърт Сесил маркиз Солсбъри (Robert Cecil Marquess of Salisbury), министър на външните работи; барон Одо Ръсел (Odo Russell), посланик в Берлин;

Италия - граф Луиджи Корти (Luigi Corti), министър на външните работи; граф Едуардо де Лоне (Edoardo De Launay), посланик в Берлин:

Русия - княз Александър Горчаков, канцлер и министър на външните работи; граф Пьотър Шувалов, посла­ник в Лондон; барон Павел д`Убри, посланик в Берлин;

Турция - Александър Каратеодори паша (Alexander Karathéodory Pascha), специален посланик; Мехмед Али паша (Mehmet Ali Pascha); Садулах паша (Saadullah Pascha), посланик в Берлин.

Представители на стра­ните, непоканени на конгреса, били: на Гърция - министърът на външните работи Теодорос Делиянис (Theodoros Deligiannis); на Румъния - министър-председателят Йон Братияну (Ion Brătianu) и министърът на външните работи Михаил Когълничану (Mihail Kogălniceanu); на Сърбия — министърът на външните работи Йован Ристич (Jovan Ristić); на Черна гора — войводата на въстаниците и председател на сената Божо Петрович (Božo Petrović) и офицерът за свръзка с руската главна квартира Станко Радонич.

В деня на откриване на конгреса пълномощниците се събрали в пълен състав, с изключение тези на Турция, които поради буря в Черно море, пристигнали едва през нощта. На този ден Портата била представена само от турския посланик в Берлин Садулах паша, затова и само той бил вписан в протокола за този ден.

Заседание на конгреса.jpg   

Заседателната зала на конгреса на първия етаж на двореца Радзивил била запълнена от гигантска маса във формата на буквата П. Тъй като тази буква била непозната за латинските делегати и журналисти, в техните спомени и преса масата е описана като подкова. Членовете на конгреса били разположени около нея на групи по нации според френския азбучен ред. В средата на масата е отредено място за председателя, пред него и в двата ѝ края били секретарите. Пред всяка група на пълномощниците е поставен надпис с отпечатано името на държавата на френски език. Пред всеки пълномощник има мастилница, принадлежности за писане и папка с хартиени листи. В средатя на масата са разположени книги, списъци, карти, брошури и други. Освен главната маса има още една, на която също са поставени книги и карти.

„На 13 юни в един и половина часа се отправих към двореца на Бисмарк, бившия дворец Радзивил – е написал в спомените си от конгреса Хоенлое. - В голямата бивша бална зала беше поставена маса във вид на подкова, покрита със зелено сукно. По средата стоеше креслото на председателя, от ляво от него – креслото на представителя на Франция, от дясната страна – на Австрия. След Австрия беше Англия, а след Франция Италия. По-нататък от дясната страна на масата беше Русия, а от лявата – Турция. Против Бисмарк седеше Радовиц, на когото беше възложено да води протокола, вляво от него – аз, а вдясно – Бюлов.“

На Анучин му е направило впечатление, че пълномощниците се явилr на заседанието в сюртюци, само Бисмарк бил във военна униформа. И винаги бил в този вид.

На първото заседание било съставено бюро на кон­греса. Андраши предложил Ото фон Бисмарк за председател. Това се изисквало от приетия през годините обичай и показвало почит към гостоприемството на домакина. От името на присъстващите на конгреса Андраши изказал горещи пожелания за бързото и пълното оздравяване на германския император Вилхелм, срещу когото бил извършен атентат. Тези думи се посрещнали със силно одобрение от всички пълномощници, след което Бисмарк благодарил за чувствата на симпатия към императора и обещал да ги засвидетелства пред него.

Бисмарк обявил, че приема председателството, което за него било голяма чест. След което той предложил и бил избран за секретар на конгреса Йозеф Мария фон Радовиц (Joseph Maria von Radowitz), германски посланик в Атина. Негови помощници станали: граф Шарл де Мюи (Charles de Moüy), първи секретар на френското посолство в Берлин; действителния съветник Юлиус Мориц Буш (Julius Moritz Busch); барон Фридрих фон Холщайн (Friedrich von Holstein); и граф Херберт фон Бисмарк (Herbert von Bismarck), най-възрастния син на германския канцлер. Управлението на архивите било поверено на Лотар Бухер (Lothar Bucher), действителен таен съветник при министерството на външните работи на Германия.

В кратка реч председателят Бисмарк зая­вил, че към края на 1876 г. година кабинетите на великите държави обединили своите усилия с цел да възстановят мира на Балканския полуостров. Те потърсили и действителни гаранции за подобрението на съдбата на християнските населения в Турция. Усилията не се увенчали с успех. Избухнала страшна война, която се прекратила с подписването на Санстефанския договор. С някои негови членове, обаче, той променял реда, установен с предишните ев­ропейски договори, засягащи Източния въпрос.

„Ние сме се събрали днес  — продължил председателят, — за да подложим Санстефанския договор на свободно разискване от кабинетите, подписали договорите от 1856 и 1871 г. На нас ни предстои да осигурим с об­що съгласие и на основата на нови гаранции ми­ра, от който така се нуждае Европа.“ След това германският канцлер обяснил процедурите, които считал за подходящи при водене на конгресните заседания.

Добре било да се реши предварително, че всяко предложение и всеки документ, които трябва да фигурират в протоколите, следвало да се представят писмено и да се прочитат от членовете на конгреса, ко­ито ги предлагат. В интерес на събранието било, то да начертае още в началото реда на своите заседания. Бисмарк бил на мнение, че вместо да се разглежда Санстефанския договор член по член, по-добре било да се подредят въпросите според тяхната важност. Тъй като въпросите за границите и за устройството на България интересували най-много участниците в конгреса, председателят предложил да се започне най-напред с обсъждането на онези точки от договора, които се отнасят към бъдещото устройство на България.

Според отбелязаното в дневника на Анучин Бисмарк не започнал обсъждането с първия член на Санстефанския договор, защото той се отнасял за Черна гора. За нейните граници се очаквал голям спор между представителите на Русия и на Австрия. Председателят на конгреса не искал работата му да започне със „схватка“ между пълномощниците и затова предложил първо да се дискутира член VI, който действително бил възлов и в новия договор станал чл. I. Вертхаймер в биографията на Андраши твърди, че сам той на първата си среща с Бисмарк го помолил, да не започват с въпроси, свързани с Австро-Унгария.

Председателят предложил да се остави по-голям интервал от време между това първо заседание и следващото, с оглед пълномощниците да могат да обменят мисли по съответните въпроси и да се опознаят помежду си. Накрая Бисмарк изразил увереност, че „всички пълномощници единодушно признават нуждата да се пази тайна върху ра­зискванията на конгреса“.

Журналистите, които вече знаели, че между някои от участниците има подписани тайни споразумения, коментирали дадената по-голяма почивка до второто заседание, като „последна възможност за уточняване на позициите“. Те, журналистите, узнали за указанието пълномощниците да не разгласяват какво се е дискутирало в заседателната зала, от заявлението на Стафорд Норткът, направено в английската палата на общините. Заместникът на премиера обявил, че до приключване на заседанията на конгреса, на английския парламент няма да се оповестяват никакви сведения за хода на преговорите.

„След като английското правителство, което в подобни случаи се изявява като най комуникативно, счита за необходимо да пази толкова строга тайна, то е ясно, че от правителствата на другите държави, участващи в контреса, още по-малко можем да очакваме някакви предварителни разкрития за ставащото“, коментират във „Всемирная иллюстрация“ от 10/22 юни. „Ще се наложи дълго да чакаме и докато трае конгресът, европейската публика по всяка вероятност ще остане в пълно неведение какво всъщност става на това дипломатическо събрание“, констатират от списанито, намеквайки, че едва ли в близко време по страниците му ще се появи някаква сериозна новина, отнасяща се до Източния въпрос.

Още в следващия брой от 17/29 юни, обаче, изданието прави корекция на предвижданията си и отбелязва, че много от произтичащото на конгреса ставало известно на публиката и било предмет на обсъждане във вестниците. Не било възможно при толкова много лица, посветени в тайните на конгреса, те да бъдат запазени, още повече, че някои от пълномощниците охотно давали гласност на някои от сведенията. На практика някои от резултатите от съвещенията ставали известни на публиката, макар и не в подробности, а в общи черти.

Всички членове на конгреса одобрили предложенията на Бисмарк за реда на заседанията. Андраши добавил, че напълно приема възгледите му, и че е на мнение да се започне именно от българския въпрос. Бийкънсфийлд се произнесъл в същия смисъл: той също намирал, че за разрешаването на предстоящите трудности най-съществената стъпка е да се разгледа на първо място и без отлагане българският въпрос. Накрая председателят обявил, че предложението да се започне с разискванията по въпросите за България е прието еди­нодушно.

Още преди да се пристъпи към разглеждането на Санстефанския договор, обаче, без да се съобразява с обявените вече дневен ред и правила за водене на работата на конгреса, Бийкънсфийлд взел думата и се на­хвърлил върху Русия.

„Пред конгреса се изправя един предварителен и неотложен въ­прос от голяма необходимост, именно въпроса за пребиваването на руските войски при Цариград“, заявил английският премиер. Той намирал това пребиваване за неправомерно и опасно. Руските войски били преминали посочената в примирието линия и тяхното присъствие създавало опасност не само за двете воюващи страни, но и за инте­ресите на Европа. Една случайност, един лъжлив слух можели да увлекат двете близки една до друга войски и да се предизвикат големи нещастия, дори и превземането на Цариград. Бийкънсфийлд попитал дали няма да бъде удобно конгресът да помисли за тези опасности. Като изказал съжаление, че сторените от заинтересованите кабинети усилия за справедливо споразумение между двете страни не сполучили, той насочил вниманието на конгреса върху повдигнатия предварителен въпрос. Не заявил категорично, но подтекстът на казаното бил, че руската армия трябва незабавно да се изтегли от околностите на Цариград.

Официалният език, приет на Берлинския конгрес, бил обичайният език на дипломатите - френски. Бийкънсфийлд, обаче, се изказал на английски език. Председателят не му направил забележка, а и в следващите заседания не възпирал премиерът на Англия да прави своите изказвания на английски език. Бисмарк даже сам отговарял или реплекирал на същия език. Бийкънсфийлд поназнайвал езика, даже няколко зими бил прекарал в Париж. Говорел обаче с много силен акцент, „с вариации в детайлите“. Произнасял, например, „бакалин“ (grocer), като „надзирател“ (overseer). Помощниците му решили, че техният шеф ще стане за смях в Европа, ако произнася речите си на конгреса на френски език. Не се осмелили, обаче, сами да кажат това на Бийкънсфийлд, а се обърнали за помощ към Одо Ръсел, който като посланик бил свикнал да се справя с деликатни ситуации. В дружески разговор Ръсел между другото подхвърлил на първия английски пълномощник, че до него бил достигнал ужасния слух, че той следващия ден ще се обърне към конгреса на френски език. Което щяло да предизвика голямо разочарование у пълномощниците. „Те те знаят като най-големия жив майстор на английското ораторско изкуство и с нетърпение очакват твоята реч на английски език“, казал Одо. Бийкънсфийлд обещал да помисли по въпроса и на следващата сутрин, както и по-нататък използвал английски език.

След изказването на Бийкънсфийлд против присъствието на руската армия пред Цариград, Бисмарк отбелязъл, че въпросът не може да се разглежда на същото заседание, и попитал руските пълномощници, дали желаят да отговорят на думите на английския лорд.

Пръв Горчаков изтъкнал, че Русия се съгласила да вземе участие в конгреса с условието да се избягват всякакви укори, отнасящи се до миналите събития. Затова той нямало да влиза в разискване на причините и обстоятелствата, които са довели до Санстефанския договор. Целта на Русия била не да завладее Цариград, а да осигури самостоятелно съ­ществуване на християнските поданици на султа­на, което да бъде съпроводено с реални гаранции. Ако за достигането на тази цел конгресът предложи по-удачни средства, от ония, които Русия е намерила за най-подходящи, императорското правителство ще ги разгледа.

Шувалов също взел думата и възразил по-обстоятелствено на провокацията. Придвижването на руските войски напред е станало, защото английският флот влязъл в Босфора, пояснил руският посланик. Желанието на английският лорд било да се оттеглят руските войски много по-назад от линията, предвидена в примирието. Съществували трудности и даже опасности от подобно дви­жение. Сегашното положение на нещата не само не било дало от три месеца насам повод за сериозни недоразумения, но напротив, имало опасения, че оттеглянето на руските войски ще даде знак за проява на безредици, защото можело да ги последва християнското население от Цариград. Шувалов добавил, че за опасенията на Бийкънсфийлд за внезапно превземане на Цариград от руските войски вследствие на лъжлив слух, и дума не можело да става. Опасността била отстранена и подобна случайност не била възможна. Така че, оттеглянето на руските войски не било необходимо условие, за да протекат спокойно разискванията на конгреса.

Към мнението на Шувалов се присъединил Убри. А Бисмарк изразил увереност, че английските пълномощници ще намерят отговора на техните руски колеги за удовлетворителен и поставения въпрос няма да попречи на раз­искванията. Освен това се колебаел да признае, че той влиза в компетентността на конгреса, тъй поне мислело германското правителство. Бил на мнение, че въпросът би трябвало да се разгледа непосредствено между представителите на Англия и Русия. Примирителните наклонности на едните и на другите давали надежда за благополучен изход на тези преговори. Само, ако не се постигне съгласие между двете страни, конгресът можел да се опита в едно от следващите си заседания да посредничи за намиране на общо решение.

Бийкънсфийлд и другите пълномощници се присъединили към това мнение и председателят обявил случая за приключен. След това попитал пълномощниците, дали имат да съобщят на конгреса нещо от страна на своите пра­вителства. Садулах паша обявил, че не приема мнението на граф Шувалов, че оттеглянето на руските войски щяло да повлече опасности за християнското население. Турският пълномощник уверил, че турските сили в Цариград са достатъчни да поддържат спокойствието и реда. Именно присъствието и близостта на руските войски заплашвали спокойствието на столицата. Бисмарк обаче, заявил, че конгресът е закрил разискванията по този въпрос и че те са отложени за друг път.

Солсбъри обявил, че на следващото заседание се готви да предложи Гърция да вземе участие в работата на конгреса. Горчаков отбелязъл, че този въпрос бил вече решен с поканите за свикването на конгреса, които са изпратени само на силите, които са подписали Парижкия договор. Ако конгресът отстъпи от първоначалните си разпореждания, тогава не само Гърция ще поиска да участва в събранието. Бисмарк обяснил, че ще изкаже мнението си по този въпрос, когато той се постави формално от маркиз Солсбъри.

Последните изказвания довели председателя до идеята да предложи нови процедури, които да бъдат спазвани по време на работата на конгреса. Той попитал събра­нието, дали няма да е добре, ако членовете на конгреса, които искат да правят предложения, уведомяват за това предварително, за да се избягват непредвидените и внезапни разисквания, за чието дискутиране пълномощниците може и да не са подготвени. Разбира се, свързаните с днев­ния ред предложения и тези, които се пораждали при самите разисквания, следвало да се изключват, от това правило. Изглежда това предложение е прието, но това не е отбелязано в протокола.

Бисмарк предложил и да се счита за неоспоримо правилото, че малцинството на конгреса не е задължено да се подчинява на гласуването на болшинството. Решенията по даден въпрос ставали задължителни за всички участници в конгреса само ако са приети с общо съгласие. Председателят, обаче, предоставил на пълномощниците да решат, дали ще е полезно за хода на работата в конгреса, решенията на болшинството върху въпросите по процедурата (не по същество) да се считат за решения на конгреса, когато малцинството не намери за нужно да направи формален протест.

Вадингтон се присъединил към мнението на пред­седателя за непредвидените предложения и отбелязъл, че ще бъде много по-добре, ако такива предложения се обявяват винаги не само един ден напред, но на предидущото заседание, защото без това пълномощниците не всякога ще бъдат добре приготвени за всестранно разискване. Бисмарк намирал тази бележка за удачна и напълно се присъединил към нея. След като Солсбъри уточнил, че размишленията на първия френски пълномощник трябва да се отнасят само към съществените предложения, а не и към поправките и второстепенните въпроси, конгресът единодушно одобрил този начин на действие.

Събитията от деня на откриването на конгреса са отбелязани безпристрастно в протокола. Но от записките на Анучин се разбира, че изказването на Бийкънсфийлд предизвикало силно безпокойство у руските пълномощници.

„Първото заседание на конгреса се проведе днес и продължи от 2 до 3 ½ часа след обяд – отбелязва на 1/13 юни в дневника си Анучин. - В навечерието на конгреса, т. е. на 31 май, граф Шувалов от 11 часа вечерта до 2 ½ сутринта е бил при Бийкънсфийлд и дружелюбно е разговарял за бъдещите занимания. Нищо не подсказваше, че още с първите си стъпки Бийкънсфийлд ще поведе против нас дръзка кампания, но това междувремено се е случило. Граф Шувалов с вълнение и гняв ми разказа за станалия инцидент. Отначало всичко вървяло, както било прието. Пожелали на императора скорошно оздравяване, избрали Бисмарк за председател на конгреса, назначили бюро и решили да пристъпят към разглеждане на Санстефанския договор, но не по ред на точките, а с по-важните предмети, като за такъв предмет определили България. Изведнъж Бийкънсфийлд започва реч - на английски език, и за какво? За необходимостта преди всичко да бъде обсъден въпросът, трябва ли пред Цариград да има руска войска! В това той виждал голяма опасност за Европа: опасявал се от стълкновения между страните и предположил, че можем да завладеем Цариград. Можел ли конгресът да заседава спокойно при подобни опасности?...“

По-нататък Анучин отбелязва изявленията на Бисмарк, Горчаков и Шувалов, като допълнително под линия коментира: „Пред вид проявената от Биконсфилд дързост, отпорът на Шувалов е бил твърде скромен и плах. Нахалникът не е получил урока, който е заслужавал.“

Коментар направил и Милютин, след като на другия ден в Петербург се получила телеграмата за случилото се на първото заседание. „Биконсфилд не е могъл да се въздържи от неприятни обяснения относно пребиваването на нашата армия пред Цариград – отбелязъл в дневника си руският военен министър. – С този трик са се открили съвещанията. Нашият канцлер пуснал както обикновено риторичен букет, ограничавайки се с общи приказки. Шувалов навлязъл в някои подробности, но кн. Бисмарк отклонил въпроса за отдалечаването на нашата армия и английския флот от Цариград, обявявайки, че този въпрос не подлежи на дискусия в конгреса.“

След заседанието Бисмарк с помощта на Радовиц предвидливо подготвил конкретно предложение, в случай, че британците отново повдигнат въпроса за руските войски. Предлагало се Русия да изтегли войските си от района между Цариград и Одрин, турците следвало да освободят Шумен и Варна, а Англия да изтегли флота си от Мраморно море. Тревогата на Бисмарк, обаче, се оказала излишна, тъй като въпросът за положението на руската армия близо до Цариград вече не бил повдигнат на заседанията до края на конгреса. Също до тогава руските войски и английската ескадра не напуснали позициите си в близост до турската столица.

1.5. Англия предлага Гърция да вземе участие в конгреса

На второто заседание на конгреса, провело се на 5/17 юни, Солсбъри изложил предложението си за допускане на Гърция в работата на конгреса. Първо той припомнил, че щом се появило предложението за свикването на конгрес, английското правителство съобщило на шестте велики сили мнението си, че на него трябва да бъде представена и Гърция. Руското правителство, започвайки приключилата вече война, обявило, че то не търси териториални придобивки. Неговата цел била да избави християнските населения от теглилата, за съществуването на които вече никой не се съмнявал, независимо от тяхната причина. Това потвърдил и княз Горчаков в изказването си на първото заседание на конгреса.

Започнатата с такива намерения война очевидно трябва да завърши с мир, с който да се подобри съдбата и се осигури благосъстоянието на населението от турските области, които са били театър на плачевни страдания и злочестини, подчертал английският външен министър. Следователно пълномощниците трябвало да се придържат към това обстоятелство. Но сега християните в тези места били разделени на две части с различни интереси и предпочитания. През последните години приятелските връзки, които дълго време обединявали гръцките и славянските поданици на Портата, били напълно прекъснати и от съюз­ници двете народности се превърнали в съперници. Славяните са се отцепили от гръцката патриаршия и са се обединили в нова църковна организация. В много места, населени с гърци и българи, въпросите, кой да владее местните църкви, са довеждали населенията от двете народности до големи препирни и даже до ожесточени борби.

Разпалените страсти са отдалечили напълно двете племена едно от друго. Гърците имали право да се страхуват за църквата си, за езика си и за поглъщането и постепенното изчезване на тяхното племе, ако на техните съперници се даде преобладаващо положение. За гърците тези опасения били от съществена важност и съдбата на тяхната национална особеност щяла да зависи твърде много от начина, по който конгресът ще уреди положението на тези населения с цел да ги защити и да осигури реда и спокойствието в областите на Европейска Турция.

Двете племена не били поставени пред конгреса на равна нога, считал Солсбъри. Славяните се защищавали от един силен във военно отношение народ, техен брат по кръв и по вяра, чието обаяние е укрепнало от недавнашните му победи. Гърците, напротив, нямали за представител на конгреса нито един народ от същото племе.

Английското правителството било на мнение, че взетите при такива условия решения няма да задоволят гръцкото племе и няма да успокоят нито турската империя, нито Европа. Имало страхове, че ще се появят нови движения между този народ, силно привързан към своята вяра и своята народност, когато той се убеди, че Европа го е изос­тавила и го е отдала под господството на едно племе, което няма никакво съчувствие. Затова Англия предлагала представители на Гръцкото кралство да се приемат в конгреса, като защитници на гърците, да се намесят в разискванията на събранието или поне да присъстват на всичките заседания, в които ще се разглеждат въпроси, които се отнасят до интересите на гръцкото племе, завършил Солсбъри.

Изглежда многострадалната участ, която очаквала гръцкия народ, ако той няма свой представител, който да го защитава на конгреса, както я обрисувал Солсбъри, не впечатлила чак толкова Бисмарк. Като се позовал на решението на конгреса, той заявил, че е невъзможно събранието да се произнесе същия ден върху прочетеното предложение, което засяга толкова важни въпроси. Колкото и да е голяма симпатията на Европа към Гърция, разискванията по този въпрос трябвало да се отложат за следващото заседание. До тогава председателят щял да се погрижи да напечата предложението на лорд Солсбъри и да го разпрати на пълномощниците за проучване. В това предложение влизали редица въпроси не само по международно право, но и по процедурата как гръцкият представител може да участва в работата на конгреса. Всичко трябвало да бъде обмислено добре.

Без да желае да разисква въпроса за приемането на Гърция в конгреса, Горчаков обърнал внимание, че не иска да се гледа на руските пълномощници като на представители само на славянските интереси, а като представители на всичките християнски населения в Турция. Руският канцлер обявил, че той ще се присъедини към решенията в полза на Гърция и че даже ще поиска за гърците в турската империя същата автономия, която се дава и на славяните. Целта на неговото правителство е била и продължава да бъде, да сближи тези две племена. Колкото до религиозния въпрос, на който лорд Солсбъри наблегнал, трябвало да се има предвид, че вероизповедално разцепление между гръцката патриаршия и българската екзархия в същност не съществувало: имало разделение само в мнението за йе­рархията.

Председателят удостоверил съгласието на всичките пъл­номощници да се отложи разглеждането на въпроса до следващото заседание. След което Депре, от името на френските пълномощници, прочел предложение конгресът да призове гръцкият крал да си назначи свой представител, който да излага съображенията на Гърция, когато ще се урежда съдбата на граничните на кралството области, и който ще се вика в конгреса всякога, когато пълномощниците намерят това за необходимо.

Предложението трябвало да се раздаде на представителите и да се представи заедно с предложението на Солсбъри. Бисмарк обявил, че напечатването и раздаването на документа ще се осъществи, както желаят френските пълномощници и обсъждането му ще влезе в дневния ред на следващото заседание.

Третото заседание на 7/19 юни преминало изцяло с разискване на въпроса за участието на Гърция. Бисмарк припомнил, че по този въпрос имало две предложения, едното на Солсбъри, другото на Депре. И добавил, че Германия се присъединява към второто. Той призовал пълномощниците да се изкажат по предложението, което предпочитат. Ако се приеме решението в работата на конгреса да участват и гръцки представители, ще трябвало да се гласува датата на заседанието, когато ще стане това.

Пръв турският пълномощник Каратеодори паша прочел декларация, с която обърнал внимание, че етносите, за които сега се търси начин да бъдат разделени, все още са заедно в Османската империя. И на практика турските пълномощници са тези, които представят държавата, в която отделните етноси са били свързани чрез солидарността си в една силна единица. Покровителството и вниманието към една коя да е категория от населението, от която и страна да идва това покровителство и под каквато и форма да се проявява, нямало да бъде от полза. Ако се покани само Гърция да участва в работата на конгреса, трябвало много да се внимава какви решения ще се вземат.

Горчаков заявил, че Русия се съобразила с же­ланието на конгреса и също прочел писмена декларация, в която били изложени бележките по предложението на Солсбъри, Гърция да се допусне да участва в конгреса или поне да присъства на заседанията, в които ще се разгле­ждат въпросите, засягащи интересите на гръцкото племе. В декларацията се казва, че Русия винаги е гледала на интересите на християните в Турция еднакво, без изключение на тяхната народност. С гръц­кото племе тя била свързана чрез христовата вяра, която приела от Източната църква. Ако в сегашната война Русия е поискала да защити повече българите, това е станало, защото този път България е била главната причина за войната и тя се е водила на нейна територия. Русия всякога е имала пред вид да осигури според своите възможности и на гръцките области онези изго­ди, които е предложила да се дадат на България. Тя с удо­волствие гледа сега, че Европа споделя тези нейни възгледи, радва се на благоволителните грижи, които силите полагат за доброто на гръцкото племе. Императорското руско правителство се присъединява към всяко предложение в полза на Епир, на Тесалия и на Крит, какъвто и да е размера на изгодите, които силите ще предоставят на тези области.

Руското правителство не намира основателна причина за антагонизъм между племената, за които говори маркиз Солсбъри, се казва по-нататък в декларацията. Този антагонизъм още по-малко може да произтича от вероизповедалните несъгласия. Всичките народи от православно вероизповедание са прибягвали до правото си на автокефална църква, т. е. стремели са се да  имат независима църковна йерархия и богослужение на своя език. Така са направили Русия, Румъния, Сърбия и дори Гръцкото кралство. Това обаче не е водело до разцепление между независимите църкви и патриаршията и до антагонизъм между племената. Българите нито са искали нещо повече, нито пък правата им в този случай са по-малки. Причината за временните недоразумения между българи и гърци трябва да се търси не в някакъв племенен антагонизъм, а в частните подстрекателства, които са чужди не само на действителните интереси на племената, но и на мира в Европа. По тази причина подстрекателствата не трябвало да се насърчават по никакъв начин.

Колкото до разграничението на местата, в които преобладават елинските интереси и които уж трябва да се сложат под специално покровителство, се казва още в декларацията, това не би могло да се достигне по начин практически, рационален и справедлив, освен на основа на мнозинството на населението. Това произтича от постановленията на Цариградската конференция, това е поставено и в основата на Санстефанския договор. Разпределението на местата, което не може да се осъществи по принципа на мнозинството на населението, може да бъде постигнато, не като се вземе предвид ползата за племената, а се отчетат по­литическите, географските и търговските интереси. Русия няма в своите цели материални интереси и не може да разглежда различните предложения за тези места, освен от една гледна точка: откъм справедливостта н примирението, към които тя всякога е клоняла за утърждаване на европейското съгласие и на общия мир.

Тези виждания дали основания на руските пълномощ­ници да се присъединят към предложението на френския пълномощник, се заявява накрая на декларацията. Русия е съгласна да се покани гръцкият крал да си назначи представител, който ще излага забележките и съображенията на гръцкото правителство, когато конгресът решава съдбата на съседните на Гърция области, и който представител ще се повиква на заседание на конгреса винаги, когато пълномощниците намерят това за нужно. Руските пълномощници приемат това право да се отнася и за случаите, които се отнасят до самата Гърция.

По-нататък сред пълномощниците започнал спор за въпросите, по които ще вземе участие гръцкият представител. Солсбъри предложил във френското предложение „когато ще се урежда съдбата на съседните на Кралство Гърция области“, думите „съседните на Кралство Гърция области” да се замени с думите „гръцки области”. Ако се приеме това изменение, което правело текста по-ясен, той драговолно щял да се присъ­едини към френския проект. Депре обаче изразил опасения, че исканото от маркиз Солсбъри изменение ще направи текста още по-неточен.

След това първо било гласувано и прието френското предложение, като турските делегати отказали да гласуват. На настояването на председателя да си дадат гласа и те, Каратеодори н Мехмед Али обявили, че по принцип те не са против да се изслушва понякога гръцкия представител, но неговия глас трябвало да бъде само съвещателен.

След това следвало да се гласува изменението, предложено от Солсбъри. На въпроса, каква е разликата между „съседни области“ и „гръцки области“, той отговорил, че имало гръцки области, които не били съседни на гръцкото кралство. Според френския проект се разбирало, че става дума само за Епир и Тесалия, но конгреса трябвало да разгледа и даде решение за Македония, Тракия и Крит, където също имало гръцко население. На практика Солсбъри искал гръцкият представител да вземе отношени и по съдбата на областите със смесено население, тъй като там също живеело гръцко население.

Андраши, английските пълномощници и Корти дали гласовете си за изменението, но френските пълномощници били против. Тогава руските делегати помолили френските да представят мотивите, които ги карат да настояват на текста на тяхното предложение.

Вадингтон отговорил, че няма голяма разлика между проекта на Депре и редакцията на лорд Солсбъри, но все пак съществувало едно отличие, което требвало да се отчита. Френските пълномощници са считали, че като се по­канва гръцкото правителство да си назначи представител, не­обходимо и полезно ще бъде да се ограничи кръга на него­вото представителство. Вадингтон можел да се съгласи гръцкият представител да има право да си дава мне­нието върху работи, които стават близо до границите на кралството, но той не приемал да се счита атинския кабинет за компетентен и в работи на такива места, на които населението е смесено. От друга страна чрез втория параграф на френското предложение, който предоставя на конгреса пълна сво­бода да изслушва гръцкия представител винаги, когато съ­бранието намери това за нужно, това събрание става пълен съдия на това, къде и кога трябва да се иска мнение­то на гръцкия представител.

След като чули тези разсъждения руските пълномощници дали гласовете си за френския текст.

Каратеодори паша заявил, че би могло да се приеме и да се изслушва гръцки представител на конгреса, но той и Мехмед Али паша считали, че думите във френския проект „съседни области” не били съвсем ясни. Вадингтон отговарил, че на заседанието се разисквал всъщност само предварителния въпрос: спра­ведливо ли е, или не, да се допусне Гърция да си изказва желанията по въпросите, които се отнасят до нейните гра­ници? Бисмарк също отбелязъл, че разликата между двете мнения щяла да се покаже на практика, когато се определи кога (т. е. по кои въпроси) ще трябва да се приемат и изслушат гръцките представители. Решителното гласоподаване щяло да стане тогава. За сега предстояло да се определи дали да бъдат те приети на заседание на конгреса, или не.

Бисмарк поканил още веднъж турските пълномощници да си дадат гласа било за френската, било за английската редакция, но те отказали да гласуват. След което германските пълномощници гласували за френската ре­дакция. Така гласовете се разделили по равно, английското допълнение не получило вишегласие и френската редакция, определяща гръцкият представител да взема отношение само по въпросите за Епир и Тесалия, придобила пълна сила. Било решено въпросът за времето, когато ще се повика гръцкият представител, да се остави за по-нататък.

Като припомнил, че гръцкият представител ще се повиква на заседанията само в случаите, ко­гато конгреса пожелае да го чуе, председателят констатирал, че никой от членовете на събранието за сега не прави подобно предложе­ние. Това било добре, особено при сегашното положение на работите в конгреса, когато се при­готвя за обсъждане въпроса за България. Имало известно съгласие да не се въвежда в събранието нов елемент, който би могъл да увеличи трудностите при решаване на българския въпрос. Бисмарк се надявал, че конгресът няма да повдига въпроса за изслушване на гръцки представители до времето, когато ще се повдигне въ­проса за учрежденията, които ще се дадат на Южна Бълга­рия.

В заседанието на 16/28 юни Бисмарк обявил, че според съобщението на Александрос Рангабе, гръцки пълномощен министър в Берлин, гръцкото правителство назначило за свой първи представител при конгреса Теодорос Делиянис, министър на външните дела, а за втори – посланика Рангабе.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Част втора

„Българският въпрос“ е бил най-трудният и най-важният от разгледаните на Берлинския конгрес. От 64-те члена на Берлинския договор 22 са посветени на Княжество България и Източна Румелия. Обсъждането им е превърнато в истинска битка между представителите на Русия от една страна, и Англия и Австро-Унгария от друга.

Дискусията за България започнала на второто заседание на конгреса, състояло се на 5/17 юни и продължила в още четири заседания на 10/22, 12/24, 13/25  и 14/26 юни. На тях били разгледани въпросите, засягащи формирането и организацията на княжеството и автономната провинция, на които била разделена Санстефанска България. Допълнително в заседанието на 26 юни/8 юли били приети границите им, подготвени от сформираната за тази цел Комисия по делимитацията (разграничаването).  

В окончателния текст на Берлинския договор в чл. 1 е записано, че „България се конституира като самоуправляващо се трибутарно княжество под суверенитета на негово величество султана“. В следващия член 2, отнасящ се до територията му, се споменава „Княжество България“, но по-нататък в договора, в повечето случаи се отбелязва само „България“, без да се уточнява, че става дума за княжеството. В същия член 2 е описана „Граница между България и Източна Румелия“, но едва в чл. 13 се пояснява, че „ще се образува провинция Източна Румелия, която ще се намира на юг от Балкана и която ще остане под пряката политическа и военна власт на султана, при условие на административна автономия“. Тази област в договора също се отбелязва често само като „Румелия“.

В условията на тази непрецизност при посочване на наименованията на двете части, на които е разделена България, следва да се има предвид, че в документите от конгреса под България се разбира само княжеството. Това е резултат от целенасоченото действие на английските и австро-унгарските пълномощници, които според думите на Шувалов, погледнали на името България като на знаме, можещо да породи опасни стремежи за обединението на населението от двете ѝ части.

2.1. Северна България ще бъде самостоятелно княжество, Южна България –  турска провинция с широка автономия

На второто заседание, провело се на 5/17 юни, след като приключили дебатите по предложението за участието на Гърция в работата на конгреса, председателят Бисмарк оповестил, че на дневен ред стои разискването на онези членове от Санстефанския договор, които се отнасят до България и които започват от член VI. След което прочел неговата първа алинея: „България се конституира като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и национална милиция.“

Бисмарк обяснил, че имало два начина за разискване на въпроса: или да се започне непосредствено с обсъждане на първата алинея от члена или да се изчака да се изчете и четвъртата алинея на същия члеи, отнасяща се за границите на новото княжество, и тогава да започне обсъждането. Без да поддържа единия или другия от тези два начина, председателят попитал представителите на конгреса, кой от начините намират за по-практичен.

Солсбъри се изказал първи, като без да отговаря конкретно на поставения от председателя въпрос, направо заявил основните искания на Англия. В началото изложил накратко опорните точки от своя циркуляр от 20 март/1 април 1878 г., насочен срещу Санстефанския договор. Казал, че най-главният стремеж на договора в неговите членове за България бил да унизи Турция и я сведе до степен на пълна зависимост от държавата, която ѝ е наложила условията на този договор. Конгресът трябвало да въстанови независимостта на Турция, ако не в нейния предишен вид, защото следствията от войната не можели да се унищожат напълно, то в степен, която да ѝ позволи да бъде истинска защитничка на стратеги­ческите, политическите и търговските интереси, на които е била дотогава пазителка. Имало и други опасности, от които Европа също трябвало да се безпокои. Гръцкото население в нова България ще бъде подчинено на славянското мнозинство, с което неговите отношения не са приятелски, гръцкият език вероятно ще изчезне и гръцкото племе ще бъде погълнато. Появяването на нова морска сила на Егейско море в лицето на България, ще се посрещне с недоволство от страна на съседните, близки до Средиземно море държави.

По-нататък Солсбъри продължил с исканията, които вече изложил чрез посредничеството на Шувалов пред руското правителство и някои от тях били приети. За да се решат възникналите вследствие на Санстефанския договор проблеми, България (като автономно княжество, както е в договора) трябвало да се простира не до Егейско море и до Охридското езеро, а само до линията на Балкана (Стара планина). Ако другата част на провинцията остане под властта на султана, посочените опасности ще се намалят, а някои даже съвсем ще изчезнат. Нова морска сила на Егейско море няма да се появи, а многочисленото гръцко население, което било заплашено да бъде погълнато от славянското мнозинство, ще си остане при сегашното си политическо положение. Портата от своя страна ще има стратегическа граница, от която ле­сно ще може да възпира бъдещите нашествия. Това стратегическо преимущество би могло да се достигне не само без вреда за жителите от тези места, но даже и с подобрение на тяхната съдба.

Нито на Цариградската конференция, нито при някакъв друг случай Англия е приемала, че за да бъдат осигурени срещу злоупо­требите и притесненията на турското правителство, християнските населения в Турция трябва да се извадят от политическото господство на Портата, заявил Солсбъри. Такава гаранция можела да се постигне по-скоро с реформи във вътрешното управление на Османската империя, отколкото с политическото ѝ разпокъсване.

Като решение на възникналите от Санстефанския договор проблеми, Солсбъри предложил за обсъждане следните решения: 1. Автономното васално Българско княжество да се ограничи и да включи само онази част от Турция, която лежи на север от Балкана; 2. Румелийската област и всичките други места на юг от Балкана да останат под пряката политическа и воен­на власт на султана, като се осигури с достатъчни гаранции благосъстоянието на населенията, било чрез административна автономия, било по друг някой начин.

Изказалият се след това Шувалов реагирал остро срещу изреченото, в което ставало дума за „унищожаване на последствията от войната“. Русия била дошла на конгреса не да се занимава с последствията от войната, в която е понесла толкова жертви, а да съгласува предварителния Санстефански договор с общите интереси на Европа. Смисълът на думите на лорд Солсбъри всъщност бил, че Англия няма да се съгласи да бъдат одобрени начертаните в Сан Стефано граници, посочил Шувалов. От друга страна, обаче, трябвало да се признае, че между тези граници и границите, които имал предвид пълномощника на Англия, имало място за голяма дискусия, особено когато се вземат пред вид установените от Цариградската конферен­ция граници. Те били начертани от представителите на Европа, като били взети пред вид етническите граници на българската народност. Благородният лорд се спрял на посоченото от него разделение, но на Цариградската конференция европейските представители приготвили и приели граници при надлъжно разделение на България. Не следва ли и то да се дискутира на конгреса, попитал руският пълномощник?

Председателят се намесил и отбелязъл, че руските съображения по тази част ще зависят твърде много от подробното разглеждане на въпроса, какво устройство ще трябва да се даде на България на юг от Балкана. Ако представителите на Англия могат още сега да осветлят конгреса върху управлението и уч­режденията, които ще могат да се дадат и да се осигурят на тази част от България, руските пълномощници, може би, ще могат по-добре и по-цялостно да се произнесат по английските предложения, предположил Бисмарк.

Солсбъри изказал опасения, че подобно изложение в се­гашното заседание ще бъде съпроводено с необходимостта от изнасяне на значителни по обем подробности. Той желаел да отложи отговора си по тази част за следващото заседание.

Председателят бил също на мнение, че е за предпочитане да се отложи разискването по темата. Той изразил надежда, че пълномощниците на страните, заинтересовани най-много от този въпрос, ще могат до следващото заседание да се споразумеят поне върху по-главните точки. На практика двете страни били вече съгласни върху много повече от тези точки, отколкото те предполагали. Като се постигне това предварително споразумение, представителите на спорещите страни ще могат да предложат на конгреса резултата от техните съвещания за южна България и за държавните учреждения, които би трябвало да ѝ се предложат. Ако и тогава не последва пъл­но съгласие, конгресът ще се опита да се намеси и да до­пълни недостигащото, предложил Бисмарк.

Андраши, който също се включил в дискусията и също изразил мнение да се отложи въпроса за следващото заседание, отбелязал, че този въпрос имал две страни за разглеждане. Едната страна била политическа, състояща се в решението ще има ли автономна васална България с християнско пра­вителство? Втората страна се отнасяла до границите на България. Върху политическата страна на въпроса Австрия нямала никакво възражение, но по въпроса за границите тя се ин­тересувала твърде много, защото работата била да се определи положението на България както спрямо съседните страни, като Сърбия, така и по отношение към западните ѝ граници, които влизали в кръга на австрийските интереси. Андраши искал да се вземе под внимание, че Австрия искрено желае отстраняването на трудностите, които пречат на установяването на желания от всички мир и на трайността на този мир, но че именно това желание прави въпроса за границите твърде важен за нея. Първият пълномощник на страната считал за необходимо в частните преговори на руските и английските пълномощници да взема участие и един австрийски представител. Той, Андраши, не се колебаел да одобри по принцип още тогава граничната линия, която се предлагала от Англия, като си запазва правото да направи забележка само върху подробностите. Бил готов да се съобрази с парламентарния ред и приемал в разискванията на въпросите след общото разискване да става и специално подробно разискване.

Бисмарк се съгласил с Андраши относно начина на разискванията, на които трябвало да се придаде формата на първо и второ четене. И уточнил, че при пър­вото четене ще стават общи обсъждания, а при второто ще се влиза в подробности. Той гледал на частните колегиални събрания на заинтересованите пълномощници, като на твърде добро средство да се приготвят предварително въпросите, преди уточняването на подроб­ностите и окончателната им редакция. Главната работа на общите заседания на конгреса трябвало да се ограничи в постигането на съгласие върху принципните въпроси. Когато тези въпроси се проучат добре, конгресът ще пристъпва към второто четене и към редактирането на текста, който ще замени членовете на Санстефанския договор.

Съгласно този начин на действие пълномощниците на Австро-Унгария, на Англия и на Русия трябвало в частни събирания да разменят възгледите си върху различията, които ги делят, и да улеснят работата на конгреса. Резул­татът на своите разговори ще съобщават на останалите пълномощници по време на заседанията на конгреса.

Била установена такава последователност в работата. Председателят предлагал дневния ред на заседанието и поставял поредния въпрос, сред което се откривали дебатите. Ако се установят сериозни разногласия, председателят резюмирал резултатите от дискусията, закривал заседанието и предлагал дискутирането по спорния вопрос да бъде продължено на частни преговори между заинтересованните делегации. Когато страните достигнат до споразумение, на едно от следващите заседания на конгреса вопросът се поставял отново, за да се постигне официалната формулировка на решенията. Те ставали задължителни за всички участници, само в случай, че се постигне общо съгласие и решенията бъдат приети единодушно - такава била обикновено практиката при установяване на международните норми.

В записката си за конгреса Шувалов коментира, че предложението основните трудности да се разрешават посредством частни споразумения между засегнатите страни, било въведено от председателя, за да пести силите си и да избягва досадните за него обсъждания на детайлите по въпросите, свързани конкретно с българите, сърбите, черногорците и останалите балкански народи. Затова той заставял представителите на Русия, Англия и Австро-Унгария да се договарят предварително помежду си и едва при постигнато споразумение между тях по даден спорен въпрос, той да бъде внасян за разглеждане в конгреса.

Този ред за решаване на въпросите, разбира се, е бил неблагоприятен за пълномощниците на Русия, тъй като на тристранните срещи мнозинството не било на тяхна страна, а Англия и Австро-Унгария обикновено се противопоставяли. Заседанията на представителите на трите сили обикновено се водели в Английската легация. Те били тежки за Шувалов, тъй като той трябвало сам да спори по цели часове с Бийкънсфийлд и Солсбъри - от една страна, и с Андраши и Хаймерле, от друга. Освен това при повечето въпроси английските и австро-унгарските пълномощници застъпвали еднакви позиции, противоположни на позициите на руските пълномощници. Още от първия ден се изяснило това, което Шувалов подозирал, и от което най-много се боял: че между английските и австро-унгарските пълномощници има сключен договор за съвместни действия. Положението било непоносимо и руският пълномощник нееднократно предупреждавал Бисмарк, че ще се откаже от този маниер на работа и ще пренесе обсъждането на въпросите на общи заседания на конгреса.

Анучин допускал, че в този случай, въпреки, че на конгреса Русия нямала съюзници, някои от държавите, незаинтересовани от решенията, отнасящи се до Балканите, виждайки користните действия на Англия и Австрия, можели да се присъединят към руската позиция. Но пък много трудно конгресът в пълния си състав можел да обсъжда детайлите при определянето на конкретните граници.

При тази практика въпросите за разделянето на България и прерогативите на султана в южната ѝ част били дискутирани не само на официалните заседания на конгреса, отразени в неговите протоколи. Какво е станало извън конгресната зала през тези дни, разбираме главно от докладите на Шувалов до руското правителство, от записката му от 1880 г., от дневниците на Милютин, Анучин, Хоенлое, писмата на Бийкънсфийлд и Солсбъри и др. В следващите редове ще стане дума за допълнителните сведения за случилото се извън залата на конгреса.

Преди да започне работата на конгреса, на 31 май/12 юни Шувалов запознал Анучин, който трябвало да бъде консултант по въпросите, свързани с България, с вече направеното. Казал, че с англичаните било уредено „частно споразумение“ и в Лондон даже била подписана „секретна уговорка“ между Шувалов и Солсбъри. (Анучин уточнява, че ставало дума за „протокола“, подписан в Лондон на 18/30 май 1878 г., който станал известен скоро след това, благодарение на вестник Globe.)

Англия била готова да признае на Русия всички изгоди, които получавала по Санстефанския договор и да поддържа претенциите на Черна гора и Сърбия, ако руското правителство се съгласи да изтегли границите на България от Егейско море и да раздели България на две части. Северната част трябвало да бъде независима и да е с княз, а южната - да е с генерал-губернатор, имащ правата на губернаторите в английските колонии. Губернаторът следвало да се назначава със съгласието на Европа за срок от 10 години. Шувалов се съгласил на това решение, тъй като в английските колонии губернаторът нямал право да се намесва в съдебните и административните дела, а можел само да налага вето на решенията на местния парламент.

Третият момент в англо-руското „секретно условие“ бил въпросът за изтеглянето на турските войски от Южна България, обяснил Шувалов. Окончателно споразумение по този въпрос нямало. Англия по принцип приела изтеглянето на турските войски, но настоявала Турция, като пазителка на проливите, да има сили и средства за защита от нападения от страна на българите. Англичаните искали гаранция, че двете части на България няма да се съединят в една държава. Затова държели на султана да бъдат осигурени средства за противодействие на такова съединение. Вероятно за това щяло в някои места да бъдат разположени турски гарнизони, което Русия, разбира се, не одобрявала. Лично Солсбъри се съгласявал за извеждането на турските войски, но той не можел да въздейства на колегите си.

Не били определени границите на независимата България, добавил Шувалов. Не било решено ще влезе ли в нея Софийския санджак. Заявявайки тези и други подобни искания, англичаните му дали четири часа (от 4 до 8 ч.) за размисъл, добавяйки, че ако руснаците не се съгласят на тези условия, няма да признаят за действителен нито един параграф от Санстефанския договор.

Според Шувалов основните „битки“, които щели да се водят на конгреса, били по въпроса за извеждането на турските войски от южна България, за границите и за увеличаването на територията на Черна гора, което било оспорвано от Австро-Унгария.

Към тези бележки на Анучин, Бобриков в спомените си добавя следните свои впечатления: „Постигнатото при предварителните преговори с Англия споразумение, не ни избави от необходимостта да се съобразяваме и с австро-унгарските претенции. Разликата между действията на Англия и Австро-Унгария беше тази, че първата защитаваше изцяло интересите на Турция и упорито се противопоставяше и на най-малките отстъпки в полза на балканските държави. Докато последната с всички сили се стремеше да постави под свое влияние цялата западна половина на Балканския полуостров и в бъдеще да придобие Солунското пристанище на Егейско море.“

Както става ясно от разказа на Шувалов, споразумението, което той е сключил със Солсбъри не е било одобрено от руския император. Затова е окачествено като „частно споразумение“ с „уговорка“ между двамата.

На 2/14 юни в лондонския вестник Globe било публикувано в пълен вид „тайното споразумение между Русия и Англия“, както било окачествено то в повечето новинарски издания. От оригиналната публикация, обаче, която е приведена от Анучин в неговия дневник, се вижда, че става дума за „Проект за меморандум, определящ точките, по които може да бъде постигнато споразумение между руското и британското правителство и които трябва да служат като взаимни задължения на руските и английските пълномощници на конгреса“. Шувалов го определя накратко като „секретен протокол за предварителните споразумения, с които Русия и Англия ще се явят на конгреса“. Както вече бе споменато, двете части на този протокол били подписани на 18/30 май от Шувалов и Солсбъри, но няма сведения след това да се е стигнало до съставянето на окончателен документ, от който да се вижда, че действително е постигнато някакво официално споразумение между руското и английското правителство. Затова и Шувалов го е окачествил като „частно споразумение с уговорка“. (Подробности за англо-руското споразумение бяха приведени в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, част пета, т. 5.5)

На същия 2/14 юни английският премиер Бийкънсфийлд заявил на Шувалов, че „след публикацията на текста на протокола в Globe много от нещата се променили“. Общественото мнение виждало в споразумението „триумф на Русия и поражение на Англия“. Затова от конгреса трябвало да се върне с други резултати. Настоявал за запазване на властта на султана в България, особено на разполагането на турски гарнизони в Южна България, за да има гаранции срещу „посегателства от бъдещия княз на Северна България“. На забележката на Шувалов, че нямало вероятност да се случат подобни действия от страна на княза, Бийкънсфийлд отговорил, че било необходимо да бъде гарантирано султанът да има достатъчно сили, за да предотврати евентуалните безредици. Заявил също, че „предпочита да воюва за това“, отколкото да се върне в Лондон без искания резултат. Така е предал срещата Шувалов в доклада си за руското правителство от 2/14 юни.

Същия ден в дневника си Бийкънсфийлд записал, че провел дълъг разговор с Шувалов по негово искане. Графът изглежда бил доста уплашен от тона на лорда. Въпросът бил за зачитането на политическия и военния контрол от страна на султана над южната провинция на България. Руснаците предлагали да не се разрешава на султана да използва собствена армия в тази част от своите владения. Това било възмутително. Да се даде на султана линията на Балкана за негова граница и да не му се позволява да я укрепи и защити, било чудовищно и обидно за Англия, коментира Бийкънсфийлд. И подчертал, че говорил заплашително по този въпрос, „за да откаже Санкт Петербург“.

В среща, състояла се на 3/15 юни, Солсбъри споделил с Шувалов опасенията си от евентуалното недоволство на английските акционери на турски ценни книжа. Те се страхували, че искането на Русия за индемнизация (възнаграждение, което да компенсира загубите ѝ по време на войната), могат да доведат Османската империя до положение, тя да не може да изплаща дивидентите на акционерите. За да бъдат те успокоени, се налагало английското правителство да оспори правото на Русия на военно възнаграждение, въпреки, че преди това се съгласило да не прави обструкции по този въпрос. Затова Солсбъри предложил Русия да се откаже от възнаграждението. В замяна на което Северна България щяла да получи пълна независимост, като ще изплаща на Русия контрибуция в размер на васалния данък, който трябвало да плаща на Турция. Шувалов нямал пълномощия да решава този въпрос, но бил съгласен да бъде отстъпено не цялото, а половината от възнаграждението. За това той писал на императора. Преди това в Петербург Шувалов разговарял по въпроса за индемнизацията с руския финансов министър Рейтерн, който му казал, че никога не е разчитал на нея, тъй като съзнавал, че нейното реализиране било трудно, дори невъзможно.

От Петербург на 6/18 юни Гирс изпратил секретна телеграма, с която съобщил, че Александър II се въздържал от разглеждането на идеята, изказана от маркиз Солсбъри, относно признаването на пълната независимост на Северна България, като се обвърже тя с исканото военно възнаграждение. В допълнително пространно писмо от 7/19 юни било изложено следното:

„Първата мисъл на Негово величество при запознаването с това предложение беше да отстрани всичко, което може да породи към нашата политика подозрението за желание да се прехвърлят на българското население разходите, въстановяването на които победоносната война ни позволява да наложим на Турция. В действителност намерението да се накарат [българите] да заплатят освобождението си, не би могло да отговаря на възвишената цел, която нашият августейши господар си е поставил, започвайки войната за освобождението на християните от Изтока. Освен това налагането върху Северна България на данък в наша полза, може да ни постави в неприятно положение по отношение на народите, чиито естествени защитници сме били винаги и да доведе рано или късно до отказ от това плащане, което ни предлагат като равностойно възнаграждение за нашите военни разходи.

Възможно е предложението да е свързано и с някакви тайни намерения на английския кабинет. Въпреки това, Негово величество не е безразличен към предимствата, които евентуалното признаване на независимостта на Северна България от конгреса би осигурило на тази държава, създадена под нашето покровителство. Това би било нов залог по пътя, който винаги сме следвали - пътя за освобождаване на християните на Балканския полуостров от потисничеството, което се проявява в толкова много различни форми. В това отношение подобно решение може да бъде предложено на високото внимание на нашия августейши господар.

При това състояние на нещата Негово величество счита, че въпросът за възстановяването на военните разходи, дължими от Портата, трябва да бъде разгледан едва след като на конгреса бъдат решени трудностите, възникващи във връзка с разграничаването на двете Българии и тяхната вътрешна организация. Едва тогава нашият августейши господар ще може да прецени дали характерът на сключените споразумения е в съответствие с вижданията, изразени от маркиз Солсбъри.“

На 4/16 юни руските пълномощници Шувалов и Убри се събрали на съвещание със своите помощници Бобриков, Боголюбов, Жомини, Нелидов и Анучин. Шувалов обяснил, че положението на руската делегация било трудно, тъй като много от нещата били предрешени и непоправими. Той самият бил запознат с общите въпроси, но много подробности не му били известни. Никога не е пребивавал на място в Турция и няма представа за географията на страната, състоянието на България и т. н.

Въпросът, който трябвало да се обсъди на това първо заседание, бил за границите на България. Русия се отказала вече от тези, които ѝ дала в Санстефанския договор. Имало споразумение с англичаните, което Шувалов не показал, но отбелязал, че то за съжаление, неизвестно по какъв начин станало известно и било отпечатано в английския вестник Globe. Според това споразумение Русия се съгласила да изтегли южната граница от Егейско море, а западната да се прокара така, че да бъде спазен принципа на народностите: т. е. в южна България да не влизат небългарски племена. За сега северната и източната граница не пораждали особени въпроси. Русия се била съгласила границите на България да се ограничат до определените на Цариградската конференция.

След дълго изучаване на картата с границите участниците в съвещанието стигнали до следните заключения:

1. По западната граница били взети предвид два възможни варианта и двата сериозно орязващи България. Според австрийския вариант линията на западната граница вървяла по границите на Софийския и Серския санджак, а английският вариант изисквал България да не се простира на запад по-далеч от линията Нови пазар – Круша планина. Можело да се предложи линия, която да минава по средата на двете, но тя трудно можела да бъде обоснована и защитена. Можело да се предложат и някои поправки на западната граница, както по отношение на България, така и на Сърбия, но пак не можело да се намери подходящ повод за тяхното обосноваване, тъй като и двете предложени гранични линии не съответствали на етнографските граници. Предполагало се, че при определянето на възнаграждението ще се яви възможност срещу направени от Русия отстъпки, да се постигне присъединяване на Прищина към Сърбия.

2. Относно юго-източната част на южната граница на България станало ясно, че не може да бъде защитен участъка, изнесен напред при Люле Бургас, като се включи към България и част от железопътната линия от Одрин до Цариград. Англичаните възразили срещу това изнасяне, окачествявавйки го като „тет де пон (плацдарм)“ срещу Цариград. В този смисъл била написана и изпратена телеграма в Петербург, в която било посочено, че се предлага в тази част на границата на България да се защитава границата от Цариградската конференция, която била вече призната от Европа.

На 5/17 юни турският пълномощник Мехмед Али паша казал на Шувалов, че Турция не се изтегля от Варна и Шумен, защото очаква решението на Европа. Самото изтегляне можело да бъде осъществено веднага, след като се разбере окончателно на кого ще принадлежи тази област. Затова Шувалов, който подозирал, че да направят това изявление, турците са били подкрепени от англичаните, решил да предложи на конгреса незабавно да бъде решен този въпрос.

На същия 5/17 юни немската преса информирала за отпечатаната в Globe „секретна договореност между Англия и Русия за разчленяването на Турция“. Препечатан бил изцяло „лондонският меморандум“, подписан на 18/30 май от Шувалов и Солсбъри. Германската общественост и участващите в работата на конгреса научили, че двете най-заинтересовани страни, зад гърба на останалите сили, които са подписали Парижкия мирен договор през 1856 г., се договорили как да се разпределят земите на победената Турция. Появили се коментари, че конгресът бил свикан да оформи официално това, което вече било тайно договорено. Английските пълномощници само привидно щели да се противопоставят на руските предложения, и ще отстъпват, когато руснаците проявят по-голяма настойчивост.

Бийкънсфийлд не бил обезпокоен от публикацията. Написал писмо до Норткът, в което я характеризирал като „ужасяващ инцидент“, който обаче можел да засегне репутацията на правителството само сред англичаните. Когато станело ясно какво действително е направено на конгреса, „цялата тази досада“ щяла да бъде преодоляна. Публикуването на тайното споразумение имало за цел да скара Англия с Австро-Унгария и Турция, но и с двете вече имало сключени договори за сътрудничество, обяснил английският премиер. В Берлин никой не повдигал въпрос за Батуми или за другите руски придобивки. Шестият член на Санстефанския договор, отнасящ се за България, бил най-важен и той бил събрал участниците в конгреса. От неговото третиране зависело „дали ще има Турция в Европа или не.“

С това Бийкънсфийлд показал, че разгласяването на англо-руското споразумение не променяло бъдещите му действия. Напротив, давало му възможност да не се придържа към него, което засилва впечатлението, че той е стоял зад идеята за разгласяването. Главната борба вече трябвало да се насочи към атакуването на клаузите за България, за което щели да го подпомагат и пълномощниците на Австро-Унгария и Турция.

За съпричастност на английския премиер към публикуването на англо-руското споразумение насочва и отбелязаното в биографията на Солсбъри за периода 3/15 юни – 20 юни/2 юли, когато той е пребивавал в Берлин. По указание на Солсбъри било заведено дело срещу „Марвин, чиновник от Министерството на външните работи, който бил явно отговорен за съобщението за англо-руското споразумение в пресата.“ Английският министър бил на мнение, че зад това действие стоят руснаците. Те имали изгода да обявят, че англичаните са се съгласили да отстъпят на Русия Карс и Батуми, който факт да предизвика скандал в Англия. Чарлз Марвин бил нает като временен чиновник в Министерството на външните работи и е имал възможност за достъп до въпросния документ. Твърдяло се, че по рождение е бил наполовина руснак.

Първоначалннте намерения на Солсбъри били да използва съдебното производство, за да се извлекат от Марвин или мениджъра на вестника компрометиращи доказателства срещу руснаците. Прокуратурата обаче се провалила и делото било прекратено. Изтъкват се противоречиви сведения за причините за провала. Виноградов в биографичната книга за Горчаков твърди, че Марвин като обикновен писар, не бил полагал клетва за неразгласяване на държавна тайна и на практика не бил извършил наказуемо по закона деяние. В биографията на Солсбъри, пък, има бележка, че според тогавашния закон, това, което било обявено за престъпление, не било наказуемо. Законът за държавната тайна бил приет след този инцидент.

Визирайки в своя дневник и своите писма развитието на събитията и възприемането им в Берлин, на Солсбъри му направило впечатление, че Бийкънсфийлд се отнасял пренебрежително към делото срещу Марвин и даже изказал мнение да не се започва такова. Това означава, че английският премиер изобщо не се е притеснявал от публикуването на англо-руското споразумение. Както показват събитията на конгреса, това обстоятелство дори е използвано като повод, английските пълномощници да се отрекат от някои от поетите от тях ангажименти. Което подсказва и защо е направено оповестяването на уж много секретното споразумение.

На първите тристранни съвещания на пълномощниците на Русия, Англия и Австро-Унгария станало ясно, че Бийкънсфийлд се отказва от някои от условията, които били подписани от Шувалов и Солсбъри, като използвал за предлог уж неприятното впечатление, което е произвело на английското общество отпечатването в английските вестници на съдържанието на двустранното споразумение. Бийкънсфийлд твърдо поддържал необходимостта от турско владичество в южна България, където според него можело да се допусне административна автономия само при условие, че Портата ще има право да държи там свои войски.

Милютин на 8/20 юни е отбелязал в дневника си, че предния ден Шувалов известил от Берлин за горещите дебати, които имал с английския и австрийския първи министър. Исканията им за България били възмутителни, а Бийкънсфийлд изобщо не се считал за обвързан с условията, подписани в Лондон от маркиз Солсбъри

От дневника на Бийкънсфийлд става ясно, че въпросните дебати, се провели на 6/18 юни. В тях участвали Шувалов и Убри от Русия, Андраши и Хаймерле от Австрия, Бийкънсфийлд и Солсбъри от Англия. Поводът бил обсъждане на двете предложения за България, направени от Солсбъри на второто заседание на конгреса. Според Бийкънсфийлд, Шувалов, малко разколебан, съобщил, че приема предложената линия на Балкана, макар тя да се отличавала съществено от границата, приета на Цариградската конференция. Но по отношение на запазване на турското владичество в южна България заявил, че няма пълномощия да решава този въпрос и трябва да го отнесе към императора. По време ня цялата дискусия, която траяла близо четири часа, Австрия изцяло подкрепяла Англия. Руснаците останали ужасени, виждайки разбирателството между двете държави. Накрая Бийкънсфийлд обявил исканията по двете точки за ултимативни.

За 6/18 юни Анучин отбелязва нещо по-друго. Шувалов още сутринта предупредил помощниците си, че него ден щяло да има сериозен разговор. Той им съобщил за заявлението на Солсбъри, че Англия, съгласявайки се за даване на автономия на Северна България, иска султанът да има военно влияние в южните санджаци, ако те се обособят в отделна провинция. Англичаните обаче, не били съгласни Софийският санджак да бъде присъединен към Северна България. В същото време Австрия обещала да подкрепя руснаците за София, ако те се съгласят да изтеглят още по на север южната граница на автономната област, защото тя разделяла помаците.

Военното влияние на султана в Южна България английските пълномощници виждали в даването му на пълна свобода да разполага и придвижва в областа собствени войски, казал още Шувалов. Тъй като руските пълномощници можели да се съгласят султанът да има право само да наблюдава проходите в Балкана, още същия ден за 24 чàса в Царско село в Петербург щял да бъде изпратен Боголюбов, за да получи разяснение и отговор по всички въпроси. Положението било много сериозно, защото Бийкънсфийлд заплашил, че ако не бъдат изпълнени исканията, ще напусне Берлин и тогава конгресът щял да бъде провален.

От записките на Анучин се подразбира, че след като Австрия обещала да подкрепи Русия за София, явно двете страни са се разбрали как да процедират относно границите на Софийския санджак. Затова, когато на 4/16 юни руската група е разглеждала границите на княжеството, австрийското искане е представено като „западната граница на България върви по границите на Софийския и Серския санджак“. Иначе по повечето от останалите въпроси австрийците действително подкрепяли повече англичаните, както е отбелязъл Бийкънсфийлд..

Междувременно край Цариград произтекла случка между руснаците и турците, която е можела да подкрепи твърдението на Бийкънсфийлд, че двете близко разположени една до друга войски създавали опасност за възникникване на конфликт между тях. На 6/18 юни Милютин е отбелязъл, че него ден край турската столица е можело да се стигне до възобновяване на военните действия. Фуад паша, който изпълнявал длъжността на главнокомандващ на Цариградската армия, решил да поиска от началника на предните руски войски да премахнат издигнатите там наблюдателни вишки. В подкрепа на това дръзко искане била изведена и турска войска. Генерал Тотлебен също заповядал на руските войски да заемат бойна позиция. Но се намесил руският посланик княз Лобанов, който своевременно успял да разговаря с турските министри и всичко приключило благополучно. Милютин обаче, е записал: „Дали пък турците не искат нарочно да предизвикат стълкновение, за да попречат на мирния изход на делото?“.

2.2. София и Варна ще бъдат към Българското княжество, Южна България ще се казва Източна Румелия, Македония остава на Турция

След обяд на 6/18 юни Шувалов обяснил на помощниците си, че „дават София с околните земи или в замяна на Варна, или в замяна на земите по долината на Места и Струма, южно от границите на Софийския и Пловдивския санджак“. Всички се изказали за замяна на Софийския санджак за земите от североизточна Македония. Това съобщава Анучин, а Бобриков уточнява, че на съвместно съвещание Солсбъри, Андраши и Шувалов се споразумели в пределите на България да бъде включен Софийския санджак, като за това Турция бъде възмездена с друга област: Солсбъри настоявал да ѝ бъде върнат Варненския санджак, докато Андраши предпочитал във владение на Портата да остане Ески-Джумайския санджак.

Мехмед Али паша настойчиво обяснявал колко е важно за Турция да запази „варненския плацдарм“ – територията по брега на Черно море до линията на крепостите Варна – Шумен. Чрез него тя ще можела да влияе на българските провинции и „да сдържа техните националистически пориви“. От своя страна Андраши изтъкнал, че с оставянето на Ески Джумая и Скопие на Турция, ще се избегне неудобството при разделянето им по етнически признак, поради смесеността на населението там. Това било обявено официално от австро-унгарския пълномощник, на тристранните срещи, но основната причина за желанието на Андраши, е била железницата Митровица-Солун да не бъде в непосредствена близост с българските земи.

Тъй като не било постигнато съгласие коя замяна да бъде приета, предложили на Шувалов той да направи избора.

На 7/19 юни започнала своята работа Комисията за определяне на границите, или както тя фигурира в протоколите: Комисия по делимитацията. Пълното ѝ наименование било La commission des delegues speciaux de delimitation. Тя трябвало да обсъди на частно съвещание предложенията на Солсбъри за образуването на Българското княжество и Румелийската провинция и да определи границите на тези две територии.

За членове на комисията били определени главно военни офицери, помощници на съответните пълномощници, които и за това били изпратени на конгреса. От страна на Русия участвали генерал-лейтенант Дмитрий Анучин и полковниците Георгий Бобриков и Андрей Боголюбов, всичките от генералния щаб; от страна на Англия – генерал Саймънс и капитан Ардъ (Ardagh), и двамата били инженери; от страна на Австро-Унгария – барон фон Швегел, началник на отдел във външното министерство и подполковник фон Тьомел от генералния щаб. Уточняването на подробностите относно местата, през които трябвало да минава граничната линия, било извършвано по карта, изготвена от австрийския генерален щаб.

Бобриков, Боголюбов, Анучин.jpg     

Руските и австрийските участници в комисията по делимитацията имали указания да отчитат при определяне на границите включването на Софийския санджак. Англичаните казали, че те нямат информация за такова включване и окачествили въпроса като спорен, тепърва подлежащ на подробно обсъждане. Веднага станало ясно, че предстоят големи спорове.

Заседанието продължило от 9 до 12 ч. сутринта и после от 2 ¼ до 6 ч. вечерта. За очертаване на детайлите били приети следните ред и положения: първо трябвало да бъде определена източната половина на южната граница на Румелия, която да е приблизително от Мустафа паша (Свиленград) до Черно море; след това следвала границата на Варна и земите около нея, в случай, че те бъдат разменени за Софийския санджак; западната граница на България трябвало да я отделя от Солунския вилает; накрая била границата по Балкана между България и Румелия.

Анучин отбелязва, че опитът да бъдат установени някакви общи основи при разграничаването, бил неуспешен. Англичаните упорито не се съгласявали и протестирали против опитите да се приемат каквито и да са стратегически, географски и етнографски показатели при определяне на границите. Отричайки ги, те обаче не се притеснявали, когато за тях било изгодно, да се позовават именно на такива признаци, целейки да намалят размерите на България и да оставят повече от земите на Турция. При определянето на границата в участък около стотина версти, англичаните отстоявали една част, сочейки етнографски причини за това. За друга част, която била съвсем еднородна на първата, искали при определянето ѝ да бъдат отчетени географските ѝ особености. После пък, за продължението, предлагали да се вземе предвид стратегическото значение на района. Те дори не си правели труда да дават обяснения за своята позиция и се ограничавали само да заявят: „ние го намираме така за по-добре и от мнението си няма да отстъпим“.

Упоритоста на англичаните правела впечатление, дразнела и не рядко изкарвала от търпение не само руснаците, но и австрийците. Независимо от този начин на протичане на работата, участниците в комисията по разграничаването обсъдили посочените граници и макар, че резултатът не бил одобрен от всички, той бил записан, за да се видят какви са били английските предложения, тъй като Англия се заявила като водеща страна при определяне на конфигурацията на двете български провинции.

Южната граница на Румелия се състояла от две части, разделени от река Марица. Комисията трябвало да обсъди източната част на границата, простираща се от Марица до Черно море. Западната част съвпадала с граничната линия между Румелия и Адрианополския (Одринския) вилает и се сливала с определената в Санстефанския договор демаркационна линия, простираща се от Крушово даг (планински масив в Родопите) до околностите на Мустафа паша. Руснаците отрано се отказали да защитават значителната издаденост на границата в околностите на Люле Бургас. Затова тя трябвало да се насочи по-нататък от пункт, избран в околностите на р. Марица, на север към село Буюк Дербент (Голям Дервент), така, че да мине река Тунджа между Дервиш тепе и Суджак. От Буюк Дербент линията щяла да продължи на изток, минавайки между Кайбилар (Странджа) и Девлет Агач, през Канара, оставяйки я на юг. Достигайки линията при изворите на Теке дере, тя трябвало да се насочи към Черно море, като за местата, през които ще мине, имало две предложения. Според руското предложение линията на границата трябвало да върви към Гьок тепе и Василико (Царево), минавайки южно от Василико дере и оставяйки Василико на север. Англичаните предлагали граничната линия да продължи през околностите на масива Шейтан даг, минавайки между селата Текенджи и Оренкьой, като следва водораздела на водите, вливащи се в Черно море между нос Ай Галина и Василико, и водите, течащи на север от този нос.

Границата при Варна с околностите ѝ била предложена от англичаните така, че изключвала този район от състава на Северна България. Затова руснаците и представителите на Австро-Унгария (Анучин постоянно ги нарича „австрийците“) не се намесили и дискусия по този въпрос не била проведена. Били направо записани предложенията на англичаните. Границата според тях трябвало да тръгне от нос Калиакра, да мине южно покрай Хаджи Оглу Пазарджик (Добрич), северно от Козлуджа (Суворово) и достигайки границата на Варненския санджак при Тюрк Арнаутлар (Белоградец) да се движи по нея, докато стигне до Камчия и Балкана. Така в Турция оставали Варна, Провадия, Козлуджа.

Южната граница на България (княжеството), разграничаваща я от Солунския вилает, била определена да започва на север от ниската планина Църни връх, където се съединявала със сръбската граница. От там тя тръгва на юг, минава по билото на планините Бабина поляна и Узем, пресича пътя Кюстендил - Егри паланка (Крива паланка) при височината Деве баир и продължава, разделяйки реките Егри су (Крива река) и Лепница. След това, придържайки се постоянно към линията, разделяща водите на Струма и Места, границата минава по гребена на планинините Цървена ябълка и Голяма планина (Осогово), като при връх Китка достига границата между Софийския и Серския санджак. Обръщайки се от тук на изток, граничната линия върви по границата на двата санджака, минава Струма между селата Елешница и Баракли (Бараково) и по линията на водораздела между реките Рилска и Бистрица достига до Капетник Балкан. От там се насочва на североизток към Родопите и минава през бърдата Айджи Гедик (Айгидик), Кадимесар Балкан, Искоф тепе, Демир капу (Демир капия), Чадър тепе, стигайки до Сиври таш, където се съединяват границите на България, Румелия и Солунския вилает.

Границата на Румелия (автономната област) тръгвала от Чадър тепе в юго-източно направление и следвала границата на Солунския вилает по върховете на планините, отделящи басейна на река Места от басейна на река Марица до Крушево даг. Тук границата на Румелия изоставя границата на Солунския вилает и тръгва по границата на Одринския вилает.

Независимо, че било постигнато предварително споразумение София да бъде към българското княжество, впоследствие при определянето на конкретните граници англичаните направили възражения. Практически с отстъпването на София границата между България и Румелия трябвало да се прокара по границата между Софийския и Пловдивския санджак. Английските пълномощници, обаче, получили указания да настояват границата да се прокара така, че да се отделят водите на Марица от водите на Искър. Затова границата трябвало да се прокара между Самоков и Баня (Долна Баня).

Казали, че даже отстъпването на Варна с околностите ѝ на Турция, не може да доведе до съгласие за включването на целия Софийски санджак в състава на България, тъй като той бил много важен за Турция. Изтъкнали също като оправдание за решението си, нарушаването на постигнатото в Лондон споразумение България да бъде ограничена до Балкана (Стара планина). София лежала откъм южната страна на планината, тъй като балканският хребет се простирал от нос Емине в западна и после в северо-западна посока и достигал сръбската граница над северната граница на Софийския санджак.

Англичаните упорито държали на своето мнение, като твърдели, че то се поддържа и от авторитетите в науката. Австрийците се отнасяли с равнодушие към спора: не се съгласявали открито с англичаните, не противоречали и на руснаците. Въпросът бил решен, като била представена справка, имаща чисто научен характер. Георгий Бобриков се позовал на труд на австрийския учен Фердинанд фон Хохщетер, виенски професор. Той бил доказал, че според геологичния строеж, прякото продължение на Балканския хребет (Стара планина), започващ от Емине, не са планините минаващи по северната страна на Софийския санджак, а Ихтиманските възвишения, които го отделят от Пловдивския санджак. Именно тези възвишения трябвало да се считат за южна граница на княжеска България и Софийският санджак трябвало да е част от нея. Английският пълномощник Саймънс учуден попитал австро-унгарския си колега Швегел, дали именно така техният учен определя характера на Балкана. „Твърдението на нашите руски колеги е съвсем правилно“, бил отговорът.

След това обаче, англичаните заявили, че в никакъв случай няма да се съгласят целият Софийски санджак да премине към Българското княжество. Ихтиманският проход и някои други важни позиции трябвало да се оставят на Турция.

За линията на Балкана, която се явявала граница между българското княжество и автономната провинция, англичаните също не се съгласили да бъде такава, каквато руснаците и австрийците я виждали и се опитали да наложат своите искания при определянето ѝ. Предложението на англичаните не било прието, но било записано за сведение. Приемайки охотно при определяне на другите граници да бъдат отчитани гребените на планинските масиви и вододелите на реките, сега английските пълномощници изложили нов принцип – да бъде отчитан стратегически пояс на север от билото на планината, широк пет километра. Те казали, че границата не може да минава по гребена на Балкана, тъй като тогава Турция няма да има възможност да защитава проходите. За да стане това, в техни ръце трябвало да бъдат и двата входа в проходите, за да имат те възможност винаги да влизат в България, а от друга страна достъпът на българите до Балкана да бъде затруднен. На практика англичаните предлагали границата да минава по северните склонове на Стара планина. Против възраженията, че такава граница (по права линия) е немислима, тъй като ще бъдат разделени семейства, които са в роднински връзки, Саймънс отговорил, че той лично бил прокарал границата между Канада и Съединените щати и почти по цялото ѝ протежение той я водил по права линия. И не правел разлика дали става дума за гъсто населени райони или за пустини.

Предложението на англичаните за границата между Българското княжество и Източна Румелия било основно коригирано от разширен състав на комисията по делимитацията на 23 юни/5 юли. Анучин е описал подробно в своите записки линията, предложена  от англичаните, а подробности по установяването на линията, приета на конгреса, са дадени в т. 2.5

По време на разискванията на границите се оказало, че за руските делегати нямало осигурени карти. Когато военните експерти разбрали, че ще им бъде възложено проектирането на границите, те веднага се обърнали за съдействие към служителите от канцеларията на канцлера, но се оказало, че и те не притежават необходимите карти. Анучин имал такива, но те останали с багажа му, който заминал за Полша. Бобриков имал карта на Сърбия, а Боголюбов - на Черна гора. Потърсили в магазините, но не намерили карта на целия Балкански полуостров.

На първото заседание на комисията по разграничаването руските пълномощници се явили без никакви карти. Този случай, обаче, довел до неочакван резултат, повдигайки техния авторитет пред другите пълномощници.

По време на войната Анучин, Бобриков и Боголюбов така добре се запознали с местностите в България, че без да гледат на картата, можели да посочат къде да се търси съответното място. Англичаните четели от бележките си названията на няколко места и започвали усърдно да ги търсят на картата, тогава руските пълномощници им казват да намерят някакво по-голямо селище и след това им дават допълнителни указания, на колко версти от там и в коя посока се намира търсеното място. Намират го и възкликват: „невероятно е господа руснаци, колко добре познавате Турция“. Наложило се, обаче, да се снабдят с карти от Виена, с което се заел военният агент Фелдман.

На третото заседание на конгреса, състояло се на 7/19 юни трябвало да бъде обсъден въпросът с предложенията на английската страна за България. Бисмарк съобщил, че преговорите между представителите на най-заинтересованите от българския въпрос сили, продължа­ват и се приближават към една спогодба, която ще улесни твърде много работата на конгреса. Но този резултат още не бил достигнат и за това той предложил разискванията за България да се отложат. Изказал надеждата, че пълномощниците на Ан­глия, Австрия и Русия може би ще бъдат готови да раз­искват този въпрос в следващото заседание на 9/21 юни. Шувалов обаче, се опасявал, че дотогава може да не получи отговор от Петербург на поставените въпроси и предложил заседанието да се отложи за събота на 10/22 юни.

Със съгласието на конгреса председателят приел датата 10/22 юни, като добавил, че може да се свика събра­нието и в петък, ако обстоятелствата поискат това. От тази уговорка решил да се възползва Бийкънсфийлд, като окаже натиск върху конгреса. Споделил с Корти, който бил любимец на Бисмарк, че ако Русия не приемела английските предложения, той щял да разтури конгреса. На 8/20 юни британците започнали да разпространяват слухове, че Бийкънсфийлд поискал незабавно да бъдат приети английските предложения и за това по телеграфа бил поръчал извънреден влак от Кьолн за сутринта на 11/23-ти (неделя). Твърди се, че той направил следното изявление: „В неделя вечерта бих искал да пристигна в Лондон, да отида при кралицата в понеделник и тогава ще последва обявяването на война на Русия“.

Шувалов разказал на Анучин, че имал сблъсък с Бийкънсфийлд. Съобщил му, че руският император искал въпросът за окупирането на южна България от турска войска да се обсъди внимателно и го помолил заседанието да се отложи до събота. А Бийкънсфийлд заявил: „Пристигнахме тук от Англия, за да уредим делата на турския султан и да му предоставим пълната възможност за изява на своята власт в Турция. Не можем да си губим времето. С този въпрос трябваше вече да се приключи: той е най-главният и ако по него няма съгласие, няма какво да се дискутира.“

Междувременно от руската столица пристигнали инструкции да не се стига до крайности. На 8/20 юни Боголюбов пристигнал в Петербург, за да запознае руското правителство с хода на конгреса. Милютин свидетелства как от разказите на пълномощника се виждало, че положението на Шувалов било твърде тежко. Особено го затруднявало присъствието на княз Горчаков. Боголюбов разказал няколко анекдотични случая, показващи съвсем очевидно, че руският канцлер бил съвсем невменяем и безотговорното му бърборене поставяло останалите руски пълномощници в неудобно положение. Предният ден пък, императорът ги запознал със съдържанието на телеграмите, които били изпратени от Берлин. От тях ставало ясно, че Бийкънсфийлд изобщо не се съобразявал със споразумението подписано от Солсбъри и Шувалов.

Солсбъри е описал в дневника си една конфузна случка с Горчаков и тя е предадена в биографията на английския министър. Поместена е след писмото на Солсбъри до съпругата му от 8/20 юни, денят в който Боголюбов е пристигнал в руската столица и е предал оплакването на Шувалов от „безотговорното говорене“ на Горчаков. Най-вероятно именно тази случка, която всъщност е един голям скандал, да е преляла чашата на търпението на Шувалов и да го е накарала да се оплаче на императора от действията на първия руски пълномощник.

Според разказа на Солсбъри, двамата руски пълномощници дошли при него, за да обсъдят някакъв незначителен въпрос, свързан с българската тема. Още с влизането в стаята Горчаков обявил императивно намерението си да отхвърли всички отстъпки, които руската страна направила в Лондон по отношение на България. Солсбъри останал колкото учуден, толкова и възмутен от това заявление и посочил, че това означавало незабавното прекратяване на дейността на конгреса. „Старецът“, не искал да го слуша, развълнувано потвърдил намерението си и без да каже довиждане, излязъл гневно от стаята, обяснява по-нататък английският министър, като под „стареца“ визира Горчаков.

Шувалов мълчаливо наблюдавал сцената. След като Горчаков излязъл, той казал на Солсбъри да го почака, като не обръща внимание на станалото, защото било глупост. Шувалов се върнал и започнал дискусията, за която бил дошъл, без да споменава за случилото се. Солсбъри си обяснил поведението на руския канцлер с това, че той е съзнавал, че Русия се унижава с приемането на английските условия и се е опитал да се разграничи от тези действия. Но както стана ясно, и Милютин потвърждава, че поведението на Горчаков в Русия също не е било адекватно. Към края на конгреса станал още един гаф, при определяне на граничната линия между Русия и Турция в Мала Азия, за който ще стане дума в т. 4.3.

На 9/21 юни заместващият Горчаков в Петербург, Гирс, изпратил телеграма до Берлин, съобщаваща, че Александър II, след като изслушал Боголюбов, се съгласил с изключването от пределите на Южна България на басейните на Марица и Струма за сметка на присъединяването на Софийския санджак към Северна България. По отношение на военната власт на султана, за която настоявал Бийкънсфийлд, руският император бил на мнение, че е наложително на конгреса да се определят местата на разполагане и числеността на турските гарнизони по Балкана и крайбрежието. Също и начинът на действие и случаите, при които губернаторът на Южна България може да повика турски войски. Без тези уточнения английското съгласие за извеждането на турските войски от България на практика можело да бъде заобиколено и анулирано.

На следващия ден, уведомен от Корти за намеренията на Бийкънсфийлд, Бисмарк го поканил на обяд. Британският премиер заявил на германския канцлер, че неговите искания имат ултимативен характер. Така Бисмарк се убедил, че „ултиматумът не бил измама“.

На съвещанието при Шувалов на 9/21 юни, помощниците му разбрали, че от Петербург е получена телеграма, съобщаваща, за съгласието на руското правителство присъединяването на Софийския санджак към България да стане за сметка на басейните на Марица и Струма. „Македония е отстъпена окончателно, а България ще граничи със Солунския вилает - пише Анучин. – При това положение не само че няма да ни се налага да завземаме нови територии, но трябва и да освободим Джумая (Благоевград), която влизаше в демаркационната линия и беше завзета от нашите войски.“

Говорейки за Софийския санджак, Шувалов споменал за нова претенция на англичаните. Виждайки, че руснаците придават голямо значение на санджака, те започнали да твърдят, че никога не са се съгласявали на отстъпката му в неговите бивши административни граници, а само на София с част от пространството около нея. Затова допълнително трябвало да се определят бъдещите административни граници на областта. Англичаните настоявали за Турция да остане планинския басейн на Искър и Ихтиманския проход. Той трябвало да свързва Турция със Сърбия. Точните граници трябвало да бъдат определени от европейска комисия.

На 10/22 юни, когато се състояло четвъртото заседание на конгреса, Бисмарк оповестил, че на дневен ред отново е разглеждането на въпроса за България по точките, изложени в чл. VI на Санстефанския договор, като се има предвид английското предложение, записано в протокола от второто заседание на конгреса. След което председателят помолил представителите на силите, които са имали частни срещи за предварително споразумяване, да съобщят резултатите от тях.

Солсбъри прочел актуализиран разширен вариант на английските предложения, за ко­ито поискал събранието да ги одобри. Предложил за южна граница на княжество България да се приеме Балкана (Стара планина), а на областта на юг от него да се даде името Източна Румелия. Присъединяването на Софнйския санджак към княжеството, след някои стратегически изменения на границите, можело да се допусне или срещу задържането на Варна от турците или срещу изключването от Източна Румелия на басейните на Места и Струма.

Източна Румелия трябвало да се постави под пряката политическа и военна власт на султана. Той ще упражнява тази власт, като ще има правото да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. Вътрешния ред ще се поддържа от милицията, офицерите на която ще се назначават от султана, като се държи сметка за вярата на населението. Генерал-губернаторът ще има право да повиква в областта турски войски всякога, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност на областта.

Точното определяне на западната граница щяло да стане по-късно. От мястото, където тя пресича линията на южната граница, която била определена от Цариградската конференция, границата на Източна Румелия трябвало да върви по очертаната от конференцията линия до Крушево даг, после ще продължи съгласно очертанията на Сан-Стефанския договор почти до Мустафа паша. От тази точка естествената граница ще се простре към Черно море до една точка между Созопол и Агатопол (Ахтопол). Линията, по която ще минава границата, с изключение на точката при Черно море, която ще се определи по нататък в конгреса, следвало да се извърши от европейска комисия.

 На въпроса на председателя, приемат ли руските пълномощници изложените съкратено от Солсбъри принципи, Шувалов съобщил, че те са предложили две поправки, които не влошавали исканите от Англия изменения на Санстефанския договор, но при всичката умереност на руските предложения, английските пълномощници не са казали, че ги приемат. Руските пълномощници са приели както разде­лянето на България по линията на Балкана, колкото и вредно да е такова разделение, така и заменянето на името Южна България - отнасящо се за България на юг от Балкана, с името Източна Румелия. Последната отстъпка представителите на Рус­ия са направили със съжаление и са си запазили правото да я разискват пак в конгреса. На името България се било погледнало като на знаме, можещо да породи опасни стремежи. Затова с насилие спрямо действителността на населението от областта се отнемало името, което му принадлежи.

По същия начин било „нагласено“ и отдалечаването на границите при Черно море. Изказали се страхове, че България можела да стане морска сила и макар тези страхове да са били за руските представители нелепи, те се съгласили и на това изменение на грани­ците. Приели и поправката на запад­ната граница на България, за която Русия счита, че игнорира правото на мнозинството, понеже отцепва области, гъсто населени с българско население. Това се е поискало от стратегически и търговски съо­бражения, които обаче не засягят България и не са взети пред вид ползата за нея и осигуряването на спокойствието ѝ. Руските пълномощници се съгласили да се поправи южната граница към Черно море и са изоставили приетите граници по Санстефанския договор и от Цариградската конференция.

Отстъпило се на сул­тана и правото да охранява границите на Източна Румелия. Тук Шувалов иронично коментирал, че всичките предложения на англичаните били направени с една единствена цел: да се защити силния от слабия и Османската империя, да бъде предпазена от въображаемите нападения от страна на една област, която няма още нито един войник.

Конкретно руските пълномощници приели две от положенията: 1. Султанът ще има правото да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. 2. Вътрешния ред в Източна Румелия ще се поддържа от милицията, на която офицерите ще се назначават от султана, като се държи сметка за вярата на на­селението. От своя страна представителите на Русия също имали право да искат да се даде на слабия да има възможност за защита срещу силния. Затова те считали, че поставеният в ос­новата на споразумението принцип, че във вътрешните части на Източна Румелия ще има само местна милиция, трябва да залегне в решенията на конгреса и да бъде гарантиран. Това можело да се постигне, ако една европейска комисия бъде натоварена да определи както пунктовете, които турското правителство ще има право да заема по границите, така и при­близителното количество на военните сили, които ще участват в заемането на тези пунктове.

Руските пълномощници приели също точката, с която на генерал-губернатора се дава право да повиква турски войски, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност на областта. Обаче считат, че конгресът трябва да реши при какви случаи и как ще влиза турската войска в Източна Румелия (през кой пункт). За бъдещия генерал-губернатор щяло да бъде твърде полезно да осъзнае важността от правилното провеждане на подобна мярка и да знае, че тя е предмет на наблюдение и специални грижи на Европа, тъй като може да доведе до нов международен конфликт.

Трябвало да се има предвид, че автономните учреждения и споменаваните от английските представители гаранции, сами по себе си няма да са в състояние да предпазят българската провинция от евентуални издевателства от страна на войниците от турската армия и за това следвало да бъдат взети предпазни мерки, които да бъдат гласувани от конгреса.

Последвало изказване на Бийкънсфийлд, който изразил мнение, че конгресът трябва да е доволен от резултата на частните съвещания и от положе­нието, в което е поставен сега въпроса. Вече било установено с почти единодушно съгласие, че султанът, като член на политическото тяло в Европа, ще заема за напред такава позиция, чрез която той ще бъде в състояние да си запази уважението, което се полага на неговите права на господар. Този резултат се е достигнал с двете предложени от Солсбъри резолюции, които дават на султана: 1. Една истинска граница; 2. Достатъчна военна и политическа власт, за да може да поддържа своя авторитет и да запазва живота и имота на своите поданици.

Английският премиер, обаче, се опасявал, че предла­ганите от руските пълномощници поправки ще намалят зна­чението на двете резолюции. В учредяването на една европейска комисия, той виждал посягане върху правата на сул­тана. Неговата власт нямало да има голямо значение, ако при защи­тата на границите тази власт бъде затруднявана от стра­на на една комисия. Освен това самите стратегически пунк­тове, които ще определи тя, не могат да бъдат постоянни, защото усъвършенстването на оръжията постоянно променя тяхната далекобойност. Бийкънсфийлд се надявал конгресът да не одобри това искане на руските пълномощници. Колкото до втората руска поправка, тя била по-неприемлива и от първата. Той не можел да приеме, че един генерал-губернатор, който единствен можел да даде компетентна оценка на обстоятелствата, няма да мо­же да повиква в областта войски по привилата, кои­то ще му бъдат начертани предварително.

Поканен от председателя да си изкаже мнението, Андраши се ограничил да напомни, че единствената цел на Австрия била, да се създаде трайност и сигурност в положението на Балканите. В този ред на мисли той считал ан­глийското предложение за достатъчно и го приемал, без да отрича обсъждането на руските поправки в едно от следващите заседания.

Шувалов отговорил на забележките на Бийкънсфийлд относно ограниченията, които уж щели да се поставят на военната и политическата власт на султана. Ограниченията, както и приетата вече милиция, никак не докачали достойнството на тур­ското правителство. Желанието на руското правителство в този случай било да се намери такова решение, което би могло да предотврати повтарянето на издевателствата, които се слу­чили в България. Върху Европа лежи голямото задължение да не допусне, щото Румелия да стане арена на отмъщения и нови злочестини, заявил Шувалов.

На запитването на председателя, какво е мнението на турските пълномощници, Каратеодори паша заявил, че разискваното предложение се представя за първи път и че по тази причина той ще направи забележките си по-късно. Бисмарк го уверил, че конгресът бил готов още същия ден да изслуша забележките на турските пълномощници. Не било в интерес на Високата порта да прави затруднения в успешния развой на дебатите, които имали за цел да върнат на Турция цели области, които тя загубила при подписването на Санстефанския договор., След което Бисмарк предположил, че още на същото заседание пълномощниците ще приемат по принцип английските предложения и за по-нататък ще остане да се разискват само руските поправки.

Думите на председателя предизвикали Каратеодори паша и той побързал да заяви, че и неговите же­лания са за ускоряването на делата на конгреса, но че той иска да напомни, че българите са били верни и спокойни поданици на Портата. Вълненията между тях са се появили от скоро време насам и са плод на някои вероизповедални недоразумения. Портата е напра­вила всичко възможно за намаляване на възникналите трудности. В материално отношение в българските области бил осъществен голям напредък: построени били железни пътища; развило се земеделието; между различните части на населението имало разбирателство, дори до послед­ните години.

По-нататък последвал дебат за охраната на реда и спокойствието в Източна Румелия. Той бил предизвикан от изказването на Мехмед Али паша, който заявил, че според неговото мнение тази охрана трябвало да бъде поверена на жандармерията, а не на милицията, както искал Шувалов. Турският пълномощник предложил занапред в редовете на жан­дармерията да се приемат и християни, и да се предостави на християнския елемент възможност за издигане в подофицерски и офицерски чин. На ограничаването на правото за поставяне на гарнизони в страната, местното население щяло да погледне със съжаление, защото редовната турска войска винаги добросъвестно била изпълнявала своите задължения..

Шувалов отговорил, че предназначението на жандар­мерията не е еднакво с това на милицията. Първата има задължение да подържа реда и безопасността, а вто­рата заема местото на редовната войска. Милицията трябвало да бъде осман­ска, а не турска. На което Мехмед Али паша възразил, че съставената от турци и християни милиция няма да бъде така еднородна, както редов­ната войска, която се състояла само от турци, и се боял да не би подобно устройство да внесе смут сред военните учреждения на държавата.

В този съществен момент, когато на практика се решавало да има ли турска войска в Източна Румелия, се намесил Бисмарк. В изказването си той фактически застанал зад Шувалов, който отправил укор към Европа: тя не трябва да допуска България да стане отново арена на турските издевателства.

Германският канцлер насочил мислите към пруския ландвер и френската земска войска, които можели да се считат за милиция. Без да бъде уверен в смисъла на френската дума „милиция”, считал за такава, войската, която обикновенно стои в казармите и само в извънредни обстоятелства излиза навън с нарочна заповед от господаря. Милицията, за която се говори тук, ще бъде постоянно пребиваваща, местна войска, която се образува с цел да се избегнат съприкосновенията на турската редовна войска с християнското население. Според Бисмарк, създаването на възможност християните да участват в турската войска, нямало да промени нещата, тъй като по силата на обстоятелствата редовната турска войска винаги ще си остава мюсюлманска войска. В мирно време милицията ще служи за осигуряване на общественото спокойствие, а във военно време тя би могла да усили войската на султана.

Бисмарк считал за свой дълг да заяви, че в качеството си на германски представител не може да остане неутрален по този въпрос. Инструкциите, които получил от германския им­ператор, изрично повелявали на християните да се дадат и осигурят поне онези правдини и покровителство, които Цариградската конференция е поискала да им се дадат. Не трябвало да се допуска наредба, която би намалила добитите в това отношение права. Канцлерът поддържал мнението, че пребиваването на войски в местности, където населението е друговерско, трябва щателно да се избягва. Той допускал гарнизони в някои градове, но не приемал установяването на войски по голите поляни. В мирно време военните служби трябвало да бъдат възложени на милицията. Бисмарк приемал руските поправки със съчувствие и горчиво щял да съжалява, ако те се отхвърлят, понеже го е страх от повтарянето на случките, които без малко са щели да нарушат мира в света. Втората поправка била просто едно предупреждение към Портата, подобни наредби съществували и другаде, например в Ливан и в управлението на английските колонии.

Като се върнал към дневния ред, председателят предложил да се удостовери съгласието на конгреса върху предложените от Англия на второто заседание принципи, без да се отнема правото на въвеждане на редак­ционни подробности от пълномощниците на онези сили, които са се споразумявали върху тези принципи. След това конгресът можел да приеме текста, който Солсбъри прочел на четвъртото заседание и да натовари един от своите членове, г-н  Вадингтон, да подготви редакция, която да съгласува този текст с поправките на руските пред­ставители.

След размяна на мисли между пълномощниците на Русия, Англия и Австрия този начин на действие се приел и председателят прочел изложения в протокол 2 текст на английското предложение, като отбелязъл, че присъединяването на Софийския санджак към автономна България си оставало дело решено, съгласно с предварителната спогодба между руските, австрийските и английските пълномощници.

По-нататък конгресът пристъпил към гласуване на предложенията. Първо единодушно били приети принципите, поставени в точки 1 и 2 на английското предложение от второто заседание. След това председателят прочел текстът, който преди това бил представен от Солсбъри в началото на заседанието, като обявявил, че ще се спира веднага на онези места, където се появи някакво възражение и където събранието престане да бъде единодушно.

Като прочел втората алинея, председателят отбелязал, че при поставената алтернатива, руските представители пред­почели присъединението на Варна към самостоятелната България. Солсбъри потвърдил, че той предлагал на руските пълномощници Варна да остане на Румелия, но те не се съгласили. Руските пълномощници от своя страна посочили, че разменянето на Варна срещу Софийския санджак не се приело от тяхното правителство.

Твърди се, че Варна и Софийска област били присъединени към Княжество България благодарение на подкрепата на Бисмарк. Нито в протоколите, нито в спомените на участниците в конгреса обаче, е отбелязана точно такава намеса. Бисмарк се противопоставил на настояванията в Източна Румелия да има турска войска, както и на намаляването на срока на руската окупация. По въпросите за оставането на Софийския санджак и Варна в Княжество България председателят не е взел отношение.

Той действително е произвел действие, което е било свързано с Варна, но това действие е погрешно изтълкувано.

За Бисмарк се разказва, как той късно през нощта на 15/27 юни неочаквано се появил в резиденцията на турската делегация, облечен в парадна военна униформа с каска, което придавало официален характер на визитата му. И отправил ултиматум Варненската крепост незабавно да бъде предадена на Русия, тъй като Варна била безвъзвратно загубена за Турция. След тази намеса на председателя на конгреса турската делегация се отказала от искането си и въпросът за Варна отпаднал от разискванията, се заключава накрая на разказа, предаден от проф. Георги П. Генов в „България и Европа: Сан Стефано и Берлин 1878“, и академик Константин Косев в „Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България“.

Историята действително се е случила, но действието на Бисмарк не е било с оглед да окаже натиск на Турция да се откаже от Варненската област. Нощната визита не е повлияла на решението Варна да остане в пределите на Княжество България, защото това е било вече решено на четвъртото заседание от 10/22 юни. Това решение е взето по волята на Русия, а не, че Турция се била отказала от искането си.

Бисмарк действително е оказал натиск при посещението си в резиденцията на турската делегация, но той е бил с цел турските войски по-бързо да напуснат Варна, което е станало след като на 14/26 юни конгресът окончателно приел, че „турска войска няма да пребивава вече в Княжество България“. На следващия ден Милютин е коментирал, че утвърждаването на точката от договора за изтеглянето на турците от Шумен и Варна, било благовиден повод да се ускори изтеглянето и на руската армия пред стените на Цариград. На руския посланик в турската столица, княз Лобанов, било предписано да възобнови преговорите с Портата за освобождаването на крепостите. На 20 юни/2 юли военният министър е добавил в дневника си бележка за получена от Цариград телеграма, в която се съобщавало, че Портата се съгласила да изпрати незабавно комисия в Шумен и Варна. Молят само да им бъде потвърдено даденото вече обещание, че веднага след освобождаването на тези крепости от турските войски в тях, руските войски ще почнат да се изтеглят от покрайнините на Цариград и заедно с това ще започне предаването на турските пленници. На 25 юни/7 юли Агенция Ройтерс съобщила от Цариград, че руски и турски комисари ще осъществят незабавно „прочистване“ на Варна и Шумен от турците.

Че нощното посещение на германския канцлер е имало за цел ускоряване на процеса на изтегляне на турските войски от Шумен и Варна, свидетелства в своя доклад за конгреса Каратеодори паша. В доклада се обяснява, че османските пълномощници, претендирайки за притежаването на Варна, са се съгласили на „справедливо обезщетение“: османското правитество било готово да жертва София. Съобщили това първо на английските пълномощници, на които предоставили правото да осъществят замяната. Идеята била споделена от Бийкънсфийлд, който се опитал да излезе извън обсега на действие на подписания с руснаците меморандум, в който било посочено България да стига до билото на Балкана. И имал успех до четвъртото заседание на конгреса, когато въпросът за Варна бил „стопиран“. След това последвал „инцидент“, който показал, че „Варна била безвъзвратно загубена за Турция“.

Каратеодори докладва, че вечерта на 15 срещу 16 юни (27 срещу 28 юни) в 9.30 часа османските пълномощници били посетени от Бисмарк, който бил с шлем – обстоятелство, което придавало на посещението официален характер. Князът първо им заявил, че целта на посещението му била да ги убеди, че Варна трябвало да бъде предадена на руснаците незабавно, или поне турците да обещаят, че ще се евакуират във възможно най-кратък срок. Варна била безвъзвратно загубена за Турция и усилията да я запазят ще бъдат безрезултатни. Бързата евакуация на турските войски било единственият начин да се осигури и бързото изтегляне на руската армия от завзетите земи. Каратеодори дава висока оценка на предложението и посочва, че пълномощниците се задействали да бъде осигурена неговата реализация.

1870 Turkey in Europe.jpg

Не е вярно и друго твърдение за Бисмарк, че той посъветвал Шувалов да се позове на изследванията на австрийския геолог Хохщетер относно геологическия състав на масивите на Балканския полуостров, доказващ, че Ихтиманските възвишения са част от Стара планина. В спомените си за Берлинския конгрес Георгий Бобриков е отбелязъл, че докато пътували с влака от Петербург за Берлин, Шувалов го помолил да го запознае с природните особености на страните на Балканския полуостров и историческата съдба на населяващите ги народности. Тогава Бобриков изнесъл цяла лекция, в която обърнал внимание, че във всичките учебници по това време под Балкани се разбирало наименованието на веригата от планини, намиращи се на юг от Дунав и вървящи паралелно на неговото течение от брега на Черно море до Железни врата. Там чрез дунавските прагове те се съединявали с Карпатите и според учебниците образували Долно-дунавската равнина, разположена във Влахия и Придунавска България.

Същевременно древните и най-новите географи, Страбон и виенския професор Хохщедтер, базирайки се на геологическия и географския строеж на планините, сочели на Ихтиманските възвишения, като на планински възел свързващ Балкана с Родопите (Деспото даг), присъединявайки Софийската котловина към Дувнавската равнина. Така София оставала северно от Стара планина. Бобриков продължил, изнасяйки още сведения за геологията на Източна и Западна Стара планина. Включил и някои исторически факти, като споменал, че София била важен център, първо за Византия и после за Средновековна България, когато била наречена Средец.

„Разказът, явно се е запечатал дълбоко в съзнанието на граф Пьотър Андреевич“, е отбелязъл Бобриков. Той не предполагал тогава, че казаното ще послужи в „умелите ръце“ на Шувалов за коренна промяна на предварителното споразумение за определянето на границата между двете български провинции „по билото на Балкана“ и ще доведе до присъединяването на Софийски окръг към вече договореното княжество и до замяна на столицата Търново със София. „Успехът в това несъмнено важно дело изцяло принадлежи на граф П. А. Шувалов“, подчертава Бобриков в спомените си от 1889 г.

А в спомените си, отпечатани през 1913 г. добавя: „Обстоятелствата се сложиха така, че оказах първостепенна услуга на България с присъединяването към нея на Софийски окръг с града София. Последвалата история на княжеството оправда значението и правилната оценка на това събитие. Търново си оставаше столица на разделената България, но след като двете части се съединиха в едно, първенството премина към София.“

Георгий Бобриков.jpg

Във вторите си спомени за Берлинския конгрес Бобриков посочва, че инициатор за оставянето на София в границите на княжеството бил Шувалов - той се обърнал с такова предложение към Андраши. Последният не харесвал идеята за включването на Кюстендилската и Джумайската каази в границите на Източна Румелия. Традиционната политика на Австрия била насочена към запазване в бъдеще на достъпа ѝ до Егейско море и затова Андраши приел предложението двете каази да останат във владение на султана. Считал, че така в бъдеще Австрия ще има по-лесен достъп до тях и дори може да ги получи. Което нямало да стане, ако те се присъединят към Източна Румелия. Прогресивното развитие на тази област тогава не било в интересите на Хабсбургската монархия и никой не подозирал, че по късно приеманата като потенциална руска провинция България ще стане с помощта на виенските дипломати една от съюзните държави на Австрия, коментира Бобриков.

Предложението на Солсбъри и Мехмед паша, в замяна на софийския регион за Турция да останат Шумен и Варна, претърпяло пълно поражение, продължава Бобриков. Шувалов предпочел за султана да бъдат земите край Струма и Места. Андраши също подкрепял това решение, а представителите на Англия не искали заради Турция да се скарат с Австро-Унгария, с която вече имали споразумение и разчитали много на нея, за да осъществят своите цели.

За ненамесата на Бисмарк по въпроса за Софийския санджак и Варна свидетелства и доклада на Убри, изпратен на 11/23 юни до Гирс в Петербург. „Бисмарк ни желае доброто, но не до такава степен, че да се компрометира пред другите държави – е написал руският пълномощник. - Поради това ние сме изправени пред враждебността на сплотена Европа, която е готова да ни  отнеме резултатите от неотдавнашната война, без риск да бъде обезпокоена от нов катаклизъм.“

Шувалов също е оставил коментар на случилото се. В записката си от 1880 г е написал:

„По време на едно от тристранните заседания аз се възползвах от грешките, които направиха лорд Солсбъри и граф Андраши, и добих отстъпването на Софийския санджак за България. Това стана така. Маркиз Солсбъри започна с нелоялна постъпка. Без да оспорва споразумението, постигнато с Русия по отношение на разделянето на България по гребена на Балкана, той внесе уговорка, изискваща Варна с околната на нея територия да бъде оставена на султана. Подобна уговорка до известна степен унищожаваше България. Граф Андраши, който нямаше никакъв интерес към Варна, но който се стремеше да отдалечи южната граница на Румелия от морския бряг, от своя страна искаше да прокараме тази граница по на север. Тогава аз зададох на тези господа въпрос: ще се съгласят ли във вид на компенсация за всяко от тия искания, да се присъедини Софийският санджак към княжеството. Както единият, така и другият преследваха свои собствени цели и частни интереси и поради това се съгласиха. Аз си запазих правото да дам окончателен отговор на другия ден на заседанието на конгреса. Аз от по-рано знаех какъв ще бъде този отговор, като имах пред вид, че щом Румелия остава под властта на султана, за нас е безразлично дали по-далече или по-близо до Егейско море ще минава южната ѝ граница. Затова аз заявих на другия ден в заседанието на конгреса, че понеже съм получил обещание да се отстъпи София на България в замяна на Варна или в замяна на отстъпки при прокарване на южната граница, аз се съгласявам на втората комбинация. Маркиз Солсбъри се намръщи, но беше вече късно. По този начин аз извоювах на конгреса най-важния пункт, който изглеждаше, че мъчно ще се отстоява, а за него не се споменаваше в дадените ни инструкции.“

Както и в други „неудобни“ за него места в записката за Берлинския конгрес, и тук Шувалов не казва съвсем ясно какво точно е станало. А то е, че под „отстъпки при прокарване на южната граница на Румелия“ и „прокарване на тази граница по на север“, се разбира оставянето и на източната част от Македония на Турция, след като вече съдбата на земите на запад от линията Нови пазар - Круша планина на практика била решена. Както, и че „извоюването“ на най-важния пункт е произтекло след съгласуване с руския император.

Все пак оставането на Варна в Княжество България е успех. Изглежда предложението на Шувалов е било неочаквано за Андраши и Солсбъри, и те не са успели да се договорят предварително. Защото са можели да предложат в замяна за Софийския санджак да бъдат не Варна или долината на Места и Струма, а Варна и долината на Места и Струма.

Нещо повече. Можели са и да не се съгласят Софийският санджак да бъде придаден към Българското княжество. Сам Солсбъри още по време на конгреса е отчел, че е направил грешка. Анучин на 21 юни/3 юли е записал в дневника си, че по отношение на Софийския санджак Солсбъри непрекъснато твърдял, че лекомислено се е съгласил на отстъпването му. Говорел,  че общественото мнение в Англия било против отстъпването на Софийския санджак и по тази причина се считало, че английските пълномощници били длъжни да работят усилено санджакът да бъде орязан и Турция да получи поне Ихтиманския проход.

На едно от съвещанията за границите Солсбъри предложил да се върне старото положение, като към Румелия се присъединят областите на Македония по поречията на Места и Струма. Шувалов отговорил, че според него пък, било по-добре границата на Софийския санджак да върви по гребена на Стара планина, но турските войски да бъдат изведени от Румелия. Тогава на висок глас (записано е: „крещейки“) Мехмед Али паша заявил: „Съгласен съм! Ако в Румелия има генерал-губернатор, аз ще се оправя там само с милиционерите.“

„Защо тогава толкова спорихме за пребиваването на турските войски, когато, както заявява фелдмарщалът на Турция, това не е било толкова важно“ - се пита Анучин.  И си отговаря: - „Значи цялата работа е била за отделяне на части от българските земи, а не поради стратегически съображения или по необходимост.“

Когато Бийкънсфийлд и Солсбъри се върнали в Лондон, те научили, че конгресът бил обвинен, че е извършил огромна грешка като е оставил София на България. Твърдяло се, че позициата на София имала команден характер, конгресът не е бил наясно за нейната стойност и София била отстъпена поради властното настояване на една от силите, представени на конгреса.

На 6/18 юли Бийкънсфийлд докладвал в английската камара на лордовете за дейността на пълномощниците на конгреса и заявил, че нямало нищо вярно от въпросните твърдения. Така сам Бийкънсфийлд е отрекъл намесата на Бисмарк при решаване на съдбата на Софийския санджак. По-нататък той обяснил, че един от пълномощниците на Портата на конгреса бил Мехмед Али паша, който бил считан за най-големия военен авторитет на турците. Той бил запознат не само с военните обстоятелства в империята, но познавал и местностите на Балканите, за които ставало дума на конгреса. Пашата обяснил на английските пълномощници, че мнението за София, като силна стратегическа позиция, където лесно можело да се премине през Балкана и да се предприеме поход към Цариград, било много погрешно. Стратегически важен за защитата на турската столица бил Ихтиманския проход. Той трябвало да бъде осигурен като ефективна защита за Турция. Софийският санджак бил населен основно с българи, и неговото естествено място било в България. В областта, за която бил разменен санджака, ако не преобладаващо, то не малко по численост били мохамеданите. Така че размяната имала смисъл.

Бийкънсфийлд омаловажил и отстъпването на Варна, за което също бил укорен в Англия. Казал на лордовете, че не само по отношение на владеенето на София се дава невярна оценка, но и че укорите, че не е задържана Варна, също нямат основания. В палатата имало много членове, които имали спомени - славни спомени – за това населено място, казал Бийкънсфийлд, визирайки събитията от Кримската война. Те веднага ще разберат, че ако линията на Балкана се установи за граница, би било невъзможно към Източна Румелия да се включи Варна, която е на север от Балкана. Сама по себе си Варна не била важно място. Тя станала такова във връзка със системата от укрепления, които сега предстояли да бъдат разрушени. Без съмнение, във връзка с линията от крепости, Варна формирала част от системата за отбрана, но сама по себе си тя нямала голямо значение. Онези, които смятали, че е голяма грешка от страна на конгреса, че не е оставена на Турция, съвсем забравяли, че между Босфора и Варна, на брега на Черно море имало далеч по-важно пристанище, това на Бургас.

2.3. В Източна Румелия няма да има турски войски

След като на четвъртото заседание на конгреса бил приключен въпроса за Софийския санджак, председателят продължил четенето на предложенията на английската страна за решенията, които се отнасяли до защитата на морските и сухопътните граници на Източна Румелия и поддържането на вътрешния ред в областта. След уточняване с Шувалов, Бисмарк съобщил, че текстът ще се дискутира и на следващото заседание, когато ще се разисква новата редакция на текста, която ще бъде приготвена от В. Вадингтон.

Като приключил четенето на текста и получил за него одобрението на събранието, председателят обявил, че даденото от конгреса на прочетения документ и на английските предложения одобрение е голям напредък за конгреса в хода на неговата работа. Вадингтон от своя срана направил изявление, че като поема задачата, която му се възлага от конгреса, държал да се знае, че я приема единствено като мисия за помирение. При достигнатото съгласие върху главните точки, той виждал своята работа единствено като улеснение на работата на конгреса. Само под такъв вид той приемал мисията н не мислел да задължава своето правителство с мнение по въпроса.

След утвърждаването на тристранните заседания, с възлагането на Вадингтон да подготви предварително проекторешение за конгреса, Бисмарк въвел още един метод за разрешаване на трудните въпроси, като се избягва провеждането на продължителни и разнопосочни дебати в заседанията на конгреса: Спорният въпрос се давал за решаване на един от пълномощните, които не са пряко засегнати. Така Вадингтон бил помолен да състави клауза, включваща компромис между английските и руските възгледи по въпросите за поддържането на вътрешния ред в Източна Румелия и охраната на границите ѝ. А по-късно Корти се съгласил да се опита да постигне споразумение между Русия и Австро-Унгария относно временното управление на Княжество България.

Протоколът от четвъртото заседание на конгреса бил подписан от всички делегати, освен Горчаков, който него ден отсъствал поради болест. Когато по-късно той прочел протокола, отбелязъл, че Южна България даже е изгубила своето име. В доклада си до Петербург Шувалов и Убри написали, че Дизраели и Солсбъри искали да въстановят пълната власт на султана не само на юг от Балкана, но и във всички останали бивши турски провинции, „за да не бъде властта на пазителят на Проливите фиктивна“. След ожесточена борба руската делегация успяла да отстои решението султанът да има право да разполага войски само на границите на Южна България, но не и вътре в страната. Независимо от нейните усилия обаче, австро-унгарските пълномощници настояли за Южна България да бъде прието името Източна Румелия.

След четвъртото заседание на конгреса, Шувалов отново събрал своите помощници и накратко им съобщил за приетите решения и предложенията, които той направил. Изразил възмущението си от действията на Англия, която правела всичко възможно, за да защити силната Турция от слабата България.

Прочел им и докладът, който щял да изпрати в Петербург. В него се казвало, че на конгреса, с изключение на Германия, цяла Европа била срещу Русия. Европа не направила нищо в полза на Русия, а подкрепяла противниците ѝ Австрия и Англия. Ако е имало възможност без война да отнемат всичко, което е постигнала Русия, щели да го направят с охота. Германия подкрепяла Русия, но не можела реално да направи нищо за нея и Бисмарк спокойно можел да замине да се лекува на минералните бани в Кисинген, оставяйки руските пълномощници да се разправят с Англия и Австрия. Било възможно и други страни да се включат в оспорване на резултатите от войната.

Шувалов бил направил равносметка на това, което при тези обстоятелства можело да се постигне на конгреса. В морален смисъл това било да се даде независимост на Румъния и на Сърбия. Но независимостта на Румъния малко интересувала Русия, а европейските държави също искали да се даде независимост на Сърбия и нямало да правят спънки за това. Така единствената значителна придобивка щяло да бъде създаването на Българското княжество. В материален смисъл придобивките за Русия били Бесарабия и част от Мала Азия с Карс и Батуми.

„За друго не може да се мисли“, заключил Шувалов пред помощниците си и споменал, че в доклада той отправил молба към императора да се произнесе по направената равносметка. Помолил го също, „ако е възможно“ да смени княз Горчаков и изпрати за първи преговарящ Милютин, който щял да окаже голяма подкрепа на групата пълномощници. Той се ползвал с царското доверие и понеже бил наясно със степента на готовност на Русия за война, след като се запознаел с положението на конгреса, можел да каже, дали руските пълномощници да продължават да отстояват исканията си или да се откажат от някои от тях.

Милютин е оставил сведението, че докладите на Шувалов от тези дни не носели утеха на руския император. Той бил силно ядосан, и раздразнен, говорел, че войната била неизбежна. Военният министър обаче, му напомнил, че колкото и неизгодни да са за тях решенията на конгреса, те щели да бъдат несравнимо по-леки и по-малко унизителни за Русия, отколкото при започване на нова война, в която неизбежно ще претърпят поражение. Руските военни сили били силно разстроени след войната и разхвърляни. Нямало никакъв шанс да постигнат някакъв успех.

Петото заседание на конгреса се провело на 12/24 юни, но на него упълномощеният Вадингтон само уведомил, че разговарял по поставената му задача с английските пълномощници, но с руските пълномощници не е успял да се срещне и разговаря. По тази причина той не можел да представи на заседанието окончателната редакция на спорните текстове и помолил нейното разглеждане да стане на следващото заседание. Председателят се съгласил, че възложената на първия френски пълномощник задача е доста тежка и наистина изис­ква отлагане, което впрочем никак не намалявало благодарността на конгреса към усилията на Вадингтон. Разглеждането на въпроса оставало за следващия дневен ред.

На следващия ден, 13/25 юни, когато се провело шестото заседание, Вадингтон прочел своите предложения за формулировката на двата параграфа за Източна Румелия, като бил добавил и нов, трети параграф. Оформил се следният текст: „1. Султанът има право да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. 2. Вътрешния ред се поддържа от жандармерията, на която помага местната милиция. При съставянето на тези две сили, на които офицерите се назначават от султана, ще бъде взета под внимание вярата на местното население. Генерал губернаторът има право да повиква турски войски в случаите, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност. В такъв случай Високата Порта е длъжна да съобщи това решение заедно с обстоятелствата, които го оправдават, на представителите на великите сили в Цариград. 3. Султанът се задължава да използва за гарнизони по границите само редовни войски. Войските за тази служба по никой начин не могат да се настаняват по къщите на жителите и когато преминават през областта не могат да престояват.“

Първите два параграфа пълномощниците одобрили единодушно. За третия параграф френският пълномощник уточнил, че той трябвало да бъде в сила само за мирно време, като се имало пред вид три неща: султанът да не използва башибозуци; войниците да не се настаняват по къщите на жи­телите, а в казармите и хановете или в палатки на полето; войските да не могат да пребивават вътре в областта, когато отиват за гарнизона си на границата.

Върху тези точки английските и руските пълномощници са се били почти съгласили, но все пак съществувало различие: Шувалов настоявал надзорът над изпълнението на тези постановления да се повери на европейска комисия, а английските пълномощници отхвърляли това, виждайки в него твърде явно вмешателство в господарските права на султана. Френските пълномощници се съгласявали с мнението на английските, но Вадингтон настоявал да се гласува третия параграф и след това се предостави на граф Шувалов да развие своята мисъл в специален допълнителен член.

Бисмарк одобрил напълно мнението на Ва­дингтон за настаняването на войските. Шувалов също приел прочетените алинеи, но си запазил правото да прибави към тях допълнително разпореждане относно европейската комисия. Заявил, че като се е съгласило да предостави на султана свободата да заема укрепленията по границите и морското крайбрежие, руското правител­ство първоначално е приемало, че европейската комисия ще се намесва в определянето на стратегическите точки и на количеството на вой­ските, които ще пазят границите. След това Русия се от­казала от контролирането на стратегическите точки и на количеството на войската, но много се бояла да не би и разпорежданията на прочетените параграфи да се оставят при изпълнението си без съдействието на нарочни европейски представители. За да не продължава този безполезен спор, тъй като английските пълномощници се отказвали решително да приемат европейска комисия да контролира султана, Шувалов се съгласил да приеме третата алинея ad referendum, с право да я подложи на по-висщестоящо одобрение, и да отговори в едно от следващите заседания.

Като получил одобрението на пълномощниците върху цялата редакция на Вадингтон, председателят благодарил на френските пълномощници за помощта им и обявил, че техният труд е улеснил твърде много споразумението между пълномощниците и делото за об­щия мир. След което добавил, че протоколът оставал отворен до одобрението на Русия по третата алинея.

В заседанието на 16/28 юни Бисмарк обявил, че руските пълномощници приемат предложението за третата алинея и няма да правят допълнения към нея. Това решение е било предизвикано от отговора, който Шувалов е получил на своя доклад от 11/23 юни, съдържащ спомената вече равносметка за резултатите, които можели да се постигнат на конгреса.

Отговорът от Петербург бил изготвен от Гирс на 15/27 юни. Императорът се съгласил, че възможните резултати от конгреса за християнското население от Изтока били: да се даде независимост на Румъния и Сърбия, да се даде разширение на Черна гора и Сърбия и да се образува автономно българско княжество. Русия можела да си върне Бесарабия и да получи териториални придобивки в Азия. И добавил, че ако се обърне внимание на сериозните гаранции, които ще се дадат за Южна България и въстановяването на разходите, които е направила Русия по време на войната, които нито една държава не се е решила да ги оспори, то тогава картината с изгодите за Русия, от които тя може да се възползва след конгреса, щяла да бъде по-пълна.

Императорът считал, че тези резултати са незначителни в сравнение с плановете му за освобождението на християните от Изтока и величието на жертвите, понесени в борбата с Портата. Но въпреки това, той бил склонен да се задоволи с тях, за да се избегне нова война, при условие, че те станат действителни. Което можело да се осъществи само в случай, че Европа се присъедини към Русия, за да принудят Турция да изпълнява вярно решенията, приети на конгреса. Гаранция за това щяла да бъде руската окупация на освободените земи, който въпрос от 12/24 юни вече се обсъждал на конгреса. Ако всичко се осъществи по посочения начин, тогава можели да се надяват, че Северна България ще стане ядро, около което постепенно ще се групира еднокръвното население, останало извън нейните предели. И южните българи няма да станат, както преди, жертви на османските подтисници.

Документът с бележките на Александър II е публикуван в трети том на сборника „Освобождение Болгарии от турецкого ига“. Под текста съставителите на сборника са направили следния коментар: „Документът е интересен с това, че отразява позицията на царското правителство, което съжалявало за отстъпките, които е направило по отношение на славянските страни, за да избегне нова войва. Съдържащата се в документа прогноза за характера на отношенията между Северна и Южна България се оправда през 1885 г. Тя (прогнозата) очевидно е формулирана от Д. А. Милютин, тъй като почти дословно съвпада със записката в дневника му от 14 (26) юни.“

На 14/26 юни, ден преди руското правителство да даде горната оценка за резултатите от войната, Милютин е записал в дневника си:

„Конгресът трябва да даде на турците правото да държат свои войски в южна България (или Източна Румелия). Такова решение, разбира се, не е в съгласие с нашите виждания, но то няма съществено значение и може на практика въобще да не се осъществи. Затова аз счетох за уместно отново да изкажа своето виждане за отстъпките, които сега сме принудени да направим пред цяла Европа. Колкото и чувствителни и неприятни да са те за нас, все още не може да се каже, че водената от нас война няма резултат. Дори да постигнем само това, което вече изглежда е решено на конгреса, то и в този случай ще бъде направена огромна крачка в историческия ход на Източния въпрос.

Можехме ли наистина да разчитаме на цялостно и окончателно решение на вековния въпрос с една успешна война? Можехме ли да се надяваме, че Европа ще ни даде пълна свобода да се разпореждаме със съдбата на Османската империя? Ние самите, започвайки войната, нямахме такива претенции. Но ако се реализират промените в политическата и гражданската структура на християнските региони в Турция, с които Европа е вече съгласна, резултатът ще бъде огромен и Русия ще може да се гордее с постигнатите успехи. Започнатото от нас дело несъмнено ще бъде завършено по силата на обстоятелствата. Каквито и ограничения да се наложат сега от европейската дипломация относно самостоятелността на Южна България, каквито и тесни граници да ѝ бъдат определени, можем да бъдем уверени, че малката автономна България, която сега се формира на север от Балкана, ще послужи за ядро за бъдещото обединение на целия български народ в една самостоятелна държава.“

С приетите решения правата на султана в Източна Румелия на практика били силно орязани. Османският историк и политик Али Тюргелди смята, че при решаването на съдбата на Източна Румелия по настояване на руснаците били направени толкова много уговорки, че всъщност основната цел не била постигната. На конгреса активно в защита на военните права на султана са се изказвали главно англичаните. Пасивното отношение на турските пълномощници по този въпрос е напривило впечатление на Шувалов и той разказал на Анучин, който записал:

„Шувалов разказа, че когато се обсъждал въпроса за правата на султана да охранява границите на Румелия и да държи там войска, първият турски пълномощник Каратеодори паша се ограничил само да направи едно обяснение, което нямало връзка с въпроса: че българите в течение на много векове били верни и мирни поданици на империята, имали големи материални успехи и че до последно време между различните групи от населението царяла хармониа. Той не казал нито дума по съществото на обсъждания въпрос и на практика с нищо не подкрепил поставеното предложение за правата на султана.“

Вероятно правото на султана да държи войска по гребена на Балкана, за което е трябвало тепърва да се строят укрепления и казарми край проходите, не е предизвикало ентусиазъм сред турците и те въобще не са пристъпили към това дело. Милютин и тук се оказал прав, че „решението може на практика да не се осъществи“.

По този повод Анучин на 20 юни/2 юли е направил следния коментар: „На турците е позволено да охраняват границите на Румелия и да ги окупират със свои войски. Но откъде у Турция толкова войски и откъде толкова средства, за да се построят крепости и маса казарми, защото на турците е забранено да се разполагат в граждански квартири. За организирането на войската и построяването на крепостите и казармите ще са необходими милиони. Турците ги нямат, а приятелите им едва ли ще дадат пари за такива цели. Освен това ние имаме право на много голямо възнаграждение. Поискат ли турците да строят крепости, ние ще им кажем: „щом имате свободни пари, предоставете ги на нас за сметка на военните контрибуции“. Поради тези причини вкарване на турски войски в Румелия просто е немислимо и затова всичко, което в този смисъл приятелите на Турция договарят на конгреса в нейна полза, едва ли е практично. А след като въвеждане в Румелия на турски войски няма да има, то може ли да мислим, че изкуственото ѝ отделяне от България ще трае дълго? След като Молдова и Влашко се сляха в една държава, не се ли очаква същото да стане с България и Румелия?“

2.4. Събрание за изготвяне на органически устав (конституция) на княжеството, избор на български княз, временно управление. Граждански и религиозни права на населението

На 10/22 юни след четвъртото заседание на конгреса Шувалов провел съвещание с участието на Убри, Анучин и Нелидов. То се отнасяло до глави VII и VIII от Санстефанския договор, които трябвало да се обсъдят на следващия ден на петото заседание на конгреса. Ставало дума за избора на български княз, за държавното устройство на княжеството и за руската окупация на освободените земи.

По време на Руско-турската война Анучин бил помощник на ръководителя на гражданската администрация в България княз Владимир Черкаски, а след смъртта му станал временно изпълняващ тази длъжност до пристигането на руския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Затова и бил изпратен в Берлин като помощник на Шувалов, защото бил много добре запознат с положението в България. Анучин разказал на Шувалов за организацията на гражданската администрация в освободените земи и уточнил, че още докато бил в Сан Стефано изготвил записка-отчет какво била свършила канцеларията на ръководителя на гражданските дела в България. Записката била дадена на главнокомандващия, който я изпратил на Горчаков. Копие от нея, както и превод на френски език имало и в Берлин, за да бъде представено на конгреса.

Шувалов останал много доволен от разказа и заявил, че вече всичко му се изяснило и можел да отговаря на всички въпроси, които могат да му бъдат зададени на конгреса. След което поискал да разбере как ще се избере българският княз. Анучин обяснил, че се предполагало през месец юли в Пловдив да се съберат български нотабили (първенци), излъчени измежду представителите на духовенството от всички вероизповедания, председателите на управителните и съдебните съвети и други влиятелни лица, за да бъде обсъден въпроса с избирателния закон. След провеждането на избори по този закон, се предвиждало коректно избраните представители на страната да се свикат, за да напишат под наблюдението на руски и турски комисар конституция на България. След това трябвало да се пристъпи към избора на княз, което можело да стане не по-рано от година или година и половина след подписване на мирния договор.

По отношение на избирателния закон, тъй като можели да питат Шувалов и за него, Анучин разказал, че било предвидено избирателни права да бъдат предоставени на всички без разлика граждани, достигнали до 25-годишна възраст, притежаващи собственост или плащащи някакви данъци. По отношение на правото да бъдат избрани, се предвиждало то да зависи от образовението и притежаването на собственост. Избирани можели да бъдат духовни лица, учители и владетели на недвижими имоти, имащи имуществения ценз, установен за съответния район. На неграмотните нямало да бъде предоставено правото да бъдат избирани.

Шувалов окачествил тези предложения като социализъм. Навсякъде духовенството и учителите довеждали до революция. Това не можело да се предложи на конгреса. Само Вадингтон нямало да бъде против. Шувалов не можел да приеме подобно предложение, защото то окончателно щяло да настрои всички срещу Русия. Той се разгорещил и говорел много възбудено. Дори признал на Анучин, че го смятал за способен човек, но заради идеите му, лично той настоявал да не му се дават по-високи постове, въпреки че имало предложения за такива.  

Анучин заявил, че на него му било приятно да научи, че е имало предложения да заеме по-високи постове, но той винаги е говорел и действал по силата на убежденията си, стараейки се да има собствено мнение и не желаел да угажда на чуждите виждания и изисквания. И в настоящия случай той изказал мнение, съобразено с обстоятелствата в България - друго не можело да стане там. Позовал се и на записката, която изготвил в Сан Стефано и която била одобрена от главнокомандващия и канцлера.

Нелидов потвърдил, че в България освен духовенството и учителите, няма друга интелигенция и се съгласил с всичко, казано от Анучин. Шувалов отбелязъл, че няма да спори и така ще говори на конгреса, но в къщи в Русия той винаги е бил и ще бъде противник на подобни възгледи. Разделили се като приятели: Шувалов поискал от Анучин да не му се сърди, той пък му благодарил за проявената откровеност.

По-късно Анучин, разсъждавайки върху думите на Шувалов, е записал в дневника си: „Добре е да се знае, че са ме предлагали за по-високи постове, но е неприятно, че моите недоброжелатели са успели да ми създадат напълно фалшива репутация. Неволно си спомних историята от 1868 г., когато гр. Шувалов, без да ме познава лично и без да ме е виждал, повлиян от нелепите клевети на жандармите, поиска да бъда отстранен от длъжността губернатор в Полското кралство.“ (През 1868 г. Шувалов е бил министър на вътрешните работи и правосъдието на Руската империя, а Анучин губернатор на Радомска губерния в Полското кралство.)

На другия ден след разговора с Шувалов Анучин намерил Annuaire diplomatique (Дипломатически годишник) за 1877 г. и установил, че представителите на Европа предложили на Цариградската конференция същите основи за провеждане на изборите, каквито предлагал и той. Убедил се, че и в инструкцията, дадена на княз Дондуков-Корсаков, били включени по-важните места от неговата записка, като имало и обяснение, че всички описани в записката мерки, включително и тези за изборите, са били одобрени от Министерството на външните работи и се препоръчват като ръководство. Като показал всичко събрано на Шувалов, той се засмял: „Всичко това за вчера ли?“. А като разбрал за Цариградската конференция казал, че там присъствал Солсбъри, но той и останалите нищо не разбрали. Те били манипулирани от Игнатиев и Анучин бил негов съмишленик, което не било добре. „В такъв случай кажете съумишленик“, подхвърлил иронично Анучин („съумишленик“ на руски език означава „съучастник“). „Да де, да“, засмял се Шувалов. Убри, който също бил там, взел записката, която носел Анучин, за да я представи на конгреса.

Под формата на бележка Анучин е добавил, че в An. dipl. 1877, стр. 317, било записано: „Избирателите трябва да отговарят на следните условия: 1) всички жители на провинцията до 25-годишна възраст, притежаващи собственост или плащащи какъвто и да е данък; 2) духовенството и служителите от различни религии; 3) професори и учители.“

На заседанието на 12/24 юни (пето) председателят прочел чл. VII на Санстефанския договор. Солсбъри насочил вниманието върху първата алинея, която гласи „българския княз ще се избере свободно от населението и ще се потвърди от Високата Порта по съгласие със силите“. Попитал какво съ­гласие се разбира: единодушно ли, или на мнозин­ството. Шувалов посочил на приетото правило, според което конгресът се счита задължен не от мнозинството на гласовете, а от единодушното гласуване на всичките членове, и избирането на княза ще има сила и значе­ние само тогава, когато силите единодушно се съгласят върху избраното лице.

На забележката на Солсбъри, че при такъв ред България лесно може да остане без правителство, Шувалов възразил, че той не може да отговаря за възможните случаи и че за сега той се ограничава да повтори, че България никога няма да се присъедини към Русия. С което искал да каже, че руското правителство няма да влияе на избора на български княз. Солсбъри обаче, настоял въпросът да се разгледа по-обстойно, тъй като се страхувал от възможна анархия в България.

Бисмарк вметнал, че подобни трудности биха могли твърде лесно да се появят във всичките други случаи, посочени от чл. VII. Затова той бил на мнение, че конгресът не е в състояние да отстрани всичките опасности. Ако по зла воля или поради естествената неспособност на населението, българите не могат да упражнят техните нови права, Европа ще помисли за това, но по-нататък, ко­гато му дойде времето. За сега конгресът трябвало да се ограничи в старанията си да доведе силите до пълно съгласие върху принципните въпроси и да отстрани  от Санстефанския договор онези постановления, които биха могли да създадат някаква опасност за запазването на европейския мир. Да искаме да се занимаваме с въпроси за тези или онези слу­чаи, които могат да произлязат в бъдещите съдбини на България, от която Германия и някои други сили се интересуват само по отношение на всеобщия мир, това е да надминаваме границите на задачата си, заключил председателят.

Солсбъри счел за нужно да се отбележи, че Ан­глия няма да бъде виновна за трудностите, които биха могли да се появят в бъдещето. Той помолил ду­мите „по съгласие на силите”, да се заменят с „по съгласие на мнозинството на силите”.

Шувалов съжалил за изказаните безпокойства от неговия английски колега и добавил, че както се виждало Солсбъри предполагал, че руското правителство има някакви  на­мерения да осуети съгласието на силите при избирането на българския княз и да продължи управлението на руските комисари. Ако на един е позволено да прави такива предположения, то не е ли позволено и на него, на Шувалов, да предположи, че Англия може да има желание да не си даде съгласието и с това да не допусне да се избере княз? Думата съгла­сие се виждала на Шувалов, като гаранция срещу самата Русия и срещу нейното особено влияние в България. Освен това принципът на болшинството му се струвал не до тол­кова съвместим с достойнството на Русия и на Англия. Русия не покровителствала никого от кандидатите, нямала пред вид никого и ако я попитат, кой е най-добрият кандидат, тя не знаела какво да отговори. Тя искала само едно нещо — пълна свобода на изборите.

Председателят попитал Солсбъри, дали той настоява на своето предложение, на което английският пълномощник отговорил, че се считал длъжен да го направи, но че ако то не се приеме, той ще бъде доволен да се спомене за него само в протокола.

Андраши също като  Солсбъри считал, че имало опасност да се остави България без княз, но от друга страна се присъединявал към мнението на Шувалов, че отхвърлянето на съгласието на силите намалява твърде много гаранцията на Европа. Той намирал също така, че и принципа на мнозинството твърде мъчно можел да се приложи на практика. Затова насочил вниманието към приетото вече от конгреса съгласие, руско-турската комисия, която ще определя окончателните граници на Българското княжество съгласно чл. VI от Санстефанския договор, да се замени от европейска комисия. По мнението на всичките сили това било най-доброто средство за примиряване на недоразуменията, затова Андраши предложил да се приеме, че всички служби, които в Санстефанския договор се възлагат било на руски, било на руско-турски комисии, следва да се решат от специална европей­ска комисия. Ако този принцип бъде приет от конгреса, то той ще може да възложи на тази комисия и окончателната редакция на решенията на конгреса.

Шувалов казал, че с прочетеното предложение Андраши предрешавал въпросът, който още се разисквал - въпросът за европейските комисии. До тогава било прието решение само за комисия за определяне на границите, но не и за намеса в бъдещето управление на страната. Руският пълномощник предложил да се отложи разискването за следващото заседание. Подхвърлил скептично, че в разговорите си с английските пълномощници установил, че те обръщали повече внимание върху Румелия, отколкото върху България, особено след заявлението, че последната никога няма да стане руска област. Андраши се съгласил да се отложи разискването за друго заседание, като държал предложението му да бъде записано в протокола за деня.

В дневния ред на заседанието, проведено на следващия ден 13/25 юни, било разглеждане на предложението, което направил Андраши, за заменяне на руските комисари с европейски. Солсбъри заявил, че подкрепя приемането на това предложение и изказал желание скоро да го види изпълнено. Той бил получил от английския посланик в Цариград телеграма, в която се излагали обезпокоителни подроб­ности за действията на руския комисар в България по отношение на някои политически и финансови местни въпроси. Солсбъри побързал да добави, че той не иска да хвърля отговорността за тези работи върху руското правителство, но моли конгреса да сложи по-скоро край на това положение и да не оставя да се предрешава политическото и финансовото бъдеще на областта.

Председателят изразил мнение, че Солсбъри трябва да заяви своето съобщение писмено. След размяна на мисли между председателя и английските представителя, Бийкънсфийлд приел Солсбъри да подаде в бюрото писмено предложение, с което ще се настоява за бързото приемане на предложението на Андраши.

Шувалов поискал да отговори на безпокойствата на английското правителство. Русия искрено желаела да подпише мира, да довърши делото по организацията на България и да приключи по-скоро с окупацията. Но за да се постигне всичко това, не трябвало да се създават допълнителни трудности. Полезно било да се назначат комисии, но едва ли щяло да бъде полезно да се назначават много комисии. В Източна Румелия самата Русия нямала намерение да създава или организира нещо: там мястото ѝ поемала Европа и тя можела да работи, както намира за добре. Но в България нямало нужда от комисия: контролирането на делата в княжеството твърде лесно можело да се повери на консулите и ако е необходимо и на посланиците в Цариград. Този контрол бил достатъчен за Европа. Русия искала да има в България право на едно по-широко и пряко действие, защото е взела по-голямо и по-пряко участие в създаването на това автономно княжество.

Бисмарк пояснил, че се предлага комисията за България да бъде съставена от посланиците в Цариград, а консулите в България да бъдат пълномощници на тази комисия. Шувалов добавил, че посланиците в Цариград щели да бъдат по скоро апелативен съд между консулите на великите сили и руските комисари. Андраши от своя страна се съгласил, че идеята за комисия не може да се приложи навсякъде, но отбелязъл, че и Шувалов отивал много далеч, като отказвал да се допусне европейска комисия вместо руски комисари и в предвидените в чл. VII случаи (изработване на конституцията и избора на княз). Именно в тези случаи била необходима намесата на Европа. Като наблегнал на показаните в телеграмата до Солсбъри факти, Андраши заключил, че такова вмешателство е необходимо и за интересите на Русия. Той намирал, че предложенията на Шувалов ще се реализират трудно: ролята на консулите нямало да бъде достатъчно удобна, защото трудно ще бъде да се определят и установят харак­тера и компетентността на посланическия контрол спрямо руските комисари. В един частен разговор Шувалов е дал основание да се предполага, че той не ще се противи и на друг някой начин на действие, например да се присъединят към комисарите на Русия и Турция двама европейски комисари.

Солсбъри заявил, че не можел да разбере, защо руското правителство, което уж иска да направи България толкова независима, колкото са били другите васални и автономни княжества, така упорито настоява върху съществуването само на руски комисар. Той на­стоява да се приеме предложението на Андраши.

Шувалов отговорил, че той не иска съвсем да отстрани намесата на Европа, а иска само да ѝ даде друга форма. Кол­кото до възражението на Солсбъри, че Русия се стреми да поддържа в България влиянието на руския комисар, Русия настоява в полза на своя комисар, защото иска да отговори на желанията на Европа и да довърши по-бързо устройството на княжеството и опразването на България от руските войски. Ако това трябва да стане скоро, ръцете на Русия не трябва да се връзват. Най-доброто средство в този случай било да има руски комисар, който да действа под контрола на европейските посланици в Цариград, и при когото тези посланици ще имат за представители и агенти своите консули. Шувалов обещал да развие своята мисъл писмено и да я представи на следващото заседание.

От своя страна Солсбъри прочел свое предложение в подкрепа на Андраши и предложил то да се добави към член VII. Според него руското военно управление, което действало в княжеството и в Румелия, следвало незабавно да бъде заменено във всичките административни н финансови дела. В княжеството това трябвало да стане от временно правителство, съставено от европейската комисия, а в Румелия — от правителство, назначено от султана.

Бисмарк, който се надявал работата на конгреса да приключи бързо, очевидно не издържàл на спора, при който възниквали най-различни предложения. И заявил, че руската поправка, която ще се представи на следващото заседание, имала твърде важно значение за изясняване на правата на военната окупация, която се предлага да бъде съкратена на девет месеца. Връщайки се към изказаната вече от него мисъл, Бисмарк повторил, че според него второстепенните въпроси не би трябвало да се разискват на конгреса. На повдигнатия въпрос той гледал като на второстепенен и мисли, че конгресът излизал извън границите на неговите прерогативи, повдигайки въпроси за събранието на българските първенци, за руските комисари и за европейските комисии. В тези обсъждания на подробности той не виждал някакъв европейски интерес.

Като се позовал на разстроеното си здраве, което едва ли щяло да му позволи да присъства на всички заседания, председателят изказал мнението да се остави България настрана, щом се достигне до едно съгла­сие върху началата на нейното създаване, и да се пристъпи по-скоро към обсъждането на другите по важни точки от Санстефанския договор, каквито били, например, въпросите за териториалните изменения и за корабоплаването. Той смятал да предложи на конгреса да се разгледат на следващото заседание и някои от второстепенните въпроси, но без да се спира надълго на тях, освен върху онези, които имат някаква действителна европейска важност. Впрочем председателят не мислел да влияе върху намеренията и чувствата на своите другари и с тези свои думи той всъщност искал да изкаже личното си мнение.

Италианският пълномощник граф Корти, вземайки думата, обърнал внимание, че не било толкова трудно руските и австрийските пълномощници да достигнат до споразумение. Комисията на консулите, която Шувалов приемал, в същността си доста добре отговаряла на желанията на Андраши и се превръщала в истинска европейска комисия, когато се вземе под внимание, че с назначението на консулите държавите ще назначат в тяхното лице и своите комисари. Колкото до правото за апел пред съвета на посланиците в Цариград, Корти считал, че опита на миналото не говорел в полза на подобни мерки, защото било забелязано, че в такива случаи мъчно се достига до пълно съгласие. Той мислел, че по-добре ще бъде да се ограничи работата само в консулската комисия и да се поръча на някого от пълномощниците да потърси основи за споразумение между Андраши и неговия руски колега.

Председателят и събранието одобрили това мнение и натоварили Корти да проучи и да предложи измененията, които би трябвало да се внесат в договора от Сан Стефано за удовлетворение на австрийските пълномощници.

На заседанието от 14/26 юни Андраши обявил, че след размяна на мисли между представителите на Австро-Унгария, Англия, Русия и Италия върху съдържанието на чл. VII от Санстефанския договор, пълномощниците са се съгласили да му дадат но­ва редакция. Хаймерле изложил тези изменения, както следва: алинеите 1 и 2 от чл. VII за избора на български княз си остават; алинея 3 става: ,Едно събрание от българските пър­венци, което ще се свика в Търново, ще изработи още преди избирането на княза устройството на бъдещото управление“. Алинея 4 си остава, като се изхвърли думата „куцовласи“. Алинея 5 се изхвърля и се заменя с нова: „Временното управление на България до въвеждането на новото устройство ще се намира в ръцете на един руски императорски комисар. Един турски комисар и изпратените нарочно от другите сили консули ще бъдат натоварени да му помагат при наблюдението на това временно управление. В случай на разногласие между консулите, въпросът ще се решава от мнозинствотото на гласовете; а в случай на разногласие между то­ва мнозинство и руския императорски комисар, ще решава конференцията на посланиците в Цариград. Щом се избере княза и се въведе на власт, новото устройство се привежда в действие и България започва да се ползва напълно от своята автономия. Незабавно след сключването на мира, ще се учреди една европейска комисия, за да организира Източна Румелия и да управлява финансите ѝ до завършването на организацията.”

Шувалов заявил, че наистина било постигнато съгласие между силите върху разискваните въпроси, но че той си е запазил правото да представи някои изменения, тъй като при бързото редактиране на споразуменията, той не е имал време да ги направи тогава. Каратеодори паша приема новата редакция със същата предварителна уговорка (резерва). Всичките пълномощници гласуват за тази редакция, но със съгласието, че текстът за Източна Румелия ще се отдели и ще стане специален член към съответния раздел.

На заседанието на 12/24 юни Вадингтон прочел два допълнителни члена, които пълномощниците на Франция предлагали да се поместят в новия договор. Те се отнасяли до гражданските и религиозните права на населението.

Според френското предложение всички български поданици, независимо от вярата, трябва да имат равни права и достъп до всичките публични служби и почести. Разли­чието на вярата не може да бъде причина за дискриминация. Упражняването и външната практика на всички богослу­жения са съвършено свободни и никакви препятствия не могат да се издигат било против йерархическото устройство на разните вероизповедни общества, било против сношенията им с техните духовни началници. Пълна свобода се дава на католическите монаси и епископи да извършват бого­служение в България и Източна Румелия. Техните права и привилегии си остават незасегнати, а тяхната собственост ще се признава винаги.

На следващото заседание на 13/25 юни по предложение на Депре думите „български поданици“ било заменено с „жители на Българското княжество”. Шувалов предложил думите „католически монаси и епископи“ да бъдат заменени с „чуждестранни духовни лица и калугери“.

Солсбъри изказал желание същото законоположение да се приложи за цялата Румелия и другите турски области. Каратеодори паша, обаче, възразил, че предложението за свобода на богослужението в Румелия било напълно излишно, защото областта оставала под властта на султана и се подчинявала на общите закони в Османската империя, които установявали търпимост към всички богослужения. Вадингтон обявил, че ще измени предложението си и моли да се отложи разглеж­дането за следващия ден.

2.5. Срокът на окупацията ще бъде намален. България ще изплаща част от дълговете на Турция, договорите с чуждите държави ще останат в сила

В петото заседание на конгреса на 12/24 юни започнало разглеждането на чл. VIII на Санстефанския договор, който се отнасял до евакуацията на османските войски от България и разрушаването на турските крепости. Във втората алинея, в която става дума за руската окупация, Андраши предложил поправка.  

Въпросният член от една страна задължавал Турция да си изтегли войските от България завинаги; а от друга постановявал, че след изтегляне на руската императорска армия от Турция и до пълната организация на местната войска, руски войски в численост не по-вече от 50 000 души ще остане в България и ще стои там две години. Австрийското правителство признавало необходимостта от запазването на реда в новото княжество през цялото време от сключването на мира до уреждането на гражданските и военните местни власти. То било уверено, че руското правителство е искало със своята окупация да удовлетвори именно тази необходимост и че с тази мярка Русия не е имала пред вид, както и сама е казвала, никаква друга цел. Но австрийските пълномощници считали, че окупацията ще бъде свързана с известни неудобства, ако нейния срок не бъде точно определен и ако нейното продължение се остави да зависи от такива неопределени срокове, като организирането на местната войска и др. подобни.

Докато войските на воюващата сила остават на чу­жда територия, общественото мнение няма да вярва, че военните действия са прекратени. Публичният кредит и самото благоденствие на народите ще си останат разклатени при такъв неопределен ред на нещата. Правото на Турция да окупира военно своите граници на Балкана си оставало в сила и на практика двете бивши неприятелски войски и след сключването на мира ще се намират една срещу друга.

Положението на Румъния също предизвиквало безпокойство. В разглеждания член било постановено, че руските войски си запазват съобщенията през Румъния през цялото време на окупацията. Ако този срок остане неопределен или пък се продължи до две години, Румънското княжество щяло да има право да се мисли за лишено от ползването на независимостта, ко­ято Европа му дава, то ще се чувства стеснено в него­вите права.

Пред вид на тези съображения, австрийското прави­телство било на мнение, че в интерес на всички държави е да се определи точен срок на руската окупация в България и да се  помисли за случая, когато положението на тези области и след този срок би изисквало присъствието на чужда вой­ска. Затова на конгреса се предлагало да приеме следните решения:

1) българското княжество да бъде окупирано от руските войски за срок от шест месеца след подписването на окончателния мир (Берлинския договор);

2) руското правителство да се задължи да извърши най-много за 9 месеца преминаването на своите войски през Румъния и напълно да освободи това княжество;

3) ако след изтичането на срока от шест месеца, в България се появи нужда от чуждестранни съюзни войски н тази нужда се признае от всички велики сили, те следва да доставят нужния контингент за съставяне на едно формирование от 10 000 до 15 000 войници, което ще се постави под заповедите на европейска комисия и ще се издържа за сметка на окупираната страна.

Бисмарк попитал, съгласен ли е конгресът да разгледа на настоящето заседание повдигнатия от Андраши въпрос и Бийкънсфийлд отговорил, че според него разглеждането би трябвало да стане на същото за­седание. Той приемал австрийската поправка, като мъдра и благоразумна, и обявил, че Ан­глия е готова да достави своята част от указания от Андраши контингент.

Шувалов направил срещу поправката три възражения: така редактиран, прочетения текст не обръща внимание на разделянето на България на две по линията на Балкана (княжество вече е само половината от България – бел. К.Г.); шестмесечния срок на руската окупация е много кратък; съставянето на окупационно формирование от войски на няколко сили ще бъде свързано с големи практически неудобства. Окупацията на Румелия би могла да се прекрати след шест месеца, защото в случай на безредици, там може да действа милицията, а при недостиг на милиция, могат да се намесят и турските войски, които би повикал генерал-губернаторът. В България турски войски не могат да влязат; там окупацията трябва по необходимост да се продължи.

Шувалов дал на конгреса и обща представа, както за направеното до тогава в България, така и за онова, което оставало да се извърши.

Русия не си е позволила да измени наредбите в страната. Покойният княз Черкаски останал учуден, когато видял, че турските закони доста добре са отговаряли на нуждите на местното управление. Едно само не достигало: чиновниците не са познавали законите и правилниците и не са ги прилагали.

Руското управление е накарало да се изберат във всяка кааза по един административен, по един общински и по един съдебен съвет и е приготвило в лицето на председателите на тези съвети ядката на бъдещето събрание на първенците (нотабилите). За да покаже по-добре своето пълно безпристрастие, администрацията е предвидила да свика в Търново събрание и да натовари горните лица заедно с турските окръжни кадии да изготвят избирателния закон. Щом този закон стане готов, веднага ще се пристъпи към избирането на представители за събранието, на което да се изготви и приеме Органическия устав на княжеството и след това да се избере княз.

За да се изпълни всичко това, се изисквало не малко време. Русия щяла да направи всичко възможно работите да вървят бързо, но не е възможно страната да се остави без войска преди да се установи едно правилно управление и се избере прави­телство. Русия не може да вземе върху себе си отговорността за едно преждевременно опразване на страната.

Смесената окупация била свързана с много опасности. Руската войска била свикнала с мястото и вече била запозната с езика на населението. Тя можела веднага да предложи услугите си, където това стане нужно. А може ли да се очаква същото от една сме­сена войска, която освен другото в началото няма да има и нужната опитност? Докато се събере такава войска и започне да действа, анархията би могла да се развие до немай-къде.

Според Шувалов поддържането на реда от войски, водени от един началник, винаги трябвало да се предпочита пред войските, подчинени на една комисия. При тези войски има и страхове от възможни съперничества, както и от дребни стълкно­вения между войниците от различните националности, които стълкновения обаче, малко по малко можели да се обърнат в даден случай на явна и упорита враждебност и да получат характер на общоевропейски въпрос. Трябвало да се знае и дали всички приемат това предложение за военен контингент, тъй като той бил не само доста скъп и усложнен, но и донякъде опасен.

Бисмарк обавил, че споделя чувствата на Шувалов и с удоволствие ще погледне на тяхното приемане от кон­греса. Председателят добре виждал големите трудности при уреждането и ръководенето на една войска от 5-6 контингента от различни националности. За България, където турските войски не могат да влязат и устройството на мес­тната войска би могло да се забави, едно продължение на окупацията е необходимо. Германското правителство ще поддържа това предложение, без обаче да му определя времетраенето.

В отговор на Шувалов, Андраши казал, че първият параграф на неговата редакция не прави разлика между България и Румелия и че това е наистина ре­дакционна грешка, която в същност е твърде незначителна, понеже в неговата мисъл срока на окупацията е еднакъв и за двете области. По повод на второто възражение Андраши благодарил на Шувалов за подробностите върху направеното по организацията на България, но като оценява простотата и практичността на организацията, той от същата оценка изважда заключение, че срока на окупацията твърде лесно би могъл да се съкрати без най малките неудобства за страната. Във всеки случай той не намирал за възможно да приеме, че срока на една военна окупация може да се постави в зависимост от довършването на политическото устройство: това би било едно твърде неопределено съчетание. Общественото мнение изисквало от пълномощниците точно решение, и ако трябва и про­дължение, но с определен срок.

Колкото за третото възражение Андраши признавал трудностите по изпращането на войски в България и на самото функциониране на смесената окупация и охотно би се отрекъл от това средство, ако би имало други, по-сгодни. Но представе­ните от Шувалов трудности не го плашели толкова. Бил уверен, че войските на различните държави ще живеят в добро съгласие. Накрая напомнил многочислените молби до конгреса относно изстъпленията на българите. Затова мисли, че самото руско правителство има голям интерес да се освободи по-скоро от голямата отговорност и да приеме окупацията на смесените войски.

Шувалов обявил, че за да се прекрати спора, той приемал срока девет месеца за опразване на България и една година за опразване на Румъния, така че в края на една година руската войска да напусне напълно двете области.

Между пълномощниците се захванал дълъг спор за срока, който би требвало да се сложи на окупацията. Председателят отбелязъл, че от разменените мисли той е стигнал до заключението, че по-голямата част от пълномощниците е склонна да приеме постепенното опразване на окупи­раните земи: Румелия за шест месеца, България за девет месеца, Румъния за една година. Спорът отново се разгорял, като накрая Андраши се съгласил на сроковете от девет ме­сеца за Румелия и България и от една година за Румъния, които срокове се приемат и от пълномощниците на Франция и Англия. Председателят констатирал съгласието на конгреса върху тази важна точка и закрил заседанието.

След заседанието Шувалов разказал за случилото се на своите помощници. Бисмарк бил много нетърпелив и се отегчил от спора. Казал му: „вече дори не искам да чувам за българите, какво очаквате от тях? Не шест месеца, а шест години да заседават тия нотабили, няма да измислят нищо полезно. Важното е турците да не им прережат гърлата, другото не е моя работа. Като почнат да ми говорят за българите, ми иде да замина за Кисинген“.

Окончателно съдържанието на чл. VIII било прието в заседанието на 14/26 юни. Хаймерле предложил първата алинея да приеме вида: „Турски войски няма да пребивават вече в България и всичките стари крепости ще се съборят на разноски на ме­стното правителство, което ще извърши събарянето в най-кратко време и няма да строи други крепости.“. Другата част на алинеята, че имуществото в крепостите, които трябвало да бъдат съборени, принадлежало на османското правителство и то трябало да реши как ще разполага с него, не се променяла. Алинея втора се заменяла с приетото в конгреса пред­ложение за сроковете на пребиваване и изтегляне на руските войски от Румелия, България и Румъния. Алинея трета, отнасяща се до състава и издържането на руските окупационни войски, оставала незасегната.

На същото седмо заседание на конгреса, станало дума за участието на България в изплащането на дълговете на Турция. Първият турски пълномощник още на заседанието от 12/24 юни предложил, независимо от данъка Българското княжество да по­еме част от дълговете на империята, съразмерна с неговите доходи. Сега Каратеодори паша обяснил, че е направил това предложение, за да се защитят интересите на турските кредитори.

Доходите в някои местности от Българското княжество били включени в изплащането на целия държавен дълг на Турция, тъй като с тези доходи били гарантирани заемите. В молба до конгреса, кредиторите на Турция посочили разните начини (прецеденти), които при упражняването на публичното право в Европа са се прилагали за решаването на подобни случаи. Посочените прецеденти не били сходни със случая, който трябвало да решават, защото тези пре­цеденти се отнасяли до местности, които са били присъединени към независими или прогласени за неза­висими държави, докато Българското княжество било само автономно. Но ако и да е лишено от правата на пълната независимост, това княжество все пак имало свое финансово управление н отделен бюджет за доходите и разходите, от ко­ито естествено следвало да се отдели плащане за покриване на общия дълг на империята.

Участието на България в държавните дългове на империята не трябвало да се смесва с данъка на кня­жеството. Двете неща били различни. Участието в дългове­те не било нищо друго, освен просто следствие от признаване на правата на кредиторите. Данъкът, напротив, се отнасял до двора на сюзерена. Той фактически представлявал връзката, която свързва княжеството с империята. Представлявал е цената, с която се откупува прякото подчинение и не зависи от други съществуващи или бъдещи дългове, обяснил виждането си пашата.

Първият италиански пълномощник Корти предложил частта от дълга, който ще изплаща княжеството, да бъде пропорционален не на доходите, а на данъка. Възникнала дискусия, като било прието италианското предложение.

По същия начин се приел и въпроса за железниците, засегнат в алинея 2 на чл. IX на Санстефанския договор. Българското княжество заменяло Висо­ката порта в задълженията за своята част, които тя била сключила с Австро-Унгария и с компанията за експлоатиране на железниците в Европейска Турция: било за довършването и свързването, било за експлоатирането на железопътните линии в пределите на княжеството. Необходимите споразумения за уреждането на тези въпроси трябвало да се сключат между Австро-Унгария, Портата, Сър­бия и Княжество България веднага след подписването на мира. От само себе си се разбирало, че правата и задължени­ята на Високата порта по отношение на железните пътища в Румелия си оставали незасегнати. Предложението се приело без разискване.

На заседанието от 12/24 юни граф Корти прочел от името на австрийските, френските и италианските пълномощници предложе­ние за нов допълнителен член. Според него търговските и мореплавателните договори, както и всички конвенции и спогодби, които са сключени между чуждите сили и Портата и които са в сила към него момент, трябвало да запазят действието си в България и Румелия. Не може да бъде извършена каквато и да е промяна в тях спрямо която и да е сила, ако последната не даде съгласието си за такава промяна. Никаква такса нямало да се заплаща за стоките, които ще се прекарват транзитно през България и Румелия. Чуждите поданици и търговията на всичките сили ще бъдат равнопоставени. Правата н привилегиите на чуждестранните поданици, а също и консулските юрисдикции и право на консулско покровителство, си остават в пълна сила, както са установени в капитулациите (споразуменията) или по обичай.

Солсбъри предложил разглеждането на въпроса да се остави за следващо заседание и Корти се съгласил. Бисмарк обаче отбелязъл, че най-напред трябвало да се разгледат и решат въпросите, които могат да предизвикат несъгласие между кабинетите, и после да се пристъпи до тия, които имат пред вид само прогреса и цивилизацията и против които едва ли някой ще възрази. Предложения като последното трябвало да се внасят за разглежда­не тогава, когато се прецени, че минутата е удобна.

Независимо от тази уговорка предложението за запазване изцяло на сключените с Турция договори за търговия, мореплаване и право на транзит в България и Източна Румелия е разгледано на заседанието, провело се на следнащия ден, 13/25 юни. Бисмарк отбелязъл, че съгласно с международното право България оставала под властта на договорите, на които се е подчинявала през времето на турското владичество.

Възникнало предложение и спор дали Източна Румелия да бъде отбелязана в разисквания член, защото тя нямало да има търговска автономия. Спорове възникнали и за последната алинея от предложението относно капитулациите, които тепърва щели да се решават, а думата „обичаи“ била неясна и можела да стане основа за спекулации и злоупотреби. Накрая Каратеодори паша предложил, освен измененията, кои­то конгресът ще внесе в някои точки, всичките други части от съществуващите закони, договори и конвенции, да останат в сила и за Източна Румелия. След това изявление конгресът запазил последната алинея от предложението на трите сили, като ѝ добавил фразата: „докато не бъдат изменени по съгласие на заинтересованите страни.“

2.6. Граници на Княжество България и Източна Румелия

Тъй като комисията по определянето на границите (делимитацията), съставена от военните специалисти на Русия, Англия и Австро-Унгария, не достигнала до единодушно решение, на осмото заседание на конгреса било прието да се образува специална комисия по разграничаването с участието на пълномощници на конгреса, по един от всяка държава. Тази комисия трябвало да формулира окончателните очертания на границите. На деветото заседание, състояло се на 17/29 юни, Бисмарк обявил, че комисията била съставена и се състояла от следните членове: от Германия - княз Хоенлое, от Австрия - барон Хаймерле, от Италия - граф Лоне, от Русия - граф Шувалов, от Франция - граф Сен Валие, от Англия - лорд Одо Ръсел, от Турция -  Мехмед Али паша. Комисията провела същия ден първото си заседание.

Военната комисия, която изготвяла предварителните решения, била подсилена с офицери от Германия, Италия, Франция и Турция и нараснала на дванадесет души. За участие в тази комисия допълнително са били определени: подполковник Блюме от германския генерален щаб, началник на отделение във военното министерство; подполковник граф Дел Майно от италианския генерален щаб, военен агент в Берлин; полковник граф де Семезон (de Sesmaisons) от френския генерален щаб, военен агент в Берлин; майор Нури Ефенди –  турски военен агент в Берлин и Хюсеин Назим – ескадронен командир от турския генерален щаб.  

На 16/28 юни започнала работа и редакционна комисия, която имала за цел да приготви редакцията на всички постановления на новия договор (подробности в т. 5.5)

Австрийците представили проект за границите на Сърбия, а Мехмед Али паша – за границите на Черна гора. На 20 юни/2 юли Шувалов докладвал, че двата проекта били предадени на специалната комисия, която се надявала скоро да може да представи резултата от своята работа. Нямало, обаче, окончателно очертание на границите на България. Руският пълномощник изказал желанието комисията да се натовари и с тази работа, като ѝ се изпрати документа, който е прочел Солсбъри на четвъртото заседание и който показвал в най-общи черти положението на границите на България. Комисията трябвало да изработи подробностите и да предложи на конгреса резултата от договарянията. След размяната на няколко думи с пълномощниците, председателят удостоверил, че конгресът предава на делимитационната комисия грижата да приготви очертаването на границите на България.

Така е записано в протоколите на конгреса, но очевидно, че под България се е разбирало двете части, на които тя била разделена. Това става ясно от дневника на Анучин, който на 23 юни/5 юли записал, че военната комисия по делимитацията, вече в разширен състав, продължила работата си по определяне на южните граници на България и Румелия.

На предишното заседание от 7/19 юни било постигнато съгласие за почти цялото протежение на южната граница на Румелия, с изключение на мястото, където тя достига Черно море. Руснаците представили свой вариант, англичаните също имали  вариант. Италиянският военен агент Дел Майно предложил линия, която минавала по средата на двете предложени линии и тя била приета единодушно.

По отношение на южната граница на България, обаче, разногласията между руските и английските пълномощници не могли да се преодолеят. Англичаните искали граничната линия да върви по десния бряг на Камчия, а руснаците държали тя да е значително по на юг. Последните се обърнали към Дел Майно с молба да проектира средна линия, по която да се постигне съгласие. Това предложение било изгодно за руснаците и затова англичаните отказали да участват в проектирането на новата линия. Австрийците се държали пасивно.

Когато италианската линия била готова, англичаните предложили да се гласува и тяхното предложение. Русия, Германия, Франция и Италия гласували „не“ и отхвърлили това предложение, Англия, Турция и Австрия били „за“. Англичаните не се приели за победени окончателно и поискали в протокола да бъде записано тяхното предложение за предоставянето в полза на Турция на охранителна зона от пет километра ширина на север от билото на Балкана, от Демир капу (Демир капия) до Чали кавак (село до мястото, където граничната линия пресича Дели Камчик (Луда Камчия). След това била записана граничната линия, която била приета с болшинство в комисията.

Анучин разказва, че на заседанието, късно след полунощ, турските офицери предложили изменение на границата с цел да включат в чертите на Турция село Ваково (Устрем). Наложило се пак да гласуват, резултатът бил шест гласа „не“ и един да“. „Даже англичаните и австрийците не се съгласиха със своите клиенти, това е много куриозно – коментира любопитния резултат Анучин. – Турците не се сконфузиха, макар това да беше единственото им предложение по време на нашата работа: грижата за нея изцяло бе поета от англичаните и австрийците.“

Границите на Софийския санджак били определени от Комисията по делимитацията на две заседания, състояли се на 24 юни/6 юли. И на двете англичаните заявили, че не са получили от своите пълномощници инструкции и не знаят нищо за споразуменията, постигнати в специалната комисия на пълномощниците, които били известни на всички останали членове на  военната делимитационна комисия. Председателят на тази комисия Блюме казал, че болшинството от членовете на специалната комисия били против искането на англичаните долината на Искър да се отстъпи на Източна Румелия, англичаните от военната комисия, обаче, не признавали това и искали писмени указания, затова заседанието се отложило. Като се събрали отново вечерта, историята се повторила, защото англичаните още нямали инструкции.

Независимо от това всички участници взели решение да започнат обсъждането на границите на Софийския санджак. Англичаните искали съвсем да го орежат, като отнемат от него различни части: от изток – басейна на Искър, а от юг – градовете Джумая (Благоевград) и Кюстендил. И двата града били завзети от руските войски. Претенциите били определени от специалната комисия на пълномощниците като преувеличени и от там постановили да предоставят на военната комисия задачата да постигнат споразумение по въпроса, като се има предвид да се даде възможност на султана да защитава границите на Румелия. Англичаните обаче, не се съгласявали на нищо. Те не желаели да бъде установена благоразумна граница, даваща на съседите възможност да живеят спокойно, а се стремели да получат териториални отстъпки и завладеят по-голяма територия. Това било защитавано в едната комисия от Одо Ръсел, а в другата от генерал Саймънс.

Френският военен аташе граф де Семезон предложил да започнат работа с проектирането на източната граница на Софийския санджак и с това се занимавали по време на цялото заседание. Графът очевидно се бил подготвил предварително за задачата и произнесъл голяма реч, показвайки, че се е запознал твърде подробно с картата. Според неговото изложение, на султана трябвало да бъде предоставена възможност да защитава северната и западната граници на Румелия от неприятелски нападения. Тъй като по границите били разположени планини, решението било да се даде възможност за защита на проходите. За център на защитата Семезон приемал Пловдив и намирал, че за да защитят Румелия, турците трябвало да пресрещнат врага при Шипка и Ихтиман.

Тъй като северната граница вече била приета да бъде по гребена на Стара планина, англичаните искали всички проходи от Златица до Ихтиман включително да бъдат към Румелия, твърдейки, че според заявленията на Мехмед Али паша, той владеейки Ихтиман, а също и северозападните проходи, щял да бъде стопанин на цялата област.

„А защо той не успя да се защити при настъплението на руските войски, когато всички проходи бяха негови и имаше многобройна армия?“, попитал Анучин. Англичаните го погледнали, усмихнали се и казали само: „браво, браво!“

Саймънс коварно превъзнасял руските успехи и въз основа на тях базирал своите искания да бъде отдаден на турците едва ли не половината Софийски санджак. Казал: „Аз се удивлявам на руските войски и спечелените от тях победи. Те навсякъде са преминавали Балкана, където са поискали, и са показвали необичайно познаване на края (областта) и умение да преодоляват препятствия. Трябва в бъдеще да направим нещо срещу това и да не оставяме възможност за лесно нахлуване от север.“ На което руснаците отговорили, че нямало смисъл да се затварят всички места, през които те са минали, за да не им се даде възможност да минат пак оттам. Това било заблуда. След последната война обстоятелствата се изменили съществено и новата война, ако има такава, нямало да бъде повторение на предишната. Защо трябва да минават през Балкана, когато за настъпление към Цариград имало други, напълно достъпни пътища? Затова те подкрепяли не границите, които ще бъдат изгодни при настъпление от север и запад, а границите, които ще дадат възможност по гребените или други трайни признаци да се направи по-лесно разграничението на областите и на границите на санджаците.

Руснаците обяснявали, че за тях Румелия не съществува, тя и България били едно и също. И затова отделянето на една част от цялото в отделно тяло, само ще дава постоянно повод двете части да се съединят.

Границата, предложена от де Семезон, на която били съгласни Русия, Германия и Италия, била приета от военната комисия. По времето на заседанието ѝ идвали и членове от комисията на пълномощниците – Мехмед Али, Сен Валие, Хоенлое. Впоследствие тя била приета и от конгреса.

Според Анучин проектираните граници на Софийския санджак се разминали с изискванията на англичаните и били не чак толкова неизгодни за България. „Ихтиман е даден, но той трябва да бъде укрепен, за което са необходими милиони, а откъде турците ще ги вземат?“, пита повторно, но логично в спомените си помощникът на руските пълномощници. В този въпрос се крие и отговорът, защо на практика в Източна Румелия не е била разположена редовна турска войска.

На 26 юни/8 юли били определени съответно: окончателното направление на границата по Балкана; източната и южната граница на Софийския санджак; сръбско-българската граница при Пирот и Трън; границата между Солунския и Пловдивския вилаети. Англичаните не се явили, отговаряйки, че тъй като постоянно оставали в малцинство, не искали повече да влизат в спорове. Без тях работата вървяла необичайно бързо. Почти всички въпроси били решени единодушно и само в едно заседание било направено повече, отколкото в няколкото предшестващи. „Ако ги нямаше англичаните – отбелязва Анучин, - или ако те бяха безпристрастни, нашата задача щеше отдавна да бъде приключена и при това с най-добри резултати за балканските християни.“

След като обменили мисли, пълномощниците дошли до извода, че исканият от англичаните петкилометров пояс, не насякъде е можело да се отмери и не навсякъде е имало смисъл от него, но тъй като предстояло това да бъде направено на место от европейска комисия, било записано, че тя ще вземе под внимание нуждата на негово величество султана да може да защитава границите на Източна Румелия.

Източната граница на Софийския санджак била проектирана от де Семезон и предварително била одобрена от членовете на комисията, освен тези на Англия, Австрия и Турция. Англичаните ги нямало, а турците и австрийците не направили никакви изменения и настояли да бъде гласувано старото предложение на англичаните: да се изключи от България цялата долина на Струма и така от санджака да се отрежат Джумая и Кюстендил. Анучин и Бобриков предложили границата да върви според административното разделяне, обръщайки се след това към Голяма планина (Осогово), така че Джумая да остане в Турция, а Кюстендил - в България. Турците не били съгласни и искали освен Джумая, да им се отстъпи също Кюстендил и цялата Рилска река: „те искалт да отнемат от България знаменития Рилски манастир, тази древна и много почитана народна светиня“, възмущава се Анучин. Така след направените предложения за софийските граници трябвало да се гласува по три въпроса, един за източната и два за югозападната.

Относно българо-сръбската граница австрийците предложили линия около Трън, който трябвало да премине към Сърбия, и линия около Цариброд, като в последния случай трябвало да има придържане към старата граница. Руснаците предложили да се направи заобиколен път около Цариброд (Димитровград) от Радочина до Глошка планина. Тъй като очертаните граници били неблагоприятни за България, бил повдигнат въпроса за предоставяне на българите на етапен път през Сърбия между София и Видин. Така по българо-сръбската граница трябвало да се гласува по четири въпроса.

Относно границата между Румелия и Турция, започваща от точката, намираща се на Санстефанската граница при планинския масив Крушова, до южната граница на България, единодушно било решено границата да има направлението, което е съществувало при старото административно разделение.

Всичките подлежащи на гласуване седем въпроса, били решени в полза на предложенията, с които Русия била съгласна и гласувала „за“. Впоследствие решенията били одобрени и от специалната комисия на пълномощниците и утвърдени на конгреса с изключение на границите около Трън. Понеже било постановено градът да бъде предаден на България, въпросът за етапния път през Сърбия, след присъединяването на Трън, бил оставен за решаване между двете държави.

Вечерта на 26 юни/8 юли Шувалов повикал Анучин и му съобшил, че успял да издейства от конгреса Трън да бъде към България. Но по настояване на Мехмед Али било решено да се уреже границата на Сърбия около Враня и село Преполац да се остави на Турция. Без обаче да се отнема дефилето от Сърбия. В крайна сметка за урязването на Софийския санджак България получила компенсация, а пострадала Сърбия.

Границите на двете части на България, на които тя била разделена, били разгледани на заседанието на конгреса, проведено на 26 юни/8 юли. Хохенлое, като председател на делимитационната комисия, прочел нейния доклад.

901039534_.thumb.jpg.b6d755644b5b2cc3d87f0cc67d24fa32.jpg

 

Северната граница на Българското княжество трябвало да върви по десния бряг на река Дунав, от старата сръбска граница до линията, която се приела от конгреса в заседанието на 19 юни/1 юли, когато се разглеждали границите на Румъния (подробности в т. 4.1).Тази линия трябвало да започва от една точка, разположена на изток от Силистра и да се простира до Мангалия на Черно море. Началната точка още не била определена, но приетата линия не била стратегическа и началото ѝ можело да се определи по-късно. Град Мангалия оставал на румънската страна.

Шувалов се съгласил, че линията наистина не била стратегическа. Руските пълномощници приели да се увеличи територията, отстъпвана на Румъния. Въпросът трябвало да се реши добросъвестно. Важно било линията да бъде прокарана по справедлнв начин, като румънското население остане в Румъния. Затова линията трябвало да бъде определена с голямо внимание и да се повери на европейска комисия.

Андраши казал, че като се определят двете крайни точки, уточняването на подробностите можело да се остави на комисията. Хоенлое пояснил също, че изходната точка откъм Силистра още не била показана къде ще е точно, но че комисията се е съгласила, щото тази точка да се постави там, където мястото се окаже сгодно за построяване на мост между двата румънски бряга. Шувалов се съгласил, че било нужно да има мост на Дунав, а Хаймерле добавил, че според мнението на сведущите лица, в тези места имало само една сгодна точка за мост.

След като конгресът приел предложенията, с които се уреждала северната граница на княжеството, Хоенлое преминал към очертаването на западната граница. Тя започвала от Раковица на Дунав и трябвало да върви по старата сръбска граница до Стара планина. Линията била приета от Конгреса.

За южната граница Хоенлое казал, че тя ще се изкачва от устието при Черно море на потока Айваджик дере покрай който лежат селата Ходжакьой (Попович), Селямкьой, Айваджик (Дюлино), Кулибе и Суджулук (Голица). Ще премине полегато долината на Дели Камчик (Луда Камчия) южно от селата Белибе (Булаир) и Кехманлък (Божур), и северно от Хаджи махале (Струя); ще пресече Дели Камчик на 2,5 километра по-нагоре от село Ченге, ще достигне до гребена на планината в една точка, лежаша между селата Текенлик (Трънак) и Айдос Бреджа и ще върви по билото през Карнабад Балкан (Карнобатски Балкан), Пришевица Балкан (Върбишки Балкан) и Казан Балкан (Котленски Балкан) северно от Котел, до Демир капу Балкан (Железни врата). От там границата трябва да продължи по билото на главната верига на Стара планина до връх Косица.

Конгресът приел линията до Косица над Златица, след което Хоенлое обяснил, че при начертаването на границите от тази точка до Софийския санджак е имало големи трудности. Повечето от пълномощниците, обаче, са се съгласили от връх Косица границата да остави гребена на Балкана и да слезе на юг към Пирдоп и Душанци, като Пирдоп остане в България, а Душанци мине в Източна Румелия. По-нататък граничната линия трябвало да стигне до рекичката Тузлу дере, да следва течението на тази река до сливането ѝ с Тополница, после да върви по течението на Тополница до вливането в нея на Смовско дере (Смолско дере) близо до село Петричево (Петрич). Като оставя на Източна Румелия една ивица от около два километра над мястото на сливането, линията се изкачва между Смовско дере и река Каменица и върви по вододела, за да се обърне на югозапад при височината Войняк и да се упъти направо до кота 875, според австрийската генералщабна карта.

След това границата пресича по права линия горното поречие на Ихтиман дере (Ихтиманска река), минава между селата Богдина и Караула, за да достигне линията на вододела между реките Искър и Марица, между Чамурли (Шишманово) н Таджилар (Венковец), следва по тази линия през върховете на Велина могила, през преход 531, връх Змайлица, рида Шумнатица и се съединява с административната граница на Софийския санджак между Сиври таш и Чадър тепе.

Точното определяне на границата между България и Източна Румелия щяло да  се установи на място от европейска комисия, в която ще имат представители държавите, подписали договора. Тази комисия трябвало да вземе предвид нуждата на султана да може да брани границите на Балкана и на Източна Румелия. Около Самоков в един район от 10 километра турците се задължавали да не издигат никакви укрепления, за да няма възможност Самоков, който се считал за промишлен град, да бъде обстрелван от крепостите.

От Чадър тепе границата продължава на югозапад и върви по линията на вододела между Места и Струма, преминава през бърдата Демир капу (Демир капия), Искоф тепе, Кадимесар Балкан и Айджи Гедюк (Айгидик) до Капетник Балкан, където се съединява със старата административна граница на Софийския санджак. От Капетник Балкан границата минава по вододела между реките Рилска и Джумайска Бистрица, върви по рида, наречен Воденица планина, за да слезе в долината на Струма при сливането ѝ с Рилска река. После минава Струма между селата Елешница и Баракли (Бараково), оставяйки второто на Турция. Южно от селото се възкачва, за да стигне по най-кратък път билото на Голяма планина (Осоговска планина) при връх Китка и там се слива със старата административна граница на Софийския санджак, като оставя на Турция цялото корито на Суха река. От Китка западната граница се насочва към ниската планина Църни връх, като върви по планината Цървена ябука (Червена ябълка), следвайки по старата административна граница на Софийския санджак в най-горната част на поречията на Егри су (Крива река) и Лепница, минава по гребена на Бабина поляна, стигайки до планината Църни връх.

От Църни връх граничната линия се слива с административната граница между Ниш и София, върви по водораздела между Струма и Морава и минава по върховете на Стрешер, Вилоголо и Мешид планина, Равна шиба, Огорелица, Костурница и Любиш до Гърловска планина. От тази планина границата се спуска към северозапад, следва реката Дивлянска, два километра навътре по левия бряг и реката Лукавишка, пресича на едно разстояние от 1000 метра към северозапад от селото Сегуша шосето от София за Пирот, възлиза по права линия на Видлич планина и от там през връх Радочина във веригата на Коджа Балкан (Стара планиня), като оставя на Сърбия селото Дойкинци, а на България селото Сенокос. От връх Радочина границата върви на запад по гребена на Стара планина през Чипровския Балкан до старата източна граница на Сръбското княжество до кулата Смильова чука и оттук по същата граница до Дунава, към който се присъединява при Раковица.

Хоенлое приключил изложението си с думите, че комисията не е могла да вземе решение върху последното очертаване, понеже руските пълномощници намирали, че то не възнаграждава България за онези части, които били откъснати от Софийския санджак на юг и изток.

Председателят изказал съжаление за това несъгласие между членовете на комисията и изразил мнението, че конгресът ще реши въпроса по вишегласие. Шувалов напомнил, че в едно от предишните заседания било единодушно прието Софийският санджак да остане на България с малки стратегически поправки на границите. Когато въпроса за тези поправки се е подложил на обсъждане от специалистите на всичките сили, тези специалисти са разбрали, че от многото планини и върхове те трябва да изберат най-удобните за защита откъм Турция. Не тъй обаче са разбрали работата английските офицери: те поискали да отдалечат границата от планините, които са били естествена защита, и с това са обърнали стратегическите поправки в териториални отстъпки.

Като се въодушевявали от духа на примирението, руските пълномощници са приели линията, която е одобрило вишегласието, но са го направили с условие, че ще се даде възнаграждение на България от към запад. Възнаграждението, което след това се е предложило, е било недостатъчно, защото едвам е достигало до половината от това, което България е загубила.

Шувалов повторил, че конгресът единодушно се е съгласил Софийският санджак да се остави на България и че руските пълномощници стоят на това съгласие и желаят да се запазят границите на санджака, ако не напълно в административния им вид, поне приблизително до този вид. Вследствие на това руският пълномощник помолил конгреса да благоволи да постанови по начало, че на западната граница на България ще ѝ се придадат повече места.

Солсбъри обяснил, че той се е съгласил да се даде Софийския санджак на Българин, когато и Русия се е съгласила да се оставят на Турция долините на Места и Струма. От станалите след това питания, след като се доказало, че една част от долината на Струма се пада в Софийския санджак, английските пълномощници намерили за необходимо да искат поправка.

Шувалов отговорил, че на това съображение на английския пълномощник той може да противопостави друго. Конгресът бил решил Софийския санджак да се даде на България като замяна „на изключването на долината на Струма от Източна Румелия“. Това ще рече, че английските пълномощници не могат да искат тази долина, понеже тя наистина остава вън от Румелия, и дали е в Турция, или в България, това е все едно.

Хаймерле пожелал да напомни, че австрийските пълномощници не са правили затруднения за Софийския санджак. Те желаели само едно: исканото от руските пълномощници възнаграждение да се даде на юг от Джумайската каза, а не на запад от Пиротската. Австрия не желаела разширение на България на запад.

Мехмед Али паша пък казал, че в същност България била добила почти целия Софийски санджак с изключение на предвидените стратегически поправки н че по-предишния протокол е изпълнен почти буквално. Затова не било нужно да се дава на България територия от към Сърбия.

Шувалов обаче, продължил да настоява на България да се даде достатъчно възнаграждение от към Сърбия. Председателят предложил на руските пълномощници да определят по-точно възнаграждението, което искат. Хоенлое припомнил, че комисията единодушно е предложила да даде на България, освен направените вече отстъпки, и един военен път. Това предложение тя го изказала със следните думи: „Във военно време и даже в случаите, когато Сърбия остава неутрална, тая последната ще позволява на българската войска и на българските обози да минават по военния път от София до Пирот н от Пирот до Видин през клисурата св. Никола. Сърбия не може да откажа това на България и тези преминавания никога няма да се считат за нарушение на неутралитета.”

Шувалов обърнал внимание, че самото това право, което комисията запазва на България, доказва много добре, че западната граница на княжеството е твърде недостатъчна. На България се давало път за отстъпление през една местност, която принадлежи на Сърбия. След което Бисмарк повторил питането си, какво трябва да бъде възнаграждението, което иска Русия за България.

Шувалов отговорил, като формулирал предложение, което щяло да премахне различието, което съществувало между австрийските н руските пълномощници по този въпрос. Според мнението на австрийските пълномощници пунктовете Пирот и Трън трябвало да принадлежат на Сърбия, защото били населени със сърби. Руските пълномощници не споделят това мнение; те гледат и на двата тези пункта като на български центрове. Ристич настоявал да се присъединят тези два града към Сърбия и претендирал, че желанията на самото население били такива. Шувалов обаче, не можел да приеме такова нещо, но за да не се стига до всеобщо гласоподаване на жителите (референдум) по въпроса, той се съгласил накрая въпросът да се остави на европейска комисия, която на място и съгласно с интересите на населението, да реши кому трябва да принадлежат Пирот и Трън.

За Шувалов представените от населението молби в полза на присъединяването към Сърбия нямали никаква стойност, тъй като тези места били завзети  от сръбските войски и българският владика, който защищавал интересите на българщината, бил изгонен от Пирот от сръбските власти. За да се стигне обаче до едно практическо заключение и за да се разреши въпроса по повод на Трън и Пирот, Шувалов предложил: Трън да остане в България, а Пирот да се присъедини към Сърбия.

Като прекратил разискванията, Бисмарк изказал желание да се постигне съгласие върху основа на предложението на руския пълномощник.

Сен Валие констатирал, че уговорката на Шувалов дава възможност на делимитационната комисия да състави предложение, върху което да се произнесе конгресът. Френският пълномощник намирал, че събранието е съгласно за по-голямата част на южната граница на България, от морето до Самоков, и че то може да гласоподава върху тази линия още сега, като остави спорната част за едно от следващите заседания, когато ще може да изслуша допълнителния рапорт на комисията и да се произнесе с пълно познаване на работата.

Председателят бил съгласен да се гласоподава върху приетите части от границата, но не намирал за удобно да се отпращат другите части към комисията. Затова предложил на конгреса да се произнесе още на това заседание по въпроса за Трън и Пирот и да възложи на комисията само уреждането на подробностите. След което принципа на присъединяването на Трън към България и на Пирот към Сърбия се приел от конгреса и на комисията се дало право да разреши въпросите за подробностите по вишегласие и без решението да се докладва в конгреса.

Хоенлое продължил доклада си, като съобщил, че английските представители в комисията са настоявали да се остави покрай Балкана стратегически пояс с широчина до 5 километра, но комисията е отхвърлила това желание, като е приела друго решение. То трябвало да се добави към английското предложение, записано  в протокол № 4 и гласяло: „Европейската комисия ще вземе в съображение нуждата, която Негово величество султанът има, за да може да защити балканската граница на Източна Румелия.”

След като прибавката се приела от конгреса, председателят подложил на гласоподаване цялото начертание на границите на Княжество България, с изключение на въпросите за подробностите върху Трън и Пирот, които се възлагали за разрешение на делимитационната комисия. Очертаването на границите се приело с единодушие.

На 27 юни/9 юли се провело последното заседание на военната делимитационна комисия. Дошли и англичаните. Трябвало да се проектират новите граници край Трън и Враня. Първата трябвало да заобиколи Трън от запад, за да го отдели от Сърбия; другата трябвало да се прокара южно от Враня. Спорило се дълго за Гределицкото дефиле, накрая решили да дарят спорната зона, така че Враня да остане в Сърбия и така тя получила пролома, който искали да разделят. Всички въпроси били решени единодушно.

Същият ден, вече на заседанието на конгреса Хоенлое напомнил, че на делимитационнната комисия била възложена грижата да реши по вишегласие въпросите за границите на Софийския  санджак и Враня. Сега имал честта да предложи на конгреса решението за границите на Софийския санджак, както го е приела комисията с единодушие: границата между Сърбия и България на юг от Сегуша (Желюша), преминава по права линия на височината Стол и от там по водораздела между Морава и Горна Сукова (Ерма) през Дъсчен кладенец, Драйнишка планина, Дарковска планина, Църна трава и Гачина достига до Църни връх.

В заседанието на 30/12 юли, обаче, Депре обяснил, че комисията, като прочела още веднъж проекта за Берлинския договор, е повдигнала възражения против текста на параграф 3 на член II, в който се говорело за границите на България. Постановеното в една от алинеите на този член, където се казвало, че българските войски и обози ще имат право да минават по военния път от София до Пирот и от там през клисурата св. Никола до Видин, се намерило за неприемливо. Комисията предлагала да се премахне това постановление, понеже конгреса не можел да предвижда случай на война между България и Турция.

Депре добавил, че и втората алинея на същия параграф, определящ, че на Турция се предоставя правото да си служи с военен път през южната част на Софийския санджак, също било причина на разногласие и недоумение в комисията. Върху тази точка не е могло да се стигне до споразумение и да се определи точното положение на този път.

Председателят отбелязъл, че наистина било опасно да се определя в договора един военен път през места, малко познати и върху карти не толкова точни. Това обозначение може да бъде вредно и за двете страни. Бисмарк прочел мястото от протокола, където стояли разискванията по този въпрос и изразил мнение, че съгласно с приетите тогава решения, обозначението на пътя трябва да се остави да се уточни при преговорите на място. Т. е., алинеята трябвало да се премахне и в договора да се остави само приемането на военен път в полза на Турция.

След кратка дискусия конгресът одобрил да се премахне от проекта за договора целия параграф 3 на член II и да се остави в сила декларацията на руските пълномощници в протокол № 17, че доброволно оставят на Турция правото да минава през южната част на Софийския санджак.

Източна Румелия.jpg 

Накрая Хоенлое очертал южната и западната граници, които делимитационната комисия предлагала за Източна Румелия. Източна граница била Черно море, а северната била вече очертана като южна граница на Българското княжество.

Източната част на южната граница на Източна Румелия започвала от река Арда при село Ада чали, което ще остане в Турция. Оттам границата се качва на гребена на Бештепе даг и върви по него,  за да се спусне до река Марица, която пресича в една точка, лежаща на около 5 километра нагоре от моста на Мустафа паша (Свиленград), извива се на север и се изкачва наново по водораздела на Демирханли дере и малките притоци на Марица до Кюделер баир, откъдето тръгва на изток към Сакар баир. От там пресича долината на Тунджа и се насочва към Буюк дервент, като оставя това село и село Суджак (Студена) на север. От Буюк дервент границата пак тръгва по водораздела между притоците на Тунджа на север и Марица на юг до височината Кайбиляр (Странджа), която остава на север в Източна Румелия, преминава на юг от Старо Алмали (Ябълково) между коритото на Марица на юг и на разните други рекички, които текат направо към Черно море между селата Белеврен и Алатли, продължава да върви на север от Каранлък (Тъмна река) по гребените на Восна (Босна), Зувак (Жевак) и Илия, по водораздела на реките Дука и Карагач и достига до морето в една точка между двете реки. Същото определение за границата е прието на 26 юни/8 юли и от конгреса.

От Арда границата на запад върви по начертанието на Санстефанския  договор, сиреч по веригата на Кара Балкан, по планините Ишиклар, Караколас, Чепелю, Ешек Чепелю, Кулаги даг до височината Крушова.

Западната граница на Източна Румелия се отделя от границата на България на планината Чадър тепе и като върви по водораздела между коритата на Марица и Места се извива на югоизток и юг, и по гребена на планината Деспото даг (Родопи) достига до височината Крушова, която е била изходна точка на граничната линия по договора от Сан Стефано.

Бобриков, който участвал в определянето на границите на Княжество България и Източна Румелия, е отбелязал в спомените си: „В Сан Стефано ние се увлякохме по българските илюзии и не се оказахме достатъчно твърди да се придържаме към политиката, която поддържахме векове наред, запазвайки почетното си положение на безпристрастен покровител на всички народи на Балканския полуостров. Подписвайки Санстефанския мирен договор, сами подготвихме нашия провал. Ние изведохме на преден план изключително българските интереси и с това  не само подкопахме доверието на останалите народи към нас, но и причинихме не малка вреда на самите българи, давайки им повод да се считат за изключителен народ.“

Link to comment
Share on other sites