Арменци и Сирийци в Тракия

[dario]

Темата за преселването от страна на Византия на големи маси Арменци и Сирийци в Тракия между VIII-X век отдавна ми прави голямо впечатление, особено като се имат предвид сериозната бройка на преселените хора. Може би част от цифрите да са преувеличени и закръглени, но все пак личи, че е бил доста сериозен процес. Идеята ми беше да събера наличната хронология на заселванията им, както и да поразъждавам над историческите фактори стоящи зад това, макар че не съм историк, нито генетик - прочие, слагам темата в Археогенетика понеже може би ще пробвам тия дни да направя и някакъв теоретичен G25 модел за тяхното генетично влияние, макар че това още отсега изглежда доста съмнително начинание, понеже анатолийският компонент у нас до голяма степен да се припокрива с потенциалния армено-сирийски. 

Темата напълно се припокрива с проблематиката за възникването на Богомилството у нас, но това е твърде сериозна тема, с която не мога да се занимавам. Все пак който иска да обсъжда това е добре дошъл. 

Информацията е събрана от кол и въже, най-често Димитър Ангелов (Образуване на българската народност); "История на българската държава през Средните векове" на Златарски; разни статии на П.Голийски; "Павликяни и павликянство в българските земи" на Донка Радева; даже и някакви смислени коментари от самия форум през годините, които са засягали темата. Възможно е да има на места тафтология, поради копиране от различни източници.

Погром над павликяните (843) от Мадридският ръкопис на Йоан Скилица

 

Хронология:

 

- [746] - в Тракия край българската граница били заселени "голям брой" сирийци и арменци, пленени от Константин Копроним по време на неговия поход срещу Арабския халифат. Спорно дали това не е било през 744 или 745. Неблагоприятен фактор, който пречел на развитието на обединителен етногеничен процес сред славянското население в границите на Византия, била твърде активната през VIII в. политика на отделни византийски императори, насочена към това да се заселват в балканските земи и по-специално в областите, заемани от славяни, чужди етнически групи.

- [752-755] - Нова група от колонисти, пак предимно сирийци и арменци били докарани в тракийските земи през 752 - става въпрос за поход на Константин V Копроним в земите на "Арабска Армения". Населението било взето "с цялата войска на града и даже и жителите-сарацини заедно с целите им семейства" - от градове като Мелитена, Германикия и Теодосиопол (Ерзерум); Тракия по това време била обезлюдена от чума. Това заселване трябва да е финализирано около 755. Повечето от тях били заселени в крепости, които за тази цел били издигнати или възстановени по границата с България (до голяма степен финансирането на тези крепости станало благодарение на конфискуваните манастирски имоти и богатства от страна на владетелите-иконоборци), но други колонисти били заселени във и около Одрин, Филипопол и Константинопол. Колонистите получили достатъчно земи за обработване (част от които бивши манастирски имоти) и трябвало да образуват погранична войска, със задача да възпират българските нахлувания. Част от арменците били павликяни, тондракити и месалиани, които се ползвали с доверие от императорите-иконоборци, а сирийците били монофизити и миафизити. Павликяните, преселени от Константин Копроним в Тракия и Пловдив (споменават се техни заселвания още в Берое, Маркели, Изворово), били под двойно влияние, не само византийско, но и българско и през вековете част от тях се българизирали. Чрез тях именно се разпространила ереста на павликяните, по думи на Анастасий Библиотекар и Георги Кедрин. Българското Ханство видяло в тези действия на Византия приготвления за военни действия, което било вярно. Обаче византийците не предвидили, че част от новозаселените колонисти ще започнат да си сътрудничат и с двете страни. Заселването на колонизатори с лоялна нагласа към българи и византийци в този период в Тракия предполага, че жителите на Тракия са колонисти първо или второ поколение. Те не са хомогенни по етнически произход – арменци, сирийци, араби, като дори самата категория 'сириец' включвала различни етноси, вероятно най-многобройния от които били арамеите. Религиозната им принадлежност също не е единна – православни (иконоборци и иконопочитатели), павликяни, монофизити, новопокръстени бивши мюсюлмани. Приема се, че мнозинството от ромеите в Тракия били арменски или сирийски ромеи, отличаващи се не колкото етнически, толкова и с религиозните си специфики.

- [778] - Трето голямо заселване на сирийци (монофизити) в Тракия станало през 778 г. при царуването на Лъв IV Хазарски (говори се за цифра от 150,000) от малоазийската област Германикея (Киликия). На друго място се казва, че по-голямата част от тези хора са от Киликия и са сирийци-якобити. Вероятно между тях е имало и арменци. За тази вълна има изненадващо малко информация, просто се споменава и толкова. 

- [790] - Може да се предположи, че пак в Тракия е имало и едно заселване на арменски колонисти (на брой 12,000 души заедно със семействата им) при царуването на Константин VI. Тази колонизационна политика на цариградските управници не е била случайна. Тя е имала за цел да създаде здрава военна бариера по северните граници на империята за защита срещу нападенията на славянобългарската държава. Същевременно византийските императори са се стремели да раздробят твърде плътния и хомогенен славянски елемент в Тракия, като вмъкнат сред него чужди етнически елементи, различни от славяните по вяра, език, култура.

- [802-811] - През този период управлявал Никифор I Геник. Политиката на преселване на етнически маси от малоазийските области на Балканския полуостров била продължена от него. Той прехвърля войнишко население от Мала Азия в Тракия и поречието на Струма, за да спре зачестилите български нападения в тези райони. През 807 г. той заповядал пришълците парици (парикоси) да бъдат заселени в Тракия, за да получава от тях редовно данъци.

- [811-814] - тук самите българи пленили в Тракия 50-хилядно византийско население (мъже, жени и деца) и заедно с цялото му имущество ("арменски постелки за легло, скъпи покривки, много дрехи и медни съдове"), едрия и дребен добитък и като го натоварило на коли го подкарало за заселване в България. От 813 г. системното обезлюдяване на Тракия се превърнало в трайна тенденция в действията на българите. За един кратък период между 811 г. и началото на 814 г. плененото и отведено в България население твърде много се увеличило. От една страна, то било заселвано като погранично войнишко население, а от друга било използвано като работна ръка в строителството на укрепления и сгради, обсадни машини и съоръжения и вероятно като пастири, домашна прислуга и др. Войната от 812–815 г. има решаващо значение за историята на Тракия и граничните райони както в политически, така и в етнодемографски план. Депортациите и 
бягството на византийското погранично население се съпровождало с трайно навлизане и колонизиране на това пространство от българско население, което овладяло политически и етнически областта. На юг от новосъздадените селища в южните подножия на Източна Стара планина и съседните равнинни области, продължавали да се простират обширни ненаселени територии, през средата на които минавала Еркесията. През 815 г. границата била преместена по линията Девелт – Констанция, като от двете ѝ страни останали обширни незаселени територии. Така напълно се възпроизвеждал старият модел на отбрана от 811 г., когато рисковите зони в близост на границата били заселвани с подчинени небългарски етнически групи, а земите откъм византийската част на границата останали слабо заселени райони и крепости, в които има малобройни гарнизони, завладени от българите през 836 г., което е и причината за лесното завладяване и на Филипопол през същата година, когато българите нападнали крепостите Бурдизо и Проват във византийските територии, достигайки до Девелт. И ако Девелт през 863 г. отново се връща във властта на Византия, то Филипопол остава български до 970 г. Движението на население позволява разпространението на религиозната доктрина и практиките на павликяните в българските земи през този период – десетилетия преди налагането на християнството като официална религия в България 864 г. Естествено е между хилядите пленници, депортирани от граничната територия в различни части на българските земи, да е имало и павликяни, което е направило възможно разширяването и на павликянската проповед. От посочените данни става ясно, че в средата на IХ век се регистрират процеси на етническо и религиозно трансформиране в земите между Стара планина, Беломорието и Мраморно море.

- [817] - византийските войски воюват с павликяните в Мала Азия и немалък брой от тях са прехвърлени като пленници в Тракия.

- [834-838] - около 14,000 хурамити (иранци от дуалистична секта подобна на зороастризма или зурванизма) водени от Наср (прекръстен на Теофоб, както и останалите 14,000 души) намират убежище при ромеите след загубено въстание срещу арабите и се заселват някъде по долното течение на Вардар (смята се ок. Енидже Вардар, заради което били наричани Вардариоти). Година по-късно идват нови 16,000 хурамити. Тези заселени по Вардар военни колонисти с техните дуалистични религиозни възгледи се смята от някои изследователи, че са играли определена роля за възникването на богомилството, за което се знае, че се появява именно в Македония.

- [842–846] - Тъй като набезите на българите в Тракия продължавали, императрица Теодора била принудена да постави нови гарнизони в тамошните крепости, които проявили голяма активност при опустошаването и ограбването на българските погранични райони. Това ново погранично византийско население било из средата на преселници от малоазийската област Тефрика и се състояла от арменци и сирийци, привърженици на павликянството. Един от тези преселници бил проповедникът Сантаварин, който между 842–846 г. "разпространявал сред българите павликянската ерес". 

- [872-886] - Император Василий І лично предвожда същински кръстоносен поход срещу павликяните в Мала Азия. Малко преди това павликянският вожд Хризохир си бил позволил да влезе на кон в най-голямата църква в град Ефес. В отговор ромейските войски при втория си поход разбиват армията на павликяните и разрушават техния център град Тефрика, намиращ се в Източна Мала Азия по границата с Арабския халифат. Изглежда, че част от пленените павликяни са изпратени в Тракия. Тъй като по това време Пловдив вече е в български ръце, най-вероятно тези военнопленници са настанени около Адрианопол или в района на днешните градове Хасково и/или Кърджали. С този период е свързано и написването на „Житие на света Мария Нова“, което оставя информация за времето след гибелта на павликянска Тефрика (872/3г.) и за управлението на Василий I Македонец (867–886). В него се говори, че „някои велможи на Велика Армения, в това число и „благородните и прославени“ родители на светицата, мигрират от Армения в Константинопол, където били приети радушно от византийския император, като получили от него скъпи дарове, титли и високи длъжности.

- [Х век] - павликянството навлиза в областта Македония. Много арменци били заселени там между 988-989 г. по нареждане на имп. Василий II - част от тях били монофизити, други павликяни. 

- [928-960] - „Беседа срещу богомилите“ на презвитер Козма - Там е първото писмено сведение за поп Богомил и учението му.

- [969-989] - нови групи арменци и сирийци били изсипани в Пловдив при имп. Йоан Цимисхий внасяйки нови попълнения към еретиците. Твърди се за около 200,000 души. Това станало след като Византия разбива павликянско-мюсюлманското пара-държавно образувание в Маза-Азия. Голяма част от тях произхождат от градовете Карин (Теодосиопол) и Мелитене. Всички оцелели павликяни са събрани от император Йоан и колективно депортирани в региона на Пловдив, Тракия и въстановените византийски крепости в Източна България, с уговорката да пазят западните граници на империята. Тук някъде се появява и поп Богомил. Според някои източници обаче, вместо да пазят византийските интереси на балканите, павликяните се поставят в услуга на българската кауза – и българските царе – и срещу Византия. В изворите ги наричат манихеи, но вероятно повечето са павликяни и тондракити.

- [1081] - тогава започва Павликянски бунт срещу имп. Алексий I - тук вече не говорим за преселване на население, а вътрешни действия на павликянския елемент. Бунтът бил оглавен от павликянина Травъл, който бил приближен на императора. Травъл е роден в Пловдив или павликянските селища наоколо към средата на XI век във видно павликянско семейство. Както повечето павликяни поема пътя на военната служба във византийската войска. От Анна Комнина е известно, че от 1078-1079 г. до 1084 г. е личен оръженосец и доверен „слуга“ на нейния баща - император Алексий I Комнин. Той предвождал бунт на хора от района на Пловдив. Бунтовниците се установяват в крепостта Белятово (вероятно край днешното село Розовец, на 50 км. североизточно от Пловдив), откъдето "извършват всекидневни набези чак до своя град Филипопол“ и поддържат съюзни отношения с печенегите в Паристрион. През 1086 година, заедно с множество печенеги, опитват да превземат Филипопол, но се оттеглят от Тракия без да влязат в бой. През 1115 година император Алексий I прекарва месеци във Филипопол в богословски спорове с видни павликяни, като има само частичен успех. Той заселва много павликяни в новооснования град Алексиопол (може би при днешния град Раковски).

- [1204-1205] - Ново арменско заселване на Балканите е осъществено век по-късно. През ХІІ–ХІІІ век в Западна Мала Азия съществуват 2 големи арменски колонии. Едната е близо до град Смирна, а другата около град Абидос в долината на река Скамандър. Колонията при Смирна е по-стара, още от Х век. Тази около Абидос вероятно се оформя след 1138 г. Когато след завземането на Константинопол от кръстоносците в 1204 г. Хенрих Фландърски навлиза в Мала Азия, за да я покори, арменците от абидоската колония се присъединяват към латинците и им помагат да превземат града, който бил пазен от арменски гарнизон. Настъплението на българските войски в Тракия през пролетта на 1205 г. принуждава Хенрих да изтегли силите си в Европа. Тогава арменците се присъединяват към него, защото се бояли от отмъщението на гърците. Тези емигранти наброяват 20,000 души и са настанени в Източна Тракия между Адрианопол и Константинопол. По-късно обаче тези арменци са нападнати и разорени от местните гърци. Източниците, свързани с Четвъртия кръстоносен поход, многократно споменават „попеликани“, обикновено идентифицирани с павликяните, които към 1204-1205 година имат голямо влияние във Филипопол. Първоначално съюзници на кръстоносците, впоследствие те преминават на страната на цар Калоян и му съдействат за превземането на града.

- [1239] - Съществуват сведения за арменски преселения на Балканите и в по-късни времена. Например в 1239 г. идва група арменски бежанци, търсещи спасение от монголското нашествие. 

- [1339] - Друго заселване датира от 1339 г. след едно голямо земетресение, разрушило славния някога град Ани. 

- [1375] - друга група арменци се установява на Балканите. Това става вследствие на завладяването от египетските мамелюци на Киликийска Армения и столицата й Сис в 1375 г.
 

Масовите и често принудителни преселвания на арменци и сирийци в Тракия между VIII-X век не са изолирани явления, а част от дългосрочна държавна политика на Византия упражнявана и в други провинции. Могат да се изтъкнат няколко фактора, които са изиграли роля за тези събития: 

- Религиозен фактор - началото на събитията, както и голяма част от преселенията, съвпадат с Иконоборческата епоха (726-842). Преселените в Тракия сирийци-якобити (монофизити/миафизити) и арменци (Арменска Апостолическа църква, но и една доста сериозна маса павликяни и тондракити) — генетично и културно произхождат от региони, където традиционното православно иконопочитание е срещало противовес в стари местни традиции. Вероятното влияние на Юдаизма, Исляма и самите местни раннохристиянски учения отпаднали от Халкидонския събор, влияели за една тенденция към латентна аниконичност (отхвърляща свещените образи) сред тях. По отношение на мигрантите идващи в Тракия, сред тях все пак е имало и някакви иконопочитатели в лицето на християни-халкидонити. Но с времето се засилва все повече преселването на умерени и крайни дуалистични еретици, които са подчертано аниконични. Интересно да се спомене е, че част от византийските императори-иконоборци имат биографичен произход от същите места - северна Сирия и Армения. Отделно от това трябва да се споменат и последвалите религиозни импликации от преселването на големи маси еретици довело до възникването на Богомилството и постепенното движение на тези идеи на Запад през цяла Европа, но това е твърде сериозна тема, която не може да се засегне тук.

- Демографската криза - Чумната епидемия (Юстинианова чума), която вилнеела през 15-20 години грубо казано между 540-750 периодично обезлюдява Тракия - новото население трябва да попълни оределите и пустеещи земи. Отделно от това, доколкото славяните били проникнали в Тракия, имало е и съзнателна политика на вклиняването на чужд елемент сред тях, който пречел на обединителните им процеси, които така и така не са били от най-силните. Отделно от това, доколкото имало локален православен-византийски елемент, иконоборците разреждали иконопочитателското население на Тракия, заменяйки го с лоялен на имперската доктрина вносен елемент. От демографската проблематика може да се изтъкне и чисто икономическия фактор - Империята имала нуждата от данъкоплатци, земеделци, животновъди, производители. Оредялата област не могла да бъде оставена да пустее.

- Военен фактор - от голямо значение било също укрепването на военната граница с България и формиране на буферна зона с лояно на Империята население. Немалка част от преселниците не са обикновени селяни, а военизирано население с опит. Константин V създава и укрепва редица крепости, в които заселва военизирано население. Целите не са само отбранителни, а и чисто нападателни - Константин V организира между 756 и 775 поне 9 военни кампании срещу България. Нуждата от военен рекрут също играе силна роля, особено след като арабите отнемат немалко територии от византийския Изток. За изненада на Византия обаче сметките не им излезли напълно, защото с времето част от заселниците преминавали на българска страна в зависимост от обстоятелствата или в някои случаи играели собствена игра, като в епизода с въстанието на Травъл. Сериозен военен фактор отделно от нас също били еретиците-павликяни в Анатолия, немалка част от които колаборирали с арабския завоевател срещу интересите на Византия и водели съвместни бойни действия. Византийците гледали на еретиците-дуалисти като неблагонадежно население от пограничните зони на Византия, което периодично преминавало на страната Арабите, спрямо собствените си интереси. Част от арменците играят подобни игри с Византия и в предходни епохи, когато периодично се съюзяват със Сасанидите. Иронично или не, културните влияния от Иранския свят спомагат за възникването на дуалистичните ереси сред Арменците. Наказателните акции на Византия срещу павликяните са и част от примерите за принудителни преселвания, където населението на цели области е изтръгвано и разселвано и то не само към Тракия. 

Относно арменците, в тази епоха е интересно да се спомене, че те не са само обект на византийската преселническа политика, а и субект директно участващ в имперските процеси; част от арменския политически елит ('нахарари', подобни на болярите) се византизира културно и редица благороднически родове се преселват в Константинопол, което византизиране на арменците се превръща поне до някаква степен в арменизиране на Византия, където тяхното политическо влияние става все по-осезаемо след VIII век. Арменските рекрути в Анатолия са ключови за Византийската армия, а нахарарите излъчват представители сред византийските императори, аристокрация и военоначалници. 

Относно сирийците преселвани тук по Византийско време - те са част от Източните църкви, които отпадат от Халкидонския събор и съответно обявени за еретически поради изповядваното от тях Монофизитство. Те са едни от най-старите християни и ползват арамейски богослужебен език (Syriac). Якобити са наречени на Яков Барадей, техен изтъкнат богослов от V век. Част от тях са живяли в днешна Южна/Юго-Източна Турция, докъдето е достигало землището на разтегливото географско понятие Сирия, но и в Месопотамия. Между тях трябва да се живели и днешния народ наричащ се асирийци, които също е възможно да са били въвлечени до някаква степен в миграционните процеси на Византия, но това може да се каже само на общо основание. Етнически и езиково са семити, като по-конкретно езиково говорят арамейски, доколкото това дълго време е била лингва-франката на Леванта, а и богослужебен език, но като племенен корен вероятно са били смес от различни семитски племена, с идентичност повече вкоренена в религиозната принадлежност и регионалните племенни структури.  

Лъв V Арменец от Мадридският ръкопис на Йоан Скилица

Редактирано Преди 32 минути от dario